Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (1)

I

Пролетта на 1879 година бе необикновено ранна и ведра. Из Лоуландс^[1] равномерно се разстилаше меката зеленина на житата, цветовете на кестените се разтвориха през април, а глогините, заградили с жив плет белите пътища, които кръстосват полето, разцъфнаха цял месец по-рано от обикновено. В отдалечените от морето села земеделците сдържано се радваха, а децата тичаха боси след колите за поливане; в градовете край брега на широката река звънтенето на корабостроителниците постихна и изпълнило свежия въздух, се издигаше с него към хълмовете, където се смесваше с бръмченето на подранила пчела и чезнеше в радостното блеене на агнетата; в града чиновниците сваляха палтата, за да им бъде по-хладно, изтягаха се в канцелариите и проклинаха душното време, политиката на лорд Биконсфилд, новините от войната със зулусите и високата цена на бирата.

Навред край устието на Клайд, от Глазгоу до Портдоран, над градчетата Овъртън, Дарок, Ардфилан, които, разположени между възвишенията Уинтън и Доран, образуваха трите върха на плодородния триъгълник по десния бряг на устието, над древния град Ливънфорд, който разделя на две равни части основата на триъгълника точно на мястото, където Ливън се влива в Клайд, над всичко се сипеха лъчите на ослепителното слънце, а сгушени в тази необикновена, благодатна топлина, хората работеха, безделничеха, клюкарствуваха, роптаеха, мамеха, молеха се, любеха и живееха.

Над Ливънфорд в този ранен майски ден в неподвижния въздух лениво висяха тънки вълма облаци, но късно след обед тези ефирни нишки бавно започнаха да се раздвижват. Надигна се топъл вятър и ги разпръсна по небето. След като ги разнесе, вятърът се спусна към града и докосна първо високата легендарна скала, която се издигаше там, където ръкавът на Ливън се сливаше с главното течение, и която, като характерен белег на местността, се очертаваше ясно на фона на опаловото небе, сякаш неподвижно тяло на огромен слон. Лекият вятър заобиколи скалата, след това премина бързо през горещите мръсни улици на съседния Нютаун и заброди между високите скели, въртящите се кранове и оголените скелети на полуоформените кораби в оживените корабостроителници на „Лата енд къмпани“ по устието на реката. После полъхна по Чърч стрийт леко, както подобава за главна улица, удостоена със сгради като кметството, градската гимназия и енорийската църква, след което, освободил се от тази благоприлична улица, се втурна весело по откритата шир на площада Крос, придвижи се колебливо между редиците магазини по Хай стрийт и навлезе в по-високо разположения жилищен квартал Ноксхил. Но тук той бързо се умори да играе по наклонените тераси от червен пясъчник и да жули върбите о старите каменни къщи и устремен към полето отвъд, той пак възви навътре към сушата и се зарея сред луксозните вили в отбрания квартал Уелхол, полюшвайки пурпурните герании в малките кръгли лехи във всяка градина. После, носейки се безгрижно по живописната главна улица, водеща от този префинен квартал към полето, той внезапно се смръзна, като се натъкна на последната къща край пътя.

Това бе своеобразно жилище. То бе малко, с такива размери, че не можеше да има повече от седем стаи; беше солидно построено с тежката стабилност на нов сив камък, с неповторима архитектура.

Основата на къщата имаше формата на тесен правоъгълник, обърнат с дългата страна към улицата, като стените се издигаха не направо от земята, а от каменния цокъл, който от всяка страна се издаваше навън с по един фут^[2] и върху който цялата постройка бе стъпила като животно върху впитите си в земята лапи. Над този пиедестал фасадата се извисяваше студена и строга и завършваше в едната си половина с фронтон, а в другата с нисък парапет, свързан с друг подобен фронтон, който увенчаваше страничната стена на къщата. Тези фронтони бяха своеобразни: страните им се издигаха във вид на стръмни, правоъгълни стъпала и завършваха с пресечен връх, който с надуто достойнство носеше голямо кълбо от шлифован сив гранит. Фронтоните преминаваха в парапета, който, насечен равномерно и дълбоко като зъбери на крепостна стена, ги свързваше, образувайки по този начин тежка каменна верига, стегнала къщата като обръч.

На ъгъла между страничния фронтон и предната стена се издигаше ниска кръгла кула, окована по същия начин с опасващия сградата корниз от зъбери и украсена с дълбока ромбовидна ниша. В долната си част кулата бе обгърната със заоблени пръстени, които надолу ставаха все по-тесни и я свързваха с ъгъла на стената, а завършваше с връх, върху който се крепеше тънък тръстиков прът за знаме. Под тежестта на горната си част кулата изглеждаше сплескана и деформирана и приличаше на широко, намръщено чело, обезобразено с дълбоко изрязан белег, а двете малки прозорчета амбразури, които я пронизваха, гледаха мрачно и изпод вежди като потайни, близко разположени очи.

Непосредствено под кулата се намираше тясната входна врата, чиито удължени пропорции й придаваха хилав и негостоприемен вид като враждебно стиснати устни. Страничните стълбове на вратата се издигаха над щурца и преминаваха във висока арка, която заграждаше мрачни, тъмноцветни стъкла и завършваше с тънък, остър връх. Подобно на входа, прозорците на къщата бяха тесни и непрофилирани. Те просто приличаха на дупки, пробити в дебелия зид, които неохотно пропускаха светлината, обаче закриваха вътрешността за чужди погледи.

Целият изглед на къщата бе тайнствен, отблъскващ, зловещ; намерението на строителя й също бе скрито и неясно. Дори само по размерите си тя далеч не можеше да достигне замаха и великолепието на благородническо жилище, ако наистина с такава цел бяха поставени фронтоните и, зъберите и изобилните остри ъгли. И все пак със своята студенина, твърдост и сила тя не можеше да се отмине просто като опит за самодоволна проява на надута суетност. Зъберите й бяха само за форма, но не бяха смешни, видът й бе чудноват, но не абсурден; в грандиозната и архитектура имаше нещо, което възпираше присмеха, някаква прикрита, по-дълбока, по-извратена идея, долавяща се след най-задълбочено търсене, излъчвана от къщата като нещо обезобразено и въплътено в самата постройка като каменно отрицание на истината.

Хората от Ливънфорд никога не се присмиваха на тази къща, поне не открито. Някаква неосезаема сила, проникваща в околната атмосфера, не им позволяваше дори да се усмихват.

Пред жилището нямаше градина, а посипан с чакъл двор, гол, сух, но безукорно чист, в средата с чудновато украшение — малко бронзово оръдие, — едно време то бе съставлявало част от въоръжението на някаква фрегата, много отдавна бе участвувало в последния й залп и след дълги години, прекарани сред купища захвърлени железарии, сега стоеше чинно и излъскано между две симетрични купчинки гюллета, завършвайки нелепия вид на това фантастично жилище.

