Робърт Пен Уорън
Цялото кралско войнство (8)

Глава осма

И тъй, след като лежах в кревата в Лонг Бийч и видях, каквото видях, станах освежен и тръгнах обратно срещу утринното слънце. То хвърляше пред мен сенките на бели, розови и нежносини бунгала (в стила на ранните испански мисии, в мавритански или просто американски стил), сенките на бензиностанции, които приличаха ту на къщичка от медени питки, — като в приказките, ту на къщата на Ан Хатауей^[1], ту на ескимоско иглу, сенките на палати, които блестяха по хълмовете, заобиколени от надменни евкалипти, сенките на приклекнали като лъвове планини, сянката на товарен вагон, изоставен на самотна странична линия, сянката на човек, който вървеше срещу мен по бялото шосе, блещукащо като кварц в далечината. Пред мен падаше красивата виолетова сянка на целия свят, но аз продължавах напред с висока скорост, защото, когато наистина си бил в Лонг Бийч и си видял показателен сън на леглото в хотела, нищо не ти пречи да се върнеш с нова увереност към мястото, от което си избягал, тъй като сега вече знаеш как стоят нещата, а знанието е сила.

Сега можеш да натиснеш докрай газта и да оставиш това чудо от шейсет конски сили да вие като вързано овчарско куче.

Подминах човека, който идваше насреща, и лицето му отлетя назад като къс хартия, грабнат от вихрушка, или като юношеска надежда. И аз се разсмях високо.

Видях хора да се разхождат по пазарищата на малки градчета сред пустинята. Видях как келнерката в един ресторант напразно се мъчеше да прогони досадната муха, а вентилаторът режеше въздуха, разреден и горещ като диханието на доменна пещ. Видях търговски пътник, който стоеше пред мен във фоайето на хотела и казваше на администратора: „И вие наричате това хотел, аз да поръчам стая с баня и да не ми я запазите! Чудно, че в такова градче имате стая с баня.“ Видях овчар, застанал самотен на един скосен връх. Видях индианка, чиито очи с цвят на петмез ме гледаха над купа грънчарски изделия, украсени с племенните символи на живота и плодородието и предназначени за магазинчета, където всичко се продава по пет и десет цента. Като гледах тези хора, усещах голямата сила на моето съкровено знание.

Спомних си как веднъж, много отдавна, когато Уили Старк беше още пионка и ливада, когато беше чичко Уили от провинцията и за първи път се беше кандидатирал за губернатор, аз отивах към въшливата западна част на щата, за да отразя митинга в Ъптон. Качих се на местния пътнически влак, който с часове се задъхваше и пухтеше сред памучните плантации, а после пое през обраслата с пелин равнина. На спирката при някакво градче аз погледнах през прозореца и си помислих, че тези стобори и телени огради около дъсчените къщички няма да могат да удържат нагърбената, обрасла с пелин пустош, която пълзеше към тях, готова сякаш да погълне къщичките. Помислих си, че тези къщички изглеждат ненужни, скърпени набързо, случайно захвърлена тук и че хората всеки миг може да ги зарежат и да оставят прането по въжетата, защото, когато разберат, че трябва да бягат, и то бързо, няма да имат време да го приберат. Докато си мислех това, влакът потегли и тогава някаква женица излезе от задната врата на една от близките къщи да изхвърли водата от тигана. Тя лисна водата, погледна за миг влака, който отминаваше, и влезе решително в къщата. Тя нямаше намерение да бяга. Тя влезе в къщата, с която бе свързана някаква нейна тайна, нещо, което само тя си знаеше. И докато влакът отминаваше, мина ми през ум, че аз съм този, който бяга, ами я да бягам по-бързо, че скоро ще се стъмни. И си помислих, че тази жена си знае нещо свое и й завидях. Често ми се е случвало да завиждам на хората. На хора, които съм зърнал само за миг, или на хора, които отдавна познавам, на орача, който в априлски ден тегли дълга, права бразда в черната угар, или на Адъм Стантън. Завиждах на хората, които подозирах, че си знаят нещо и го пазят само за себе си.

Но сега, когато се носех на изток през пустинята в сянката на планини, край хълмове и през плата и гледах хората в тази величествена гола земя, мислех си, че едва ли вече ще завиждам някому, защото сега аз знаех нещо, нещо мое си, а знаеш ли нещо такова, ти си готов на всичко, защото знанието е сила.

В селището Дон Хон в Ню Мексико разговарях с един човек, който седеше облегнат на стената на бензиностанцията — тази стена беше единственото петно-сянка на стотици мили наоколо. Той беше старец, седемдесет и пет годишен, с лице като спечена от слънцето кожа, със светлосини очи, които гледаха изпод периферията на филцовата шапка, била някога черна. В него имаше само едно забележително нещо. Гледаш това спечено от слънцето лице, сухо и безжизнено като на мумия, и изведнъж забелязваш едно трепване на лявата буза — трепва нагоре към светлосиньото око. Помисляш си, че той иска да ти намигне, но той няма такова намерение. Този тик е съвсем самостоятелно явление, несвързано нито с лицето на стареца, нито с вътрешния му мир, нито с каквото и да било от цялата тъкан на явленията, съставляващи света, в който ние блуждаем. Та това беше забележителното в неговото лице — този тик, който живееше свой малък самостоятелен живот. Дядото седеше на вързоп с вехтории, от който стърчеше дръжката на тиган. Аз приклекнах до него и го заговорих. Той се разприказва, но думите му не бяха живи. Жив беше тикът, който той вече не забелязваше.

След като напълниха резервоара ми, продължих да наблюдавам така, откъсвайки от време на време поглед от шосето — ние вече седяхме един до друг в колата и се носехме на изток. Той също отиваше на изток, връщаше се. По онова време пясъчните бури издухваха половината страна и хората бягаха на Запад като побеснели плъхове. Само че на хората им липсваше неудържимостта на плъховете. Те не се хвърляха на обезумели орди в сините води на Тихия океан. А това би било най-логичното — „бух“ във водата и давай, татко, мама, дядо, баба и мъничката Роузбъд с разлигавена раничка на брадичката, давай, цялата компания, бухай и вдигай пяна. Но не, хората не бяха като плъховете, те оставаха на брега и мряха бавно от глад в Калифорния. Но старецът бе избягнал тази участ. И сега се връщаше в Северен Арканзас, за да умре от глад в родното си място.

— Какво й е толкоз на Калифорнията? — рече той. — Място като всички други места. Само че по-лошо.

— Така си е — отвърнах.

— Ти оттам ли идеш? — попита той.

Казах му, че оттам ида.

— И се прибираш дома, а?

Казах му, че се прибирам дома.

Прекосихме Тексас и стигнахме в Шрийвпорт, щата Луизиана, където той слезе, за да се добере до Северен Арканзас. Не го попитах дали е намерил истината в Калифорния. Във всеки случай лицето му я беше намерило и носеше белега на окончателната мъдрост под лявото око. Лицето знаеше, че тикът бе живот. Бе всичко. Но като се разделих с този старец, който иначе не се отличаваше с нищо, и започнах да разсъждавам върху неговата отличителна черта, дойде ми наум следното: ако тикът е всичко, то кое в човека може да знае, че тикът е всичко? Дали кракът на мъртвата жаба в лабораторията разбира, че потръпването е всичко, когато пуснеш електрическия ток? Дали лицето на стареца знае за тика и дали знае, че тикът е всичко? И ако аз целият съм тик, тогава как тикът, сиреч аз, ще знае, че тикът е всичко? Ето ти тебе загадка. Ето какво значи да си знаеш нещо, което другите не знаят. Затова трябва да отидеш до Калифорния — за да видиш мистично съновидение и да узнаеш. Че тикът може да знае, че тикът е всичко. И когато разбереш това от мистичното съновидение, чувствуваш се пречистен и свободен. Ти и Великият Тик сте едно.

Така аз се движех на изток и все на изток и след някое време се прибрах.

Пристигнах късно вечерта и веднага легнах да спя. На сутринта, добре отпочинал и добре обръснат, се явих на работа и отидох да кажа здрасти на Шефа. Имах голямо желание да го видя и да се вгледам добре в него — дали няма да открия нещо, което преди не съм забелязал. Трябваше да се вгледам в него много внимателно, защото сега той беше човекът, който имаше всичко, а аз — нищо. Или по-точно, поправих се аз, той имаше всичко освен едно — това, което аз имах, най-важното, тайната. И като се поправих, разположен милозливо като свещеник, който вижда мъките и несгодите на миряните, влязох в кабинета на губернатора, минах покрай секретарката, почуках проформа на вратата и влязох.

Той си беше на мястото и никак не бе се изменил.

— Здравей, Джек — каза Шефа, отметна перчема си от очите, свали крака от бюрото, приближи се към мен и подаде ръка. — Къде пропадна бе, момче?

— На Запад — отвърнах аз с добре изработена небрежност и му подадох ръка. — Просто направих едно пътешествие. Напоследък ми беше писнало тук, та реших да си почина малко.

— Добре ли прекара?

— Великолепно.

— Радвам се.

— А ти как я караш? — попитах аз.

— Екстра — каза той. — Всичко е екстра.

И тъй аз се бях прибрал, бях се върнал там, където всичко беше екстра. Всичко беше екстра, както си беше и преди да замина, само че сега аз знаех тайната. И това, че знаех, ме откъсваше от всички. Щом знаеш някаква тайна, не можеш да общуваш с тези, които не я знаят, тъй както не можеш да общуваш с палавия, натъпкан с витамини хлапак, който е изцяло погълнат от своите кубчета и тенекиения си барабан. А и не можеш да дръпнеш някого настрани и да му кажеш тайната си. Защото, ако направиш това, човекът — мъж или жена, — комуто искаш да кажеш истината, започва да мисли, че ти се окайваш и търсиш съчувствие, а ти всъщност не очакваш съчувствие, а поздравления. Затова аз си гледах всекидневната работа, ядях си насъщния, срещах отдавна познатите лица и се усмихвах милозливо като свещеник.

