Робърт Пен Уорън
Цялото кралско войнство (9)

Глава девета

След тежък удар или криза, след първото сътресение и след като нервите престанат да пищят и се гърчат, човек привиква към новото състояние на нещата и му се струва, че не са възможни повече никакви промени. Приспособяваш се и си уверен, че новосъздаденото равновесие ще трае вечно. След смъртта на съдията Ъруин и след като се върнах в столицата, аз се чувствувах именно така. Струваше ми се, че историята е завършена, че играта, започнала преди много и много години, е изиграна, че лимонът е изстискан докрай. Но ако има нещо сигурно, то е, че никоя история няма край, защото историята, която ни се струва завършена, е само една глава от историята, която никога не свършва, и играта съвсем не е изиграна, изигран е само един гейм от нея, а играта има много и много геймове. Когато играта бъде прекратена, това означава, че вече се е стъмнило. Но денят е дълъг.

Малката игра, която Шефа играеше, още не бе завършила. Но аз почти бях забравил за нея. Бях забравил, че историята на съдията Ъруин, която сама по себе си изглеждаше така завършена, беше само една глава от по-дългата история на Шефа, която още не беше завършила и която от своя страна също беше само глава от една много по-голяма история.

Когато влязох в кабинета, Шефа ме погледна иззад бюрото и каза:

— Значи, успя да ми се измъкне, кучето му с куче.

Не отвърнах нищо.

— Аз не ти казах да го уплашиш до смърт, а само малко да го подплашиш.

— Той изобщо не се уплаши — казах.

— Тогава за какъв дявол направи тази щуротия?

— Аз те предупредих още на времето, че той не се плаши.

— Добре, но защо направи тази щуротия?

— Не искам да обсъждам въпроса.

— Добре, но защо направи тази щуротия?

— Ти глух ли си? Казах ти, че не искам да обсъждам този въпрос.

Той ме погледна малко изненадан, стана от стола и заобиколи бюрото.

— Извинявай! — И сложи тежката си ръка на рамото ми.

Аз се дръпнах.

— Извинявай — повтори. — Нали някога сте били близки приятели?

— Да.

Той се върна на стола си, вдигна голямото си коляно и го обгърна с ръце.

— А Макмърфи си е все още цял-целеничък — каза замислено.

— Да, Макмърфи си е цял-целеничък, но ако искаш да го шантажираш, намери си друг да ти събира материали за това.

— Дори за Макмърфи? — попита с шеговит тон, на който аз не се поддадох.

— Дори за Макмърфи.

— Ей, ти да не си решил да се разделиш с мен?

— Не, но съм решил да се разделя с някои занимания.

— Е, какво, оказа се вярно, така ли?

— Кое?

— Историята със съдията, знам ли я каква е.

Не можех да отрека това. Трябваше да отговоря утвърдително. Затова кимнах и казах:

— Да, оказа се вярно.

— Е, и?

— Казах, каквото имах да казвам.

Той се вглеждаше в мен сънливо изпод падналия перчем.

— Момче — обади се спокойно, — ние с теб работим заедно не от вчера. Надявам се да останем заедно докрай. Затънали сме до ушите във всички тези неща, момчето ми, и двамата, и ти, и аз.

Не отговорих.

Той продължаваше да се вглежда в мен. После рече:

— Не се безпокой. Всичко ще излезе на добър край.

— Да, разбира се — казах кисело, — ти ще станеш сенатор.

— Не за това става дума. Аз мога да стана сенатор още сега, ако това е най-важното.

— А за какво става дума?

Не ми отговори веднага, дори не ме гледаше вече, а беше забил поглед в ръцете си, сключени около сгънатото коляно.

— По дяволите — викна изведнъж, — не е важно. — После пусна внезапно коляното си, кракът му тупна тежко на пода и той скочи от стола. — Но нека всички запомнят добре — Макмърфи и всички останали, — аз ще постигна онова, което съм намислил. Ще го постигна, бога ми, дори ако се наложи да им счупя гръбнаците ей с тия две ръце. — И той протегна ръце с разперени свити пръсти, готови да сграбчат нещо. После се подпря на бюрото и каза по-скоро на себе си, отколкото на мен: — Сега пък този, Фрей. Ах, този Фрей! — И потъна в мълчание, но ако Фрей можеше да го види отнякъде, би се радвал, че е толкова далеч, в онази арканзаска ферма с неизвестен адрес.

Така историята на Шефа и Макмърфи, от която историята на съдията Ъруин беше само част, продължаваше, но аз вече не участвувах в нея. Върнах се към невинната си ежедневна работа и седях в кабинета си, а в това време есента се приближаваше незабележимо и земята лягаше на скосената си ос и лека полека избутваше мястото, на което сядах, встрани от изгарящите кристални лъчи на огромното слънце. Подухнеше ли вечерен ветрец, листата на дъбовете шумоляха сухо, а извън града, там, гдето свършваха бетонните тротоари и трамвайните линии, сплъстената джунгла от захарна тръст лягаше под тежкия нож и вечер по изкъртените пътища скърцаха големите колела на каруците, натоварени догоре с този неблаговонен товар, а нейде отвъд равните черни поля, оголени от секачите, под шафраненото небе пееше жалната си песен негър, уговаряйки се за нещо с Исуса. На университетското тренировъчно игрище дългокрак младеж с атлетически плещи вадеше душата на кожената топка, а по-нататък, при виковете и настойчивите свиркания, бушуваше игра. В събота вечер под блясъка на прожекторите стадионът ехтеше от викове: „Том! Том! Том! Давай, Том!“ Защото Том Старк носеше топката, Том Старк се промъкваше по края, Том Старк пробиваше отбраната и имаше само: Том, Том, Том.

Спортните журналисти пишеха, че той никога не е бил в по-добра форма. А междувременно Том принуждаваше баща си да стои непрекъснато на тръни. Шефа беше станал същински кибрит, все едно шотландец, който е решил да не пие, цялото учреждение ходеше на пръсти, след диктовка машинописките започваха да ронят сълзи над машините си, а длъжностните лица, които излизаха от кабинета му, придържаха с една ръка носна кърпа на бледите си чела, а с другата опипваха пътя през дългата приемна под изрисуваните погледи на мъртвите губернатори в позлатените рамки. Само в Сади нямаше никаква промяна. Тя сечеше думите си, сякаш късаше конец със зъби, и гледаше Шефа с тъмните си пламтящи очи, като че бе богиня на бъдещето, знаеща цената на всички надежди.

Само когато имаше мач, Шефа се отърсваше от мрачното си настроение. Два-три пъти ходих с него и щом Том биваше в стихията си, Шефа се преобразяваше напълно. Очите му изскачаха и заблестяваха, той ме тупаше по гърба и ме стискаше като мечка. Следи от тази треска се забелязваха понякога и на другата сутрин, когато той разгръщаше спортната страница на неделния вестник, но, разбира се, тя не траеше цялата седмица. А Том не правеше нищо, за да спести на баща си тревогите, които му причиняваше. Два-три пъти разговаряха на доста висок стил поради това, че Том клинчеше от тренировки и се беше скарал с треньора Били Мартин.

— На тебе какво ти влиза в работата? — викаше Том в задимената от пури стая в хотела, застанал с разкрачени крака, като че стоеше на палуба по време на вълнение. — Какво ти влиза в работата на теб, та и на Мартин, щом мога да им стъпя на шията? А това аз мога. Все още мога да им стъпвам на шията, тогава какво искаш? Аз мога да им стъпвам на шията, а ти можеш да се фукаш с това. Какво повече искаш?

И с тези думи Том излизаше и тръшваше вратата, а Шефа оставаше като парализиран — очевидно от прекомерния прилив на кръв в главата.

— Чу ли го какви ги говори? — казваше ми после Шефа. — Чу ли го само какви ги говори? Да вземе човек да му счупи главата.

Но той се стресваше. Това не беше трудно да се забележи.

Същевременно Шефа продължаваше да се занимава с аферата „Сибил Фрей“. Както казах, аз не взимах участие в нея. Но не беше трудно да се предвиди какво ще се случи. Имаше два начина да бъде хванат Макмърфи: чрез съдията Ъруин или чрез Гъми Ларсън. Шефа се опита да сплаши съдията, но нищо не излезе. Сега му оставаше да купи Гъми. Това беше напълно възможно, защото Гъми беше човек на сделките. Парата, и толкоз. За подходяща сума той бе готов да продаде всичко: и безсмъртната си душа, и светите кости на майка си, а старият му приятел Макмърфи не можеше да се сравнява нито с едното, нито с другото. Ако Гъми посъветваше Макмърфи да се откаже от намеренията си да стане сенатор, Макмърфи щеше да се откаже, защото без Гъми Макмърфи беше нула.

Шефа нямаше избор. Той трябваше да купува. Би могъл да сключи сделка със самия Макмърфи — да остави отворен пътя му към сената, а при следващите избори да заеме неговото място. Но срещу това имаше две възражения. Първо, щеше да се загуби време. Сега бе моментът Шефа да излезе на предна линия. По-късно той би бил само един от сенаторите, които отиват към петдесетте. А сега щеше да бъде вундеркиндът, който бълва огън. Момче с бъдеще. И, второ, ако допуснеше Макмърфи до гърнето с меда, сума хора, които дори в самотата на спалнята ги избиваше студена пот само при мисълта да се изпречат на пътя на Шефа, щяха да си въобразят, че могат да се хвърлят срещу него и да се измъкнат здрави и читави. Те щяха да започнат да дружат с приятелите на Макмърфи и да се черпят с пури с тях. Може би дори щяха да започнат да мислят самостоятелно. А имаше и трето възражение срещу една сделка с Макмърфи. Впрочем това не беше възражение, а просто факт. Фактът, че Шефа си беше Шефа, а не някой друг. Ако Макмърфи би го принудил на някакъв компромис, той, Макмърфи, щеше да бъде последният човек, който би спечелил от този компромис. И тъй Шефа се зае да уреди работата с Гъми Ларсън.

Не ставаше дума за нещо дребно. За трохи. А за строежа на медицинския център. И за договор с Ларсън, с който да му бъде възложен този строеж.

Но аз нямах нищо общо с преговорите. С тях се занимаваше Дъфи, който отдавна драскаше да се уреди договорът с Ларсън и несъмнено щеше да получи добър пай за услугата. Не му завиждах за това. Беше си го изработил с труд. Толкова пъти бе треперил и се бе обливал в пот под зловещия, изпитателен поглед на Шефа, мъчейки се да го склони да възложи строежа на Ларсън. И в края на краищата сделката стана възможна само благодарение на една случайност, а не на неговите съзнателни усилия, тъй че той нямаше никаква вина. Затова не го осъждах и не му завиждах за пая, който щеше да получи.

Макар че всичко това ставаше пред очите ми, все едно, че се вършеше зад гърба ми, защото в тези дни, с наближаването на есента, аз чувствувах, че постепенно се откъсвам от заобикалящия ме свят. Той си вървеше по своя път, а аз по моя. Или по-точно, аз щях да вървя по моя път, ако знаех къде е той. Блазнеше ме мисълта да се махна, да кажа на Шефа: „Шефе, обирам си крушите и повече няма да се върна.“ Смятах, че мога да си позволя това. Сега не беше нужно дори пръста си да помръдна, за да имам сутрешната си закуска и кафето. Може би нямаше да бъда от големите богаташи, но щях да бъда благородно богат, по южняшки. В нашия край никой не мечтае да бъде голям богаташ, защото това е вулгарно и долнопробно. Тъй че на мен ми предстоеше да бъда благородно богат. Щом се уредяха нещата около имотите на Ъруин. (Ако изобщо се уредяха, защото работите му бяха така объркани, че кой знае кога щяха да се уредят.)

Щях да бъда благородно богат, защото бях наследил плодовете от престъплението на съдията, тъй както един ден щях да наследя от майка си плодовете от слабодушието на Учения прокурор — парите, които й е оставил, когато е разбрал истината и просто си е отишъл. Аз също можех да си отида и с доходите от някогашното престъпление на съдията да си заживея хубав, чист, безупречен живот в някой край, където сядаш на мраморната масичка под раираното брезентно платно и си пиеш вермут със сода и касис и гледаш как се дипли и проблясва на слънцето прославената синя морска шир. Но не си отидох. Наистина, след като изгубих двамата си бащи, имах чувството, че мога да отплавам свободно, като балон, чието последно въже е прерязано. Но трябваше да отплавам с парите на съдията Ъруин. А тези пари, които ми даваха възможност да отплавам, ме връзваха същевременно на мястото ми, колкото и парадоксално да звучи това. Или с други думи, те представляваха дългата верига на котвата, а самата котва беше заседнала здраво в тинята и водораслите на далечното минало. Може би беше глупаво да се отнасям така към моето малко наследство. Може би то не се различаваше с нищо от всяко друго наследство, получено от някого. Може би император Веспасиан е бил прав, когато, подрънквайки в джобовете на дънките си парите, получени от данъка върху писоарите, е отбелязал остроумно: „Pecunia non olet“^[1].

Не си отидох, но отпаднах от потока на събитията и седях по цял ден в кабинета си или в университетската библиотека и четях книги и монографии за данъците, защото сега работех върху приятна и чиста задача: законопроекта за данъците. И толкова малко се интересувах от онова, което ставаше около мен, че научих за сделката едва когато тя беше вече свършен факт.

Една вечер отидох в резиденцията с чанта, пълна с бележки и таблици, за да ги покажа на Шефа и да поговорим за законопроекта. Шефа не беше сам. При него в библиотеката бяха Тайни Дъфи, Захарчо и за моя изненада, Гъми Ларсън. Захарчо се беше свил в едно кресло в ъгъла и държеше с двете си ръце чаша — както децата държат чаша. От време на време той отпиваше малки глътки от чашата и вдигаше глава, както правят пилетата, когато пият. Захарчо не беше пияч. Той се страхуваше, както сам казваше, че уискито може да го „изн-н-н-н-нерви“. Представяте ли си колко ужасно би било, ако Захарчо се изнервеше дотолкова, че да не може още с първия изстрел да пръсне буркана от конфитюр, който сте му подхвърлили във въздуха, или да не обърше муцуната на мулето със задния калник на черния кадилак? Дъфи, разбира се, обичаше да си попийва, но тази вечер не пиеше. Очевидно нямаше настроение за пиене, въпреки че в погледа му сегиз-тогиз проблясваше тържествуващо пламъче, макар и примесено със силна тревога — не беше лесно да стоиш в откритото пространство пред голямото кожено канапе. Тази тревога се дължеше отчасти на това, че Шефа обръщаше чаша след чаша. Защото, когато Шефа пиеше, задръжките му, и без това слаби, изчезваха напълно и тогава нямаше мяра на езика. А сега той пиеше здраво. Това напомняше първата светкавица, макар и без гръм, след като барометърът три дни поред е падал. Той се беше разположил на коженото канапе, а на пода до захвърленото сако и празните обувки стояха кана вода, шише уиски и купа лед. Когато Шефа биваше притеснен, обикновено изуваше обувките си. Той беше така пиян, че не би могъл и да ги уцели. Бутилката бе опразнена почти до дъното.