Зад къщата се виждаше обрасъл с трева четириъгълник с четири железни кола за простиране на дрехи в ъглите, ограден с висока каменна стена, край която тук-таме растяха храсти френско грозде, единствената растителност в тази пародия на градина, ако не се смяташе едно дърво с тъжен изглед, което никога не цъфтеше и бе свело клони към кухненския прозорец.

През този кухненски прозорец, въпреки че бе закрит от люляковото дърво, можеше да се различи нещо от вътрешността. Стаята изглеждаше просторна, мебелирана удобно, макар и неприветливо, със столове и диван, тапицирани с росхар, с голяма маса, изтумбен скрин пред едната стена и голяма махагонова тоалетка до другата стена. Излъскана мушама покриваше пода, жълти гланцови тапети — стените, тежък мраморен часовник украсяваше камината и показваше с лек оттенък на надменност, че това не беше просто стая за готвене (всъщност обикновено готвеха в съседния килер), а обща, всекидневна стая, където обитателите се хранеха, прекарваха свободното си време и водеха семеен живот.

Стрелките на богато украсения часовник показваха пет часа и двадесет минути. Старата баба Броуди седеше на стола си в ъгъла край печката и препичаше хляб за чай. Тя беше грубовата, кокалеста жена, свита, но не повехнала за своите седемдесет и две години, сбръчкана и възлеста като дънер на изсъхнало дърво, изсушена, но още здрава и жилава, закоравяла от старостта и преживените години. Ръцете й бяха особено много сгърчени, с подути от артрит стави. Лицето й имаше цвета на увехнал лист и бе прорязано и насечено от бръчки; чертите й бяха едри, мъжки и твърди; косата й, още черна, бе разделена на път по средата, оставяйки права бяла бразда, и бе стегната здраво в твърд кок на тила; няколко дебели къси косъма стърчаха разхвърлени като бурени по брадата и горната й устна. Тя носеше черно елече и шал, малка черна шапчица, дълга влачеща се пола със същия цвят и обувки с ластици, които, макар че бяха големи, показваха ясно подутините на възпалените й пръсти и плоските й набити ходила.

Както се бе навела над огъня с леко килната от усилията шапчица, хванала с двете си треперещи ръце голямата вилица, тя препичаше две големи филии с хляб с безкрайна грижливост, леко, нежно, като внимаваше средината да остане мека. Като ги довърши по свой вкус и ги постави на края на чинията, където би могла бързо да се пресегне и да ги вземе ловко, веднага щом семейството седне да пие чай, тя препече останалите филии небрежно, без интерес. Докато препичаше хляба, тя размисляше. Това личеше по тракането на изкуствените й зъби, когато всмукваше и отпускаше бузите си. „Просто не е честно — мислеше си тя, — че Мери е забравила да донесе сиренето в къщи. Това момиче става все по-небрежно и за такива работи на нея можеш да разчиташ, колкото на някой слабоумен глупак! Какво е чаят за една жена, ако няма сирене? Прясно дънлопско сирене!“ От тази мисъл увисналата й горна устна потрепна и отприщи малък поток от слюнка, който се стече от ъгъла на устата й.

Докато размишляваше, тя продължаваше да стрелка бързи обвинителни погледи изпод смръщените си вежди към внучката си Мери, която седеше в отсрещния ъгъл в креслото, отредено само за баща й и поради това забранено за другите.

Мери обаче не мислеше нито за сиренето, нито за креслото, нито за престъплението, което извършваше, като бе забравила за едното и се бе отпуснала на другото. Светлокафявите й очи разсеяно се рееха през прозореца някъде надалече, като че ли виждаха там нещо, някаква картина, която чародейно се оформяше пред бляскавия им поглед.

От време на време върху чувствителните устни на девойката се изписваше усмивка, после тя поклащаше глава леко, несъзнателно, като полюшваше спускащите се надолу къдрици, при което малки блестящи вълни светлина играеха по косата й. Малките й ръце, с гладка и мека като цветовете на магнолия кожа, лежаха на скута й с обърнати нагоре длани — мълчалив символ на мислите й. Мери седеше изправена като тръстика, хубава, с потайната и чиста красота на дълбоко, спокойно езеро, където растат полюшващи се тръстики. В нея се чувствуваше несмутения разцвет на младостта и макар че беше само на седемнадесет години, от бледото й лице и слабата й неоформена фигура се излъчваше покой и тиха сила.

Най-после растящото възмущение принуди старата да заговори. Достойнството не й позволяваше да нападне направо и понеже бе принудена да се въздържа, тя каза с още по-голямо озлобление:

— Седнала си на стола на баща си, Мери.

Никакъв отговор.

— Столът, дето си седнала, е на баща ти, чуваш ли?

Отново не последва отговор. Вече разтреперана от потискан гняв, старицата извика:

— Като си глупава, да не си глуха и няма, нехайна никаквице? Защо забрави поръчките днес следобед? Тая седмица всеки ден вършиш по някоя глупост. Жегата ли ти помъти главата?

Като внезапно пробудена от сън, Мери вдигна поглед, опомни се и се усмихна така, че слънцето огря тъжното тихо езеро на нейната красота.

— Каза ли нещо, бабо? — попита тя.

— Не! — извика грубо старата жена. — Нищо не казах. Просто си отварях устата да лапам мухи. Това е чудесен начин да си прекарваш времето, ако нямаш какво да правиш. Мисля, че сигурно това си правила, като си ходила днес следобед долу из града, но ако си затваряше устата и си отваряше очите, би могла по-добре да свършиш работа.

В този момент Маргарет Броуди излезе от килера с голям калайдисан чайник. Като пристъпяше бързо с тътрещи се нозе, тя правеше къси припрени крачки с наведено напред тяло, а тъй като това всъщност бе обичайната и походка, човек би помислил, че винаги бърза и се страхува да не закъснее. Беше заменила с черна сатенена блуза и пола престилката, с която вършеше домашната работа през деня, но по полата имаше петна, от кръста й неспретнато висеше отвързана панделка, а косата й се пръскаше в безпорядък около лицето. Тя постоянно държеше главата си наклонена на една страна. Преди години тя правеше това, за да демонстрира примирение й истинско християнско смирение по време на изпитания и горести, но времето и постоянната нужда да изразява себеотрицание превърнаха това в привичка. Носът й, изглежда, следваше това отклонение от отвесната посока, може би по симпатия, но по-вероятно поради нервното движение, с което тя през последните години го удряше с опакото на ръката си отдясно наляво. Лицето й бе похабено, изморено и възбуждащо съчувствие; тя цялата бе изкривена и отпусната и като че ли с върховни усилия постоянно напрягаше изтощените си сили. Беше на четиридесет и две години, но изглеждаше с десет години по-стара. Това беше майката на Мери, но сега те изглеждаха така чужди и без родство помежду си, като стара овца и млад фавн.

