Дейвид Лодж
Малък свят (12) (Академичен романс)

ПЕТА ЧАСТ

Американската АСОЦИАЦИЯ ЗА СЪВРЕМЕННИ ЕЗИЦИ не е много подходящо наименувана, поне за британските уши, защото се занимава с литература не по-малко отколкото с езици. АСЕ се занимава с английски език толкова, колкото и с други европейски езици, които по споразумение се дефинират като съвременни, но наистина, най-голямата група от членуващи в АСЕ са преподаватели по английска и американска литература в колежи и университети. АСЕ е професионална асоциация, която оказва известно влияние върху условията на работа, наемане, развитие на дейности и т.н. в американското висше образование. Тя също издава тлъст тримесечник, ситно напечатан в колони, посветени на академични изследвания, известен като „ПАСЕ“ и широко ползвана „Библиография на публикувани книги“ или периодика по много от темите, които влизат в научната й сфера. Но за членовете й, АСЕ е най-известна, най-обичана и най-мразена заради годишната й конференция. И наистина, ако произнесете акронима „АСЕ“ пред някой американски учен, той съвсем естествено ще помисли, че вие говорите не за Асоциацията като такава, не за списанията, нито за „Библиографията“ й, а именно за нейната конференция. Тя се провежда неотменно в продължение на три дни в периода между Коледа и Нова година в Ню Йорк или в някой друг голям американски град. Повечето от участниците са американци, но Асоциацията има достатъчно фондове да покани изтъкнати чуждестранни учени и писатели, а по-малко известните също могат да убедят университетите си да им поемат разходите, ако вече не се намират в Щатите по някакъв друг повод. През последните години средният брой на участниците в конференцията е около десет хиляди.

АСЕ следователно е „голямото татенце“ на конференциите. Мегаконференция. Цирк с три арени за литературната интелигенция. Тази година те се срещат в Ню Йорк в два съседни небостъргача, „Хилтън“ и „Американа“, които, колкото и огромни да са, не стигат за настаняване на всичките участници, които се изливат като поток към други хотели в околността или молят приятели от големия град за квартира. Представете си как десет хиляди високообразовани, красноречиви, амбициозни, енергични мъже и жени се стичат към центъра на Манхатън на 27-ми декември, за да се срещнат, докладват, питат и дискутират, клюкарстват и заговорничат, флиртуват и веселят, подберат бъдещи сътрудници или предложат някому сътрудничеството си. Защото АСЕ е пазар, не само цирк, това е мястото, където млади, току-що завършили учени се надяват да намерят първото си работно място, а по-опитните академични хора душат въздуха за по-добри предложения. Спалните на „Хилтън“ и „Американа“ не служат само за почивка и ухажване, но и за здраво пазарене и сериозни проучвания на кандидати, тъй като завеждащи катедри от всички щати, от Тексас до Мейн и от Каролините до Калифорния, се борят да попълнят свободните работни места в списъците си с възможно най-добрите специалисти. В сегашните условия на рязко съкращение на работни места, това е пазар за купуване и някои от тези шефове на катедри носят такива дълги списъци с кандидати за интервю, че не успяват да излязат от хотела за заседанията на конференцията. За тях и за отчаяните кандидати, които пушат в коридора и нервно почукват токовете на обувките си един в друг в очакване на реда си за оглед, АСЕ не е забавление; но за останалите участници тя е бал, особено ако обичате да слушате лекции и дискусии на всякакви литературни теми — от „Четивност и надеждност на епистоларния роман в Англия, Франция и Германия“ до „Смърт, възкресение и изкупление в творбите на Пирандело“, от „Староанглийски гатанки“ до „Азбучни показалци на Фокнър“, от „Rationalismus und Irrationalismus im 18. Jahrhundert“ до „Nueva Narrativa Hispanoamericana“, от „Лезбийско-феминистко преподаване и обучение“ до „Проблеми на културното изкривяване при превод на псувни и клетви в произведенията на Кортазар, Сендер, Бодлер и Флобер“.

В официалната програма, която е с размерите на телефонен указател от малък град, са изброени не по-малко от шестстотин отделни заседания и всеки час между 8:30 и 22:15 предлага избор от поне тридесет, някои от които са предназначени за малки групи тесни специалисти, а други — включващи най-изтъкнати имена от научния свят, привличат толкова много слушатели, че пълнят най-големите зали на хотела. Публиката обаче е неспокойна и често мигрира: хората влизат и излизат от залите за конференции, послушат малко, зададат въпрос и продължават към друго заседание, докато говорителите още четат; защото постоянно ги преследва чувството, че могат да изпуснат най-доброто представяне за деня, така че взрив от смях или аплодисменти от едната зала често изпразва съседната. А ако ви омръзне да слушате доклади, лекции и дискусии, винаги има какво да правите. Можете да посетите коктейла, организиран от гей-групата за модерни езици, или приема, спонсориран от Американската асоциация на професорите по идиш, или Игралната зала, намираща се в мирно съседство до Специалната сесия по методологични проблеми на моно- и билингвалната лексикография, или годишната вечеря на Американското общество на Милтън, или изпълнителния съвет на Американската асоциация на Бокачо, или събранията на Марксистката литературна група, Коалицията на жените в Германия, или конференцията по християнство и литература, Байроновото общество, Обществото на Г. К. Честъртън, Националното общество на Натаниел Хоторн, Обществото на Хазлит, на Д. Х. Лоурънс, на Джон Ъпдайк и много други. Или можете просто да постоите във фоайето на „Хилтън“, за да срещнете този или онзи познат от научния свят.

Именно там е застанал Пърс Макгаригъл на третата сутрин на конференцията, търкащ ръце, за да се стопли и полу-замръзнал от студения вятър, духащ по Американското авеню, когато Морис Зап го поздравява:

— Здравей, Пърси! Как ти харесва АСЕ?

— Това е … не мога да намеря думата.

Морис Зап се засмива широко. Той е облечен с крещящото си спортно сако и държи огромна пура. Очевидно е в стихията си. На всеки пет секунди някой го доближава и го удря дружески по раменете или се здрависва с него или го целува по бузата: Морис, как си? Върху какво работиш в момента? Къде си отседнал? Хайде да пийнем нещо, да обядваме, да закусваме. Морис вика, ръкомаха, целува, сигнализира с вежди, записва срещи в бележника си, и същевременно съветва Пърс на кои лекции да отиде и кои да пропусне и го пита дали е виждал Ал Пабст.

— Не — въздиша тъжно Пърс. — Няма я в програмата.

— Това нищо не означава, много хора се записват, след като програмата е обявена в пресата.

— Името й го няма и сред по-късно регистриралите се в Организационният офис на конференцията — казва Пърс. — Боя се, че не е дошла.

— Не се отчайвай, Пърси, някои хора се промъкват без регистрация, да си спестят таксата.

— Такъв е моят случай — признава Пърс. Той все още не е изплатил разходите за околосветското си пътешествие и за него беше истинска мъка да събере пари за идването си, как ще се прибира обратно пък е проблем, с който още не му се занимава.

— Трябва да обикаляш различните зали и да търсиш теми, които вероятно я интересуват.

— Точно това и правя.

— Каквото и да правиш обаче, не изпускай форума върху функцията на критиката, 2:15 днес следобед в голямата бална зала.

— Ти ли ще говориш?

— Как позна! Това е решителната битка, Пърси. Артър Кингфишър е арбитърът. Разправят, че той ще реши кой е най-подходящият кандидат за длъжността към ЮНЕСКО. Самият Текстел е тук, готов да занесе добрата вест в Париж. Този форум е като телевизионен дебат на кандидат-президенти.

— Кой още ще говори?

— Мишел Тардю, фон Турпиц, Фулвия Моргана и Филип Суолоу.

Пърс е изненадан:

— Професор Суолоу наравно с другите?

