Вятърът подсвирна меко в тръстиките на брега на Лок Гил. Пърс Макгаригъл погледна обезпокоен към небето. Над него то беше синьо като очите му, но хоризонтът изглеждаше застрашително тъмен. Обаче студентите от лятното училище за келтска култура, тръгнали на литературен поход и отдалечили се на два дена път от базата в Лимерик, не поглеждаха чак толкова надалеч. Те бяха в екстаз от слънчевите отблясъци по набраздената от вълнички водна повърхност, от тръстиките, навеждащи се грациозно на вятъра, от зелените хълмове, заобикалящи езерото и от пурпурните очертания с форма на кит на връх Бен Бълбен в далечината. Повечето от тях бяха американци на средна възраст, набиращи кредити за задочното си обучение или комбиниращи европейска ваканция с културно самоусъвършенстване; те изскочиха от автобуса с въодушевени викове и се пръснаха по брега, щракайки и жужейки с фотоапаратите си, наблюдавани снизходително от група лодкари от Слайго, обути с високи ботуши и мръсни износени пуловери. Край малък дървен кей леко се поклащаха три обрулени гребни лодки, наети, за да откарат студентите през езерото към Острова на Инисфрий, обект на най-често влизащата в антологиите поема на В. Б. Ийтс.

— „Ще стана и ще тръгна аз към остров Инисфрий“ — рецитира на висок глас с бруклински акцент пълна матрона в карирани бермудки и розова тениска и се усмихва разбиращо на Пърс. През последните две лета Пърс бе водил този курс, напътстван от професор Макгриди и понеже остана свободен след разочароващото пътуване до Амстердам, се бе съгласил да продължи и това лято. — „Измазана със глина колибка от дърво“. Ще видим ли колибката, г-н Макгаригъл?

— Аз не смятам, че Ийтс наистина си е играл да я строи, г-жо Финкълпърл — каза Пърс. — Това е било повече мечта, отколкото реалност. Както и повечето от най-честолюбивите ни стремежи.

— О, аз не съм на това мнение, г-н Макгаригъл. Аз съм убедена оптимистка.

— С тези малките лодки ли ще ни карат?

Пърс се обърна да види кой зададе този въпрос с изненада и дори удоволствие, защото това беше първата дума, произнесена от този човек, откакто започна лятното училище.

— Да, не е далече, г-н Максуел.

— Но те даже нямат мотори.

— Мъжете са много добри гребци — увери го Пърс. Но Максуел потъна в мрачно мълчание. Той беше облечен много по-официално от останалите в групата със спортен жакет и камгарни панталони, а слънчевите му очила бяха от онези, дето потъмняват или изсветляват в зависимост от яркостта на слънцето. Под ослепителните отблясъци от езерната повърхност в момента, стъклата представляваха два непрогледно черни диска. Максуел беше малко потаен, колегите му не го обичаха и дори се страхуваха от него — знаеха, че е преподавател някъде из затънтените краища на американския Юг, но на семинарите все създаваше впечатление, че нивото на дискусиите е прекалено ниско, за да го изкуши да вземе участие.

— Да не те е страх да се качиш в лодките, Максуел? — взе го на подбив г-жа Финкълпърл.

— Аз не мога да плувам — каза той кратко.

— И аз не мога! — извика г-жа Финкълпърл. — Но нищо няма да ми попречи да отида на езерния остров Инисфрий. „И девет бобени лехи, и кошер за пчели“. Само ще си взема якето от автобуса. Този бриз нещо яко хладнее.

Пърс одобри намерението й, макар да знаеше, че нейното яке е от тънка найлонова материя на червени и жълти ивици и със сини кантове. Той отиде при групата лодкари.

— Не трябваше ли да има четири лодки? — попита той.

— Лодката на Пади Малоун е пробита — каза единият от мъжете. — Но ще се оправим с останалите три. Ще поберем хората.

— А времето? — каза Пърс, оглеждайки отново небето. — Много тъмнее на запад.

— Времето ще се задържи още два часа — увериха го те. — Докато се вижда Бен Бълбен, няма защо да се тревожите.

Този съвет едва ли беше безкористен, досещаше се Пърс, защото лодкарите щяха да изгубят парите си, без да споменаваме бакшишите, ако превозването се отменеше. Но съмненията му бяха прекратени от професор Макгиди, който не искаше да разочарова студентите.

— Тогава нека не се бавим — подкани той групата. — Събирайте се и се качвайте в лодките.

Те само това и чакаха — тръгнаха към лодките с весели смехове, шумни съвети и закачки с американските матрони, облечени с анораци в ярки цветове и сандали от пластмаса, а засмените лодкари държаха здраво лодките в плитките води, за да могат те да се качат. Пърс се намери на носа на едната лодка с колене, опрени в седящия срещу него Максуел. Групата беше от тридесет и шест човека — по дванадесет в лодка плюс гребците. Това беше прекалено много. Лодките нагазиха дълбоко във водата — Пърс можеше да докосне повърхността й, без да се навежда.

Отначало вървеше добре. Лодкарите гребяха усилено и между лодките възникна нещо като състезание, при което всяка група подтикваше своя екипаж да кара още по-бързо. Вълничките, които се плискаха в лодките, опръскваха пасажерите леко, дори приятно. Но малко по-късно, когато брегът остана назад, а ниският бряг на Инисфрий се очерта пред тях, светлината сякаш се сгъсти, а вятърът задуха по-силно. Пърс разтревожено огледа хоризонта, който се виждаше много по-наблизо от преди. Бен Бълбен се бе скрил. Слънцето изчезна зад тъмен облак и цветът на водата се промени веднага от син на черен, изпъстрен с бели къдрици от пяна. Лодките започнаха да се повдигат и пропадат, а пръските студена вода караха пасажерите да издават тревожни и уплашени писъци. Много скоро седналият на носа Пърс бе подгизнал до кости.

— Най-добре да се връщаме — извика той на двамата гребци в лодката.

Единият поклати глава. — Не може да рискуваме да завием при този вятър — извика той. — А и вече сме на половината път.

Островът обаче все още изглеждаше обезсърчително далеч, обгърнат от дъждовен плащ, който бързо се движеше към тях над развълнуваната вода и скоро зашиба лицата на пасажерите болезнено като камшик. Сега всички бяха мокри и вече не се оплакваха, ако някоя вълна прелееше през борда. Мълчанието им беше показател за това, колко уплашени бяха те — стиснали планшира, до глезени във вода, очакващи лодкарите да кажат нещо за успокоение. Но двамата гребяха мрачно срещу вятъра — тежестта на водата в лодката усложняваше задачата им. Нямаше съдове за изгребване на вода и един-двама от пътниците безрезултатно опитаха да импровизират с обувки и шапки.

Дали защото техният съд пропускаше повече от другите или товарът му бе по-тежък, а гребците му — по-слаби, но Пърс забеляза, че тяхната лодка изостава от другите две. Г-жа Финкълпърл със затворени като за молитва очи напевно изреждаше думи от поемата „Езерният остров Инисфрий“, сякаш повтаряше мантри:

— „Душевен мир ще имам аз и той ще дойде там

от утринен воал роден, от песен на щурец“

Една особено голяма вълна се разби в носа на лодката и рецитацията внезапно премина в булбукащо давене и хленч. Очилата на Максуел бяха станали прозрачни от навъсеното небе, а сивите му очи красноречиво издаваха истински ужас. Той се хвана за ръката на Пърс и я стисна в здрава хватка като тази на Древния моряк.

— Потъваме ли? — пресипнало изкрещя той.

— Не, не — каза Пърс. — Всичко е наред.

Но гласът му не звучеше убедително. Лодката беше нагазила опасно дълбоко във водата — по-скоро приличаше на вана, отколкото на лодка. Вените се издуваха по челата на гребците, а греблата сякаш се огъваха от напрежението да поддържат в движение пълния с вода съд. Лодкарите се спогледаха с мълчаливо разбиране и оставиха греблата. Единият извика към Пърс:

— Боя се, че е поела доста вода, г-не.

— Казах ли ви, че потъваме! — изкрещя Максуел и още по-здраво се хвана за Пърс. — Спасете ме!

— За бога, човече, овладей се малко! — протестира Пърс и се опита да се освободи от френетичната хватка на другия.

— Но аз не мога да плувам! Ще се удавя! Къде са другите лодки? Помощ! Помощ!

— Ти само за собствената си кожа ли мислиш? — възкликна възмутено Пърс. — Няма ли да се сетиш за дамите тук?

— Не ме оставяйте да се удавя. На съвестта ми лежи голям грях. — Лицето на Максуел беше изкривено от страх и вина. — Тази буря е божията присъда над мен.

— В такъв случай бог е несправедлив към останалите — скастри го Пърс и се взря през дъжда към брега на острова, който другите две лодки изглежда вече бяха достигнали благополучно.

— Хайде да извикаме „Помощ“ всички заедно, дами и господа! — подкани ги той, за да поддържа духа им. — Едно, две, три…

— Помо-ощ! — извикаха всички в нестроен хор, с изключение на Максуел, очевидно загубил надежда.

— Да, това е божията присъда — стенеше той. — Да ме удави в езеро край Слайго, точно където измамих горкото момиче. Аз не знаех, че ще идваме тук, като се записвах за курса.

— За какво момиче говориш? — каза Пърс.

— За една камериерка — подсмръкна Максуел — сълзи, а може би дъжд или вода от езерото течаха по лицето му и капките увисваха на носа му. — От един хотел, където бях отседнал преди години за лятното училище. Докторската ми дисертация беше върху келтската митология в ранните поеми.

— Дявол да вземе дисертацията ти! — извика Пърс. — Как се казваше момичето?

— Името й беше Бернадет. Не помня фамилията й.

— Макгаригъл — каза Пърс, — като моята.

Максуел внезапно се пусна от Пърс и го загледа невярващо. — Точно така. Беше Макгаригъл. Откъде знаете?

В този момент лодката бавно започна да потъва надолу под акомпанимента на жалостив плач от останалите пасажери, които обаче скоро откриха, че за късмет са заседнали в плитчина до коляно. Другите лодкари прецапаха от брега да пренесат по-възрастните и нестабилни корабокрушенци до суха земя. Пърс трябваше да носи Максуел, който бе увиснал на врата му в момента, когато лодката тръгна надолу, и отказваше да отпусне прегръдката си.

— Иде ми да ти завра главата под водата и да те удавя — изръмжа Пърс. — И пак ще ти е малко. Ти съсипа живота на братовчедка ми. Да я зарежеш с дете от теб!

— Аз ще се отплатя — хленчеше Максуел. — Ще се оженя за нея, ако кажете.

— Млък, тя няма да се омъжи за негодник като теб — каза Пърс.

— Ще й припиша имот. Ще направя завещание за нея и детето.

— Това по бива — каза Пърс. — Ще трябва да го уредим писмено с адвокат от Слайго още утре сутринта. Подписано и подпечатано. Аз ще имам грижата да го предам.

Два дни по-късно Пърс отлетя от Дъблин за Хийтроу, като носеше в джоба си копие от юридическия документ, депозиран при адвоката в Слайго, съгласно който професор Сидни Максуел от колеж „Ковенънт“, Атланта, Джорджия, признава бащинство над сина на Бернадет Макгаригъл — Фергъс, и декларира, че й осигурява годишна рента в размер, достатъчен тя да напусне настоящата си работа. Професор Макгриди му беше разрешил да отсъства двадесет и четири часа от лятното училище и той възнамеряваше да отиде отново при г-жа Гасгоан и да я попита за адреса на Бернадет или да препрати писмо до нея. Но когато стигна до сградата на площад „Сохо“, той откри офиса, който бе посетил преди, зает от пътническа агенция.

— „Гърлс Ънлимитид“? — каза служителката в приемната. — Не, никога не съм ги чувала, но аз съм тук само от две седмици. — Един господин търси „Гърлз Ънлимитид“, Дорийн, да знаеш нещо? — Не, тя също не знае. — Можете да попитате във видеотеката на партерния етаж.

Пърс попита във видеотеката на партерния етаж, но те сякаш го заподозряха, че е полицай — първо му предложиха подкуп, а когато ги запита за какво е той, му казаха да изчезва. Никой в цялата сграда не беше и чувал, че „Гърлз Ънлимитид“ изобщо съществуват, камо ли да знаят нещо за настоящия им адрес. Пърс не можеше да направи нищо друго, освен да се върне в Ирландия и да опита с обяви във вестниците или в списанията за шоу-бизнес.

Върна се до Хийтроу с метрото в унило настроение, обезверен не само от неуспеха да намери Бернадет, но и защото пътуването бе съживило спомените му за Анджелика. Той и така не беше прекъсвал да мисли за нея повече от пет минути през цялото лято. Молбата, която остави в параклиса при последното си минаване оттам, беше без отговор, поне частта, която се отнасяше до него самия: „Господи, помогни ми да забравя Анджелика“. Щеше ли някога да забрави това фино лице, тези изящни форми? Тъмната коса, падаща на блестящи вълни по врата и раменете й на приема в Рамидж, или развяваща се на вятъра, когато се носеше в маратонки по пътеката, непрогледно тъмните й очи — сериозни в залата за лекции, замечтано-очаровани от поемата му в снега под луната? Или празни и безизразни в срамните фотографии пред „Сини небеса“? Пърс тръсна раздразнено глава при последния спомен, ядосан, че е позволил на съзнанието си да го извика пред вътрешния му поглед. С тези мисли Пърс слезе от вагона на метрото.

Той откри, че ще трябва да чака два часа до следващия полет за Дъблин. Пред очите му попадна табелка „Към параклиса «Сейнт Джордж»“ и понеже нямаше какво друго да прави, се насочи в указаната от нея посока. Този път тя не го заведе в пералнята на аерогарата, а до бункера от тъмно-червени тухли под черния дървен кръст. Той бутна летящата врата и слезе по стълбите към тихия параклис под земята.

Молбата му все още бе там, забодена на зеленото сукно върху дъската за обяви: „Господи, помогни ми да забравя Анджелика. И моля те, отклони я от този унизителен живот“. Но тя бе анотирана с дребен почерк, който Пърс познаваше добре — толкова добре, че сърцето му спря да бие за миг, дробовете му се издуха от задържания дъх, погледът му се замъгли и той залитна встрани.

„Външността е измамна. Виж «Царицата на феите», II, xii 66“

Пърс възстанови равновесието си, свали листчето от дъската за обяви и се затича с него към най-близката сграда на терминала. Блъсна няколко протестиращи пътници от нетърпение да стигне до павилиона с книги. Имат ли „Царицата на Феите“ от Сър Едмънд Спенсър? Не, нямат я. Поне в издание на „Пенгуин“? Не, в никакво издание. Но те не разбират ли, че „Царицата на феите“ е една от перлите в короната на английската поезия? Нямало голямо търсене на поезия тук, на летището. Господинът можел, ако желае, да провери в другите книжарски павилиони наоколо, но шансовете му за успех са нищожни. Пърс мина тичешком от терминал в терминал, от щанд на щанд, питайки на висок глас за някой брой от „Царицата на феите“. Една продавачка му предложи Енид Блайтън, друга последния брой на „Гей новини“. Той зарови отчаяно пръсти в косата си. Очевидно можеше да направи само едно: да се върне в центъра на Лондон, където книжарските магазини може да са, дай боже, още отворени.

Докато бързаше към изхода на първи терминал с това намерение, той беше заговорен от бодър женски глас:

— Здравейте!

Пърс разпозна Черил Съмърби, застанала зад информационното бюро на Британските авиолинии. Той спря и се върна малко назад.

— Здравейте, как сте? — каза той.

— Скучая. Предпочитам да работя на гишето за заминаващи, особено на терминал три — там е за продължителните полети. Дава повече… възможности. Защо не сте с онази красива шапка?

— Шапка ли? А, онази ловджийската на професор Зап? Много е топло за нея.

— За дълго ли сте тук?

— Не, само за един ден. Тази вечер си заминавам за Ирландия. Утре трябва да се срещна със студентите от лятното училище в Голуей.

Черил въздъхна с копнеж.

— Така бих желала да отида в Западна Ирландия. Там сигурно е много красиво.

— Да, красиво е. Особено в Конемара. Аз съм наел там една селска къща от няколко месеца… Вижте, Черил, много ми е приятно да си говорим, но истината е, че ужасно бързам. Трябва да стигна до центъра на Лондон, преди да затворят книжарниците.

— Коя книга търсите?

— О, това е книга с поезия, една дълга поема, наречена „Царицата на феите“. Трябва да погледна нещо в нея, много е спешно.

— Няма проблем — каза Черил и за голямо учудване на Пърс тя се наведе под бюрото и извади дебело издание на „Царицата на Феите“.

— Бог да ви благослови! — възкликна той. — Това се казва обслужване! Ще пиша до Бритиш Еъруейз да ви повишат.

— Не би трябвало да правя така — каза Черил. — Книгата е моя, за четене в свободните моменти. А не ни е разрешено.

Както бърникаше из джобовете си за листчето с точно посоченото място в книгата, Пърс вдигна изненадан поглед към Черил.

— Книгата е ваша? Аз мислех, че повече ви допадат романите от „Билс енд Муун“. — Той май беше загубил ценното листче. По дяволите!

— По-рано, да — съгласи се Черил. — Но аз надрастнах този тип книги. Те всъщност са боклук, нали? Щом прочетеш една, все едно, че си прочел всичките.

— Така ли? — измънка разсеяно Пърс. Той се опитваше да си спомни посоченото място, което Анджелика бе написала с дребничкия си почерк. Беше стих шестдесет и нещо, като че ли от книга втора, но точно коя песен? Той запрелиства всяка песен от книга втора, а Черил продължаваше да говори.