Научила се по неволя да овладява всяко положение у дома, Мама, както всички в къщата наричаха госпожа Броуди, от пръв поглед схвана яростта на старата жена и смущението на Мери.

— Стани веднага, Мери — извика тя. — Наближава пет и половина, а чаят още не е попарен. Върви повикай сестра си! Препече ли хляба, бабо? Господи, изгорила си едно парче. Дай го на мен. Аз ще го изям. В нашия дом не можем да прахосваме.

Тя взе изгореното парче хляб и го постави внимателно на чинията си, след това започна ненужно да мести всичко по масата, като че ли нищо не е било добре наредено и нямаше да бъде добре наредено, докато тя не изкупи греха за небрежното нареждане на масата със смирения си труд и собствените си усилия.

— Що за начин да се нарежда масата! — мърмореше тя пренебрежително, докато дъщеря й стана и отиде в хола.

— Неси, Неси — извика Мери, — време е за чая, време е за чая!

Слаб треперлив глас отговори напевно отгоре:

— Слизам! Чакай ме!

Минутка по-късно двете сестри влязоха в стаята. Веднага и независимо от разликата във възрастта им — Неси бе дванадесетгодишна — изпъкваше поразителният контраст в характера и чертите им. Неси бе диаметрално противоположен тип на Мери. Косата й бе светлоруса, почти безцветна, сплетена на две прибрани плитки. Неси бе наследила от майка си нейните светли, кротки, влажни очи с деликатна, обсипана с бели капчици синевина на вероники; те винаги имаха такъв мек примирителен израз, който й придаваше вид, че постоянно се старае да угоди на другите. Лицето й бе тясно, с високо, деликатно бяло чело, розови бузи като на восъчна кукла, тънка заострена брадичка и малка уста, винаги полуотворена поради увисналата долна устна; всичко това, както и сегашната й блага и занесена усмивка изразяваше нейната незрялост и чистосърдечност, но не по-малко и вроденото й безсилие.

— Не сме ли малко подранили тази вечер, мамо? — попита Неси отпуснато и се представи пред майка си за преглед.

Госпожа Броуди, заета с последните подробности по нареждането, в отговор махна с ръка.

— Изми ли си ръцете? — отговори тя, без да я погледне. После, като погледна към часовника и без да изчака отговор, заповяда със съответен жест:

— Сядайте!

Четирите жени в стаята седнаха край масата; баба Броуди както обикновено беше първа. Те седяха в очакване, като госпожа Броуди нервно държеше ръката си върху вълнената покривка на чайника; тогава в тишината прозвуча дълбокият звук на стария часовник в хола, който удари половина, и в същия момент входната врата тракна и шумно се затвори. На закачалката изтрополи бастун; тежки стъпки се чуха в коридора; кухненската врата се отвори и Джеймс Броуди влезе в стаята. Той пристъпи до очакващия го стол, седна, протегна ръка да поеме своята специално голяма чаша, пълна догоре с горещ чай, получи направо от печката голяма чиния пържени яйца с шунка, пое нарязаните специално за него и намазани с масло филии бял хляб и едва седнал, започна да яде. Значи това бе причината да се приготви всичко своевременно, обяснението за сервилното им очакване. Този ритуал — незабавно да се обслужва господарят на къщата, както при храненето, така и за всичко друго, бе един от неписаните закони, които определяха поведението на това семейство.

Броуди ядеше лакомо и с очевидно удоволствие. Той беше огромен човек, висок повече от метър и осемдесет, с рамене и врат на бик. Главата му беше масивна, сивите очи малки и хлътнали, челюстта му твърда и толкова мускулеста, че като дъвчеше, под гладките му кафяви страни ритмично се издигаха и отпускаха големи твърди възли. Лицето му бе широко и силно и би изглеждало благородно, ако челото му беше по-високо и разстоянието между очите по-голямо. Големи кафяви мустаци покриваха горната му устна, като скриваха отчасти и устата; но под това ласкаво прикритие долната му устна се издаваше напред с неограничена и мрачна арогантност.

Ръцете му бяха грамадни, обрасли отгоре и по дебелите лопатести пръсти с изобилни тъмни косми. Ножът и вилицата, сграбчени в тези огромни лапи, изглеждаха неуместни като нелепи играчки в сравнение с тях.

Сега, след като Броуди бе захванал да яде, бе допустимо и другите да започнат, макар че за тях, разбира се, имаше само гол чай. Баба Броуди започна първа, като сграби лакомо своите меки препечени филийки. Понякога, когато синът й биваше в особено добро настроение, той шумно и подаваше късчета от своята чиния, но тази вечер по държането му тя познаваше, че това рядко благоволение няма да й се окаже и смирено се задоволяваше с малкото удоволствие, което определената за нея храна можеше да създаде. Другите започнаха да се хранят всеки по свой начин. Неси ядеше простата храна усърдно, Мери — разсеяно, а г-жа Броуди, която преди един час скришом бе позакусила, чоплеше изгорения хляб на чинията си с израза на човек, който е твърде чувствителен, твърде обзет от загриженост за другите, за да може да яде. Цареше пълна тишина, прекъсвана само от сърбането, което се чуваше, когато бащата поднасяше чашата към мустаците си, от тракането на овехтелите изкуствени зъби на бабата, която се мъчеше да извлече максимално удоволствие и питателност от храната, и от време на време от подсмърчането на неизцеримия нос на Мама. Участниците в това странно семейно угощение не показваха нито изненада, нито забавление или смущение, нито пък съжаление поради липсата на разговор, а дъвчеха, пиеха и преглъщаха, без да продумат, под заплашителния господствуващ над масата поглед на Броуди. Когато той предпочиташе да мълчи, не биваше да се проговаря нито дума, а тази вечер той бе особено сърдит, хвърляше мрачни погледи наоколо и докато дъвчеше с пълна уста, със злоба се взираше в майка си, която топеше коричките в чая и от усърдие не забелязваше неодобрението на сина си. Най-после той проговори, обръщайки се към нея:

— Свиня ли си, та ядеш така, дърто?

Стресната, тя вдигна очи и запремига насреща му:

— Ъ? Какво, Джеймс? Как, как ям?

— Ядеш като свиня, която размазва и кисне храната си в копанята. Не усещаш ли, че ядеш като гладно прасе? Натопи си и копитата в коритото, че да ти дойде сърце на място! Хайде, та да замязаш съвсем на животно! Не е ли останало поне малко гордост и приличие в изсъхналия ти мозък?

— Забравих. Съвсем забравих. Няма вече. Да, да, ще помня. — От възбуждение тя шумно се оригна.

— Хубаво — присмя се Броуди, — гледай да се държиш прилично, дъртушо. — Лицето му се помрачи. — Много хубаво; човек като мен трябва да понася такова нещо в собствената си къща… — Той се блъсна с огромния си юмрук по гърдите, които издумтяха като тъпан.