Беше юни и беше горещо. Всяка вечер, с изключение на вечерите, когато отивах в някое кино с климатична инсталация, аз се прибирах след вечеря у дома, събличах се, както ме е майка родила, лягах в кревата, слушах бръмченето на вентилатора, който бръмчеше чак в мозъка ми, и четях книга, докато градският шум стихнеше и само рядко се чуваше далечният клаксон на някое такси или самотният звън и скърцането на някой от нощните трамваи. Тогава протягах ръка, угасявах лампата, обръщах се на една страна и заспивах под досадното бръмчене на вентилатора.

През юни се видях няколко пъти с Адъм. Той още повече бе затънал в работата около медицинския център и още по-безмилостно се пришпорваше. Разбира се, с края на летния семестър работата му в университета бе намаляла значително, но това облекчение му излизаше през носа поради непрекъснато разширяващата се частна практика и работата в клиниката. Когато отивах в квартирата му, той казваше, че му е драго да ме види и навярно наистина му беше драго, но не разговаряше много и докато седях при него, той все повече и повече потъваше в себе си, та накрая добивах чувството, че разговарям с човек, седнал в дълбок кладенец, и трябва да крещя, за да ме разбере. Той се оживи само веднъж — една вечер, когато мимоходом каза, че на другия ден го чакала операция и аз го попитах от какво страда болният.

Той каза, че ставало дума за кататонична шизофрения.

— Искаш да кажеш, че човекът е откачен ли? — попитах аз.

Адъм се усмихна снизходително и каза, че не съм много далеч от истината.

— Не знаех, че режеш и откачени — казах. — Мислех си, че само влизаш в техния стил, предписваш им студени бани, караш ги да плетат кошници и да ти разказват сънищата си.

— Не — отвърна той, — те могат да бъдат оперирани. — И като че се извиняваше, добави: — Фронтална лобектомия.

— Какво е това?

— Маха се част от двата фронтални, лоба на мозъка — отвърна той.

Попитах го ще остане ли човекът жив. Той каза, че гаранция никога не можело да има, но ако оживеел, щял да бъде друг.

— Какво значи друг? — попитах го.

— Става друга личност — каза той.

— Нещо като след кръщение и приемане на християнска вяра?

— Това не създава нова личност — каза той. — След покръстване личността си остава същата. Само че се осъществява въз основа на други ценности.

— А този приятел, казваш, ще стане друга личност?

— Да — отвърна Адъм. — Сега той само седи в креслото или лежи по гръб на кревата и гледа в празното пространство. Челото му е набраздено и сбърчено. Понякога ще издаде тих стон или възклицание. Нерядко подобни случаи се съпътствуват от мания за преследване. И винаги болният е разяждан от някаква мъка. Но след операцията става различен. Напрежението изчезва, той се развеселява, става дружелюбен. Челото му се изглажда. Той спи и се храни добре, обича да застане до оградата и да похвали съседа си за хубавия зеленчук, който е отгледал. И се чувствува весел и щастлив.

— Щом можеш да гарантираш такива резултати — казах, — трябва да се заемеш с покупко-продажба на земи. Само да се разчуе веднъж.

— Никога нищо не мога да гарантирам.

— А какво става, ако операцията не излезе според учебниците?

— Има и такива случаи — при мен, слава богу, не е имало, — когато болният става не жизнерадостен и общителен, а жизнерадостен и напълно аморален.

— Искаш да кажеш, че сваля сестрите на пода посред бял ден?

— Кажи-речи — отвърна Адъм. — Ако го оставиш. Всички нормални задръжки изчезват.

— Ако твоят болен излезе след операцията утре в такова състояние, той ще бъде ценен капитал за обществото.

Адъм се усмихна кисело и отвърна:

— Не по-лош от мнозина други, които не е ставало нужда да бъдат оперирани.

— Може ли да присъствувам на операцията? — попитах аз.

Изведнъж ми се дощя непременно да видя тази операция. Никога не бях наблюдавал операция. Като журналист бях присъствувал на три обесвания и една екзекуция с електрически стол, но това беше друга работа. При обесването не се променя личността на човека. Променя се само дължината на шията му и лицето му добива присмехулно изражение, а при електрическия стол просто опичаш парче месо, само че по-голямо. Но тази операция ще да е нещо много по-радикално от онова, което се е случило на Савел по пътя за Дамаск. Затова поисках да присъствувам на нея.

— Защо? — попита Адъм, като се вглеждаше внимателно в лицето ми.

— От чисто любопитство — отвърнах.

Той се съгласи да ме допусне, но каза, че нямало да е много приятна гледка.

— Сигурно толкова приятна, колкото и едно обесване — отвърнах.

После той се зае да ми описва болестта. Рисува ми скици, показва ми книги. Толкова се оживи, че едва не ми продъни ушите от приказки. А на мен ми беше толкова интересно, че забравих да му задам един въпрос, който ми мина през ума в началото на разговора. Тогава той каза, че приелият Христовата вяра не се променя, а само се осъществява въз основа на нови ценности. Добре, аз исках да го попитам, щом личността не се променя, откъде покръстеният взема новите ценности, въз основа на които се осъществява? Но после забравих да го попитам това.

Във всеки случай присъствувах на операцията.

Адъм ме нагласи както подобава, за да мога да вляза с него в операционната. Докараха болния и го положиха на масата. Това беше слаб човек, с гърбав нос и кисело лице, който донейде ми заприлича на Ендрю Джексън^[2] или на евангелист от някой затънтен край въпреки белия тюрбан от стерилни кърпи. Но този тюрбан бе сложен съвсем назад, тъй че предната част на главата му беше открита. Тази част бе обръсната. Сложиха му маската и той изключи. Тогава Адъм взе скалпела и направи гладък малък разрез напречно на темето и после надолу към всяко от слепоочията, след което просто отдели кожата и я обърна над челото. Това бе такава чиста работа, че и най-големият майстор между команчите би изглеждал жалък новак в смъкването на скалпове. Междувременно сестрата попиваше кръвта, която течеше доста обилно.

После Адъм пристъпи към главното. Той взе някакъв инструмент, досущ като бургия. С него проби пет-шест дупки от двете страни на черепа — на професионален език им казват трепанационни отверстия. След това започна да работи с телта на Джили — названието ми беше казал преди това, — инструмент, който приличаше на грапава тел. С него той преряза черепа, докато от двете страни отпред се образува по една клапа, която можеше да натисне надолу, за да стигне до самия механизъм. Преди това обаче трябваше да прореже тънката бледа ципа, наречена мозъчна обвивка.

Беше изминал вече повече от час — или поне на мен така ми се струваше — и краката ми отмаляха. На всичко отгоре беше и горещо, но аз се чувствувах сравнително добре въпреки кръвта. Работата бе в това, че човекът на масата не приличаше на истински. Аз изобщо забравих, че това е човек, и наблюдавах как първокласният дърводелец върши работата си. Не обръщах внимание на онези подробности, които показваха, че на масата лежи не неодушевен предмет, а човек. Сестрата например непрекъснато му мереше кръвното и от време на време се занимаваше с апарата за преливане на кръв — преливаше му по малко кръв от банката, закрепена на статива.

Аз се държах мъжки, докато не започнаха горенето. За премахването на късчета от мозъка използуват електрически инструмент, който се състои само от малка метална пръчица, втъкната в дръжка с електрически шнур. Тази пущина приличаше на желязо за електрическо къдрене. Всъщност през цялото време не преставах да се удивявам колко проста и рационална е всичката тази скъпа апаратура и доколко тя наподобява инструментите, които могат да се намерят във всяко добре обзаведено домакинство. Претършуваш ли кухнята и тоалетката на жена си, за пет минути можеш да събереш достатъчно инструменти, за да се отдадеш сам на тоя занаят.

Така, в процеса на електрокаутеризацията, тази желязна пръчица изрязва или по-скоро изгаря необходимата част. Получава се малко пушек и доста силна миризма. На мен поне ми се струваше силна. Отначало ми нямаше нищо, но после изведнъж ми дойде наум откъде ми е позната тази миризма. Когато бях още дете, една нощ в Бърдънс Лендинг се подпали и изгоря старата конюшня, а не бяха успели да изведат всички коне. В неподвижния, влажен нощен въздух се носеше миризма на живогорящите коне, която дълго след това ме преследваше, дори след като в ушите ми бе престанало да кънти дивото цвилене на конете. Щом свързах миризмата на горящия мозък с миризмата на горящите коне, почувствувах се зле.

Но продължавах да се държа. Операцията продължи дълго, още няколко часа, защото трябваше да се гори малко по малко и да се дълбае все по-надолу. Издържах докрай — докато Адъм заши обвивката, постави на място клапите, опъна кожата и я заши както се полага.

Изрязаните парченца мозък бяха изхвърлени — да си домислят на спокойствие своите малки мисли някъде в боклука, а това, което остана в черепа на този кльощав индивид, бе запечатано отново и оставено да съчинява съвсем нова личност.

После излязохме с Адъм, той се изми и докато си сваляхме белите нощници, аз му казах:

— Но ти забрави да го покръстиш.

— Да го покръстя ли? — учуди се той.

— Да — казах аз, — защото той е роден отново, и не от жена. Кръщавам те в името на Великия Тик, на Малкия Тик на Светия Дух, който безсъмнено също е Тик.

— Какви ги дрънкаш? — каза той.

— А, нищо — отвърнах. — Просто се мъча да бъда остроумен.

На лицето на Адъм се появи лека, снизходителна усмивка, но той очевидно не оцени остроумието ми. Сега, като се оглеждам назад, и аз не намирам да съм бил особено остроумен. Но тогава си мислех, че съм казал нещо много смешно. Толкова смешно, че човек би могъл да се пукне от смях. Но онова лято от висотите на моята олимпийска мъдрост много неща ми се виждаха смешни, въпреки че сега съвсем не ми изглеждат смешни.

След операцията не видях Адъм доста време. Той замина на Изток по работа — пак нещо около болницата, предполагам. Но малко след завръщането му стана една история, която едва не принуди Шефа да си търси нов управител на болницата.

