Морис Льоблан
813 — Двойният живот на Арсен Люпен (11)

IV

Колата го чакаше на пътя.

— У дома! — каза той на Октав.

Когато пристигнаха, поиска да го свържат по телефона с Ньойли и даде своите нареждания на приятеля си, когото наричаше доктора, после се облече.

Вечеря в клуба на улица „Камбон“, прекара един час в операта и отново се качи в автомобила.

— В Ньойли, Октав. Ще потърсим доктора. Колко е часът?

— Десет и половина.

— По дяволите! По-бързо!

Десет минути по-късно автомобилът спря в края на булевард „Инкерман“ пред една отдалечена вила. При сигнала на клаксона докторът слезе. Принцът го попита:

— Човекът готов ли е?

— Пакетиран, завързан, запечатан.

— А в добро състояние ли е?

— В отлично. Ако всичко мине, както ми казахте по телефона, полицията ще види само крайния резултат.

— Това е неин дълг. Хайде.

И те пренесоха в колата нещо като дълъг чувал, с формата на човек, който изглеждаше доста тежък.

Принцът каза:

— Във Версай, Октав, улица „Вилен“, пред хотел „Дьо-з-Амперьор“…

— Но този хотел е съмнителен — отбеляза докторът-познавам го.

— На кого говориш? И работата няма да е лека, поне за мен… Но пусто да остане, не бих отстъпил мястото си за никакво богатство! Кой казваше, че животът е еднообразен?

Хотел „Дьо-з-Амперьор“, една кална алея… две стъпала и се влиза в коридор, осветен от една лампа.

Сернин почука с юмрук на една малка врата.

Появи се служител от хотела. Беше Филип, същият този, на когото сутринта Сернин беше дал заповеди относно Жерар Бопре.

— Още ли е там? — попита принцът.

— Да.

— А въжето?

— Възелът е готов.

— Не получи телеграмата, която очакваше, нали?

— Ето я, аз я взех.

Сернин грабна синята хартийка и прочете.

— По дяволите — каза той със задоволство, — тъкмо навреме. Съобщаваха му, че утре ще получи банкнота от 1000 франка. Винаги съдбата е благосклонна към мен. Остава четвърт час до полунощ. След четвърт час горкото момче ще се хвърли към вечността. Отведи ме, Филип. Остани тук, докторе.

Прислужникът взе свещта. Те се качиха на 3-ия етаж и продължиха, вървейки на пръсти, по нисък и смърдящ коридор, с мансарди от двете страни, който водеше до дървена стълба, по която плесенясваха останки от килим.

— Никой ли не може да ме чуе? — попита Сернин.

— Никой. Двете стаи са отдалечени. Но да не сбъркате, той е в лявата.

— Добре. Сега слез долу. В полунощ докторът, Октав и ти ще донесете човекът там, където сме, и ще чакате.

Дървената стълба имаше десет стъпала, които принцът изкачи много предпазливо. Горе на площадката имаше врата. Той загуби цели 5 минути, за да отвори вратата на дясната, без някое изскърцване да смути тишината. В мрака на стаята блестеше светлинка. Пипнешком, за да не се блъсне в някой стол, той се насочи към светлината, която се процеждаше през стъклената врата на съседната стая, на която висеше парче плат.

Принцът дръпна плата. Стъклата бяха прозрачни, но захабени, надраскани на места, така че, като долепеше око, лесно можеше да види какво става в другата стая.

Видя един мъж, той седеше до масата, с лице към вратата. Беше поетът Жерар Бопре.

Той пишеше при светлината на свещ.

Над него висеше въже, завързано на кука, забита в тавана. В долния край на въжето се извиваше примка.

Чу се слаб звън на градски часовник.

„Дванадесет без пет, помисли Сернин… Още пет минути“.

Младежът продължаваше да пише. След миг остави перото и подреди десетината листа хартия, които беше изписал с мастило, и започна да ги препрочита. Изглежда написаното не му хареса, защото по лицето му мина израз на недоволство. Той скъса ръкописа си и изгори парчетата на пламъка на свещта.

После, с трескава ръка, написа няколко думи на един бял лист, подписа се бързо и стана.

Но като забеляза на десет пръсти от главата си въжето, той изведнъж седна разтресен от уплаха.

Сернин виждаше отчетливо бледото му лице, слабите бузи, към които притискаше свити юмруци. Появи се сълза, една единствена, бавна и отчаяна. Погледът му беше втренчен в празното, в очите му се четеше ужасяваща тъга, сякаш виждаха вече страшното небитие.

А лицето му беше толкова младо! Бузите толкова нежни още, без никаква бръчка. Очите — сини като синевата на източното небе.

Полунощ… удариха дванадесетте трагични удара, на които толкова отчаяни са посветили последната секунда на своя живот.

При дванадесетия той стана отново и този път храбро, без да трепери, погледна злокобното въже. Опита се дори да се усмихне — слаба усмивка, жална гримаса на осъден, когото смъртта вече е обзела.

Той бързо се качи на стола и хвана въжето с ръка.

Спря за миг неподвижен, не защото се колебаеше или му липсваше смелост, но това беше върховният момент, минутата милост, която се отпуска преди фаталния жест.

Той огледа мръсната стая, в която го беше притиснала злата участ, отвратителните тапети по стените, бедното ложе.

На масата нито една книга — всичко беше продадено. Нито една снимка, нито един плик с писмо! Той нямаше вече нито баща, нито майка, нито семейство… Какво го свързваше с живота? Нищо и никой.

С рязко движение пъхна глава в примката и издърпа въжето, докато то се впи във врата му. Двата крака ритнаха стола и той скочи в небитието.