Господин Ларсън стоеше встрани от канапето — набит човек със среден ръст, на средна възраст, със сиво лице и сив костюм, на вид без въображение. Той не пиеше. Някога, като съдържател на игрален дом, беше открил, че пиенето не носи нищо. Гъми беше човек на сделките и не вършеше нищо, ако то не носи пари.

Когато влязох и обиколих с поглед компанията, Шефа ме погледна с вече зачервените си очи, но не каза дума, преди да се приближа до откритото пространство пред канапето. После протегна ръка и посочи Тайни, който стоеше в средата на това открито, незащитено пространство с болезнена усмивка на тлъстото си лице.

— Гледай! — каза ми Шефа. — Той искаше да уреди работата с Ларсън. И какво му казах аз? Казах му: не и не. Хиляди пъти не. А каква излезе тя?

Реших, че това е чисто риторичен въпрос, и не отвърнах. Разбрах, че тази вечер е изключено да обсъждаме законопроекта за данъците, и понечих да тръгна към вратата.

— А каква излезе тя? — изрева Шефа насреща ми.

— Откъде да знам? — казах, но съставът на действуващите лица вече ми подсказваше от какъв характер е драмата.

Шефа извърна рязко глава към Тайни.

— Кажи му — изкомандува го той, — кажи му, обясни му какъв голям хитрец се чувствуваш!

Тайни нямаше сили да обясни каквото и да било. Силите му стигаха само за тази болезнена усмивка — като зимна зора над необятните простори на черния костюм, поръбената с бяло жилетка и брилянтената карфица.

— Кажи му де!

Тайни облиза устни, погледна срамливо като булка безизразния сиволик Гъми и пак не можа да каже нищо.

— Добре, аз ще ти кажа — рече Шефа. — Гъми Ларсън ще строи моята болница. Тайни постигна това, за което толкова драскаше, и така всички са доволни.

— Чудесно — казах.

— Да, всички са доволни — продължи Шефа. — Освен мене. Освен мене — повтори той и се тупна по гърдите. — Защото аз казвах на Тайни: не и не. Не искам да имам работа с Ларсън. Защото не пуснах Ларсън да прекрачи тоя праг, когато Тайни ми го домъкна. Защото отдавна трябваше да съм го изгонил от нашия щат. А къде е той сега? Къде е той сега?

Погледнах Гъми Ларсън, чието сиво лице беше непроницаемо. На времето, когато се запознах с Гъми Ларсън, той държеше игрален дом и полицаите му бяха хвърлили голям бой. Навярно не им беше дал полагаемото им се. Така го бяха обработили, че лицето му бе заприличало на суров шницел. Но после то се оправи. Той знаеше, че ще се оправи, и беше приел побоя, без да си отвори устата, защото държиш ли си устата затворена, това винаги ще ти донесе нещо. И в края на краищата му беше донесло. Сега той беше богат предприемач, а не съдържател на игрален дом. Беше богат предприемач, защото си бе създал необходимите връзки в градската управа и защото знаеше да си държи устата затворена. И ето че сега той приемаше търпеливо всичко, с което Шефа го замеряше. Защото това носеше. А Гъми имаше верен инстинкт за всякакви сделки.

— Аз ще ти кажа къде е — продължи Шефа. — Погледни, ето го. Стои в моя кабинет, представи си. Понарадвай му се. Я го виж какъв е хубавец. Знаеш ли какво направи той? Току-що продаде най-добрия си приятел. Продаде Макмърфи.

Човек би рекъл, че Ларсън стои в черква и чака благословия — толкова спокойно бе лицето му.

— Но това е дребна работа. То нищо не значи. Поне за Гъми.

Гъми не трепваше.

— Да, това нищо не значи за Гъми. Цялата разлика между Гъми и Юда Искариотски е, че Гъми ще получи печалба от своите трийсет сребърника. О, той е готов да продаде всекиго. Продаде най-добрия си приятел, а аз… аз… — той се тупна силно в гърдите, които отекнаха като празна бъчва — а аз трябва да купувам, тези песоглавци ме принуждават да купувам.

Млъкна, изгледа свирепо Гъми и посегна към бутилката. Наля си доволно и добави малко вода. Не си направи труда да слага лед. Очевидно се ограничаваше с най-необходимото. След малко и водата щеше да стане излишна.

От своите трезви и победни висоти, изпълнен с увереност, която произтича от точното познаване на цената на всяко нещо на тоя свят, Гъми наблюдаваше фигурата на канапето и когато каната пак биде оставена на пода, каза:

— Ако всичко вече е уредено, губернаторе, мисля, че е време да си вървя.

— Да — отвърна Шефа, — да, всичко е уредено. — И стъпи на пода по чорапи. — Но… — Той се изправи и стиснал в ръце чашата, отърси се като пес, та част от уискито се разля. — Запомни какво ще ти кажа! — Той издаде напред глава и тръгна по килима към Ларсън.

Тайни Дъфи не стоеше съвсем на пътя му, но или не успя да се отдръпне достатъчно, или не направи това достатъчно живо. Във всеки случай, като минаваше покрай него, Шефа едва не го бутна, а може би го и бутна. И в същия миг, без дори да погледне в целта, Шефа лисна чашата право в лицето на Дъфи. И почти едновременно е това я пусна на пода. Тя подскочи на килима, но не се счупи.

Видях лицето на Дъфи в момента, когато уискито се разля по него — изненадана, тлъста муцуна, която ми напомни онзи отдавнашен ден, в който на митинга в Ъптон Шефа подгони Дъфи по края на трибуната и той тупна долу. Сега изненадата отстъпи място на искрица озлобление и миг след това — на смирено обидено изражение и жален хленч:

— Защо направи това, Шефе? Защо направи това?

Шефа, който вече го беше отминал, се обърна при тези думи, погледна Дъфи и каза:

— Отдавна трябваше да го направя. Да, много отдавна.

После се приближи до Ларсън, който вече си беше взел палтото и шапката и чакаше най-невъзмутимо да се успокои атмосферата. Застана пред Ларсън, почти долепил тялото си до неговото. После го хвана за реверите и навря почервенялото си лице в неговата сива физиономия.

— Уредено е — каза Шефа, — да, уредено е, но ти… посмей само да пропуснеш макар и един райбер на някой прозорец или парче желязо в арматурата, посмей да сложиш макар и лъжичка излишен пясък или да спестиш парченце мрамор, жив ще те одера, да знаеш. Аз тебе… — Без да пуска реверите му, той разпери широко ръце. Закопчаното копче на Ларсъновото сако отхвръкна и тракна лекичко чак пред камината. — Защото тя е моя — продължи Шефа. — Ти разбираш ли, това е моята болница! Моята!

Сега в стаята се чуваше само дишането на Шефа.

Дъфи стискаше в ръка влажната носна кърпа, с която си беше обърсал лицето, и наблюдаваше тази сцена със страхопочитание и ужас. Захарчо не обръщаше никакво внимание.

Ларсън, чиито ревери Шефа все още стискаше в ръцете си, дори не мигна. Което си е право, право си е. Той не трепваше. Сякаш в жилите му течеше ледена вода. Нищо не беше в състояние да го смути — нито обиди, нито гняв, нито издевателства, нито дори побой, от който лицето му да се превърне в суров шницел. Той беше човек на сделката. И знаеше цената на всяко нещо.

Той стоеше пред тежкото почервеняло лице, което го изгаряше с парливия си алкохолен дъх, и чакаше. Най-после Шефа го пусна. Просто разпери пръсти и като вдигна ръце, отстъпи от него. След това му обърна гръб и се отдалечи, като че оня не съществуваше. Краката, обути само с чорапи, стъпваха безшумно, а главата леко се поклащаше.

Шефа седна на канапето, наведе се напред, подпря лакти на разкрачените си колене и се втренчи в гаснещите въглени в камината така, сякаш в стаята нямаше никой.

Без да продума, Ларсън се упъти към вратата, отвори я и излезе, като я остави открехната. Тайни Дъфи също тръгна към вратата, но с някаква особена лекота — лекотата на подутото тяло на удавник, изплувало на деветия ден, каквото впечатление оставя дебел човек, когато стъпва на пръсти. Той сложи ръка на дръжката и се обърна. Когато очите му се спряха на Шефа, за когото нищо вече не съществуваше, в тях отново проблесна гняв и аз си помислих: „Бога ми, в него все още има нещо човешко.“ После той улови погледа ми и на лицето му се изписа страдалческо изражение с няма молба да му простя за всичко, да го разбера и му вляза в положението и да не си мисля лошо за горкия Тайни Дъфи, който все гледа да угоди, а за благодарност му плисват в лицето остатъка от уискито. Мигар той няма никакви права? Мигар горкият Тайни е безчувствено говедо?

После той последва Ларсън в нощта. И успя да затвори вратата съвсем безшумно.

Погледнах Шефа, който не помръдваше.

— Радвам се, че сварих последното действие — казах, — но вече е време да се омитам.

Изключено бе тепърва да говорим за законопроекта за данъците.

— Чакай — спря ме той.

После вдигна бутилката и опъна една глътка. Сега вече се задоволяваше само с най-необходимото.

— Казвам му — втренчи се в мен, — казвам му, ти само посмей да пропуснеш макар и един райбер или парче желязо в арматурата, казвам му…

— Това го чух вече.

— … посмей да сложиш макар и лъжичка излишен пясък, да направиш и най-дребно мошеничество, и ще те одера жив, жив ще те одера! — Той стана и пристъпи съвсем близо до мен. — Жив ще го одера — повтори, дишайки тежко.

— Да, ти каза това.

— Казах го и ще си удържа думата. Нека само се опита да ме измами.

— Ясно.

— Аз и без това ще го одера жив. Като нищо ще го одера. — Разпери широко ръце. — Всичките ще ги одера. Всички, които ровят с мръсните си ръце. Нека веднъж свършат работата, после всичките ще ги одера, бога ми! Да ровят те с мръсните си ръце. Те ме принудиха да им възложа строежа, те!

— Не мислиш ли, че и Том Старк има някаква вина? — казах аз.

Това го накара да се спре, колкото и да се бе засилил. Той ме изгледа така, като че се готвеше да ме удари. После се обърна и отиде към канапето. Но не седна. Само се наведе за бутилката, ощети я пряко, пак ме изгледа и каза едва чуто:

— Той е още дете.

Не му отговорих. Шефа целуна още веднъж бутилката.

— Той е още дете — повтори тъпо.

— Естествено.

— Но другите — викна той и пак разпери ръце, — другите… те ме принудиха да им възложа строежа… живи ще ги одера, ще ги унищожа без остатък!

Той говори още дълго в същия дух, след което се тръшна на канапето. После повтори глухо още няколко сентенции все в този дух и пак каза, че Том бил още дете. След това този разговор, в който участвуваше само едната страна, замря и остана да се чува само хъркане и пуфкане.

Гледах го и се сетих за онази вечер — бог знае преди колко години беше, — когато за първи път се напи в моята стая в хотела в Ъптон и изключи. Дълъг път бе извървял оттогава. Сега виждах пред себе си не кръглоликото момчешко лице на чичко Уили. Всичко се беше променило. И то много, честна дума.

Захарчо, който през всичкото това време си седеше кротко в креслото в ъгъла, едва достигайки пода с късите си крака, стана, приближи се до канапето и погледна Шефа.

— Втаса — казах аз.

Той кимна, като продължаваше да гледа проснатото туловище. Шефа лежеше по гръб. Единият му крак висеше на пода. Захарчо го вдигна и намести на канапето. После забеляза захвърленото на пода сако, взе го и зави с него краката на Шефа. Погледна ме и обясни, като че се оправдаваше:

— Д-д-да н-н-не прос-тине.

Аз си взех чантата и връхното палто и тръгнах към вратата. На прага се обърнах да погледна още веднъж полесражението. Захарчо отново седеше в креслото си в ъгъла. На лицето ми ще да се е изписало учудване, защото той обясни:

— Ще пос-с-с-седя при н-н-него д-д-да н-н-не го без-з-зпо-кои н-н-някой.

Оставих ги така двамата.

 

 

Подкарах колата по нощните улици към къщи и се замислих какво ли би казал Адъм Стантън, ако разбере как ще се строи болницата. Във всеки случай бях сигурен какво ще каже Шефа, ако му бъде поставен този въпрос за Адъм. Той щеше да каже: „По дяволите, обещах да я построя и я строя. Това е важното — че я строя. А неговата работа е да седи в нея и да пази кунките си в стерилна чистота.“ И Шефа каза точно това, когато заговорих с него на тази тема.

И докато карах по нощните улици, замислих се какво ли би казала Ан Стантън, ако беше видяла тази вечер Шефа строполен мъртвопиян на канапето. Тази мисъл ме накара да злорадствувам. Нали се беше хванала с него, защото той е такъв едър и силен и знае какво иска и е готов да постигне своето на всяка цена. Е, трябваше да го види как се е строполил като добиче, оплело се във водилото си, как не може да се помръдне и дори глава да вдигне, понеже му пречи халката на носа. Да, заслужаваше си да види това.

После си помислих, че тя може би само това и чака. На жените им дай само пияници, нахали, скандалджии и порочни типове. Умират за тях, защото те — имам пред вид жените — са като пчелите от Самсоновата притча: обичат да правят медените си пити в трупа на лъва.

От силата идва сладостта.

 

 

Том Старк може и да беше още дете, както каза Шефа, но той изигра определена роля за по-нататъшния развой на събитията. Не малка роля имаше и Шефа, струва ми се, тъй като именно той беше направил от Том това, което Том представляваше. Така се получаваше затворен кръг, синът бе само продължение на бащата и когато двамата се гледаха свирепо, човек имаше чувството, че това е едно и също отражение в две огледала. Двамата наистина много си приличаха — по един и същи начин навеждаха глава на една страна, по един и същи я издаваха напред, имаха еднакви резки жестове. Том представляваше трениран, самоуверен, по-излъскан, подстриган вариант на това, което беше Шефа по времето на нашето запознанство. Но голямата разлика се състоеше в следното: в онези далечни дни Шефа вървеше опипом, слепешката към откриването на себе си, на своята голяма дарба, той вървеше, воден от някакъв сляп неосъзнат импулс, властен като съдба или като неизлечима болест, вървеше с увисналия на задника комбинезон или с тесния, лъснал вече костюм от син серж. А Том не вървеше нито опипом, нито слепешката, не търсеше да открие нищо, а най-малко себе си. Той знаеше, че е Том Старк — най-невероятното, най-забележителното явление на света. Том Старк от американския национален, няма грешка. И никакви комбинезони не висяха около яките му бедра и железните колене. Не, той заставаше като боксьор насред стаята, с обувки с дебели каучукови подметки, със сиво спортно сако, само заметнато на раменете, с плътна бяла риза, разкопчана под бронзовата шия, с червена вълнена вратовръзка с отпуснат, голям колкото юмрук възел, изкривен малко на една страна, със самоуверен поглед, който бавно оглеждаше околните, и яка, гладко обръсната челюст, която лениво размазваше неизменната дъвка на спортиста. Знаете как дъвчат дъвка спортистите. О, той беше герой и съвсем не вървеше опипом или слепешката. Той знаеше какво представлява.