— Е, първоначално Ръдиърд Паркинсън беше поканен, но той изпуснал самолета си — току-що се обади от Лондон. Той искаше да ни постави на място, като се появи чак последния ден на конференцията. Така му се пада. Филип Суолоу е тук за Обществото на Хазлит, така че записаха него като заместник на Паркинсън. Той е роден с късмет. Винаги пада на краката си.

— Значи въобще не се е разболявал и от легионерска болест, така ли?

— Аха. Както си и мислех, било е само слънчев удар. Той бил чел някаква статия за легионерската болест в „Тайм“ и се уплашил, че има всички симптоми. Нямаше нужда Хилари да идва в Израел да го гледа. Това обаче ги сближи. Филип разбра, че възрастта му напредва и има нужда повече от майка, отколкото от любовница. Или може би Джой го разбра. Но ти не познаваш Джой, нали?

— Не — казва Пърс. — Коя беше тя?

— Това е дълга история, а аз трябва да си събера мислите за форума следобед. Знаеш ли, служителите на АСЕ организират парти довечера в апартамент на покрива. Ако искаш да отидеш, намини към стаята ми към десет довечера. Окей? Стаята ми е 956. Чао!

 

Огромна публика се беше събрала в Голямата бална зала, за да изслуша форума върху функцията на критиката. Сигурно имаше повече от хиляда души, седнали в редиците от позлатени, плюшени столове, а още няколкостотин стояха прави отзад и между редовете на обширната зала с полилеи, привлечени не само от темата и известността на лекторите, но и от слуховете за връзка между форума и длъжността към ЮНЕСКО. Пърс, седнал отпред, се въртеше на стола си и търсеше с очи Анджелика сред публиката, а погледът му се сблъскваше с море от лица, обърнати в очакване към подиума, където бяха седнали четиримата лектори и техният председателстващ, всеки с микрофон и чаша вода пред себе си. Врява от разговори се вдигаше към белия таван със златни орнаменти до мига, когато Артър Кингфишър — слаб, тъмноок, с гърбав нос и бяла грива, даде знак за тишина с почукване на молива си върху микрофона. Той представи лекторите: Филип Суолоу, който — Пърс отбеляза с изненада — беше обръснал брадата си и сякаш съжаляваше за това, защото пръстите му нервно докосваха голата брадичка така, както ампутиран търси липсващия крайник; Мишел Тардю — подпухнал и набръчкан в лъскаво кафяво кожено сако, сякаш продължение на собствената му кожа; фон Турпиц — намръщен под нископодстриганата си белезникава рядка коса, облечен в тъмен делови костюм и колосана риза; Фулвия Моргана — в ефектен черен кадифен гащиризон, блуза от сребристо ламе с дълги ръкави и с огнена коса, повдигната над високомерните й вежди с черна кадифена лента, цялата в перли; и Морис Зап в небрежното си карирано спортно сако и пуловер с поло-яка, захапал дебела пура.

Филип Суолоу беше първият лектор. Той каза, че функцията на критиката е да подпомага функцията на самата литература, която според знаменитата дефиниция на д-р Джонсън е да ни помага да се радваме на живота по-добре или да го понасяме по-леко. Великите писатели са били изключително мъдри мъже и жени, разбиращи и прозорливи. Техните романи, пиеси и стихове са неизчерпаем източник на ценности, идеи и образи, които — правилно разбрани и възприети — ни позволяват да живеем един по-пълен, по-красив и по-интензивен живот. Но литературните конвенции се променят, историята се променя, езикът се променя и с тях тези богатства остават заключени в библиотеките, покрити с прах, пренебрегнати и забравени. Работата на критика е да отключи чекмеджетата, да издуха прахта и да изнесе богатствата на дневна светлина. Естествено, за да направи това, той се нуждае от известни умения: познаване на историята, познаване на филологията, на жанровите конвенции и на текстовото оформяне. Но повече от всичко той се нуждае от ентусиазъм и любов към книгата. Най-вече чрез ентусиазъм в действие критикът строи мост между великите писатели и широката публика.

Мишел Тардю каза, че функцията на критиката не е да добавя нови тълкувания и оценки на „Хамлет“ или „Мизантропът“ или „Мадам Бовари“ или „Брулени хълмове“ към стотиците вече съществуващи в печатан текст, нито към хилядите, които се правят в класните стаи и университетски аудитории, а да разкрие фундаменталните закони, които ни позволяват да създаваме и разбираме такива произведения. Ако литературната критика е познание, то не би трябвало да се основава на интерпретация, тъй като интерпретацията е безкрайна, субективна, непроверима и непоправима. Това, което е постоянно, надеждно, достъпно за научно изследване — веднъж щом игнорираме разсейващата повърхност на действителния текст — са дълбоките структурни принципи и бинарни опозиции, които се крият във всички текстове, написани досега или предстоящи да се напишат в бъдеще: парадигма и синтагма, метафора и метонимия, мимезис и диегезис, акцентуирани и неакцентуирани, субекти и обекти, общество и природа.

Зигфрид фон Турпиц каза, че макар да споделя научния дух, с който неговият френски колега подхожда към трудния въпрос за дефиниране на най-важната функция на критиката както в онтологичен, така и в телеологичен аспект, той е длъжен да подчертае, че опитите да се извлече такава дефиниция от формалните качества на литературното изкуство като обект са обречени на провал, тъй като литературните обекти притежават единствено и само, така да се каже, виртуално съществуване до момента, когато се реализират в съзнанието на читателя. (Когато достигна думата „читател“ той удари по масата с юмрука си в черна ръкавица.)

Фулвия Моргана каза, че функцията на критиката е да води непрестанна война със самата концепция за литература, която не е нищо друго, освен инструмент на буржоазната хегемония, фетишистко материализиране на така наречените естетически ценности, провъзгласени и поддържани от една елитарна образователна система с цел да прикрие бруталните факти на класово потисничество при индустриалния капитализъм.

Морис Зап каза горе-долу това, което беше казал на конференцията в Рамидж.

Докато те говореха, Артър Кингфишър изглеждаше все повече и повече депресиран, смъкваше се все по-ниско на стола си и беше като че ли заспал по времето, когато Морис Зап свърши. Той се размърда от летаргията си, за да попита дали има някакви въпроси или коментарии от публиката. На стратегически места по пътеките бяха разположени микрофони, за да се даде възможност на огромната аудитория да бъде чута и няколко делегата, които не бяха успели да се промъкнат на нито едно от другите заседания на конференцията, се възползваха да прочетат подготвени филипики върху функцията на критиката. Лекторите отвърнаха с предсказуеми възражения. Кингфишър се прозина и си погледна часовника.

— Мисля, че имаме време за още един въпрос — каза той.

Пърс имаше усещането, че е съвсем друга личност в момента, когато се изправи, тръгна по пътеката и застана пред микрофона, поставен директно под подиума.

— Аз имам въпрос към всички, които говориха — каза той.

Фон Турпиц го изгледа ядно и се обърна към Кингфишър:

— Този човек има ли право да се изказва? — попита той. — Той не носи значка.

Артър Кингфишър помете възражението с едно движение на ръката си.

— Какъв е въпросът ви, млади човече?

— Аз бих искал да попитам всеки един от лекторите — каза Пърс, — какво следва, ако всички приемат вашето мнение? — Той се обърна и седна на мястото си.

Артър Кингфишър погледна нагоре, после надолу към масата да подкани за отговор. Насядалите срещу него обаче избягнаха погледа му. Вместо това, те се погледнаха един друг с мимики и жестове, изразяващи озадаченост и подозрителност. Това, което следва, е Революцията — чу се да казва Фулвия Моргана; Филип Суолоу: — Това някаква уловка ли е?, и фон Турпиц: — Това е въпрос на глупак. Жужене от възбудени разговори се надигна откъм залата, което Артър Кингфишър потуши с усилено от микрофона почукване с молива си. Той се наведе напред на стола си и фиксира Пърс с мънистени очи:

— Членовете на форума като че ли не разбират въпроса ви, г-не. Бихте ли го @перефразирали?