В случилото се нямаше нищо странно и неочаквано. Една вечер Ан и Адъм, след като вечеряли навън заедно, се качвали по стълбата към неговата занемарена квартира и сварили на площадката пред вратата висока, слаба, облечена в бяло фигура, с бяла панама на главата, под която в сумрака блещукала пура — в единия край на мястото, където би трябвало да се намира устата, — от която пура се разнасял скъп аромат, мъчещ се да надвие миризмата на зеле. Човекът свалил бялата панама, стиснал я внимателно под лакътя и попитал Адъм дали той е доктор Стантън. Адъм отговорил утвърдително. Тогава човекът се представил — Кофи (Хюбърт Кофи), и помолил да влезе за минутка.

Влезли и Адъм попитал човека какво иска. Непознатият, с продълговато, буцесто, лимоненожълто лице, с бял, добре огладен костюм и двуцветни обувки с безброй шевове и дупчици (както открих по-късно, Хюбърт беше истинско конте — два бели костюма на ден, бели копринени гащета с червен монограм, червени копринени чорапи и екстравагантни обувки), взел да хъмка и да мънка, да се покашля и да поглежда многозначително към Ан с кафявите си очи (които по цвят, а и не само по цвят, приличали на използувано автомобилно масло). Както ми обясни по-късно Ан — защото тя беше единственият ми източник на сведения за тази среща, — тя помислила, че човекът е дошъл за преглед, извинила се и отишла в кухнята да сложи в хладилника кофичката сладолед, която била купила на ъгъла. Тя мислела да прекарат с Адъм една тиха и спокойна вечер. (Макар че вечерите, прекарани с Адъм това лято, едва ли са били така спокойни за нея. Не може в някое ъгълче на съзнанието й да не е живяла винаги мисълта какво ще стане, ако Адъм разбере как прекарва тя другите си вечери. Или пък може би е успяла да заключи тази част от съзнанието си — както човек заключва някои от стаите в голяма къща и седи само в уютната, а може би и не дотам уютна гостна? Но седейки в нея, дали не се е вслушвала непрекъснато няма ли да изскърца подът или да се чуят неспокойни стъпки в заключените стаи на втория етаж?)

След като прибрала сладоледа в хладилника, видяла, че в мивката има немити съдове. И за да не пречи на разговора на мъжете, се заловила да ги измие. Тъкмо вече привършвала, когато неразбираемото боботене на гласовете секнало. Тази внезапна тишина й направила впечатление. След това се чул сух удар (тя точно така се изрази) и се разнесъл гласът на брат й: „Вън!“ После се чули бързи стъпки и входната врата се хлопнала.

Ан влязла при Адъм и го сварила да стои в средата на стаята съвсем блед и да притиска към корема си дясната ръка с лявата, без да сваля поглед от вратата. При влизането й той се обърнал бавно към нея и казал:

— Ударих го. Не исках да го ударя, но го ударих. Никога в живота си не съм удрял човек.

Сигурно здравата го е бил ударил, защото едно от кокалчетата му било разкървавено и отекло. Макар и сух, Адъм имаше много тежка ръка. Тъй или иначе, той притискал разкървавеното си кокалче, а на лицето му било изписано недоумение. Очевидно недоумявал от собствената си постъпка.

Ан, много разтревожена, го попитала какво се е случило.

А случилото се, както вече подсказах, не е било нито странно, нито неочаквано. Гъми Ларсън бил изпратил Хюбърт Кофи, който поради белите костюми и копринените гащета с монограми минавал за човек изтънчен и дипломатичен, да убеди доктор Стантън да използува влиянието си пред Шефа, за да го накара да възложи на Ларсън строежа на медицинския център. Адъм не е бил запознат с цялата работа, защото можем да бъдем уверени, че опипвайки почвата, Хюбърт не е казал кой стои зад него. Но щом чух името Кофи, аз разбрах, че той е бил изпратен от Ларсън. Хюбърт не е отишъл по-далеч от опипване на почвата. Но очевидно той е започнал доста издалеч, та отначало Адъм дори не е разбрал накъде бие. И тогава Хюбърт, изглежда, е решил, че напразно хаби за този дръвник забележителната си хитрост и е пристъпил направо към въпроса. Той успял да се конкретизира дотам, че и за Адъм ще падне нещо от цялата работа и с това взривил бомбата.

Все още в недоумение, Адъм си търкал юмрука и обяснявал на Ан със сух глас какво се е случило. Когато свършил, навел се и вдигнал със здравата си лява ръка угарката от пурата, която бавно прогаряла дупка във вехтия зелен килим. Държейки угарката на разстояние от себе си, прекосил стаята и я хвърлил в камината, в която все още имаше (както бях забелязал при посещенията си) останки от пепел от пролетта и парчета хартия и портокалови кори от лятото. После се върнал обратно и размазал ядно с крак тлеещата дупка — може би символично действие от негова страна. Аз поне така си представях картината.

После седнал на бюрото си, извадил перо и хартия и започнал да пише. Когато свършил, обърнал се към Ан и казал, че си е написал заявлението за оставка. Тя нищо не отвърнала. Нито думица. Знаела, както ми обясни, че няма смисъл да спори с него и да го убеждава, че ако някакъв мошеник е дошъл при него с намерение да го подкупи, това няма нищо общо нито със службата му, нито с губернатора Старк. Разбрала по израза на лицето му, че е безполезно да разговаря. С други думи, той, според Ан, бил овладян от непреодолимо желание да се оттегли, което се изразило във вид на нравствено възмущение и нравствена погнуса, но което не е тъждествено с тях, а е много по-дълбоко и по-съществено ирационално. Той станал от креслото и взел да крачи из стаята, очевидно много възбуден. Изглеждал, по думите на Ан, едва ли не весел, сякаш готов всеки миг да избухне в смях. Сякаш в последна сметка бил доволен, че така се е случило. После взел писмото и му залепил марка.

Ан се изплашила, че той може да излезе веднага и да пусне писмото — защото стоял насред стаята, въртял го в ръка и като да размислял как точно да постъпи. Но не излязъл. Оставил писмото на полицата над камината, повъртял се още малко из стаята, после се хвърлил към пианото и заблъскал клавишите. Свирил повече от два часа в задуха на юлската нощ и лицето му се обливало в пот. Ан седяла при него уплашена, без да знае от какво се бои.

Когато свършил, обърнал се към нея бледен и запотен, тя донесла сладоледа и двамата прекарали приятно остатъка от вечерта. После тя си тръгнала и се прибрала с колата си в къщи.

Обади ми се по телефона. Срещнахме се в едно заведение, което работеше цяла нощ. Виждах я за първи път след онази майска утрин, когато ме посрещна в апартамента си, прочете въпроса в очите ми и отговори само с бавно кимване на главата. Когато тази вечер чух гласа й по телефона, сърцето ми както винаги подскочи и потъна както жабата в езерото с водни лилии, сякаш случилото се изобщо не се беше случило. Но то се беше случило и докато таксито ме носеше към заведението в центъра на града, аз изпитвах злорадо, злъчно удоволствие от това, че тя ме викаше по един особен въпрос, който онзи, другият, очевидно не можеше да разреши. Но удоволствието забрави да бъде злорадо и злъчно и си остана само удоволствие, когато слязох от таксито и я видях да стои до стъклената врата на заведението — стегната, изправена фигура със светлозелена рокля на капки, с бял жакет, прехвърлен през голата ръка. Помъчих се да разчета изражението на лицето й, но не успях, защото тя ме зърна и ми се усмихна.

Предпазлива, малко виновна усмивка, която казваше „моля“ и „благодаря“ и същевременно изразяваше една наивна и непоколебима увереност, че моята добра природа ще възтържествува. Тръгнах по нагретия тротоар към тази усмивка и зелената рокля на капки, които стояха зад стъклената врата като във витрина, тъй че да можеш само да им се възхищаваш, но не и да ги пипаш. После сложих ръка на вратата, бутнах я, оставих зад гърба си улицата, където въздухът беше горещ и лепкав като в турска баня, а миризмата на бензинови пари се смесваше с тежкия сладникав дъх на реката, който в тихите летни нощи плъзваше из целия град, и влязох в светлия, хигиеничен и прохладен свят зад стъклото, където стоеше усмивката, защото няма нищо по-светло, хигиенично и прохладно от първокласно заведение в задушна лятна нощ. Особено ако там стои Ан Стантън и климатичната инсталация работи.

Усмивката бе насочена към мен, очите гледаха право в мен и тя подаде ръка. Аз я поех, помислих си колко хладна, малка и твърда е тя, сякаш едва сега откривах това, и чух Ан да казва:

— Май все аз те викам някъде, Джек.

— Няма значение — казах.

След това млъкнахме може би само за миг, но той ми се видя много дълъг и тягостен, като че нямаше повече какво да си кажем. После тя ме подкани:

— Да седнем.

Тръгнахме към сепаретата. С крайчеца на окото си забелязах, че тя понечи да ме хване под ръка, но се въздържа. Щом забелязах това, удоволствието, което досега беше само удоволствие, отново се превърна в първоначалното злорадо, злъчно удоволствие. И си остана такова, докато седяхме на масата и аз гледах лицето й, на което сега нямаше усмивка, а само напрегнатост и напрежение и, струва ми се, следи от годините, изминали от онова лято, когато седяхме в колата и тя пееше на пиле-Джеки и обещаваше да пази от всяка злина бедния Джеки-бой. Няма какво, тя беше удържала обещанието си, защото пиле-Джеки отлетя в онова лято още преди да настъпи есента — стори злина, и оттогава не се върна вече. Поне аз не го видях повече.

Сега ние седяхме в сепарето, пиехме кока-кола и тя ми разказваше за случилото се в квартирата на Адъм.

— С какво мога да ти помогна? — попитах я, когато свърши.

— Ти знаеш — отвърна тя.

— Искаш да го възпра, така ли?

— Да.

— Няма да е лесно.

Тя кимна в знак на съгласие.