Том знаеше, че е звезда. И затова не си даваше труд да спазва изискванията. Дори изискванията за тренировки. „Аз и без това ще им вкарам толкова, колкото са нужни — казваше той на баща си. — Тогава какво, по дяволите, искаш от мен?“ Но веднъж сбърка сметката. Една събота вечер след мача той, Тад Мелън, който играеше резерва в нападението, и Гъп Лосън, редовен защитник, отишли да се почерпят в една кръчма. И може би всичко е щяло да мине благополучно, ако не се счепкали с едни тъпанари, които нищо не разбирали от ръгби, но не обичали да закачат момичетата им. Ония бяха взели здравето на Гъп Лосън и той постъпи в болница и не игра няколко седмици. Том и Тад отнесли само по няколко юмрука, след което околните се намесили и разтървали биещите се. Но всичко това се струпа на главата на треньора Били Мартин. То бе изнесено във вестниците и Били се видя принуден да отстрани за известно време Том Старк и Тад Мелън. Това промени рязко съотношението на силите за мача с „Джорджия“, който трябваше да се играе следващата събота. Този сезон отборът на Джорджия играеше превъзходно и нашите залагаха всичко на Том.

Шефа понесе удара мъжки. Без тюхкане и крясъци — дори когато първата половина завърши със седем на нула за „Джорджия“. Но щом се чу свирката, той скочи.

— Хайде — обърна се към мен и аз разбрах, че се отправя към съблекалните.

Последвах го дотам, облегнах се на рамката на вратата и започнах да гледам какво става. На стадиона вече свиреше музиката. Оркестърът сигурно маршируваше около игрището и слънцето (това беше първият мач, който се играеше през деня, тъй като времето вече захладяваше) блестеше по медните инструменти и по размахващата се златна палка на капелмайстора. След малко оркестърът, някъде далеч, започна да обяснява на любимия роден щат колко много го обичаме, как сме готови да се бием, бием, бием за него, да умрем за него — родина на герои. В това време героите, омърлушени и останали без душа, лежаха наоколо, оставили се в ръцете на масажиста.

В началото Шефа не каза нито дума. Влезе в помещението и огледа бавно отпуснатите тела. Атмосферата напомняше морга. Игла да паднеше, щеше да се чуе. Мъртва тишина. Само веднъж изчегъртаха по цимента бутони, когато някой незабелязано размърда крак, и веднъж-дваж скръцнаха доспехите, когато някой променяше позата си. Треньорът Били Мартин стоеше в другия край на помещението с нахлупена над очите шапка и дъвчеше мрачно незапалената пура. Шефа ги обикаляше с поглед един по един, а в това време оркестърът продължаваше да се врича във вярност на щата и колежаните стояха прави на трибуните под гальовното есенно слънце, притиснали в умиление шапки до сърцата си.

Погледът на Шефа се спря на Джими Хардуич, който седеше на една пейка. Джими беше резервно крило. Той влезе в играта през втората четвъртина, защото лявото крило играеше като бабичка, страдаща от запек. Джими би могъл да се отличи. И му се представи възможност. Той получи пас. Но изпусна топката. И сега, когато очите на Шефа се спряха върху Джими, той отвърна с мрачен поглед, Шефа продължи да го гледа и Джими не издържа:

— Какво чакате още, наругайте ме.

Но Шефа не го наруга. Той не каза нищо. Само са приближи бавно към пейката и застана пред Джими. После все така бавно вдигна дясната си ръка и я сложи на рамото на Джими. Той не го потупа. Само сложи ръка върху него, както човек прави, когато иска да успокои възбуден кон.

Той вече не гледаше Джими, а обгръщаше с поглед останалите.

— Момчета — каза Шефа, — дойдох само да ви кажа, че вие направихте всичко, което беше по силите ви.

Той стоеше с ръка върху рамото на Джими и чакаше. Джими се разплака. Тогава Шефа каза:

— И съм сигурен, че ще направите всичко, което е по силите ви. Защото зная каква закваска имате.

Той пак изчака. После свали ръка от рамото на Джими, обърна се бавно и тръгна към вратата. Там се спря и ги огледа още веднъж.

— И да знаете, че няма да ви забравя — каза той и излезе.

Сега Джими плачеше неудържимо.

Последвах Шефа навън, където музиката надуваше някакъв марш.

Когато започна втората половина, момчетата играеха на кръв. Още в началото те вкараха топката в противниковата врата. Шефа гледаше мрачно, но видимо доволен. В четвъртата четвъртина „Джорджия“ притисна нашите почти пред самата врата, те устискаха известно време, но после джорджийци пробиха и вкараха гол. Така играта завърши при резултата десет на седем.

Но ние все още имахме възможност да спечелим първенството. Ако победяхме във всички останали мачове. Другата събота Том Старк отново излезе на игрището. Излезе, защото Шефа беше натиснал здраво Били Мартин. Само затова — Шефа сам ми призна.

— Мартин как глътна това? — попитах аз.

— Не искаше да го глътне — отвърна Шефа, — но аз го принудих.

Не казах нищо, пък и нямаше какво да кажа. Но Шефа тикна глава в лицето ми и рече:

— Няма да му позволя да провали всичко, разбери това. Сега имаме възможност да спечелим първенството, а това копеле иска да провали всичко.

Пак не казах нищо.

— Не ми е за Том, а за първенството, честна дума — каза той. — Не ми е за Том. Ако беше само за Том, зъб нямаше да обеля. И ако още веднъж пропусне тренировка, ще му счупя главата, кълна ти се.

— Той е доста едричък — подхвърлих аз.

Шефа още веднъж се закле, че ще му счупи главата. И другата събота Том Старк отново излезе на игрището. Играеше като някакъв хибрид от балерина и локомотив и трибуните ревяха: „Том, Том, Том!“, защото той беше любимецът на публиката, и резултатът достигна двайсет на нула и отново имаше изгледи нашите да спечелят първото място. Оставаха още две срещи. Една лека с политехническия и финалната в Деня на благодарността.

С политехническия беше лесно. В третата четвъртина, когато щатският университет вече водеше, треньорът пусна Том просто за да се пораздвижи. Том устрои малко представление за публиката. Играеше леко, красиво, дръзко. За него играта сякаш не беше нищо — с такава лекота се справяше с всяко положение. По едно време той се вряза в противниковото поле, измина седем ярда с топката и бе свален от втората линия, но не стана веднага.

— Сигурно са му изкарали въздуха — каза Шефа.

— Сигурно — обади се Тайни Дъфи, който седеше с нас в губернаторската ложа, — но Том не се стряска от такива неща.

— Не, разбира се — каза Шефа.

Но Том изобщо не стана. Отнесоха го на ръце до съблекалните.

— Изкарали са му въздуха, това е — каза Шефа, като че ставаше дума за времето. — Я, пуснаха Акстън. Акстън играе добре. Ела да го видиш след година.

— Играе добре, но не е Том Старк. Аз залагам само на Том Старк — обяви Дъфи.

— Следва пас, бас държа — каза авторитетно Шефа, но все поглеждаше крадешком към групата, която се движеше към съблекалните.

— Акстън влиза на мястото на Старк — прогърмя високоговорителят над трибуната и диригентът на запалянковците организира овации за Старк. Те зареваха в чест на Том, а диригентът и помощниците му взеха да подскачат, да се въртят и да хвърлят във въздуха рупорите си.

Топката отново влезе в игра. Както предсказа Шефа, нашите започнаха с пас. И почти веднага изминаха девет ярда. В това време високоговорителят обяви: „Том Старк, който загуби съзнание в предишната четвъртина, дава признаци, че започва да се съвзема.“

— А? Загубил съзнание? — отекна Тайни Дъфи. Той потупа Шефа по рамото (обичаше да прави това пред хора, за да покаже какъв голям приятел е с Шефа) и добави: — Ха, Том ще изпадне в безсъзнание! Друг път!

Лицето на Шефа помрачня за миг, но той не каза нищо.

— Ей сега ще се оправи — продължи да бърбори Тайни. — Яко ни е момчето, не могат го удържа.

— Не могат — съгласи се Шефа. После той съсредоточи цялото си внимание в играта.

Мачът беше скучен, но колкото по-скучен ставаше, толкова по-внимателно Шефа следеше топката и толкова по-въодушевено насърчаваше с викове нашите. А те вкарваха гол след гол като колбасарска машина, която изхвърля сарфалади. Човек дори не би могъл да се обзаложи в чия полза ще завърши играта — това бе толкова сигурно, колкото че потокът тече надолу, а не нагоре. Но въпреки това Шефа посрещаше с шумни овации всеки успех на нашите. Той още не бе стихнал след един техен пробив, когато пред ложата ни се изправи някакъв човек, свали шапка и каза:

— Господин губернаторе… господин губернаторе…

— Какво има? — попита Шефа.

— Докторът… в съблекалните… той моли да дойдете за малко.

— Благодаря — отвърна Шефа. — Кажете му, че ей сега идвам. Само да видя как момчетата ще завършат това нападение. — И той отново насочи вниманието си към играта.

— Глупости — обади се Тайни. — Сигурен съм, че нищо му няма. Нашият Том не…

— Млъкни! — сряза го Шефа. — Не мога да следя играта от теб.

Когато нашите вкараха още един гол, Шефа се обърна към мен и каза:

— Мачът свършва вече. Нека Захарчо те откара до Капитола. Чакай ме в кабинета, искам да поговоря с теб и със Суинтън, ако успееш да го намериш. Аз ще взема такси. Може дори да ви догоня. — И като се прехвърли през парапета, той тръгна покрай игрището към съблекалните. Но се спря пред пейката за играчите, за да се пошегува с момчетата. После продължи нататък, издал напред глава с нахлупена над очите шапка.

Ние в ложата не дочакахме последна свирка. Измъкнахме се преди голямата навалица и се понесохме към града. Дъфи слезе пред Спортния клуб, където поддържаше спортната си форма, като духаше пяната от бирата си и се навеждаше над билярдната маса, а аз продължих към Капитола.

Още преди да пъхна ключа в ключалката, бях убеден, че в голямата приемна е тъмно. В събота момичетата затваряха рано-рано дюкяна и се разотиваха — на кино, на партия бридж, на срещи в „Старото каруцарско колело“, където сервираха цвърчащи бифтеци, или на танци в „Парижка мечта“, където под сините светлини саксофоните се оригваха тежко и сладко, сякаш преяли соргова меласа, потапяха се в шумната атмосфера от разговори, брътвежи, смях, шепот, въздишки, във всичко онова, което се нарича развлечение.

Влязох в необичайно тихата неосветена приемна и някъде в крайчеца на съзнанието ми трепна злобният присмехулник, като си представих как точно се развличат, местата, в които се развличат („Старото каруцарско колело“, „Парижка мечта“, кино „Капитол палас“, паркирани коли, тъмни антрета), хората, с които се развличат (наперен колежанин, който едва скрива, че за него това е пътешествие към дъното, продавач в аптека, с деветстотин долара в книжката, който се надява, че догодина ще стане собственик, ще си намери мила женичка и ще се задоми, тарикат на средна възраст с оредяла коса, зализана върху голямата глава, с просечени от жилки слепоочия и с големи, влажни ръце със зверски маникюр и цвят на сурова сланина, който дъхти на парфюм и ментова дъвка).

Докато стоях до вратата, мисълта ми взе друга насока. Но в крайчеца на съзнанието ми все още трептеше злобният присмехулник — като пламъче по края на влажна хартия. Само че сега присмехът бе насочен към самия мен. Какво право имах да им се присмивам? Та нали и аз съм се развличал по същия начин. И ако не се развличам днес, причината не е, че съм надраснал всичко това и съм достигнал пълното блаженство. Напротив, може би не ми достига нещо, може би съм изгубил нещо. Не те бива и ставаш светец. Повдига ти се и ставаш въздържател. Когато те лекуват от пиянство, слагат нещо в питието ти, от което повръщаш, и когато ти дойде до гуша от повръщане, алкохолът ти става противен. Превръщаш се в нещо като кучето на Павлов, което отделя слюнка всеки път, щом чуе звънеца. Само че в тоя случай рефлексът действува така, че дъхне ли ти на алкохол или дори помислиш ли си само за него, стомахът ти се обръща наопаки. Някой сигурно е капнал от това гадно нещо в моите развлечения, защото сега не исках никакви развлечения. Да, поне засега. По-добре да угася присмехулното пламъче, което трепти в крайчеца на съзнанието ми. Защо трябва да се гордея с това, че стомахът ми не приемал повече развлечения?

Ще се прибера в кабинета си, ще поседя няколко минути в мрачината, а после ще запаля лампата и ще поработя върху данъчните цифри. В цифрите има нещо пречистващо, успокояващо.

Замислен за цифрите, продължих пътя си през голямата приемна към вратата на моя кабинет, но преди да стигна до него, чух или ми се стори, че чух някакъв звук в една от стаите насреща. Погледнах натам. Под нито една врата не се процеждаше светлина. Но ето че пак се чу звук. Съвсем определено. Кой можеше да седи там, и то на тъмно? Прекосих приемната, стъпвайки безшумно по дебелия килим, и отворих вратата.

Сади Бърк. Седеше на стола зад бюрото си (изглежда, бях чул изскърцване на стола й) със сгънати върху него ръце и аз разбрах, че тъкмо беше вдигнала глава от тях. Не, тя не плачеше. Просто седеше на тъмно, положила глава на ръцете си, в събота вечер, когато всички бяха отишли да се веселят и в канцелариите нямаше жива душа.

— Здравей, Сади — казах аз.

Тя ме погледна мълчаливо. През спуснатите щори едва се процеждаше светлинка, а тя седеше с гръб към прозорците, тъй че не можех да видя изражението й, различавах само блясъка на очите. Едва сега тя попита:

— Какво искаш?

— Нищо.

— Махай се тогава.

Седнах в едно от креслата и спрях поглед върху нея.

— Чу ли какво казах? — попита тя.

— Чух.

— Добре, чуй го още веднъж: махай се!

— Тук е много приятно — отвърнах без никакво намерение да ставам. — Защото нас ни свързват много общи неща, Сади.

— Надявам се, че не казваш това като комплимент.

— Не, само като научна констатация.

— С нея няма да станеш Айнщайн.

— Какво искаш да кажеш? Че констатацията не е вярна или че е толкова очевидно, че ни свързват много общи неща, та не е нужно човек да бъде Айнщайн, за да го разбере?