Пърс отново стана и се запъти към микрофона сред пълна с очакване тишина.

— Това, което питам е — каза той, — какво ще правите, ако всички останали са съгласни с вас?

— А-ха — Артър Кингфишър внезапно блесна в усмивка, която беше като слънчев лъч, пронизал облак. Дългото му, мургаво лице, изпито от научни занимания чак до костите, надникна над ръба на масата към Пърс с жив интерес.

— Това е много добър въпрос. Много ин-те-ре-сен въпрос. Не си спомням досега да е задаван такъв въпрос. — Той кимна на самия себе си. — Вие естествено искате да кажете, че това, което е от значение в сферата на критическите занимания, не е истината, а различието. Ако всички се съгласят с вашите доводи, те ще трябва да вършат същото като вас и значи ще липсва удовлетворението от работата. Да спечелите, означава да изгубите играта. Прав ли съм?

— Звучи правдоподобно — каза Пърс отдолу. — Аз самият нямам отговор, разполагам само с въпроса.

— Затова пък какъв добър въпрос! — засмя се Артър Кингфишър. — Благодаря ви, дами и господа, времето ни привърши.

Залата изригна в буря от аплодисменти и възбудени разговори. Хората станаха на крака и започнаха да спорят един с друг, а тези отзад стъпиха на столовете си, за да успеят да зърнат младия човек, който бе задал въпрос, объркал претендентите за длъжността към ЮНЕСКО и извадил от тежка летаргия Артър Кингфишър.

— Кой е той? — беше въпросът във всяка уста. Пърс, зачервен, смутен, слисан от собственото си безразсъдство, наведе глава и се насочи към изхода. Навалицата пред вратите се раздели почтително, за да му направи път, а някои от конфериращите го потупаха по гърба и раменете, докато минаваше — леки, почти плахи потупвания, повече като докосвания за късмет или за излекуване, отколкото като поздравления.

 

Следобеда настъпи кратка, но смайваща промяна в климата на Манхатън, безпрецедентна в градската метеорологична история. Леденият вятър, който бе духал от Арктика между каньоните на небостъргачите, вцепенявайки лицата и вкочанясвайки пръстите на пешеходците и уличните търговци, внезапно стихна и се превърна в най-нежен топъл южен бриз. Облаците се разнесоха и слънцето се показа. Температурата скочи нагоре. Твърдият сняг, натрупан на купчини по краищата на тротоарите, започна да се топи и стича в канавките. В Сентръл парк катеричките се събудиха от зимен сън, а влюбените се хванаха за ръце, без да им се пречкат разни там ръкавици. В „Блумингдейл“ станаха опашки за слънчеви очила. Хората, чакащи автобус, се усмихваха едни на други, а таксиметровите шофьори правеха път на частните коли по кръстовищата. Членовете на конференцията, които излязоха от „Хилтън“, за да влязат в „Американа“, присвили се в очакване на студения повей от другата страна на въртящите се врати, вдишаха невярващи топлия прозрачен въздух, разкопчаха канадките си, развиха шаловете си и свалиха вълнените си шапки. Петдесет и девет души съзнателно изопачиха „Ийст Кукър“ на Т.С. Елиът, декламирайки „Какво ли прави тоз декември / разнежен като пролетта?“, което достигна до слуха на главния управител на „Американа“ и доста го озадачи.

В апартамента на Артър Кингфишър в „Хилтън“, където той се оттегли със Сонг-ми Ли да си почине след форума, парното беше задушаващо.

— Ще взема да отворя тоя прозорец — каза той.

Сонг-ми Ли се поколеба.

— Ще измръзнем — каза тя.

— Не, денят е чудесен. Виж, долу на тротоара има хора без горни дрехи.

Той се захвана с дръжките на прозореца: бяха заяли, понеже рядко се използваха, но накрая успя да отвори. Сладък свеж въздух нежно нагъна на вълни дантелените завеси. Артър Кингфишър пое дълбоко дъх.

— Хей, как ти се струва? Въздухът е като вино. Ела тук и дишай.

Сонг-ми дойде отстрани до него и той я прегърна.

— Знаеш ли какво? Това са халкионските дни.

— Какви са те, Артър?

— Период от меко време в средата на зимата. Древните са ги наричали халкионски дни, защото по това време синьото рибарче^[1] мъти яйцата си. Помниш ли Милтън? „А птиците мътят в топлата вълна“? Птиците са били сини рибарки. Това всъщност означава халкион на гръцки, Сонг-ми — синьо рибарче. Халкионските дни са дните на Кингфишър. Моите дни. Нашите дни.

Сонг-ми наклони главата си към рамото му и издаде кратък, нечленоразделен звук от щастие и съгласие. Той внезапно се изпълни с необяснима нежност към нея. Взе я в ръцете си и я целуна, притискайки крехкото й тънко тяло към своето.

— Хей! — прошепна той, когато устните им се отделиха. — Усещаш ли това, както аз усещам?

Със сълзи в очите Сонг-ми се усмихна и кимна.

 

Междувременно в залите без прозорци, но с климатици, конференцията неумолимо продължаваше своя равен ход, а Пърс обикаляше коридорите и се возеше по асансьорите в търсене на Анджелика, надавайки по едно ухо на лекциите върху „Времето в модерната американска поезия“ и „Блейк — в търсене на самия себе си“ и „Испанската драма през Златния век“, поглеждайки с едно око през вратите на семинарите по „Романтично преоткриване на Демона“, „Теория на речевия акт“ и „Неоплатонична иконография“. Той вървеше за кой ли път по коридорите в състояние на крайно разочарование от един форум на тема „Въпросите на модернизма“, когато мина покрай врата, на която беше забоден кариран лист с набързо надраскан надпис на ръка. Той гласеше: „Ad hoc форум върху романса“. Пърс отвори вратата и влезе.

И там я видя. Седнала зад масата в далечния край на залата, тя четеше с ясен, сериозен глас от подредени пред нея листове печатен текст пред публика от около двадесет и пет човека, разпръснати по дузината редици столове, а трима млади мъже седяха край нея на масата. Пърс тихо седна на един заден стол. Господи, колко красива беше! Видът й бе строг, академичен, какъвто го помнеше от аудиторията в Рамидж — тежки очила с тъмни рамки, коса прибрана в стегнат кок, от дрехите й се виждаха само елегантното сако и бялата блуза. Тя вдигна поглед над листите и сякаш погледна право в него, той се усмихна несигурно, а сърцето му заби, но тя продължи, без да промени тона или изражението си. Разбира се, спомни си той, през нейните очила за четене той представлява само едно неясно петно.

Мина известно време, преди Пърс да се успокои достатъчно, за да може да чуе какво казва Анджелика.

— Жак Дерида въведе термина „инвагинация“ с цел да опише сложните взаимоотношения между вътрешното и външното в дискурсивната практика. Това, което ни се струва „вътрешно“ в текста, в действителност не е нищо повече от неговата външна обвивка, нагъната във формата на джоб, който е едновременно скрит, желан и празен и следователно е невъзможно да бъде притежаван. Аз искам да използвам този термин в друг смисъл, специфично мой, като го приложа към романса. Ако епосът е фалически жанр, което трудно може да се отрече, трагедията — жанр на кастрацията (нека не се заблуждаваме по отношение самоослепяването на Едип, защото раната, която той си нанася е друга, очите по същество са символичен еквивалент на тестисите), то тогава романсът е висша форма на инвагиниран разказ.