— Няма да е лесно — повторих аз, — защото той постъпва съвсем като умопобъркан. Бих могъл да го убедя само в едно: щом тази гадина Кофи се е опитал да го подкупи, това означава, че работата с болницата е неопетнена и ще остане неопетнена, докато Адъм държи на това. И по-нататък това означава, че някой, който заема по-високо положение от Адъм, също е отказал да вземе подкуп. Това дори означава, че Тайни Дъфи е честен човек. Или — добавих, — че не е успял да изпълни обещанието си.

— Ще се опиташ ли да го разубедиш? — попита тя.

— Ще се опитам — казах, — но ти не храни големи надежди. Аз мога да му докажа само това, което той и без мене би разбрал, ако не се е побъркал. Той просто има комплекс на тема честност и етика. Не обича да играе с лошите момчета. Страхува се да не му изцапат фаунтлеройското костюмче.

— Това не е честно от твоя страна — възмути се тя.

Аз свих рамене и казах:

— Във всеки случай ще опитам.

— Как точно?

— Има само един път. Ще отида при губернатора Старк и ще го убедя да нареди да арестуват Кофи за опит да подкупи длъжностно лице — не бива да се забравя, че Адъм е длъжностно лице — и да накара Адъм да потвърди това под клетва. Стига Адъм да се съгласи. Това ще му отвори очите за някои неща. И ще му покаже, че Шефа винаги е готов да се застъпи за него. И… — Дотук ме занимаваше само Адъм, но сега мозъкът ми заработи в друга насока. — Ако Кофи бъде даден под съд, това няма да навреди на Шефа. Особено ако Кофи издаде кой стои зад него. Така той ще закопае Ларсън. А хлътне ли Ларсън, без него Макмърфи е нищо. Кофи може да бъде подведен под отговорност, ако ти… — И млъкнах като пън.

— Ако аз какво? — попита настойчиво тя.

— Нищо — отвърнах аз и се почувствувах като човек, който си върви безгрижно по подвижен мост и изведнъж мостът започва да се отваря под него.

— Ако аз какво? — повтори тя.

Погледнах немигащите й очи и като видях как решително е стиснала челюсти, реших, че е по-добре да го кажа веднага. Тя и без това нямаше да ме остави на мира, докато не й кажа. Затова казах:

— Ако ти станеш свидетелка.

— Ще стана — каза тя без колебание.

Аз поклатих глава.

— Не — казах.

— Ще стана.

— Не, нищо няма да излезе.

— Защо?

— Просто няма. В края на краищата ти нищо не си видяла.

— Та аз бях там.

— Това ще бъдат показания от втора уста. Точно така. Кой ще обърне внимание на такива показания?

— Не зная — каза. — Аз не разбирам от тези неща. Но съм сигурна в едно: че ти не затова се спря и замисли. Защо се замисли?

— Ти никога не си свидетелствувала. Не знаеш какво значи да отговаряш на подлите въпроси на хитър адвокат и да се потиш под погледа му.

— Все едно, ще свидетелствувам — настоя тя.

— Не.

— Не ме интересува нищо, ще свидетелствувам.

— Слушай — казах, затворих очи и полетях в пролуката на отворилия се вече мост, — ако си мислиш, че защитникът на Кофи няма да има какво да извади от торбата си, ти си луда като Адъм. И ще бъде подъл, и ще бъде хитър, и в него няма да има нито капка от старото южняшко благородство и кавалерство.

— Искаш да кажеш… — започна тя и по лицето й разбрах, че е схванала мисълта ми.

— Именно. Сега никой нищо може да не знае, но когато започне кадрилът, всички ще знаят всичко.

— Не ме интересува — заяви тя и вдигна гордо глава.

Забелязах бръчиците на шията й, съвсем малки, ситни бръчици, следа от безкрайно тънкия паяжинен шнур, който душителят-време увива ден след ден и около най-красивата шия. Тази паяжина е толкова тънка, че всеки ден се къса, но в края на краищата следите от нея остават и в края на краищата идва ден, когато паяжиненият шнур не се къса вече и довършва своето дело. Забелязах бръчиците, когато Ан вдигна глава, и си дадох сметка, че никога досега не ги бях виждал и че от днес нататък винаги ще ги забелязвам. Изведнъж се почувствувах много зле, буквално като болен, сякаш ме бяха ударили в стомаха или бяха извършили гнусно предателство спрямо мене. Но преди още да се опомня, това чувство премина в гняв и аз извадих бича.

— Така, значи, не те интересува — казах. — Но ти забравяш едно: забравяш, че там ще седи Адъм и ще гледа своята малка сестрица.

Лицето й побеля като платно.

После тя понаведе глава и се загледа в ръцете си, обвили и стиснали здраво празната чаша от коката. Не виждах очите й, само спуснатите над тях клепачи.

— Мила моя, мила моя — промълвих. После хванах ръцете й, стискащи чашата, и думите сами се изтръгнаха от мен: — Ан, защо направи това?

Това беше въпросът, който не бях и помислял да й задавам.

Тя помълча миг-два. После, без да вдига очи, продума тихо:

— Той е съвсем различен от другите. Никога не съм познавала такъв човек. И го обичам. Очевидно го обичам. Може би затова.

„Сам си го търсеше“ — помислих си.

— А после ти ми разказа — продължи тя, — разказа ми за баща ми. И тогава вече нямаше какво да ме възпре. След като ти ми разказа.

„И това сам си го търсеше“ — рекох си.

— Той иска да се ожени за мен — каза тя.

— А ти?

— Не сега. Това ще му навреди. Един развод ще му навреди. Не сега.

— Но ти готова ли си да се омъжиш за него?

— Изглежда. Но по-късно. След като стане сенатор. Догодина.

Една част от мозъка ми записваше и картотекираше акуратно: „Догодина сенатор. Това значи, че вече няма да допусне в сената стария Скоган. Интересно, че не ми е казал.“ А другата част, която не беше непробиваем стоманен шкаф с картончета, наредени по азбучен ред, кипеше като котел с катран. Един голям мехур изплува на повърхността и се пукна — беше собственият ми глас:

— Надявам се, че разбираш какво те чака.

— Ти не го познаваш — каза тя с глас, още по-тих от преди. — Познавате се от толкова години и въпреки това изобщо не го познаваш. — После вдигна глава и ме погледна право в очите. — Не съжалявам — натърти. — Не съжалявам за нищо.

 

 

Вървях в душната тъмнина под пулсиращия величествен небосвод, вървях към хотела си и вдишвах бензиновите изпарения, останали от деня, и тежкия, малко блатен дъх на намалялата река, който нощта разнасяше по улиците, и си мислех: да, зная защо тя направи това.

Отговорът се криеше във всичките изминали години, в това, което се беше случило, и в онова, което не се беше случило в тези години.

Отговорът се криеше в мен, защото аз именно й бях разказал.

„Аз само й казах истината — говорех си разярен наум. — Тя няма право да ме вини заради истината!“

Но имаше ли някаква неизбежна орис, вкоренена в самата природа на нещата и в самия мен, та аз трябваше да бъда предопределеният, който да й каже истината? Наложи се да си задам и този въпрос. И никак не бях сигурен в отговора. Вървях по улицата и въртях в главата си въпроса и тъй и инак, но отговор все не намирах, докато накрая въпросът изгуби смисъла си и се изплъзна от съзнанието ми, както се изплъзва тежък предмет от изтръпналите пръсти. Бях готов да поема върху себе си и отговорността, и вината — да, и на това бях готов, — ако ги съзнавах ясно. Но кой да ми ги обясни?

Продължавах да вървя и след малко си спомних думите й, че никога не съм го познавал. А ставаше дума за Уили Старк, когото познавах от толкова години, от времето, когато чичко Уили от провинцията, батето с коледната вратовръзка, беше влязъл в задната стая на заведението на Слейд. Разбира се, че го познавах като пръстите на ръцете си. Толкова отдавна го познавах.

„Прекалено отдавна — помислих си след това. — Прекалено отдавна, за да го познавам добре.“ Защото времето може би ме е заслепило или по-скоро аз не съм си давал сметка, че времето тече и кръглото лице на чичко Уили винаги е заставало между мен и другото му лице, тъй че аз всъщност никога не съм видял другото, сегашното му лице. С изключение може би на онези минути, когато той се накланяше към тълпата с паднал на челото перчем и облещени очи и тълпата ревеше, а аз усещах, че и в мен нещо се надига и че стоя пред прага на истината. Но после неизменно се връщаше образът на чичко Уили с коледната вратовръзка.

Но този път не се върна. Виждах пред себе си лицето. Огромно. По-голямо от афиш. Перчемът разпилян по челото като грива. Едрата челюст. Тежките устни, легнали една върху друга като тухли. Очите, пламтящи и облещени.

Интересно, не бях го виждал преди. Не бях, бога ми.

Същата вечер се обадих на Шефа по телефона, предадох му разказаното от Ан и предложих да бъдат взети от Адъм показания за арестуването на Кофи. Той се съгласи. И каза да направя всичко, за да задържа Адъм. Прибрал се веднъж в хотела, легнах на леглото си под вентилатора и лежах така до шест часа, когато ми позвъниха, за да ме събудят. В седем вече стоях пред вратата на Адъм само с чаша кафе в стомаха, което се плискаше вътре, с току-що порязана от бръснача брада и с подпухнали от безсъние клепачи.

Обработих го. Но задачата ми не беше лека. Първата ми работа беше да го завербувам в армията на борците за справедливост, като го накарах да обещае, че ще даде под клетва показания за арестуването на Кофи. Методът ми беше такъв: като знаех, че Адъм жадува да прикове Кофи на позорния стълб, аз му дадох да разбере, че Шефа би приветствувал един такъв доблестен подвиг. После трябваше да го наведа на откритието — откритие негово и само негово, — че това би означавало Ан да се яви като свидетелка. След което трябваше да се направя на първи глупак и да призная, че нито за миг не съм се сетил за това. С човек като Адъм опасността се състоеше в това, че той, завладян от желанието справедливостта да възтържествува на всяка цена, можеше да принуди Ан да свидетелствува. И сигурно щеше да го направи, но аз му нарисувах мрачна картина на съда (и наполовина не толкова мрачна, колкото бе в действителност), казах му да не разчита на мен, намекнах му, че е безсърдечен към сестра си и завърших с мъглявата мисъл, че има друг начин да пипнем Кофи за същата работа — например аз мога да му се подложа и той да направи подобен опит с мен. Като начало дори сам мога да пусна пробен балон и всякакви такива. Така Адъм се отказа от мисълта да осъди Кофи, но без да се усети, възприе мисълта, внушена като подтекст, че той и Шефа трябва рамо до рамо да бранят болницата от мошеници.

