Дейвид Лодж
Малък свят (5) (Академичен романс)

2

В същото време Морис прекарваше една спокойна вечер tete-a-tete с Хилари Суолоу. Филип беше в Мартино Хол, давайки своя принос в средновековния банкет. Двете по-големи деца на Суолоу бяха далеч от дома, в колеж, а най-малкият — Матю, беше излязъл да репетира с училищната рок-група, в която свиреше на ритъм-китара.

— Знаеш ли — въздъхна Хилари, щом външната врата се захлопна зад него. — Шестите класове в неговото училище имат четири рок-групи и нито един кръжок за дискусии. Но ти сигурно ще одобриш, Морис, спомням си, че харесваше тази ужасна музика.

— Не и пънка, Хилари, по който, струва ми се, се увлича твоят син.

— На мен всичко ми звучи еднакво — каза тя.

Те вечеряха в кухнята, която бе разширена и отново обзаведена след последното му идване със скъпи шкафове, фурнирани с тиково дърво, вградена печка на две нива и корково покритие на пода. Хилари беше приготвила пикантни пържоли с тиквички и пресни картофки, следвани от нейния разкошен плодов пудинг, в който отдолу имаше желиран компот, просмукал се леко в дебелия слой с пухкава восъчножълта консистенция, глазиран, разпукнат и златистокафяв отгоре.

— Хилари, ти готвиш дори по-добре от преди десет години, а това значи много — заяви искрено Морис, като довършваше второ парче пудинг.

Тя постави зряло сирене „Бри“ в средата на масата.

— Храната е едно от малкото ми останали удоволствия, за съжаление — каза тя. — С печални последствия за фигурата ми, както виждаш. Налей си вино.

Беше втората им бутилка.

— Ти си в чудесна форма, Хилари — каза Морис, но в действителност тя не беше. Тежката й пазва се нуждаеше от поддръжката на добър старомоден сутиен, около талията й имаше дебели гънки плът, също и около ханша й. Косата й, кестенява и загубила блясък, беше опъната назад в кок, което ни най-малко не спомагаше да се скрият или смекчат дълбоките и по-плитки бръчици и напуканите кръвоносни съдове по кожата на лицето й.

— Ти трябва да се захванеш с джогинг — каза той.

Хилари изсумтя презрително.

— Матю казва, че когато бягам, приличам на паникьосан желиран крем.

— Матю трябва да се засрами от себе си.

— Това е проблемът, като живееш с двама мъже. Те се съюзяват срещу теб. Бях по-добре, когато Аманда живееше у нас. А как е твоето семейство, Морис? Какво правите понастоящем?

— Ами близнаците отиват в колеж тази есен. Аз, разбира се, ще трябва да плащам обучението им, макар че Дезире е богата като Крез от хонорари. Бесен съм, но нейните адвокати ме поставят в неизгодна позиция, което тя винаги е искала.

— Какво прави Дезире?

— Опитва се да довърши втората си книга, мисля. Минаха пет години от първата й, така че по всичко изглежда е блокирала здраво. Така й се пада, като се опитва да изцеди и последния цент от мене.

— Аз четох романа й, как се казваше?

— „Трудни дни“. Хубаво заглавие, а? Бракът е един дълъг период на мъчение. Продала е милион и половина бройки. Какво мислиш за това?

— Ти какво мислиш, Морис?

— За това, че съпругът е такова чудовище? Като че ли ми харесва. Няма да повярваш колко жени ми направиха предложение за женитба след излизането на книгата. Според мен те искат да изпитат какво значи да живееш с истински нерез, преди видът да е изчезнал.

— Ти възползва ли се?

— Не, отдавна съм се отказал от чукане наляво-надясно. Стигнах до заключение, че сексът е сюблимация на инстинкта за работа. — Хилари тихичко се засмя. Окуражен, Морис навлезе в подробности: — Деветнадесети век е определил правилно приоритетите. Това, за което жадуваме, е власт, която постигаме с работа. Като гледам колегите си в наши дни, какво виждам? Те всички се чукат със студентките или един с друг като луди, браковете се разпадат по-бързо, отколкото можеш да си представиш, и все пак никой не изглежда щастлив. Очевидно, те биха предпочели да работят, но се срамуват да го признаят.

— Може би това е проблемът на Филип — каза Хилари, — но аз не смятам точно така.

— Филип? Да не искаш да кажеш, че ти изневерява?

— Нищо сериозно или поне аз не знам за такова, но той има слабост към хубавичките студентки. По някакви причини и те, изглежда, имат слабост към него. Не мога да разбера защо.

— Властта, Хилари. Те си подмокрят гащичките при мисълта за неговата власт. Не се ли започна, когато получи деканското място?

— Като че ли да — съгласи се тя.

— Ти как разбра?

— Едно момиче се опита да изнудва катедрата. Ще ти покажа нещо.

Тя отключи едно кожено куфарче за документи и извади нещо, което изглежда бе ксерокопие от изпитна работа. Подаде го на Морис, който започна да чете:

 

Въпрос 5. По какъв начин Милтън се опитва да оправдае отношението на Бог към човека в „Изгубения рай“?

 

— Винаги можеш да познаеш слабия студент — отбеляза Морис. — Той първо си губи времето да преписва заглавието, после изважда линийка и си го подчертава.

 

„Аз смятам, че Милтън успява много добре да оправдае отношението на Бог към човека, като създава един ужасен образ на Сатаната, макар Шели да казва, че Милтън е от компанията на Дявола, без сам да знае това. От друга страна, може би е невъзможно да се оправдае отношението на Бог към човека, защото, ако човек вярва, Бог винаги може да прави каквото си поиска, а ако не вярва, няма смисъл да се опитва да Го оправдава. «Изгубеният рай» е епична поема в бял стих, което е още един умел начин да се оправдае отношението на Бог към човека, защото ако беше в рими, щеше да изглежда прекалено нагласена. Моят преподавател професор Суолоу ме прелъсти в кабинета си миналия февруари, ако не взема този изпит, ще кажа на всички. Джон Милтън е най-великият английски поет след Шекспир. Той е знаел много езици и без малко не написал «Изгубения рай» на латински, но в такъв случай никой нямаше да може да го прочете днес. Той заключи вратата и ме накара да легна на пода, да не ни види някой през прозореца. Аз си ударих главата в кошчето за боклук. Той възнамерявал също така да напише епична поема за Крал Артур и рицарите на Кръглата маса, но не го направил, което е много жалко, защото е можело да стане по-интересна история.“

 

— Как се добра до това? — попита Морис, като прегледа написаното.

