Арчибалд Кронин
Замъкът на шапкаря (10)

X

Над Ливънфорд цареше покой. В неделя след обед бе винаги тихо. По това време сутрешните камбани бяха вече престанали да бият; бе стихнала врявата в магазините и шумът в корабостроителниците; по празната улица не отекваха стъпки; хората се унасяха в летаргия след обилния обед, предшествуван от дълга литургия, стояха в къщи, мъчейки се насила да четат или спяха неудобно в креслата си.

Но този следобед беше необикновено спокоен. Мрачно, жълто небе тегнеше над града, затиснало го като похлупак от непоносимо мълчание. Под този похлупак бе трудно да се диша застоялият въздух, който изпълваше дробовете с дъх на гнилост. Улиците изглеждаха по-тесни, къщите — по-приближени една до друга, а възвишенията Уинтън и Доран, които обикновено се издигаха така величествени и далечни, се бяха снишили и приближили и сякаш сгърчени под заплашителното небе, пълзяха към града, търсейки защита. В душния въздух дърветата стояха окаменели, а оголените — им клони висяха като сталактити в пещера. Не се виждаше никаква птичка. Пуст и безлюден, целият пейзаж се разстилаше под такава потискаща тишина, която би могла да бъде затишие пред бой, а спотаеният град, лишен от живот и движение, приличаше на обсадено селище, очакващо със страх началото на атака. Мери седеше горе до прозореца на спалнята си. Сега при всяка възможност тя се прокрадваше в стаята си, защото тя бе единственият й подслон — светилището, където намираше самота и убежище. Чувствуваше се зле. Тази сутрин в черквата я прободе нетърпима болка, а по време на обеда бе принудена да седи спокойно, да не се оплаква, макар че главата и тялото не прекъснато я боляха. Сега тя седеше, подпряла с две ръце брадата си, гледаше необикновената неподвижност на пейзажа и се питаше дали ще има сили да издържи още два дена.

С леко потръпване тя прехвърли в ума си борбата, която бе водила през изминалите осем седмици. В бележката си Денис я бе помолил да почака до средата на декември, но сега беше вече двадесет и осмият ден от месеца и тя трябваше да търпи мъките на живота си в къщи още два дена. Тя разбираше, че вината не беше негова. Той бе принуден да разшири обхвата на търговската си дейност на север и сега правеше постъпки за фирмата в Единбург и Дънди. Бяха доволни от работата му; от това отлагане всъщност имаше полза, но в момента й се струваше, че трудно ще издържи.

Само още два дни! После с Денис до нея, в уютната здрава къщичка в Гаршейк — твърдина, която ще приюти двамата, — тя ще бъде готова да понесе всичко. Мери толкова дълго бе виждала във въображението си къщичката, че в съзнанието й тя винаги изглеждаше здрава, бяла и непоклатима — като маяк, като света спасителна емблема, предлагаща и защита. Но тя губеше вяра в способността си да продължи борбата против растящата отпадналост на тялото си и непрекъснатата опасност, че ще я открият.

Всъщност тя бе бременна от седем месеца и половина, но стройното й, твърдо тяло доскоро запазваше формата си. Беше станала по-зряла, по-бледа в лицето, но нямаше някаква особена промяна във формите й и всяко изменение във външния й вид се приписваше на резултатите от по-суровия режим, на който бе подложена. Но напоследък тя бе принудена да се пристяга по-здраво, да се изпъва и да държи гърба и раменете си изправени, за да поддържа с непрекъснати усилия естествената си стойка, очаквайки още по-големи трудности. Пристягащият я мъчително корсет почти я задушаваше, но сега тя бе принудена непрекъснато да търпи това положение, да седи неподвижна под студения поглед на Броуди, чувствувайки как детето се обръща негодуващо срещу тези неестествени ограничения, и при всички случаи да дава вид, че е безразлична и спокойна.

Освен това напоследък й се струваше, че Мама храни някакво смътно безпокойство за нея. Често, когато вдигнеше очи, срещаше един съмняващ се, питащ поглед, впит в нея. Тя съзнаваше, че неясни, неоформени подозрения витаят като скрити сенки в главата на майка й и само поради абсурдния им характер не бяха приели по-определена форма.

Последните три месеца се нижеха по-бавни и по-ужасни от всички предишни години в нейния живот и сега, когато наближаваше развръзката и предстоеше да си отдъхне, силите, изглежда, я напускаха. Днес свръх всички мъки тя усети тъпа болка в гърба, а от време на време малки, бързи вълни от бодежи пробягваха през тялото й. Когато в съзнанието й болезнено изплува всичко, което бе изтърпяла, една сълза се търколи по бузата й.

Това безшумно движение — търкулването на една сълза по лицето й, което бе нарушило тъжната й каменна неподвижност, намери сякаш отклик в природата. Докато Мери се бе втренчила пред себе си, пътната врата, която цял ден висеше полуотворена на хлабавите панти, се задвижи лениво и се притвори бавно с остър звук, като че някаква невидима ръка я бе тласнала пренебрежително. Един миг след това куп мъртви листа в отсрещния ъгъл на двора се раздвижиха, шепа от тях се завъртяха, издигнаха се спираловидно нагоре с шумолене като въздишка, после се спуснаха надолу и останаха в покой.

Мери проследи тези шумове с чувство на безпокойство; може би състоянието й беше причина за тази тревога, защото сами по себе си те бяха без значение; но контрастът между това ненадейно, неоправдано раздвижване и тягостния, несмутим покой на деня беше угнетяващ и странен.

Покоят навън стана още по-дълбок, пиринченото небе помръкна още повече, сниши се над земята. Докато Мери седеше неподвижна, очаквайки нов пристъп на болки, пътната врата отново леко се отвори, постоя един миг отворена и се затвори с още по-рязък шум от преди. Дългото, проточено, шумно скърцане на отварящата се врата достигна до Мери подобно на въпрос, а последвалото бързо затръшване — като рязък, решителен отговор. Лек полъх надипли ливадата отсреща и високата трева се раздвижи като пара; пред втренчения поглед на Мери едно снопче слама на пътя внезапно се вдигна високо във въздуха и се изгуби от погледа, тласкано от невидима и непонятна сила. После в тишината се разнесе бързо, меко топуркане и на улицата, тичайки, се появи едно куче, задъхано, със слегнали назад уши и уплашени очи. Поразена и любопитна, Мери забеляза изплашения му вид и се запита каква е причината за този бяг, за този ужас.

Отговорът на мълчаливия й въпрос дойде като далечна въздишка, като ниско боботене, което се надигна иззад възвишенията Уинтън и отекна около къщата. То обиколи сивите стени, провря се между пролуките на парапета, завъртя се между комините, изви се около тържествените гранитни топки, поспря се пред Мериния прозорец, после се изгуби в постепенно диминуендо, като шум от вълна, разбила се о песъчлив бряг. Последва дълга тишина, сетне звукът се повтори, като се надигна откъм далечните хълмове по-силен, задържа се по-дълго от преди, оттегли се по-бавно и стихна по-наблизо.

Когато последният вибриращ звук замря, вратата на спалнята се отвори и Неси се втурна вътре.

— Мери, страх ме е! — извика тя. — Какъв е този шум? Като някоя много голяма, дебела пчела.

— Нищо, това е вятър.

— Но вятър изобщо няма. Всичко е спокойно като в гробница, виж какъв цвят има небето! О, страх ме е, Мери!

— Струва ми се, ще има буря, но ти не се безпокой, няма нищо страшно, Неси.

— О, божке! — извика Неси и потръпна. — Дано да няма светкавици. Толкова ме е страх от тях! Казват, че ако те удари гръм, изгаряш цял, а най-опасно било да седиш до метални предмети.

— В стаята няма метални предмети — успокои я Мери.

Неси се приближи.

— Нека да остана малко при тебе — помоли се тя. — Ти напоследък май ме забрави. Ако ми позволиш да поседя при тебе, този шум няма да ми се струва толкова ужасен.

Тя седна и обгърна с тънката си ръчица сестра си; но Мери инстинктивно се отдръпна.

— Ето, виждаш ли? Не даваш дори да те докосна. Не ме обичаш вече както по-рано — оплака се Неси и за момент изглеждаше, че ще стане и ще си излезе по детски обидена.