Когато вече се готвехме да излизаме, той се приближи до камината и взе от полицата запечатаните писма, за да ги пусне по пътя. Бях забелязал вече, че горното писмо е адресирано до Шефа. Затова го измъкнах от ръцете му и казах усмихнат:

— За какво ти е този боклук? — После го скъсах на две и прибрах парчетата в джоба.

След това излязохме и се качихме в неговата кола. Изпратих го до работата му. Ако имах възможност, бих останал с него целия ден, за да го държа под око. Във всеки случай по целия път до центъра на града не затворих уста, за да не го оставя да мисли каквото не трябва. Бъбрех весело и безгрижно като птичка.

 

 

Лятото си вървеше и се наливаше постепенно като голям плод и всичко си беше както преди. Аз ходех на работа, връщах се в хотела и кога вечерял, кога не, лягах под вентилатора и четях до късно. Виждах същите лица — Дъфи, Шефа, Сади Бърк, лица, които познавах толкова отдавна и виждах толкова често, че не забелязвах промените в тях. Но известно време не виждах Адъм и Ан. А Луси Старк не бях виждал много отдавна. Сега тя живееше извън града. От време на време Шефа отиваше да я види, колкото за пред хорски очи, и се снимаше с белите легхорни. Понякога до него заставаше Том Старк, а понякога и Луси, на преден план се белееха легхорните, а отзад се виждаше телената ограда. „Губернаторът Уили Старк със семейството си“, гласеше после надписът във вестниците.

Тези снимки бяха от полза за Шефа. Половината щат знаеше, че Шефа кръшка от жена си, но от тези снимки със семейството и белите легхорни избирателите усещаха топъл познат лъх, лъх на питки с джинджифил и на хубава, студена мътеница, те ги караха да чувствуват своята стабилност, значителност и добродетелност и ако някъде се мяркаше неглиже с черна дантела и дъхаше на остър парфюм, е: „Какво е виновен човекът, щом дават, няма да откаже я.“ Това само показваше, че Шефа жъне победи на всички фронтове, а то беше знак, че е избраник, че не е случайна порода. Нима избирателят не върши същото, когато хукне към града за конгрес на търговците на мебели и в хотела дава на момчето два долара, за да му докара нещо в стаята? Или ако не е толкова изискан, докарва в града един камион свини и пак за два долара получава своето в някой бардак. Но изискан или не, избирателят знаеше как стават тези неща и искаше да има и питката, приготвена от жената, и черната дантела, та не му се зловидеше, че Шефа успява и в двете посоки. Но, виж, ако Шефа се разведеше, той не би му простил. Тук Ан бе права. Това би навредило на Шефа. Това би било съвсем друга работа, един развод би лишил избирателя от нещо скъпо за него, от милата семейна идилия, от картинката, която ласкаеше и него, и слабичката му или дебела жена, застанали пред собствения си курник.

Но ако избирателят знаеше, че Шефа кръшка от години и можеше да назове по име поне половината от мадамите му, той не знаеше нищо за Ан Стантън. Това беше известно само на Сади, в което нямаше нищо чудно. Доколкото можех да съдя, никой друг не знаеше, дори Дъфи с неговия пръхтящ слонски ум и хитрост. Възможно е Захарчо да знаеше, но на него можеше да се разчита. Захарчо знаеше всичко. Пред него Шефа си позволяваше да говори всичко — по-точно всичко, което смяташе, че е за говорене. Следователно много неща оставаха неказани. Веднъж конгресменът Рандал бе дошъл при Шефа в библиотеката, където бяхме и ние със Захарчо. Аз крачех нагоре-надолу, а в това време Шефа даваше подробни инструкции на Рандал какво отношение да вземе, когато законопроектът на Милтън и Бродерик бъде представен за обсъждане в конгреса. Инструкциите бяха твърде откровени и конгресменът току поглеждаше нервно към Захарчо. Шефа забеляза това и не се стърпя.

— Дявол да го вземе! — възкликна той. — Ти се страхуваш, че Захарчо може да научи нещо, нали? И си прав, ще научи. Но той знае вече толкова много неща. Захарчо знае за работите на нашия щат много повече от теб. И аз му имам много по-голямо доверие, отколкото на теб. Ние с него сме приятели, нали, Захарчо?

От гордост и смущение лицето на Захарчо стана червено като кръв, устните му заработиха и се разхвърча слюнка.

— Кажи, Захарчо, нали си ми приятел? — потупа го Шефа по рамото и пак се обърна към конгресмена, а в това време Захарчо успя най-после да изрече:

— Пр-пр-пр-при-ятел съм ти и зн-н-н-нам да мъл-л-ча.

Да, Захарчо сигурно знаеше, но на него можеше да се разчита.

На Сади също можеше да се разчита. Вярно, тя беше казала на мен, но това стана в първия пристъп на ярост, пък и аз (помислих си това с мрачна ирония) влизах, тъй да се каже, в семейния кръг. Тя не би казала на никой друг. Сади Бърк нямаше душеприказчик, защото не вярваше никому. Тя не търсеше съчувствие, защото светът, в който бе израсла, не познаваше съчувствието. Тъй че щеше да си държи езика. А търпение у нея колкото щеш. Тя знаеше, че той ще се върне. Но можеше и да го довежда до бяс или поне да се опитва, защото това бе трудно, и същевременно самата тя да изпада в бяс и тогава в сляпата си ярост те бяха готови да стигнат до бой. Като наблюдаваше човек такава сцена, не можеше да определи какво ги свързва така здраво — дали безумна любов или безумна ненавист. Но след толкова много години това едва ли имаше значение. В такива случаи в очите на тебеширенобялото нащърбено лице пламтеше черен огън, косите й щръкваха като наелектризирани, а ръцете й летяха във въздуха, сякаш късаха и раздираха нещо. Под пороя от думи той поклащаше тежко глава и следеше с поглед всяко нейно движение — отначало някак сънливо, после по-внимателно, докато накрая скачаше с вдигнат юмрук и издути вени на слепоочията. После вдигнатият десен юмрук се стоварваше в лявата длан и той изреваваше:

— Стига, Сади! Върви на майната си!

Понякога цели седмици минаваха без всякакви драми. Сади спазваше леден етикет, срещаше се с Шефа само по работа и изслушваше нарежданията му, без да продума. Тя само стоеше пред него и го изучаваше с черните очи, потушила пламъка в тях. Да, въпреки всички драми Сади умееше да изчаква. Тя се бе научила на това много отдавна. Всичко, което беше получила в живота, бе получено след дълго чакане.

Така минаваше лятото и така живеехме ние. Това също беше начин на живот и когато си живял известно време по такъв начин, изобщо забравяш, че някога си живял другояче или че занапред можеш да живееш по съвсем друг начин. Дори когато настъпваше някаква промяна, в първия миг тя не се усещаше, приличаше все на старото, на продължение, на повторение.

Такава промяна настъпи благодарение на Том Старк.

Като се знаят предварителните условия, тя можеше да се очаква със сигурност. От една страна, съществуваше Шефа, а от друга — Макмърфи. Макмърфи нямаше никакъв избор. Той трябваше да води битка с Шефа, защото Шефа не искаше да се помири с него, и ако (по-точно би било „когато“, отколкото „ако“) Шефа успееше да го смачка в четвърти окръг, с Макмърфи щеше да бъде свършено веднъж за винаги. И понеже нямаше никакъв избор, Макмърфи бе готов да използува всичко, което му попадне подръка.

Случи се, че подръка му попадна някакъв човек на име Марвин Фрей, никому неизвестно нищожество. Фрей имаше дъщеря на име Сибил, също никому неизвестна, но по думите на господин Фрей добре известна на Том Старк. Всичко беше съвсем просто, нямаше някакъв обрат в сюжета, някаква нова линия в пиесата.

Опозореният баща, придружен от свой приятел — за свидетел и опора, — се яви при Шефа и изложи случая. Излезе пребледнял и явно много разстроен, но все още се държеше на краката си. Той измина дългия път по килима от вратата на Шефа до вратата на коридора с несигурната подкрепа на приятеля си, чиито крака също се подгъваха, и излезе.

След това зумерът на бюрото ми задрънка неудържимо, червената лампичка, която означаваше „шеф“, светна и когато отворих диктофона, Шефа каза:

— Идвай тука!

Аз отидох там, той ми обясни накратко случая и ми възложи две задачи: първо, да намеря Том Старк и, второ, да издиря всичко, каквото може да се намери, за Марвин Фрей.

Нужни бяха цял ден и поне половината от пътната полиция, за да бъде открит Том Старк, който се оказа в една рибарска хижа край залива Бигър с неколцина свои приятели, няколко момичета, голямо количество мокри чаши и сухи рибарски принадлежности. Доведоха го едва към шест часа. В това време аз бях в приемната.

— Здрасти, Джек — рече той. — Какво го е прихванало пак? — И кимна с глава към вратата на Шефа.

— Той ще ти обясни — казах и съпроводих с поглед до вратата атлетическата му фигура с мръсни бели, дочени панталони, сандали и светлосиня, копринена спортна риза с къси ръкави, залепнала на мускулестите му гърди и готова да се пръсне на загорелите му мишци. Главата му — с бяла моряшка шапка — бе леко издадена напред, поклащаше се при вървежа и държеше ръцете си малко свити с издадени навън лакти. Тези тежки ръце напомняха хладно оръжие, прибрано, но с разхлабена ножница, за да може всеки миг да влезе в действие. Той се вмъкна направо, без да почука. Аз се прибрах в кабинета си и зачаках да се уталожи пушилката. Защото, каквото и да беше, Том нямаше да стои покорно и кротко дори пред Шефа.