Роланд Бард ни учи на тясна връзка между разказа и сексуалността, между удоволствието на тялото и удоволствието на текста, но въпреки собствената си сексуална амбивалентност, той развива тази аналогия по подчертано мъжки начин. Удоволствието от класическия текст, в системата на Бард, е само предварителна игра. То се състои от непрекъснато дразнене и отлагане момента на удовлетворяване на читателското любопитство и желание — желание за разрешаване на енигмата, за завършване на действието, възнаграждение на добродетелта и наказание на порока. Парадоксът на нашето удоволствие от четенето, според този модел, е в това, че имаме нужда да „узнаем“, затова следим разказа, докато удовлетворяването на тази нужда унищожава удоволствието, точно както в психосексуалния живот притежаването на Другия убива Желанието. Епосът и трагедията се движат неотклонно към това, което наричаме — и съвпадението не е случайно — кулминация, това е, ако си послужим със сексуална терминология, метафорична кулминация от мъжки тип: единично, експлозивно освобождаване на акумулирано напрежение.

Романсът е структуриран по обратния начин. В него няма една кулминация, а множество такива, удоволствието от този текст идва отново и отново. Едва-що една криза в съдбите на героите е отминала, и се появява нова, едва-що едно приключение е приключило, и започва друго. Въпросите на разказа се поставят и решават, като контракции на вагинални мускули в сексуален акт, и този процес е по принцип безкраен. Най-великите и най-типични за жанра романси най-често са недовършени — те свършват поради изтощението на автора, тъй като способността на жената за оргазъм е ограничена единствено от физическата й сила. Романсът е многократен оргазъм.

Пърс слушаше този поток от мръсотия, изливащ се от изящните устни и перлени зъби на Анджелика с нарастващо удивление и пламнали бузи, но никой друг от публиката като че ли не намираше нищо порицателно или смущаващо в лекцията. Младите мъже, седнали на масата, кимаха замислено, въртяха в ръце химикалките си и записваха по нещо в бележниците си. Единият от тях, с мек глас, който сякаш подхождаше на спортното му сако от туид, благодари на Анджелика за лекцията и попита дали има някакви въпроси.

— Изключително впечатляващо, не смятате ли? — прошепна женски глас в ухото на Пърс. Той се обърна и видя позната фигура с бяла фризирана коса.

— Мис Мейдън! Не съм и очаквал да ви срещна тук.

— Знаете, че не мога да устоя на конференции, млади човече. Но това наистина беше брилянтно представяне, нали? Ако можеше да я чуе Джеси Уестън.

— Разбирам, че това ви допада — каза Пърс. — Но за моя вкус то граничи с неприличното.

Някой от присъстващите попита Анджелика дали ще се съгласи, че романът, като отделен жанр, е роден от сексуална връзка между епоса и романса. Тя внимателно разгледа предложението.

— Вие знаете коя е тя, нали? — прошепна той към мис Мейдън.

— Разбира се, че знам, това е мис Пабст, дамата на сърцето ви.

— Не, аз имам предвид друго. Коя е била като бебе.

— Като бебе? — Мис Мейдън го изгледа със странно изражение, едновременно уплашено и очакващо.

Един от младите мъже на масата попита: ако органът на епоса е фалосът, на трагедията — тестисите, на романса — вагината, кой тогава е органът на комедията? О, анусът, веднага отговори Анджелика с блестяща усмивка. Помислете за Рабле…

— Спомняте ли си двете момиченца-близначки по на шест седмици, които са били намерени в самолет през 1954? — натъртено прошепна Пърс.

— Защо трябва да си ги спомням?

— Защото вие сте ги намерили, мис Мейдън! — той извади от портфейла си ксерокс-копие от вестникарската изрезка, която Херман Пабст му беше изпратил. — Вижте: „Момиченца-близначки намерени в стратокрузер на KLM“, а ето тук е вашето име: „открити в тоалетната на самолета от мис Сибил Мейдън от колежа Гъртън“. Когато попаднах на това, допир с перце можеше да ме събори.

Изрезката явно имаше същия ефект върху мис Мейдън, защото тя се свлече от стола си в припадък. Пърс я хвана точно преди да падне на земята.

— Помощ! — извика той. Хората се спуснаха към него.

Докато мис Мейдън се свести, Анджелика беше изчезнала.

 

Пърс претича с отсъстващ поглед през фоайето на „Хилтън“, взе бавния, после експресния асансьор към различни етажи, съвсем напосоки, после дебна из постланите с килими коридори, търси в баровете и ресторантите и по магазините. След около час, той я намери, преоблечена в лека рокля от червена коприна, косата й току-що измита и пусната свободно, блестеше около раменете й. Тя се канеше да влезе в един асансьор на седемнадесетия етаж, когато с отварянето на вратата, той излезе насреща.

Този път той не се двоуми. Сега вече тя няма да му избяга. Без да каже и дума, я грабна в ръцете си и я целуна дълго и страстно. За миг тя се вцепени и съпротиви, но после изведнъж се отпусна и поддаде на свирепата му прегръдка. Той усещаше дългата мека линия на тялото й от гърдите до бедрата съвършено прилепнала към неговото. Сякаш се разтапяха и сливаха в едно. Времето спря. Той смътно дочуваше как асансьорни врати се отварят и затварят, как хора влизат и излизат. После, когато за малко площадката се изпразни, откъсна устните си от нейните.

— Най-после те намерих! — прошепна задъхано той.

— Като че ли е така — останала без дъх отвърна тя.

— Обичам те! — извика той. Нуждая се от теб! Желая те!

— Окей! — засмя се тя. — Чудесно!! В твоята стая или в моята?

— Аз нямам стая — каза той.

Анджелика закачи бележка „Не ме безпокойте“ отвън на вратата, преди да заключи и пусне веригата отвътре. Беше късен следобед и вече притъмняваше. Тя светна една нощна лампа с плътен абажур, която разпръсна мека златиста светлина върху леглото, после дръпна завесите на прозореца. Роклята й се свлече с шумолене на пода. Тя излезе от нея с лека стъпка и вдигна ръце зад гърба си да разкопчае сутиена. Гърдите й се изляха като мед. Те се разлюляха и потрепераха, докато си сваляше чорапогащите и бикините. Красотата на деколтето й го трогна почти до сълзи; дръзкото храстче от черни косми между краката й го сепна и възбуди изведнъж. Той се обърна скромно настрани, за да се съблече, но тя се доближи до него, прокара хладните си пръсти по гърдите и корема му и погали твърдия му едър секс.

— Недей, за Бога — изстена той, — или не отговарям за последствията.

Тя се засмя, хвана го за ръка и го заведе в леглото. Легна по гръб с леко повдигнати колене и му се усмихна с тъмните като планински езера очи. Той раздели бедрата й като страници на книга и се вгледа в процепа, в цепнатината, в дълбоката романтична бездна — крайната цел на неговото дирене.

Както повечето млади мъже при първия си сексуален опит, Пърс беше така бърз, както му беше и сладко. Веднага щом инвагинира, той бурно свърши. С помощ и насърчаване от Анджелика, обаче, той свърши още два пъти през следващите часове, не така рязко и в две съвсем различни пози; а когато не можеше повече, когато беше само една суха, напрегната ерекция без семе за изхвърляне, Анджелика се наниза отгоре му и получи неколкократни оргазми, докато рухна отгоре му от изтощение. Те лежаха на леглото, изпотени и задъхани.

Пърс се почувства с десет години по-възрастен и по-мъдър. Беше опитал от медената роса и отпил от млякото на рая. Вече нищо нямаше да бъде същото. Възможно ли бе след известно време да се облекат, да излязат от стаята и да се държат като обикновени хора сега, след като това се бе случило между тях? Сигурно винаги е така с влюбените, заключи той: тяхното взаимно познаване на нощната им страна е тайната спойка помежду им.

— Сега ще трябва да се омъжиш за мен, Анджелика — каза той.

— Аз не съм Анджелика, аз съм Лили — тихо каза момичето до него.

Той скочи на четири крака, надвеси се над нея и се вгледа в лицето й.

— Ти се шегуваш. Не се шегувай с мен, моля те, Анджелика!

Тя поклати глава:

— Няма майтап.

— Ти си Анджелика.