Мери мълчеше. Тя не можеше да се оправдае за постъпката си, но взе ръката на Неси и нежно я стисна. Този жест отчасти успокои Неси, обиденото изражение изчезна от лицето й и тя на свой ред стисна Мерината ръка. Тъй, ръка за ръка, двете сестри загледаха мълчаливо задъхалата се земя.

Въздухът сега стана по-сух и рядък, пропит с нещо лютиво-солено, което дразнеше ноздрите като саламура. Мрачното небе, потъмняло до черно-виолетово, опираше в ниския хоризонт като пушек; на фона му далечните предмети изглеждаха съвсем неясни, а близките — необикновено релефни. Чувството за откъснатост от външния свят, предизвикано от всичко това, бе ужасно за Неси. Тя по-здраво сграбчи ръката на Мери и извика:

— Тези облаци идат срещу нас. Като голяма черна стена. Ох, страх ме е! Дали няма да падне гръм върху нас?

— Не, миличка — прошепна Мери, — нищо не могат да ни сторят.

Но тъмната, заграждаща хоризонта стена все напредваше, увенчана отгоре с тъмнооранжеви ивици — като пяна на гребена на огромна, готова да се разбие вълна. На този фон трите брези бяха изгубили меката си, сребърна подвижност; вцепенени и мъртвобледи, те по-яко бяха впили в земята жилавите си корени, а стеблата им стояха изправени, с близко прибрани клони, като мачти със свити платна, очакващи угнетено първия пристъп на урагана.

Иззад скритите сега възвишения долетя тайнствен тътен, подобен на приглушено биене на барабани. Той като че се търколи по билото на възвишенията, сгромоляса се в клисурите, прекоси потоците и изкачи урвите, като близко редуващите се звукове се гонеха един друг в бясно опиянение.

— Това е гръм — потрепера Неси. — Като оръдеен изстрел.

— Далеч е оттук — успокои я Мери. — Може да мине над нас, без да падне тук.

— Усещам, че ще има ужасна буря. Мери, да идем ли двете при Мама.

— Ти иди, ако искаш — отвърна Мери, — но тук си също в безопасност, мила.

Гръмотевиците се чуха по-близо. Непрекъснатият тътнеж престана, отекваха откъслечни гръмове; но всеки гръм беше силен като експлозия, а всяка следваща експлозия — по-страшна от предишната. Това създаваше ужасно чувство за приближаваща опасност и под неговия напор Неси реши, че към нея сее устремила някаква сляпа небесна фурия, която без друго я преследва и накрая ще я унищожи.

— Ще ни удари, сигурна съм — прошепна Неси. — О, ето светкавицата!

Оглушителен трясък съпроводи първата светкавица — тънка синя ивица, която проряза зигзагообразно мъртвото небе, сякаш детонацията от гърма бе разкъсала изведнъж небесния свод, който само за миг пропусна ослепителна, неземна светлина.

— Раздвоена! — извика Неси. — Такива са по-опасни! Махни се от прозореца! — И тя потегли Мери за ръката.

— Тук си в безопасност, както и навсякъде в къщата — повтори Мери.

— О, не говори така! Тази твоя стая е ужасна! Отивам при Мама. Ще пъхна главата си под одеялата в нейната стая, докато тия страшни светкавици престанат. Дръпни се оттам, ще те удари гръм.

Тя излезе уплашена от стаята.

Мери не я последва и продължи сама да наблюдава развихрящата се буря. Чувствуваше се като самотен пазач на кула, изложен на страдания и опасности, пред когото природните сили са устроили гигантски турнир, за да го разсеят. Беснеещият навън хаос беше като силно успокояващо лекарство, отвличащо вниманието й от увеличаващите се болки, чиито пристъпи, струваше й се, бавно се засилваха. Радваше се, че пак е сама, че Неси я остави. По-лесно й бе да страда сама. Гръмотевиците трещяха бясно, а светкавиците рукваха като водопад от небето с ослепителна сила. Често началото на болките съвпадаше с някоя светкавица и тогава на Мери се струваше, че тя, една прашинка във вселената, е свързана чрез тази светлинна верига с титаничния бунт на небесата.

Когато бурята престана да й действува развличащо, тя вече не облекчаваше болките й; неволно Мери започна да свързва урагана с телесните си страдания, почувствува се част от вихъра около нея. В своя бяг вълните от гръмотевици я понасяха към гребените си, издигаха я с безспирния си екот, докато внезапно някоя мълния й причиняваше непоносима болка и я тръшваше отново на земята. Когато гръмотевиците спираха, вятърът, чиято сила бързо нарастваше, я хвърляше пак посред хаоса. Мери особено се плашеше от вятъра, но сега той започна да я ужасява. Първият повей и затишие, когато листата се завъртяваха нагоре и пак лягаха неподвижни на земята, бяха само прелюдия към безбройно много по-силни и по-вихрени атаки. Сега вече нямаше затишие — със сразяващ устрем развилнелият се с пълна сила ураган люлееше земята. Мери усещаше как здравата, солидна къща трепери из основи, като че безброй яки пръсти теглеха всеки камък от мястото му в зидарията. Тя видя дръвчетата си да се огъват надолу като изопнати лъкове, свили се одве под напора на страхотна сила. При всеки порив на вятъра те се извиваха, после, освободени, пак отскачаха нагоре със звук на струна. Стрелите, които те пускаха, бяха невидими, но проникваха в Мерината стая като пронизваща болка. Високата трева в полето вече не се диплеше леко, а бе слегната към земята — сякаш гигантска коса я беше покосила. Всеки свиреп напор на бурята удряше по стъклата и ги караше да дрънчат в рамките, а сетне се втурваше с вой около къщата, сякаш понесъл на крилете си цял сонм от чудовищни, разбеснели и виещи демони на звука.

Заваля дъжд. Отначало той падаше на тежки, единични капки, които изпъстриха пометената от вятъра настилка с петна, големи като едри монети. Все по-нагъсто и по-нагъсто падаха капките, докато накрая дебел пласт вода заля земята. Водата плискаше по пустите улици, плющеше и се оттичаше от стрехите и водостоците на къщите, обливаше дърветата, поваляше храстите и буренаците с масата и тежестта си. Водата заля всичко. Водостоците изведнъж се напълниха догоре и рукнаха като пороища; улиците се превърнаха в канали; бързи потоци, пълни с плуваща смет, се оттичаха по булевардите.

Със започването на дъжда светкавиците постепенно се разредиха, гръмотевиците стихнаха, въздухът чувствително изстина. Но вместо да утихне, с всеки изминал момент бурята ставаше по-яростна. Вятърът набираше скорост. Мери го чуваше как носи дъжда на вълни — като прибой върху покрива на къщата, — после слабо дочу някакъв пукот и видя върлината за знамето, смъкната от кулата, да пада с шум на земята.

В този момент тя стана и закрачи нагоре-надолу из стаята, защото едва търпеше вече разкъсващата болка, която сега не стихваше и като че беше част от нея. Никога преди не бе усещала такова нещо, никога в живота си. Подвоуми се дали да не пита майка си за някакъв лек, като си мислеше, че нещо топло може би ще свърши работа, но с нежелание изостави тази идея като опасна. Тя не знаеше, че такова средство не би й помогнало, защото не знаеше какво е състоянието й — това бяха подранили родилни болки. Като ненавременния мрак на преждевременно настъпващата нощ, която сега се спущаше над злочестата земя, тези избързали болки твърде странно започнаха да я обвиват в плаща на мъките. Преживените душевни страдания искаха от нея нечувана дан, която тя трябваше да плати, и сега Мери, с цялата си неподготвеност, започна несъзнателно да разгадава ужасната тайна за раждането на своето дете.

Сега тя вече смяташе, че е невъзможно да отиде долу за чай и отчаяна разпусна корсета си и отново закрачи нагоре и надолу между тесните стени на стаята си. При всяко обръщане тя се спираше, като прихващаше тялото си с две ръце. Мери откри, че по-лесно понася болките в наведено положение и от време на време заставаше сведена край леглото, опряла чело о студения метал на таблите.