След половин час Том излезе и така тресна вратата, че портретите на бившите губернатори, накичени в приемната, се разлюляха в тежките си златни рамки като есенни листа при буря. Той прекоси приемната, без дори да погледне към моята отворена врата, и излезе. Отначало, както ми обясни Шефа после, отричал всичко. После си признал, като го изгледал с вид, който говорел: „А на теб това какво ти влиза в работата!“ Когато малко след това влязох при Шефа, той едва можеше да говори. Оставаше му само една малка утеха, така да се каже, от юридически характер: по думите на Том той бил само един от редниците във взвода от приятели на Сибил. Но, от друга страна, Шефа беше бесен именно поради това — как може Том да е просто един от взвода! И въпреки че този факт щеше да бъде от полза, ако се наложеше да се установява кой е бащата на детето, честолюбието на Шефа бе уязвено.

С издирването и довеждането на Том изпълних първата си задача. Втората ми отне малко повече време. Да намеря нещо за Марвин Фрей. По всичко личеше, че няма да се намери кой знае какво. Той се оказа бръснар в единствения хотел в Дюбойзвил, неголям град в четвърти окръг. Беше „изтупано момче“: с остри като бръснач ръбове на раираните панталони, намазана с брилянтин оредяла коса, ръце като надути бели гумени ръкавици, вестник „Конен спорт“ в задния джоб, с безформен мек нос, прорязан от сини жилки, и дъх на сен-сен и евтино уиски. Беше вдовец и живееше с двете си дъщери. Какво да изнамериш за такъв човек? Всичко е ясно предварително. Разбира се, той има безсмъртна душа, неповторима и безценна в божите очи и е единственият по рода си конгломерат от атомна енергия, известен под наименованието Марвин Фрей, но какво повече от това? За него знаеш всичко. Знаеш вицовете му, знаеш гадничкото носово хихикане, което ги предхожда, знаеш как в заключение сивият език облизва самодоволно устните, знаеш го как бръщолеви и се подмазва, наведен над разплутата маса с лице, покрито с димящи кърпи, която се оказва я местният банкер, я собственикът на местния игрален дом, я местният конгресмен, знаеш как се занася с курветата от хотела и се мъчи да измъкне някоя клюкичка от тях, знаеш как прави дългове поради неоправдалите се предчувствия за конните състезания и лошия зар, знаеш как се събужда сутрин с вкус на пиринч в устата, сяда на края на кревата и спуща босите си нозе на студения под, обзет от безименното си отчаяние. И знаеш, че при това съчетание от бедност, слабодушие и суетност на него просто му е писано да бъде лишен от последната си гордост и последния си срам и да стане оръдие на Макмърфи. Или на който и да било друг.

Но оказа се — на Макмърфи. Тази подробност не стана ясна при първия разговор с Марвин. Тя излезе на повърхността няколко дни по-късно. Един от хората на Макмърфи се яви при Шефа и му съобщи, че до Макмърфи достигнали слухове, че дъщерята на някой си Фрей, казвала се Сибил, имала някакви претенции към Том Старк, но тъй като Макмърфи винаги е имал слабост към ръгбито и естествено харесвал играта на Том, не му се щяло момчето да се замеси в някоя неприятна история. Фрей бил в такова състояние, че никакви уговорки не били в състояние да му подействуват. Бил решил да принуди Том да се ожени за дъщеря му. (Как бих искал да видя в този миг лицето на Шефа.) Но Фрей живеел близо до Макмърфи. Макмърфи го познавал донякъде и може би щял да успее да му налее малко ум в главата. Разбира се, на Фрей трябвало да се плати, но затова пък нямало да се вдигне публичен шум и Том щял да си остане ергенче.

А какво ще струва това? Е, нещичко за Сибил. Поне една солидна пачка.

Тогава излиза, че Макмърфи действува безкористно, ръководен от най-добри чувства.

А какво ще струва това? Е, Макмърфи смята да се кандидатира за сенатор.

Ето каква била работата.

Но Шефа, както ми каза Ан Стантън, също има намерение да става сенатор. Всъщност това място му беше вече в малкото джобче. Целият щат му беше в малкото джобче. С изключение на Макмърфи. На Макмърфи и на Марвин Фрей. Но въпреки това той не искаше да прави сделки с Макмърфи. Не искаше и реши да изчака.

И имаше основание да си позволи това. Защото, ако Марвин и Макмърфи си бяха опекли работата и можеха да ударят Шефа, те биха го направили, без много-много да се церемонят. Не биха предлагали сделка. Следователно те имаха някакви карти, но не и силни козове, тъй че и те рискуваха. И така, не им оставаше друго, освен да изчакат, докато Шефа премисли, и да се молят да не им поднесе някоя неприятна изненада.

Докато Шефа премисляше, аз се видях с Луси Старк. Тя ми прати бележка с молба да отида при нея. Знаех защо ме вика. За да поговорим за Том. Очевидно не бе успяла да разбере нищо от самия Том или поне това, което тя би приела за истина, за цялата истина; а с Шефа тя не разговаряше на тема Том, защото никога не можеха да се разберат по този въпрос. Значи, готвеше се да ми задава въпроси, а аз се готвех да седя и да се потя на червената плюшена мебел в гостната на фермата, в която тя живееше. Но нямаше как. Още много отдавна аз бях решил, че ако Луси Старк ме помоли за някаква помощ, ще й помогна. Не че се чувствувах задължен пред нея, не че трябваше да й се отплатя за нещо или да се покайвам. Дори да бях задължен някому, то не беше на Луси Старк, дори да трябваше да се отплащам някому, то пак не беше на Луси Старк. Ако дължах някому, дължах може би на себе си. Ако трябваше да обезщетя някого, трябваше да обезщетя себе си. Колкото до покаянието, нямаше какви грехове да изкупвам. Единственото ми престъпление беше, че бях човек и живеех между хората, но за това не е нужно нарочно покаяние. В случая престъпление и покаяние съвпадат напълно. Те са тъждествени.

Ако сте били някога към Мексиканския залив, този вид къщи са ви познати. Бели стени, но вече излющени. Един етаж с голяма веранда по протежение на фасадата и вретенообразни подпори, които поддържат покрива над нея. Ламаринен покрив с ивица червеникава ръжда, стекла се по улейчетата там, където се съединяват листовете. Цялата къща стои върху високи тухлени подпори, а под нея, в прохладната сянка, оплетена в паяжини и оградена отпред с лехи от кана и птичи дрян, в горещите дни се събират и ровят в прахта кокошките и лежи с изплезен език старото овчарско куче. Къщата е доста далеч от пътя, на полянка, чиято трева изсъхва и оредява към края на лятото. От двете страни на циментовата пътека — истински анахронизъм, — която започва направо от канавката на шосето, се виждат две кръгли цветни лехи, направени от стари автомобилни гуми, запълнени в средата с горска пръст. В тях са засадени по няколко ярки, космати като животинки цинии. В двата края на къщата растат два дъба — доста шугави. Зад самата къща, образувайки с нея правоъгълник без една страна, са небоядисаните хамбари и курници. Тази почтена стара къща с проскубаната полянка отпред, с двете спретнати лехи, с тази достойна за гордост циментова пътека и с двата дъба поразително напомня в тоя следобед към края на лятото почтена възрастна жена с чиста сива карирана рокля и бели чорапи и черни пантофи, с прошарена, прибрана на кок коса, жена, седнала със скръстени ръце в люлеещия се стол, за да си отдъхне малко, защото е свършила катадневната си работа, мъжете са още на полето, а да мисли за вечерята и доенето, е още рано.

Запристъпях предпазливо по циментовата пътека, сякаш трябваше да мина по десетки и десетки яйца, снесени от тези бели легхорни зад къщата.

Луси ме въведе в гостната, точно такава, каквато си я представям: резбована мебел от черен орех, тапицирана с червен плюш със запазили се още тук-там пискюлчета; на резбованата орехова маса Библията, стереоскопът и купчинка картички за него; килим на цветя с кръпки на най-протритите места, на стената в големи орехови рамки с позлата — строги, маларични, калвинистки лица, които се взираха във всеки гост без особена симпатия. Прозорците на стаята бяха затворени и завесите спуснати и ние седяхме мълчаливи като на погребение във воднистия полумрак. Плюшът, върху който бях сложил ръката си, ме боцкаше по дланта.

Луси седеше така, като че беше сама, и не гледаше към мен, а беше устремила поглед към един от цветните мотиви на килима. Буйните й тъмнокафяви коси, които някога, когато се запознах с нея, бяха обезобразени във фризьорския салон на Мейсън, отдавна бяха достигнали нормалната си дължина. Може би в тях все още преливаха медни оттенъци, но в сумрака на гостната не можех да ги видя. Ала когато ме посрещна на вратата, забелязах, че тук-таме са се прошарили. Тя седеше срещу мен на червената плюшена седалка на резбования стол, кръстосала все още стройните си крака, с изправен кръст, вече не толкова тънък, и понаедрели, но запазили формата си гърди. Мекият овал на лицето й вече не беше момичешки, какъвто го помнех от онази първа вечер в къщата на свекър й, лицето й бе понатежало, макар и едва забележимо, и в него вече се забелязваха наченки на посърналост — това ранно проклятие и неизбежен край на онези меки, благи лица, които, особено когато са млади, будят доброто в душите ни и ни карат да мислим за светостта на майчинството. С такова лице бихте изписали американската Мадона, ако сте художник. Но вие не сте, а между другото подобно лице се опитват да изобразяват по рекламите за полуготов кейк, първокачествени пелени и бял пшеничен хляб — добро, честно, здраво, доверчиво, непоколебимо и нежно, с младежка руменина. На лицето на Луси вече липсваше тази младежка руменина, но когато вдигна глава да заговори, видях, че големите й тъмнокафяви очи почти не са се изменили. Времето и тревогите бяха сложили лека сянка около тях и ги правеха по-дълбоки, но това бе всичко.

Тя каза:

— Става дума за Том.

— Да.

— Разбрах, че нещо се е случило.

Аз кимнах.

— Кажете ми какво точно.

