Морис Льоблан
813 — Двойният живот на Арсен Люпен (6)

I

— Огюст, въведете г-н Льонорман.

Прислужникът излезе и няколко секунди по-късно въведе началника на Сигурността.

В обширния кабинет на министерството на площад „Бово“ имаше трима души: прочутият Валанглей, лидер на Радикалната партия вече 30 години, понастоящем председател на Съвета и министър на вътрешните работи, г-н Тетар, генералният прокурор и префектът на полицията — Делом.

Префектът на полицията и генералният прокурор не станаха от столовете, на които бяха седели по време на дългия, току-що завършил разговор с председателя на Съвета, но той стана и като стисна ръка на началника на Сигурността, му каза най-сърдечно:

— Не се съмнявам, скъпи ми Льонорман, че знаете защо Ви помолих да дойдете?

— За случая Кеселбах ли?

— Да.

Случаят Кеселбах! Няма човек, който да не си спомня не само за трагичния случай Кеселбах, чието сложно кълбо се заех да размотая, но и за най-малките перипетии от драмата, която завладя всички нас две години преди войната. Няма човек също, който да не си спомня големите вълнения, които той предизвика във Франция и в чужбина. Ала има нещо, което потресе обществото повече от тройното убийство, извършено при загадъчни обстоятелства, повече от отвратителната жестокост на тази касапница, повече от всичко, и то е повторното появяване, може да се каже дори възкръсване на Арсен Люпен.

От четири години насам никой не беше чувал да се говори за него, след невероятното му, потресаващо приключение в Кухата игла^[1], от деня, когато пред очите на Шерлок Холмс и Изидор Ботреле той беше потънал в мрака, отнасяйки на гръб трупа на своята любима, последван от старата си дойка Виктоар.

От този ден нататък го мислеха за умрял. Такава беше версията на полицията, която, като не намери никаква следа от своя противник, чисто и просто го погреба.

Все пак някои предполагаха, че се е спасил, приписваха му мирно съществуване на добър буржоа, който се занимава със своята градина, заобиколен от жена си и децата си, а други претендираха, че, превит под бремето на мъката и уморен от суетата на този свят, се е затворил в някой манастир на трапистите^[2].

А ето че се появи отново! Ето че отново подемаше своята безмилостна борба против обществото! Арсен Люпен ставаше пак старият Арсен Люпен, фантазьорът, недосегаемият, объркващият, смелият, генералът Арсен Люпен.

Но този път прокънтя и вик от ужас. Арсен Люпен беше убил! А диващината, жестокостта, безмилостният цинизъм на престъплението бяха такива, че легендата за симпатичния герой, за сантименталния рицар авантюрист отстъпи място на новия образ на безчовечно, кръвожадно и жестоко чудовище. И ако преди тълпата се беше възхищавала на непринудената грациозност и забавното му добро настроение, то сега двойно по-силно се изплаши и го възненавидя.

А после възмущението на тълпата се насочи срещу полицията. По-рано се бяха смяли. Прощаваха на изиграния комисар, че така комично се е оставил да го изиграят. Но шегата беше продължила прекалено дълго и в пристъп на възмущение и бяс сега искаше сметка на властта за неокачествимите престъпления, които беше неспособна да предотврати.

Във вестниците, на публични събрания на улицата, дори от трибуната на Камарата избухна такъв гняв, че дори правителството се развълнува и се помъчи с всички средства да успокои силната обществена възбуда.

Валанглей, председател на Съвета, имаше силно влечение към всички въпроси, засягащи полицията, и често беше следил отблизо някои дела заедно с началника на Сигурността, като ценеше високо качествата и неговия независим характер. Той покани в своя кабинет и префекта, и генералния прокурор, за да поговори с тях, а после и г-н Льонорман.

— Да, скъпи ми Льонорман, става въпрос за случая Кеселбах. Но преди да поговорим по него, искам да Ви обърна внимание върху нещо… което измъчва особено г-н префекта на полицията. Господин Делом, бихте ли обяснили на г-н Льонорман?

— О! Г-н Льонорман знае отлично за какво става въпрос — възрази префектът с тон, в който нямаше особена доброжелателност към неговия подчинен. — Ние двамата вече говорихме за това. Казах му как гледам на неговото неправилно поведение в хотел „Палас“. Общо взето, аз съм възмутен.

Г-н Льонорман стана, извади от джоба си някакъв лист, и го сложи на масата.

— Какво е това? — попита Валанглей.

— Моята оставка, господин председател.

Валанглей подскочи.