При една от спазмите, както бе застанала непредпазливо в тази поза, вратата ненадейно се отвори и майка й влезе в стаята. Госпожа Броуди бе дошла да се увери, че Мери не е пострадала от бурята и да я смъмри, задето не е взела по-сериозни предпазни мерки, защото Неси се бе втурнала при нея, обяснявайки й, че мълниите падали в стаята. Самата госпожа Броуди бе изплашена от бурята и с опънатите си до крайност нерви трепереше, готова да избухне в обвинения. Но сега, както стоеше незабелязана, наблюдавайки дъщеря си, упреците, които бяха на устата й, останаха неизречени. Долната й челюст се отпусна бавно, дъхът й секна, а стаята, люляна от бесния вятър, сякаш се завъртя около нея. Мерината отпадналост, отпуснатото положение на тялото, профилът на непристегнатата й фигура раздвижиха паметта на майката и докоснаха една скрита струна в съзнанието й, където изникна незабравимият спомен за собствените й родилни болки. Всички скрити, немислими и невъобразими предчувствия, които дремеха в нея, се превърнаха мигновено в опустошаваща увереност. Зениците на очите й се разшириха от ужас и притиснала хлътналите си гърди с лявата ръка, като пияна тя вдигна дясната и насочи показалеца си към Мери.

— Погледни… погледни ме! — заекна тя.

Мери трепна, обърна се и с оросено от пот лице погледна нямо майка си. Госпожа Броуди начаса разбра, разбра безвъзвратно, а Мери видя, че е открита. Майката моментално нададе вик — като рев на ранено животно. По-силен и пронизителен от вятъра, той процепи стаята и отекна пискливо в цялата къща. Тя пищеше и пищеше, задъхвайки се от истерия. Мери сляпо сграбчи майка си за роклята.

— Не знаех, Мама — изхлипа тя. — Прости ми. Не знаех какво върша.

С резки удари госпожа Броуди отблъсна Мери от себе си. Тя не можеше да говори; дъхът й излизаше хриптящ, на пресекулки.

— Мама! Мила Мама! Нищо не разбирах. Не знаех, че върша лошо. Нещо ме боли сега. Помогни ми! — помоли се тя.

Езикът на майка й с мъка произнасяше думите.

— Позор! Баща ти! — изстена тя. — О, това е кошмар! Аз сънувам!

— О, моля ти се, Мама, не викай така — примоли се Мери, склонила унизено глава. — Само престани да викаш и ще ти разкажа всичко.

— Не, не! — писна Мама. — Нищо не ща да слушам! Ще се разправяш с баща си. Аз не се меся. Нямам никаква отговорност. Само ти си виновна.

Крайниците на Мери трепереха неудържимо.

— Мила Мама, няма ли прошка за мен? — прошепна Мери. — Аз бях така невежа.

— Баща ти ще те убие за това — изквича госпожа Броуди. — Грешката си е твоя.

— Моля те, Мама — възбудено настоя Мери, — не казвай на татко. Помогни ми само два дни — само два дни! — извика отчаяно тя, опитвайки се да сложи глава на майчините си гърди. — Скъпа, мила Мама, нека никой освен нас не узнае дотогава. Само още два дни! Моля ти се! О, моля ти се!

Но майка й, загубила ума и дума от ужас, отново я блъсна и извика обезумяла:

— Трябва веднага да му кажеш. Аз не съм виновна. О, тази твоя безнравственост каква беда ни донесе! О, тази безнравственост, тази безнравственост!

Тогава Мери с горчивина съзна, че всичко е свършено и че е безполезно да моли повече майка си. Обзе я голям страх, а с него и неудържимо желание да избяга. Реши, че ако остави Мама сама, тя може би ще се овладее. Мери страстно пожела да се махне от стаята и като се промъкна край майка си, бързо заслиза по стълбата. Но когато бе слязла до средата, тя внезапно вдигна очи и видя на долния край на стълбата масивната фигура на баща си, изправена в хола.

Всяка събота Броуди имаше навика да почива след обед. С точността на часовников механизъм той отиваше в гостната, затваряше вратата, спускаше пердетата, сваляше редингота си и тръшваше грамадното си туловище на дивана, където прекарваше два-три часа в тежък сън. Но днес бурята му пречеше, той бе спал на пресекулки, което бе по-лошо, отколкото да стои буден. Тъй като бе недоспал, бе раздразнен и в кисело настроение, а освен това чувството му за ред бе до крайност засегнато от факта, че този строго спазван ритуал трябваше да бъде нарушен по такъв безобразен начин. Раздразнението му достигна връхната си точка, когато по едно време го стресна падането на върлината за знамето. Броуди кипеше от яд и както стоеше по риза, обърнат към Мери, по лицето му се четеше негодувание и злоба.

— Не ви ли стига този шум навън, та трябва да вдигате такава адска врява горе? — кресна той. — Може ли човек да слуша такава дяволска глъчка и да спи? Кой вдигаше този шум? Ти ли?

Той свирепо изгледа Мери.

Мама беше излязла след Мери и сега стоеше, олюлявайки се, на горната площадка, като се поклащаше насам-натам, притиснала с ръце гърдите си. Броуди обърна гневния си поглед към нея.

— Чудесна къща, само за почивка! — избухна той. — Нима малко се потя за вас през седмицата? За какво е предназначен днешният ден, можеш ли да ми отговориш? Каква полза от тия твои набожни хленчения, щом ще ми проглушиш ушите? Не мога ли да легна за минутка, без тоя проклет вятър да вие, без ти да виеш като хиена?

Госпожа Броуди не отговори, а продължаваше да се клати истерично на горния край на стълбата.

— Какво се мотаеш там? Да не си полудяла? — ревна Броуди. — Да не би гръмотевиците да са ти взели ума, та седиш там като пияна?

Тя пак не продума и тогава, като я гледаше как се държи, през ума му мина, че се е случило някакво голямо нещастие.

— Какво има? — грубо извика той. — Да не би Неси?… Да не я е ударил гръм? Зле ли е?

Мама обезумяла поклати цялото си тяло в знак на отрицание — катастрофата беше по-голяма.

— Не! Не! — едва изрече госпожа Броуди. — Тя… Тя!

Мама насочи обвинително ръка към Мери. У нея нямаше и помен от желание да я защити. В това страшно нещастие ужасът и от Броуди беше така безграничен, че единственият импулс у нея бе да отхвърли от себе си всяка отговорност, всяка връзка с престъплението. Тя на всяка цена трябваше да се защити от всяко подобно обвинение.

— За последен път те питам какво има? — фучеше Броуди. — Казвай или, ей богу, ще ви смажа и двете!

— Вината не е моя — каза раболепно госпожа Броуди, бранейки се все още от непроизнесеното обвинение. — Винаги съм я възпитавала като добра християнка. Това е от вродената й лошотия.

Сетне, като съзна, че трябва да каже, за да не бъде бита, тя изпъна тялото си колкото можеше, отхвърли глава назад и изхлипа, като че произнасянето на всяка дума й струваше непоносими мъки:

— Щом искаш да знаеш, тя… тя ще има дете.

Мери се вцепени и кръвта се оттегли от лицето й.

Майка й, подобна на Юда, я предаде. Тя бе изгубена, в капан — баща й отдолу, а майка й отгоре.

Внушителната осанка на Броуди сякаш постепенно се смали; във войнствения му оглед се появи незабележима почуда и той се втренчи в Мери объркан.

— Ка… какво? — заекна Броуди.

Недоумяващ, той вдигна очи към Мама, видя, че тя е като смахната, и пак погледна Мери. Той се забави, докато умът му се бореше с невероятната новина, без да може да вникне в нея. Ненадейно Броуди кресна:

— Ела тук!

Мери се подчини. Струваше й се, че с всяка стъпка, която прави, слиза към собствения си гроб. Броуди грубо я сграбчи за ръката и я огледа от глава до пети. Чувство на отвращение премина през него.

— Боже мой! — каза той тихичко. — Боже мой!

— Струва ми се, че е вярно! Вярно ли е? — дрезгаво извика той.

От срам езикът на Мери бе онемял в устата. Като все още я държеше за ръка, той я разтърси безмилостно, после я пусна внезапно и я остави да се строполи тежко на пода.

— Бременна ли си? Отговаряй бързо или ще ти счупя главата! — изкрещя той.