— Някой от катедрата ми го изпрати анонимно. Подозирам, че е бил Рупърт Сътклиф. Той е бил първият проверяващ работата. Било е поправка през септември, преди две-три години. Момичето било скъсано през юни. Сътклиф и няколко други старши преподаватели го притиснали с това.

— И?

— Той признал, че бил с момичето на килима в своя кабинет, както писала тя — този хубав индийски килим, в който ти прогори дупка с пурата си, помниш ли? — тонът на Хилари беше спокоен, дори леко насмешлив, но на Морис му се стори, че прикрива дълбока болка. — Той заявил, че тя го е прелъстила, започнала да разкопчава блузата си насред консултацията, сякаш не е могъл просто да й каже да се закопчае. За щастие, момичето не предприе нищо. Тя напусна скоро след това, семейството й замина в чужбина.

— Това ли е всичко?

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, единствено тогава ли Филип ти е изневерил?

— Откъде да знам. Само тогава беше хванат. Но никой, с когото разговарях, не изглеждаше особено изненадан. А когато ходя на събирания на катедрата, ме гледат с поглед, който мога да опиша единствено като съжалителен.

Двамата замълчаха за известно време. После Морис каза:

— Хилари, не се ли опитваш да ми кажеш, че си нещастна?

— Предполагам, че да.

След още една пауза Морис каза:

— Ако Дезире седеше тук сега, щеше да ти каже да забравиш Филип и да започнеш свой собствен живот. Потърси си работа, намери си приятел.

— Твърде късно е.

— Никога не е късно.

— Взех диплома за учителка преди няколко години — каза Хилари, — но щом завърших, започнаха да затварят училищата в града, поради намалялата раждаемост. Така че няма работа. Давам малко уроци в Отворения университет, но това не е истинска работа. Що се отнася до любовниците, категорично е твърде късно. Ти беше моят първи и последен, Морис.

— Хей — меко каза той.

— Не се притеснявай, нямам намерение да те завлека в спалнята на пътешествие по алеята на спомена.

— Жалко — каза Морис галантно, но с известно облекчение.

— Преди всичко, защото Филип ще се върне скоро… Не, аз взех решение преди десет години и трябва да държа на него, колкото и трудно да е.

— Какво искаш да кажеш?

— Е, нали знаеш, когато ние четиримата се държахме… несериозно. Филип искаше развод, но аз го молех да се върне в къщи, да дадем още един шанс на брака си, да станем, каквито бяхме преди, една нормална, доволна брачна двойка. Бях слаба. Ако бях казала: „Върви по дяволите! Прави, каквото искаш!“, след по-малко от година щеше да се върне, смея да кажа, с пълзене, подвил опашка между краката си. Но понеже, аз го помолих да се върне, без да поставям условия, той, ами… притисна ме в ъгъла, както би казал ти.

— Вие… правите ли го заедно още?

— Отвреме навреме. Но той предварително не е доволен. Във вестника оня ден имаше виц за един човек, който изкарал инфаркт и попитал доктора си дали е безопасно да поддържа сексуални отношения, а докторът казал: „Да, те са добро упражнение, но — нищо прекалено възбуждащо, само с жена си.“

Морис се засмя.

— И на мен ми беше смешно — каза Хилари, — но когато го прочетох на Филип, той едва-едва изкриви уста. Той явно мислеше, че това е доста хаплива шега.

Морис поклати глава и си отряза още едно парче сирене.

— Аз съм смаян, Хилари. Честно, винаги съм мислел, че ти си доминиращият партньор в този брак. Сега изглежда Филип командва.

— Да, нещата вървят доста добре за него напоследък. Най-после започна да си изгражда нещо като име. Дори взе да изглежда по-хубав отвсякога.

— Забелязах — каза Морис. — Брадата му е страхотна.

— Прикрива малката му брадичка.

— Този сребрист ефект е много впечатляващ.

— Той ходи на фризьор да освежава цвета й — каза Хилари. — Средната възраст му отива. С мъжете често е така. Докато жените се оказват атакувани едновременно от менопаузата и дългосрочните последствия от бременностите. Не ми се струва много справедливо… Както и да е, Филип впрочем успя да довърши най-после книгата си за Хазлит.

— Не бях чувал за нея — каза Морис.

— Почти не й обърнаха внимание — твърде болезнено за Филип. Но това все пак беше книга и му я приеха в „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“, точно когато се оваканти деканското място, което си беше късмет. Той беше ръководил успешно катедрата в продължение на години, затова назначиха него. Хоризонтите му се разшириха незабавно. Нямаш си на представа каква манна небесна носи титлата професор в тази държава.

— О, имам, имам — каза Морис Зап.

— Започнаха да го канят по конференции, за член на изпитни комисии в други университети, води се в списъка на Британския съвет за лекторски турнета в чужбина. Напоследък той е вечно на път занякъде. След няколко седмици отива в Турция. Миналия месец беше в Норвегия.

— Така е в целия академичен свят в наши дни — каза Морис Зап. — Разправях на едно младо момче на конференцията за това точно тази сутрин. Времето на отделния статичен университет е свършено.

— И на отделната статична университетска любовна връзка, предполагам?

— Именно! Дори два университета не стигат. Учените в наши дни са като пътуващите рицари от миналото, кръстосващи пътищата на света в търсене на приключения и слава.

— Оставили съпругите си заключени у дома?

— Е, много от рицарите са жени в днешно време. Настъпила е положителна дискриминация на Кръглата маса.

— Браво на тях! — каза мрачно Хилари. — Аз принадлежа към поколението, което жертва кариерата си заради своите съпрузи. Така и не взех диплома за магистър, и ето сега седя в къщи и дебелея, докато моят среброкос съпруг обикаля света, несъмнено преследван от академични групарки като онази Анджелика… как й беше фамилията…, която доведе тук по-миналата вечер.

— Ал Пабст? Тя е добро момиче. И умно.

— Но търси работа, а Филип може да е в състояние да й осигури някой ден. Виждах това в очите й, тя поглъщаше жадно всяка негова дума.

— През повечето време от конференцията тя движеше с нашия стар приятел Демпси.

— Робин Демпси? Смях в залата! Нищо чудно, че Филип правеше жлъчни забележки по негов адрес на закуска. Вероятно ревнува. Може би Демпси има свободно място в Дарлингтън. Да направя ли кафе?

Морис й помогна да заредят миялната машина, после занесоха кафето си в хола. Докато го пиеха, Филип се върна.

— Как беше банкетът? — попита Морис.