— Искам да кажа, че те не са истински романи, нали така? Не са романи в истинския смисъл. Те са принизени похотливи версии на сантименталните романи за ухажване и женитба, които започват с „Памела“ на Ричардсън. Нали знаете, реалистична среда и обикновена героиня, с която читателят може да се идентифицира, семпла фабула около търсенето на съпруг, безкрайни тревоги за това, какво може да си позволи едно момиче преди брака — възбуждащо, но напълно морално.

— Мм, ммм — измрънка Пърс разсеяно, както разгръщаше страниците на „Царицата на Феите“ с навлажнени пръсти.

— Романсът на 17-ти век е белетристика преди истинския роман. Той е пълен с приключения и съвпадения, с изненади и чудеса, и има множество герои, които са били изгубени, очаровани или се търсят взаимно, или търсят Светия граал, или нещо такова. Разбира се, много често те са и влюбени.

— А! — възкликна Пърс, попадайки на епизода с беседката на блаженството, защото си спомни, че Анджелика бе споменала пред Морис Зап за двете девойки, които Сър Гуйон вижда да се къпят във фонтана. Очите му се забиха в стих 66 и две думи отскочиха от страницата към него:

„Съзрели, че ги гледа, игривите девици

надигнаха се и видяха чудатото му облекло

след туй едната клекна дълбоко под водата

уплашена от погледа на странника до тях,

а другата, напротив, изправи се високо

и двете бели цицки^[1] тя дръзко му откри

и всичко, що сърцето мъжко привлича и топи

вси прелести девичи нехайно му дари

но скритата накара го от страст да изгори.“

— Лили Папс! — извика радостно Пърс. — Има две момичета, не е едно. Лили и Анджелика! Трябва да са близначки. Едната скромна, другата — дръзка. Той се наведе над бюрото и, хванал главата на Черил между двете си длани, заглуши все още продължаващия й монолог със звучна целувка.

— Бог да те благослови, Черил! — каза той пламенно. — За това, че се случи да бъдеш тук точно когато трябва и да имаш точно книгата, която търсех. Днес е велик ден за мен, наистина.

Черил силно се изчерви. Лекото й кривогледство се засили, а дишането й се затрудни. Въпреки тези симптоми на стрес, тя успя да завърши изречението, което беше започнала, преди Пърс да я прекъсне:

— … от психоаналитична гледна точка, романсът е търсене, осъществявано от либидото или от егото, желаещо да се освободи от тревогите на действителността, като при все това запази тази реалност. Ще се съгласите ли с това?

Сега вече Пърс показа отдавна просроченото си смайване. Той се взря в очите на Черил, които имаха забележително красив син цвят.

— Черил, да не си ходила на вечерни курсове, откакто за първи път се срещнахме?

Черил почервеня още по-силно и сведе очи.

— Не — каза тя с пресипнал глас.

— Да не би да искаш да кажеш, че това за романса, сантименталния роман и желаещото его са твои собствени идеи?

— Желаещото его е идея на Нортроп Фрай — съгласи се тя.

— Ти си чела Нортроп Фрай?! — гласът му се издигна нагоре като реактивен двигател.

— Е, не точно чела, разказаха ми за него.

— Кой? — Пърс почувства ново ускорение на вътрешното си вълнение, първоначалните вибрации от ново откритие. Кой на света би занимавал летищен персонал в обичаен разговор с генеричните характеристики на романса?

— Една клиентка. Полетът й беше отложен и ние си поговорихме. Тя забеляза, че чета розови романи под бюрото и каза: „Защо четете тези боклуци?“, е, не точно така, тя не беше груба, и започна да ми обяснява за старите романси, за това, колко по-интересни и вълнуващи са те. Аз я помолих да ми запише заглавията на няколко книги, за да ги взема от библиотеката. „Царицата на феите“ беше една от тях. Честно казано, не съм напреднала много в четенето й. По ми хареса „Орландо Фуриозо“, по-забавен е. Тя знаеше страхотно много неща за книгите. Мисля, че работи в същата област, като вас.

Пърс едва смееше да диша по време на разказа.

— Млада жена, нали? — каза той дрезгаво.

— Да, тъмнокоса, красива, с много хубава коса. Името й беше чуждо, макар че тя самата говореше перфектен английски.

— Пабст, така ли беше името й?

Сега беше ред на Черил да се смае.

— Точно така беше.

— Кога говорихте двете с нея?

— Онзи ден. В понеделник.

— Помниш ли закъде пътуваше тя?

— Полетът й беше за Женева, но тя каза, че отива в Лозана. Познавате ли я?

— Дали я познавам? Аз съм влюбен в нея! — възкликна Пърс. — Кога е следващият самолет за Женева?

— Не знам — каза Черил, която сега бе побледняла.

— Моля те, провери заради мен, ти си добро момиче. А тя не спомена ли къде ще отседне в Лозана? Име на хотел?

Черил поклати глава. Нещо не й се удаваше да намери информацията за полета до Женева.

— Побързай, Черил, преди малко ми намери „Царицата на феите“ по-бързо, отколкото сега информация за полета — шеговито й се скара Пърс. За негово учудване, една сълза се стече по бузата й и капна върху отворената страница на разписанието.

— Какво има, за Бога?

Черил издуха носа си в хартиена кърпичка, изпъна рамене и му се усмихна професионално.

— Нищо — каза тя. — Следващият полет до Женева е в 19:30 часа. Но в 15:45 има полет на швейцарските авиолинии, който можете да хванете, ако тръгнете веднага.

Пърс тръгна веднага, на бегом.

Дишането на Пърс още не се бе успокоило, когато швейцарският Боинг 727 се вдигна във въздуха. Той бе благодарен за импулса да се снабди с карта „Американ Експрес“, която правеше качването на самолет така просто, както хващането на автобус. Спомняше си сложните приготовления за първия си полет преди няколко години от Дъблин до Хийтроу, когато трябваше да изтегли дебела пачка банкноти от спестовния си влог към пощата и да плати с нея на гишето на Аер Лингъс на улица „О’Конъл“ седмици преди датата на тръгване. Сега беше достатъчно само да размаха малкия зелено-бял пластмасов правоъгълник, за да бъде откаран до Швейцария с петминутна заявка преди полета.

На летището в Женева, Пърс обмени наличните си пари във франкове и взе автобуса до центъра на града, където се прехвърли незабавно на електрически влак за Лозана. Вечерта беше топла и безветрена. Влакът вървеше покрай бреговете на езерото с гладка, перлено-розова повърхност като опънат сатен, в проблясъците на залязващото слънце, което грееше розово върху върховете на далечните планини от другата страна на водата. Уморен от целодневното пътуване, пълно с емоции и, поклащан нежно от люлеещото движение на влака, Пърс заспа.

Събуди се внезапно и установи, че влакът е спрял в предградие на голям град. Беше доста тъмно, пълната луна се отразяваше в повърхността на езерото Леман на известно разстояние по-долу от железния път. Пърс не знаеше къде е, а в купето му нямаше други пътници да ги попита. След около пет минути влакът бавно потегли и спря на някаква гара. Високоговорители съобщиха името „Лозана, Лозана“. Той слезе, очевидно единствен, от влака и се изкачи по стъпалата до входа на гарата. Преди да излезе от гарата, спря за момент в предверието с колони, за да се ориентира. Пред него имаше пиаца със спрели таксита. Един шофьор вдигна вежди въпросително. Пърс поклати отрицателно глава. Имаше по-голям шанс да попадне на Анджелика, ако тръгнеше из града пеша.

Тази вечер по улиците на Лозана се чувстваше радостно раздвижване, което изненада Пърс — винаги бе смятал швейцарците за дисциплинирани и благоприлични хора. Тротоарите бяха пълни с разхождащи се, като много от тях бяха облечени някак театрално по модата на минали години. Като че ли първата половина на двайсетте беше последната мода в Лозана през този сезон — дамски костюми с дълги сака, мъжки костюми с жилетка и малки тесни ревери. Открити усмихнати лица по терасите на кафенетата под нанизи от разноцветни крушки. Ръце, сочещи и махащи. Непрекъснат шум от многоезични разговори идваше от масите и се смесваше с репликите на разхождащи се пешеходци, така че ушите на Пърс, наострени за евентуален поздрав от Анджелика, доловиха ефект, подобен на този от бърза смяна на радиостанции, при което се чуват кратки откъси от чужда реч: „Bin gar keine Russin, stamm’ aus Litauen, echt deutsch… Et ces voix d’enfants, chantant dans la coupole!… Poi s’ascose nel foco che agli affina…“. Макар че беше слаб лингвист и говореше свободно само английски и ирландски, тези речеви фрагменти звучаха в ушите на Пърс странно познато, както и думите на песен, носеща се от един отворен прозорец, изпълнявана от оперен тенор:

„Frisch weht der Wind

Der Heimat zu

Mein Irisch Kind

Wo weilest du?“

Пърс застана под прозореца да послуша. Някъде от съседна уличка се чу биене на часовник — девет часа, с глух звук при последния удар, въпреки че според часовника на Пърс беше девет и двадесет и пет. Някаква жена с дългополо сако, хванала се за мъж с копринена шапка и оперен фрак, мина покрай него, казвайки към придружителя си:

— А веднъж като деца бяхме на гости на братовчед ми, графа, той ме заведе на пързалка и аз много се изплаших.

Пърс се обърна кръгом и се загледа след двойката, чудейки се сънува ли или е изпаднал в делириум. Един млад мъж му пъхна картичка в ръцете: „Мадам Сососрис, гледачка. Хороскопи и карти Таро. Най-мъдрата жена в Европа“.

— Стетсън!

Пърс спря да разглежда картичката, вдигна замаян поглед и видя един мъж, облечен в униформа на офицер от Първата световна война с кафяв брич и навои да размахва декоративно бастунче.

— Вие, който бяхте с мен на корабите в Майли! Започнаха ли да избиват филизи по трупа, който засадихте в градината си?

Пърс отстъпи обезпокоен. Група хора в близката градинска бирария, облечени в съвременни всекидневни дрехи, се засмяха и изръкопляскаха. Лудият в униформа бързо се стрелна покрай Пърс и изчезна в навалицата. Скоро Пърс го чу да се обръща към друг с вик „Стетсън!“ Часовникът удари отново девет. Редица от мъже, облечени в еднакви делови костюми на райета с бомбета и свити чадъри в ръце, вървяха в равна крачка по тротоара, всеки фиксирал поглед в земята пред себе си. След тях се появи развеселена тълпа от гуляйджии — мъже и жени в джинси и летни рокли, които повлякоха същисания Пърс със себе си докато той се намери отново близо до гарата. Там видя неонова реклама: „Английска кръчма“ и се отправи към нея, но тя се оказа толкова пълна, че не можа дори да се промъкне през вратата. „Тази вечер, 20 — 22 ч. — бира на цени от 1922 г“.. На всеки няколко минути отвътре идваше дрезгаво възклицание: „ПОБЪРЗАЙТЕ, МОЛЯ, ВРЕМЕТО ИЗТЕЧЕ“ последвано от шумни протести от страна на тези, които още чакаха да бъдат обслужени. Пърс усети натиск от ръка върху рамото си и се обърна. Насреща му стоеше кафеникаво, кожесто лице, с увиснали клепачи и усмивка на влечуго.

— Професор Тардю! — възкликна той, щастлив да види познато лице, дори и такова.

Онзи поклати глава, все още засмян:

— Je m’apelle Eigenides — каза той. — Negotiant de Smyrne. Goutez la marchandise, je vous prie — Той извади ръката си от джоба на сакото си и му предложи няколко сбръчкани стафиди направо от отворената си длан.

— За Бога — помоли Пърс, — кажете ми какво става тук?

— Мисля, че се нарича уличен театър — каза Тардю на безупречен английски. — Но вие трябва да сте прочели за това в програмата на конференцията.

— Каква конференция? — каза Пърс. — Аз току-що пристигам.

Тардю го изгледа и избухна в продължителен смях.

По предложение на Тардю, те взеха въжената линия до малкото пристанище Уши и заедно хапнаха perches du lac и пиха сухо вино на открито пред таверната на пристанището. Отвътре се дочуваше приятен трем на мандолина, защото хепънингът по „Безплодна земя“ стигаше чак дотук.

— На всеки три години „Т. С. Елиът Нюзлетър“ организират международна конференция върху творчеството на поета по местата, където е живял — обясни Тардю. — Сейнт Луис, Лондон, Кембридж Мас, последния път беше в Ийст Кокър. Направо бяхме заляли това малко селце с народ. Тази година е ред на Лозана. Както несъмнено знаеш, Елиът е съчинил първия вариант на „Безплодна земя“ тук, докато се възстановявал от нервната криза през зимата на 1921–22 г.

— „Край водите на Леман стоях и плачех аз“ — цитира Пърс.

— Точно така. Аз съм на мнение, че кризата на поета е била предизвикана от невъзможността му да приеме латентния си хомосексуализъм… По принцип не одобрявам прекаленото търсене на биографични черти в литературния текст, но едни мои приятели ме склониха да участвам в конференцията на връщане от Виена и трябва да призная, че идеята да се изиграе „Безплодна земя“ по улиците на Лозана е много находчива. Много развлекателна.

— Кои са артистите? — попита Пърс.

— Предимно студенти от тукашния университет с участието и на няколко доброволци от конфериращите, като мен например, и Фулвия Моргана — ей-там. — Мишел Тардю кимна към една тъмноруса жена с римски нос в прилепнала, украсена с пайети черна рокля, седнала на маса с дребен слаб мъж с вид на евреин.

— „Белладонна, Дамата на ситуациите“. Мъжът е професор Гутблат от Пен. Гледа, сякаш му се ще да е някъде другаде, не смяташ ли?

Името „Фулвия“ накара Пърс да помисли за Морис Зап по причина, която той не можа да определи в момента.

— Морис Зап на конференцията ли е?

— Не. Очакваха го на конференцията по наратология във Виена миналата седмица, но не дойде. Неговото необяснимо закъснение беше сред темите за разговор — каза Тардю. — Но какво правите вие, млади човече, във Виена, като не сте знаели за конференцията?

— Аз търся едно момиче …

— Ах, да, спомням си. — Тардю въздъхна при спомена. — Такъв беше и проблемът на моя научен сътрудник, Албер. Все търсеше момичета. Каквито и да са, никак не ги подбираше. Неблагодарно момче, трябваше да го пусна. Но ми липсва.

— Момичето, което аз търся, трябва да е на тази конференция — каза Пърс. — Къде се провежда тя? В колко часа е първото заседание?

— Mais, c’est finie! — възкликна Тардю. — Конференцията е закрита. Уличният театър беше заключителното събитие. Утре всички се пръсваме.

— Какво! — Пърс скочи на крака, поразен. — Тогава трябва да започна да я търся веднага. Къде мога да намеря списък на хотелите в Лозана?

— Но те са стотици, приятелю. Никога няма да я намериш по този начин. Как се казва младата дама?

— Едва ли сте чували за нея, тя е студентка. Казва се Анджелика Пабст.

— Разбира се, че я познавам добре.

— Вие я познавате? — Пърс седна пак.

— Mais oui! Тя слушаше моите лекции в Сорбоната миналата година.

— Тя тук ли е, на конференцията?

— Наистина, да, тя е тук. Тази вечер тя изигра Момичето-Хиацинт. Спомняте ли си:

„Ти пръв закичи ме със хиацинт;

и оттогава всички ме наричат

Момиче-Хиацинт“

— Да, да — кимна нетърпеливо Пърс. — Добре знам поемата. Но къде мога да я намеря?

— Тя се разхождаше по улиците в дълга бяла рокля, с букети от хиацинт в ръце. Много очарователна, ако някой харесва тъмна и зряла женственост, но малко прекалено женствена, според мен.

— Аз харесвам такава — каза Пърс. — Имате ли представа къде е отседнала?

— Нашите швейцарски домакини, с характерната им прецизност, са ни снабдили със списък на местата за настаняване на конфериращите — каза Тардю, изваждайки сгънат лист хартия от предния си джоб. Той прокара дълъг, кафяв пръст по списъка. — А, да, ето. Пабст А., мадмоазел. Пансион „Белгард“, „Рю де Гран-Сен-Жан“.

— Къде е това?

— Ще ви покажа — каза Тардю, като повика с жест един сервитьор за сметката. — Доста скромно място за дъщеря на изключително богат човек.

— Така ли?

— Доколкото знам, той е изпълнителен директор на Американските въздушни линии.

— Познавате ли добре Анджелика? — попита Пърс френския професор, когато въжената линия го спускаше към града.

— Не много добре. Тя дойде в Сорбоната за една година, след като беше завършила основния курс на следването си. На моите лекции винаги сядаше на първия ред, имаше очила с дебели рамки. През цялото време държеше отворен бележник и писалка в ръка, но нито веднъж не я видях да записва нещо. Това ме подразни, да си призная. Един ден, на излизане от аудиторията, спрях пред нея и реших да се пошегувам: „Извинете, мадмоазел“ — казах, — „но това е седмата лекция, на която присъствате, а бележникът ви е празен. Не казах ли нито дума, която заслужава да бъде записана?“ И знаете ли какво ми каза? „Професор Тардю, не това, което казвате ме впечатлява, а това, което премълчавате: идеи, морал, любов, смърт, различни неща… Този бележник“ — тя прелисти празните страници, — „е записал вашето задълбочено мълчание. Vos silences profonds“. Тя говори отличен френски. Аз излязох, горд от чутото. По-късно се питах дали не се бе подиграла с мен. Какво ще кажете?