— Искам да кажа, че нищо не ме интересува — отвърна кисело тя. — И че никак не държа да седиш при мен.

Не мръдвах от креслото и продължавах да я наблюдавам.

— Събота вечер е — казах. — Защо не идеш да се повеселиш някъде из града?

— Гръм да го тресне тоя град. — Тя извади цигара от чекмеджето и я запали. Пламъкът на клечката извади лицето й от мрака. Тя угаси клечката, като тръсна рязко ръка, после изпусна първото кълбо дим, издавайки напред долната си устна. След това ме погледна и каза: — А и тебе. — Обгърна с убийствен поглед канцеларията, сякаш бе пълна с плашила, изкара дима от дробовете си и добави: — Гръм да ги тресне всички. И цялото това учреждение. — Погледът й пак се спря върху мен. — Ще се махам оттука.

— Как да разбирам „оттука“?

— Оттука — каза тя и описа широк замах с ръка, при който огънчето на цигарата просветна. — От това място, от този град.

— Постой още, че да забогатееш.

— Доста стоях. И отдавна да съм забогатяла, ако исках.

Това беше истина. Но тя не бе забогатяла. Поне аз не знаех да е забогатяла.

— Да — тя затисна угарката в пепелника на бюрото, — ще се махам оттука. — Погледна ме така, като че искаше да ме предизвика да й възразя.

Но аз не казах нищо, само поклатих глава.

— Да не мислиш, че няма да се махна?

— Няма да се махнеш.

— Хайде, ще видим.

— Няма — поклатих отново глава. — Няма да се махнеш. Ти плуваш в тази среда като риба във вода. Може ли риба да се откаже да плува?

Тя понечи да каже нещо, но се въздържа. Минута-две седяхме мълчаливи в тъмнината.

— Стига си се взирал в мен — скастри ме тя. — Казах ти да се махаш. Защо не се прибираш?

— Чакам Шефа — обясних лаконично. — Той е… — Едва сега ми дойде наум. — Знаеш ли какво се случи?

— Какво?

— Том Старк.

— Някой сигурно го е насадил както трябва.

— Именно — казах.

— Това отдавна трябваше да стане.

— Днес го обработиха добре. Беше в безсъзнание, после не зная какво е станало. Повикаха Шефа в съблекалните.

— Какво му е? — наведе се тя към мен. — Много ли е сериозно?

— Беше в безсъзнание. Повече от това не зная. Може и да са го откарали в болницата.

— Не казаха ли какво му е? Не съобщиха ли на Шефа? — наведе се тя пак.

— Какво толкова се тревожиш? Ти каза, че отдавна е трябвало да го насадят, а сега се държиш, като че ли си влюбена в него.

— Ха, глупости!

Погледнах си часовника.

— Шефа се забави. Най-вероятно е да е отишъл в болницата, и то с някои от играчите.

Тя бе забила поглед в бюрото и хапеше устната си. После стана най-неочаквано, отиде до закачалката, облече си палтото, взе си шапката и се приближи до вратата. Аз обърнах глава след нея. При вратата тя се подвоуми, спусна секрета и каза:

— Тръгвам си и искам да заключа. Можеш да седиш и в собствения си кабинет.

Станах и излязох в приемната. Тя хлопна вратата и без да каже дума, излезе с бързи крачки в коридора. Стоях и слушах отдалечаващото се отривисто тракане на токчетата й по мраморния под.

Когато то заглъхна, влязох в кабинета си, седнах до прозореца и загледах как речната мъгла протяга пипала към къщните покриви.

Но когато телефонът иззвъня, вече не гледах романтичния, обвит в мъгла пейзаж на вечерния град, а се бях навел над чистите, успокоителни данъчни цифри под лампата със зелен абажур. Звънеше Сади. Каза, че се обажда от университетската болница и че Том Старк все още е в безсъзнание. И Шефа бил там, но тя не се била видяла с него. Обаче подразбрала, че съм трябвал за нещо.

Значи, Сади беше отишла там. За да чака, стаена някъде в антисептичния полумрак.

Зарязах чистите, успокоителни данъчни цифри и излязох. Хапнах на крак един сандвич с чаша кафе и подкарах към болницата. Намерих Шефа в една от чакалните. Видя ми се мрачен. Попитах го как е Том и той отговори, че е в рентгеновия кабинет, но засега още нищо не е ясно. С него се заел доктор Стантън, но чакали от Балтимор да пристигне със специален самолет още един специалист, да направят консулт.

После каза:

— Мисля си да идеш да вземеш Луси. Тя трябва да дойде тук. Вестниците сигурно не са стигнали още до фермата.

Казах, че тръгвам и се упътих към вратата.

— Джек — извика той след мен и аз се обърнах. — Гледай да й го съобщиш по-внимателно. Така… подготви я първо.

Казах, че ще се опитам и излязох. Положението очевидно беше лошо, щом се налагаше Луси да бъде подготвена по такъв начин. И докато карах по шосето срещу фаровете на потока от коли, прииждащ към града за съботната вечер, мислех си каква забавна задача имах — да подготвя Луси за неприятната вест. Същата мисъл ми мина и когато заизкачвах циментовата пътека към слабо осветената бяла къща. Но после, когато влязох в гостната с резбованата мебел с червен плюш, с картичките и стереоскопа, с маларичния пастелен портрет на статива и започнах да подготвям Луси, разбрах, че в това решително нямаше нищо забавно.

Във всеки случай тя прие вестта стоически. Въпреки че засягаше най-болното й място, прие я стоически.

— Боже мой! — промълви само, с вкаменено бледо лице. — Боже мой! — И после: — Една минутка, да си взема палтото.

Седнахме в колата и се отправихме към града. Не разговаряхме. Само веднъж тя прошепна „Боже мой“, но това не се отнасяше за мен. Реших, че се моли — нали някога беше учила в затънтения баптистки колеж сред червените калища, в който не жалеха време за молитви. Може да й беше станало навик.

И когато я въведох в чакалнята, където седеше Шефа, отново не видях нищо забавно. Той извърна бавно глава на високото облегало на креслото, облечено с пъстър кретон, и впери поглед в нея, като че не я познаваше. Тя не се приближи до него, а се спря насред стаята и попита:

— Как е?

При този въпрос очите на Шефа пламнаха и той скочи като ужилен от креслото.

— Всичко е наред, чуваш ли? Ще се оправи, разбери!

— Как е той? — повтори тя.

— Ти чуваш ли какво ти говоря? Ще се оправи — изхриптя Шефа.

— Това го казваш ти, но какво мислят докторите?

Цялата му кръв се качи в главата и той задиша тежко.

— Ти искаше това. Ти сама го искаше. Нали разправяше, че предпочиташ да умре пред очите ти! Ти го искаше. — Той пристъпи към нея. — Но напук на тебе всичко е наред. Чуваш ли? Той ще се оправи.

— Дай боже — каза смирено тя.

— Дай боже, дай боже! — викна той. — Нищо му няма на момчето. То е яко, ще издържи.

Тя не отговори нищо, само стоеше и го гледаше. Кръвта се оттегли постепенно от лицето му и той сякаш се огъна под тежестта на собствената си маса. После тя попита:

— Може ли да го видя?

Преди да отговори, Шефа се върна при креслото си и седна. После погледна към мен.

— Заведи я в триста и пета стая — разпореди се той. Говореше вяло, машинално, като че се намираше в гарова чакалня и отговаряше на глупавите въпроси на някой пътник за разписанието на влаковете.

Заведох я в 305-та стая, където под белия чаршаф лежеше неподвижното тяло, от чиято полуотворена уста се изтръгваше трудно дишане. Отначало тя не се приближи до леглото. Остана до вратата и загледа Том оттам. Помислих, че всеки миг може да припадне, та протегнах ръка да я подкрепя, но Луси стоеше здраво на краката си. После се приближи до леглото и докосна плахо тялото. Сложи ръка на десния крак над самия глезен и замря тъй, сякаш искаше по този начин да почерпи или да вдъхне някаква сила. В това време сестрата, която стоеше от другата страна на леглото, се наведе да избърше капките пот от челото на пострадалия. Луси пристъпи към възглавницата, погледна сестрата и протегна ръка. Сестрата й подаде кърпата и Луси изтри челото и слепоочията му. После върна кърпата на сестрата.

— Благодаря — прошепна Луси.

На чистото добро лице на сестрата, вече не млада, се появи съчувствена усмивка — сякаш за секунда припламна светлинка в уютна, но изоставена стая.

Но Луси не гледаше сестрата, а лицето с отпусната челюст, което с мъка вдишваше и издишваше. Върху него нямаше никаква светлина. Сестрата ни обясни, че доктор Стантън е излязъл за малко и когато дойде, тя ще ни съобщи. Затова ние се върнахме при Шефа, който седеше все тъй, облегнал тежката си глава на пъстрия кретон.

Луси седна на друго такова кресло (пъстрите кретонени калъфи, цветята по перваза на прозореца, акварелите в прости дървени рамки и камината с изкуствени пънове в нея придаваха на чакалнята уютен и весел вид) и наведе глава, но от време на време поглеждаше Шефа, а аз се настаних на канапето до стената и запрелиствах илюстрованите списания, от които ставаше ясно, че светът извън нашето уютно ъгълче не е престанал да съществува.

Към единайсет и половина дойде Адъм и съобщи, че докторът от Балтимор не може да излети, защото имало гъста мъгла, но щом тя се вдигне, ще тръгне.

— Хм, мъгла! — възкликна Шефа и стана от креслото. — Мъгла! Повикай го по телефона… повикай го и му кажи — мъгла, не мъгла — да тръгва.

— Самолетът не може да излети, щом има мъгла — каза Адъм.

— Ти го повикай и му кажи, че момчето тук… момчето тук… синът ми… — Гласът му не замря, а секна с такъв звук, като че рязко бе спрял тежкотоварен влак, и Шефа впи в Адъм поглед, пълен с дълбоко възмущение и укор.

— Доктор Бърнъм ще излети при първа възможност — отвърна невъзмутимо Адъм. И след като издържа пълния с възмущение и укор поглед на Шефа, добави: — Мисля, че няма да е зле да полегнете, губернаторе. Да си отпочинете.

— Не — изхриптя Шефа, — в никакъв случай.

— От това, че няма да легнете, полза няма да има. Само ще хабите сили. Но полза никаква.

— Полза — повтори Шефа, — полза… — И стисна пестници, сякаш се мъчеше да улови във въздуха някаква материя, която се разпадаше при неговия допир и ставаше неосезаема.

— Препоръчвам ви да си легнете — каза Адъм тихо, почти меко. После се обърна и погледна въпросително Луси.

Тя завъртя глава.

— Не, докторе — каза едва чуто. — И аз ще чакам.

Адъм кимна в знак на съгласие и излезе. Аз го последвах.

Догоних го в коридора.

— Какво е положението? — попитах го.

— Лошо — отвърна той.

— Колко лошо?

— Парализиран е и е в безсъзнание — каза Адъм. — Крайниците му са съвсем отпуснати. Изгубил е всякакви рефлекси. Вземеш ръката му, а тя като желе в твоята. Рентгенът — направихме снимка на черепа — показва, че петият и шестият шийни прешлени са счупени и разместени.

— Къде е това чудо?

Адъм докосна с два пръста врата ми под тила.

— Тук — каза той.

— Искаш да кажеш, че му е счупен вратът?

— Да.

— Аз мислех, че от това се умира.

— Обикновено се умира — отвърна. — А ако е малко по-нагоре — неизбежно.

— Има ли някакви изгледи да оживее?

— Има.

— Само да оживее или да оздравее напълно?

— Да оздравее напълно. Или почти напълно. Но вероятността е много малка.

— Какво смяташ да предприемеш?

Той се обърна към мен и сега аз видях, че лицето му имаше такъв вид, сякаш и на него му бяха счупили врата. То беше бяло като вар и измъчено.

— Трудно е да се отговори на този въпрос — отвърна Адъм. — Трябва да помисля. Сега не ми се ще да говоря за това.

И се обърна, изопна рамене и закрачи по лъснатия паркет на коридора, който блестеше под меката светлина като кафяв лед.

Върнах се в чакалнята, където сред пъстрите кретонени калъфи, цветята и акварелите Луси Старк и Шефа седяха един срещу друг. Сегиз-тогиз тя вдигаше очи от скута си, в който лежаха сключени синежилите й ръце, и поглеждаше мъжа си през пространството, което ги разделяше. Шефа нито веднъж не срещна погледа й, защото се беше втренчил в камината, където тлееха със студен огън изкуствените пънове.

След един час в чакалнята влезе сестра и съобщи, че мъглата се е вдигнала и доктор Бърнъм вече е излетял. Щом пристигнел, щели да ни уведомят. След това тя излезе.

Шефа остана мълчалив минута-две, после ми каза:

— Слез долу и вземи летището. Попитай ги как е времето при тях. Кажи да предадат на Захарчо, че съм казал незабавно да отиде там. И обясни на Мърфи, че незабавно значи незабавно. Бог да ги… — И клетвата, отправена неизвестно към кого, остана недоизречена.

Слязох до телефонните кабини на първия етаж, за да предам тези безсмислени нареждания на Захарчо и Мърфи. Захарчо и без това щеше да гони като луд, а Мърфи — лейтенантът, който командуваше мотоциклетния ескорт — знаеше много добре, че е назначен на този пост не за да си играе на шикалки. Все пак аз се обадих на летището, откъдето ми казаха, че е излязъл вятър и мъглата се вдига, а после предадох на Мърфи нарежданията.

Когато напусках кабината, пред мен изникна Сади. Преди това навярно е била седнала на някоя от пейките в тъмния ъгъл на фоайето, защото, като влизах в кабината, не я видях.

— Ако беше извикала „бау“, щеше да ми се пукне сърцето и да се свърши с мен веднъж за винаги — казах.

— Как е положението? — хвана ме тя за ръкава.

— Лошо. Счупил си е врата.

— Има ли изгледи да оживее?

— Доктор Стантън каза, че има, но не забелязах да се усмихва.

— Какво ще предприемат? Ще го оперират ли?

— Чакат за консулт още една знаменитост, от университета „Джонс Хопкинс“. След пристигането му ще хвърлят ези-тура и ще разберат какво да правят.

— Наистина ли има изгледи да оживее? Как ти се стори от тона му? — Тя все още ме държеше за ръкава.

— Отде да знам? — кипнах изведнъж и издърпах ръкава си от ръката й.

— Ако разбереш нещо — когато и другият доктор дойде, — нали ще ми кажеш? — примоли се смирено тя и спусна ръката си.

— Защо не си вървиш у дома, ами се въртиш тук като призрак? Хайде върви си в къщи!

Тя отказа с глава все тъй смирено.

— Казваше, че отдавна трябвало да го насадят, а сега висиш тук и губиш от съня си. Я се прибирай.

Тя пак завъртя глава.

— Ще чакам.

— Като си глупава, чакай.

— Нали ще ми кажеш, когато се разбере нещо?