— Лили.

Той я загледа напрегнато, докато го заболяха очите. Ужасният факт беше, че не можеше да разбере дали Анджелика го лъжеше или Лили му казваше истината.

— Има само един начин да бъдем разпознати — каза тя. — И двете имаме на едното си бедро петно по рождение, като кавичка. Анджи има на лявото бедро, аз — на дясното. — Тя се обърна настрана да покаже малко петънце, по-бледо от кожата й, на дясното й бедро. — Когато застанем една до друга по бански, изглеждаме като две кавички. Виждал ли си петното на Анджелика?

— Не — каза той с горчивина. — Но съм чувал за него. — Изведнъж се засрами от голотата си, скочи от леглото и бързо заобува гащетата и панталона си.

— Защо? — каза той. — Защо ме измами?

— Не мога да откажа на младеж, толкова жаден за секс — каза Лили.

— Искаш да кажеш, че ако някой абсолютно непознат се доближи до теб и те целуне, ти веднага сваляш всичко и скачаш в леглото с него?

— Вероятно. Но аз се досетих, че си ти. Анджи ми е говорила за теб. Защо си толкова огорчен? Все пак ние добре го направихме.

— Мислех, че си момичето, което обичам — каза Пърс. — Нямаше да правя любов с тебе, ако знаех.

— А, значи се пазиш за Анджи?

— Може и така да е. Ти открадна нещо от мен, което не ти се полагаше.

— Само си губиш времето, Пърс, Анджи е архетип на сексуален дразнител.

— Това е нечувана обида, защо говориш така за сестра си?!

— О, тя приема това. Точно както аз приемам, че съм си кучка по душа.

— Това аз не бих се и опитал да отрека — каза той саркастично.

— О, наистина ли?

— Да, наистина. Нещата, които вършиш…

— На тебе май ти харесаха все пак, а?

— Трябваше да се сетя. Никое почтено момиче нямаше и да помисли за тях.

— О, Пърс, недей да говориш така! — извика тя внезапно с нотка на тревога.

— Защо? — изтръпна той.

— Защото аз се пошегувах. Аз съм Анджелика!

Той се метна обратно в леглото: — Скъпа моя, не исках да кажа това! Беше прекрасно, аз… — той се спря. — За какво се смееш?

— Забрави ли за белега по рождение? — Тя безочливо завъртя дясното си бедро.

— Значи ти все пак си Лили?

— А ти какво мислиш, Пърс?

Той седна на стола прегърбен и покри лицето си с длани.

— Мисля, че се опитваш да ме подлудиш, която и да си.

Той гледаше как момичето придърпва покривката на леглото и се загръща в нея. Тя се извърна и постави ръка на голото му рамо.

— Пърс, аз се опитвам да ти кажа, че ти всъщност не си влюбен в Анджелика. Ако не можеш да бъдеш сигурен дали момичето, с което си спал, е Анджелика или не, как можеш да твърдиш, че си влюбен? Бил си влюбен в една мечта.

— Защо толкова държиш да ми кажеш това? — попита той с половин глас.

— Защото Анджелика обича друг — каза тя.

Пърс свали ръцете от лицето си.

— Кого?

— Един мъж, казва се Питър, ще се женят през пролетта. Той е доцент в Харвард, блестящ според Анджи. Срещнали се на някаква конференция в Хаваите. Тя се надява да намери работа някъде около Бостън, а Питър я уреди да изнесе лекция на тази конференция, за да покаже какво може. Анджи чу, че я търсиш и не й стана много приятно, защото ти е изиграла някакъв номер в Рамидж, имало ли е нещо такова? Тя ме помоли да ти предам възможно най-деликатно, че вече е сгодена. Направих каквото беше по силите ми, Пърси. Съжалявам, ако не ми е достигнала деликатност.

Пърс отиде до прозореца, дръпна завесите и се загледа надолу към ярко осветеното авеню с колите и автобусите спиращи, потеглящи или завиващи на пресечката с 54-та улица. Той облегна главата си на хладното стъкло. Помълча няколко минути. После каза:

— Гладен съм.

— Това е добре — каза Лили. — Ще повикам рум сървиса. Какво искаш да хапнеш?

Пърс погледна часовника си.

— Аз ще ходя на парти. Там ще ям.

— Партито на покрива ли? Ще се видим там — каза Лили. — Питър обеща да ни заведе — Анджи и мен. Това всъщност е тяхната стая. Аз я използвах само за преобличане.

Пърс откачи веригата на вратата.

— Питър знае ли с какво си изкарваш прехраната? — попита той. — Веднъж видях твои снимки в Амстердам. И в Лондон.

— Аз се оттеглих от това — каза тя. — В крайна сметка, реших да продължа да уча. В Колумбия. Засега живея в Ню Йорк.

— А когато работеше за Гърлс Ънлимитид — каза Пърс, — срещала ли си едно момиче на име Бернадет? Професионалното й име е Марлен.

Лили се замисли за момент, после поклати глава.

— Не, това беше голяма организация.

— Ако случайно я срещнеш някъде, кажи й да ме потърси.

Пърс взе асансьора до деветия етаж и намери вратата на стая 956 отворена. Вътре Морис Зап, седнал на леглото, ядеше ядки, пиеше бърбън и гледаше телевизия.

— Здрасти, Пърси, влизай — каза той. — Готов ли си за партито?

— Имам нужда от един душ — каза Пърс. — Може ли да използвам банята ти?

— Разбира се, но точно в момента е заета. Седни и си сипи едно питие. Това се казваше въпрос, дето ни го зададе днес следобед.

— Аз нямах намерение да ви затруднявам — каза извинително Пърс, като си сипваше бърбън. — Не знам какво ми стана, да си призная.

— Няма значение. Ясно беше, че Артър Кингфишър не се заинтересува от това, което казах.

— Разочарован ли си? — Пърс седна на стол, от който косо се виждаше телевизора. Гола двойка, също като той и Лили преди час, се въртяха и гърчеха в леглото.

— Не, мисля, че най-сетне се отказах от навика си да бъда прекалено амбициозен. Откакто ме отвлякоха, това, че съм просто жив, ми се струва достатъчно.

Изведнъж екранът се изпразни и се появи надпис: „Наберете 3, за да си поръчате филм по ваш избор“. Започна друг филм, този път каубойски.

— Пускат пет минути безплатно някой филм, за да те заинтригуват — обясни Морис. — После, ако искаш да го гледаш целия, се обаждаш и ти го прожектират в стаята срещу заплащане.

— Само с едно обаждане! — каза Пърс. — О, прекрасен нов свят!^[2]

— Точно така, в този град можеш да получиш всичко по телефона: китайска храна, масаж, уроци по йога, акупунктура. Можеш да си поръчаш момичета в стаята да ти говорят мръсотии някоя и друга минута. Плащаш с кредитна карта. Но ако си в деконструкция, можеш просто да гледаш всички тези реклами една след друга, безплатно, като авангарден филм. Забележи — каза той — аз загубих вяра в деконструкцията. Мисля, че днес ми пролича.

— Искаш да кажеш, че не всяко декодиране е ново закодиране в крайна сметка?

— О, то е, то е. Но отлагането на смисъла не е безкрайно, поне що се касае до личността.

— Аз мислех, че деконструкционалистите не вярват в личността.

— Не вярват. Но смъртта е единствената концепция, която не можеш да деконструираш. Оттук стигаш до старата идея за автономното аз. Мога да умра, следователно съществувам. Осъзнах това, когато онези италиански радикалчета заплашваха да ме деконструират.

Вратата на банята се отвори и оттам излезе дама в хавлиена роба и облак ароматна пяна.

— О! — възкликна тя, изненадана, че вижда Пърс.

— Добър вечер, г-жо Рингбаум — каза той, изправяйки се на крака.

— Познаваме ли се?

— На едно парти на Темза миналата пролет. Кораба „Анабел Ли“.