— Не бих посмял да изразя мнение — каза Пърс, спомняйки си една от репликите на Анджелика в Рамидж: „Човек трябва да се отнася внимателно с тези професори. Трябва да ги ласкае“. Той попита Тардю дали е срещал сестра й.

— Сестра й? Не, тя има ли сестра?

— Почти съм сигурен, че има.

— Това е улицата.

Щом завиха, Пърс внезапно изпадна в паника, че не знае какво да каже на Анджелика. Че я обича, разбира се, но тя вече знаеше това. Че беше сбъркал в преценката си за нея? Но тя и това знаеше, само, надяваше се той, дано не разбере колко сериозна бе грешката му. При цялото си въодушевление, докато я преследваше, нея или нейната двойничка, през Европа, той никога не бе помислял да си подготви подходяща реч за момента на срещата. Прииска му се тя все още да е по улиците на Лозана с цветя в ръцете, за да има време да седне и се подготви във фоайето на пансиона, докато тя се върне.

Тардю спря пред една къща с малка табела под лампа над вратата: „Пансион «Белгард»“.

— Стигнахме — каза той. — Желая ви лека нощ и успех.

— Няма ли да влезете? — Пърс усети, че е объркан и притеснен от мисълта да се срещне с Анджелика насаме.

— Не, не, моето присъствие ще бъде излишно — каза тардю. — Аз изпълних задължението си за тази вечер.

— Много ми помогнахте — каза Пърс.

Тардю се усмихна и сви рамене. — Ако човек не е субект или обект, той е или помощник, или опонент. На вас помогнах. На професор Зап се опонирах.

— Защо сте му опонирали?

— Може би сте чули за длъжността към ЮНЕСКО?

— О, това ли?

— Да, това. Au revoir.

Те стиснаха ръце и Пърс усети нещо като топчица в дланта си. Когато Тардю отмина, той наклони ръката си към уличната лампа и откри самотна стафидка, залепнала за нея. Той я лапна, обърна се, пое дъх и звънна на вратата на пансиона.

— Oui?

— Je cherche une jeune femme — заекна Пърс. — Мис Пабст. Научих, че е отседнала тук.

— Ах, мадмоазел Пабст! — жената се усмихна, после понамръщи. — Уви, тя напусна.

— О, не! — изстена Пърс. — Не може вече да си е заминала!

— Pardon?

— Замина ли? Напуснала ли е Лозана?

— Oui, m’sieu.

— Кога замина?

— Преди половин час.

— Каза ли къде отива?

— Попита за влак до Женева.

— Благодаря. — Пърс се обърна и спринтира по улицата.

Той тича по целия път до гарата, използвайки средата на уличното платно, тъй като тротоарите бяха все още пълни с хора, окуражаван с викове от зрители, които явно мислеха, че това е част от шоуто, макар той да не си спомняше всъщност някой да тича в „Безплодна земя“ — това беше поема, в която всички само ходеха и никой не тичаше. С такива мисли отвличаше вниманието си от болката в сърцето си и огорчението, че пак изпусна Анджелика с толкова малко. Влезе бежешком в гарата и извика на първия човек, който му се изпречи на пътя: „Женева?“ с въпросителна интонация. Човекът посочи към стъпалата и Пърс заскача надолу през три стъпала. Но той беше или зле упътен, или недоразбрал. Влакът бе спрял на отсрещния перон, отделен от Пърс с още един коловоз. Той чу вратите да се захлопват и свирката да пищи. Нямаше време за връщане назад — единствения му шанс да хване влака беше да пресече линиите и да се качи от тази страна. Той погледна наляво и надясно по линията да провери дали е чиста, но в момента, когато се канеше да скочи, чифт униформени ръце се сключиха около него и го изтеглиха обратно на перона.

— Non non, m’sieu! C’est defendu de traverser!

Пърс се сби с него за кратко, но като видя влакът да се отдалечава плавно, веднага се отказа. В едно от купетата мярна тила на момиче с черна коса, което можеше да е Анджелика.

— Анджелика! — извика той отчаяно и напразно.

Служителят отпусна хватката и го погледна неодобрително.

— Кога е следващият влак за Женева? — попита Пърс. — A quelle heure le train prochain pour Geneve?

— Demain — каза мъжът с праведно задоволство. — A six heures et demi.

На излизане от сградата на гарата, един шофьор вдигна въпросително вежди. Този път той прие да се качи.

— Пансион „Белгард“ — каза той и се облегна изтощен на задната седалка.

Осветлението над външната врата бе изгасено и когато Пърс звънна, съдържателката не се показа веднага. Тя изглеждаше изненадана, че го вижда пак.

— Бих искал стая за тази нощ, моля.

Тя поклати глава:

— Съжалявам, m’sieu, всичко е заето.

— Не може да бъде! — протестира Пърс. — Г-ца Пабст току-що напусна. Не може ли да ми дадете нейната стая?

Жената посочи часовника на ръката си:

— Късно е, m’sieu. Стаята трябва да се почисти, бельото да се смени. Това не може да стане сега.

— Мадам — каза Пърс пламенно, — позволете ми да наема стаята, точно както си е, и ще ви платя двойно.

Съдържателката очевидно погледна с недоверие на предложението, идващо от някакъв развлечен чужденец без багаж, но когато той обясни, че младата дама, която бе обитавала стаята, бе обект на сантименталната му привързаност, тя се засмя весело и му каза, че може да наеме стаята в това състояние на половин цена.

Стаята беше под стръмната стреха на къщата с малко прозорче, което предлагаше поглед към езерото далече надолу. Прозорчето беше затворено и въздухът наситено ухаеше на хиацинти от кошчето за боклук, където беше оставен букет от тях — смачкан и вехнещ. Стаята показваше всички белези на бързо и скорошно заминаване. Пърс вдигна влажна кърпа от пода под мивката и я допря до бузата си. Той допи капките вода от дъното на чаша с такова почитание, сякаш това бе вино за причастяване. Внимателно разгъна смачкана хартиена салфетка, оставена на масата за хранене, и, откривайки в средата й следи от червило от нейните устни, долепи своите към тях. Легна гол между чаршафите, все още намачкани от допира с прекрасните крайници на Анджелика и вдиша от възглавницата под главата си задържалия се аромат от нейния шампоан. Заспа в делириум от сладки усещания, остро съжаление и физическо изтощение.

При събуждане то си на другата сутрин направи две ценни открития под хиацинтите в кошчето: чифт найлонови чорапогащи с дупка на едното коляно, които пъхна в един от вътрешните си джобове близо до сърцето си, и късче хартия с телефонен номер и „ТАА 426 зам. 22:50 прист. 06:20“, написани с равния почерк на нейната ръка, което той занесе веднага до телефона в коридора на долния етаж. Набра номера и чу женски глас.

— Трансамерикън Еъруейз.

— Бихте ли ми казали закъде отлетя полет 426 — този, който тръгна снощи от Женева в 22:50?

— Да, г-не, полет 426 за Ню Йорк и Лос Анджелис трябваше да замине по това време снощи. Но поради технически причини полетът беше отложен за тази сутрин. Наложи се смяна на самолета.

— А той кога замина?

— Ще замине след един час, в 9:30, г-не.

— Има ли едно свободно място?

— Не само едно, г-не, но трябва да побързате.

Пърс мушна щедро количество франкове в ръцете на стъписаната съдържателка и се спусна на бегом по склона към спрелите пред гарата таксита.

— Аерогара Женева — извика той задъхан и се тръшна на задната седалка. — Колкото се може по-бързо.

Шосето до аерогарата беше магистрала и таксито задминаваше всички по пътя си. Пристигнаха на „Международни полети — заминаващи“ точно в девет часа. Пърс даде всичките си останали франкове на шофьора, който изглеждаше предоволен. Спусна се стремглаво към автоматичните врати, които се отвориха точно в мига, преди да се блъсне в дебелото им стъкло. Двама служители, мъж и млада жена, които си говореха спокойно зад празното контролно гише, го изгледаха с изненада, щом Пърс застана пред тях.

— Имате ли пасажер Пабст на полет 426? — попита той. — Г-жа Анджелика Пабст.

Мъжът набра нещо на компютърния си терминал и потвърди, че г-ца Пабст наистина се е регистрирала за полета и е резервирала място до Лос Анджелис.

— Моля, дайте ми билет до Лос Анджелис и място до г-ца Пабст, ако е възможно.

Макар че времето за регистриране беше изтекло и пасажерите вече се качваха на самолета, служителят получи разрешение да издаде билет на Пърс — добре, че нямаше багаж. Двамата служители направиха всичко възможно да ускорят процедурата: докато мъжът попълваше билета и формуляра на кредитната карта, момичето му определяше място.

— Имате късмет, г-не — каза тя, като разгледа екрана на компютъра. — Мястото точно до г-ца Пабст е свободно.

— Супер! — каза Пърс. Той си представи как влиза последен в самолета, минава по пътеката и сяда на седалката до Анджелика, докато главата й е обърната към илюминатора и тя гледа навън, а той казва тихо — казва какво? „Здравейте. Отдавна не сме се виждали. Надалече ли пътувате? Да сте си забравили нещо?“ [изважда скъсания чорапогащник]. Или по-добре мълчаливо, без да казва нищо, просто изчаква да види след колко време тя ще погледне надолу и ще познае изтърканите му обувки или ръката му на облегалката между тях или просто ще почувства вибрациите на възбуда и очакване, излъчващи се от сърцето му, и ще се обърне да го погледне.

— Ето картата ви „Амекс“, г-не — каза мъжът. — Може ли да видя паспорта Ви?

— Разбира се — Пърс погледна часовника си. Беше 9:15.

Мъжът отвори паспорта, смръщи се и заразгръща много внимателно страниците.

— Не мога да намеря визата ви, г-не — накрая каза той.

Сега Пърс разбра, ако не беше разбрал дотогава, какво значи да те полеят със студена вода.

— Господи! Трябва ли да имам виза?

— Не може да летите за САЩ без виза, г-не.

— Съжалявам, не знаех.

Мъжът въздъхна и бавно накъса билета на Пърс заедно с формуляра на Америкън Експрес на малки парченца.

фиууууууууууууууууууууУУУУУУУУУУУУУУУ! Ревът на реактивните двигатели се издига до крешчендо по пистите на света. Всяка секунда, на едно или друго място, каца самолет с облаче дим от прегрелите каучукови гуми или друг се издига във въздуха, оставяйки разнасяща се диря от черен пушек след него. От небето земята изглежда, с малко фантазия, като огромна въртележка със самолети вместо с кончета, които се въртят около нея, нагоре-надолу, нагоре-надолу. Фиуууууу!

Сега е краят на юли и училищата, както и колежите и университетите са започнали лятната си ваканция. Заминаващите за конференции учени трябва да се състезават с курортисти и туристи. Залите на летищата са препълнени, а в баровете ледът постоянно свършва. Всеки е на път за някъде. В Европа северняците се насочват на юг към откритите плажове и замърсени води на Средиземно море, а южняците са се устремили към хладните заливчета и облачни планини на Шотландия и Скандинавия. Азиатците летят на запад, американците — на изток. Нашата цивилизация е с лек багаж и лека раздяла. Като че ли всеки заминава или се връща от някъде. Йерусалим, Атина, Александрия, Виена, Лондон. Или Ахачо, Палма, Тенерифе, Фаро, Маями.

На летище Гатуик, светлокожи пътешественици в добре изгладени рокли и костюми за сафари, стиснали нетърпеливо паспорти и билети, бързат от железопътната станция към сградата на терминала, преборвайки се с насрещната приливна вълна от загорели и омачкани туристи, носещи се в противоположна посока, окичени с плетени кошнички, кукли в национални носии, сламени сомбрера и смъртоносни количества безмитни цигари и алкохол.

Пърс Макгаригъл е повлечен от заминаващото течение. Минала е седмица от провала, който преживя на Женевската аерогара, през което време той успя да се върне в Ирландия, да намери свой заместник за лятното училище и да се снабди с виза за САЩ. Сега е на път за Лос Анджелис в търсене на Анджелика и ще пътува със „Скайтрейн“ — най-евтиният начин за пътуване до Щатите без резервация, според информация от афиши, разлепени навсякъде из Лондон. Но входните пунктове на „Лейкър“ са обезпокояващо пусти. Дали не е объркал часа за заминаване? Не. Уви, „Скайтрейнът“ е бил задържан поради спирането от полет на всички DC-10, обясняват служители от „Лейкър“ на Пърс със съжаление, съчувствие и известно недоумение. Има ли човек на света да не е чувал за спирането на DC-10 от полет? Не съм чел вестници напоследък, извинително казва той. Живеех в една отдалечена вила в Конемара, пишех поезия. Как най-бързо да стигна до Лос Анджелис? Можете да вземете хеликоптер до Хийтроу, макар че ще ви излезе скъпо, и оттам с някоя от националните въздушни компании. Или да пътувате оттук с „Браниф“ до Далас/Форт Уърт, те имат връзка за Лос Анджелис. Пърс успява да купи последния резервен билет за Боинг 747, оцветен в оранжево, който го откарва на безкрайно летище с радиус не по-малък от шест-седемстотин метра, печащо се като огромна бисквита на температура от 40 градуса по Целзий, докато той трепери от студ зад матираните стъкла в залата за заминаващи, където климатикът поддържа температура на изстудена кока-кола, а после отлита за Калифорния с Боинг 707 на Западните авиолинии.

Когато започва снижаването над Лос Анджелис, вече е тъмно, а градът, така както се вижда от въздуха, представлява вдъхваща страхопочитание гледка — пробляскваща светлинна решетка от хоризонт до хоризонт, но Пърс, който е пътувал непрекъснато цяло денонощие, е твърде уморен, за да я оцени. Той се беше опитал да поспи в двата самолета, но все го събуждаха, за да му сервират. В това отношение, реши той, пътуването на далечни разстояния е като престой в болница, така че никак нямаше да се изненада, ако някоя от стюардесите му пъхнеше термометър в устата между две сервирания. Накрая, при последната вечеря, която му бяха предложили, едва бе имал сили да отвори найлоновия пакет с прибори за хранене.

Той излиза олюлявайки се от сградата на терминала в топлата калифорнийска нощ и застава замаян на тротоара — безкрайна процесия от коли и автобуси се носи пред него. Един мъж застава на ръба до него и махва на минибус с надпис „Хотел «Бевърли Хилс»“ от едната му страна, който веднага свива, спира и отваря вратата си със свистене на компресиран въздух. Мъжът влиза и Пърс го последва. Пътуването е безплатно, затова пък хотелската стая — зашеметяващо скъпа, далеч над обичайната за Пърс класа, но той е прекалено уморен, за да се отказва и да търси по-евтина алтернатива. Един портиер настоява да носи смешно малкия му пътен сак, който е целият му багаж, после го води по дълги, постлани с килими коридори, покрай стени, украсени с огромни и леко зловещи шарки във форма на зелени листи над цокъла, и го настанява в красив апартамент с легло голямо като футболно игрище. Пърс съблича дрехите си и се вмъква в леглото, заспива моментално, но се събужда само след три часа, в два часа през нощта местно време, защото по неговия биологичен часовник вече е 10 сутринта, а после се опитва да заспи, като разучава телефонните номера под името Пабст в указателя на Лос Анджелис. Те са двадесет и седем на брой, но нито едно от тях не е Херман.

Но къде е Морис Зап? Това, че не се появи във Виена, не събуди кой знае какъв интерес — хората често не посещават конференции, за които са се записали предварително. В Беладжо обаче са сериозно разтревожени. Морис Зап не се завърна от разходката си в гората онзи следобед, след като написа писмото до Артър Кингфишър. То е открито в заминаващата от фоайето на вилата поща и конфискувано от полицията като вероятен източник на догадки за изчезването му, после отворено и внимателно прочетено, предизвиквайки пълно недоумение, а сега е прибрано в папка и забравено; и понеже не стигна до Артър Кингфишър, той така и не научи, че е поканен на конференцията в Йерусалим. Групи за търсене оглеждат гората и обмислят претърсване по дъното на езерото.

Няколко дни по-късно, Дезире, която е на почивка в Ница, е потърсена по телефона в хотелската си стая от парижкия „Хералд-Трибюн“. Млад, леко задъхан, американски мъжки глас пита:

— Г-жа Дезире Зап?

— Не съм тази.

— Моля, не ви разбрах, мадам?

— По-рано бях г-жа Дезире Зап. Сега съм г-жа Дезире Бърд.

— Съпругата на професор Морис Зап?

— Бившата му съпруга.

— Авторката на „Трудни дни“?

— Същата.

— Току-що ни се обадиха, г-жо Зап…

— Г-жа Бърд!

— Извинете, г-жо Бърд. Току-що ни се обадиха анонимно и казаха, че съпругът ви е отвлечен.

— Отвлечен?!

— Да, госпожо. Говорихме с италианската полиция и се оказа вярно. Професор Зап излязъл да тича от една вила в Беладжо преди три дни и не се върнал повече.

— Но защо, за Бога, някой ще отвлича Морис?

— Похитителите са поискали половин милион долара откуп.

— Какво! Кой ще им плати толкова пари?

— Ами, предполага се, че вие, г-жо.

— Майната им — казва Дезире и затваря телефона.

Веднага след това младият мъж се обажда отново.

— Но не е ли вярно, г-жо Зап… г-жо Бърд, че сте получили половин милион долара само от филмовите права над „Трудни дни“?

— Да, но аз съм изкарала с труд тези пари, по дяволите, и сигурно не с цел да откупвам съпруг, от който се отървах преди доста години.

Дезире трясва телефона. Почти веднага той звънва пак.