— Аз — извика той, — аз! — Изведнъж Броуди се сепна, изгледа всички изпод свъсените си рунтави вежди и отново се зае да яде.

Макар и гневно той бе проговорил и съгласно неписаните закони на къщата забраната върху разговорите бе вдигната.

— Подай чашата на баща си, Неси, да му сипя топъл чай. Мисля, че вече се свършва — се обади г-жа Боуди примирително.

— Да, Мама.

— Мери, мила. Дръж се изправено и не ядосвай баща си. Сигурна съм, че е прекарал тежък ден.

— Да, Мама — каза Мери, която седеше изправено — и никого не ядосваше.

— Подай тогава сладкото на баща си.

Умилостивяването на разгневения лъв бе започнало и трябваше да продължи, ето защо, след като почака малко, Мама подхвана една обикновена безопасна тема.

— Е, Неси, миличка, как беше днес в училище?

Неси започна плахо:

— Доста добре, Мама.

Броуди задържа във въздуха чашата, която поднасяше към устните си.

— Доста добре? Още си първа в класа, нали?

Неси сведе очи.

— Днес не, татко. Втора съм.

— Какво? Оставила си някой да те бие! Кой е това? Кой те е изпреварил?

— Джон Грирсън.

— Грирсън! Тоя жалък количкарски син! Тоя долен бъркач на трици! Има да се хвали сега! За бога, какво те е прихванало? Не разбираш ли какво ще значи за тебе образованието ти?

Нежното дете избухна в плач.

— Тя е първа в класа вече близо шест седмици, татко — се намеси Мери смело, — а и другите са малко по-големи от нея.

Броуди я смрази с един поглед.

— Ти си свивай устата и приказвай само като те питат — прогърмя той. — Имам да ти кажа нещо ей сега, тогава ще трябва да поизползуваш дългия си език, хубостнице.

— Това е заради френския — изхълца Неси. — Не мога да запомня родовете. По смятане, история и география съм много добре, но френският не ми върви. Чувствувам, че никога няма да го усвоя.

— Няма да го усвоиш! А аз ти казвам, че ще го усвоиш. Ти ще бъдеш образована, моето момиче. Въпреки че си малка, казват, че имаш ум — моя ум си наследила, защото майка ти в най-добрия случай е едно малоумно създание — и аз ще се погрижа да използуваш ума си. Довечера ще направиш двойна домашна работа.

— О, да, татко, както кажеш — въздъхна Неси, сподавяйки конвулсивно едно последно ридание.

— Хубаво. — Неочакван, преходен проблясък на чувство, което донякъде беше любов, но в много по-голяма степен гордост, освети суровите черти на Броуди като лъч, попаднал внезапно върху мрачна скала.

— Ще покажем на Ливънфорд какво може моята умна дъщеричка. Аз гледам надалеко и вече виждам какво ще става. Като те направим първа ученичка в гимназията, ще видиш какво е намислил баща ти за тебе. Но ти трябва да си гледаш уроците, много да учиш. — Той вдигна очи от дъщеря си, загледа се в далечината, като че ли предвиждаше бъдещето, и промърмори:

— Ще им покажем — после сведе очи, поглади наведената сламеноруса главица на Неси и добави: — Ти си моето момиче, точно така! Ти ще прославиш името Броуди.

Като обърна глава, погледът му падна върху другата дъщеря и лицето му веднага се промени, очите му потъмняха.

— Мери!

— Да, татко.

— А сега да си поговорим с тебе, дето имаш такъв дълъг език!

В жестоката си ирония той заговори любезно, облегнал се назад на стола си, претегляйки думите със студено, безстрастно спокойствие.

— Приятно е на човек да чуе нещо за семейството си от външни хора. О, няма съмнение, че това става зад гърба на човека и не говори много добре за главата на семейството, но все пак не е най-важното. Много хубаво беше да чуя за тебе нещо, което за малко не ме накара да повърна. — Докато говореше, тонът му постепенно ставаше все по-леден. — В разговор с един член на градския съвет днес бях осведомен, че са те виждали на Чърч стрийт да говориш с един млад господин, с един много хубав млад господин. — Той се озъби насреща й и продължи язвително: — За когото мисля, че е низък, подозрителен тип и негоден безделник.

Г-жа Броуди боязливо се намеси и гласът й прозвуча почти като ридание:

— Не, не, Мери, не си била ти, такова порядъчно момиче като тебе! Кажи на баща си, че не си била ти.

Неси, доволна, че вече не е в центъра на вниманието, възкликна необмислено:

— О, Мери, с Денис Фойл ли беше?

Мери седеше неподвижно с прикован в чинията поглед; странна бледнина се появи около устните й. В гърлото й застана бучка, тя преглътна силно и някаква несъзнателна сила я накара да каже тихо и твърдо:

— Той не е негоден безделник.

— Какво! — изрева Броуди. — Възразяваш на баща си, и то заради някакъв долен ирландски гамен! Един дрипльо! Не! Нека тези мръсни ирландци да идват от блатата си да копаят картофи за нас, но нищо повече. Да не стават нахални. Старият Фойл може да е най-добрият кръчмар в Дарок, но това не е достатъчно, за да стане синът му джентълмен.

Мери почувствува тялото си да трепери, макар че седеше. Устните й бяха сухи и схванати и все пак тя се почувствува принудена да каже, въпреки че никога, досега не бе се осмелявала да противоречи на баща си:

— Денис има своя професия, татко. Той няма да има нищо общо с кръчмарството. Той работи във „Финдли енд къмпани“ в Глазгоу. Те са големи вносители на чай и нямат нищо общо с… С другата работа.

— Нима? — присмя се баща й, предизвиквайки я да говори. — Та това е важна новина! Имаш ли още нещо да кажеш, което да свидетелствува за благородния характер на господина? Сега той не продава ракия. Очевидно се занимава с чай. Какво благочестиво занимание за един син на кръчмар! Е, какво има още?

Мери знаеше, че баща й я подиграва, но се въздържа и каза примирително:

— Той не е обикновен чиновник, татко. Фирмата много го цени. Той много често обикаля из околните села по работа. Той… той се надява да напредне… Дори би могъл по-късно да стане съдружник във фирмата.

— Тъй ли? — изръмжа Броуди срещу нея. — С такива ли небивалици ти пълни той глупавата глава? Не бил обикновен чиновник — само прост търговски пътник, — така ли? Не ти ли е казал още, че ще стане кмет на Лондон? Това е съвсем вероятно. Кутре с кутре!

Със сълзи на очи Мери пак отговори въпреки протестния стон на Мама:

— Ценят го, татко! Наистина! Г-н Финдли се интересува за него. Аз зная.