Без изобщо да отговоря на въпроса й, аз тръгнах към стълбата и се качих горе при семейство Старк. В атмосферата там нямаше промяна.

След малко влезе сестрата и съобщи, че се очаква самолетът да кацне на летището след трийсет-четирийсет минути. После дойде още веднъж, за да ми каже, че ме викат на телефона.

— Кой ме търси? — попитах я.

— Някаква жена — отвърна сестрата, — не си каза името.

Досетих се кой може да бъде и когато слязох долу и взех слушалката, оказа се, че не съм се излъгал. Обаждаше се Ан Стантън. Не бе успяла да издържи повече. Тя не ме хвана за ръкава, защото се намираше в апартамента си на няколко мили от мен, но гласът й направи почти същото — вкопчи се в мен. Казах й, каквото знаех, и отговорих на няколкото повтарящи се въпроса. Тя ми благодари и се извини за безпокойството. Непременно искала да разбере какво става. Цяла вечер звъняла в хотела, мислейки, че ще се върна, а после се сетила да позвъни в болницата. Нямало кого другиго да попита. Когато се свързала с болницата, попитала какво е състоянието на Том, но й отговорили уклончиво.

— Така че нали разбираш — обясни тя, — нямах друг избор, освен да потърся теб.

Казах й, че я разбирам напълно, след което затворих телефона и се качих пак горе. В чакалнята и сега нямаше никаква промяна. И промяна не настъпи до четири часа сутринта, когато Шефа, който седеше в креслото, вперил поглед в изкуствените пънове, вдигна рязко глава, както прави задрямало куче, когато чуе звук, който само то долавя. Само че Шефа не дремеше. Той чакаше напрегнато този звук. Вслуша се внимателно за секунда, после скочи на крака.

— Идат! — възкликна дрезгаво. — Идат!

Накрая и аз чух този звук — далечния вой на сирената на мотоциклетния ескорт. Самолетът беше кацнал.

След минута се появи сестрата и съобщи, че доктор Бърнъм е вече при доктор Стантън. Не знаеше колко време ще продължи консултът им.

След първия звук на сирената Шефа не седна повече. Той стоеше насред стаята с вдигната глава и се вслушваше в сирената, която виеше и замираше, виеше и замираше, а после в стъпките, които се разнесоха по коридора. Не седна и след това. Закрачи напред-назад из стаята. Отиде до прозореца, дръпна пъстрите кретонени завеси и погледна тъмната тревна площ, отвъд която в мъглата блещукаше самотна улична лампа. После се върна до камината, където при обръщането събра килимчето с краката си. Крачеше с ръце на гърба, с паднал над очите кичур и мрачно отпусната глава, която леко се поклащаше насам-натам.

Аз отново прелиствах илюстрованите списания, но тези тежки стъпки, хем нервни, хем отмерени, разбудиха нещо в подсъзнанието ми. Ядосах се, както се ядосва човек, когато се мъчи да си спомни нещо, а то непрекъснато му убягва. Но накрая си спомних: тежките стъпки — напред-назад, напред-назад като на звяр в клетка — зад стената в провинциалния хотел. Да, точно така.

Той все още крачеше, когато нечия ръка натисна отвън дръжката на вратата. При този звук, със самото натискане на дръжката той обърна глава към вратата и замря като пойнтер. Влезе Адъм — право в клещите на неговия поглед.

Шефа облиза долната си устна, но се въздържа да попита каквото и да било.

Адъм затвори вратата след себе си и направи няколко крачки.

— Доктор Бърнъм прегледа момчето и проучи рентгеновите снимки — каза той. — Неговата диагноза съвпада напълно с моята. Вие вече знаете каква е тя. — Той млъкна, сякаш очакваше някакъв отговор.

Но отговор нямаше, нямаше дори помен от отговор и Шефа продължаваше да стиска Адъм в клещите на погледа си.

— Може да се действува по два начина — продължи той. — Единият е консервативен, другият — радикален. Консервативното лечение означава да сложим болния на екстензия, в гипсово корито и да чакаме един или друг изход. Радикалният начин предполага незабавна хирургическа намеса. Искам да подчертая, че това е много труден избор, който изисква специални познания. Затова искам да разберете колкото е възможно по-добре положението.

Той пак млъкна, но и този път нямаше никакъв отговор и клещите не го пускаха нито за миг.

— Както знаете — подзе отново Адъм с глас, в който сега се долавяха лекторски нотки, — страничната снимка показва счупване и разместване на петия и шестия шиен прешлен. Но рентгенът не може да ни покаже какво е състоянието на меката тъкан. Ето защо в момента ние не знаем какво е състоянието на самия гръбначен мозък. Това ще можем да разберем само след хирургическа намеса. Ако при операцията се окаже, че гръбначният мозък е повреден, пациентът ще остане парализиран цял живот, защото мозъчните клетки нямат свойството да се възстановяват. Но много е възможно изместеният прешлен само да е притиснал гръбначния мозък. В такъв случай можем чрез ламинектомия да отстраним този натиск. Но не сме в състояние да предскажем точно какъв ще бъде ефектът от такава операция. Възможно е да възстановим само част от функциите, но не е изключено и да възстановим почти всички функции. Разбира се, не бива да се очаква прекалено много. Някои мускулни групи може би ще останат парализирани. Нали ме разбирате?

Този път Адъм като че не очакваше отговор, та продължи почти веднага:

— Трябва да наблегна на едно обстоятелство. Тази операция се извършва много близо до мозъка. Може да се окаже фатална за живота. Освен това има опасност да предизвикаме инфекция. С доктор Бърнъм обсъдихме въпроса от всички страни и сме единодушни в извода си. Лично аз поемам отговорността да препоръчам операция. Но искам да разберете, че това е радикална мярка. Крайна мярка. Отчаян риск.

Адъм млъкна и в тишината се чу хрипливото дишане на Шефа. Накрая той произнесе дрезгаво:

— Оперирайте.

Така той избра крайната мярка, отчаяния риск, но това не ме изненада.

Адъм гледаше въпросително Луси Старк, като че чакаше да получи и нейното съгласие. Тя отклони поглед от него и се обърна към мъжа си, който пак беше отишъл до прозореца и гледаше тъмната тревна площ. За миг тя обгърна с очи приведените рамене, после се обърна отново към Адъм. И кимна бавно, въртейки ръце в скута си. После прошепна:

— Да… да.

— Ще пристъпим незабавно към операцията — каза Адъм. — Аз съм наредил да приготвят всичко. Не се налага да оперираме незабавно, но според мен така е по-добре.

— Оперирайте — чу се дрезгавият глас откъм прозореца. Но Шефа не се обърна дори когато Адъм излезе и вратата се затвори след него.

Аз отново се заех с илюстрованите списания, но обръщах страниците крайно внимателно, защото не можех да си позволя да наруша всепоглъщащата тишина, която цареше в стаята. Тази тишина трая дълго, а аз все прелиствах страниците с момичета по бански костюми, състезателни коне, природни красоти, редици от стройни, здрави младежи с различни ризи и вдигнати за поздрав ръце, детективски истории в шест снимки с отгатка на следващата страница. Но вниманието ми не беше съсредоточено върху тези пъстри снимки, още повече, че те все се повтаряха.

Изведнъж Луси Старк стана от креслото. Тя се приближи до прозореца, през който Шефа гледаше навън. Сложи ръка на дясното му рамо. Той се дръпна, без дори да се обърне към нея. Но тя го хвана за ръката и го задърпа. След кратка съпротива той я последва. Луси го заведе до голямото кресло, облечено в пъстър кретон.

— Поседни, Уили — каза тя много тихо. — Седни да си починеш.

Той потъна в креслото. Тя се върна на своето.

Сега той се втренчи в нея, а не в изкуствените пънове. Накрая каза:

— Ще оздравее.

— Дай боже — отвърна тя.

Той мълча две-три минути, без да сваля поглед от нея. После натърти:

— Ще оздравее, не може да не оздравее.

— Дай боже — повтори тя, гледайки го право в очите, докато той не отклони погледа си.

Омръзна ми да седя в чакалнята. Станах и тръгнах по коридора към дежурната на етажа.

— Има ли възможност да приготвите малко сандвичи и кафе за губернатора и жена му? — попитах аз.

Тя обеща да им занесе, но аз й казах да ги остави тук, на своята маса, откъдето ще ги взема на връщане. После се спуснах във фоайето. Сади все още стоеше там, притаила се в тъмния ъгъл. Обясних й за операцията и я оставих. Почаках при масата на дежурната горе, докато донесат сандвичите, после взех подноса и се върнах с него в чакалнята.

Но закуската и кафето не промениха настроението. Сложих пред Луси малка масичка и й поднесох сандвич и чаша кафе. Тя ми благодари, отчупи си парче от сандвича и го поднесе два-три пъти към устата си, ала почти не отхапа от него. Но кафе пийна. Сложих и пред Шефа кафе и сандвичи. Той ме погледна разсеяно и каза:

— Благодаря, Джек.

Но дори не даде вид, че яде, както направи Луси. Само взе чашата с кафето и я държа няколко минути в ръцете си, без да пийне глътка. Просто я държеше.

Аз изядох един сандвич и изпих чаша кафе. Когато си наливах втора, Шефа остави своята на масата и я разплиска.

— Луси — каза той. — Луси!

— Да — обади се тя.

— Знаеш ли… знаеш ли какво ще направя? — Той се наведе напред и продължи, без да дочака отговор: — Ще кръстя новата болница на негово име. На Том. Болница и медицински център „Том Старк“. Ще носи неговото име и…

Тя завъртя бавно глава и Шефа млъкна.

— Всичко това няма никакво значение — каза тя. — Ох, Уили, нима не разбираш? Тези неща нямат значение. Да издълбаеш нечие име на камък. Да го напечаташ във вестник. Какво от това? Той е моето чедо, нашето чедо, Уили, това е важното, а тези неща нямат значение, нима не разбираш това?

Той се облегна в креслото и в стаята отново се възцари тишина. Тя властвуваше с пълна сила и когато се върнах от масата на дежурната, където оставих подноса с недоядените сандвичи. Това беше предлог да изляза. Когато се върнах, часовникът показваше шест без двайсет.

В шест влезе Адъм. С посивяло каменно лице. Шефа стана и впи поглед в Адъм, но нито той, нито Луси произнесоха дума.

Адъм каза:

— Ще оживее.

— Слава богу — въздъхна Луси, но Шефа продължаваше да гледа втренчено Адъм.

Адъм издържа погледа му и накрая каза:

— Гръбначният мозък е силно повреден!

Чух как Луси ахна и когато се обърнах, видях я с оборена на гърдите глава.

Един миг Шефа остана като истукан. После вдигна ръце с разперени пръсти, сякаш искаше да сграбчи нещо.

— Не! — каза той. — Не!

— Повреден е — повтори Адъм. И добави: — Колкото и да ми е неприятно да ви го съобщя. — След това излезе от стаята.

Шефа се втренчи в затворената врата, после се отпусна бавно в креслото. И продължи да гледа вратата с широко отворени очи, а по челото му взеха да избиват капки пот. После се изопна рязко и в стаята се чу стон. Нечленоразделен, пълен с болка животински звук, изтръгнат от дълбините на туловището му.

— О-о! — изстена той. — О-о!

Луси Старк не сваляше очи от него. А той все още гледаше вратата.

И отново се разнесе стонът:

— О-о!

Тя стана и отиде при него. Не му заговори утешителни думи. Само стоеше до креслото, сложила ръка на рамото на мъжа си.

Стонът се разнесе още веднъж, но вече за последен път. После Шефа потъна в креслото, все още впил поглед във вратата, и задиша тежко. Така изминаха може би три-четири минути. После Луси го повика:

— Уили.

За първи път той вдигна поглед към нея.

— Уили — каза тя, — време е да си вървим.

Той стана и аз взех палтата им от канапето. Държах палтото на Луси да се облече, а после тя му държа неговото. Аз стоях настрана.

Тръгнаха към вратата. Шефа вървеше изправен и гледаше право пред себе си, но Луси по такъв начин го бе прихванала под ръка, че човек би останал с впечатление, че умело и внимателно води слепец. Отворих им вратата, а после изтичах пред тях да предупредя Захарчо да запали колата.

Шефа седна в автомобила, а след него и тя. Това малко ме изненада, но нямах намерение да се сърдя, че до фермата ще я откара Захарчо, а не аз. Въпреки кафето умирах за сън.

Влязох пак в болницата и отидох при Адъм. Той вече се готвеше да си тръгне.

— Какво е положението? — попитах го.

— Такова, каквото го описах — отвърна той. — Гръбначният мозък е повреден. Това означава парализа. Известно време крайниците ще бъдат напълно безчувствени. После мускулният тонус ще се възстанови. Но той няма да може да си служи с ръцете и краката. Физиологическите функции ще се извършват безконтролно. Като при бебетата. Кожата ще започне да се разранява. Ще намалее рязко устойчивостта срещу инфекции. Дихателните функции също ще бъдат нарушени. Вероятно ще заболее от пневмония. По правило рано или късно пневмонията довършва такива болни.

— И при това положение колкото по-рано, толкова по-добре — казах аз, мислейки си за Луси Старк.

— Кажи-речи — отвърна Адъм. Умората започваше да действува едва сега. Той намъкна палтото си и взе чантата. — Искаш ли да те откарам?

— Не, благодаря, аз съм с колата — отвърнах. В този миг погледът ми падна на телефона. — Но ако ми разрешиш, ще използувам телефона. После ще затворя.

— Добре — каза Адъм и тръгна към вратата. — Лека нощ — добави той и излезе.

Набрах номера на Ан и й съобщих новината. Тя каза, че това е ужасно. Три-четири пъти повтори със слаб, отпаднал глас: „Това е ужасно.“ После ми благодари и затвори телефона.

Излязох от кабинета. Имах още едно задължение. Спуснах се във фоайето. Сади още беше там. Съобщих и на нея. Тя каза, че това е много лошо. Аз се съгласих.

— Няма да му е лесно на Шефа.

— За Луси ще е още по-трудно — казах аз, — защото върху нея ще паднат грижите по това пеленаче. Имай го пред вид, когато изказваш драгоценното си съчувствие.

Тя или беше много уморена, или кой знае какво, защото тези мои думи не я ядосаха. Предложих й да я откарам до града. Отвърна, че е с колата си.

— Добре, сега ще се пъхна в леглото и ще спя цяла вечност — и я оставих във фоайето.

Когато влязох в колата, вече се развиделяваше.

 

 

Нещастието с Том се случи в събота следобед. Операцията му направиха в неделя преди разсъмване. А развръзката настъпи в понеделник. Понеделника преди Деня на благодарността.