Когато тя му каза, Броуди помисли, че сигурно ще я убие. Той стоеше и я гледаше, като че бе усойница, която го е ухапала. Вдигна ръка, готов да я удари, да й пръсне черепа с един удар на железния си юмрук, с един удар да заличи нейното падение и своя позор. Искаше му се да я удря, да я тъпче, да я мачка с токовете на тежките си обувки, докато тя се превърне в безформена кървава маса. Животинска ярост бушуваше в него. Тя бе окаляла името му. Името Броуди! Беше го захвърлила в тинята на позора. Целият град ще се забавлява с това. Той вече виждаше подхилкванията, многозначителните кимвания, насмешките, когато ще мине по Хай стрийт; чуваше как по площада Крос се носят подигравателни думи и полузаглушен ироничен смях. Свършено беше с положението, което си бе създал и се стараеше да затвърди още повече; името му, репутацията му щяха да рухнат, а той самият трябваше да тъне в земята от срам само заради това нищожество, което лежеше, плачейки в краката му. Но той не я удари. Силата на вълнуващите го чувства прегоря в жар, която тласна гнева му в друг път — по-сложен и по-опасен. Той щеше да й даде да разбере, но по друг начин. Броуди намери остроумно средство, за да защити честта си! Да! За бога, той щеше да покаже на всички как се справя с такова положение. Ще видят те как ще постъпи той. Сега тя не е негова дъщеря. Той ще я изгони от къщи като опетнена.

Изведнъж друго отвратително подозрение се загнезди в ума му, подозрение, което премина в погнуса; колкото повече размисляше върху него, толкова по-определена форма вземаше то. Той бутна Мери с огромната си тежка обувка.

— Кой е мъжът? — изсъска той. — Фойл ли беше?

От погледа й Броуди разбра, че е прав. За втори път този омразен младок, това парвеню, му нанасяше съкрушителен удар, сега по-страшен от първия. Да беше някой друг, да беше най-долният и най-дрипавият мерзавец в града, който и да е, само не Фойл! А именно той, този подлизурко, този мазен нехранимайко бе обладавал тялото на Мери Броуди; и тя, неговото дете, му беше позволила да върши това. Ясна картина, отблъскваща с отвратителните си подробности, изплува в ума му и го замъчи. Изражението му бе напрегнато, кожата около ноздрите му потрепваше, дебела пулсираща вена се очерта ясно на слепоочието му. Лицето му, отначало залято с ярка, гневна червенина, сега побеля и се вкамени като изсечено от гранит. Устата бе стисната безмилостно като клещи, ниското чело — набраздено от нечовешка жестокост. Студена свирепост, по-ужасяваща от шумните му ругатни, закаляваше гнева му — остър като брадва. Той ритна злобно Мери. Твърдата подметка на обувката му потъна в слабините й.

— Ставай, кучко! — изсъска той и още веднъж жестоко я ритна. — Чуваш ли? Ставай!

От стълбата Мама безсмислено повтаряше с разтреперан глас:

— Аз не съм виновна! Аз не съм виновна!

Отново и отново се чуваха думите: „Аз не съм виновна. Не ме обвинявай.“ Тя стоеше на стълбата жалка, раболепна и с пелтечещ глас безспирно отхвърляше от себе си всяка отговорност.

— Ставай — повтори той — или ще ти помогна да станеш!

Когато Мери се надигна, Броуди я изправи на крака с един последен ритник. Мери залитна, но се задържа. „Защо не ме убие и всичко да свърши“ — мислеше тя. Там, където я ритна, я промушваше остра болка. Тя бе толкова уплашена, че не смееше да го погледне. Смяташе, че той я измъчва само за да я довърши накрая.

— Сега слушай какво ще ти кажа! — процеди Броуди през стиснатите си зъби, а думите му я горяха като сярна киселина.

Когато тя застана пред него измъчена и трепереща, той наведе глава и доближи грубото си неумолимо лице до нейното. Очите му блестяха съвсем близо с остър леден блясък, чиято студенина я плашеше.

— Слушай, ти казвам! Чуй ме за последен път! Ти вече не си моя дъщеря! Ще те изхвърля като прокажена! Като прокажена, мръсна развратнице! Ето, така ще се разправя с теб и нероденото ти копеле. С твоя хубостник ще си уредя сметките, когато намеря за добре, но ти — ти ще си отидеш още тази вечер!

Той изрече последните думи бавно, като я пронизваше със студения си поглед. Броуди, изглежда, не искаше да изпусне удоволствието да види с очите си унижението й; той се обърна бавно, пристъпи тежко към вратата и я разтвори. В хола бясно се втурна вятър с дъжд, разклати картините по стените, развя висящите на закачалката палта и със силата на стенолом се устреми нагоре към свилите се на стълбите хора.

— Прекрасна нощ за разходка! — изръмжа Броуди със стиснати зъби. — Нощта е достатъчно тъмна — тъкмо като теб! Можеш да обикаляш улиците колкото ти душа иска, уличнице такава!

Изведнъж той протегна ръка, сграбчи я за врата и го стисна в огромната си лапа като в клещи. В хола не се чуваше никакъв звук освен воя на вятъра. Тримата изтръпнали свидетели на тази сцена — нищо неразбиращото дете, майката и полууплашената, полузлорадствуваща баба — не продумваха дума. Бяха се стъписали безмълвни. Чувството, което Броуди изпита при докосването на мекия, но все пак непреклонен врат го подлуди; щеше му се да го прегъне като вейка, докато изпука, и за момент Броуди остана така, борейки се с това желание; после трепна силно и като дръпна Мери внезапно, довлече я до вратата.

— Сега ще си вървиш — изкрещя той — и никога няма да се върнеш — никога, докато не се дотътриш, докато не се повлечеш по земята, за да оближеш ей тези обувки, които те ритаха.

При тези думи нещо заговори у Мери.

— Никога не ще направя това! — промълвиха бледите й устни.

— Не! — изрева Броуди. — Няма да се връщаш, курво недна! Никога!

С рязък, последен тласък той я отблъсна от себе си. Тя изчезна в бушуващата отвън тъма, изчезна, като че хлътна в някаква бездна — ни поглед, ни звук можеше да я достигне. Броуди остана на вратата, пламнал от гняв и стиснал юмруци, напълнил дробовете си с влажния, солен въздух, и закрещя с прегракнал глас:

— Да не си се върнала вече! Мръснице! Мръснице!

Последната дума той повтори безброй много пъти, като че тази хула му доставяше удоволствие и облекчаваше яростта му. После се завъртя на петата си, затвори вратата и остави Мери навън в нощта.

Мери остана там, където бе паднала. Чувствуваше се пребита, защото при последния, жесток тласък на Броуди бе паднала по лице, върху острия чакъл, с който бе покрит дворът. Дъждовните капки се забиваха болезнено като игли в леко облеченото й тяло и плющяха по повърхността на локвата, в която лежеше. Тя вече беше мокра до кости, но в момента влагата на просмуканите й с вода дрехи само я освежаваше и разхлаждаше изгарящата я треска. От ужасния поглед на баща си тя бе заключила, че той положително ще я убие и сега, макар че ожуленото й натъртено тяло още гореше, чувството, че е спасена, изпълни душата й и превърна ужаса в облекчение и успокоение. Бяха я изхвърлили позорно, но беше жива, напуснала бе завинаги един дом, превърнал се напоследък в ненавистен затвор за нея; тя събра последните си сили и смело съсредоточи ума си върху бъдещето.

Въпреки страшния безпорядък в мислите й тя си даде сметка, че от Денис я делят може би шестдесет мили; около нея бушуваше незапомнена досега буря; тя нямаше нито палто, нито шапка, нито достатъчно облекло, нито пари; но сега имаше смелост. Мери твърдо стисна мокрите си устни, опитвайки се без страх да прецени положението си. Беше изправена пред два избора: единия да се помъчи да стигне до къщичката в Гаршейк, а другия — да отиде при майката на Денис в Дарок.