Поех въздух, сух, с дъх на дълго неотваряна стая и политура — дъх на пристойност, домашен ред и скромни надежди, и се размърдах на червения плюш, който боцкаше ръката ми като коприва.

— Джек, кажете ми истината — настоя тя. — Аз трябва да зная истината. И на вас разчитам да ми я кажете. Вие винаги сте били добър приятел. На Уили и на мен… тогава… тогава… когато…

Гласът й замря.

И аз й казах истината. Казах й за разговора с Марвин Фрей.

Докато й разказвах, тя кършеше ръце в скута си, после ги стисна и остави в покой. След това рече:

— Сега му остава само едно.

— Може да… се уреди някак… нали разбирате…

Но тя ме прекъсна:

— Остава му само едно.

Аз чаках.

— Да се ожени… той е длъжен да се ожени за нея — каза тя и изправи глава.

Аз пак се поразмърдах и обясних:

— Да, но… разбирате ли… има и други… може да е някой друг… Сибил има и други приятели… които…

— Боже мой! — въздъхна тя едва чуто и аз видях как ръцете й пак се стискат и отпускат в скута.

— И освен това — продължих, набрал вече скорост — тук има и нещо друго: политически сметки. Макмърфи иска…

— Ох, боже! — въздъхна тя отново и като стана рязко от стола, притисна ръце към гърдите. — Боже мой, пак политика! — Тя направи една-две крачки встрани и повтори: — Пак политика. — После се обърна към мен и каза с пълен глас: — И в това политика?

— Да — кимнах, — както и в повечето неща.

Тя се приближи до един от прозорците, спря се там с гръб към мен и се загледа през пролуката между завесите в света навън, горещ, залян от слънце свят, в който ставаше какво ли не.

След минута тя каза:

— Разправяйте, разкажете ми по-нататък.

Тогава й разказах за предложението на Макмърфи и за всичко останало, като гледах не към прозореца, откъдето тя се взираше във външния свят, а към празния стол, на който тя седеше преди малко.

Свърших. Още минута мълчание. После откъм прозореца долетя нейният глас:

— Може би това е неизбежно. Аз се мъча да постъпвам правилно, но може би това е неизбежно. Джек, Джек… — Чух я, че се раздвижи при прозореца и вдигнах очи — тя се беше обърнала към мен. — Винаги съм гледала да постъпвам както трябва. Обичам сина си и съм се старала да го възпитавам добре. Обичам мъжа си и съм се старала да бъда примерна съпруга. И те ме обичат. Мисля, че ме обичат. Въпреки всичко. Не мога да не мисля тъй, Джек. Трябва да мисля тъй.

Седях на червения плюш и се обливах в пот, а големите тъмнокафяви очи ме гледаха и с някаква молба, и с някаква вяра.

После тя добави много тихо:

— Не мога да не мисля тъй. И надявам се, че в края на краищата всичко ще се оправи.

— Слушайте — казах, — Шефа ги принуди да чакат, той ще измисли нещо в това време и всичко ще се уреди.

— Не, аз не говоря за това, аз исках да кажа… — Но тя млъкна.

Знаех много добре какво искаше да каже, въпреки че гласът й, сега по-твърд, но и по-примирен, каза съвсем друго:

— Да, той ще измисли нещо. Всичко ще се уреди.

Нямаше никакъв смисъл да вися тук повече. Станах, взех старата си панама от резбованата орехова маса с Библията и стереоскопа върху нея, пристъпих към Луси и й подадох ръка с думите:

— Всичко ще се уреди.

Тя погледна ръката ми, като че се чудеше откъде пък се взе тази ръка. После ме погледна в очите.

— Това детенце — промълви тя. — Та то е още съвсем мъничко и си седи в тъмното. То още не се е родило и не знае какво става на тоя свят. Не го интересува нищо — ни пари, ни политика, нито че някой искал да стане сенатор. Нищичко не знае — как се е зародило, какво е направило това момиче и… защо… защо бащата… защо той… — Тя млъкна и големите й кафяви очи ме гледаха с молба и като че ли и с укор. После додаде: — О, Джек, то е толкова мъничко, какво е виновно то?

Едва не се изтървах да възкликна: „Че аз пък какво съм виновен?“

След малко продължи:

— Че то би било мое внуче. Дете на моето момче. — И след секунда: — Аз бих го обичала.

При тези думи ръцете й, стиснати в юмруци на гърдите, се отвориха бавно и пръстите образуваха чаша, но ръцете не се протегнаха напред, останаха долепени до гърдите, сякаш надеждата бе много слаба. Или никаква.

Тя забеляза, че гледам ръцете й и побърза да ги спусне.

— Довиждане — казах и тръгнах към вратата.

— Благодаря ви, Джек — отвърна тя, но не тръгна да ме изпраща. И направи добре, защото аз бях вече почти навън.

Излязох навън, където слънцето заливаше всичко с ослепителна светлина, спуснах се по циментовата пътека-гордост, влязох в колата и подкарах към града, към моето си гнездо.

 

 

Шефа наистина измисли нещо.

Първо, той реши, че няма да е зле да се влезе в пряка връзка с Марвин Фрей, а не посредством Макмърфи, и да се опита почвата. Но Макмърфи не пасеше трева. Той се пазеше не само от Шефа, но и от Фрей, тъй че Марвин Фрей бе изчезнал, бяха го скрили някъде. По-късно се изясни, че Марвин и Сибил са били отведени чак в Арканзас, на място, където сигурно най-малко им се е искало да бъдат — в една ферма, където най-добрите коне били мулета, а най-ярката светлина — светлината на газова лампа в гостната, където нямало бързи леки коли и хората лягали в осем и половина и ставали в тъмни зори. Разбира се, те са имали и придружител, тъй че са могли да играят покер на три ръце и рум — Макмърфи бил изпратил с тях един от своите юнаци, който, както разбрах, държал денем ключовете от колата в джоба на панталоните си, а нощем — под възглавницата, а когато някой от двамата отивал в клозета в задния двор, оня вардел отпред с килнато бомбе, подпрян на скелето за орловите нокти, за да няма номера и някой да не отреже през задния двор към железопътната линия, която била само на десетина мили от фермата. Същият юнак упражнявал и цензура върху пощата — Марвин и дъщеря му нямали право на кореспонденция. Никой не бивало да знае къде се намират. И ние не успяхме да ги открием. Разбрахме за убежището им много по-късно.

Второ, Шефа си беше спомнил за съдията Ъруин. Ако Макмърфи послуша някого, той би послушал само съдията Ъруин. Макмърфи бе задължен много на съдията, а и не му бяха останали толкова много подпиралки, че да си позволи да изгуби още една. Затова Шефа смяташе, че ни е нужен Ъруин.

Повика ме и рече:

— Бях ти казал да изровиш нещо за Ъруин. Намери ли?

— Намерих.

— Какво?

— Шефе — казах, — намислил съм да играя с Ъруин открито. Ако ми докаже, че това, до което съм се добрал, не е вярно, от моята уста нищо няма да чуеш.

— Я стига! — започна той. — Аз ти казах…

— Ще играя с Ъруин открито — повторих. — Обещал съм това на двама души и ще си удържа обещанието.

— Кому си обещал?

— Първо, на себе си. А кой е вторият, не е важно.

— Виж ти, на себе си бил обещал! — Той ме изгледа с тежък поглед.

— Точно така.

— Добре — каза. — Така да бъде. Но ако сведенията ти се окажат точни, ти знаеш какво ми трябва. — И като ме погледна, навъсен добави: — И гледай да се окажат точни.

— Именно от това се боя, Шефе — отвърнах.

— От това се боиш ли?

— Да.

— Ти за кого работиш бе? За него или за мен?

— За тебе, но не искам да окалям съдията Ъруин.

Той не сваляше очи от мен.

— Момче — каза накрая, — та аз не те карам да го окалваш. Искал ли съм някога от тебе да окаляш когото и да било? Искал ли съм?

— Не.

— Така е, никога не съм искал от тебе да окалваш някого. И знаеш ли защо?

— Не.

— Защото това не е необходимо. Защо трябва да се каля човекът? Истината винаги е достатъчна.

— Много високо мнение имаш за човешката природа — казах.

— Момче — отвърна той, — ходил съм в презвитерианско неделно училище по времето, когато хората още не бяха забравили богословието, и там това им беше съвсем ясно. И — той се усмихна неочаквано — за мен тази мисъл се оказа много полезна.

С това нашият разговор завърши и аз се качих в колата и подкарах към Бърдънс Лендинг.

 

 

На другата сутрин, след като закусих самичък, защото Младия ръководител беше отишъл вече на работа, а майка ми не ставаше преди пладне, аз се отправих към брега. Утрото беше ясно и не така парещо, както обикновено. Плажът беше още пуст и само няколко дечица, тънкокраки като бекаси, се плискаха навътре в плитчините. Когато се изравних с тях, те спряха да подскачат и да се плацикат, обърнаха към мен мокрите си личица и ме удостоиха с безразличен поглед. Но това беше само за секунда, защото аз очевидно принадлежах към онази тъпа и невъзприемчива раса, която ходи с обувки и панталони, а мигар може да се играе във водата с обувки и панталони? И дори по брега трябва да стъпваш много внимателно, за да не загребеш пясък с обувките си. Но аз вървях свободно по пясъка и обувките ми се пълнеха с него, без да обръщам внимание. Това поне можех да си позволя, не бях чак такъв старец. Тази мисъл ми достави удоволствие и аз продължих към близките до брега борове, стария дъб и мимозите и миртите, сред които се намираха тенис-кортовете. Там под сенките имаше няколко пейки, а вестникът в джоба ми стоеше все още непрочетен. След като го прегледам, ще помисля какво ми предстои да правя през днешния ден. Досега не се бях дори сетил за това.

Седнах на една пейка близо до празния корт, запалих цигара и отворих вестника. Изчетох първата страница дума по дума, с механичното усърдие на свещеник, който чете требника, и дори не се сетих за новините, които знаех и които липсваха във вестника. Бях стигнал до третата страница, когато чух гласове, вдигнах глава и видях двама играчи, момче и момиче, които приближаваха кортовете откъм другата страна. След като ме погледнаха равнодушно, те заеха корта в другия край и започнаха да си прехвърлят топката лениво, колкото да се разгреят.