— Отвратително — изстена Филип. Той се отпусна в единия фотьойл и закри лицето си с ръце. — Не ми се говори за него. Бъсби заслужава да бъде застрелян. Или провесен във вериги от стените на Мартино Хол, което ще бъде по-подходящо.

— Можех да ти кажа, че ще бъде отвратително — каза Хилари.

— Защо не го направи тогава? — каза Филип раздразнено.

— Не исках да се бъркам. Това е твоята конференция.

— Беше моята конференция. Слава богу, че свърши. Абсолютен провал от начало докрай.

— Не говори така, Филип — каза Морис. — Не забравяй все пак доклада ми.

— Добре ти е на теб, Морис. Ти прекара една спокойна вечер в къщи. А аз слушах двама дегенерирали простаци да крещят пронизително неприлични песни в микрофона в продължение на два часа и се мъчех да си давам вид, че ми е забавно. После ме качиха на подиума и караха останалите да хвърлят хлебни топчета по мене и аз трябваше да давам вид, че и това ми е забавно.

Хилари тържествуващо се разсмя и изръкопляска.

— О, сега ми се иска да бях отишла — каза тя. — Наистина ли те замерваха с хлебни топчета?

— Да, и си мисля, че един-двама от тях го правеха по определено отмъстителен начин — каза Филип намусено. — Но да не говорим повече за това. Хайде да пийнем нещо.

Той извади бутилка уиски и три чаши, но Хилари се прозя и изрази намерение да се оттегли. Морис каза, че ще му се наложи да тръгне рано сутринта, за да хване самолета си за Лондон, и може би трябва да се сбогува с нея сега.

— Накъде заминаваш после? — попита Хилари.

— Към вилата на Рокфелер в Беладжо — каза той. — Нещо като място за усамотение на учените. Но също така имам и сума ти конференции, предвидени за лятото: Цюрих, Виена, може би Амстердам. Йерусалим.

— Господи — каза Хилари. — Сега разбирам мисълта ти за странстващите рицари.

— Някои са по-странстващи от други — каза Морис.

— Знам — каза Хилари многозначително.

Те стиснаха ръце и Морис непохватно я целуна по бузата.

— Пази се! — каза той.

— Защо ли трябва? — каза тя. — Не върша нищо опасно. Случайно се сетих, ти не беше ли против пътуванията в чужбина, Морис? Не казваше ли, че пътуването стеснява съзнанието.

— Идва момент, когато човек трябва да се отдаде на Zeitgeist^[1]-а или да напусне играта — каза Морис. За мен той дойде през ’75-та, когато постоянно получавах покани за конференции по случай двеста години от раждането на Джейн Остин на най-неподходящи места: Познан, Делхи, Лагос, Хонолулу, а половината лектори се оказваха познати от университета. Светът е глобален университет, Хилари, разбери това. Картите „Американ Експрес“ изместиха пропуските за библиотеките.

— Очаквам Филип да се съгласи с теб — каза Хилари, но Филип, който наливаше уискито, пренебрегна намека. — Лека нощ, тогава — каза тя.

— Лека нощ, скъпа — каза Филип, без да вдигне поглед от чашите. — Ние само малко ще пийнем преди лягане.

Когато Хилари затвори вратата зад себе си, Филип връчи питието на Морис.

— Какви са всичките тези конференции, на които ще ходиш това лято? — попита той някак алчно.

— В Цюрих е за Джойс. В Амстердам — за семиотиката. Виена — за разказа. Или беше разказа в Амстердам, семиотиката — във Виена…? Няма значение. В Йерусалим съм сигурен, че е за бъдещето на критиката, защото съм един от организаторите. Спонсорира се от едно списание, наречено „Метакритика“, аз съм в редакционната колегия.

— Защо Йерусалим?

— Защо да не е? Това е съблазън, новост. Място, което хората искат да видят, но не влиза в обикновения туристически маршрут. Освен това йерусалимският „Хилтън“ предлага много конкурентни цени през лятото, защото е дяволски горещо.

— „Хилтън“, значи? Малко по-различно от Лукас Хол и Мартино Хол — печално се замисли Филип.

— Точно така. Виж, Филип, знам, че си разочарован от броя участници в твоята конференция, но, честно, какво можеш да очакваш, като караш хората да живеят в тези мизерни студентски спални и да се хранят в стола на университета? Храната и настаняването са едни от най-важните неща за всяка конференция. Ако хората са доволни от това, в тях се поражда интелектуална енергия. Ако не са, губят настроение, надсмиват се и отказват лекции.

Филип сви рамене.

— Разбирам те, но хората тук просто не могат да си позволят такъв лукс. Университетите не им плащат.

— Не, в Англия те няма да платят. Но когато работех тук, открих една интересна аномалия. Можеш да получиш само до петдесет паунда на година или друга такава нищожна сума за посещение на конференция в страната, но нямаше лимит върху субсидиите за конференции в чужбина. Някъде на топло и хубаво, като Монте Карло, може би. Впрочем, защо не дойдеш на конференцията в Йерусалим това лято?

— Кой, аз? На твоята конференция?

— Ти, я. Ще можеш да скалъпиш една лекция за бъдещето на критиката, нали?

— Не смятам, че тя има много бъдеще — каза Филип.

— Идеално! Ще бъде в разрез с останалите. Вземи Хилари с теб да се поразходи.

— Хилари? — Филип изглеждаше объркан. — О, не, тя няма да понесе жегата. Пък и се съмнявам, че ще можем да си позволим пътните разходи. Двама студенти не е малко бреме, знаеш.

— Не ми казвай, и аз се стягам за същото наесен.

— Хилари ли те подсети да предложиш това, Морис? — каза Филип, леко засрамен от собствения си въпрос.

— Въобще не. Какво те кара да мислиш така?

Филип се изви неудобно в креслото си.

— Просто напоследък се оплакваше, че твърде често отсъствам и съм занемарил семейството, че съм занемарил нея.

— А не си ли?

— Предполагам, че да. Единственото нещо, което ме поддържа понастоящем, е пътуването. Смяна на гледки, смяна на лица. Аз ще разстроя всичко, ако взема Хилари с мен по време на академичните си пътувания.

— Какво е това всичко?

Филип въздъхна.

— Кой знае? Трудно мога да кажа с думи. Какво търсим всички ние? Щастие? Знаеш, че не е това. Развлечение, може би отвличане от грозните факти: че има смърт, че ни очакват болести, импотентност и слабоумие.

— Господи — каза Морис, — винаги ли си такъв след средновековен банкет?

Филип се усмихна несигурно и напълни пак чашите.