До Гаршейк имаше дванадесет мили, а тя знаеше само, че къщичката наричаха Розов хълм, но нямаше представа къде се намира тя; освен това, дори ако успееше да се добере до нея, щеше да бъде сама, без пукната пара, без ядене; сега разбра, че й е нужна някаква подкрепа. Ето защо Мери се отказа от всяка, мисъл да търси Розовия хълм и по необходимост се спря на другата идея. Трябва да отиде при майката на Денис! Тя поне ще й даде убежище, докато се върне Денис. Майка му не ще й откаже това. Насърчена, тя си спомни, че веднъж Денис й беше казал: „Ако се случи най-лошото, можеш да отидеш при майка ми.“ Така и щеше да направи! Така трябваше да направи! За да отиде до Дарок, бе принудена да върви. Не си спомняше в събота вечер да имаше някакъв влак — от Ливънфорд за Дарок, пък дори и да имаше, тя нито знаеше в колко часа тръгва, нито имаше пари за билет. Следователно трябваше да поеме някой от двата пътя за Дарок. Единият бе главната съобщителна артерия между двете селища, широк, главен път, близо пет мили, другият бе тесен, пуст път, който минаваше направо през полето, стесняваше се ту като алея, ту като пътечка, но не обикаляше и не извиваше из окрайнините на двата града и беше почти с две мили по-къс от другия. Силите й бяха толкова недостатъчни и мъките толкова големи, че тя реши да хване втория път, защото разстоянието беше по-малко. Смяташе, че би могла да извърви три мили.

Просната на земята и защитена от високата стена — на двора, Мери не бе преценила пълната сила на бурята, която всъщност бе най-страшната буря, опустошавала Шотландия от един век насам. Вятърът идваше от югозапад и фучеше с нечувана бързина от шестдесет мили в час. В града само нуждата бе принудила някои да излязат, а от тях само най-решителните оставаха навън повече от няколко секунди. Плочи, вдигнати от покривите на къщите, летяха надолу във въздуха с устрема и смъртоносната сила на гилотина. Цели глинени тръби, изтръгнати от комините, профучаваха във въздуха и се пръсваха върху настилката. Голямото дебело стъкло на витрината на Строителната организация се разхвърча на парчета като сух пергамент — само от силата на вятъра. Сред рева на урагана непрекъснато, като от оръдейна стрелба, долитаха трясъци от падащи на улицата предмети. В Нютаун бурята проби фронтона на една новопостроена къща и вятърът, забивайки се като клин, откърти покрива й го вдигна. Целият покрив хвръкна — двете му половини, разперени като криле на зареяла се във въздуха птица, но най-после вятърът престана да го държи и той потъна като олово в черните води на делтата, след като бе изминал цели триста ярда. В ниските части на града неспирният дъжд причини такова наводнение, че цели квартали останаха под водата; тук-там стърчаха къщи, като самотни сгради, извисени над необикновена лагуна, а пороят се втурваше около тях, процеждаше се през стените, нахлуваше през вратите и прозорците и изцяло заливаше долните етажи.

Мълниите, които беснееха над цялата околност, извикаха недотам всеобхватен, но по-смъртоносен ужас. Един овчар, излязъл с овцете на възвишенията Доран, бе ударен на място от ослепителна мълния. Бяха ударени и двама ратаи, приютили се под едно дърво, а овъглените им тела бяха смазани при падането на разцепения ствол; най-много пострада добитъкът; безброй овце и говеда бяха убити, както лежаха на открито или търсеха опасно убежище под дърветата, а цели двадесет говеда, свили се край една телена ограда, бяха умъртвени от преминалия през оградата ток.

Мълния тресна върху една платноходка, хвърлила котва в залива Порт Доран, и начаса я потопи. Други кораби в устието на реката и в залива повлякоха котвите си, скъсаха веригите и удряни от вълните, заседнаха на доранския бряг.

Без да има представа за всичко това, Мери бавно, се изправи на крака. Вятърът я сграбчи и едва не я хвърли отново на земята, но тя устоя на напора му; и като наклони рязко тялото си право срещу вихъра, тръгна в мрачната нощ. Пропитите с вода дрехи плющяха по нея като мокри корабни платна, при всяка крачка те лепнеха по краката й и затрудняваха и спъваха движенията й. Когато стигна до края на къщата, един оловен улук, откъснат от покрива при един само порив на вятъра, полетя със зловещо свистене към нея като последен зложелателен жест на нейния дом, но макар че профуча опасно близко до главата й той не я засегна и се заби дълбоко в мократа земя. Неизминала още и сто ярда, Мери беше принудена да почине. Въпреки че на това място трябваше да бъде стълбът на последния фенер на пътя, тъмнината бе непроницаема и за момент тя помисли, че вятърът го е угасил, но когато пак тръгна, спъна се в падналия стълб на строшения фенер. Навела глава, тя се препъваше, опипвайки пътя като сляпа и успяваше да се придържа в него само защото добре го познаваше и имаше чувство за ориентация. Шумът около нея беше страшен и толкова оглушителен, че ако речеше да извика силно, не би чула собствения си глас. Вятърът като някакъв гигантски оркестър препускаше бясно по гамите на своя регистър. Плътният тон на органа се смесваше с пискливия дискант на кларнетите; резливият звук на кориите контрастираше на баса на обоите; плачът на цигулките, звънът на чинелите и гърмът на тимпаните се сливаха в една неземна, невъзможна какофония.

От време на време в тъмнината я удряха невидими предмети. Размахващи се вейки я жулеха по лицето, счупени клонове и храсти връхлитаха срещу нея. По едно време някакви меки пипала се обвиха около врата и ръцете й. Тя изпищя от уплаха, извишавайки нечутия си глас срещу урагана, и помисли, че живи лапи я обгръщат, но когато вдигна ръце от ужас, откри, че е омотана в сноп сено, откъснал се от някоя разпиляна купа.

С огромна трудност бе извървяла около една миля от разстоянието, но това не беше и половината от пътя до целта, а най-ужасната част бе непосредствено пред нея. Тук пътят се превръщаше почти в пътечка без никаква оградка или канавка, по която човек би могъл да се ориентира, без нищо, което да го разграничава от съседната гориста местност, и се губеше в гъстак от ели. Тази гора винаги бе мрачна, с тъжни дървеса, които шепнеха жалостиво, но сега, в страховитата нощ, обгърнала я сама като непроходим лес, гората беше страшна и отвратителна както черния мрак, гъстеещ в сърцето на другата гора — нощта. Мери потрепера, когато си представи, че трябва да влезе в гората. Веднъж, още като дете, по време на една екскурзия с други деца — тя се беше загубила между тези мрачни, сурови дървета, бе тичала между тях, бе търсила самотна другарчетата си; и сега тя си спомни с болезнена яснота детския си ужас, ужас, който се върна при нея върху черни криле, когато, събрала всичката си смелост и сили, тя потъна в гората.

Беше почти невъзможно да следва пътеката. Пипнешком Мери се мъкнеше напред с протегнати ръце и изопнати пред себе си длани. Обтягането на ръцете й причиняваше мъчителна болка в страната, където я бе ритнал баща й, но тя беше принудена да ги държи така, за да пази главата и лицето си от дърветата и да определя по-точно посоката на уморителния път. Докато беше на открито, вятърът духаше все в една определена посока, но сега той се въртеше около стволовете на дърветата и образуваше стотици течения и вихрушки, при които бе невъзможно да се върви право напред. Мери бе подхвърляна насам и натам като кораб, който си поправя път сред водовъртеж от коварни течения, без луна и звезди, които да го направляват в опасната нощна тъма. Тя бе започнала да се отклонява от пътеката, когато изведнъж една вихрушка рязко я сграбчи, накара я да изгуби равновесие и яростно я хвърли наляво. Тя падна с цялата си тежест и лявата й длан се надяна на острия като кама връх на един нисък счупен елов клон, който стърчеше хоризонтално от ствола. Един мъчителен миг ръката й остана прикована към дървото, сетне тя я издърпа и залитайки, се изправи на крака.

Продължи напред. Сега окончателно се бе загубила. Искаше да излезе от гората, но не можеше. Кръвта течеше от ранената й ръка, а тя, замаяна, опипваше пътя си от дърво на дърво, пронизвана от ужас, от болките в ударената страна и непрекъснатите бодежи в тялото. Измръзнала до мозъка на костите си, с мокра коса, по която се стичаха студени капки, с кожа, — пропита с дъждовна вода, тя се луташе из гората всред мрака. Падаше и ставаше, олюляваше се назад и политаше напред под такта на безумната музика на урагана, който ревеше между дърветата. Като че самият адски шум, който проглушаваше ушите й, я въртеше и направляваше движенията й с фантастичния си ритъм. Зашеметена, тя обикаляше около изтръгващите се с трясък дървета, забравила всичко освен болката и желанието си да избяга от тази препречила пътя й гора.