В този ден събитията се трупаха едно след друго и всичко се разреши със стремителен финал — по същия начин, както някакъв тежък товар в трюма се измъква лека-полека от закрепките си и изведнъж се сурва и пробива борда. Изпървом аз долавях някаква логика в събитията от този ден, но колкото повече те се приближаваха към развръзката си, толкова повече губех смисъла на това, което ставаше. Тази липса на логика и чувството, че някакви непонятни за мен изблици движат събитията и хората, лишаваха нещата от реалните им очертания и всичко започна да ми се струва като някакъв сън. И едва след развръзката, след като всичко се свърши, си възвърнах чувството за реалност — всъщност доста по-късно, чак когато успях да събера отделните части на главоблъсканицата и да съставя пълната картина. И в това няма нищо чудно, защото, както е известно, реалността не е функция на събитието като събитие, а е връзката на това събитие с миналите и бъдещите събития. Така, изглежда, стигаме до следния парадокс: реалността на едно събитие, което само по себе си е нереално, се определя от други събития, които сами по себе си също са нереални. Но това потвърждава само едно: че важното е насоката. И само когато разберем този принцип, можем да твърдим, че живеем, защото от него зависи осъществяването на собствената ни личност.

В понеделник отидох рано на работа. В неделя спах целия ден, станах само да хапна нещо за вечеря, гледах някакъв глупав филм и в десет и половина отново се пъхнах в леглото. Дойдох на работа с усещане за душевна чистота, каквото човек изпитва след дълъг сън.

Влязох в кабинета на Шефа. Той още не беше дошъл. Докато стоях там, влезе едно от момичетата с огромен куп телеграми.

— Всичките са съболезнования за сина — каза тя. — Валят непрекъснато.

— И ще валят цял ден — отвърнах аз.

Иначе не можеше и да бъде. Всеки още неоперил се политик, всеки общински прислужник, всеки блюдолизец, пропуснал да прочете неделния си вестник, щеше да научи за станалото от днешните вестници и да прати телеграма. Да пратиш такава телеграма, бе все едно да се помолиш. Е, не е сигурно дали от молитвата ще има някаква полза, но и вреда няма да има. Тези телеграми бяха част от системата. Както сватбените подаръци за дъщерята на политика и цветята за погребението на полицая. Част от системата беше и това, че цветята — щом вече зачекнахме тази тема — се доставяха от цветарския магазин на Антонио Джусто. Едно момиче в магазина водеше в специална тетрадка всички поръчки по повод погребението на един или друг полицай, а след погребението Тони вземаше тетрадката и сверяваше имената на осиротелите навеки приятели със своя генерален списък и ако името ти фигурира в генералния списък, имай само късмет да не се окаже в тетрадката под „Погребение на Мърфи“ — при това не става дума за някакво букетче теменужки. Тони беше добър приятел на Тайни Дъфи.

Който и влезе в кабинета току след момичето, което изскочи, развявайки кокетно полите си. При влизането на лицето му бяха изписани професионално съчувствие и унилост на собственик на погребално бюро, но щом разбра, че Шефа го няма, той се оживи, хвърли една усмивка и каза:

— Как вървят работите?

Отвърнах, че вървят добре.

— Виждал ли си Шефа? — попита.

Отговорих отрицателно с глава.

— Тю-у-у — възкликна и на лицето му като по магия се появиха съчувствие и мъка, — каква беда. Това се казва трагедия. Такова момче. Добро, чисто, способно. Истинска трагедия.

— Не е нужно да се упражняваш върху мен — казах.

— Представям си какво му е на Шефа — продължи той.

— Не си пукай предварително патроните, почакай да дойде.

— Къде е?

— Не знам.

— Вчера се опитах да се свържа с него, но го нямаше в резиденцията — обясни Тайни. — Казаха, че го няма и не знаят къде е. По едно време е бил в болницата, но и там не можах да го хвана. Нямаше го и в хотелите.

— Както разбирам, търсил си го много старателно.

— Да, исках да му кажа колко му съчувствуваме ние, неговите хора.

В този миг влезе комисарят по земеделието Калвин Спърлинг с още неколцина. Всички те също носеха траур на лицата си, който свалиха, щом разбраха, че Шефа го няма. Тогава се оживиха и развързаха езиците си.

— Може би няма да дойде — предположи Спърлинг.

— Ще дойде — каза твърдо Тайни. — Шефа не се дава така лесно. Той е корав човек.

Дойдоха още двамина, а подир тях — главният прокурор Мориси, заел мястото на Хю Милър след неговата оставка. Цялата стая се задими от пурите.

По едно време на вратата се появи Сади и като се подпря с една ръка на рамката, огледа събралите се.

— Здравей, Сади — обади се един от тях.

Тя не му отговори. Гледа тъй още малко, после възкликна: „Господи боже мой“ и изчезна. Чух как се хлопна вратата на нейната стая.

Приближих се до прозореца зад бюрото на Шефа и хвърлих поглед върху парка. През нощта беше валяло и сега тревата, листата на вечнозелените дъбове и дори мъхът по дърветата блестяха леко на ранното слънце, а по мокрия бетон на алеите трептяха едва забележими отражения. Целият свят — клоните на другите дървета, чиито листа вече бяха окапали, покривите на къщите и дори самото небе — имаше блед, умит, ободрен вид като лицето на човек, който дълго е боледувал, но сега се чувствува по-добре и се надява да оздравее.

Не може да се каже, че лицето на Шефа имаше точно такъв вид, когато той влезе, но това все пак дава някаква представа за него. Той не беше истински бледен, лицето му имаше само малко по-блед цвят от обикновения му и кожата на челюстите като че бе поувиснала. При бръсненето се беше порязал на едно-две места. Под очите си имаше сенки, сякаш синини от удар, които вече минаваха. Но очите му бяха бистри.

Беше минал съвсем безшумно по дебелия килим на приемната и няколко секунди стоеше на вратата, без някой да го забележи. Бъбренето не стихна постепенно, а секна насред дума. После настъпи кратка безшумна суетня — слагаха си погребалните маски, оставени временно настрана. След като ги сложиха — малко накриво от бързане, — струпаха се около Шефа и взеха да му стискат ръка. Казваха му колко много му съчувствуват. „Знаеш, Шефе, колко ти съчувствуваме всички ние, твоите хора“ — казваха те. Той отвръщаше съвсем тихо, че знае. „Да, да, благодаря“ — казваше той.

После Шефа тръгна към бюрото и те се разпръснаха пред него като вода пред носа на кораб, когато се отделя от пристана и винтът прави първите си обороти. Изправи се пред бюрото и започна да прехвърля телеграмите.

— Шефе — каза някой, — Шефе… тези телеграми… те показват какво отношение има народът към тебе.

Той не отвърна нищо.

В този миг влезе момичето с още един куп телеграми. Тя остави подноса на бюрото пред Шефа. Той прикова поглед в нея. После сложи ръка върху купа жълти хартийки, поразрови го и каза със спокоен деловит глас:

— Прибери този боклук.

Момичето прибра боклука.

Церемонията вече губеше блясъка си. Лека-полека хората се измъкваха от кабинета и се връщаха към своите въртящи се столове, които тази сутрин още не бяха затопляни. Когато Тайни понечи да излезе, Шефа го спря:

— Остани за минута, Тайни, искам да поговорим нещо.

Тайни се върна. Аз също се готвех да изляза, но Шефа повика и мен.

— Искам и ти да присъствуваш на този разговор — каза той.

Настаних се в едно кресло до стената. Тайни се разположи в голямото зелено кожено кресло до бюрото, прехвърли крак връз крак, което при неговите бутове не беше лесна работа и застрашаваше не на шега опънатия по тях плат на панталоните, сложи цигара в дългото си цигаре, запали я и зачака.

Шефа не бързаше. Той седя замислен поне минута и едва тогава вдигна поглед към Тайни Дъфи. Но след това нещата се развиха много бързо.

— Няма да възложим строежа на Ларсън — каза той.

Когато най-после успя да си поеме дъх, Тайни запелтечи:

— Шефе… Шефе… не… не може така, Шефе.

— Напротив, може — отвърна Шефа, без да повишава глас.

— Не може, Шефе. Всичко вече е уредено.

— Не е късно да се разтури — каза Шефа. — Още не е късно.

— Шефе… Шефе… — едва не приплака Тайни и пепелта от цигарата му се поръси по бялата колосана риза — дал си дума за Ларсън, не можеш да я нарушаваш. Ларсън е порядъчно момче, как ще се отмяташ. Дал си дума, Шефе.

— Мога и да се откажа от нея.

— Не можеш… не можеш да се отмяташ, Шефе. Вече е късно. Късно е да се променя всичко.

Шефа стана рязко от стола си, впи поглед в Тайни и каза:

— Мога да променям каквото си искам.

В настъпилата тишина Шефа заобиколи бюрото.

— Разговорът е приключен — каза със съвсем тих дрезгав глас. — И можеш да кажеш на Ларсън да върви по дяволите.

Тайни стана. На няколко пъти отвори уста и облиза устни, като че се готвеше да заговори, но всеки път посърналото му сега лице отново се сключваше върху златните протези.

Шефа се приближи до него.

— Съобщи това на Ларсън — каза. — Ларсън ти е приятел, тъй че ти трябва да му го съобщиш. — Той ръгна с показалец Тайни в гърдите. — Да, Ларсън ти е приятел и когато му съобщаваш това, може да сложиш ръка на рамото му.

Шефа се усмихна. Ах, не очаквах да се усмихне. Но това беше студена усмивка, която не вещаеше нищо добро. С нея той сложи печат на всичко казано.

Тайни напусна кабинета. Не си направи труд дори да затвори вратата, а продължи, без да се спира, по дългия зелен килим, като постепенно се смаляваше в далечината. Накрая се изгуби.

Шефа не наблюдаваше излизането му. Навел глава, той гледаше навъсено голото бюро. След малко каза:

— Затвори вратата.

Станах и я затворих.

Не седнах отново, а останах прав между бюрото и вратата и зачаках да каже каквото имаше наум. Но той не го каза. Само ме погледна с открит и въпросителен поглед и произнесе:

— Е?

Не зная какво искаше или очакваше да чуе от мен. Впоследствие неведнъж съм мислил върху този въпрос. Сега му беше времето да кажа това, което бях длъжен да кажа на Уили Старк, някогашния чичко Уили от провинцията, а сега Шефа. Но не го казах. Само свих рамене и подхвърлих:

— Един ритник повече или по-малко не е от значение за Тайни. Той е създаден за ритници. Но Ларсън е от по-друго тесто.

Шефа продължаваше да ме гледа и пак ми се стори, че се готви да каже нещо, но въпросителното изражение постепенно изчезна от лицето му. После рече:

— Все трябва да се започне отнякъде.

— Какво да се започне?

Той още веднъж се взря внимателно в мен и отвърна:

— Няма значение.

Прибрах се в кабинета си. Така тръгна този ден. Залових се да прегледам за последен път законопроекта за данъците. Суинтън, който трябваше да представи законопроекта в сената, искаше да получи материалите в събота, но аз не си бях приготвил урока. А самият аз бях насрочил за събота среща между мен, Суинтън и Шефа, но вече знаете какво се случи. Като преглеждах законопроекта, натъкнах се на някаква несъобразност. Излязох в приемната и тръгнах към вратата на Шефа. Но машинописката ми каза, че той е в стаята на Сади Бърк. Нейната врата беше затворена. Повъртях се отпред няколко минути, очаквайки Шефа да излезе, ала той все не излизаше. По едно време иззад вратата долетя повишен глас, но после стихна.

Звънът на моя телефон ме накара да се върна в кабинета си. Беше Суинтън, който изруга, задето още не съм му занесъл материалите. Събрах книжата и слязох долу да ги дам на Суинтън. Останах при него около четиридесет минути. Когато се върнах горе, Шефа беше излязъл.

— Отиде в болницата — каза ми момичето. — Ще се върне следобед.

Погледнах към вратата на Сади, като си мислех дали пък тя няма да може да ни помогне — на нас със Суинтън. Момичето улови погледа ми и каза:

— И госпожица Бърк излезе.

— Къде отиде?

— Не зная — отвърна момичето, — но мога да ви кажа едно, господин Бърдън: както изхвърча като стрела, за където и да е тръгнала, положително вече е стигнала.

Тя се усмихна с онази многозначителна, нахална усмивчица, с която дребните служители искат да ви покажат, че знаят много повече от това, което казват, и вдигна хубавата си заоблена бяла ръка с червен маникюр, за да оправи на тила си едно щръкнало кичурче от великолепните си златисти коси. След като оправи прическата си с жест, който повдигна едната й гърда, за да може господин Бърдън добре да я разгледа, тя добави:

— И където и да е отишла, едва ли ще й се зарадват, ако се съди по изражението на лицето, с което излезе оттук. — При тези думи тя се усмихна мило, с което искаше да покаже колко много щяха да се зарадват там, ако беше отишла тя, а не Сади.

Върнах се в кабинета и до обед написах няколко писма. Изядох един сандвич в кафенето в сутерена на Капитола, където имаш чувството, че ядеш в хубавичка, чистичка, добре поддържана мраморна морга. Натъкнах се на Суинтън, побъбрих с него и по негово предложение отидох в сената, който щеше да заседава и следобед. Към четири часа един от разсилните ми подаде къс хартия. Пращаха го отгоре. На него пишеше: „Обади се госпожица Стантън, която ви моли веднага да отидете в апартамента й. Работата е много бърза.“

Смачках хартийката, хвърлих я на пода и тръгнах към кабинета да си взема палтото и шапката. Помолих момичето в приемната да се обади на госпожица Стантън и да й каже, че съм тръгнал. Когато излязох навън, оказа се, че вали. Нямаше го чистото бледичко слънце, което грееше сутринта.

Когато почуках, Ан отвори така бързо, като че ме беше чакала зад вратата. Но аз може би нямаше да я позная, ако не бях сигурен, че тук живее Ан Стантън. Лицето й беше бяло като платно, измъчено, пълно с отчаяние, а очите, макар и вече сухи, издаваха, че е плакала. Не беше мъчно да се досетя как е плакала — с редки, трудни, мъчителни сълзи, които скоро е пресушила. Тя се вкопчи за мен с две ръце, сякаш се страхуваше да не падне.

— Джек! — възкликна тя. — Джек!

— Какво става? — попитах аз и блъснах вратата, за да я затворя.

— Трябва да го намериш… на всяка цена трябва да го намериш… да го намериш и да му обясниш.

Тя трепереше като трескава.

— Кого да намеря?

— Обясни му как стоят нещата… ох, съвсем не е така… не така, както са му казали…

— За бога, кой какво е казал?

— Казали са му, че всичко е заради мен… заради това, което съм направила… заради…

— Кой е казал?

— Ох, трябва да го намериш, Джек… и да му обясниш… доведи го при мен и…

Сграбчих я за раменете и я разтърсих.

— Слушай, я се съвземи! — казах. — Престани да бръщолевиш за минута и се съвземи!

Тя млъкна и само потръпваше в ръцете ми, вдигнала към мен бледото си лице. Дишаше учестено и сухо.

След малко казах:

— Обясни ми сега кого трябва да намеря.