— Не си спомням много за това парти — каза г-жа Рингбаум, — освен дето Хауърд се сби с Роналд Фробишър и корабът се понесе по реката.

— Всъщност точно Роналд Фробишър го пусна на дрейф.

— Той ли бил? Ще го подкача за тази работа довечера.

— Роналд Фробишър тук ли е, на АСЕ? — възкликна Пърс.

— Всички са на АСЕ — каза Мориз Зап — Всички, за които някога си чувал. — Сега той гледаше филм за боксьори.

— Всички, с изключение на Хауърд — каза Телма с глава мушната в гардероба. — Хауърд остана в Илинойс, защото му забраниха за цял живот да пътува със самолет, откакто помолил една стюардеса за секс.

— Съжалявам да чуя това — каза Пърс.

— Това не ме безпокои — каза Телма с лек смях. — Зарязах този некадърник през септември и това е най-хубавото нещо, което съм правила досега. — Тя извади черна рокля за коктейл и я постави върху себе си, застанала пред огледало в цял ръст. — Тази ли да облека довечера, скъпи?

— Да, да — каза Морис, без да откъсва очи от телевизора. — Изглежда страхотно.

— Да отида ли в банята да се облека или този млад човек ще бъде така любезен да изчака в коридора?

— Пърси, иди да си вземеш душ, докато Телма се облича — каза Морис. — Ползвай моята електрическа самобръсначка, ако искаш да се обръснеш. А между другото, ако католическото ти ирландско съзнание е шокирано от неразборията тук, ще ти кажа, че ние с Телма мислим да се женим.

— Поздравления! — каза Пърс.

— Романсът ни започна в Йерусалим — потвърди Телма с влюбена усмивка към Морис. — Хауърд дори не забеляза. Той беше прекалено зает да обмисля как да ме накара да правим секс в кабинките на лифта.

 

Когато Пърс се изкъпа и обръсна, тримата взеха един експресен асансьор до най-високия обществен етаж на хотела, а там един мъж с ключ ги въведе в малък частен асансьор, който ги закара до апартамента на покрива. Това беше огромен апартамент, истинска магия на две нива с остъклени пространства, които откриваха секващи дъха гледки към нощния Манхатън. Вътре бе вече пълно и шумно, но настроението на събралите се бе свободно и еуфорично. За това помагаше и единствената напитка на разположение — шампанското. Артър Кингфишър беше осигурил дузина каси.

— Сигурно празнува нещо много важно — коментира Роналд Фробишър, който беше поел надзора над една от касите. Той напълни чашата на Пърс и го представи на слаба, червенокоса жена с пронизващи очи в зелен костюм с панталон. — Дезире Бърд, секция 409: „Нови тенденции при жените-писателки“ — каза той. — Аз съм от секция 351: „Традиция и новаторство в поствоенната британска литература“. Строго казано, аз съм си традиционен. Тъкмо говорехме за необичайно топлото време този следобед.

— Боя се, че го изпуснах — каза Пърс. — Бях в стаята си целия следобед.

— Беше разкошно — каза Дезире Бърд. — Аз бях в апартамента на моята посредничка, разговаряхме за новата ми книга. Бях наистина депресирана, искам да кажа, книгата е фактически готова, но аз загубих вяра в нея. Казвах на Алис: Алис, реших, че не съм истинска писателка в крайна сметка. „Трудни дни“ беше чист късмет, тази нова книга е направо хаос, а тя ми казва: Не, не, не говори така, а аз казвам: Нека само да ти прочета малко от нея и ще видиш какво имам предвид, и тя: Окей, но мисля да отворя прозореца за минутка, много е горещо тук. И така, тя отваря прозореца — представяте си какво е да отвориш прозорец в Манхатън по средата на зимата, помислих си: Тя трябва да е полудяла — и изведнъж този невероятно нежен топъл въздух влиза и се завихря из стаята, а аз започнах да чета напосоки от ръкописа си. Е, казах аз, след една-две страници, това май не е толкова лошо. Страхотно е, каза Алис. Аз казах: То не е типично, чуй това, и й прочетох още малко. Когато свърших, Алис каза: Фантастично, а аз казах: Е, може би не е чак толкова лошо. И наистина не беше. Не беше! Сега можете да си представите какво стана. Колкото повече страници преглеждаше Алис, толкова по-ентусиазирана ставаше, и толкова повече аз започвах да вярвам, че „Мъже“ може би е добра книга в крайна сметка.

— Чудесно — каза Роналд Фробишър. — Аз имах подобно преживяване. Седях на площад „Вашингтон“ по същото време, топлех се на необичайното слънце и си мислех за Хенри Джеймс, когато изведнъж първото изречение от романа се появи в главата ми.

— Какъв роман? — попита Дезире.

— Моят следващ роман — каза Роналд Фробишър. — Ще напиша нов роман.

— За какво ще бъде той?

— Още не знам, но някакси усещам, че старият ми стил се завръща. Чувствам го в ритъма на това изречение.

— Между другото — каза Пърс. — През лятото се запознах с японския ви преводач.

— Акира Саказаки? Тъкмо ми изпрати превода си на „Опитай по-настойчиво“ — прилича на молитвеник на млада булка. Подвързан в бяло с бледоморав копринен маркер. — Той допълни чашата на Пърс.

— По-добре първо да хапна вътре, преди да пия още от това — каза Пърс. — Извинете ме.

Както се обслужваше от масата с великолепна вечеря, разположена покрай цялата стена, една дълга ръка в сив камгарен ръкав, омазнен около китката, се пресегна през рамото му и дръпна изпод носа му последното останало в чинията парче пушена сьомга. Пърс се обърна възмутено и видя жълтите кучешки зъби на Феликс Скинър да се хилят насреща му.

— Съжалявам, мой човек, но изпитвам фатално влечение към сьомга. — Той пусна резена пушена сьомга върху поднос с наредени разнообразни хапки. — Какво правиш на АСЕ?

— Мога да ви задам същия въпрос — каза хладно Пърс.

— О, аз оглеждам за таланти, опипвам пазара, това правя. Получи ли писмото ми, между впрочем?

— Не — каза Пърс.

Феликс Скинър въздъхна.

— Това е Глория, тя трябва да си тръгва… Е, ние преразгледахме твоето предложение и решихме да ти възложим книгата все пак.

— Това е чудесно! — възкликна Пърс. — Ще има ли аванс?

— О, да — каза Феликс Скинър. — Е, не много голям — добави той предпазливо.

— Може ли да ми го дадете сега? — попита Пърс.

— Сега? Тук? — Феликс Скинър го изгледа смаян. — Това не е обичайната практика. Още не сме подписали договор.

— Трябват ми двеста долара, за да се върна в Лондон.

— Предполагам, че бих могъл да ти дам толкова — измърмори недоволно Феликс Скинър. — Случайно ходих до банката днес следобед. — Той извади две стодоларови банкноти от портфейла си и ги подаде на Пърс.

— Много благодаря — каза Пърс. — Наздраве! — той пресуши чашата си, която бе напълнена някак разсеяно от един възнисък тъмнокос мъж, който стоеше наблизо с бутилка шампанско в ръка и разговаряше с висок тъмнокос мъж, пушещ лула.

— Ако успея да обхвана Източна Европа — казваше високият мъж с английски акцент, — оставям ти целия останал свят.

— Добре — каза ниският, — но смея да кажа, че хората пак ще ни бъркат.

— И те ли са издатели? — прошепна Пърс.

— Не, те са писатели — каза Феликс Скинър. — А, Ръдиърд! — извика той и се обърна да поздрави новопристигналия. — Е, пристигнахте най-после. Мисля, че познавате младия Макгаригъл. Много хора съжаляваха, че ви нямаше на форума този следобед. Какво стана?