— Нямам какво повече да кажа — изсъсква тя.

За момент отсреща се мълчи, после глас със силен акцент казва:

— Синьора Зап?

Пърс закусва в уютна зала на първия етаж в „Бевърли Хилс“, наречена „Поло Лаундж“ — пълна с хора, които приличат на филмови звезди, и които всъщност, постепенно осъзнава Пърс, наистина са филмови звезди. Закуската струва колкото цял обяд в най-добрия ресторант на Лимерик. Кредитната му карта ще се погрижи за сметката, но Пърс е разтревожен от мисълта за дебитите, които се натрупват в компютъра на „Америкън Експрес“. Няколко дни живот на това място ще ликвидира остатъка от банковия му баланс, но пък няма смисъл да тръгва преди обяд. Той се връща в луксозния си апартамент и телефонира на двадесет и седемте Пабст от телефонния указател, без да открие нито един с дъщеря на име Анджелика. След това, като се проклина, че не се е сетил по-рано, той проверява управленията на авиолиниите в Жълти страници, питайки за г-н Пабст, докато накрая телефонистката на Трансамерикън казва:

— Момент, моля, ще ви свържа със секретарката на г-н Пабст.

— Кабинет на г-н Пабст, моля — казва копринен калифорнийски глас.

— Мога ли да говоря с г-н Пабст?

— Съжалявам, в момента е на събрание. Да му предам ли нещо?

— Въпросът е личен. Необходимо е да говоря с него лично. Спешно е.

— Боя се, че днес няма да е възможно. Г-н Пабст е на събрание до обяд, а следобед отлита за Вашингтон.

— О, това е ужасно. Идвам чак от Ирландия, за да се срещна с него.

— Имате ли уговорен час, г-н…?

— Макгаригъл. Пърс Макгаригъл. Не, нямам, но трябва да го видя. — После рискува да каже: — Отнася се за дъщеря му.

— За коя от двете?

За коя от двете!! Пърс стисва юмрука на свободната си ръка и удря триумфиращо кроше във въздуха.

— За Анджелика — казва той. — Но и за Лили, донякъде.

От другата страна замислено мълчат.

— Мога ли да ви се обадя след малко, г-н Макгаригъл?

— Да, аз съм отседнал в хотел „Бевърли Хилс“ — казва Пърс.

— „Бевърли Хилс“, така — секретарката изглежда впечатлена. Десет минути по-късно телефонът звъни отново.

— Г-н Пабст може да се срещне с Вас за няколко минути на аерогарата, непосредствено преди заминаването си за Вашингтон — казва тя. — Моля ви да бъдете в клуб „Ред Карпит“ в терминала на Трансамерикън в 13:15 часа днес.

— Ще бъда там, благодаря — казва Пърс.

Морис Зап чува телефонен звън в съседната стая. Той не знае къде е, защото при отвличането беше зашеметен с някаква инжекция, а когато се събуди, един господ знае след колко часа, очите му бяха превързани с черна лента. От пеенето на птиците и липсата на уличен шум извън стените на стаята му, направи заключение, че е извън града; а от хладината на въздуха около краката си, все още обути в червените шорти за бягане — че е някъде из планините. Неколкократно бе настоявал да свалят превръзката от очите му, докато похитителите не му обясниха, че ако види някого от тях, ще трябва да го убият. Оттогава основното му притеснение е да не би случайно превръзката да се смъкне. Помоли ги да чукат на вратата, за да може да ги предупреди, ако такова нещо се случи. Те идват, за да му дадат храна или да го отведат до тоалетната, като за целта развързват ръцете му. Не го пускат навън, така че той прави малко упражнения, като ходи насам-натам из малката, тясна стая. Повечето от времето прекарва легнал на кушетката, измъчван от монотонен цикъл на гняв, самосъжаление и страх. С отминаването на дните, страховете му стават по-примитивни. Отначало главно го занимаваше мисълта за уреждането на Йерусалимската конференция. По-късно — това, да остане жив. Всеки път, когато телефонът в другата стая звънне, го обзема трепетна, ирационална надежда. Може да е шефът на полицията, военните, американските военноморски сили. „Знаем къде сте, заобиколени сте от всички страни. Освободете пленника невредим и излезте с ръце на тила си“. Няма никаква представа за какво всъщност са техните разговори, тъй като те се провеждат тихо на италиански.

Един от пазачите на Морис, наричат го Карло, говори английски и от него Морис подразбра, че е отвлечен не от мафията, нито от приближен на някой от съперниците за длъжността към ЮНЕСКО, като например фон Турпиц, а от група леви екстремисти, които се опитват да комбинират събиране на парични средства с антиамерикански настроения. Според тях рокфелерската вила и разкошният живот в нея са арогантна демонстрация на американския културен империализъм (може и така да е, изтъкна Морис, но вилата все пак се използва от учени от много страни), а похищаването на изтъкнат неин обитател — ефектна форма на протест, който има още и предимството да субсидира бъдещи терористични акции. По някакъв начи — Морис не знаеше как, а Карло не искаше да му каже — бяха проследили връзката между американския професор, който тича за здраве в 5:30 всеки следобед по една и съща пътека през гората край вила „Сербелони“, и Дезире Бърд, богатата американска писателка, за която „Нюзуик“ разгласи, че е спечелила над два милиона долара от авторски и други права за романа си „Трудни дни“. Единствената грешка, която допуснаха, беше да предположат, че Морис и Дезире са още женени. Когато Морис натъртено заяви, че са разведени, похитителите му явно се обезсърчиха.

— Но тя има много пари, нали? — каза Карло нетърпеливо. — И сигурно не иска да умреш.

— Не разчитам много на нея — каза Морис. Това беше през Втория ден, когато той все още бе в състояние да се шегува. Сега е Петият ден и нещо не му е до смях. Много време им отне да открият Дезире, която очевидно вече не беше в Хайделберг.

Телефонният разговор в съседната стая свършва и Морис чува наближаващи стъпки и почукване на вратата.

— Влез — прегракнало казва той, опипвайки превръзката.

— Най-после намерихме жена ти — казва Карло.

— Бившата ми жена — поправя го Морис.

— Тя е упорита кучка.

— Нали ви казах — сърцето на Морис се свива. — Какво стана?

— Ние й казахме за откупа… — казва Карло.

— И тя отказа да плати?

— Тя каза, колко искате да ви платя да го държите в плен.

Морис се разплака тихо, намокряйки превръзката.

— Казах ви, че е безсмислено да искате откуп от Дезире. Тя ме мрази до дъното на душата си.

— Ще трябва да я накараме да те съжали.

— Как смятате да направите това? — попита обезпокоен Морис.

— Може би, ако получи малък подарък за спомен от теб. Ухо. Пръст…

— За Бога… — хленчи Морис.

Карло се засмива: — Малка шегичка. Ти трябва да й изпратиш съобщение. Да апелираш към нежните й чувства.

— Тя няма нежни чувства.

— Това ще бъде проверка на твоето красноречие. Върховна проверка.

— Да-а, тогава, по време на този полет на KLM, намерихме две бебенца, момиченца-близначки — казва Херман Пабст. — Никой никога не разбра как се бяха озовали на борда. Всички пътуващи жени бяха разпитани при пристигането ни в Амстердам, стюардесите също, разбира се. За това писаха всички вестници, но вие сте твърде млад, за да си спомняте нещо.

— Аз самият съм бил бебе по онова време.

— Сигурно — казва Херман Пабст. — Аз имам няколко изрезки вкъщи, мога да ви дам да си ги копирате. — Той си записва в малко тефтерче и го слага в портфейла си. Херман Пабст е едър, набит човек със светлоруса побеляваща коса и лице, което е станало червено, а не кафяво от калифорнийското слънце. Те са седнали на бара в клуб „Ред Карпит“, Пабст пие минерална вода „Перние“, а Пърс — бира. — Тогава работех за KLM, бях дежурен в деня, когато самолетът се приземи с двете пътничета без билет. Те бяха оставени за малко в кабинета ми, мънички сладурчета. Ние с Гертруд, съпругата ми, нямахме деца, не по наше желание, нещо с тръбите на Гертруд. В днешно време правят някакви операции, но тогава… както и да е, аз я повиках и казах: Гертруд, честито, току-що ни се родиха близначки. Реших да осиновим дечицата, още щом ги видях. Струваше ми се, че това е… — той се затруднява да намери думата.

— Провидението? — подсказва Пърс.

— Точно. Сякаш ми бяха изпратени отгоре. То така си и беше донякъде. От 20 000 фута височина.

— В колко часа заминава самолетът ви? — пита Пърс.

— Когато аз му кажа — казва Херман Пабст. — Това е мой собствен частен самолет. Но не трябва да закъснявам. Довечера съм на прием в Белия дом.

Пърс го поглежда, подобаващо впечатлен. — Много мило от ваша страна да ми отделите от времето си, сър. Разбирам, че сте много зает човек.

— Да, доста се издигнах, откакто дойдох в Щатите. Имам самолет, яхта, ранчо до Палм Спрингс. Но нека ви кажа нещо, млади човече — любовта не се купува. Точно там сбърках с моите дъщери. Глезех ги, задушавах ги с подаръци, дрехи, коне, курорти. Те двете се разбунтуваха срещу това по различен начин, когато навлязоха в пубертета. Лили стана необуздана. Тръгна с момчета, после откри наркотиците. Попадна в лоша компания в гимназията. Не намерих верния подход към нея. На шестнадесет години избяга от къщи. Е, това не е нещо ново, особено в Калифорния. Но Гертруд се съсипа. И на мен не ми беше лесно. Имам високо кръвно, забранено ми е да пуша и да пия — той посочи минералната вода. — След две-три години открихме Лили в Сан Франциско. Живееше в някаква мръсна комуна в съжителство с едно момче, а може би и не само с него, и изкарваше пари, можете ли да си представите как — с участие в порно филми. Прибрахме си я вкъщи, опитахме се да й дадем нов старт в живота, изпратихме я в девически колеж на изток, заедно с Анджи, отличен колеж, но работата не стана. Лили замина за Европа през ваканцията по студентска програма и повече не се върна. Това беше преди шест години.

— А Анджелика?

— О, Анджи — въздъхва Пабст. — Тя се разбунтува по друг начин, точно противоположен. Стана упорита. Прекарваше цялото си време в четене, изобщо не поглеждаше момчета. Гледаше отвисоко на мене и на майка си, защото не бяхме културни — е, аз не отричам, че никога не съм имал време да чета друго, освен „Уол Стрийт Журнал“ и специализирани списания за авиация. Опитах се да наваксам със „Съкратените издания на книги“ на „Рийдърс Дайджест“, но Анджелика ги хвърляше в кошчето и ми даваше други, от които нищо не разбирах. Тя получаваше само отлични оценки и завърши с похвална грамота, после настоя да отиде в Англия, да вземе още една бакалавърска степен — този път от Кембридж, след това ни се обади, че отива в университета в Йейл да учи заключителна литература или нещо такова.

— Сравнителна литература?

— А, точно така. Казва, че иска да бъде университетски преподавател. Каква загуба! Искам да кажа, тя е красива и умна, има всичко. Би могла да се омъжи за когото си поиска. За човек с пари, власт, амбиции. Анджи би могла да бъде съпруга на президент.

— Прав сте, сър — каза Пърс. Той беше решил, че ще бъде неблагоразумно да разкрие собствените си брачни амбиции по отношение на Анджелика. Вместо това се бе представил за писател-изследовател, който пише книга за поведенческите модели на еднояйчните близнаци, и каза, че е срещнал Анджелика в Англия и иска да научи повече за нейната увлекателна история.

— Още по-лошото е, че тя отказва да й плащам таксите за следване. Държи да бъде независима. Изкарвала пари, като проверявала изпитни работи вместо професора си в Йейл, можете ли да си представите? При положение, че аз изкарвам само за една седмица повече, отколкото тя за година. Само едно нещо приема от мен — карта за безплатно пътуване с трансамериканските авиолинии навсякъде по света.

— И, както изглежда, добре я използва — казва Пърс. — Ходи на много конференции.

— Конференции! Именно. Тя е маниачка на тема конференции. Онзи ден й казах: „Ако не прекарваше толкова много време в ходене по конференции, Анджи, досега щеше да си защитила доктората си и да си оставила всичките тези глупости зад гърба си“.

— Онзи ден ли? Вие сте видели Анджелика онзи ден? — казва Пърс колкото се може по-небрежно. — Тя е в Лос Анджелис, значи?

— А, беше. Сега е в Хонолулу.

— Хонолулу? — като ехо отговаря смаяният Пърс. — Боже!

— Да, а защо е там, вие отгатнете, давам ви три опита.

— На конференция?

— Правилно. Някаква конференция за Жан.

— Жан? Жан кой?

Пабст свива рамене:

— Анджи не ми каза. Просто рече, че отива на конференция за Жан в университета на Хаваите.

— Да не би да е нещо за жанра?

— Сигурно. — Пабст поглежда часовника си. — Съжалявам, Макгаригъл, но трябва вече да тръгвам. Можете да ме изпратите до самолета, ако имате още въпроси. — Той вдига лъскавото си тъмно-червено кожено куфарче, а Пърс — протрития си спортен сак. Те излизат навън от сградата с климатик; слънцето е закрито от прашен облак.

— Анджелика поддържа ли някаква връзка със сестра си? — пита Пърс.

— Да, точно затова си дойде да ми каже — казва г-н Пабст. — През последните две години тя учеше в Европа със стипендия на Удроу Уилсън. Живееше предимно в Париж, но често пътуваше, и при всеки удобен случай търсеше сестра си. Накрая я намира в някакъв нощен клуб в Лондон. Лили работела там като екзотична танцьорка или нещо такова. Предполагам, че всъщност съблича дрехите си, но това пак е по-добре от порно филмите. Анджи каза, че Лили била щастлива. Работела за някаква международна компания, която я изпращала на различни места и на различна работа. И двете ми дъщери изглежда са решили да се справят сами в живота. Не мога да ги разбера. Пък и защо ли трябва? Те не са моя плът и кръв, в крайна сметка. Направих всичко за тях, но някъде по линията се получи авария.

Те вървят по пистата за частни самолети с различна форма и размер — от миниатюрни лекотоварни, крехки като комари с един двигател, задвижван от перка, до големи реактивни с големина на истински лайнери. Група младежи, наклякали в сянката на петролен танкер, стават бързо на крака, щом Херман Пабст ги наближава и вдигат табелки с надписи: „Денвър“, „Сиатъл“, „Сейнт Луис“, „Тулса“.

— Съжалявам, момчета — казва Пабст, като поклаща глава.

— Какви са те? — пита Пърс.

— Стопаджии.

Пърс учудено поглежда през рамо назад.

— Искате да кажете, че стопират самолети?

— Да. Това е модерен начин за пътуване на стоп: навъртат се около местата с частни самолети.

Частният самолет на Херман Пабст е Боинг 737 на трансамериканските авиолинии, оцветен в пурпурно, оранжево и бяло. Двигателите му вече бръмчат, подготвящи се за отлитане: фиууууууу! Двамата стисват ръце при подвижната стълба, изправена отстрани на самолета.

— Довиждане, г-н Пабст, бяхте много любезен.

— Довиждане, Макгаригъл. И успех в изследването. Това е много интересна тема. Хората са изненадващо невежи по отношение на близнаците. Анджелика веднъж ми даде да прочета един роман за близнаци от различен пол. Обаче аз нямах търпение да се занимавам с него.

— Не ви обвинявам — казва Пърс.

— Къде да ви изпратя онези изрезки?

— А, до университета в Лимерик.

— Добре. Всичко хубаво.

Херман Пабст се качва по стълбата, махва за последно с ръка и се скрива в самолета. Стълбата е изтеглена настрани и вратите се затварят зад него. Пърс поставя пръсти на ушите си, докато шумът на машините се засилва пронизително и самолетът бавно потегля по пистата. ФИУУУУУУУ. Той изчезва от погледа зад хангара, а след няколко минути се вдига във въздуха и прелита над морето, преди да се наклони и обърне в посока към изток. Пърс вдига сака си и бавно се връща покрай групата насядали в сянката на петролния танкер стопаджии.

— Здрасти — казва един от младежите.

— Здрасти — казва Пърс и присяда до него. Изважда лист хартия и флумастер от чантата си и написва с големи букви: „ХОНОЛУЛУ“.

Телефонът в хотелската спалня на Дезире, намираща се на „Променад дез Англе“, звъни. Мъжът от Интерпол рязко става, слага слушалките си, включва записващия апарат и кимва на Дезире. Тя вдига слушалката.

— Сеньора Зап?

— На телефона.

— Имам съобщение за вас, моля.

След кратка пауза и припукване, Дезире чува гласа на Морис: „Здравей, Дезире, това съм аз, Морис …“

— Морис — казва тя, — къде си, по дяволите? Тъкмо щях да… — Но Морис продължава да говори, без да й обръща внимание, и Дезире разбира, че слуша запис.

„… Аз съм добре физически, за мене се грижат, но тези момчета не се шегуват и започват да губят търпение. Обясних им, че ние вече не сме женени и те се съгласиха, като специална отстъпка, да намалят сумата наполовина до четвърт милион долара. Разбирам, че това са много пари, Дезире, и Бог вижда, че ти не ми дължиш нищо, но ти си единственият човек, когото познавам, способен да ги намери. В «Нюзуик» е написано, че си изкарала два милиона от «Трудни дни» — момчетата ми показаха изрезка. Измъкни ме оттук и аз ще ти платя този четвърт милион, дори ако трябва да работя от сутрин до вечер докато съм жив. Поне ще бъда жив.