— Ба, да не мислиш, че ще повярвам, каквото ти разправя. Лъжи са това, само лъжи! — извика той пак, издигайки глас срещу нея. — Той е долен мерзавец. Какво може да очакваш от такъв? Само поквара. Само мисълта, че си говорила с него, ме обижда безкрайно. Но това е за последен път. — Той я изгледа втренчено и повтори свирепо: — Не! Никога вече няма да приказваш с него. Забранявам ти!

— Но, татко — изхлипа Мери. — Татко, аз… аз…

— Мери, Мери, не възразявай на баща си! Ужасно е, като говориш така — се чу гласът на Мама от другия край на масата. Но въпреки че искаше да заглади конфликта, този път намесата й беше тактическа грешка и моментално привлече тиранския гняв на Броуди върху наведената й глава. Очите му блеснаха и той избухна срещу нея:

— Ти пък какво хленчиш? Ти ли говориш, или аз? Ако имаш нещо да кажеш, ние всички ще млъкнем, за да чуем това чудо, но ако нямаш какво да казваш, свивай си устата и не прекъсвай. И ти не си по-добра от нея. Твоя работа е да следиш с какви хора се среща тя.

Той изръмжа и както му беше навик, упорито замълча, като наложи потискаща тишина, докато старата баба, която не следеше нишката на разговора, нито пък схвана значението на прекъсването му, усети, че Мери е в немилост и давайки простор на напиращите в нея чувства, наруши мълчанието, като изведнъж завика със старчески злобен глас:

— Днес тя забрави поръчките си, Джеймс. Мери забрави сиренето ми, нехайницата. — Като си изкара яда, тя веднага се смири и започна да мърмори, а главата й трепереше като на паралитик.

Броуди сякаш не я чу и като погледна пак към Мери, бавно повтори:

— Казах вече. Ако посмееш да не послушаш, господ да ти е на помощ! И още нещо. Довечера се открива Ливънфордският панаир. Като си идвах насам, видях първите гадни палячовци. Запомнете! Никое от децата ми да не смее да приближи и на сто метра до панаира. Нека целият град отиде; нека отиде изметът от селата, нека отидат Фойловци и приятелите им, но никой от семейството на Джеймс Броуди няма да падне толкова низко. Забранявам!

Последните му думи прозвучаха тежко и заплашително. Той бутна стола назад, надигна огромното си туловище и за момент остана прав, господствуващ над малките слаби същества под него. После тежко отиде до креслото си в ъгъла и седна, дръпна с механично, привично движение подставката за лули, пипнешком си избра една лула, извади я и като измъкна една четвъртита кожена торбичка за тютюн от дълбокия си джоб, развърза я и бавно натъпка обгорената главичка; след това взе от подставката масурче хартия, наведе се тромаво, подпали книжката на огъня и запали лулата. Извършил всички тези действия, без за миг да вдигне заплашителния си поглед от смълчаните хора около масата, той запуши бавно, като мокреше и издаваше напред долната си устна, все още втренчен в другите, но сега по-замислено, по-скоро с израз на спокойно, безучастно превъзходство. Макар че бе свикнало, семейството му неизбежно се чувствуваше потиснато под тиранията на този студен втренчен поглед. Сега то тихичко разговаряше. Лицето на Мама още гореше, устните на Мери още трепереха, когато приказваше, Неси се заигра с лъжицата си, изпусна я и се изчерви от срам, сякаш я бяха хванали в лоша постъпка; само старата седеше безучастно, изпълнена от приятното усещане на ситост.

В този момент се чу, че някой влиза в къщата и скоро един млад човек се появи в стаята. Той беше строен двадесет и четири годишен младеж, с бледо лице и неприятна склонност към пъпчасване, погледът му беше гузен и непрям, дрехите му — контешки, доколкото му позволяваха парите и страхът от баща му. Особено забележителни бяха ръцете му — големи, меки, мъртвешки бели, с дълбоко изрязани нокти, пред които оставаха равни, обли ивици месо. Той се отпусна на един стол, без да погледне някого, прие безмълвно подадената му от Мама чаша чай и започна да яде. Това беше последният член на семейството — Матю, единствен син и следователно наследник на Джеймс Броуди. Нему бе позволено да закъснява за чая, тъй като работеше като чиновник в корабостроителницата на Лата и работното му време продължаваше до шест часа.

— Топъл ли е чаят ти, Мат? — попита майка му загрижено с тих глас.

Той благоволи да кимне мълчаливо.

— Вземи си от ябълковото желе, мили. Много е хубаво — примоли се Мама тихичко. — Изглеждаш — малко уморен тази вечер. Много ли работа имаше днес в кантората?

Матю поклати неопределено глава, докато бледните му безкръвни ръце непрекъснато се движеха — нарязаха хляба на малки правилни парченца, разбъркаха чая, започнаха да барабанят по масата. Той нито за миг не оставяше ръцете си в покой — движеше ги сред приборите на масата като някакъв жрец, извършващ набързо жертвоприношение върху олтара. Сведеният му поглед, бързото преглъщане, неловката нервност на ръцете му показваха как слабите му нерви реагират на смръщения бащин поглед, прикован върху гърба му.

— Още чай, синко? — прошепна майката и протегна ръка към чашата. — Опитай тези курабийки, днес съм ги правила. — После, като се сети изведнъж за нещо, добави: — Да не би и днес да не си добре със стомаха?

— Е, търпи се — промърмори синът най-после, без да вдигне очи.

— Тогава яж бавно — го предупреди Мама поверително. — Понякога ми се струва, че не дъвчеш добре храната си. Не бързай!

— Нали довечера трябва да се срещна с Агнес, Мама — прошепна Матю укорително, като че за да оправдае бързането си.

Тя бавно поклати глава — одобрително и с разбиране.

След малко бабата се надигна, изтърси трохите от скута си и зажвака с изкуствените си зъби. Тя седна на стола край огъня и се замисли дали синът й ще я заговори. Когато биваше в настроение, той я угощаваше с най-отбрани градски клюки, викаше на ухото й как е изиграл Уодли и му е смачкал фасона, как кметът Гордън сърдечно го потупал по рамото на площада, как работите на Пакстън вървят все по-зле. В тези разговори никога и за никого не се чуваше добра дума, но за бабата те бяха приятни с компрометиращата си пикантност, с язвителните си клевети. Тя безкрайно им се наслаждаваше, като се нахвърляше и жадно поглъщаше всяка лоша приказка за хората, и винаги се опиваше от превъзходството на сина си над жертвата на разговора.

Но тази вечер Броуди мълчеше, зает с мислите си, които, успокоени от лулата, вече не бяха така злобни, както на масата. Той си мислеше, че ще трябва да укроти Мери, която някак си като че ли не беше негово дете, която никога не бе се прекланяла пред него така ниско, както той желаеше, която никога не бе го тачила като другите. Та тя вече ставаше хубавичко момиче, въпреки необуздания си характер — външността си бе наследила от него, — но той трябваше, за свое собствено задоволство и за нейно добро, да усмири този непокорен дух. Що се отнасяше до познанството й с Денис Фойл, той се радваше, че мълвата бе стигнала до ушите му и че бе потушил цялата работа в самото начало.