— Интензивност — каза той. — Интензивност на преживяването търсим, струва ми се. Знаем, че няма да я намерим вече у дома, но винаги има надежда, че можем да я намерим по света. Аз я намерих в Америка през ’69-та.

— С Дезире?

— Не само с Дезире, макар тя да бе важна част от това. Беше всичко онова: възбудата, богатството на цялото преживяване, сместа от удоволствие и опасност, и свободата, и слънцето. Знаеш ли, че дълго време след като се върнах тук, аз продължавах да живея в Юфория вътре в главата си. Външно се бях върнал към старото си ежедневие. Сутрин ставах, обличах костюма от туид, четях „Гардиън“ на закуска, отивах пеша до университета, изнасях същите стари лекции върху същите стари текстове… а през цялото това време водех съвършено различен живот в главата си. Бях решил да не се връщам в Англия и така, във въображението си, се будех в Плотинъс, виждах се седнал на слънце в индийска роба, загледан над залива, обувах дънки и спортна риза, четях „Юфория Таймс“ на закуска и се чудех какво ли ще се случи днес, дали ще има протест или демонстрация, моите студенти щяха ли да си пробиват пътя с бой сред сълзотворен газ и стачни кордони или щеше да се наложи да се срещнем в нечий апартамент и да седим направо на пода, заобиколени с постери, брошури и книги за посещения на извънземни, за авангардния театър и Виетнам.

— Това свърши — каза Морис. — Няма да познаеш мястото сега. Студентската младеж е организирана в дружества, носят делови костюми и учат усърдно, за да влязат в Юридическия факултет.

— И аз това чувам — каза Филип. — Колко депресиращо.

— Но тази интензивност на преживяването, никога ли вече не я срещна след Америка?

Филип заби поглед в дъното на чашата си.

— Веднъж я срещнах — каза той. — Да ти разкажа ли как стана?

— Само да си взема една пура. С каква пура върви тази история?

— Не знам, на никого не съм я разказвал досега.

— Чувствам се поласкан — каза Морис. — Трябва да е нещо специално.

 

Морис излезе от стаята да си вземе една от любимите си „Ромео и Жулиета“. Когато се върна, осъзна, че обстановката и осветлението са променени в негово отсъствие. Два фотьойла с високи облегалки бяха разположени един срещу друг пред камината, където леко гореше газовата печка. Единствената друга светлина идваше от лампион зад фотьойла, в който седеше Филип с лице в сянка. Между двата фотьойла имаше дълга ниска масичка, а върху нея стояха бутилката уиски, кана с вода, чаши и пепелник. Чашата на Морис беше щедро напълнена.

— Тук ли е мястото на слушателя? — попита Морис, като сядаше в свободния фотьойл.

Филип се усмихна почти незабележимо, като гледаше отсъстващо към камината, но не отговори. Морис вдигна пурата до ухото си, потърка я с пръсти и се заслуша в пращенето на листата. Проби единия й край, отряза другия и я запали с енергично всмукване.

— Окей — каза той, като огледа върха да види дали гори равномерно, — слушам те.

— Това се случи преди няколко години в Италия — започна Филип. — Бях изпратен от Британския съвет на първото си лекторско турне. До Неапол пътувах със самолет, а после продължих из страната с влак: Рим, Флоренция, Болоня, Падуа и завърших в Генуа. Последният ден беше доста напрегнат. Изнесох лекцията си следобеда, а имах резервация за връщане същата вечер. Нашият представител в Генуа, който ме развеждаше из града, ме заведе рано на вечеря в ресторант и оттам ме откара на аерогарата. Отлитането беше отложено — техническа неизправност, казаха, затова аз му рекох да не чака. Знаех, че на другия ден трябваше да става рано и да ходи с колата до Милано за някакво съвещание. Това влиза в историята.

— Надявам се да е така — каза Морис. — В добрата история не бива да има нищо излишно.

— И тъй, служителят на Британския съвет, Дж. К. Симпсън, не си спомням първото му име, хубав млад човек, много дружелюбен и голям ентусиаст в работата си, каза: „Добре, оставям те тук, но ако отменят полета, звънни ми и ще те закарам в хотел за през нощта.“ Закъснението стана по-дълго от очакваното, но накрая, около полунощ, отлетяхме. Самолетът беше английски. Седях до един английски бизнесмен, търговец на вълнен текстил мисля, че беше…

— Това съществено ли е?

— Не, всъщност.

— Няма значение. Солидността на уточнението — каза Морис с толерантен мах на пурата, — подсилва ефекта на достоверност.

— Седяхме в задната част на самолета, точно зад крилото. Той беше на мястото до прозореца, а аз — до него. Около пет минути след тръгването ни от Генуа, тъкмо щяха да сервират напитките — чуваше се подрънкването на бутилки, търговецът се извърна от прозореца към мен, потупа ме по ръката и каза: „Извинете, бихте ли погледнали оттук навън? Въобразявам ли си или двигателят наистина гори?“ Наведох се през него и погледнах навън. Беше тъмно, разбира се, но се виждаха пламъци, които сякаш облизваха двигателя. Е, аз дотогава не бях наблюдавал реактивен самолет нощем, но доколкото знаех, те по принцип имат свойство, подобно на този ефект. Можеше, следователно, да се очаква нещо като огнено сияние да обгръща двигателя през нощта. От друга страна, това определено бяха пламъци и те не излизаха просто от отвора отзад. „Не знам какво да мисля“ — казах. — „Това положително не изглежда съвсем в реда на нещата.“ „Смятате ли, че би трябвало да кажем на някого?“ — каза той. „Но — те сигурно са го видели сами, нали?“ — казах аз. Истината беше, че никой от нас не искаше да изглежда глупак, като предположи, че нещо не е наред и му кажат, че не е така. За щастие, един човек от отсрещната страна на пътеката забеляза, че сме обезпокоени и дойде при нас да погледне сам. „Боже господи!“ — каза той и натисна бутона за повикване на стюардесата. Той вероятно беше инженер или нещо подобно. Стюардесата дойде на момента с количка напитки. „Ако искате нещо за пиене, ще трябва да изчакате реда си“ — каза тя. Персоналът беше леко изнервен от дългия престой. „Капитанът знае ли, че десният двигател гори?“ — каза инженерът. Тя отвори изненадано уста, бързо погледна през прозореца и се затича по пътеката, като буташе количката пред себе си, като забързана бавачка с бебешка количка. Минута по-късно по пътеката се зададе мъж в униформа, вторият пилот, вероятно. Той изглеждаше разтревожен и носеше електрически прожектор, който насочи през прозореца към двигателя. Наистина гореше. Той на бегом се върна в кабината. Много скоро след това самолетът направи вираж и се насочи към Генуа. Капитанът се обади по уредбата да каже, че ще извършим непредвидено кацане поради технически проблем и че ще трябва да бъдем готови за излизане от самолета през аварийните изходи. После някой друг заговори какво точно се налага да правим. Трябва да кажа, че звучеше забележително хладнокръвно, спокойно и овладяно.