Ето какво трябва да направиш. Ако си съгласна да платиш откупа, пусни една малка обява в следващия брой на парижкия «Хералд-Трибюн» — може и по телефона с кредитната карта. Обявата да гласи: «Дамата приема». След това уреди изтегляне на четвърт милион долара от банката в използвани, небелязани банкноти, и очаквай инструкции за предаването им. Няма нужда да добавям, че не бива да занимаваш полицията с това. В случай, че дори един полицай научи, сделката се прекратява и животът ми ще бъде в опасност“.

Докато Морис говори, телефонният номер е проследен и полицейски коли тръгват с бясна скорост по улиците на Ница с виещи сирени. Скоро те заобикалят телефонна кабина в стария град, където намират слушалката откачена от апарата и подпряна до един евтин японски магнетофон, от който все още звучи жалостиво-умоляващият глас на Морис.

На следващия ден Дезире пуска малка обява в парижкия „Хералд-Трибюн“: „Дамата предлага десет хиляди долара“.

— Мисля, че си много щедра — казва Алис Кауфман, която се обажда от Манхатън в Ница с лепкав глас от шоколадовите бонбони с ликьор, които скришом дъвче.

— И аз така мисля — казва Дезире, — но по моите изчисления десет хиляди долара е точната сума, която Морис наистина може да се опита да ми върне. А и ще изглежда неприятно, ако нещо му се случи, задето не съм си мръднала пръста.

— Права си, миличка, напълно си права — каза Алис Кауфман, а между думите й се чуват звуци като от целувка, когато тя облизва връхчетата на пръстите си. — Хората са склонни да проявяват емоции в ситуации като тази, даже и теоретично разкрепостени жени. Може да се отрази зле на продажбите ти, ако умре по твоя вина. Дали да не предложиш двадесет хиляди?

— Ще ми бъдат ли счетени за данък? — пита Дезире.

— Що за жена е тази? — обръща се Карло към Морис. — Кой е чувал някой да се пазари при отвличане?

— Аз ви предупредих — казва Морис Зап.

— Да предлага десет хиляди! Това е обида!

— Вие ли сте обидените! А на мен какво ми е, знаете ли?

— Ще трябва да запишеш още едно съобщение.

— Няма смисъл, освен ако сте готови да намалите цената си. Да речем, че смъкнете на сто хиляди?

Превързаният през очите Морис чува шум от тежко издишване.

— Ще говоря с другите за това — казва Карло. След десет минути се връща с магнетофона.

— Сто хиляди долара е нашето последно предложение — казва той. — Кажи й го, и гледай да й го кажеш добре. Така, че да те разбере.

— Не е толкова просто — казва Морис. — Всяко декодиране е ново закодиране.

— Какво?

— Няма значение. Дайте ми магнетофона.

— Погледни на това по друг начин, Дезире — гласът на Морис пращи в телефона, докато отвън, под балкона на стаята й с изглед към морето, реват полицейски коли, понесли се по „Променад дез Англе“ в търсене на телефонната кабина, от която идва той. — Сто хиляди долара е по-малко от една двадесета от твоите приходи от „Трудни дни“ — която аз, впрочем, смятам за абсолютно прекрасна книга, истински шедьовър, наистина — по-малко от четири процента. Виж сега, макар че не мога да си приписвам абсолютно никакви заслуги за това постижение, то е изцяло благодарение на твоя гений, все пак ще се съгласиш, поне донякъде, че ако аз не бях толкова лош съпруг през всичките тези години, ти нямаше да напишеш книгата. Искам да кажа, нямаше да изпиташ болката, която изрази. Би могло да се каже, че аз те направих феминистка. Аз отворих очите ти за потиснатото положение на жените в съвременна Америка. Не смяташ ли, че погледнато от такъв ъгъл, ми се полага известно преразглеждане на случая предвид настоящите обстоятелства? Искам да кажа, ти плащаш на посредничката си десет процента за много по-малко работа, отколкото съм ти свършил аз.

— Нахалник — казва Алис Кауфман, когато Дезире й разказва за новото развитие на нещата по трансатлантическата линия — Аз бих го оставила да изгние. Какво мислиш да правиш?

— Ще предложа двадесет и пет хиляди — казва Дезире. — Започва да става интересно, като холандски търг. Чудя се, с какъв ли резерв разполага Морис?

Пърс е седнал на тясната, пълна с народ плажна ивица пред „Уайкики Шератон“ и пресмята сумите върху многото кочани от бледо-синята карта „Америкън Експрес“, които са се натрупали в портфейла му. Излиза, че има точно толкова пари в банковата си сметка в Лимерик, колкото да покрие текущите си разходи, но ще влезе в разход за обратния път. Ако не бе имал късмета да пътува безплатно от Лос Анджелис до Хонолулу с чартърен самолет на филмов екип, финансите му щяха да са в още по-лошо състояние.

Горещо е, много е горещо на плажа, въпреки пасатите, които люлеят шумолящите над главата му палми, Пърс не се чувства освежен дори от изкъпването в океана — топъл на допир като мляко и почти толкова мътен на вид. Далечният прибой го бе примамил, но не посмя да остави принадлежностите си без надзор на плажа. Мъчи го отчетлива носталгична болка по нежните, кристално-чисти води на Конемара и нейните скалисти брегове със ситен плътен пясък, където морските птици често бяха единствената му компания в началото на лятото. Тук пясъкът е едър и поддава, а покрай еднообразния бряг на топлото море пъпли безкрайно шествие от хора по бикини, плувки, бермуди или потници — млади и стари, красиви и грозни, елегантни и затлъстели, почернели, луничасали, изгорели. Повечето от тези хора носят нещо за ядене или пиене в ръка — хамбургери, сандвичи, сладоледи, безалкохолни напитки, дори коктейли. Островът е пълен с шумове — провлечена хавайска музика от хотелските високоговорители, рок от носените на ръка транзистори, тихо бръмчене от климатици и глухи удари от набиване на греди за полагане основите на нови хотели. На всеки две-три минути, реактивен самолет се вдига във въздуха от летището на няколко мили от дясната страна на Пърс и висва, видимо почти неподвижен, над залива с хотелите-небостъргачи, палмите, танцуващи шими^[2], наетите сърфове и канута с платна, търговските центрове и паркингите, преди да се обърне и полети на изток или запад, а от илюминаторите му онези, които заминават, гледат с повече или по-малко завист или облегчение към тези долу, които току-що са дошли.

Когато самият Пърс пристигна предишната вечер, веднага взе такси до университета, но всички административни сгради бяха затворени и той се разходи из двора, наподобяващ голяма ботаническа градина със скулптури из нея, като безуспешно питаше случайно минаващи хора за конференцията по жанра, докато от охраната го посъветваха да си върви, преди да са му ударили едно кроше. Върна се рано тази сутрин, след като прекара нощта в евтин пансион, но го информираха, че конференцията е свършила предния ден и че участниците са се разпръснали, в това число и организаторите, които биха могли да знаят накъде е заминала Анджелика. Информационното бюро на университета можеше да му предложи само някакъв брой от програмата на конференцията, която включваше, за голяма мъка на Пърс, доклад на тема „Комичният епичен романс от Ариосто до Байрон — утопичен блян на литературата“, който Анджелика очевидно бе изнесла и по който се бяха изказали един италиански професор на име Ернесто Моргана и един японски — на име Мотоказу Умеда. Как му се искаше да бе присъствал!

Стиснал този безполезен сувенир от присъствието на Анджелика, Пърс взе автобус до Уайкики и, като видя ивица синьо море между два огромни хотела, се насочи към брега да уталожи неудовлетворението си с малко физически упражнения и да обмисли следващата си крачка. Няма друга разумна алтернатива, освен да се върне у дома. Пърс въздъхва, закопчава портфейла си и го слага обратно в горния джоб на ризата си.

Миг след това вниманието му е привлечено от впечатляващо неуместна фигура сред намазаните с плажно масло полуголи курортисти, шляпащи покрай брега. Това е възрастна дама, облечена в рокля от син муселин с десен на клонки и цветя, дългите поли на която са събрани и елегантно повдигнати във вид на шлейф така, че откриват скромна част от босите й бели нозе. Тя носи подобаващ слънчобран, за да пази лицето си. Пърс скача на крака и тича да я поздрави.

— Мис Мейдън! Да ви срещна тук!

— Здравейте, млади човече! Изненадата е взаимна, но — сигурна съм в това — приятна. В „Шератон“ ли сте отседнали?

— О, съвсем не, но тук човек не може да се добере до плажа, без да мине през някое хотелско фоайе.

— Аз съм отседнала в „Роял Хавайан“, за който ми казаха, че е изключителен, макар че не мога да си представя какво тогава се смята за обикновено в Хонолулу — казва мис Мейдън. — Къде сте се разположили? Имам нужда от малка почивка и може би нещо за пиене. Тук предлагат така наречения „слъш“^[3], който въпреки името си е доста освежителен.

— Вие за конференцията по жанра ли дойдохте тук? — е първият въпрос на Пърс, когато те сядат край фонтана на външния бар на „Шератон“ с две гигантски картонени чаши пред тях, напълнени с ухаещ на малина натрошен лед.

— Не, просто на почивка, чисто удоволствие без никакво самоусъвършенстване. Това е мястото, което винаги съм мечтала да посетя. „Хаваи Файв-О“ е една от любимите ми телевизионни програми. Боя се, обаче, че действителността е леко разочароваща. По принцип така стана с всичко, откакто изобретиха цветния телевизор. И вие ли сте на почивка, млади човече?

— Не съвсем. Аз търся едно момиче.

— Естествена амбиция, но не сте ли изминали твърде дълъг път за тази цел?

— Аз търся конкретно момиче — Анджелика Пабст. Може би си спомняте за нея от конференцията в Рамидж.

— Но това е така необичайно! Аз я видях преди няколко дни.

— Видели сте Анджелика?

— Да, на този плаж тук. Познах я, макар че не можах да се сетя за името й. За съжаление с възрастта започвам да губя паметта си за имена. Точно в този момент, например, ми убягва вашето име, г-н… ъ-ъ…?

— Макгаригъл. Пърс Макгаригъл.

— Ах, да, тя го спомена.

— Наистина ли? Анджелика? Как?

— О, мило, мило.

— Какво каза тя?

— Не си спомням точно, за съжаление.

— Моля ви, опитайте — моли я Пърс. — Много е важно за мен.

Мис Мейдън се понамръщва от усилие да се концентрира, като смуче енергично със сламката си и издава бълбукащ звук в картонената си чаша.

— Беше нещо за имена. Когато тя ми напомни, че се казва Анджелика Пабст, аз си позволих да кажа, че заслужава по-благозвучно фамилно име, а тя се засмя и попита дали не смятам, че Макгаригъл ще звучи по-добре.

— Така ли! — Пърс е в екстаз. — Значи тя ме обича!

— Имахте ли някакви съмнения за това?

— Ами тя все бяга от мен, откакто за първи път я срещнах.

— А, младите жени обичат да бъдат ухажвани, да бъдат завоювани.

— Но аз изобщо не мога да се добера до нея, за да я ухажвам — казва Пърс.

— Тя ви подлага на изпитание.

— Сигурно е така. Бях решил вече да се откажа и да се прибера в Конамара.

— Не, не трябва да правите това. Никога не се предавайте.

— Като рицарите на Граала?

— О, не, те са били такива глупци — казва мис Мейдън. — Всичко на всичко е трябвало да зададат въпрос в подходящия момент, а те по правило го изпускали.

— Анджелика случайно не ви ли каза накъде отива след това? В Лос Анджелис може би?

— Като че ли беше Токио.

— Токио? — простенва Пърс. — О, господи!

— Или може би Хонг-Конг. Някъде в Далечния изток, всеки случай. На някаква конференция.

— Несъмнено — казва Пърс. — Въпросът е, на коя конференция.

— На ваше място, щях да отида в Токио да я потърся.

— В Токио има много хора, мис Мейдън.

— Но те са много мънички тамошните хора, нали така? Мис Пабст ще се открои в тълпата, с цяла глава по-висока от всеки друг. Каква великолепна фигура има това момиче!

— Да, наистина — пламенно се съгласява Пърс.

— Боя се, че може да съм й се сторила много невъзпитана — просто не можех да откъсна очи от нея, докато се изтриваше с хавлията. Беше плувала, разбирате ли, видях я как излиза от морето с бански от две части, с мокра коса и блестящи от водата крайници.

— Като Венера — Пърс вдишва и затваря очи, за да си представи сцената по-живо.

— Точно така, аналогията ме порази. Тя има най-прекрасният тен, който много отива на тъмната й коса и очи, както винаги съм смятала. Виждам, че имате същата светла кожа като мен, кожа, която изгаря и се бели при най-малкото излагане на слънце — вашият нос, ако ме извините, че го споменавам, вече изглежда доста зачервен; бих ви посъветвала да си купите шапка — но мис Пабст има кожа като кафява коприна, гладък тен без петънце. С изключение на белега по рождение, високо на лявото й бедро, забелязали ли сте го? Във форма на кавичка?

— Аз не съм имал привилегията — казва Пърс, изчервявайки се, — да видя Анджелика по бански костюм. Не съм сигурен, че ще мога да го понеса. Бих се изкушил да се бия с всеки мъж на плажа, който се загледа в нея.

— Е, сигурно нямаше да ви е лесно този ден. От всички страни я поглъщаха с очи.

— Не ми казвайте — моли Пърс. — Преди време мислех, че е стриптизьорка — това едва не разби сърцето ми.

— Тази очарователна млада жена — стриптизьорка? Как е възможно?

— В случая стана грешка с две отделни личности. Оказа се, че е била сестра й.

— О, тя има сестра?

— Сестра-близначка. Лили се казва. — Колко отдавна му се струва сега времето, когато преследваше сянката на Анджелика из бардаците на Лондон и Амстердам. Споменът за „Гърлс Ънлимитид“ насочва мислите му към Бернадет и му напомня, че все още носи в себе си, непредаден, документа, подписан от Максуел. В радостта си, че е попаднал на следите на Анджелика, той съвсем бе забравил за Бернадет. Как можа? Спомня си срещата с Черил Съмърби на Хийтроу — Черил, която необяснимо се разплака над разписанието на полетите за Женева. Какви странни и непредвидими същества са жените!

А сега, ето и мис Мейдън го изненадва с неочакван признак на женска чувствителност. Тя изглежда бледа и се олюлява на стола, като че ли ей-сега ще припадне.

— Да не ви е зле, мис Мейдън? — пита разтревожено той, подкрепяйки я с ръка.

— От жегата е — мълви тя. — Боя се, че ми идва твърде много в средата на деня. Бихте ли ми помогнали, струва ми се, че най-добре е да се върна в хотела и да полегна.

Съвсем случайно, Фулвия и Ернесто Моргана кацат на летището в Милано по едно и също време — тя от Женева, той — от Хонолулу. Те се срещат в залата за получаване на багажа и се прегръщат стилно, целувайки се по двете бузи.

— О! — възкликва Фулвия. — Брадата ти е набола, carissimo!

— Scusi, скъпа моя, полетът беше продължителен, а ти знаеш, че аз не обичам да се бръсна в самолети поради опасността от внезапна турбулентност.

— Разбира се, любов моя — уверява го Фулвия. Ернесто употребява старомоден бръснач, много удобен за рязане на гърла. — Добре ли мина конференцията?

— Чудесно, благодаря. Хонолулу е изключителен. Постиндустриалното общество в действие. Трябва да отидеш там някой ден. А ти?

— Конференцията по наратология беше скучна, но пък Виена беше очарователна. В Лозана пък беше точно обратното. А, багажът пристига.

Фулвия е оставила бронзовото си масерати на паркинга на летището и двамата влизат в колата, за да се приберат с нея.

— Срещна ли интересни хора? — пита тя, като минава в бързото платно и светва предупредително към един муден фиат.

— Да. Синьора Пабст, чийто доклад коментирах, се оказа невероятно млада и невероятно красива, както и изключителен познавач на Ариосто.

— Спа ли с нея?

— За съжаление нейният интерес към мен бе чисто професионален. Професор Зап беше ли във Виена?

— Очакваха го, но той не дойде по неизвестни причини. Запознах се с негов приятел, Сай Гутблат.

— Спа ли с него?

Фулвия се засмива.

— Щом ти не си спал с мис Пабст, и аз не съм спала с г-н Гутблат.

— Но аз наистина не съм спал с нея! — протестира Ернесто. — Тя не е такова момиче.

— Има ли още момичета, дето не са такива момичета? Добре, вярвам ти. Та с кого значи спа?

Ернесто свива рамене.

— Само с две курви.

— Колко банално, Ернесто!

— С двете наведнъж — казва той за свое оправдание. — Е, как беше г-н Гутблат?

— Г-н Гутблат изглеждаше обещаващо, но се оказа, че няма нито въображение, нито сила. За съжаление, и двамата заминахме от Виена за Лозана, така че трябваше да се преструваме още цяла една седмица. Не го поканих на гости у нас.

Ернесто кима, сякаш това е, което е искал да знае.

Когато се прибират, те вземат душ, преобличат се и си разменят подаръци. Ернесто е купил на Фулвия обици и брошка с естествени перли, а Фулвия му е купила камшик за езда с посребрен връх. Той прави коктейл от сухо мартини за двамата и сядат в бялата дневна, Ернесто зает с преглеждане на писмата, натрупали се по време на тяхното отсъствие, а Фулвия — с добре подредената купчина вестници и списания встрани от нея.

— Облегчение е да не мислиш за новините, докато си далече от дома — отбелязва тя, — но пък като се върнеш, има толкова много да се наваксва. — Тя взема най-горния вестник от купчината и преглежда заглавията. Устата й зяпва и погледът й застива. — Ернесто — казва тя с тих, но метален глас.