— Срамен инцидент — каза Ръдиърд Паркинсън, като духна бакенбарда си, така че заприлича на ядосан бабун. — На минаване през контролата на Хийтроу — вече бях закъснял, защото преди това се скарах с едно безочливо момиче на гишето за проверка на билетите — двама с вид на главорези ме отведоха в една стая и ме подложиха на унизителен обиск и морален тормоз. Заради това си изпуснах самолета.

— Господи, защо са го направили? — каза Феликс Скинър.

— Казаха, че било грешка. Никакво извинение, разбира се. Да ви приличам на контрабандист? Направих официално оплакване. Вероятно ще ги съдя.

— Вината не е ваша — каза Феликс Скинър. — Но струваше ли си да идвате толкова късно?

Паркинсън започна да мърмори нещо за хора, които искал да види — Кингфишър, Текстел от ЮНЕСКО и така нататък. Пърс почти не го слушаше. В момента на споменаване на Хийтроу в паметта му изплува образа на Черил Съмърби каквато я беше видял последния път, разплакана над разписанието и скорострелно му просветна, че Черил го обича. Единствено неговото сляпо увлечение по Анджелика му бе попречило да го разбере по-рано. Щом осъзна този факт, Черил му се стори безкрайно желана. Той трябваше да отиде незабавно при нея. Щеше да я прегърне, да избърше сълзите й и да шепне в ухото й, че също я обича. Той се отдалечи от Скинър и Паркинсън, разливайки малко от шампанското си пътьом, и почти се сблъска с Анджелика и Лили, двете увиснали на ръцете на един тъмнокос млад мъж в сако от туид, същият, който председателстваше форума върху романса. Той разпозна Лили по червената копринена рокля. Анджелика все още беше в елегантното си сако и бяла блуза.

— Здравей, Пърс — каза тя. — Запознай се с годеника ми.

— Приятно ми е — каза младият мъж, усмихвайки се. — Питър Макгаригъл.

— Не може да бъде, аз съм Пърс Макгаригъл — каза той. — Вие трябва да сте Питър Някой-друг-си.

— Макгаригъл — засмя се младият мъж. — Имам същото име като вашето. Сигурно сме далечни роднини.

— Учили ли сте някога в Тринити Колидж?

— Да, учил съм.

— Боя се тогава, че аз съм заел вашето място — каза Пърс. — Когато ме назначиха на работа в Лимерик, смятаха, че назначават вас. Оттогава все ми тежи на съвестта.

— Направили сте ми услуга — каза Питър. — Вследствие на това аз дойдох в Щатите и сега съм много добре тук. — Той се усмихна нежно на Анджелика, а тя стисна ръката му.

— Нещо да ти тежи, Пърс? — каза тя.

— Не, всичко е наред.

— Чух, че си бил на моята лекция днес следобед. Какво мислиш за нея? — Тя го погледна нетърпеливо, сякаш мнението му наистина имаше значение.

Не му се наложи да отговаря, тъй като някъде наблизо се чу звук от почукване по масата за тишина. Врявата стихна. Един мъж в лъскав млечносив костюм започна реч, застанал по средата на стъпалата, които свързваха двете нива на апартамента.

— Кой е той? — чу се гласът на Феликс Скинър.

— Жак Текстел — прошепна раздразнено в ухото му Ръдиърд Паркинсън.

— Както повечето от вас знаят — казваше Жак Текстел, — ЮНЕСКО възнамерява да разкрие нова длъжност по литературна критика, която ще може да се изпълнява от където и да е по света, и както може би знаете, потърсихме съвета на доайена в областта, Артър Кингфишър, по въпроса как да намерим подходящ за поста човек. Е, дами и господа, имам новина за вас. — Текстел направи пауза, сякаш да засили напрежението; Пърс се огледа наоколо, зървайки съсредоточените и пълни с очакване лица на Морис Зап, Филип Суолоу, Мишел Тардю, Фулвия Моргана и Зигфрид фон Турпиц. — Артър ми каза, че е готов да се върне отново на работа и дава разрешение да бъде издигната кандидатурата му.

Последва масово изахкване от слушателите и буря от аплодисменти, смесени с цинични изрази на неодобрение.

— Разбира се — каза Текстел, — аз не мога да говоря от името на комисията по назначаване, на която съм само председател. Но бих бил изненадан, ако има някакъв сериозен съперник на Артър.

Още аплодисменти. Артър Кингфишър, застанал под Текстел, вдигна ръцете си.

— Благодаря ви, приятели — каза той. — Знам, че някои хора могат да кажат, че е необичайно консултант да се предложи за пост, за който е давал своите съвети; но когато се съгласих да бъда такъв, мислех, че съм свършен като творец. Днес се чувствам така, сякаш ми е даден нов жизнен заем, който бих искал да отдам на международната научна общност чрез добросъвестно служене на ЮНЕСКО.

На тези колеги и приятели, които може би смятат, че техните кандидатури за длъжността са не по-лоши от моята, ще кажа само, че след три години тя отново ще бъде свободна. — Още аплодисменти, примесени с неискрен смях. — Накрая, бих искал да споделя с вас моето лично щастие. Сонг-ми? — Артър Кингфишър се пресяга, хваща ръката на Сонг-ми Ли и внимателно я издърпва на стъпалото до себе си. — Днес следобед, дами и господа, тази прекрасна млада дама, моя приятелка и секретарка от много години, се съгласи да стане моя съпруга.

Поздравления, викове, свиркане, аплодисменти. Сонг-ми Ли се усмихва срамежливо. Той я целува. Още аплодисменти.

Но коя е тази дребна белокоса дама, която се изкачва достолепно към великия литературен теоретик?

— Поздравления, Артър — казва тя.

Той се взира, разпознава я и отстъпва назад.

— Сибил! — възкликва той смаян. — Откъде дойде? Къде беше? Трябва да са минали тридесет години…

— Двадесет и седем, Артър — казва тя. — Точната възраст на дъщерите ни.

— Дъщери? Какви дъщери? — казва Артър Кингфишър, като разхлабва вратовръзката си, сякаш се задушава.

— Онези чудесни девойки-близначки ей-там. — Тя посочва театрално към Анджелика и Лили, които се споглеждат слисани. Страшна врява сред публиката. Сибил Мейдън повишава тон над вдигналия се шум.

— Да, Артър, помниш ли как отне дълго пазената ми девственост през онова лято, на лятното училище в Аспен, Колорадо, през лятото на петдесет и трета? Мислех, че съм твърде стара, за да зачена, но се оказа, че не е така. — Сега в залата цари пълна тишина, ушите на всички са се наострили да уловят всяка дума от тази удивителна история. — Няколко седмици, след като се разделихме, открих, че съм бременна — аз, уважаваната стара мома на средна възраст, член на колежа в Гъртън, бременна — и то от женен мъж, защото жена ти още беше жива тогава. Какво можех да направя, освен да прикрия истината? За щастие, тъкмо започвах една година академичен отпуск в Америка. Трябваше да работя върху Хънтингтън. Вместо това, аз се скрих в Ню Мексико, родих близначките през пролетта на петдесет и четвърта, пренесох ги тайно на самолет за Европа в чанта „Гладстон“ — пътувах първа класа, за да имам право на допълнителен багаж, в първа класа не проверяваха багажа и още нямаше рентген — занесох чантата в тоалетната веднага щом се издигнахме във въздуха и се престорих, че съм намерила бебетата там. Естествено, никой не се усъмни, че аз, уважаваната стара мома на четирийсет и седем години, може да съм тяхната майка. В продължение на двадесет и седем години нося тайната и вината си навсякъде с мен. Напразно се опитвах да се развлека с пътувания. Накрая, по време на едно от тях, аз научих истината за моите пораснали дечица. Момичета — ще можете ли някога да простите на майка си, че ви изостави? — тя хвърля сърцераздирателен поглед към Анджелика и Лили, които се втурват към нея и я тласват към Артър Кингфишър.

— Майко! Татко!

— Мъничките ми! Момиченцата ми!