— Било е запис — каза Морис. — Те имат предварително записани касети за всякакви случаи. Веднъж минавах с един Джъмбо над Скалистите планини и стюардесата пусна по погрешка запис за принудително приводняване. В същото време ние обядвахме, спомням си безупречния слънчев ден на десет километра височина, а един глас внезапно казва: „Налага се да извършим непредвидено кацане върху вода. Не изпадайте в паника, ако не умеете да плувате. Спасителните служби са уведомени за нашите намерения.“ Хората замръзнаха с вдигнати към устата си вилици. После сякаш адът настъпи, докато се изяснят нещата.

— И в нашия самолет имаше немалко плач и скърцане със зъби — доста от пасажерите бяха италианци, а ти знаеш какви са те — не крият чувствата си. После пилотът спусна самолета ужасяващо рязко надолу в опит да потуши пожара.

— Господи! — каза Морис Зап.

— Той бе достатъчно разумен да обясни преди това какво се кани да прави, но само на английски, а италианците помислиха, че ще се разбием в морето и започнаха да крещят, да плачат и да се кръстят. Но въздушното гмурване помогна — изгаси пожара. След това се въртяхме в кръг над морето около двадесет минути, да се освободим от горивото, преди да кацнем отново в Генуа. Това бяха много дълги двадесет минути.

— Не се и съмнявам.

— Честно казано, помислих, че това са последните ми двадесет минути.

— За какво си мислеше?

— Мислех си — колко жалко. Мислех си — колко несправедливо. Сигурно съм се молил. Представях си Хилари и децата как чуват по радиото за катастрофата, когато се събуждат сутринта, и ми призляваше. Мислех си за оживяване, но ужасно осакатен. Опитвах се да си спомня положенията в застрахователната политика за лектори на Британския съвет по време на научно турне: толкова за ръка, толкова за крак под коляното, толкова за крак над коляното. Мъчех се да не мисля за смърт от изгаряне.

И при най-добри условия за кацане в Генуа, може да ти настръхне косата. Не знам дали знаеш, но там има един голям и висок нос, който се издава в морето. Самолетите, които идват от север, трябва да го заобиколят, после да навлязат между него и планината, над града и доковете. А ние правехме това през нощта с един изгорял двигател. Летището беше в пълна бойна готовност, разбира се, но като малко летище в Италия, това не значеше кой знае какво. Щом допряхме пистата, видях пожарните с мигащи светлини да препускат към нас. Когато самолетът спря, екипажът отвори аварийните изходи и ние всички се плъзнахме надолу по ония надуваеми улеи. Проблемът беше, че не можаха да отворят аварийния изход точно до нас — до мен и търговеца на вълна, защото му беше станало нещо, поради близостта с разваления двигател. Стана така, че ние последни излязохме от самолета. Спомням си как мислех, че това е доста несправедливо, защото, ако не бяхме ние, целият самолет можеше да избухне във въздуха.

И така, успяхме да излезем. Затичахме се като луди към автобуса, който ни чакаше, и бяхме откарани до терминала. Пожарните започнаха да обливат самолета с пяна. Докато изваждаха багажа ни от самолета, телефонирах на моя човек от Британския съвет. Предполагам, че ми се е искало да изразя облекчението си от това, че съм оцелял, като кажа на някого. Чувствах се особено при мисълта, че Хилари и децата спят в Англия, без да подозират, че едва съм се спасил от смърт. Не исках да събуждам Хилари с обаждане и безсмислено да я плаша, след като всичко е свършило. Но усещах, че трябва да кажа на някого. При това исках да напусна летището. Повечето италиански пасажери бяха в истерия, целуваха земята, плачеха, кръстеха се и т.н. Беше очевидно, че няма да излетим до сутринта и че ще минат часове, докато ни настанят за нощта. А Симпсън ми беше казал да му телефонирам, ако има някакъв проблем, ето защо, макар че минаваше един часа, аз му звъннах. Щом схвана какво е станало, той каза, че веднага ще дойде на летището. Половин час по-късно той ме качи и ме закара в града да намерим хотел. Опитахме в няколко, но без късмет — или бяха затворени през нощта, или бяха препълнени — тази седмица в Генуа имаше панаир на търговията. Той каза: „Защо не дойдеш в къщи с мен? Ние нямаме отделна спалня за гости, но в дневната имаме разтегателен диван.“ И ме закара в своя апартамент в модерен квартал в подножието на планината, откъдето се виждаха градът и морето. Чувствах се извънредно спокоен и никак не ми се спеше, аз самият дори бях впечатлен от собственото си хладнокръвие. Но когато той ми предложи бренди, не казах „не“. Огледах дневната и почувствах внезапно пристъп на носталгия по дома. През последните дванайсет дни бях живял в хотелски стаи и се бях хранел в ресторанти. В днешно време намирам известно удоволствие в това, но тогава все още бях нещо като новак в чуждестранните лекторски турнета и го намирах доста мъчително. А пред мен беше малък оазис от английска домашна атмосфера, където можех да се отпусна и да се чувствам напълно у дома. По пода бяха пръснати играчки и английски вестници, а в банята беше простряно бельо английска марка. Докато си пиехме брендито и аз разказвах на Симпсън цялата история със самолета, съпругата му влезе в стаята в домашна роба, като се прозяваше и търкаше очи да се разбуди. Не я бях срещал дотогава. Името й беше Джой.

— А — измърмори Морис, — помниш значи нейното първо име.

— Извиних й се за безпокойството. Тя каза: „Няма нищо“, но не изглеждаше особено доволна. Попита ме, дали бих желал да хапна нещо и аз внезапно осъзнах, че съм гладен като вълк. Тя донесе от кухнята шунка, кейк и кана с чай и накрая стана нещо като импровизирана вечеря. На масата бях срещу Джой. Домашната й роба беше от мек син велур с качулка и цип отдолу догоре. Хилари някога имаше такава и като гледах Джой с крайчеца на окото си, сякаш виждах по-млада и по-хубава версия на Хилари. Искам да кажа — Хилари, когато беше млада и хубава, когато бяхме току-що женени. Джой беше, според мен, трийсет и две-три годишна, с вълниста руса коса и сини очи. Малко възголяма брадичка, но с широка щедра уста с пълни устни. Имаше лек северен акцент, йоркширски като че ли. Тя се занимаваше с преподаване на английски, водеше часове по разговор в Университета, но основно виждаше ролята си в подкрепа на кариерата на съпруга си. Смея да кажа, че си беше направила труда да стане и бъде гостоприемна към мен заради него. Както говорехме и се хранехме и пиехме, аз внезапно почувствах, че ме обхваща непреодолимо желание към Джой.