— Какво! Вашата оставка? Заради една незначителна забележка, която г-н префектът Ви прави и на която впрочем, не придава никакво значение, нали, Делом, никакво значение? Вие се сърдите!… Ще признаете, добри ми Льонорман, че имате доста проклет характер. Хайде, махнете тази смачкана хартийка и да поговорим сериозно.

Началникът на Сигурността седна отново, а Валанглей, заставяйки префекта, който не криеше своето недоволство, да замълчи, произнесе:

— С две думи, Льонорман, ето за какво става дума: повторното появяване на сцената на Люпен ни досажда. Доста дълго време това животно издевателства над нас. Признавам, че беше смешно и аз бях между първите, които се смяха. Но сега става въпрос за престъпления. Можехме да търпим Арсен Люпен, докато забавляваше публиката. Но ако убива — не!

— В такъв случай, господин председател, какво искате от мен?

— Какво искам ли? О, това е много просто. Първо да го арестувате… после главата му.

— Мога да Ви обещая, че ще го арестувам в близките дни. Но не и главата му.

— Как! Ако го заловят, следва съд, неизбежно следствие… и ешафод.

— Не.

— А защо не?

— Защото Люпен не е убил.

— А! Но Вие сте луд, Льонорман. Ами труповете в хотел „Палас“, да не би да е басня? Нямаше ли тройно убийство?

— Да, но не го е извършил Люпен.

Началникът произнесе тези думи бавно с впечатляващо спокойствие и увереност.

Прокурорът и префектът възразиха. Но Валанглей каза:

— Предполагам, Льонорман, че не изказвате тази хипотеза без сериозни мотиви?

— Не е хипотеза.

— А доказателствата?

— Има две. Първо, две доказателства от нравствен характер, които изложих на самото място пред г-н следователя и които вестниците подчертаха. Преди всичко Люпен не убива. После, защо е трябвало да убива, след като е постигнал целта на своята експедиция — кражбата, и нищо не го е заплашвало от страна на завързания противник със запушена уста.

— Така да бъде. Ами фактите?

— Фактите не важат пред разума и логиката, освен това и фактите са на моя страна. Какво би означавало присъствието на Люпен в стаята, където е намерена табакерата? От друга страна, черните дрехи, които намериха и очевидно са били на убиеца, съвсем не отговарят по ръст на дрехите на Арсен Люпен.

— Значи Вие го познавате?

— Аз не. Но Едуард го е видял, Гурел го е видял. Те са видели друг човек, а не онзи, когото камериерката е забелязала на служебното стълбище да тегли Шампан за ръка.

— В такъв случай каква е Вашата система?

— Вие искате да кажете „истината“, господин председател. Ще Ви я кажа или поне това, което знам от истината. На 16 април, един човек… Люпен… проникнал в стаята на г-н Кеселбах към 2 часа след обяд…

Смях прекъсна думите на г-н Льонорман. Смееше се префектът на полицията.

— Позволете ми да Ви кажа, господин Льонорман, че уточнявате прекалено прибързано. Доказано е, че в 3 часа същия ден г-н Кеселбах е влязъл в „Креди Лионе“ и е слязъл в залата с касите. Свидетелство за това е подписът му в регистъра.

Г-н Льонорман изчака почтително началникът му да спре да говори. После дори без да си прави труда да отговори директно на атаката, продължи:

— Към 2 часа следобед Люпен, подпомогнат от съучастник, някой си Марко, завързал г-н Кеселбах, ограбил всичките налични пари, които намерил у него, и го принудил да разкрие шифъра на своята каса в „Креди Лионе“. След като научил тайната, Марко излязъл. Отишъл при един втори съучастник, който, възползвайки се от известна прилика с г-н Кеселбах…, впрочем, той подсилил тази прилика през въпросния ден — носел дрехи като тези на г-н Кеселбах, снабдил се със златни очила, влязъл в „Креди Лионе“, имитирал подписа на г-н Кеселбах, изпразнил касата и се върнал, придружен от Марко, който веднага се обадил на Люпен. Сигурен, че г-н Кеселбах не го е излъгал и че целта на неговата експедиция е постигната, Люпен си отишъл.

Валанглей като че се колебаеше.

— Да… да… да допуснем… Но ме учудва, че човек като Люпен е поел такъв риск за такава скромна печалба… няколко банкноти и съдържанието, все така хипотетично, на една касетка.

— Люпен е целял повече. Той е искал или марокенения плик, който се е намирал в пътната чанта, или абаносовата касетка, която е била в касата. Той е взел касетката, тъй като касата е намерена празна. Следователно днес той знае или е на път да узнае прословутия проект на г-н Кеселбах, за който той е говорил със секретаря си няколко минути, преди да умре.

— Какъв е този проект?