Броуди бе поразен от дързостта й — да му възразява както тази вечер и не можеше да си обясни причината, но все пак сега той бе забелязал тази склонност към неподчинение и в бъдеще щеше да бди по-внимателно, за да може да я изтръгне из корен, ако отново се появи.

Погледът му падна върху Мама, но само за момент. За него единственото й ценно качество се заключаваше в това, че му спестяваше разноските за слугиня в къщи. Той неволно и отвратено сви уста; отдръпна бързо погледа си от нея и насочи мислите си към по-приятни неща.

Да, ето Матю, синът му! Не е лошо момчето; може би е малко лукав, мекушав и мазен и съвсем разглезен от майка си. Ще трябва да се следи! Но ако иде в Индия, надяваше се Броуди, от него ще стане мъж. Времето вече наближаваше. Само след две-три седмици той ще замине да заеме чудесната служба, която му издействува сър Джон Лата. А, ще има да говорят хората за това! Чертите на Броуди се отпуснаха при мисълта, че всеки ще изтълкува това назначение като особен израз на благосклонността на сър Джон към него, като ново издигане на доброто му име в града. Това ще е от полза за характера на сина му, а сам Броуди ще стане още по-зачитан.

Тогава той отправи поглед към майка си, но по-снизходително и не така грубо, както на масата. Тя много обичаше да си похапва. Дори както седеше сега сгърбена пред огъня, синът й хитро отгатваше мислите й, той знаеше, че те бяха заети със следващото ядене, че тя вече предвкусваше вечерята от грахова каша и мътеница. Тя толкова я обичаше, че повтаряше като някаква мъдрост: „Най-хубаво се спи след грахова каша. Тя е като мехлем за стомаха.“ За нея стомахът беше бог. Но биваше я още, старата вещица! Колкото по̀ остаряваше, толкова ставаше по-жилава. Трябваше да има нещо здраво в нея, та така се държеше. На Броуди се струваше, че тя ще се държи поне още десет години. Той щеше да е доволен, ако можеше да доживее до толкова, а сигурно щеше да я надживее.

Най-после Броуди погледна към Неси и веднага на лицето му се появи почти недоловим израз на чувство, проявено не в някаква забележима промяна на чертите, а в погледа, който стана по-мек и замислен. Да! Нека Мама се занимава със своя Мат, пък и с Мери — но Неси е негова! Той ще направи нещо от нея, зеницата на окото му. Макар и още малка, у нея имаше ум. Та нали снощи директорът на училището му каза, че тя има заложби за учен човек, стига да си гледа добре уроците. Така трябва да се прави! От малко трябва да се подхване и да не се изпуска! И той гледа надалеко, и той си има нещо наум за бъдещето! Стипендията на Лата! Сияйният връх на една блестяща училищна кариера. У нея има сили за това, стига само да се направляват както трябва. Боже, каква слава! Момиче да спечели стипендията на Лата — първото момиче, и при това дъщерята на Броуди! Той ще се погрижи тя да успее. По-добре Мама да се държи настрана с глезенето си от неговата дъщеря. Той ще се погрижи за нея.

Той не знаеше точно какво ще направи от нея, но образованието си е образование; има учени титли, които могат да се вземат по-късно в университета, има още слава да се печели. В града всички знаят за Броуди, че е напредничав човек с широки и либерални идеи. Той още по-добре ще им изтъкне това, ще им го набие в глупавите глави. Вече почти ги чуваше да говорят: „Чухте ли най-новото? Онова умното девойче на Броуди е вече в университета — да, взела е стипендията на Лата, — излязла е първа на конкурса в гимназията и Броуди сега й позволява да ходи в университета. Това се казва свободомислещ човек. Наистина голяма гордост за него.“

Да! Ще им покаже той на тия от града. Гърдите му се издуха, ноздрите му потрепераха, очите му се втренчиха в далечината, докато даваше воля на фантазията си, а в това време лулата му незабелязано угасна и изстина. Той ще ги накара да го признаят, ще ги накара да го почитат, ще ги принуди по някакъв начин някой ден да видят какъв е той наистина.

Мисълта за Неси постепенно избледня в съзнанието му. Той престана да мисли за бъдещето й, сега сам беше централната фигура в мечтите си. Броуди блажено заплува в славата, която Неси щеше да донесе на името му.

Най-после той се размърда. Изчисти лулата си от пепелта, върна я на поставката и като хвърли последен изпитателен поглед към семейството си, с който като че ли казваше: „Сега излизам, но помнете какво ви казах, няма да ви изпускам от очи“, отиде в хола, наложи широката си добре изчеткана плъстена шапка, взе тежкия ясенов бастун и напусна къщата, без да каже нито дума. Обикновено така излизаше. Никога не казваше довиждане. Нека се чудят къде отива в свободното си време — на събрание, в градския съвет или в клуба, не знаят кога и в какво настроение ще се върне; обичаше да ги кара да се стряскат при внезапното му влизане в хола. „Само така можеш да ги държиш здраво, а и добре ще им се отрази да се почудят къде съм отишъл“ — мислеше си той, като затръшваше външната врата след себе си.

Все пак излизането му, изглежда, донесе известно облекчение на семейството; заедно с него от стаята се разнесе и облакът на принуденост. Г-жа Броуди отпусна мускулите си, които несъзнателно бе държала изпънати през последния час. Раменете й увиснаха още по-вяло, напрежението в съзнанието й изчезна и тя леко се оживи.

— Ти ще разчистиш, нали, Мери? — каза тя ласкаво. — Тази вечер се чувствувам доста изморена и отпаднала. Няма да е зле да почета малко книгата си.

— Да, Мама — отговори Мери, добавяйки послушно, както се очакваше от нея всяка вечер. — Ти заслужаваш да си починеш. Аз сама ще измия съдовете.

Г-жа Броуди поклати наведената си глава, като че да възрази, но все пак се съгласи, стана и като отиде до своето чекмедже на скрина, извади оттам една книга — „Клетвата на Дивънъм“, от някоя си Амилия Б. Едуардс. Както всички книги, които г-жа Броуди четеше, и тази беше заета от ливънфордската градска библиотека. Притиснала книгата нежно до сърцето си, тя седна и скоро сля собствената си трагична и разбита душа с душата на героинята, утешавайки се с едно от малкото удоволствия, които животът още й предлагаше.

Мери вдигна съдовете от масата и я покри със сукнена покривка. После, като влезе в килера, тя запретна ръкави на слабите си ръце и започна да мие.

Изправена пред разтребената маса, която нямо напомняше за подканването на баща й за работа, Неси погледна първо към задълбочената в четене фигура на майка си, към безразличния гръб на баба си, към Мат, който сега се бе изтегнал назад на стола и важно чоплеше с игла зъбите си, после с въздишка започна мудно да вади книгите от училищната чанта, нареждайки ги неохотно една по една пред себе си.