— Така си и мислех — каза Морис.

— Сякаш преминавайки през сянката на смъртта, внезапно бях придобил апетит към живота, който смятах, че съм загубил завинаги след завръщането си от Америка в Англия. По някакъв начин това беше по-силно от всичко, което познавах преди. Храната ми се струваше невероятно вкусна, чаят беше ароматен като амброзия, а жената, седнала срещу мен ми изглеждаше непоносимо красива. Още повече, че тя изобщо не подозираше колко е привлекателна за мен. Косата й беше разрошена, лицето — бледо и подпухнало от съня и тя разбира се беше без грим и червило. Седеше тихо, обгърнала с две ръце чашата с чай, без да говори много, като се усмихваше леко на шегите на съпруга си, явно ги беше чувала вече. Аз искрено смятам, че щях да почувствам съвсем същото към която и да е жена в онази ситуация, в онзи момент, стига само да не беше откровено грозна. Джой представляваше просто жената в моите очи. Тя беше като Ева на Милтън, сънят, от който Адам се събужда и открива, че е реалност, както казва Кийтс. Внезапно помислих колко красиви са жените. Колко меки и нежни. Колко прекрасно би било, колко естествено, да отида при нея, да я прегърна и да заровя глава в скута й. И всичко това, докато Симпсън ми разправяше за ужасните стандарти на преподаване по английски в италианските средни училища. След известно време той погледна часовника си и каза, че е минало четири, така че, вместо да си легне, мисли да тръгне за Милано, докато още е разсънен, а да отдъхне, като стигне там. Той отиваше с колата на Съвета, каза ми, така че Джой щеше да ме откара до летището с тяхната.

— Знам какво идва — каза Морис. — И все пак ми е трудно да повярвам.

— Чантата му беше вече приготвена, така че след няколко минути тръгна. Стиснахме ръце и той ми пожела повече късмет в пътуването на следващия ден. Джой отиде с него до външната врата на апартамента и аз ги чух да се целуват за довиждане. Тя се върна пак в дневната, като изглеждаше леко срамежлива. Синята роба й идваше с няколко инча по-дълга и тя трябваше да повдига полите си отпред — при влизането в стаята това й придаде изтънчен, леко средновековен вид. Забелязах, че краката й са боси. „Сега сигурно бихте желали да поспите малко — каза тя. — В стаята на Джералд има второ легло, но ако ви сложа там, той би могъл да се уплаши, като се събуди сутринта.“ Аз казах, че диванът напълно ме устройва. „Но Джералд става страшно рано, може да ви обезпокои — каза тя. — Ако нямате нищо против да легнете на нашата спалня, а аз самата ще отида в детската стая.“ Аз казах: „Не, не“, но тя не ми позволи и каза само да й дам няколко минути време да смени чаршафите, а аз казах, че не съм си и представял, че ще й създам такива проблеми. Мисълта за тази спалня, все още топла от тялото й, беше твърде много за мен. Започнах да треперя целият от усилието да не премина невъзвратимо отвъд всички нравствени бариери, идеше ми да дръпна ципа под брадичката й като парашутен шнур и да се хвърля с нея на пода.

— Това е много изобретателна метафора, Филип — каза Морис. — Трудно мога да повярвам, че никога досега не си разказвал тази история.

— Е, действително, описал съм я — каза Филип, — за мое собствено удоволствие. Но не съм показвал написаното на никого. — Той допълни чашите. — И така, ние стояхме там и се гледахме един друг. Чухме потеглянето на колата надолу по хълма, сигурно Симпсън. „Какво има?“ — каза тя. — „Вие целият треперите.“ Тя самата трепереше леко. Аз казах, че трябва да е от шока. Забавена реакция. Тя ми даде още бренди и сама глътна малко. Бях сигурен, тя разбираше, че не само от шока треперех, а от нея самата, от нейната близост, но не можеше напълно да се довери на собствената си интуиция. „По-добре си лягайте — каза тя. — Ще ви покажа спалнята.“ Последвах я до семейната спалня. Тя беше осветена само от нощна лампа с пурпурен абажур. Спалнята беше голяма, върху нея имаше полуотметнат пухен юрган. Тя го опъна и пооправи възглавниците. Аз продължавах да треперя. Тя попита не бих ли искал грейка с топла вода, а аз казах: „Има само едно нещо, което може да спре треперенето ми — ако ме обгърнете с ръце…“ Макар че светлината в стаята беше слаба, аз видях как тя се изчерви. „Не мога да направя това, не бива да ме молите“. „Моля ви“ — казах аз и пристъпих към нея. Деветдесет и девет жени от сто веднага биха излезли от стаята, дори биха ми зашлевили плесница. Но Джой просто стоеше там. Пристъпих още по-близо до нея и я прегърнах. Господи, беше прекрасно. Усещах топлината на гърдите й през велурената дреха и моята риза. Тя ме обгърна с ръце и леко притисна гърба ми. Спрях да треперя като по чудо. Главата ми беше на рамото й, аз стенех и говорех несвързано в ухото й колко прекрасна, великодушна и красива е тя и какъв екстаз е за мен да я държа в ръцете си и как се чувствам отново свързан със земята и жизнената сила и всякакви такива романтични безсмислици. А през цялото време се виждах отразен в огледалото на тоалетката на тази чудновата пурпурна светлина, брадичката ми на рамото й, ръцете ми движещи се по нейния гръб, сякаш гледах филм или се взирах в кристално кълбо. Това, което наистина ставаше, ми изглеждаше невъзможно, видях ръцете си да се плъзват надолу към талията й, а после да обхващат ханша й, мачкайки полите на робата й, и мълчаливо в главата си казах на мъжа в огледалото: „Ти си луд, сега тя ще се дръпне, ще ти удари шамар и ще изкрещи за помощ.“ Но тя не го направи. Виждах извивката на гърба й и усещах как се притиска към мен. Аз се олюлях и леко залитнах и, докато възвръщах равновесие, промених малко позицията си, и сега, в огледалото, можех да виждам нейното лице, отразено от друго огледало от отсрещната страна на стаята и, мили Боже, видях изражение на пълно отдаване, очите й бяха полузатворени, а устните й — като че леко се усмихваха! Аз вдигнах глава и я целунах по устните. Езикът й влезе в устата ми като топла змиорка. Дръпнах внимателно ципа на домашната й роба и плъзнах ръката си вътре. Тя беше гола отдолу.