Главата й се замая и започна да й се струва, че мракът бе пълен с диви живи същества, които се втурваха край нея, докосваха я с пръсти, напираха и тичаха наоколо й в някаква паническа оргия. Тя усещаше студеното, поривисто дихание на мокрите създания, които се промъкваха и блъскаха из гората. Те шепнеха на ухото й необикновени, неприятни неща за Денис и детето й, ревяха силно с гласа на баща й, хленчеха като майка й. Всеки звук наоколо й бе за нея непонятната и несвързана реч на тези въображаеми същества. Навремени съзнаваше, че е обезумяла, че никакви видения не я заобикалят, че е сама, изоставена, забравена в гората, но залитайки напред, умът й отново се помрачаваше, забулен от виденията на страха. Изведнъж, когато сякаш окончателно щеше да изгуби разума си, тя се спря в няма почуда. Вдигна измъчените си очи към небето и зърна луната — тънък сърп без сияние, легнал по гръб между струпаните облаци, като че бурята го бе издухала пред тях. Мери го видя само за миг — после той бе забулен от пропускащите облаци, но тя забеляза, че сега вятърът стремително фучеше насреща й в права посока, че вече ги нямаше твърдите стволове на елите. Беше извън гората! Тя заплака с облекчение и веднага се втурна сляпо напред, за да избяга от гората и от бъбривите същества. Беше загубила не само пътя, но и всяко чувство за ориентация и като се влачеше и препъваше, само инстинктът за бягство я тласкаше напред неизвестно накъде. Сега вятърът й помагаше, правеше краката й по-леки, удължаваше уморените й крачки. Намираше се в някакво поле и дългата мокра трева я шибаше по краката, докато се придвижваше напред по меката морава. Това бе необработена земя, защото Мери минаваше между гъсталаци от папрат, подхлъзваше се и се препъваше от полузарити в земята, обрасли с мъх валуни, а къпини драскаха краката й; но сега тя не можеше да мисли логично и не се спря, за да определи местонахождението си по характера на местността, през която минаваше.

После изведнъж сред шума Мери долови дълбок, звучен напев и докато тя напредваше, той се засилваше, прераствайки в шум на бързи води. Бучеше широка река, придошла и така изпълнила коритото си с мътни води, че лудешкият им бяг звучеше в Мерините уши като екот на огромен водопад. С всяка измината крачка грохотът ставаше все по-силен, докато започна да й се струва, че реката, пълна с отломки, домъкнати от планините, напредва застрашително към нея, понесла невидимо в кипящите си води стобори и плетища, останките на не един мост, цели трупи и телата на мъртви овце и говеда.

Мери бе вече на брега, когато разбра, че това е Ливън; същият Ливън, който й бе пял така нежно с веселия си ромон, Ливън, който бе разгарял опиянението им — нейното и на Денис — и лъкатушейки край тях, ги бе накарал с песента си да се обичат. Сега, подобно на Мери, той се бе изменил до неузнаваемост. Луната все още бе забулена и Мери не виждаше нищо, но както стоеше уплашена и заслушана на високия открит бряг, в момент на крайно отчаяние й се дощя да се остави да полети надолу към тези невидими, гърмящи води, да забрави и да бъде забравена. Тръпки преминаха по изтерзаното й тяло и тя отхвърли тази мисъл. Като повеля за живот се появи друга мисъл: каквото и да се случи, тя все още имаше Денис. Трябваше да живее за Денис — сега тя почувствува, че той я вика. Обърна се рязко, сякаш за да не чува призива на бучащата река, но в бързината, като искаше да се отдръпне, стъпи невнимателно, мократа й обувка се подхлъзна, тя се препъна, кракът й пак се хлъзна върху една мазна буца земя и Мери полетя с крака напред по стръмния склон. Ръцете й отчаяно се вкопчваха в ниската трева и камъша по брега, но бурените, за които се залавяше, се късаха в ръцете й или се измъкваха с корен от мократа земя. Краката й изровиха две бразди в меката кал, когато ги заби ожесточено в почвата, правейки напразен опит да се спаси. С ръце тя се залавяше за мокрия склон, но не намираше нищо, о което да се задържи. Гладката повърхност на ската бе стръмна и коварна като глетчер и вместо да я спрат, тези отчаяни движения само увеличаваха скоростта й. С неудържима сила Мери летеше надолу към невидимата река. Тя падна във водата безшумно и веднага потъна между дългите водорасли, които растяха на дъното, а когато отвори уста от изненада и ужас, вода нахлу в дробовете й. Силата на течението бързо понесе тялото й надолу по реката между оплитащите се около нея треви и я влачи цели тридесет ярда, преди тя най-после да излезе на повърхността.

Мери не можеше да плува, но движена от инстинкта за самосъхранение, направи няколко слаби, отчаяни удара с крайниците, като се опитваше да държи главата си над водата. Това беше невъзможно. Поради голямата сила на пороя във водата една след друга се образуваха високи вълни, които непрекъснато я заливаха, и накрая един водовъртеж под повърхността я хвана за нозете и я помъкна надолу. Този път Мери остана под водата толкова дълго, че почти загуби съзнание. Ушите й пищяха, дробовете се надуха, очните ябълки изскочиха; пред себе си виждаше да играят червени искри; задушаваше се. Но тя още веднъж излезе на повърхността и когато се появи над водата, отпаднала и почти безчувствена, една вълна тласна някакъв плаващ пън под дясната й ръка. Тя несъзнателно се хвана за дънера и немощно го притегли към себе си. Тя плаваше. Тялото й бе потопено, косата й се разстилаше зад нея в реката, но лицето й беше над водата и с дълбоки трудни вдишвания тя пълнеше и пълнеше гърдите си с въздух. Без да чувствува нищо друго освен необходимостта да диша, тя се държеше за пъна и плаваше сред чудновати останки, които сегиз-тогиз се устремяваха към нея и бързо отминаваха надолу по реката. Движеше се с толкова голяма скорост, че когато съзнанието й малко се проясни, разбра, че ако не достигне бързо брега, ще бъде отнесена сред острите скали, които стърчаха сред бързеите, непосредствено над Ливънфорд. Като продължаваше да се държи за пъна, с последни сили Мери, зарита с крака. Студената речна вода я пронизваше много по-силно от дъжда, пронизваше я, защото изворът в планините бе покрит с лед и сняг, а освен това в планинските притоци се стичаше разтопен сняг. Студът проникваше до мозъка на костите й; устните й бяха безчувствени и макар че краката вяло се движеха по заповед на волята, Мери не усещаше това движение. Въздухът толкова изстина, че заваля град. Зърната бяха големи, твърди като камък, остри като ледени шушулки; те браздяха водата като сачми и отскачаха от пъна като куршуми, валяха немилостиво върху лицето и главата на Мери, нараняваха очите й, шибаха бузите й, режеха долната й устна. Тъй като трябваше да се държи с две ръце много здраво за пъна, тя не можеше да се запази и бе принудена да понася този безмилостен обстрел незащитена. Зъбите й тракаха; наранената й ръка беше безчувствена и вкочанена; усети ужасно схващане в кръста; чувствуваше, че умира от студ. Съприкосновението на ледената вода я убиваше. В този момент, когато се бореше да достигне брега, я преследваше една-единствена мисъл — не за нея или за Денис, а за детето в нея. Властен инстинкт овладя съзнанието на Мери, сякаш това бе някаква вест, минала по необикновени пътища от детето до самата нея; тя неочаквано бе предупредена, че ако не излезе бързо от водата, детето й непременно ще умре.

Никога досега не беше мислила с такава обич за детето си. По-рано понякога бе го ненавиждала като част от собственото си презряно тяло, но сега я обзе непреодолимо желание да го види живо. Ако умреше тя, щеше да умре и то. Тя си представи как живото бебе, заключено в удавеното й, плаващо към морето тяло, постепенно престава да шава в затвора на безжизнената й плът. Мери отправи безмълвна молитва: искаше да живее — да живее, за да даде живот и на детето.