— Да, мила моя — отговаря разсеяно той, отваряйки едно писмо с нож.

— Да си казвал случайно на някой от политическите ни приятели за Морис Зап? По-точно, за брака му с Дезире Зап, писателката?

Ернесто, сепнат от гласа на жена си, поглежда към нея.

— Може да съм го споменавал на Карло, струва ми се. Защо питаш?

— Карло е един млад глупак — казва Фулвия, скача на крака и мята вестника на коленете на Ернесто. — Заради него всички ще отидем в затвора, ако не действаме веднага. Отвлекли са Морис Зап!

Те нахлуват в стаята на Морис Зап посред нощ и го събуждат. Одеалата са дръпнати, а той разтърсен и изправен на крака. Нечии ръце опипват и нагласяват превръзката. Някой грубо пъха стъпалата му в адидаските.

— Къде отиваме? — разтреперан пита той.

— Млък! — казва Карло.

— Дезире плати ли?

— Тихо!

Карло изглежда ядосан. Морис целият трепери. Той знае: това значи или освобождаване или смърт. Някой навива ръкава му и търка ръката му с влажен тампон.

— Не мърдай, че да не те заболи!

Но те сигурно не си правят труда да правят обезболяващи инжекции на хора, преди да ги убият? Трябва да е освобождаване. Освен разбира се, ако това не е смъртоносна инжекция. Той усеща лекото убождане от иглата.

— Вие ще ме… — започва той, но преди да е довършил изречението, всичко потъва в мрак.

Следващото усещане, което има, е от натиск на остър камък върху десния си хълбок и хладен въздух около коленете си. После песен на птици. Ръцете му са свободни. Той сваля превръзката от очите си и премигва от светлината, която му се струва ослепителна, но всъщност се оказва, след като очите му се приспособяват, нежно розово утринно небе, прорязано от борове.

Той е легнал на голата земя в основата на високо право дърво. Той сяда и поставя ръка на пулсиращата си глава. Бледите му крака, показващи се от червените копринени шорти за бягане, изглеждат някъде далече от него и като че ли не му принадлежат, но те се сгъват в коляното по негово желание и, като се извръща за подпора към дървото, той мъчително се изправя на крака. Вдишва дълбоко опияняващо чистия, с аромат на борова гора въздух. Свободен! Жив! Бог да благослови Дезире! Очите му започват да фокусират правилно. Той е в гора, на склон. През дърветата се вижда сива ивица шосе. Тръгва с препъване надолу към него, придържайки се за дърветата, пада веднъж, ожулва си крака.

Шосето е тясно и зле павирано. Оттук явно не минават често коли. Морис с накуцване преминава на отсрещната страна и застава до тревясалия ръб, като поглежда през ниска стена към дълбока долина между планините. Вижда шосето да се вие като лента под него в продължение на мили, образувайки успоредни завои. Няма и следа от човешко присъствие.

Започва да слиза бавно надолу по склона. След няколко минути спира. На фона на птичето пеене, някъде отдалече до него долита сладък механичен шум, едва доловимият звук на движещо се превозно средство. Той отново поглежда над ръба на шосето и вижда малка точка, която се изкачва по виещия се път към него — изминава бързо правите отсечки и се забавя на острите завои, от време навреме изчезва от погледа му зад група дървета и отново се появява, а към слабото скърцане на гуми сега се добавя и ръмжене на двигател. Това е мощно GT-купе, шофирано с умение и замах. Когато достига отсечката от пътя точно под него, Морис различава бронзово масерати.

Щом колата завива покрай последния завой, Морис излиза по средата на шосето и махва с ръка. Масератито спринтира към него, после спира рязко, като пръска чакъл наоколо. Тъмното матирано стъкло на прозореца потъва във вратата откъм страната на шофьора и главата на Фулвия Моргана с тъмноруса коса и копринен шал се появява в отвора. Веждите й са повдигнати от силна изненада над римския й нос.

— Ах, Морис! — казва тя. — Какво правиш тук? Хората те търсят навсякъде.

В японския език липсва членуване. Няма нито неопределителен, нито определителен член. В японската страноприемница (риокан), където Пърс наема стая (защото е по-евтино от хотел в западен стил), също липсват много неща. Няма стол, няма легло. Само рогозка, възглавничка и ниска маса. Нощем камериерката разстила рогозката на пода. Стените и вратите са направени от хартия, залепена върху тънко дърво. Няма ключалка на плъзгащата се врата. Момичето носи храна в стаята и коленичи да я сервира на Пърс, който седи на възглавничката до ниската маса. През хартиените врати се чува сърбане от всички страни. В Япония е учтиво да вдигаш шум при хранене — признак на удоволствие. В общи бани голи мъже се сапунисват и отмиват, седнали на миниатюрни столчета като за доене на добитък, след това влизат в общи вани да се накиснат, отпуснати лениво в горещата вода с глави, подпрени на ръбовете на ваната. Тоалетни с форма на писоари са поставени на нисък цокъл със стъпенки от всяка страна: лесно за пикаене, но за другата работа — малко трудно.

Пърс се разхожда замаян из Токио, без да е сигурен от какво повече страда — от културния шок или от времевата промяна. Той пътува през нощта от Хонолулу за Токио, пресече международната линия на датата и загуби цял ден от живота си. Едната минута беше 23:15 във вторник, следващата — 11:16 в сряда. Когато пристигна в Токио, все още беше нощ. Нощта сякаш продължаваше вечно. В Токио е горещо, по-горещо отколкото в Хонолулу и липсват омекотяващите пасати. Веднага щом Пърс се покаже на улицата, той се облива в пот и чувства как тя се стича по тялото му. Японците, обаче, изглеждат невъзмутими и непотящи се, чакат търпеливо на пресечките да се смени светлината на светофара или се притискат без оплаквания един до друг в метрото.

Пърс пътува нагоре-надолу из Токио в търсене на Анджелика. Той се осведомява от Британския съвет, Американският информационен център и Японското министерство на културата за всички конференции, които се провеждат в Токио по това време и макар че има няколко на най-различни теми, като например: кибернетика, рибно фермерство, дзенбудизъм и икономически прогнози, никоя от тях не изглежда да представлява интерес за Анджелика. Той възлага големи надежди на конгреса по научна фантастика в Йокохама, но участващите се оказват предимно от Азия и почти само мъже.

За да компенсира това последно разочарование, Пърс си позволява богата вечеря в ресторант в центъра на Токио — лукс, който едва ли му се полага, но след като се нахранва и изпива няколко бири, той се чувства не чак толкова нещастен. После се разхожда по улиците край Гинза, пълни с малки барчета от двете страни, където се тълпят безобидно пийнали японски бизнесмени, явно празнуващи това, че е петък. Вечерта е влажна и задушна и внезапно започва да вали. Пърс притичва до първия бар, който му попада насреща, с табела, гласяща просто „Кръчма“ и слиза по стъпалата към звука на музика от шейсетте: Саймън и Гарфънкъл. Азиатски лица се обръщат и му се усмихват любезно от малко помещение с Г-образна форма. Той е единственият европеец сред присъстващите. Една от сервитьорките го настанява, взема поръчката му и поставя купичка със солени ядки пред него. В средата на стаята двама японци в костюми на бизнесмени пеят „Мисиз Робинсън“ на английски в микрофона — феномен, който озадачава Пърс по няколко причини, едната от които той не може веднага да установи. Двамата мъже приключват с изпълнението си, получават приятелски аплодисменти от посетителите и сядат сред тях. Основната загадка, която измъчва Пърс, сега вече той осъзнава това, е как те успяват да имитират толкова добре свиренето на китара на Саймън и Гарфънкъл, без да притежават никакви инструменти.

Сервитьорката донася на Пърс питието му в мъничка бутилка, заедно с албум, пълен с текстовете на поп-лирика на най-различни езици, всички до един номерирани. Тя му показва с жест да избере някоя песен и той посочва наслуки към номер 77, „Хей, Джуд!“, след което й връща албума и седи в очакване изборът му да бъде изпълнен от двамата кабаретни артисти. Но сервитьорката се усмихва, клати глава и му подава отново книжката. Тя извиква нещо към бармана и дава знак на Пърс да се изправи, бъбрейки на японски.

— Съжалявам, не разбирам — казва Пърс. — Те не могат ли да изпеят „Хей, Джуд“? Нямам против, може и „Нощ след тежък ден“. — Той посочва към песен номер 78. Тя пак казва нещо на бармана, той връща книжката, тя пак му я бута в ръцете. — Съжалявам, аз не разбирам — казва той силно смутен.

Сервитьорката жестикулира към него да седне, да се отпусне, да не се тревожи и отива при група мъже на една маса в отсрещния край на стаята. Връща се с млад мъж, облечен в изискана спортна риза с монограм на Арнолд Палмър на гърдите, който държи чашка с ликьор. Той се покланя и се усмихва, показвайки всичките си зъби.

— Американец ли сте? Британец? — казва той.

— Ирландец.

— Ирландец? Това е много интересно. Ще разрешите ли да ви превеждам? Коя песен бихте желали да изпеете?

— Аз изобщо не искам да пея! — протестира Пърс. — Просто дойдох да си пийна нещо на спокойствие.

Японецът пуска отново пълнозъбата усмивка и сяда до него. — Но това е караоке-бар — казва той. — Всеки може да пее в караоке-бар.

Не много сигурен, Пърс повтаря думата.

— Караоке — какво е това?

— Буквално караоке означава „празен оркестър“. Барманът осигурява оркестъра, разбирате ли — той показва с ръка към бармана и в този момент Пърс вижда, че там има дълъг рафт с музикални касети и касетофон, — а вие осигурявате гласа — и той посочва микрофона.

— О, разбирам! — казва Пърс със смях и се плясва по бедрото. Японецът също се засмива и извиква нещо към приятелите си, които също се засмиват.

— И така, коя песен, моля? — казва той, обръщайки се отново с лице към Пърс.

— О, ще трябва да изпия още доста бири, преди да застана на микрофона — казва той.

— Аз ще пея заедно с вас — казва мъжът, който очевидно вече е пил достатъчно тази вечер. — Аз също обичам песните на Бийтълс. Как се казвате, моля?

— Пърс Макгаригъл. А Вие?

— Аз съм Акира Саказаки. — Той изважда картичка от предния си джоб и я подава на Пърс. Тя е напечатана от едната страна на японски, а от другата — на английски. Под името има два адреса, единият е на английската катедра в университета.

— Сега разбирам защо говорите английски така добре — казва Пърс. — Аз също съм университетски преподавател.

— Да? — Усмивката на Акира Саказаки сякаш изпълва цялото му лице. — Къде преподавате?

— В Лимерик. Съжалявам, че нямам карта да ви покажа.

— Моля напишете — казва Акира, като изважда химикалка от джоба си и слага една хартиена салфетка пред Пърс. — Вашето име е много трудно за нас, японците. — Когато Пърс се подчинява, Акира занася хартиената салфетка до микрофона и казва в него: — Дами и господа, професор Пърс Макгаригъл от Университетски колеж, Лимерик в Ирландия, ще изпее „Хей, Джуд“.

— Не, няма — казва Пърс и дава знак на бармана да му донесе още една бира.

Акира в момента превежда съобщението на японски, следва залп от аплодисменти от останалите посетители и окуражаващи усмивки в посока към Пърс. Той започва да омеква.

— Имате ли някоя от песните на Дилън в тази книжка? — пита той.

Те имат няколко от най-известните му песни: „Мъжът с тамбурината“, „Блъскан от вятъра“ и „Лей, лейди, лей“. Пърс всъщност няма нужда от албума, тъй като знае тези песни наизуст и често си ги пее в банята, но несъмнено изпълнението му е подобрено от оригиналния саундтрек като акомпанимент. Той изпява „Мъжът с тамбурината“, отначало малко нервно, но постепенно загрява и добавя доста добра имитация на носовите стенания на Дилън. Аплодисментите стават неудържими. После пее „Блъскан от вятъра“ и „Лей, лейди, лей“ на бис. По настоятелна молба на Акира, изпява „Хей, Джуд“ в дует с него. Накрая отстъпват място на младо момиче, което срамежливо, но с перфектен ритъм, пее „Бейби Лав“ във версията на Даяна Рос.

Акира представя Пърс на своя кръг от приятели, като обяснява, че те всички са преводачи, които се срещат веднъж месечно в този бар „да пригладят настръхнал косъм и да вдигнат уморени крака“. Японците се усмихват широко, докато той демонстрира този идиом пред Пърс. Всички преводачи му дават визитките си с изключение на един, който е заспал или пиян в ъгъла. Повечето от тях превеждат технически или търговски документи, но чувайки, че Пърс е университетски преподавател по литература, любезно завързват литературен разговор. Мъжът, седнал вляво от Пърс, който иначе превежда технически ръководства за експлоатация на мотоциклети Хонда, го информира, че наскоро е гледал пиеса от Шекспир, представена от японска трупа, заглавието било „Странната афера на пазвата и плътта“.

— Боя се, че не съм чувал за такава пиеса — казва вежливо Пърс.

— Става дума за „Венецианския търговец“ — обяснява Акира.

— Така ли я наричат на японски? — пита развеселен Пърс.

— Някои от старите преводи на Шекспир в нашата страна са доста свободни — казва извинително Акира.

— Знаете ли някои други, също така добри?

— Добри? — Акира е озадачен.

— Забавни.

— О! — Акира цъфва в усмивка. Изглежда до този момент не му е хрумвало, че „Странната афера на пазвата и плътта“ може да е забавна. Той се замисля. — Да, има, „Съблазън и мечта в преходния свят“ — казва той. — Това е …

— Не, не ми казвайте, нека да отгатна — казва Пърс. — „Антоний и Клеопатра“?

— „Ромео и Жулиета“ — казва Акира. — А „Мечове на свободата“ …?

— „Юлий Цезар“?

— Правилно.

— Знаете ли — казва Пърс, — от това може да стане хубава игра. Всеки може да си измисля свой собствен вариант… като например „Загадката на изчезналата кърпичка“ вместо „Отело“ или „Тъжен пример за преждевременно оттегляне от длъжност“ вместо „Крал Лир“. — Той поръчва пиене за всички.

— Когато аз превеждам английски книги — казва Акира, — винаги се опитвам да се доближа максимално до оригиналните заглавия. Например „Всяка улица“ на Роналд Фробишър…

— Вие превеждате Роналд Фробишър?

— В момента превеждам романа му „Опитай по-настойчиво“. Чували ли сте го?

— Дали съм го чувал? Та аз познавам автора!

— Наистина ли? Вие познавате г-н Фробишър? Но това е чудесно! Трябва да ми кажете всичко за него. Какъв човек е той?

— Ами — казва Пърс. — Хубав човек. Но е малко кибритлия.

— Кибритлия? Тази дума е нова за мен.

— Това означава „който лесно се сърди“.

— А, да, разбира се, той е бил от „Сърдитите млади хора“. — Акира кима доволен и насочва вниманието на всичките си приятели към факта, че Пърс познава изтъкнатия британски романист, чиито произведения той превежда. Пърс разказва как Фробишър пусна лондонските литератори на дрейф по Темза, историята е приета с огромно удоволствие от всички, макар че те изглеждат леко разочаровани, задето корабът не е могъл да излезе в открито море и да потъне.

— Сигурно познавате много английски писатели — казва Акира.

— Не, Роналд Фробишър е единственият — казва Пърс. — А вие много ли автори превеждате?

— Не, само г-н Фробишър — казва Акира.

— Е, — каза Пърс. — Светът е малък. Имате ли такава поговорка на японски?

— Тесен свят — казва Акира. — Ние казваме „Светът е тесен“.

В този момент мъжът, който спи в ъгъла, се събужда и е представен на Пърс като професор Мотоказу Умеда, колега на Акира.

— Той е преводач на Сър Филип Сидни — казва Акира. — Знае повече за старите преводи на Шекспир.

Професор Умеда се прозява, разтърква очи, приема да пийне едно уиски и, след като му е обяснено от какво се интересува Пърс, казва „Огледало на искреността“ („Перикъл“), „Гребло, привикнало с водата“ („Всичко е добре, свършва ли добре“) и „Цвете в огледалото, луна върху водата“ („Комедия от грешки“).

— О, това е най-доброто от Пърс. Той започва да омеква.

всички! — възкликва Пърс. — Наистина е прекрасно.

— Това е устойчива фраза — обяснява Акира. — Означава нещо, което може да се види, но не и да се хване.

— А-а — казва Пърс с внезапен спазъм, спомняйки си за Анджелика. Това, което може да се види, но не и да се хване. Еуфорията му започва да го напуска.

— Извинете — казва професор Мотоказу Умеда, като предлага на Пърс визитката си, напечатана също на японски от едната страна и на английски от другата. Пърс се вглежда в името, което смътно му напомня за нещо.

— Не сте ли били случайно на конференция в Хонолулу наскоро? — пита той.

— Морис ми се обади веднага, щом се прибра във вилата — казва Дезире. — Отначало беше хистеричен от благодарност, като куче, което те лиже по лицето, когато си се върнал вкъщи след пътуване, направо усещах как маха с опашка на другия край на линията. После, като му стана ясно, че не съм платила никакви пари, стана гаден, какъвто си е бил винаги, обвини ме, че съм скъперница и безсърдечна и съм поставила живота му на смъртен риск.

— Тц, тц — казва Алис Кауфман от другата страна на телефонната линия, ведно с шумолящ звук от празни шоколадени обвивки.