Филип направи пауза и се загледа в камината. Морис се намери седнал на ръба на фотьойла си, наклонен напред, а пурата му беше изгаснала.

— Да? — каза той и затърси запалката си. — После какво стана?

— Изхлузих дрехата от раменете й и тя изпука от статичното електричество, докато се свличаше в краката й. Паднах на колене и притиснах лице до корема й. Тя прокара пръсти през косата ми и заби нокти в раменете ми. Положих я на леглото и започнах да си свалям трескаво дрехите с едната ръка, докато с другата продължавах да я галя, уплашен, че ако веднъж само я пусна, ще я загубя. Беше ми останало поне малко разум, колкото да попитам дали е взела мерки и тя кимна, без да отваря очи. После правихме любов. Не беше нито особено изкусно, нито много продължително, но никога не съм свършвал така, като тогава, нито преди, нито след това. Сякаш се опълчвах на смъртта, сякаш чуках не жена, а плочата над собствения си гроб. Тя трябваше да постави ръката си на устата ми, за да ми попречи да викам високо нейното име: Джой, Джой, Джой. — После, почти мигновено, съм заспал. Когато се събудих, бях сам в леглото, завит с юргана. Слънчева светлина проникваше през прорезите на щорите и някъде в друга стая се чуваше пусната прахосмукачка. Погледнах часовника си. Беше 10:30. Чудех се дали не съм сънувал, че правя любов с Джой, но физическият спомен беше твърде ясен и недвусмислен, дрехите ми бяха пръснати по пода, както ги бях захвърлил вечерта. Сложих си ризата и панталоните, излязох от спалнята и отидох в дневната. Дребна италианка със забрадка на главата чистеше килима с прахосмукачка. Тя ми се усмихна, изключи прахосмукачката и каза нещо неразбираемо. Джой влезе в стаята от кухнята с малко момченце до нея, което държеше автомобилче „Dinky“ и гледаше право в мен. Сега Джой изглеждаше съвсем различна — по-елегантна и по-самоуверена. Изглежда си беше порязала ръката, защото имаше сложен цитопласт, но иначе беше безупречно облечена в ленена рокля, а косата й — лъскава и бухнала, сякаш току-що я беше измила. Тя отправи към мен ведра, леко изкуствена усмивка, но избегна да ме погледне в очите. „Здравейте“ — каза тя. — „Тъкмо се канех да ви събудя.“ Тя се беше обадила до летището, самолетът ми тръгвал в 12:30. Щяла да ме откара веднага щом съм готов. Бих ли желал закуска или първо бих взел душ? Съвършената британска домакиня — учтива, търпелива, безстрастна. Попита ме, дали съм спал добре, а аз отново се зачудих, дали епизодът с нея през нощта не беше еротичен сън. Но когато видях синята роба да виси на вратата в банята, си спомних всичко до най-малката чувствена подробност, която просто не можеше да бъде въображаема. Точната форма на нейните зърна, заоблени и цилиндрични, се бе запечатала върху нервните окончания по върховете на пръстите ми. Аз помнех необичайната пищност на интимното й окосмяване и неговия бледозлатист цвят, обагрен с пурпур от нощната лампа и линията през корема й, където свършваше слънчевия тен. Не може да бях сънувал всичко това. Но беше невъзможно да поговорим насаме заради чистачката и момченцето, което се въртеше около нея през цялото време. А и тя очевидно не желаеше. Сновеше чевръсто из апартамента и бъбреше с жената и момченцето. Дори като ме караше към летището, тя взе хлапето с нея, а то беше истинско досадниче, което не пропускаше нищо. Въпреки че седеше отзад, постоянно се навеждаше към нас и си мушкаше главицата между двама ни, сякаш да ни попречи да се сближим. Започна да ми се струва, че ще се разделим без една дума за случилото се през нощта. Това беше абсурдно. Просто не можех да го проумея. Трябваше да открия какво я беше подтикнало към необичайното й поведение. Дали не беше нимфоманка, която се отдава на всеки попаднал й мъж, дали не бях само поредният от дълга върволица лектори от Британския съвет, минали през тази пурпурно осветена спалня? Мина ми дори през ума, че Симпсън може да е в конфликт с нея, че може да съм пешка в някаква ексцентрична еротична игра между тях, че той може да се е върнал тихомълком в апартамента и да се е скрил зад някое от онези огледала в спалнята, но един поглед към нейния профил зад волана на колата беше достатъчен да направи тези предположения неправдоподобни — тя изглеждаше толкова нормална, така цялостна и така английска. Какво я беше мотивирало тогава? Отчаяно ми се искаше да знам.

Когато стигахме до летището тя каза: „Няма да възразите, ако просто ви оставя, нали?“. Но се наложи да слезе от колата да ми отвори багажника и аз разбрах, че това е единственият ми шанс да й кажа нещо насаме. „Няма ли да поговорим за снощи?“ — казах аз, като изваждах чантата си от багажника. „О — каза тя с ведрата си усмивка, — не трябва да се безпокоите, че сте смутили съня ни. Свикнали сме с това. В нашата работа, хора пристигат в най-неочаквано време. Разбира се, не от горящи самолети. Надявам се, че днес ще пътувате по-спокойно. Довиждане, господин Суолоу.“ „Господин Суолоу!“ Това беше жената, която само преди няколко часа беше държала краката си сплетени зад врата ми! Е, съвсем ясно беше, че каквито и мотиви да е имала, тя искаше да се престори, че нищо не се е случило между нас през нощта, искаше да изтрие целия епизод от историята, да го игнорира, да го унищожи. И че най-добрият начин да покажа своята благодарност беше да се преструвам заедно с нея. И така, макар и с неохота, повече не настоях да разговаряме. Позволих си само една волност. Когато ми протегна ръка, вместо само да я стисна, я притиснах до устните си. Сметнах, че това нямаше да изглежда фрапиращ жест на едно италианско летище. Тя пламна така силно, както през нощта, когато я помолих да ме прегърне. И цялата невероятна нежност на тази прегръдка нахлу в моето съзнание, а също и в нейното, бе очевидно. После тя се върна при предната врата на колата, седна на шофьорското място, отправи ми един последен поглед през прозореца и замина. Никога повече не я видях.