Беше достигнала до място, където набъбналата река, излязла от бреговете, бе наводнила съседните поля. Мери вече чувствуваше, че вляво от нея водата е по-спокойна и с последните си нищожни сили се помъчи да се насочи нататък. Тя правеше опит след опит да се измъкне от главното течение, но то я връщаше обратно. Почти беше изгубила всяка надежда, когато при един остър завой на реката силен водовъртеж внезапно отклони дънера от пътя му и Мери заплава към място, където нямаше вълни, нямаше водовъртежи, нямаше бързей. Остави пъна да се носи по течението, докато спре; после трепереща отпусна крака. Те докоснаха дъното и тя се изправи, потънала до кръста във вода. Тежестта на водата и вкочаненото й тяло почти не й даваха възможност да се движи, но все пак сантиметър по сантиметър тя се отдалечаваше бавно от шума на реката. Най-после стъпи на твърда земя. Огледа се. За голяма нейна радост сред непрогледния мрак видя светлина. Тази светлинка беше като божествен балсам, разлян неочаквано върху всичките й рани. Струваше и се, че години наред се е движила в свят от мрачни призраци, дебната на всяка крачка от тъмна неизвестност и невидими опасности, които можеха да я погубят. Малката неподвижна светлинка блещукаше спокойно и в този слаб проблясък Мери намери утеха и успокоение. Спомни си, че тук някъде имаше малък самотен чифлик. Който и да живееше в него, не би отказал да я приюти при ужасното й състояние и в такава ужасна нощ. Сгърчила се от студ, тя се отправи към светлината.

Сега вървеше едва-едва. В долната част на корема усещаше огромна тежест, която като че я теглеше към земята; при всяко движение я разкъсваше остра болка. Приведена почти одве, тя упорито вървеше напред. Светлината беше толкова близко, а пък колкото повече вървеше, тя сякаш толкова повече се отдалечаваше от нея. Краката й затъваха дълбоко в подгизналата почва; с големи усилия тя успяваше да ги изтегли и с всяка крачка тя като че все по-дълбоко затъваше в мочурището, което трябваше да прекоси. Все пак Мери вървеше, затъвайки все повече и повече в тресавището; по едно време нагази в каша от вода и кал, която стигна до коленете й. Едната й обувка залепна в тинята, измъкна се от краката й и тя не можа да я извади. Кожата й, побеляла от продължителното стоене във водата, сега беше оплескана и смазана с кал. Останките от облеклото й се влачеха след нея окаляни и разкъсани на парцали.

Най-после започна да й се струва, че макар и бавно напредва и все повече се приближава към светлината; в този миг, като направи крачка напред, тя не усети твърда почва под краката си. Започна да потъва в тресавището. Запищя. Топлата тинеста кал я теглеше за краката с мека настойчивост, привличайки я надолу в прегръдките си. Не можеше да извади нито единия, нито другия си крак, а при усилията й да се измъкне, от блатото заизскачаха мехури с вонящ газ, който я задушаваше. Мери потъваше все по-дълбоко. Помисли, че се бе спасила от чистата смърт в студената вода на реката, за да загине тук, както й се полага. Тази тиня бе по-подходящ саван за нея от чистата вода на планинските потоци. Съдено било скверното й тяло да гние в развала и разлагайки се, да стане накрая част от нея. Да преодолее опасности като тези, които преживя тази нощ, и да не може да се спаси, когато помощта беше толкова близо! — тази мисъл я вбеси. С нечовешки усилия тя се опита да се закрепи. Извика и се хвърли напред, като се вкопчваше бясно в мъха, който растеше по повърхността на тресавището. Лепкавият мъх почти не представляваше опора, но тя с такава ярост се залавяше за него с разперените си пръсти, че с последни, свръхчовешки усилия успя да се измъкне благодарение само на ръцете си. Дишайки тежко, тя довлече тялото си до по-здрава почва в тресавището и се просна окончателно изтощена. Вече не бе в състояние да върви и затова след кратка почивка бавно запълзя напред на четири крака като ранено животно. Но за да се отърве от тресавището, тя бе използувала последните жалки остатъци от силите си и сега, макар че беше на твърда земя на не повече от петдесет ярда от къщата, разбра, че никога няма да се добере до нея. Тя се отказа да се бори и като заплака тихо, легна на земята отчаяна и отпуснала безсилните си крайници, а връз нея отново се заизлива дъжд. Но както лежеше, до нея достигна през бурята тихо мучене на крави. След малко пак чу същия звук и като погледна надясно, различи смътно в мрака тъмните очертания на някаква ниска постройка. Всред мътната мъгла, забулила съзнанието й, се появи мисълта, че пред нея има някакво убежище. Тя се надигна, с последни, трескави усилия се дотътри до сайванта и се строполи в безсъзнание на пода.

Подслонът, до който се добра, беше мизерна дворна постройка — жалкият обор на малката ферма. Беше построена от дебели кирпичи, пролуките между които бяха грижливо затъкнати с мъх; ето защо вътре беше топло, а тъй като оборът бе твърде нисък и студеният вятър минаваше безпрепятствено над него, той бе избягнал и яростта на урагана. Въздухът вътре бе изпълнен със смесен дъх на слама и тор и приятния мирис на самите животни. Три млечни крави стояха пред яслите си и помръдваха с леки кротки движения; самите те почти не се виждаха, само светлите им вимета слабо се белееха в мрачината. Големите им тъжни очи, привикнали с тъмното, гледаха умно и плахо необикновеното човешко същество, което лежеше на пода почти без да диша. Сетне, като видяха, че е неподвижно и безвредно, те равнодушно обърнаха глави и пак запреживяха спокойно, движейки безшумно челюстите си.

Мери остана да лежи в блажена самозабрава не повече от няколко мига. Силен пристъп на болки й върна съзнанието. Болките я заливаха като вълни. Те започнаха от гърба, разпростряха се около цялото й тяло, спуснаха се надолу по вътрешната страна на бедрата, засилваха се бавно, но застрашително, докато постепенно преминаха в нетърпима криза. После изведнъж болките я напуснаха — вяла, изтощена и безпомощна.

През цялото си трагично странствуване тя бе търпяла тези болки. Но сега те станаха непоносими и легнала сред нечистотията в обора, тя страдаше със склопени очи. Беше разперила отслабналите си ръце и крака, тялото й, което Денис бе нарекъл свой олтар, лежеше в изпущащия пара тор, оваляно в засъхнала кал. Болезнени стонове се чуваха измежду стиснатите й зъби; капки студена пот оросиха челото й и бавно се застичаха по спуснатите клепачи; чертите й, обезобразени от тинята и разкривени от непоносимите мъки, бяха застинали, но страданията й сякаш изпущаха лъчи, които се бяха събрали в бледо, прозрачно сияние около главата и ограждаха като ореол умореното й лице.

Промеждутъците между болките ставаха все по-кратки, — а самите пристъпи — по-дълги. Когато болката отминеше, пасивното очакване на следващия пристъп бе цяло мъчение. После той започваше, сграбчваше я цяла в лапите си, пронизваше я с нетърпима болка и се разпростираше във всеки нерв. Виковете й се сливаха с воя на нестихващия вятър. Всичко, което бе претърпяла, беше нищо в сравнение със сегашните й мъки. Тялото й немощно се гърчеше на каменния под; кръвта се смесваше с потта и с мръсотията наоколо. Мери се молеше да умре. Като безумна зовеше бога, Денис и майка си. Но само вятърът откликваше на стоновете й. Той се надигаше, втурваше се около обора и пищеше, сякаш и се надсмиваше. Тя лежеше изоставена от всички, но накрая, когато вече не би могла да преживее още един пристъп, вятърът зави с най-силните си и пискливи тонове и сред разгара на бурята Мери роди син.

Докато отминаха последните мъки, Мери беше в съзнание. Сетне, когато всичко свърши и нямаше болки, потъна в дълбокия кладенец на забравата.