— Не знам; Директорът на агенцията „Барбарьо“, на когото се доверил, ми каза, че г-н Кеселбах търсел някакъв човек, един декласиран тип, както изглежда, на име Пиер Льодюк. Защо го е търсел? И по какъв начин може да се свърже този човек с неговия проект? Не бих могъл да кажа.

— Така да бъде — заключи Валанглей. — Това е всичко за Арсен Люпен. Неговата роля е приключена. Г-н Кеселбах е завързан, ограбен… но жив!… Какво става до момента, когато го намират мъртъв?

— Нищо в продължение на часове. Нищо до вечерта. Но през нощта някой е влязъл.

— Откъде?

— През стая 420, една от стаите, които беше запазил г-н Кеселбах. Човекът очевидно е имал фалшив ключ.

— Но — провикна се префектът на полицията — между тази стая и апартамента има пет стаи, вратите на всичките бяха със спуснати резета.

— А балконът!

— Да, той е един за целия етаж откъм улица „Жюде“.

— А преградите?

— Един ловък човек може да ги преодолее. Нашият ги е преодолял. Аз открих следи.

— Но всички прозорци на апартамента бяха затворени и след престъплението се установи, че продължаваха да бъдат затворени.

— Освен прозореца на секретаря Шампан, който беше само дръпнат, аз лично проверих.

Този път председателят на Съвета остана като раз-търсен, толкова логична, стегната, изградена от солидни факти изглеждаше версията на г-н Льонорман.

Той запита с растящ интерес:

— А с каква цел е дошъл този човек?

— Не знам.

— А, не знаете…

— Не, както не знам и името му.

— Но но каква причина е убил?

— Не знам. Освен това имаме ли право да предполагаме, че и той също е дошъл без намерение да убива, а само да вземе документите, съдържащи се в марокенения плик и касетката, и че изправен от случайността пред един безсилен враг, той го е убил.

Валанглей промълви:

— Възможно е…, да, по изключение… А според Вас дали е намерил документите?

— Той не е намерил касетката, защото е била взета, но на дъното на пътната чанта е намерил черния марокенен плик. Така че Люпен и другият са стигнали до едно и също място: и двамата знаят за проекта на Кеселбах едно и също.

— С други думи — отбеляза председателят, — те ще се борят помежду си.

— Точно така. И борбата вече е започнала. Убиецът като намерил визитната картичка на Люпен, я прикачил с топлийка към трупа. По този начин всичко щяло да говори против Арсен Люпен… Следователно Арсен Люпен щял да бъде убиецът.

— Действително… действително… — заяви Валанглей — добре си е направил сметката.

— И планът му щеше да успее — продължи г-н Льонорман, — ако вследствие на друга неблагоприятна случайност убиецът било на отиване, било на връщане не си беше загубил в стая 420 табакерата и ако момчето от хотела, Гюстав Бьодо, не я беше взело. От този момент нататък знаейки, че е открит или че всеки момент ще го открият…

— Откъде е можел да знае?

— Как? Ами от самия следовател Формери. Следствието започна при отворени врати! Няма съмнение, че убиецът се е криел между присъстващите служители на хотела или туристи, когато следователят изпрати Гюстав в неговата мансарда да вземе табакерата. Бьодо се качи. Човекът го е последвал и го е убил. И ето втора жертва.

Този път никой не възрази. Драмата се възстановяваше с потресаваща реалност и достоверна точност.

— А третата? — каза Валанглей.

— Тя сама си потърси смъртта. Като видя, че Бьодо не се връща, Шампан, любопитен сам да разгледа въпросната табакера, отиде с директора на хотела. Изненадан от убиеца, той е бил повлечен от него и заведен в една от стаите и на свой ред убит.

— Но защо е позволил да го отвлече така човекът, за когото е знаел, че е убиецът на г-н Кеселбах и на Гюстав Бьодо?

— Не знам, както и не знам в коя стая е извършено престъплението, както и не мога да отгатна чудодейния начин, по който виновникът се измъкна.

— Говореше се — попита г-н Валанглей — за два сини етикета?

— Да, единият е намерен залепен на касетката, която Люпен върна, а другият намерих аз и той несъмнено е паднал от марокенения плик, който убиецът беше откраднал.

— Какво ще кажете за тях!

— За мен те не означават нищо. Но означава нещо цифрата 813, която г-н Кеселбах е написал на всеки от тях — разпознаха почерка му.

— Каква е тази цифра?

— Загадка.

— Тогава?

— Тогава трябва да Ви отговоря още веднъж, че не знам нищо за нея.

— Нямате ли подозрения?

— Никакви. Двама от моите хора са настанени в една от стаите на хотел „Палас“, на етажа, където намериха трупа на Шампан. Чрез тях аз наблюдавам всички хора в хотела. Виновният не е сред заминалите.