— Адъм — отвърна тя. — Адъм.

— И защо трябва да го намеря? Какво се е случило?

— Той дойде тук и каза, че всичко е станало заради мен, заради това, което съм направила.

— Какво е станало заради това, което си направила?

— Назначаването му за управител на болницата. Така ми каза. Заради това, което съм направила. Така ми каза. И каза… ох, Джек, какво ми каза.

— Какво ти каза?

— Каза, че нямал намерение да става сутеньор на своята сестра-проститутка. Така ми каза, Джек… точно така ми каза… на мен, Джек… а аз исках да му обясня… да му кажа как стоят нещата… но той така ме блъсна, че паднах на пода, и избяга… избяга, Джек, трябва да го намериш… на всяка цена и…

И пак започна да повтаря едно и също. Разтърсих я силно.

— Престани! — викнах й. — Престани или така ще те разтърся, че ще ти изпотроша зъбите.

Когато пак се поуспокои, казах:

— Сега започни бавничко отначало и ми обясни какво се е случило. — Заведох я до креслото и я настаних в него. — Хайде, разказвай сега — подканих я, — само че по-спокойно.

Тя ме погледна, като че се страхуваше да започне.

— Разказвай — подканих я още веднъж.

— Той дойде тук — подзе тя. — Беше към три часа. Още щом влезе, разбрах, че се е случило нещо ужасно… с мен вече се беше случило нещо ужасно, но разбрах, че това е друго. Сграбчи ме за ръката, втренчи се в мен и не казва нито дума. Аз го питам какво е станало, а той само ме държи за ръката и стиска все по-силно и по-силно. — Тя запретна ръкава и ми показа синините на лявата ръка по средата между китката и лакътя. — Аз все го питам какво е станало и изведнъж той ми каза: „Станало, станало, много добре знаеш какво е станало.“ После ми каза, че го потърсили по телефона и някой, някакъв мъж — да, мъж, повече не ми обясни — му казал за мен… за мен и за…

Тя не беше в състояние да се доизкаже.

— За теб и за Шефа — довърших аз вместо нея.

Тя кимна.

— Беше ужасно — прошепна тя, но не на мен, а като че на себе си. И още веднъж: — Беше ужасно.

— Стига с това „ужасно“, продължавай нататък — викнах и пак я разтърсих.

Тя се опомни, погледна ме и продължи:

— Казал му за мен и че това било единствената причина, поради която го били назначили за управител на болницата, и че сега губернаторът щял да го уволни… понеже осакатил сина му с несполучлива операция… и че сега щял да се отърве и от мен… да ме изрита… така му казал този човек по телефона… да ме изрита, защото Адъм осакатил сина му… и след разговора Адъм дотича право тук, той му повярвал… повярвал му и за мен…

— Стига — срязах я, — поне това за теб напълно отговаря на истината.

— Но той трябваше да попита мен — каза тя и докосна разсеяно слепоочията си, — трябваше да попита мен, а не да вярва на някакъв непознат.

— Адъм не е идиот — казах — и това, което са му казали, е съвсем за вярване. Имаш късмет, че не се е досетил много по-рано, защото ако…

Тя ме хвана за ръката и впи пръсти в нея.

— Мълчи, мълчи! — проплака. — Не бива да говориш така… нещата са съвсем различни… и не такива, каквито ги вижда Адъм… ох, той надума ужасни неща… такива ужасни неща ми надума… каза, че ако всичко е потънало в кал, човек не бива непременно да бъде… ох… помъчих се да му обясня истинското положение… че съвсем не е така, както той си мисли… но той ме блъсна толкова силно, че паднах, и тогава каза, че нямал намерение да става сутеньор на своята сестра-проститутка и никой да не е посмял да го нарече такъв… и после избяга… ти трябва да го намериш, Джек. Намери го и му обясни. Обясни му, Джек.

— Какво да му обясня?

— Че нещата са съвсем различни и той не е прав. Трябва да му обясниш. Ти знаеш защо направих това, знаеш какво се случи. Ох, Джек — тя се вкопчи в ръкава ми, — той не е прав. Толкова ли е отвратително всичко? Толкова низко ли съм паднала? Кажи, Джек. Толкова низко ли! Кажи ми, Джек.

Погледнах я.

— Не — отвърнах, — ти никога не си падала низко.

— Така се случи. Просто случи се, аз не съм виновна. А той си отиде.

— Аз ще го намеря — обещах й и като освободих ръкава си, приготвих се да тръгвам.

— Няма смисъл.

— Не може да не се вслуша в един разумен глас.

— О, аз не говоря за Адъм, а за…

— Старк?

Тя кимна.

— Да. Аз отидох на онова място… извън града, където се срещахме. Той ме повика днес и аз отидох. Каза ми, че се връща при жена си.

— А!

След като се съвзех от тази вест, тръгнах към вратата.

— Ще ти доведа Адъм — обещах.

— Доведи го — каза тя, — доведи го, Джек. Сега си нямам никого освен него.

Когато излязох и тръгнах по дъжда, помислих си, че освен Адъм тя има и Джеки Бърдън. Поне като момче за поръчки. Но си помислих това съвсем незлобиво.

Да търсиш някого в града без помощта на полицията, е много сложна и трудна задача. Като репортер неведнъж бях предприемал такива издирвания и знаех, че това изисква добра сполука и време. Но първото правило в такива случаи е да започнеш от най-очевидното. Затова тръгнах към квартирата на Адъм. Когато видях колата му пред къщата, реших, че съм ударил право в целта. Спрях моята кола до тротоара, забелязах, че вратата откъм волана на неговата е отворена — можеше да я отнесе някой камион, а и седалката се мокреше от дъжда, — затръшнах я и влязох в къщата.

Почуках силно на вратата. Никакъв отговор. Но това още нищо не означаваше. Много бе възможно Адъм да си е у дома и след случилото се да не иска да отваря на когото и да било. Натиснах дръжката. Беше заключено. Слязох в сутерена, намерих чернокожия негър и скалъпих някаква измишльотина — че съм си забравил нещо у Адъм. Той често ни беше виждал заедно, та ме пусна. Прегледах квартирата, но от Адъм нямаше и следа. Тогава погледът ми падна на телефона. Позвъних в кабинета му, после в болницата, после в медицинския факултет, после в централата, където лекарите съобщаваха на кой номер да ги търсят, когато не са на обичайното си място. Напразно. Никой не знаеше нищо за Адъм. Или по-точно, всеки изказваше предположение къде може да бъде, но всяко предположение се оказваше неточно. Сега не ми оставаше друго, освен да претърся целия град.

Излязох отново на улицата. Интересно, че колата му стои пред къщата. Защо ли я е оставил? И къде ли е тръгнал без кола в този дъжд, по това време на деня? Или по-точно, на нощта, защото вече се мръкваше.

Дойде ми наум за барове. Защото по традиция след силно сътресение мъжът отива в бар, слага крак на металната пръчка, поръчва си пет чисти уискита, обръща ги едно след друго, впил безсмислен поглед в бледото измъчено лице в огледалото насреща, след което повежда с бармана горчив разговор за живота. Никак не можех да си представя Адъм в тази роля. Но независимо от това обиколих баровете.

Впрочем обиколих много от тях. Ако рече човек да обиколи всички барове в нашия град, животът няма да му стигне. Започнах от Слейд, където не ми провървя, помолих Слейд да задържи някак доктор Стантън, ако той дойде, и се впуснах по другите заведения с хром-никел, стъклени плочки, огледала, цветни лампи, старинен, прояден от червеи дъб, гравюри с ловни сюжети, комични фрески и джазови състави от по трима души. Към седем и половина се обадих пак в кабинета на Адъм и в болницата. Нямаше го нито на едното, нито на другото място. В болницата казах, че се обаждам по поръчка на губернатора Старк, чийто син доктор Стантън лекува, и ги помолих, ако е възможно, да открият следите му. След малко ми отговориха, че очаквали доктор Стантън в болницата преди седем, той имал среща с друг лекар, за да прегледат някакви рентгенови снимки, но не дошъл. Не го намерили нито в къщи, нито в частния му кабинет. Какво да му предадат, ако дойде? Да се свърже незабавно с мен, по много важна работа. Аз ще уведомявам в моя хотел къде се намирам.

Върнах се в хотела и влязох да хапна в бюфета, като помолих да ме повикат, ако някой ме търси по телефона. Но никой не ме потърси. Тогава седнах във фоайето и се заех с вечерните вестници. В дълга редакционна статия „Кроникъл“ възхваляваше смелостта и здравия разум на шепата сенатори, въстанали против законопроекта за данъците, който щял да задуши икономическата дейност и частната инициатива в щата. До редакционната имаше карикатура. Шефа или по-точно човешка фигура с главата на Шефа, но с огромен тумбак, облечена в детско костюмче с къси панталонки, опънати до пръсване по дебелите космати бедра. На едното си коляно този изрод крепеше голям пудинг с дупка в средата, от която се подаваше гърчаво човече. На пудинга имаше надпис „Щатът“, а на гърчавото човече — „Трудещият се гражданин“. От устата на Шефа излизаше един от онези продълговати мехури, с които художниците на комиксите изобразяват речта на своите герои. В мехура пишеше; „Какво добро момче съм аз!“ А текстът под карикатурата гласеше: „Малкият Джек Хорнър“.

Зачетох пак редакционната. По-нататък се разправяше, че нашият щат бил беден и не можел да понесе бремето, което някои така деспотично му налагат. Старата песен. Всеки път, когато Шефа минаваше в настъпление — данък общ доход, данък за добива на минерали, данък върху спиртните напитки, — всеки път се повтаряше едно и също. Бръкнеш ли им в кесията, боли ги. Човек можа да забрави смъртта на баща си, но никога — загубата на своята бащиния, е казал суровият флорентинец, който е основоположникът на нашия съвременен свят. И добре го е казал.

Нашият щат е беден, крещеше винаги опозицията. А Шефа отговаряше: „В щата е пълно с бедни хора, това е безспорно, но щатът не е беден. Въпросът е кой пръв ще се добере до кърмилото, когато сипват ярмата. Значи, ще трябва да поразбутам и да посритам тук-таме, та да си наквася добре зурлата.“ И той се накланяше към тълпата с паднал на челото перчем и облещени очи, вдигаше десница и питаше народа и нажеженото небе: „Вие с мен ли сте? Кажете, с мен ли сте?“ И екваше рев.

Данъците потъват в джобовете на рушветчиите, крещеше винаги опозицията. „Вярно е — казваше Шефа, заемайки непринудена поза, — има и рушветчийство, но само толкова, колкото е нужно, за да се въртят колелата без скърцане. И запомнете едно: човек още не е измислил машина, в която да не се губи част от енергията. Колко енергия получавате от буца въглища в електростанцията или локомотива в сравнение с цялата енергия, която се съдържа в същата буца? Трошица. А ние работим къде по-добре от всякаква електростанция или локомотив. Е, имаме си шайка крадци, но те падат страхливи, та не крадат по много. Аз ги държа под око. Но дадох ли нещо на този щат? Дадох, бога ми!“

Теорията за историческата стойност, нека я наречем тъй. Всяка промяна коства нещо. И разходите трябва да се нанесат срещу печалбата. Промените в нашия щат вероятно биха могли да дойдат само по този път, по който идваха, а промени несъмнено имаше. Теорията за моралния неутралитет на историята, нека я наречем тъй. Ходът на историята като ход не може да бъде нито нравствен, нито безнравствен. Ние преценяваме резултатите, а не самия ход. Един безнравствен фактор може да извърши добри дела. И обратно, един нравствен фактор може да извърши лоши дела. Може би човек трябва да продаде душата си, за да добие властта да върши добро.

Теорията за историческата стойност. Теорията за моралния неутралитет на историята. Всичко това е исторически поглед върху света от висотите на мразовит връх. Може би само геният е способен да види така света. Наистина да го види. Може би трябва да те оковат на високия връх и орлите да кълват месата и очите ти, за да го видиш така. Може би само геният е способен да го види. Може би само героят е способен да му въздействува.

Но аз седях във фоайето, чаках звъна на телефона, който упорито мълчеше, и реших, че не му е време сега да се задълбочавам в такива разсъждения. Върнах се към редакционната. Тя представляваше истински бой със сенки. Бой със сенки, защото в тази минута в Капитола сигурно започваше гласуването и сега, когато хората на Макмърфи бяха изчерпали всички възможности да протакат нещата, само някаква нечиста сила би могла да промени резултата от него.

Потърсиха ме към девет часа. Но не беше Адъм. Обаждаха се от Капитола. Шефа бил дошъл и искал да ме види. Ако доктор Стантън ме потърси, обясних в хотела, аз съм в Капитола, телефонистката в централата ще знае къде точно. После позвъних на Ан, за да й кажа какви са резултатите от моето издирване, тоест че досега то е безрезултатно. Гласът й звучеше спокойно, но уморено. Качих се в колата. Пак валеше и покрай тротоара се стичаше черен поток, който блестеше като масло под светлината на уличните лампи.

Когато навлязох в парка на Капитола, видях, че цялата сграда е осветена въпреки късния час. В това нямаше нищо чудно — законодателното събрание беше в сесия. А вътре гъмжеше от народ. Солоните бяха затворили дюкяна и се тълпяха по коридорите и особено около стратегическите пунктове, където стояха големите месингови плювалници. Имаше и много друг народ. Сума репортери и рояци от зяпачи, хора, на които им е драго да участвуват в големите събития, макар и само с присъствието си.

Промъкнах се до кабинета на Шефа. Казаха ми, че той слязъл с някого в сената.

— Явиха ли се някакви спънки при прокарването на законопроекта? — попитах момичето в приемната.

— Не задавайте наивни въпроси — отвърна то.

Помислих си да й кажа, че вря и кипя в тия работи още от времето, когато тя си е смукала палеца в люлката, но се отказах. Вместо това помолих я да ме повика, ако Адъм се обади, и слязох в сената.

Отначало не видях Шефа. После го забелязах да стои настрана с няколко сенатора и Калви Спърлинг; на почтително разстояние от тях се бяха струпали зяпачи, които се грееха на лъчите на славата. Встрани от Шефа стоеше облегнат на мраморната стена Захарчо и по силно хлътналите бузи личеше, че смуче захар, която сигурно са разливаше в него като божествен нектар. Шефа стоеше с ръце на гърба и леко наведена глава. Слушаше какво му говори единият от сенаторите.

Приближих се до групата и застанах малко встрани. След минута погледът на Шефа се плъзна към мен и аз разбрах, че ме забеляза. Тогава пристъпих към Захарчо и му казах:

— Здравей.

След няколко опита той успя да ми отговори. После възобнови заниманието си със захарта. Аз се облегнах на стената до него и зачаках.