Бедната Сонг-ми е застрашена от събаряне, но Анджелика протяга ръка и я придърпва към обединения семеен кръг.

— Другата ни втора майка — казва тя и я прегръща.

Всички в салона се прегръщат, смеят се, плачат, викат. Дезире и Морис Зап се целуват по двете бузи. Роналд Фробишър се здрависва с Ръдиърд Паркинсън. Само Зигфрид фон Турпиц е крив и намусен. Пърс грабва ръката му и здраво я разтърсва.

— Всичко е наред — казва той. — „Леки, Уиндръш и Бърнстейн“ ще публикуват книгата ми. — Германецът раздразнено дърпа ръката си, но Пърс не е спрял да се здрависва с него, черната ръкавица пада и разкрива съвършено нормална, здрава ръка. Фон Турпиц побледнява, изсъсква нещо и сякаш се смалява на ръст, после пъха бързо ръката си в джоба на сакото и се изнизва от салона, за да не се появи никога повече на международни конференции.

Лили идва срещу Пърс.

— Всички отиваме някъде, където може да се танцува — казва тя. — Искаш ли да дойдеш?

— Не, благодаря — казва Пърс.

— А може и да се върнем в стаята, ако желаеш — казва тя. — Ти и аз.

— Благодаря, но аз трябва да вървя по мои задачи.

Той напусна партито след няколко минути заедно с Филип Суолоу. Очите на англичанина влажнееха.

— Знам какво е да откриеш, че имаш дете, за което не си и сънувал, че съществува — каза той, докато чакаха главния асансьор. — Аз открих, че имам дъщеря, това да се случи на мен. А после отново я загубих. — Асансьорната врата се отвори и те влязоха.

— Как се случи това?

— Това е дълга история — каза Филип Суолоу. По принцип, аз се провалих в ролята на романтичен любовник. Мислех си, че не съм толкова стар, но се оказа, че съм. Куражът ми ме напусна в решителния момент.

— Колко жалко — каза Пърс учтиво.

— Аз не заслужавах тази жена, в моя случай.

— Джой?

— Да, Джой — каза Филип Суолоу с въздишка. Не изглеждаше изненадан, че Пърс знае името. — Получих коледна картичка от нея, пишеше, че ще се омъжва отново. Хилари попита: Джой? Познаваме ли тази Джой? Аз казах: запознах се с нея по време на едно от пътуванията ми.

— Хилари е вашата съпруга?

— Да, тя работи като брачен консултант. Много е добра. Тя помогна на Демпсеви да се съберат пак. Помниш ли Робин Демпси — той беше на конференцията в Рамидж?

— Радвам се да чуя това — каза Пърс. — Той не изглеждаше много доволен, когато се запознахме.

— Прекара някаква криза миналото лято, доколкото знам. Джанет се смили над него. Това е моят етаж. Лека нощ.

— Лека нощ.

Пърс наблюдаваше как Филип Суолоу крачи по коридора, леко залитайки от алкохола, докато вратата се затвори.

 

Пърс мина през фоайето на хотел Хилтън и излезе навън в студената свежа нощ. Температурата се бе върнала към нормалната и влажен режещ вятър отново духаше по Американското авеню. Той тръгна в посока към ИМКА. Черен младеж се носеше във въздуха насреща му на няколко инча над широкия тротоар. Това, което Пърс отначало взе за крилати стъпала, се оказаха ролкови кънки, а онова, което приличаше на шлем, беше вълнена шапка, нахлупена върху слушалки на транзистор. Пърс бе чувал истории за улични нападения в Ню Йорк и понеже носеше двеста долара, спря и се напрегна в готовност за защита. Младежът обаче имаше приветлив вид. Той се усмихваше на себе си и въртеше очи нагоре-надолу; в движенията му имаше ритъм, нещо хореографско, а приближаването към Пърс беше забавено от множество завои и арабески по уличното платно. Явно танцуваше на чувани само от него мелодии в слушалките. Той държеше някакви листовки и минавайки, сръчно пъхна една в ръката на Пърс. Пърс я прочете на светлината на една витрина.

„Самотни? Уморени от телевизията? Търсите секс? В нас е отговорът“, провъзгласяваше тя. „«Гърлс Ънлимитид» предлага разнообразни услуги за гости на Голямата ябълка^[3]. Компаньонки, масажистки, партньорки за игра. Посетете нашия Клуб «Райски остров». Очаква ви вана-джакузи с партньорка по ваш избор. След ваната тя ще ви направи релаксиращ масаж. Забравете за всичко в нудистката дискотека. Ако не ви се излиза от хотелската стая, нашите масажистки ще ви посетят. А може би просто желаете пикантен разговор, за да… се унесете в сън? Наберете 74321 и споделете най-дивите си фантазии с…“

Пърс се върна пак в хотела и пусна монета в най-близкия от телефоните във фоайето. Набра номера и познат женски глас, леко апатичен, каза:

— Здравей, палавнико, аз съм Марлен. За какво си мислиш?

— Бернадет! — каза Пърс. — Имам важна информация за теб.

 

През последния ден на годината, Пърс Макгаригъл отлетя за Хийтроу с джъмбо-джет на Британските авиолинии. Тъй като имаше само ръчен багаж, окъсания му раздърпан сак, той беше един от първите пасажери на митницата и паспортния контрол. Запъти се директно към най-близкото информационно бюро на Британските авиолинии. Момичето зад гишето не беше Черил.

— Да? — каза тя. — Мога ли да ви помогна?

— Да, можете — каза той. — Търся едно момиче, казва се Черил. Черил Съмърби. Работи за Бритиш Еъруейз. Бихте ли ми казали къде мога да я намеря?

— Не отговаряме на такива въпроси — каза момичето.

— Моля ви — каза Пърс. — Важно е! — Той вложи в гласа си цялото нетърпение и очакване на влюбен.

Момичето въздъхна:

— Добре, ще видя какво мога да направя. — Тя натисна няколко бутона на телефона пред себе си и изчака мълчаливо да й отговорят. — О, здравей, Франк — каза тя най-сетне. — Черил Самърби на смяна ли е тази сутрин? А? Какво? Не, не съм чула нищо. А! Не знаеш ли? Ще видя. Добре тогава. Не, нищо. Дочуване. — Тя постави слушалката и погледна Пърс с любопитство и съчувствие. — По всичко изглежда, че вчера са я уволнили — каза тя.

— Какво? — възкликна Пърс. — Но за какво?

Момичето сви рамене.

— Направила сечено на някакъв тежкар… поставила знак „S“ — съмнение за контрабанда, върху картата му. Момчетата от акцизното го претърсили основно и той се оплакал.

— И сега къде е? Как да намеря адреса й?

— Франк каза, че заминала за чужбина.

— За чужбина?

— Казала, че й била омръзнала работата и това било шанс да попътува. Спестявала е, както изглежда. Това каза Франк.

— А казала ли е закъде по-точно заминава?

— Не — каза момичето. — Не е. Мога ли да ви помогна, госпожо? — Тя се обърна настрани да обслужи следващия клиент.

Пърс бавно се отдалечи от информацията и застана пред гигантското разписание със сменящи се надписи, пъхнал ръце в джобовете си, със сака в краката му. Ню Йорк, Отава, Йоханесбург, Кайро, Москва, Бангкок, Уелингтън, Мексико сити, Буенос Айрес, Багдад, Калкута, Сидни … Четири пълни колони. На всеки няколко минути таблото припляскваше, имената пърхаха и почукваха, повдигаха се и се завъртаха пред очите му като компоненти на някаква сложна механична игра на късмета, като гигантска географска мелачка, докато застинеха отново. Върху повърхността на таблото, като на киноекран, той прожектира спомена за лицето на Черил и нейната фигура — русата коса до раменете, походката с високо вдигнати стъпала, блестящия поглед на леко кривогледите й очи и се замисли откъде да започне да я търси в този тесен, малък свят.