— Телефонираха ли по време на произшествието?

— Да. Някакъв човек се обадил от града на майор Парбъри, едно от четирите лица, което живее по коридора на първия етаж.

— Какъв е този майор?

— Моите хора го следят. Досега нищо не е открито против него.

— А в каква посока ще търсите?

— О, в една много точна посока. За мен убиецът е сред приятелите или познатите на семейство Кеселбах. Той е вървял след тях, познавал е техните навици, знаел и защо г-н Кеселбах е дошъл в Париж или най-малкото е подозирал важността на неговите намерения.

— Не, не, хиляди пъти не. Престъплението е извършено нечувано ловко и дръзко, но е било продиктувано от обстоятелствата.

— Повтарям, трябва да се търси сред антуража на г-н и г-жа Кеселбах. А доказателството е, че убиецът на г-н Кеселбах е убил Гюстав Бьодо само защото момчето от хотела е държало табакерата, а секретарят Шампан — защото е знаел за нейното съществуване. Спомнете си вълнението на Шампан. Само при описанието на табакерата той усети интуитивно драмата. Ако беше видял табакерата, ние щяхме да знаем кой е. Непознатият не се е заблуждавал. Той премахна Шампан. И ние нищо не знаем освен инициалите Л. И М.

Г-н Льонорман помисли и каза:

— Още едно доказателство, което е отговор на един от Вашите въпроси, господин председател. Мислите ли, че Шампан щеше да последва този човек по коридорите и стълбите на хотела, ако не го познаваше отпреди?

Фактите се трупаха. Истината, или поне вероятната истина укрепваше. Много неща, и може би най-интересните, оставаха неясни. Но каква прозорливост! Въпреки че не знаеха подбудите, ръководили деянията, колко ясно виждаха поредицата стъпки, направени в това трагично утро!

Настъпи мълчание. Всеки размишляваше, търсеше аргументи, възражения. Накрая Валанглей се провикна:

— Скъпи Льонорман, всичко това е отлично… Вие ме убедихте… Но всъщност не сме отишли по-напред.

— Как?

— Ами да. Целта на нашето събиране съвсем не е да разкрием част от загадката, която рано или късно, не се съмнявам, Вие ще разгадаете напълно, а да задоволим доколкото е възможно изискванията на хората. Следователно, дали убиецът е Люпен или не, дали е имало двама, трима или само един виновен, това не ни води до името на виновника, нито до неговото арестуване. А хората си остават с пагубното мнение, че правосъдието е безпомощно.

— Какво мога да направя?

— Ами, удовлетворете искането на хората.

— Но на мен ми се струва, че обясненията, които дадох, са достатъчни, да…

— Приказки! Те искат действия. Само едно нещо ще ги задоволи — арестуването.

— Дявол да го вземе, все пак ние не можем да арестуваме първия срещнат.

— Това би било по-добре, отколкото да не арестувате никого — каза Валанглей, смеейки се… — Хайде, търсете добре… Сигурен ли сте в Едуард, прислужника на Кеселбах?

— Абсолютно сигурен… И освен това, господин председател, би било опасно, смешно… и аз съм убеден, че самият г-н генерален прокурор… Имаме право да арестуваме само двама души… убиеца… а аз не го познавам… и Арсен Люпен.

— И тъй?

— Арсен Люпен не може да се арестува… или поне трябва време, комплекс от мерки… който още не съм успял да разработя, тъй като мисля, че Люпен е прибран… или мъртъв.

Валанглей тропна нетърпеливо с крак като човек, който много обича желанията му да се изпълняват незабавно.

— Все пак… все пак… мой скъпи Льонорман, трябва… трябва да го направите и за Вас самия… Вие знаете, че имате могъщи врагове… и че ако не бях тук… С една дума, недопустимо е Вие, Льонорман, да се измъквате така… А съучастниците, какво правите с тях? Не става въпрос само за Люпен… Съществува Марко… Както и мошеникът, който е изиграл ролята на г-н Кеселбах, за да слезе в подземието на „Креди Лионе“.

— Ще бъдете ли удовлетворен, ако го хвана, господин председател?

— Дали ще бъда! По дяволите, аз Ви вярвам.

— Е добре, дайте ми осем дни.

— Осем дни! Не става въпрос за дни, скъпи ми Льонорман, а за часове.

— Колко ми давате, господин председател? Валанглей извади часовника си и каза подигравателно:

— Давам Ви десет минути, скъпи Льонорман.

Началникът на Сигурността извади своя и започна да брои с отмерен глас:

— Давате ми четири минути повече, господин председател…