— Ела първо да поиграем на дама, Мери — извика Неси.

— Не, мила, татко каза да си направиш домашното. Може би после ще изиграем една партия — дойде отговорът отвън.

— Няма ли да ми дадеш да избърша чиниите днес? — предложи Неси, опитвайки се хитро да отложи началото на мъките си.

— Ще се оправя сама, мила — отговори Мери. Неси пак въздъхна и рече на себе си, също както казваше майка й:

— Ех, клета аз!

Тя си помисли за другите деца, които се събират да скачат на въже, да играят на топка, на свинкя и други вълшебни вечерни забави и с болка на душа седна да работи.

Матю, смутен в моментните си мечтания от монотонното мърморене до ухото му: върна иглата обратно в джоба на жилетката си и стана. След излизането на бащата поведението му се промени; с израз като че ли стои малко по-високо от околните, той изпъна маншетите си, погледна многозначително към часовника и излезе от стаята с вид на леко, но подчертано превъзходство.

Сега тишината в стаята се нарушаваше само от прелистването на страниците, от лекото тракане на порцелана в килера и досадното мърморене: „nous sommes, vous etes, ils sorit“; но след няколко минути шумът в килера затихна и скоро след това Мери тихо се промъкна през кухнята в хола, изкачи се по стълбите и почука на стаята на брат си. Тя се изкачи на тъмно, но дори и да имаше само обоняние, щеше леко да открие стаята му по гъстия тежък дим от пура, който излизаше от нея.

— Може ли да вляза, Мат? — прошепна тя.

— Влез — чу се отвътре превзет отговор.

При влизането й брат й, който бе отговорил толкова безразлично, не вдигна очи, а седнал по риза на леглото, така че да може да се вижда най-добре в огледалото на шкафчето, продължи спокойно да се любува на себе си и за пуска големи кълба дим към образа си в огледалото.

— Колко хубаво мирише пурата ти, Мат — забеляза Мери с искрено възхищение.

С елегантен маниер Матю извади пурата от уста, като продължаваше доволно да се наблюдава.

— Да — съгласи се той. — И така трябва, щом струва толкова пари. Това е „Супремо“ и значи „най-хубаво“. Пет парчета за шест пенса, тази ми струва пени и половина. Взех я като мостра и ако ми хареса, ще взема още… Миризмата е добра, Мери, но ние пушачите ценим букета. Никаква пура не може да бъде наистина първокачествена, ако няма букет. Тази има пикантен букет, както се казва. — Той неохотно отмести погледа си от огледалото и разглеждайки по-отблизо пурата, добави:

— Стига толкова, май че достатъчно пуших.

— О, продължавай — насърчи го Мери. — Толкова е хубаво! Много по-приятно е, отколкото като се пуши с лула!

— Не! Трябва да запазя другата половина за довечера — отговори той твърдо и като угаси внимателно запаления край на пурата о порцелановия леген, прибра половинката в джоба на жилетката си.

— Аги Мойр харесва ли, като пушиш? — пошепна Мери, вадейки си заключение от постъпката му.

— Агнес, ако обичаш, а не Аги — отвърна Матю обидено. — Колко пъти съм ти казвал да не фамилиарничиш така. Това е вулгарно. То е… то е безочливо от твоя страна.

Тя сведе очи.

— Съжалявам, Мат.

— Дано! Запомни, Мери, че госпожица Мойр е млада дама, твърде почтена млада дама и при това моя годеница. Да! Ако искаш да знаеш, на нея й харесва, като пуша. Отначало тя беше против, но сега мисли, че това е мъжествено и романтично. Но не й харесва дъхът ми след това и затова ми дава бонбони. Тя предпочита сорта „Сладки устни“. Много са ароматични.

— Много ли я обичаш, Мат? — попита Мери сериозно.

— Да! А и тя много ме обича — потвърди той. — Ти не би трябвало да говориш за неща, от които нищо не разбираш, но сигурно ти стига умът, за да схванеш, че когато двама ходят заедно, значи се обичат. Агнес ме обожава. Да видиш само какви неща ми дава. Чудесно е за млад човек да има такава връзка. Тя е извънредно симпатично момиче.

За момент Мери се умълча, впила поглед в него, след това внезапно притисна ръка към сърцето си и запита неволно, с копнеж:

— Боли ли те, когато мислиш за Агнес — когато не си с нея?

— Съвсем не — отговори Матю превзето. — Не е красиво да питаш така. Ако ме болеше, щях да си помисля, че имам стомашно разстройство. Какво си такова момиче да питаш и що за въпроси са това! Стига толкова, моля ти се! Сега ще се упражнявам, не ме прекъсвай!

Той стана и като се наведе внимателно, за да не измачка новите си панталони, измъкна изпод леглото един калъф и извади от него мандолина, украсена с розова копринена панделка, вързана на голяма джуфка. След това той разгъна една тънка нотна книжка с жълти корици и голямо заглавие: „Първи стъпки с мандолината“, а по-долу с по-дребни букви: „Ръководство на леля Нели за млади мандолинисти по метода на прочутия сеньор Розас“. Мат отвори книжката на втора страница, сложи я на леглото пред себе си, седна до нея в живописно отпусната поза, привлече романтичния инструмент и започна да свири. Но той, уви, не оправда очакванията, които събуждаше позата му на опитен майстор, нито се впусна бурно в някаква очарователна серенада, а бавно и мъчително издрънка два-три такта от „Нели Блай“, препъвайки се все повече, докато най-после спря.

— Почни пак — каза Мери окуражително. Той я награди със сърдит поглед.

— Струва ми се, че те помолих да пазиш тишина, госпожице Бърборкова. Не забравяй, че това е най-трудният и сложен инструмент. Трябва да се усъвършенствувам, преди да замина за Индия. Тогава ще мога да свиря на дамите на кораба през тропическите вечери. Човек трябва да се упражнява! Ти знаеш, че чудесно напредвам, но може би искаш сама да се опиташ, щом си толкова умна.

Той обаче започна отново и най-после издрънка песента до края. Поредицата от нестройни фалшиви тонове измъчваше слуха. На това изкуство, както и на пушенето, Мат се наслаждаваше само в отсъствие на баща си. Подпряла брада на ръцете си, Мери все пак му се възхищаваше, като повече го гледаше, отколкото слушаше.

Като свърши, Матю прокара пръсти през косата си с небрежен романтичен жест.

— Може би тази вечер не съм в най-добрата си форма, май че съм малко печален, замислен, нали знаеш, Мери. Може да е от някоя малка неприятност в кантората днес… тези проклети цифри… това дразни такива артистични натури като мен. Наистина не ме разбират там на корабостроителницата. — Той въздъхна замечтано и тъжно, както подобаваше на неговото неразбрано изкуство, но скоро вдигна глава и попита, жаден за похвала:

— Как беше наистина? Как ти се видя?