Детето беше дребно, хилаво, недоносено. Свързано все още с безчувствената си майка, то се залавяше с малките си пръстчета за нея или за празното пространство. Главицата му се люшкаше на тънкото вратле. То лежеше до майка си и едва дишаше, а тя постепенно губеше кръв и бавно побеляваше. Но ето то изплака на пресекулки със слаб глас. Като че в отговор на този зов вратата на обора бавно се отвори и мъждивата светлина на един фенер проникна в мрака. Влезе една старица. Главата и раменете й бяха загърнати с дебел кариран шал; като вървеше, тежките й дървени обуща хлопаха. Тя бе дошла да види здрави и читави ли са добичетата и тръгна между тях, галеше ги по вратовете, потупваше ги по страните и им говореше одобрително:

— Е, госпожо Пенси — мърмореше тя. — Ела насам, Дейзи! Помръдни се, Бела! Стани, хайде! Хайде! Хайде, мила! Божке, каква нощ! Каква хала! Не се тревожете, милички, бъдете спокойни! Здрав покрив имате над главите, не бойте се. Ще ви…

Изведнъж тя вдигна глава и се ослуша. Стори й се, че чу в обора тих, жаловит плач. Но тя бе стара и глуха, в ушите й кънтеше ураганът, та реши, че се е излъгала и понечи да се обърне, за да продължи заниманието си, когато още веднъж — този път ясно — чу слабия печален стон.

— Господи помилуй! Какво… какво е това? Чувам нещо, бога ми… нещо… като че ли дете плаче.

С трепереща ръка тя наведе фенера и се заозърта наоколо в тъмнината, после се стъписа поразена, невярваща на очите си.

— Боже, спаси ни! — извика тя. — Та това е бебе и майка! Пресвета дево, тя е мъртва. Ох, каква нощ, каква нощ! Какво доживях да видя.

Тя мигом сложи фенера на пода и коленичи със старческите си крака до Мери. Без изтънчена нежност — грубите й ръце се заловиха за работа с ловките и опитни движения на свързана със земята жена, за която природата е отворена книга. Бързо, но без суматоха тя скъса пълната връв и загърна детето с края на топлия си шал. После се зае с майката и с изкуствен натиск незабавно изкара плацентата и спря кръвотечението. Докато работеше, не преставаше да говори на себе си:

— Де се е чуло и видяло такова нещо! Едва не е умряла, горката! Пък каква е млада и хубава! Ще се погрижа за нея. Сега е по-добре. Защо ли пък не е дошла в къщи? Щях да я прибера. Ама виж ти, божа работа е това, дето излязох да видя добичетата.

Тя потупа Мери по ръцете, потърка бузите й, покри я със свободната част на шала, в който бе завито детето, и бързо излезе.

Като се върна в уютната кухня, тя извика на сина си, седнал край огнището, в което пращеше голям пън:

— Бързо, синко! Бягай като хала до Ливънфорд за доктор! Доведи го, каквото и да става! В обора има болна жена. Бягай, за бога, и не разпитвай! Животът й виси на косъм!

Синът й се втренчи в нея недоумяващ.

— Какво — попита той тъпо, — в нашия обор ли?

— Да — извика тя, — избягала е от бурята. Ако не бързаш, ще умре… Бягай! Бягай за помощ!

Той стана все още объркан и заоблича палтото си.

— Ето ти тебе работа! — мърмореше той. — В нашия обор. Какво й е, а?

— Не е твоя работа! — кипна старата. — Махай се веднага! Не запрягай коня! Тичай с все сила!

Тя го изтика през вратата и като се убеди, че е тръгнал, взе една тенджерка, наля в нея мляко от едно гърне, оставено на шкафа, и бързо го сгря на огъня. После сне одеялото от леглото си в кухнята и пак хукна към обора с одеялото в една ръка и топлото мляко в другата. Зави Мери добре в одеялото и като повдигна внимателно главата й, с мъка наля няколко капки от топлото мляко между посинелите й устни. Тя поклати глава в знак на съмнение.

— Страх ме е да я бутна — прошепна старицата. — Съвсем е загазила.

Като пое новороденото на ръце, тя го отнесе в топлата кухня и се върна с чиста влажна кърпа и още едно одеяло за Мери.

— Ето, милата ми, сега ще се стоплиш — шепнеше тя, докато завиваше отпуснатото й тяло с второто одеяло.

После нежно изтри с кърпата втвърдената кал по бялото й студено лице. Беше направила всичко възможно и сега, клекнала край Мери, чакаше търпеливо, без да вдигне поглед от нея, разтриваше от време на време безжизнените й ръце, гледаше студеното й чело. В това положение тя остана близо цял час.

Най-после вратата се отвори, един мъж влезе в обора, а с него нахълта вятър и дъжд.

— Слава богу, дойдохте, докторе! — възкликна старицата. — Боях се, че няма да дойдете.

— Какво се е случило? — рязко попита докторът и пристъпи към нея.

Тя му обясни с няколко думи. Докторът само поклати глава и приведе високото си слабо тяло над легналата на пода жена. Доктор Ренуик беше млад човек, вещ в работата си, и тъй като бе нов в Ливънфорд и гореше от желание да си създаде клиентела, се реши да тръгне пеш в такава нощ, докато другите двама лекари, повикани преди него, отказаха. Той погледна бледното, хлътнало лице на Мери и напипа слабия й неравномерен пулс. Докато той гледаше с невъзмутимо спокойствие секундарника на часовника си, старата жена бе впила тревожен поглед в лицето му.

— Как мислите, докторе, ще умре ли?

— Коя е тя? — попита той.

Старицата поклати глава отрицателно.

— Не знам, бога ми. Но каква е хубавица, а толкова се намъчи, докторе — рече тя, като че го молеше да направи всичко, което е по силите му.

— Къде е бебето? — попита докторът.

— В кухнята. Още е живо, но такова едно слабичко, горкото.

Като лекар той гледаше хладнокръвно и изпитателно неподвижната фигура пред себе си, но като човек беше трогнат. С опитния си поглед сякаш четеше историята на всички страдания на Мери, като че тази история бе незаличимо написана върху лицето й. Той забеляза изострения й тънък, прав нос, хлътналите кръгове под тъмните й очи, тъжно отпуснатите ъгли на безкръвните й меки устни. Чувство на състрадание го обзе, премесено с прилив на необикновена, дълбока нежност.

Той отново взе слабата отпусната ръка на Мери в своята, сякаш за да влее струя живот от своето изпълнено с жизненост тяло в нейното; после, като обърна ръката й, видя дупката на дланта й и възкликна неволно:

— Горката! Колко е млада и безпомощна.

Сетне, засрамен от слабостта си, продължи рязко:

— Състоянието й е тежко. Кръвоизлив, лош кръвоизлив и нервно сътресение — бог знае от какво. Ще трябва да я отведем в болницата — добави той накрая.

При тези думи синът, който стоеше мълчалив отзад, се обади от вратата:

— Ако искате, докторе, веднага ще запрегна коня в колата.

Ренуик погледна старицата, очаквайки съгласието й. Тя нетърпеливо закима с глава и сключи умолително ръце.

— Добре, да вървим!

Докторът изпъна плещи. На хонорар той не разчиташе и тази визита можеше да му донесе само затруднения и да изложи на опасност незатвърдената му още репутация. Но нещо го подтикваше да се заеме с този случай. Чувствуваше, че трябва да се заеме. В тъмните му очи блесна гонещо желание да спаси Мери.

— Не е само нервното сътресение — високо каза той. — Не ми харесва дишането й. Може би има пневмония и ако е така… — Той изразително поклати глава, обърна се, наведе се над чантата си, извади някакви средства за усилване и ги приложи, доколкото му позволяваха обстоятелствата. Когато свърши, пред вратата седеше колата — груба селска каруца, дълбока и тежка като фургон. Бебето повиха в одеяла и внимателно го сложиха в единия ъгъл, после вдигнаха Мери и я положиха до детето. Накрая се качи и Ренуик и подхвана Мери с ръце, а селянинът седна на мястото си и шибна конете. Така те се отправиха в нощта към болницата; необикновената болнична кола се движеше бавно, подскачаше и се друсаше, а с двете си ръце докторът предпазваше, доколкото бе възможно, тялото на Мери от ударите, предизвикани от неравния път.

Старицата гледа след тях, докато се изгубиха, после въздъхна, обърна се, затвори вратата на обора и прегърбена, бавно се отправи към къщата. Когато влезе в кухнята, стенният часовник в ъгъла отмери осем тържествени удара. Тя отиде тихо до скрина, извади библията си и като сложи бавно старите очила със стоманени рамки, отвори книгата наслука и спокойно зачете.