— Може би някой ден ще я видиш — каза Морис.

Филип поклати глава.

— Не, тя е мъртва.

— Мъртва?

— И тримата загинаха във въздушна катастрофа на следващата година в Индия. Видях имената им в списъка на пасажерите. Не е имало оцелели. „Симпсън, Дж. К., съпруга Джой и син Джералд“.

Морис леко подсвирна, като издишваше.

— Хм, това наистина е тъжно! Не мислех, че тази история може да има нещастен край.

— И каква ирония на съдбата, като си помислиш само как се срещнахме. Отначало се чувствах ужасно виновен, сякаш бях някак предал върху нея смъртта, от която сам едва бях избягал. Убеждавах се, че това е просто суеверие, но винаги ще съхранявам спомена за Джой в малкия олтар на моето сърце.

— Малък какво?

— Олтар — каза тържествено Филип.

Морис се закашля от дима и премълча.

— Тя ми върна апетита за живот, който мислех, че съм загубил завинаги. Тази пълна неочакваност и нейното безкористно отдаване, всичко това ме убеди, че животът си струва да се живее, че би трябвало да извлека максималното от това, което ми остава.

— Имал ли си още приключения като това? — попита Морис, чувствайки леко неудовлетворение от степента, до която се бе повлиял първо от еротизма на разказа на Филип, после от тъжния му епилог.

Филип леко се изчерви.

— Това, което научих от този случай е: никога не отказвай на някой, който иска тялото ти, и никога не отхвърляй някого, който свободно ти предлага своето.

— Разбирам — каза Морис сухо. — А договорил ли си правилника си с Хилари?

— С Хилари не се разбираме за много неща. Още уиски?

— Добре, но за последно. Трябва да ставам утре в пет.

— А ти, Морис? — каза Филип, наливайки уискито. — Как е сексуалния ти живот напоследък?

— Какво да ти кажа, след като се разделихме с Дезире, опитах да се оженя пак. Живях с различни жени, предимно студентки последен курс, но никоя от тях не поиска да се омъжи за мен — момичетата в днешно време нямат принципи — и постепенно изгубих интерес към тази идея. Сега живея сам. Тичам. Гледам телевизия. Пиша книгите си. Понякога ходя в салон за масажи в Есеф.

— Салон за масажи? — Филип изглеждаше шокиран.

— Имат много хубави момичета от класа по тези места, да знаеш. Не са проститутки. Завършили колежи. Чисти, спретнати, умели в разговора. Когато бях тинейджър, прекарвах изтощителни часове, опитвайки се да убедя някое момиче да ми помогне с ръка на задната седалка в колата на баща ми. Сега това е така лесно, както ходене до супермаркета. Спестява доста време и нервна енергия.

— Но тук няма никаква близост!

— Близостта убива секса. Още ли не си научил това? Колкото по-дълго продължава близостта, толкова по-малко сексуална възбуда предизвиква. Не се самозалъгвай, Филип, смяташ ли, че щеше да е толкова страхотно с Джой втория път, ако беше имало такъв?

— Да — каза Филип. — Да.

— И двайсет и втория път? И след двеста пъти?

— Предполагам, не — съгласи се Филип. — Навикът съсипва всичко накрая, нали. Може би това е, което ние всички търсим — чисто желание, неразредено от навик.

— Руските формалисти имат дума за това — каза Морис.

— Сигурно имат — каза Филип. — Но няма полза да ми я казваш, защото сигурно ще я забравя.

— „Остранение“ — каза Морис. — Да погледнеш познатото под друг ъгъл. Те казват, че целта на литературата е такава. „Навикът поглъща предмети, дрехи, мебелировка, собствената съпруга и страха от война… Изкуството съществува, за да ни помогне да възстановим усещането си за живот.“ Виктор Шкловски.

— По-рано книгите ме задоволяваха — каза Филип. — Но като остарявам, откривам, че само те не ми стигат.

— Но ти скоро пак ще потеглиш на път, а? Към Турция, Хилари ми каза. Какво ще правиш там?

— Поредното научно турне на Британския съвет. Ще изнеса лекция за Хазлит.

— Има ли голям интерес към Хазлит в Турция?

— Не бих казал, но е двеста годишнина от раждането му или по-точно беше миналата година, когато за първи път се постави въпроса за това пътуване. Доста време отиде за решаването му… Между другото, ти получи ли екземпляр от моята книга за Хазлит?

— Не, тъкмо казвах на Хилари, не съм и чувал за нея.

Филип възкликна недоволно.

— Типично за издателите! Аз специално ги помолих да ти изпратят безплатен екземпляр. Нека да ти дам един сега. — Той извади от етажерката един том в бледосиня обложка, написа посвещение вътре, и го подаде на Морис. Заглавието беше „Хазлит и читателя-аматьор“. — Не очаквам да се съгласиш с това, Морис, но ако сметнеш, че има някакви качества, ще ти бъда много благодарен да направиш нещичко да излезе някъде отзив. Досега не е имало нито един такъв.

— Не изглежда като нещо, което би заинтересувало тези от „Метакритика“ — каза Морис. — Но ще видя какво мога да направя. — Той прелисти страниците. — Хазлит като че ли е поостаряла тема.

— Несправедливо пренебрегнат, според мен — каза Филип. — Много интересен автор. Чел ли си „Liber Amoris“?

— Май че не съм.

— Това е леко измислен разказ за неговата страст към дъщерята на хазяйката му. По това време бил разделен с жена си, със слаби надежди за развод. Дъщерята била архитип на сексуален дразнител. Сядала на коляното му и му позволявала да я усеща отгоре си, но не спяла с него, нито му обещавала да се ожени за него, когато бъде свободен. Това почти го докарало до лудост. Бил напълно обсебен от нея. После, един ден я вижда с друг мъж. Край на илюзиите. Хазлит е разбит. Напълно го разбирам. Онова момиче трябва да е имало…

Гласът на Филип пресекна и Морис го видя как побелява, втренчен във вратата на хола. Следвайки посоката на погледа му, Морис видя Хилари, застанала на прага, облечена в избелял син велурен халат с качулка и цип отгоре до долу.

— Не можах да заспя — каза тя. — После се сетих, че забравих да ти кажа да не заключваш външната врата. Матю не се е прибрал още. Какво ти е, Филип, да не ти е зле? Изглеждаш, сякаш си видял призрак.

— Този халат…

— Какво му е? Изрових го, защото другият ми е на химическо чистене.

— А, нищо. Мислех, че си го изхвърлила още преди години — каза Филип. Той пресуши чашата си. — Време е за лягане, май.