Изминаха четири-пет минути, а Шефа все стоеше с онези и слушаше сенатора. Той умееше да изслушва докрай събеседника си, без да каже дума, за да не го прекъсва. Думите се леят, леят, а Шефа само слуша и чака да види какво ще се покаже на дъното. Накрая видях, че му омръзна. Беше разбрал какво има на дъното или пък беше разбрал, че на дъното няма нищо. Усетих, че му е омръзнало, защото видях как вдигна рязко глава и погледна сенатора право в очите. Това беше сигурен признак. Отделих се от стената, понеже разбрах, че Шефа се готвеше да ги остави.

Той погледна сенатора и поклати глава.

— Тоя номер няма да мине — каза съвсем дружелюбно.

Чух тези думи, защото ги произнесе достатъчно силно. Другият говореше тихо и бързо.

После Шефа се огледа и ме повика:

— Джек.

Отидох при него.

— Да се качим горе — предложи. — Искам да ти кажа нещо.

— Да се качим — съгласих се аз и тръгнах към изхода.

Той остави сенаторите и ме настигна при вратата. Захарчо вървеше от другата му страна, малко зад него.

Понечих да попитам Шефа как е синът му, но се отказах. Такъв въпрос би могъл да означава не момчето добре ли е, а много ли е зле, тъй че нямаше смисъл да го задавам. Вървяхме по коридора към голямото фоайе, откъдето щяхме да вземем асансьора. Някои от хората, които се шляеха по коридора, отстъпваха и поздравяваха: „Здравейте, господин губернатор“ или: „Здрасти, Шефе“, но Шефа само кимаше в отговор. Други нищо не казваха, само извръщаха глави и го проследяваха с поглед. Във всичко това нямаше нищо необикновено. Той беше минавал по този коридор хиляди пъти и както и днес, едни го поздравяваха, други го отминаваха мълчаливо и проследяваха с поглед как крачи по блестящия мрамор.

Излязохме в голямото фоайе с купола, където се лееше обилна светлина върху хората и върху статуите на държавници, които със своето достойнство напомняха за характера на това място. Тръгнахме покрай източната стена към нишата с асансьорите. Когато наближихме статуята на генерал Мофат (великия изтребител на индианците, богатия спекулант на земи и първи губернатор на щата), забелязах някакъв човек облегнат на пиедестала.

Беше Адъм Стантън. Дрехите му бяха вир-вода, а панталоните — оплескани до коленете с кал. Сега ми стана ясно защо колата стоеше пред къщата. Той я беше зарязал и тръгнал пеша в дъжда.

В същия миг, в който го забелязах, той вдигна към нас глава. Но погледът му се насочи към Шефа, а не към мен.

— Адъм — повиках го аз, — Адъм!

Той пристъпи към нас, но не ме и погледна.

Шефа се обърна към него и подаде ръка да се здрависа.

— Здравей, докторе — каза с протегната ръка.

За миг Адъм остана неподвижен, сякаш решил да не поеме подадената ръка. После и той протегна ръка и като видях това, помислих си с облекчение: „Подаде му ръка, слава богу, успокоил се е, успокоил се е!“

Тогава видях какво държи в ръката си и в този миг, когато очите ми разпознаха предмета, но преди мозъкът и нервите да са възприели неговото значение, видях как дулото изплю едно след друго две бледооранжеви пламъчета.

Не чух звук, защото той се изгуби в по-гръмкото стакато на изстрелите, които се раздадоха от лявата ми страна. Все още с протегната ръка, Адъм се олюля, отстъпи крачка назад, спря върху мен помътнелия си, пълен с укор поглед и в този миг втора поредица изстрели го повали на пода.

В настъпилата мъртва тишина аз се хвърлих към Адъм. После чух женски писък, тропот на нозе и гълчава. Адъм се обливаше в кръв. Целите му гърди бяха надупчени. Той бе вече мъртъв.

Вдигнах глава и видях Захарчо с още димящ пистолет в ръка, а малко зад него, до асансьора — едър полицай от пътната полиция, който също държеше пистолет.

Не видях Шефа. И си помислих: „Не го е улучил.“

Но се бях излъгал. Докато се оглеждах, Захарчо захвърли пистолета си, който изтрака по мраморния под, и със сподавен животински стон се втурна зад статуята на генерал Мофат.

Положих главата на Адъм на пода и тръгнах да заобиколя статуята. Вече се беше струпал толкова народ, че се наложи да си пробивам път със сила. Някой крещеше:

— Отстъпете, отстъпете, дайте му възможност да диша!

Но тълпата продължаваше да расте, всичко живо се беше юрнало насам.

Най-сетне се добрах до Шефа. Дишайки тежко, той седеше на пода и гледаше право пред себе си. Притискаше с ръце долната част на гърдите си. Не забелязах признаци да е ранен. Но после видях между два пръста да се процежда струйка кръв, съвсем тъничка.

Наведен над него, Захарчо плачеше и се мъчеше да каже нещо. Най-после от устата му се изтръгна:

— М-м-м-много ли б-б-б-боли, Ш-шефе, б-б-б-боли ли?

Шефа не умря във фоайето с купола. Не, той живя още няколко дни и почина в стерилно чисто бяло легло при всички облаги на науката. Отначало лекарите казаха, че няма да умре. Беше тежко ранен — в тялото му бяха заседнали две куршумчета от пистолетчето за спортна стрелба, което Адъм имаше още от дете, — но се готвеха да го оперират, а и той беше як човек.

И тъй отново започна висенето в чакалнята със саксиите на прозореца, акварелите по стените и изкуствените пънове в камината. В деня на операцията с Луси Старк дойде и сестра й. Бащата на Шефа беше съвсем грохнал, та не можеше да напусне Мейсън. Още от пръв поглед личеше, че сестрата на Луси — много по-голяма от нея, облечена в провинциална черна рокля, с високи черни обувки с връзки — е енергична, здравомислеща жена, препатила много, която знае как да помогне на човека в беда. Достатъчно беше да видиш ръбатите й, зачервени груби ръце с дълбоко изрязани нокти, за да разбереш, че можеш да се опреш на нея. Когато влезе в чакалнята и огледа не толкова с презрителен, колкото с опитен, критичен поглед цветята в саксиите и изкуствените пънове, тя ми напомни с нещо лоцман, който влиза в кабината и поема кормилото.

Строга и сдържана, седна на твърд стол, а не на някое от меките кресла, облечени с пъстрия кретон. Очевидно нямаше намерение да дава воля на чувствата си в тази чужда стая и в този час — часът, в който обикновено й предстоеше да приготви закуската, да натъкми децата и да отпрати мъжете. Когато всичко се свърши, ще дойде време и за това — тя ще заведе Луси у дома, ще я сложи в леглото в стаята със спуснати завеси, ще натопи кърпа в оцет и ще я сложи на челото й, ще приседне на кревата, ще вземе ръката й в своята и ще каже: „Хайде, поплачи сега, рожбо, поплачи, че да ти олекне, и полежи да си отдъхнеш. Аз ще седя при теб, рожбо.“ Но това ще бъде по-късно.

Сега Луси току поглеждаше крадешком изсеченото и сбърчено лице на сестра си. Не би могло да се каже, че то изразяваше съчувствие, но очевидно Луси намираше в него онова, което търсеше.

Аз седях на канапето и прелиствах все същите стари илюстровани списания. Чувствувах се напълно излишен. Но Луси ме беше помолила да дойда.

— Той сигурно ще иска да ви види — каза.

— Ще чакам долу във фоайето — отвърнах.

— Не, качете се горе — помоли ме тя.

— Не бих искал да ви се пречкам. Нали сестра ви ще е с вас.

— Нищо, елате и вие — настоя тя.

Така и сторих. И при все че се чувствувах излишен, реших, че така е по-добре, отколкото да вися във фоайето, където гъмжеше от репортери, политици и любопитни.

Операцията не трая дълго. Казаха, че е успешна. Когато сестрата ни съобщи това, Луси се отпусна в креслото и изхлипа сухо. Сестра й, на която очевидно също й олекна, когато съобщиха тази вест, я изгледа строго.

— Луси! — сгълча я тя тихо. — Луси!

Луси вдигна глава, срещна пълния с укор поглед на сестра си и отвърна смирено:

— Извинявай, Ели, извинявай. Аз просто… аз…

— Да благодарим богу — каза Ели. После стана рязко, като че искаше да отправи тази благодарност начаса, преди да е забравила. Но не стори това, а се обърна към сестрата.

— Кога ще може да види мъжа си? — попита.

— След известно време — отвърна сестрата. — Не мога да ви кажа точно кога, но във всеки случай не веднага. Ако почакате тук, ще ви уведомя. — Тя тръгна към вратата, но се спря и попита: — Искате ли да ви донеса нещо? Цитронада или кафе?

— Много мило от ваша страна — отвърна Ели, — но не ни се пие нищо в този час.

Сестрата излезе, а аз се извиних и я последвах. Слязох до кабинета на доктор Симънс, който бе направил операцията. Познавах доктора. Беше нещо като приятел на Адъм — доколкото Адъм изобщо можеше да има приятел, защото той не се сближаваше с никого; аз не влизам в сметката, защото бях Приятелят от Детинство. Да, познавах доктор Симънс. Беше ни запознал Адъм.

Доктор Симънс, сух, слаб, посивял човек, седеше на бюрото си и пишеше нещо на голям картон. Казах му да довърши работата си. Той отвърна, че я е свършил. Секретарката взе картона и го сложи в картотеката, а той се обърна към мен. Попитах го какво е състоянието на губернатора. Той каза, че операцията е успешна.

— Това значи, че сте извадили куршумите, така ли? — попитах аз.

Той се усмихна някак студено и отвърна, че това значи нещо повече.

— Има надежда да оздравее — обясни той. — Губернаторът е здрав човек.

— Много здрав — съгласих се.

Доктор Симънс взе от бюрото си малко пликче и изсипа съдържанието му в ръката си.

— Колкото и да е здрав човек, трудно е да смели такава храна — каза той и протегна отворената си длан, в която лежаха две малки куршумчета. Куршумите от пистолетче за спортна стрелба са малки, но тези ми се видяха още по-малки и безобидни, отколкото си ги представях.

Взех едното и го разгледах внимателно. Малко, сплескано парченце олово. Въртейки го в ръце, спомних си как на времето като деца ние с Адъм стреляхме в една чамова дъска и как понякога измъквахме куршумчетата от меката дъска с джобно ножче. Някои от тях не бяха така сплескани, както това, толкова меко беше дървото.

— Мръсник — каза доктор Симънс ни в клин, ни в ръкав.

Върнах му куршумчето и слязох във фоайето. Сега то беше почти празно. Политиците си бяха отишли. Въртяха се само двама-трима репортери, които чакаха новини.

Но този ден новини нямаше. Нито на другия. Шефа, изглежда, се оправяше. Но на третия ден състоянието му се влоши неочаквано. Беше започнал възпалителен процес. И се развиваше много бързо. Разбрах по вида на доктор Симънс, макар той да пестеше думите си, че нещата отиват към злополучен край.

Същата вечер, малко след като дойдох в болницата и се качих в чакалнята да видя Луси, ме повикаха при Шефа, който искал да ме види. Бил се посъвзел.

Имаше съвсем нездрав вид. Лицето му беше хлътнало, а кожата увиснала като на старец. Сега приличаше досущ на баща си. И беше бял като тебешир.

В първия миг очите на това бяло лице бяха някак замрежени и сякаш не виждаха. Но когато се приближих до леглото и те се спряха върху мен, в тях затрептя мъничко пламъче. Устните му леко се изкривиха — това очевидно беше някаква стенографирана усмивка.

Застанах до самото легло.

— Здравей, Шефе — казах и изписах на лицето си нещо, което също би трябвало да се приеме за усмивка.

Той вдигна показалеца и средния пръст на десницата си, която лежеше върху чаршафа, като за поздрав — един крайно немощен поздрав. Мускулите, които държаха устата му изкривена, също изнемощяха и се отпуснаха, с което усмивката изчезна от лицето му и кожата увисна още повече.

Стоях до кревата, гледах Шефа и се чудех какво да му кажа. Мозъкът ми беше пресъхнал като стара гъба, оставена дълго време на слънце.

Най-после той продума едва чуто:

— Исках да те видя, Джек.

— И аз исках да те видя, Шефе.

Близо минута той мълча, но не сваляше очи от мен и в тях все още трептеше малкото пламъче. После каза:

— Защо той направи това?

— Да пукна, ако зная — почти извиках. — Нямам представа.

Сестрата ме изгледа предупредително.

— Нищо не му бях сторил — каза.

— Нищо, наистина.

Той пак млъкна и пламъчето в очите му угасна.

— Свестен човек беше докторът.

Аз кимнах.

Чаках да каже още нещо, но той като че нямаше вече сили да говори. Беше вперил очи в тавана и сякаш не дишаше. Най-после обърна отново поглед към мен, много бавно, толкова бавно, че почти ми се стори, че чух очите му да изскърцват в орбитите. Но пламъчето отново трепна в тях. И продума:

— Всичко можеше да бъде съвсем различно, Джек.

Пак кимнах.

Той се посъвзе още. Стори ми се, че дори се напряга да вдигне глава от възглавницата.

— Трябва да вярваш в това — изхриптя той.

Сестрата пристъпи към леглото и ме погледна многозначително.

— Да — казах на човека в леглото.

— Трябва — повтори той, — непременно трябва да вярваш в това.

— Добре.

Той ме погледна и за миг това беше някогашният му силен, изпитателен, властен поглед. Но когато проговори, гласът му беше вече съвсем отпаднал.

— Дори сега всичко би могло да бъде съвсем различно — прошепна. — Ако не беше се случило това. Да, всичко… би могло… да бъде различно… дори сега.

Едва изрече последните думи, толкова беше отпаднал.

Сестрата ми правеше знаци.

Наведох се и поех ръката върху чаршафа. Тя беше като без кости.

— Довиждане, Шефе — казах. — Ще дойда да те видя пак.

Той не отговори и аз не бях сигурен дали вече ме познава. Обърнах се и излязох.

Умря на другия ден на разсъмване. Устроиха му страхотно погребение. Градът беше гъчкан от народ: хора, хора, какви ли не — шмекери от окръжните съвети, момчета провинциалисти, хора, които надали някога бяха стъпвали на паваж.

И водеха и жените си. Това множество беше изпълнило цялото пространство около Капитола и се тълпеше и по околните улички, а от небето ръмеше дъжд и високоговорителите по дърветата и стълбовете ревяха думи, от който можеше да ти се повърне.

След като свалиха ковчега по дългите стълби на Капитола и го качиха на катафалката и след като пътната и конната полиция разчисти пътя, шествието потече бавно към гробищата. Отзад се проточи тълпата. На гробищата тя изпотъпка тревата и гробовете, изпочупи декоративните храсти. Обърна и два надгробни камъка, които сега се валяха счупени на земята. Едва два часа след погребението полицията успя да разчисти мястото.

За втори път тази седмица присъствувах на погребение. Първото беше съвсем различно. Имам пред вид погребението на Адъм Стантън в Бърдънс Лендинг.