— Казах му, че бях готова да платя до четиридесет хиляди долара за освобождаването му, дори вече събирах парите и ги складирах точно тук, в хотелския сейф, не е по моя вина, че похитителите му са решили да го пуснат безплатно.

— Така ли?

— Очевидно. Може да са се уплашили, че полицията ще ги хване или нещо такова. Полицаите са на моя страна, те смятат, че съм сломила духа на похитителите, като съм се пазарила с тях. Пресата тук излезе с хубави заглавия: „Романистката с железни нерви“, така ме наричат в списанията. Казах му и това на Морис и той съвсем вкисна… Както и да е, смятам да опиша цялата история в книгата си. Това е чудесно обръщане на нормалните отношения между мъжете и жените, мъжът да се окаже напълно зависим от щедростта на жена си. Може би ще променя само края.

— Да-а, остав̀и мръсника да умре — казва Алис Кауфман. — Къде е той, впрочем?

— В Йерусалим. На някаква конференция, той я организира. Яд го е и за друго — някакъв подлизурко, Хауърд Рингбаум, когото Морис по ред причини изключил от конференцията, се възползвал от временното му изчезване и се уредил чрез друг от организаторите. Направо му се чудя на моя човек, едва-що излязъл от гроба, да мисли за такива работи, представяш ли си?

— Такива са мъжете, скъпа — казва Алис Кауфман. — Като стана на въпрос, как върви книгата ти?

— Надявам се тази нова идея да я подкара — казва Дезире.

Според Мотоказу Умеда, който се беше изказал по доклада на Анджелика в Хонолулу, тя възнамерявала да пътува за Сеул през Токио на конференция по критическа теория и сравнителна литература, на която, говорело се, важни парижки светила били привлечени с обещание за безплатно пътуване до Изтока. Пърс, отдавна отказал се да си прави сметка на парите, показва зелено-бялата си карта за кой ли път и поема за Сеул с японските авиолинии. В самолета среща още една отзивчива душа — красиво корейско момиче на съседната седалка, което пие водка и пуши Пал Мал сякаш животът й зависи от това да изконсумира колкото е възможно повече безмитни стоки по време на полета. Водката я прави словоохотлива и тя обяснява на Пърс, че се връща вкъщи от Щатите, за да погостува на семейството си, както всяка година, и няма да може да си позволи никакъв алкохол или цигари през следващите две седмици.

— На повърхността, Корея е модерна държава — казва тя, — но си остава дълбоко традиционна и консервативна, особено по отношение на социалното поведение. Мога да ви кажа, че когато за първи път отидох в Щатите, не можех да повярвам на очите си — деца, които нахалстват пред родителите си, млади хора, които се целуват на обществени места; когато видях тези неща за първи път, щях да припадна. После вземете пушенето и пиенето — у дома се счита обидно, ако млада неомъжена жена пуши пред по-възрастните. Ако моите родители узнаят, че аз не само пуша пред по-възрастните, но и живея с един от тях, сигурно ще ме удавят. Така че през следващите две седмици ще трябва да играя ролята на добро корейско момиченце, което не пуши, отказва алкохолни напитки и говори, само когато го заговорят. — Тя се пресяга и натиска бутона над главата си, за да поръча още една водка. — Сега родителите ми искат да си дойда, за да се омъжа за някакво момче, което те са ми избрали — да, ние все още уреждаме браковете в Корея, ще повярвате ли? Баща ми не може да разбере защо продължавам да отлагам. Нали искаш да се омъжиш, казва ми. Задоми се, роди си деца. Какво да му кажа?

— Че вече сте сгодена може би? — предлага Пърс.

— Ах, но аз не съм — казва тъжно момичето. Името й е Сонг-ми Ли, и по имената, които споменава, личи, че движи из академичните кръгове на Съединените щати. Тя му казва, че конференцията по критическа теория и сравнителна литература почти сигурно ще се проведе в Корейската академия на науките — специално построена сграда за конференции и научна работа в едно от предградията на Сеул. Той би могъл да вземе такси от центъра на града, но първо трябва да уговори цената и да не плаща повече от 700 вона. По-късно, когато кацат, той я вижда в залата за пристигащи на аерогарата, въздържано усмихната и смайващо трезва, заобиколена от горди родители с букети цветя и дрехи по западен образец.

В сезона на мусоните в Сеул е горещо и влажно — една бетонна пустиня от неразличими предградия, заобикалящи централната част на града, чиито обитатели очевидно са така тероризирани от уличното движение, че са решили да живеят под земята в комплекс от подлези с ярко осветени магазини от двете страни. Пърс взема такси до Корейската академия на науките — комплекс от сгради в ориенталско-модернистичен стил, разположен в основата на ниски гористи хълмове, но конференцията по критическа теория и сравнителна литература е свършила, нещо, което въобще не е в състояние да го изненада вече, и участниците са се разпръснали на екскурзия из забележителностите на юг. Пърс взема влак, който се тътри през влажния и монотонен пейзаж от равни поля и гористи хълмове, обгърнати в мъгла, към курортния град Конгжу, средище на множество древни монументи, храмове и модерни хотели и едно изкуствено езеро, в което, като гигантска играчка за вана, плува корабче за разходки от фибропласт във формата на бяло пате, на слизане от което Пърс среща — не Анджелика, ами професор Мишел Тардю в компанията на трима усмихващи се корейски професори, всичките на име Ким. Тардю си спомня, че тя е заминала на друга конференция — в Хонг Конг.

Сега е средата на август и конференцията на Морис Зап върху бъдещето на критиката в Йерусалим е в разгара си. Почти всички участници са съгласни, че това е най-добрата конференция, която са посещавали досега. Тайната на успеха му е много проста: официалните занимания на конференцията са сведени до възможния минимум. Има само по един доклад на ден, рано сутринта. Останалите доклади се разпространяват като ксерокс копия, а остатъкът от деня е предназначен за „неструктурирани дискусии“ по темите, повдигнати в тези доклади, или с други думи, за къпане и слънчеви бани край басейна на „Хилтън“, разглеждане на Стария град, пазаруване по базарите, хранене в ресторанти на открито и екскурзии до Йерихон, долината на река Йордан и Галилея.

Израелските учени — високо професионална група със свиреп съпернически дух, недоволстват от организацията, тъй като са очаквали с нетърпение да се нападат взаимно пред подбрана международна публика; за тях туристическите атракции на Йерусалим и околностите, разбира се, не представляват новост. Но всички други са очаровани, с изключение само на Родни Уейнрайт, който все още не е завършил доклада си. Единственото завършено творение, което той държи в багажа си е курсовата работа на Сандра Дикс, предадена му точно преди да тръгне от Австралия, като част от бъдещата й оценка по английска литература. Тя е озаглавена „Теорията на Матю Арнолд за културата“ и започва така:

„Според Матю Арнолд културата спомага за запознаване с мненията на най-добрите хора по въпросите, които най-често ни касаят. Матю Арнолд е бил известен директор на училище, който е написал «Училищните дни на Том Браун» и е изобретил играта на ръгби, както и теорията на културата. Ако не получа добра оценка за този курс, ще кажа на съпругата Ви, че правихме секс във Вашия кабинет три пъти през този семестър и Вие не ме пуснахте да изляза, когато имаше учебни упражнения по противопожарни мерки да не би някой да ни види, че излизаме от кабинета заедно …“

Родни Уейнрайт изтръпва всеки път, когато се сети за тази курсова работа, която бе оценил като отлична без нито за миг колебание, и която бе донесъл със себе си в Израел, да не би Бев или някой колега случайно да бръкне в чекмеджетата на бюрото му, докато отсъства, и да я намери. Но той още повече се смразява, като помисли за собствения си доклад, все още заседнал на „Въпросът, следователно, е как може литературната критика …“. Ако само го беше завършил навреме! Тогава той можеше да бъде ксерокопиран и разпространяван като повечето доклади на конференцията и нямаше да има значение, че е неубедителен и даже неразбираем, защото така и така никой не чете сериозно докладите: често се намират захвърлени в кошчетата за боклук в „Хилтън“. Но понеже нямаше завършен текст, който да представи на Морис Зап, Родни Уейнрайт трябваше да мине „на живо“, на официално заседание — да, беше му дадена привилегията да прочете доклада си лично в предпоследния ден от конференцията, защото беше помолил за възможно най-голямата отстъпка.

Не е за чудене, следователно, че Родни Уейнрайт не е в състояние да се хвърли ентусиазирано в главозамайващите удоволствия, на които се отдават колегите му. Докато те са край басейна или в бара или зад стените на Стария град или в автобуса с климатик, той седи на бюрото си зад спуснатите щори в стаята си в „Хилтън“ и се поти и пъшка над доклада си или, ако не прави това, изпитва чувство за вина, че трябва да го прави. Безгрижното настроение на колегите му добавя още жлъч към собственото му нещастие и както си минава седмицата без никакъв напредък, а професионалното му унижение се очертава все по-ясно пред него, неприязънта му към техния еуфоричен дух се съсредоточава върху един конкретен мъж: Филип Суолоу. Филип Суолоу с театралната си сребриста брада и фалшивия глас и невероятно апетитната си любовница. Какво ли намира тя в него? Сигурно похотливия апетит за секс на този стар козел, защото те изглежда често го правят: Родни Уейнрайт се случи в стая до тяхната и нерядко е обезпокояван, както си работи върху доклада през нощта, или следобед, от приглушени викове на удоволствие, които се чуват най-добре, като допреш ухо до стената; а ако излезеше на балкона си в хладната вечер да разкърши схванати крайници, най-често Филип Суолоу и неговата Джой бяха на съседния балкон, вкопчени нежно един в друг. Джой примерно ще превъзнася залеза, който се отразява по съседните покриви и кубета на Стария град, докато Филип ще я милва по циците под леката й блузка. Родни изненада Джой, както се печеше без горнище на балкона една сутрин, когато тя очевидно бе очаквала, той да е на официално заседание и трябваше да се съгласи, че циците й си заслужаваха милването. Не толкова зрелищни като на Сандра Дикс, може би, но пък Сандра Дикс май не извличаше толкова удоволствие от галенето на Родни Уейнрайт, както и от какъвто и да е друг аспект на неговото сексуално представяне, дъвчеше дъвка през време на акта и нарушаваше тишината само за да попита дали вече е свършил. За такова съмнително еротично възнаграждение той беше рискувал домашното си спокойствие в Куктаун и сега всичко още повече се влошава от очакването да изпадне в професионална немилост в Йерусалим под акомпанимента на шумно огласяно сексуално блаженство от съседната стая.

Как го прави този Филип Суолоу? След като се е чукал с русото пиленце до ранните часове на нощта, той е свеж и ранобуден, готов за плуване в басейна на хотела, не изпуска нито едно заседание, винаги е пръв с въпрос щом говорителят седне, и се записва безотказно за всяка екскурзия, която предложат. Сякаш му остават десет дни живот и той е решил да насити всяка минута с емоции — върховни, велики. Едва са се върнали от екскурзия по Пътя на кръста или от Скалистия купол или пък от Стената на плача и той вече организира парти с ядене на пълнен пъдпъдък или посещение на арабски ресторант в някой закътан сокак на Стария град, препоръчан му от неговите израелски приятели, след което взема такси и тръгва с Джой и други посветени хедонисти да търсят дискотека, която тайно работи през сабат. Да, докато Йерусалим е притихнал в свещена тишина, улиците опустели и магазините затворени, Филип Суолоу подскача ли подскача под дискотечното осветление на музиката на Бий Джийз, с блеснала от капки пот сребриста брада и очи, вторачени в зърната на Джой, мятащи се под тензухената й блузка, докато и тя се тръска в същия ритъм. Родни Уейнрайт знае всичко това, защото се напъха в таксито в последния момент, вместо да се върне към самотното бдение над недовършения доклад, и макар че не танцува, а цяла вечер седя мрачно на ръба на дансинга, пиейки бира с надценка, лично видя как подскачат зърната на Джой.

На следващата сутрин Родни не чува Филип Суолоу да тръгва с подсвиркване по коридора за ранното си къпане, е, значи ексцесиите му най-сетне вземат своя данък. Но след закуската той е във фоайето с Джой, като само изглежда леко блед и изпит под тена си, напълно готов за дневния излет — днес е свободен ден (свободен, тоест няма дори и един доклад) и предстои екскурзия до Мъртво море и Масада.

Родни Уейнрайт съзнава, че трябва да пропусне излета, защото докладът му следва да бъде изнесен утре, а все още не е напреднал повече, отколкото при пристигането. Той е длъжен да прекара деня в стаята си в „Хилтън“ с гарафа вода с лед и да работи. Но много добре знае, че ще пропилее деня, късайки черновите една след друга, неспособен да се съсредоточи от мисли за забавленията на другите, особено на Филип Суолоу. Родни Уейнрайт решава да измисли хитър заговор срещу себе си, като остави съчиняването на доклада за последния възможен момент, сиреч за вечерта, и така да се види принуден да го довърши под безмилостния натиск на намаляващото време.

От безоблачното синьо небе слънцето жари голия пейзаж. Дори в автобуса с климатик е топло. Когато слизат на паркинга на брега на Мъртво море, жегата е като от лъхаща пещ. Преобличат се в бански костюми и лягат в морето — невъзможно е да се плува в плътната течност, която е трудно да се нарече вода — с температура и консистенция на супа, така наситена с минерални соли, че пари на езика и гърлото, ако се случи да погълнеш капка от нея. След това екскурзоводът им Сам Сингерман, местен израелски професор, ги подканя да се намажат с черната кал от плажа, за която се говори, че има лечебни свойства; но от цялата група само Филип и Джой, последвани от Морис Зап и Телма Рингбаум, имат смелостта да го направят, като весело се мацат един друг с шепи черна лепкава кал, която бързо изсъхва на слънцето, така че заприличват на туземци. Те се отмиват под душовете в края на плажа и Родни Уейнрайт върви подире им към горещите минерални извори, които са толкова приятни, че те се забавят и карат другите да ги чакат, докато се изсушат и преоблекат, за което Телма Рингбаум е смъмрена от съпруга си.

В Масада е още по-горещо, ако това изобщо е възможно. След обяда в неизбежния кафе-бар — разпространено в Израел заведение за обществено хранене, те се качват с лифт до останките от укрепленията, където еврейската армия начело с Елеазар извършила колективно самоубийство, за да не се предаде на римляните през 72 н. е.

— И аз по-скоро ще се самоубия, отколкото да дойда тук втори път — отбелязва един непочтителен посетител, влизащ в кабинката, от която Родни тъкмо излиза.

Въздухът определено не е по-хладен горе, лифтът само ги е доближил до слънцето, което прежуря безмилостно върху скалите и чакъла. Туристите се спъват насам-натам в жегата, оглеждат се за нещо като сянка зад разрушените стени на укрепленията, а силите едва им стигат да вдигнат фотоапаратите до нивото на очите си. Филип Суолоу и Джой, ръка за ръка, слизат по стъпала, издълбани в скалата, които се вият по западния склон на планината, към малка наблюдателна площадка, защитена от слънцето. Докато стоят край парапета, загледани в далечната панорама от каменни хълмове и безветрени долини, Филип плъзва ръка и обхваща Джой през талията. Боже мой, дори в тази жега той пак мисли за секс, казва си Родни, бършейки потта от лицето си с навития си ръкав. В следващия момент Филип случайно се обръща, вижда го и се намръщва.

— Забавлявате ли се? — казва той с очевидно предизвикателен тон.

— Какво? А? — казва сепнат Родни. Досега не е разменял повече от една-две думи с англичанина през цялата конференция.

— Харесва ли ви пейзажа? Или може би гледате нас? Да не сте воайор?

— Филип! — протестира тихо Джой.

Родни усеща, че внезапно се изчервява.

— Не знам за какво говорите — избухва той.

— Просто ми писна да ни следите навсякъде, където ходим — казва Филип Суолоу.

Джой прави опит да се отстрани, но Филип я задържа и още по-здраво обхваща талията й.

— Не — казва той. — Искам да се разберем с г-н Уейнрайт. Ти самата ми каза, че те е шпионирал онзи ден в хотела.

— Така е — казва Джой, — но не обичам сцени.

— Това е от жегата — казва Родни на Джой, като за по-ясно се потупва по челото. — Той не знае какво говори.

— Много добре знам — казва Филип Суолоу. — Казвам, че си перверзен тип. Воайор!

— Здрасти, татко!

Те всички се обръщат и виждат загорял младеж в джинси, тениска и златна обичка на едното ухо, който се е доближил до тях по стъпалата от другата страна на площадката. Сега е ред на Филип Суолоу да се почувства сконфузен. Той отскача от Джой като опарен.

— Матю! — възкликва той. — Какво за бога правиш тук?

— Работя в един кибуц нагоре по река Йордан — казва младият човек. — Дойдох дотук на стоп веднага след като си взех изпитите, нали ти бях казал.

— А, да — казва Филип, — спомням си.

— Май нещо не ти е много до мен това лято, а, татко? — казва младежът и поглежда любопитно към Джой.

— Няма ли да ни запознаеш, Филип? — казва тя.

— Какво? О, да, разбира се — казва Филип Суолоу, явно объркан. — Това е синът ми, Матю. Това е, мм, г-жа Симпсън, колежка от конференцията.

— О-о, хм — казва Матю.

Джой протяга ръка:

— Приятно ми е, Матю.

— Може би желаете да се върнете заедно с г-н Уейнрайт с лифта, г-жо Симпсън? — бързо казва Филип Суолоу. — Докато аз чуя новините от дома.