— Много прилича — каза насърчително Мери.

— На какво? — запита той със съмнение.

— На „Галопа на веселата Кети“, разбира се!

— Глупачка! — извика Матю. — Това беше „Нели Блай“.

Съвсем ядосан, той и хвърли убийствен поглед, скочи от леглото и прибра мандолината в калъфа и като се наведе, забеляза:

— Казваш така само за да ме ядосаш.

Изправяйки се, той презрително заяви:

— Ти и без това нямаш слух.

Той като че ли не чу усърдните й извинения, обърна й гръб, извади от чекмеджето много висока колосана яка и яркосиня връзка на точки и все още засегнат, продължи:

— Госпожица Мойр има вкус. Тя казва, че съм много музикален, че в хора имам най-хубавия глас. Тя самата пее прекрасно. Бих желал да си по-достойна за бъдещата си снаха.

Мери бе твърде смутена от нетактичността си и напълно съзнаваше своята малоценност, но се помоли:

— Нека да ти вържа връзката, Мат.

Той нацупено се обърна и с израз на снизхождение позволи на Мери да му завърже връзката. Тя винаги вършеше това вместо него и го бе усвоила толкова добре, че сега той пак застана пред огледалото и доволно се изгледа.

— Брилянтин — нареди Матю. С тази заповед той като че ли й прощаваше. Тя му подаде шишенцето и той обилно обля косата си с блажната течност, след което съсредоточено причеса къдриците си в живописна лимба.

— Косата ми е много гъста, Мери — забеляза той, като грижливо прокарваше гребена около ушите. — Аз никога няма да оплешивея. Това говедо Каупър разправя, че била оредяла на темето, когато се подстригвах последния път. Помисли си само! За това нахалство ще престана да се подстригвам при него.

Като нагласи къдриците си във формата, която желаеше, той протегна ръце и позволи на Мери да му държи сакото, след това взе чиста ленена кърпа, напръска я с парфюм „Виолетка“, затъкна я артистично в джобчето си и усърдно заразглежда окончателния резултат в огледалото.

— Отлична кройка — промърмори той. — Талията е изящна. За провинциален шивач Милър работи чудесно, нали? Разбира се, и аз не го оставям да се отпусне, пък и на такава фигура като моята лесно се крои. Е, ако и днес Агнес не е доволна от мен, няма кога да бъде. — После, като се отдалечи, той добави неочаквано: — И да не забравиш, Мери, довечера в десет и половина или може би мъничко по-късно.

— Ще съм будна, Мат — успокои го тя.

— Сигурно?

— Сигурно.

Последната забележка разкри ахилесовата му пета. Този възхитителен елегантен младеж, този пушач, мандолинист, любовник и бъдещ неустрашим пътешественик из Индия имаше една поразителна слабост — страхуваше се от тъмното. Той удостояваше Мери с доверието си и обществото си единствено заради това, защото във вечерите, когато той закъсняваше, тя с неизменна преданост го очакваше, както се уговаряха, за да го придружи по тъмните и мрачни стълби до спалнята му. Тя никога не си помисляше каква услуга му прави, а приемаше покровителствената му благосклонност с признателност и смирение. Сега, когато той напусна стаята, оставяйки след себе си смесен мирис на пура, брилянтин и парфюм и спомена за своята ослепителна елегантна фигура, тя гледаше подире му с любов и възхищение.

Когато изчезна външният блясък от присъствието на брат й, настроението на Мери се понижи; без работа, тя имаше време да мисли за себе си, тя стана смутена, безпокойна и възбудена. Всички в къщата бяха заети: Неси се мръщеше над уроците, Мама се бе задълбочила в романа, бабата бе потънала в апатията на храносмилането. Мери започна да ходи нервно из кухнята, като мислеше за заповедта на баща си, докато Мама раздразнено вдигна очи:

— Какво ти става? Мотаеш се като муха без глава! Вземи да шиеш или ако нямаш какво да правиш, иди си лягай, но остави хората да четат на спокойствие!

Дали да си легне? — си помисли тя в недоумение. — Не! Толкова е рано. Цял ден бе затворена в къщи и може би би трябвало да поизлезе малко навън, където хладният въздух ще я освежи, ще разведри душата й след топлия душен ден. Всички ще си помислят, че е отишла в стаята си, няма да забележат отсъствието й. Без да съзнава ясно какво прави, тя вече се бе озовала в хола, сложи старата си груба сламена шапка с ожуленото снопче череши и избелялата розова панделка, облече износената си вълнена жилетка, тихичко отвори външната врата и се смъкна по стълбите.

Тя сама почти се изненада, като видя, че е излязла, но се успокои с мисълта, че с такива дрехи никъде не може да отиде и докато размисляше, че наистина няма нищо хубаво да облече, тъжно поклати глава и посърналите череши, които вече две години висяха на шапката й, изтракаха в безсилен протест и едва не паднаха на земята. Тук, на открито, мислите й се движеха по-свободно и тя се запита какво ли прави Денис. Приготвя се да иде на панаира, разбира се. Защо всички други да могат да отидат, а тя да не може? Не е справедливо — та в това няма нищо лошо. Дори най-отбраните хора в града признаваха и благосклонно покровителствуваха панаира. Мери се облегна на вратата на оградата, полюляваше се леко напред-назад, поемаше хладната красота на здрача, омаяна от прелъстителната вечер, пропита от росни ухания, одухотворена от пробуждащия се живот, който бе стихнал през деня. Лястовици се стрелкаха и обикаляха около трите стройни сребърни брези на поляната отсреща, а по-нататък една овесарка й подвикваше умолително: „Излез! Излез! Дзън, дзън, дзън, звънкай с ключа, дзън, дзън, дзън, звънкай с ключа!“ Срамота е да се седи в къщи в такава вечер! Мери излезе на пътя, казвайки си, че ще се поразходи само до ъгъла, а после ще се върне да поиграе на дама с Неси. Незабелязано от никого тя продължи нататък и несъзнателно установи, че по целия път не се вижда никакъв човек. Тази вечер Денис я чака на панаира! Той я бе помолил да се срещнат, а тя, безумната, обеща да отиде. Колко жалко, че сега не можеше да отиде! Тя се ужасяваше от баща си, а той безусловно бе забранил.

Мери бързо стигна до края на пътя и макар да имаше чувството, че бе излязла ей сега, знаеше, че вече е време да се връща; но докато волята й заповядваше да се върне, някаква по-мощна сила й забраняваше и тя продължи с ускорена крачка и бурно разтуптяно сърце. Тогава във вълшебната вечер до слуха и стигна музика тиха, примамваща, властна. Мери забърза още повече, почти тичешком си помисли: „О, трябва! Трябва да го видя!“ — и се втурна напред. Разтреперана, тя навлезе в панаирната площ.