Джой Симпсън е смаяна, сякаш току-що й е зашлевена плесница. Тя поглежда Филип Суолоу, отваря уста да каже нещо, после я затваря и отминава мълчешком, следвана от Родни Уейнрайт, който се подхилва самодоволно. Той я настига на върха на стълбите.

— Искате ли да разгледаме музея или да се връщаме направо? — казва той.

— Мога да се прибера и сама, много ви благодаря — казва тя студено и се спира, за да мине той.

След този епизод Филип Суолоу преживява шок. Докато групата се качва на автобуса за връщане, Родни Уейнрайт го чува да се оплаква от втрисане. Той прекарва цялото пътуване със затворени очи и страдалческо изражение на лицето, но Джой мълчи, седнала до него с непроницаеми зад тъмните стъкла очи, и не показва състрадание. Вечерта Филип не слиза да се присъедини към останалите, които, взели душ и преоблечени в чисти дрехи, се събират във фоайето за барбекю в градината на Сам Сингърман. Родни чува Джой да казва на Морис Зап, че Филип има температура.

— Слънчев удар, нищо чудно — казва той. — Там навън беше горещо като в ада. Жалко, че ще изпусне барбекюто. Ще дойдеш ли без него?

— Защо не? — казва Джой.

Морис Зап улавя погледа на Родни Уейнрайт, който се навърта на няколко метра.

— Идваш ли, Уейнрайт?

Родни пуска крива усмивка: — Не, благодаря, ще остана да прегледам доклада си за утре.

Всичките две и три-четвърти страници от него, мисли си горчиво той по пътя към асансьора. Злорадството към нещастието и неразположението на Филип Суолоу не можеше да смегчи усещането му за наближаващ провал. Тази вечер се решава всичко. Печели или губи. Довършва доклада или не го довършва. Той влиза в стаята и светва лампата на бюрото. Изважда трите си намачкани и накапани с пот страници текст и ги прочита за деветдесет и девети път. Те са добри. Уводът е гладък, уверен, дефинира темата. „Въпросът е следователно, как литературната критика …“ Но после няма нищо, празно пространство, бял лист, или черна дупка, която сякаш поглъща способността му за конструктивна мисъл.

Проблемът е, че Родни Уейнрайт съвсем живо си представя как застава на катедрата на другата сутрин със само две и три-четвърти страници текст, който изчита за петнадесетина минути и така отчетливо предчувства и най-малкия психосоматичен симптом на ужас, че е като хипнотизиран, мисълта му се парализира и е неспособен за каквото и да е продължение на съчинението си върху хартията. Той се вижда как спира в края на тези две и три-четвърти страници, отпива глътка вода, оглежда публиката — лицата им са вдигнати към него търпеливо, очаквателно, любопитно, сърдито, съжаляващо …

Отчаян, той си сипва уиски от една миниатюрна бутилчица с екстравагантна цена, която изважда от хладилника в стаята си, и стимулиран по такъв начин, започва да пише нещо, каквото и да е, като използва син химикал и листи на хотел „Хилтън“. Зареден с гориво от други миниатюрки — джин, водка и коняк — ръката му започва да лети по страницата като по своя собствена воля. Той се чувства обнадежден. Подсмихва се, с едната ръка отвърта капачки от шишенца на Бенедиктин, Коантро, Драмбуйе, а с другата пише ли пише. Чува Джой да се връща от барбекюто и да влиза в съседната стая. Той се откъсва от съчинението си за момент, за да притисне ухо на разделящата ги стена. Тишина.

— Нещо няма гу-гу-гуу тази вечер, а? — извиква развеселен към стената, връща се с олюляване към бюрото и измъква нов лист хартия.

Родни Уейнрайт се събужда на другата сутрин с пулсираща глава, положена върху бюрото сред празни бутилчици и листи хартия, изписани с неразбираеми безсмислици. Той разчиства бутилчиците и листите и ги изхвърля в кошчето за боклук. Пуска си душ, бръсне се и се облича внимателно с лек костюм, чиста риза и вратовръзка. После коленичи до леглото си и се моли. Само това му е останало сега. Нуждае се от чудо: вдъхновението да импровизира на място лекция върху бъдещето на критиката в продължение на отредените му четиридесет и пет минути. Родни Уейнрайт, който никога не е бил дълбоко религиозен човек и който всъщност не е отправял мисъл и сърце към Бог от деветгодишна възраст, коленичи в светия град Йерусалим и се моли дипломатично на Йехова, Аллах и Исус Христос да го спасят от унижение и разруха.

По програма заседанието започва в 9:30 часа. Родни се появява в залата за конференции. Външно изглежда спокоен. Единственият признак на стрес е това, че не може да спре да се усмихва. Хората забелязват колко весел изглежда. Той кима с глава и се усмихва, усмихва. Мускулите на бузите му го заболяват от напрежение, но той не може да ги отпусне. Морис Зап, който ще председателства доклада му, разговаря загрижено с Джой Симпсън. Филип Суолоу очевидно е по-зле — температурата му не спада, има ставни болки и се задъхва. Тя е извикала лекар да го прегледа. Морис Зап съчувствено кима и загрижено се мръщи. Родни, дочувайки този разговор, отправя широка усмивка към тях. Те го изглеждат строго.

— Аз се връщам в стаята да видя дали е дошъл лекарят — казва Джой.

Родни седи усмихнат към публиката, докато Морис Зап го представя. Все още широко усмихнат, той поставя трите си листа на катедрата, приглажда ги и ги подравнява. С изражение на едва сдържана радост той започва да чете. Публиката, заключавайки от вида му, че докладът ще бъде остроумен, учтиво се подсмихва. Неговата усмивка се разтегля с още един милиметър.

В този момент в задната част на залата настъпва раздвижване. Родни Уейнрайт поглежда над катедрата: Джой Симпсън се е върнала и шепнешком се консултира със Сам Сингърман в крайната редица. Няколко глави в близост до тях се обръщат и си предават нещо с разтревожени лица. Родни Уейнрайт забавя четенето, връща се в началото на изречението, неговото последно изречение: „Въпросът е следователно как може литературната критика …“

Тихото жужене от разговори в аудиторията се усилва. Няколко души стават и напускат залата. Родни спира и поглежда въпросително към Морис Зап, който се намръщва и почуква с писалка по масата.

— Моля аудиторията за тишина, за да може д-р Уейнрайт да продължи с доклада си!

Сам Сингърман става в задната редица.

— Извинявам се, Морис, но получихме доста обезпокоителна информация. Както изглежда, Филип Суолоу е със съмнения за легионерска болест.

Някъде в залата една жена изпищява и припада. Всички останали са на крака, бледи, ужасени, стиснали устни от страх или молещи за внимание. Легионерска болест! Тази стряскаща и мистериозна напаст, все още не добре изяснена от медиците, която повали цял конгрес на Американския легион в хотел „Белвю Стратфорд“ във Филаделфия преди три години, убивайки по един от шест заболели. Това е стаеният страх на всяка модерна конференция, това е венерическото заболяване на конфериращите, такса за греха, възмездие за цялото това пътуване далеч от дома и задълженията, обитаване на луксозни хотели, презадоволяване на собственото его, събиране на веселби, тотално глезене. Легионерска болест!

— Не знам за другите — казва Хауърд Рингбаум от предната редица, — но аз си тръгвам от хотела веднага. Хайде, Телма.

Телма Рингбаум не се помръдва, но всички останали бързат — към изхода се отправя поток от изпаднали в паника. Морис се обръща към Родни и разтваря извинително ръце.

— Изглежда ще трябва да прекратим четенето. Много съжалявам.

— Нищо не може да се направи — казва Родни Уейнрайт, който най-сетне успява да спре да се усмихва.

— Сигурно е много разочароващо след цялата работа, която сте извършили.

— Е, няма как — казва Родни с философско свиване на рамене.

— Можем да се опитаме да назначим нов час по-късно през деня — казва Морис Зап, изважда дебела пура и я запалва, — но нещо ми се струва, че това е последната завеса на конференцията.

— Боя се, че да — казва Родни и пъха трите листа обратно в папката.

Телма Рингбаум излиза на подиума.

— Може ли наистина да е легионерската болест, Морис? — разтревожено пита тя.

— Не, аз мисля, че е слънчев удар, а на доктора е платено от „Шератън“ — казва Морис Зап.

Телма го гледа учудено за момент, после се засмива: — О, Морис — казва тя, — ти се шегуваш с всичко. Но не си ли поне мъничко обезпокоен?

— Човек, който е преживял каквото аз преживях напоследък, е изчерпал страха си — казва Морис Зап и дръпва от пурата.

Не е така обаче с останалите конфериращи. Само за час повечето от тях са в хотелското фоайе с готов багаж, чакащи за автобуса, нает да ги откара в Тел Авив, откъдето ще отлетят по домовете си. Родни Уейнрайт се разхожда из навалицата и получава съболезнования за прекъсването на доклада му.

— О, няма нищо — казва той и философски свива рамене.

— Какво става с Филип? — дочува той как Морис Зап пита Джой Симпсън, която също е приготвила багажа си. — Кой ще се грижи за него?

— Не мога да рискувам да остана — казва тя. — Трябва да мисля за децата си.

— Зарязваш го сам? — казва Морис и веждите му се вдигат над пурата.

— Не, телефонирах на жена му. Тя излита със следващия самолет.

Веждите на Морис Зап се вдигат още по-високо.

— Хилари? Дали идеята ти е добра?

— Това беше идея на Филип — казва Джой Симсън. — Той ме помоли да й се обадя. Така и направих.

Морис Зап внимателно разглежда края на пурата си.

— Разбирам — казва той накрая.

Непосредствено след това следва нова суматоха (часът е едва девет, но за Родни Уейнрайт това несъмнено е най-богатият на събития ден в живота му). Висок, атлетичен млад мъж с червена къдрава коса, кръгло луничаво лице и вирнат нос, обелен от слънчево изгаряне, обут в прашни сини джинси и със спортен сак в ръка, влиза в хотелското фоайе под неодобрителния поглед на портиера и поздравява Морис Зап.

— Пърс! — възкликва Морис, сграбчва новодошлия за раменете и го разтърсва дружелюбно. — Как си? Какво правиш в Йерусалим? Закъснял си за конференцията, Филип Суолоу хвана черната смърт и сега всички бягат.

Младият мъж се озърта из фоайето.

— Тук ли е Анджелика?

— Ал Пабст? Не, няма я. Защо?

Раменете на младежа се смъкват.

— О, Исусе, бях сигурен, че ще я намеря тук…

— Тя въобще не се е регистрирала за тази конференция, доколкото знам.

— Единствено за тази не е, значи — горчиво казва младият човек. — Преследвах това момиче по целия свят, от държава в държава, из Европа, Америка и Азия. Изхарчих всичките си спестявания и ми отнеха „Америкън експрес“-а за неизплатени дългове. Трябваше да работя, за да си купя билет от Хонг Конг до Аден, пътувах на стоп през пустинята и едва не умрях от жажда. И нито веднъж не я зърнах и не я чух, откакто ме заряза в Рамидж.

Морис Зап дръпва от пурата си.

— Не знаех, че толкова се интересуваш от момичето — казва той. — Защо просто не й пишеш?

— Защото никой не знае къде живее! Тя непрестанно е в движение от конференция на конференция.

Морис Зап се замисля.

— Не се отчайвай, Пърси. Ще ти кажа какво да направиш: ела на следващата конференция на Асоциацията за съвременни езици. Всеки, запален по конференции, непременно посещава АСЕ.

— Кога е тя?

— През декември. В Ню Йорк.

— Исусе Христе! — изстенва младият мъж. — Не мога да чакам толкова дълго!

Родни Уейнрайт се навежда напред и докосва ръката му.

— Извинете, млади човече — казва той, — но бихте ли били така любезен да не споменавате напразно името Господне.

В университета в Дарлингтън е средата на лятната ваканция. Сградите са пусти. Аудиториите са тихи, само мухи се блъскат в прозорците; общите помещения и коридори са празни и неестествено чисти. Стаите на преподавателите са заключени, а в канцелариите на катедрите секретарки без работа плетат, клюкарстват и забождат по стените картички в ярки цветове, изпратени им от Корнуол или Корфу от техни по-щастливи приятелки. Само в компютърния център нищо не се е променило от края на семестъра и началото на ваканцията. Там са седнали двама мъже в обичайните си пози, като котка и мишка, като паяк и муха, единият наведен над компютъра, а другият загледан в него от стъкления си бокс с ръце, движещи се ритмично от пакетче с чипс към устата му и обратно.

Робин Демпси е на въртящия се стол, някак състарен — Пърс Макгаригъл трудно би разпознал едрия, широкоплещест енергичен мъж, който го бе заговорил на партито в Рамидж.

Тези рамене сега са прегърбени, синият костюм виси накриво на отслабналото тяло, челюстите са провиснали, малките очички съвсем са се смалили, разположени още по-близо отпреди. Атмосферата е заредена. В стаята се усеща напрежение като статично електричество, като нещо, предвещаващо криза. Единствените шумове са от пръстите на Робин Демпси, печатащи на клавиатурата на компютъра, и от устата на Джош Колинс, хрускаща картофен чипс.

Джош Колинс пребърква празното пакетче и го хвърля в кошчето, без да откъсва очи от Робин Демпси. Сега в стаята има само един шум. Много тихо Джош Колинс се надига от стъкления си бокс и се прокрадва на пръсти към изгърбената, френетично печатаща фигура на Робин Демпси. Робин Демпси внезапно спира да печата и Джош Колинс застива в унисон, но той е вече достатъчно близо и може да прочете какво пише на екрана:

НЕ МОГА ПОВЕЧЕ ТАКА ОТ СУТРИН ДО ВЕЧЕР САМО ЗА ФИЛИП СУОЛОУ МИСЛЯ САМО ЗА ТОВА ЧЕ ЩЕ ПОЛУЧИ ДЛЪЖНОСТТА КЪМ ЮНЕСКО НЕ МОГА ДА ПОНЕСА МИСЪЛТА ЗА ТОВА НО НЕ МОГА ДА СПРА ДА МИСЛЯ ЗА ТОВА СЯКАШ ЦЕЛИЯТ СВЯТ Е В ЗАГОВОР СРЕЩУ МЕН АКО ГО ЗАБРАВЯ ЗА МОМЕНТ И ОТВОРЯ НЯКОЕ СПИСАНИЕ ВЪТРЕ НАМИРАМ ИЛИ ПОДМАЗВАЧЕСКА РЕЦЕНЗИЯ ЗА НЕГОВАТА ШИБАНА КНИГА ИЛИ РЕКЛАМА ЗА НЕЯ ПЪЛНА С ЦИТАТИ ЧЕ ТОВА Е НАЙ-ВЕЛИКОТО ОТКРИТИЕ СЛЕД НАРЯЗАНИЯ ХЛЯБ А ТАЗИ СУТРИН ПОЛУЧИХ ПИСМО ОТ СИНА МИ ДЕЗМЪНД ТОЙ Е В ИЗРАЕЛ РАБОТИ В КИБУЦ ТОЙ КАЗВА ЧЕ МАТЮ СУОЛОУ ТОВА Е НА СУОЛОУ СИНА Е ТАМ С НЕГО ТЕ СРЕЩНАЛИ БАЩА МУ ВЧЕРА ПРЕГЪРНАЛ ЕДНА РУСА КРАСАВИЦА ТОЙ БИЛ НА НЯКАКВА КОНФЕРЕНЦИЯ В ЙЕРУСАЛИМ ПОНЕ ТОЙ ТОВА ЗНАЕ РАЗБИРАШ ЛИ СУОЛОУ ИМА ВСИЧКО СЕКС И СЛАВА И ПЪТУВАНИЯ В ЧУЖБИНА НЕ Е ЧЕСТНО НЕ МОГА ДА ГО ПОНАСЯМ ЩЕ ПОЛУДЕЯ КАКВО ДА ПРАВЯ

Робин Демпси спира, колебае се за миг, после натиска клавиша за въпрос

Илайза отговаря веднага:

ЗАСТРЕЛЯЙ СЕ.

Робин Демпси се втренчва, зяпва, трепери, скимти, закрива лицето си с ръце. После чува зад себе си подигравателно подхилкване, звуци от потиснат смях, завърта се на стола и вижда Джош Колинс да му се хили насреща. Робин Демпси поглежда от ухиленото лице към компютъра и обратно.

— Ти! — казва той, давейки се.

— Просто малка шегичка — казва Джош Колинс и вдига ръце в умиротворяващ жест.

— Ти постоянно бърникаш Илайза — казва Робин Демпси и бавно става.

— Кротко, кротко — казва Джош Колинс, като отстъпва — Спокойно.

— Ти накара Илайза да каже, че Филип Суолоу ще заеме длъжността към ЮНЕСКО.

— Ти ме предизвика — казва Джош Колинс. — Вината си е твоя.

С бесен вик Робин Демпси се мята върху Джош Колинс. Двамата мъже се вкопчват един в друг и залитат из стаята, удряйки се в апаратурата. Те падат на земята и се търкалят по пода, като викат и се обиждат. Една от машините, подкарана от лакът или коляно, се събужда за живот и започва да бълва рула хартия, които се развиват сами и се завират в размятаните крайници на борците. На хартията е напечатана само една дума, безкрайно повторена:

ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА ГРЕШКА

Бележки

[1] Paps (б. пр.) ↑

[2] Шими — хавайски танц (б. пр.) ↑

[3] Slush — разтопен сняг, киша; разг. блудкави думи, сантиментални глупости (б. пр.) ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Лодж Малък свят (11) (Академичен романс)

Метаданни

Данни

Малък свят

Информация

История

Сваляне / Връзки

2

Дейвид Лодж
Малък свят (11) (Академичен романс)