Още от първите удари ми стана ясно, че ги бива в тази игра. И че не им е нужно много време, за да се разгреят. Той беше среден на ръст или може би съвсем малко по-нисък, с голям гръден кош, силни ръце и без никакви излишни тлъстини. Червеникавата му коса беше късо подстригана, от деколтето на спортната му фланелка се подаваха червени косми, а кожата му беше розова като на бебе, покрита с цели петна от кафяви лунички на лицето и раменете. Посред луничките на лицето святкаха сините му очи и се белееше усмивката му. Момичето беше живо, мургаво, с къси кестеняви коси, които се разхвърчаваха след всеки удар с ракетата, със загорели ръце и рамене над белия сутиен, със загорели крака в бели обувки и чорапки и загоряла диафрагма между белите шорти и белия сутиен. И двамата бяха съвсем млади.

Те почти веднага започнаха играта и аз ги наблюдавах иззад вестника. Червенокожият младеж може би не използуваше всичките си възможности, но тя посрещаше добре топките му и дори го караше да тича по корта. От време на време му взимаше и някой гейм. Приятно беше да я наблюдава човек — лека, пъргава като пружина, съсредоточена. Но някога Ан Стантън беше по-приятна, реших аз. Дори си помислих, че в бялата пола, която се размята и увива при движенията на играчката, има много повече красота, отколкото в шортите. Но и шортите бяха хубави. Стояха много добре на това живо, загоряло момиче. Не можех да отрека това.

И не можех да отрека, че докато ги наблюдавах, в гърлото ми застана някаква буца. Защото не аз играех на корта. И не Ан Стантън. Това, че аз не играех на корта, беше чудовищна, крещяща несправедливост. Какво търсеше там този рижав, подстриган като войник младеж? Какво търсеше там това момиче? Изведнъж те ми станаха несимпатични. Идеше ми да ида при тях, да прекратя играта им и да кажа: „Да не би да си въобразявате, че вечно ще играете тенис? Не, това няма да го бъде.“ — „Ама не, разбира се — ще каже момичето, — няма да играем вечно.“ — „Разбира се, че не — ще се обади момчето, — следобед ще отидем да се къпем, а довечера…“ — „Вие не ме разбрахте — ще го прекъсна аз. — Много добре зная, че ще отидете да се къпете, а довечера ще излезете някъде с колата и на връщане към къщи ще спрете на пътя. Но мислите ли, че това ще продължава вечно?“ — „Ами, вечно — ще каже момчето, — идната седмица аз се връщам в университета.“ — „А аз почвам пак училище — ще добави момичето, — но в Деня на благодарността ще се срещнем с Ал — нали, Ал? — и той ще ме заведе на големия мач — нали, Ал?“

Но какво щяха да разберат те? Не, нямаше никакъв смисъл да споделям с тях моята мъдрост. Нито дори онази велика мъдрост, която усвоих на връщане от Калифорния. Те не познаваха мъдростта на Великия Тик, но би трябвало да стигнат сами до нея, безполезно би било да им я обяснявам. Сигурно щяха да ме изслушат най-учтиво, ала нямаше да повярват нито дума. И като гледах как това бронзово момиче се мята и подскача на фона на миртите и блесналото море, в момента и аз започнах да се съмнявам в тази мъдрост.

Но, разбира се, вярвах в нея, защото бях направил онова пътешествие до Калифорния.

Не дочаках края на първия сет. Станах, когато резултатът беше пет на два за него, но имаше всички изгледи тя да вземе следващия гейм, защото той й връщаше хубави топки, като гледаше тя да не забележи, че това е нарочно, и се хилеше, когато тя ги отбиваше с ожесточени удари.

Отидох да се преоблека и влязох в морето. Заплувах бавно навътре и дълго се въртях из залива, който е само едно ъгълче от безкрайните солени, неизследвани води на света, а след това се прибрах в къщи за обед.

Обядвахме заедно с майка ми. Тя все ме подпитваше издалеч, та дано й кажа защо съм си дошъл, но аз все се изплъзвах. Когато стигнахме до десерта, попитах я дали съдията Ъруин е в града. Досега не бях се заинтересувал от това. Можех да попитам още снощи. Но не попитах. Просто отложих този въпрос.

Да, той си беше в града.

Излязохме да си изпием кафето на страничната веранда и да изпушим по цигара. След малко оставих майка си и се качих горе да полегна, докато ми се смели храната. Лежах около един час в стаята си. После реших, че е време да се заловя за работа. Спуснах се по стълбата и тръгнах към входната врата. Но в гостната седеше майка ми и тя ме повика. Странно, че по това време на деня тя седеше в гостната. Дебне ме какво ще правя, реших аз. Прекрачих прага, облегнах се на стената и зачаках да видя какво ще каже.

— У съдията ли отиваш? — попита тя.

— Да — казах.

Беше вдигнала дясната ръка с разперени пръсти пред лицето си и разглеждаше маникюра си. После сбърчи чело, като че резултатът от прегледа не беше задоволителен, и попита:

— Какво, пак политика?

— Нещо такова — отвърнах.

— Защо не отидеш по-късно? — подхвърли тя. — Той не обича да го безпокоят по това време.

— Това, което ще му кажа, ще го обезпокои независимо кое време е.

Тя ме изгледа остро и забрави да спусне ръката си с разперените пръсти. После рече:

— Той не е добре напоследък. Защо трябва да го тревожиш. Никак не е добре.

— Не мога да му помогна — казах и усетих как в мен се засилва желанието да й се противопоставям.

— Никак не е добре.

— Много жалко.

— Изчакай поне до надвечер.

— Невъзможно, не мога да чакам. — Наистина чувствувах, че не мога да чакам повече. Трябваше да отида и да изясня този въпрос. А нейната съпротива още повече засилваше волята ми да сторя това. Незабавно. Още сега.

— По-добре да почакаш — настоя тя и най-после свали ръката с разперените пръсти.

— Невъзможно ми е.

— Не ми се ще да се замесваш в разни… разни истории — изхленчи тя.

— В тази история аз не съм замесен.

— Какво значи това?

— Ще разбера, след като поговоря със съдията — отвърнах, излязох от къщи и тръгнах по Крайбрежния към Ъруин. Поне да се поразходя малко, колкото и да е топло, така старият ще получи известна отсрочка. Той заслужава тези допълнителни няколко минути, мислех си.

Когато пристигнах, той си почиваше на втория етаж. Така ми каза негърът с бялото сетре.

— Съдията, той горе, лежи на креват, почива — обясни негърът, който очевидно смяташе, че това изчерпва въпроса.

— Добре — отвърнах, — ще поседя тук, докато той слезе. — И без да чакам покана, отворих междинната врата и се озовах в блажената прохлада на преддверието — сякаш в дълбините на времето, — където в полумрака блестяха като лед огледалата и стъклата на големите фенери и моите отражения ме заобиколиха отвред, безшумни като кадифе или като спомен.

— Съдията, той… — понечи да възрази нещо прислужникът.

Но аз минах покрай него с думите:

— Ще поседя в библиотеката. Докато той слезе.

Минах покрай тези очи, чието бяло приличаше на обелени сварени яйца, покрай тази тъжна уста, която не знаеше какво да каже и само зееше, разкривайки розовата вътрешност, и влязох право в библиотеката, чиито щори бяха спуснати и поради високия таван и отрупаните с книги стени полумракът изглеждаше още по-плътен и лежеше на яркочервения килим като огромно заспало куче. Седнах на едно от големите кожени кресла, оставих до него на пода големия кафеникав плик, който носех със себе си, и са изтегнах в креслото. Стори ми се, че всички тези книги ме гледат безсмислено като празните очи на каменни статуи в музей. Както някога, старите юридически книги с кожена подвързия изпълваха стаята с дъх на сирене.

След малко горе се чу някакво раздвижване, а в задната част на къщата дрънна звънец. Очевидно съдията викаше прислужника. След миг чух меките стъпки на негъра да прекосяват преддверието и разбрах, че се качва горе.

След десетина минути слезе и самият съдия. Твърдите му стъпки се приближиха към вратата на библиотеката. Той се спря за миг на прага — бяло сако и черна папионка, над която стърчеше продълговатата му глава — сякаш за да привикнат очите му с тъмнината, после се насочи към мен с протегната ръка.

— Здравей, Джек — каза той с толкова познатия ми глас. — Много се радвам да те видя. Не знаех, че си в града. Сега ли пристигаш?

— Снощи — отвърнах кратко и станах да се здрависам.

Той стисна здраво ръката ми и ме покани да си седна пак.

— Много се радвам — повтори и на продълговатото му уморено, ръждивочервеникаво ястребово лице се появи усмивка. — От колко време седиш тук? Защо не накара тоя негодник да ме събуди, а ме оставяш да спя цял следобед? Отдавна не сме се виждали, Джек.

— Да — съгласих се, — отдавна.

Наистина отдавна. Последния път се бяхме видели посред нощ, когато идвахме с Шефа. И в настъпилото след моите думи мълчание разбрах, че и той си спомня за същото. Да, той си спомняше, но едва след като каза, че отдавна не сме се виждали. После разбрах, че той гони тоя спомен. Не иска да го допусне до себе си.

— Да-а-а, доста отдавна — каза и се намести в креслото с такъв вид, сякаш нищо не си беше спомнил. — Друг път се обаждай по-често. Сещай се за стареца. Ние, старите, обичаме от време на време да ни се обръща внимание.

Той се усмихна и аз нямаше какво да кажа в отговор на такава усмивка.

— Ама че съм идиот — възкликна съдията и скочи от креслото, без нито една от ставите му да изпука, — изглежда, съвсем съм отвикнал да посрещам гости. Ти сигурно си пресъхнал като стара бъчва. Още е ранко за истинско пиене, но една глътка джин с тоник няма да навреди. Нито на теб, нито на мен. Ние с теб не се боим от нищо, нали, Джек?

Преди да успея да отговоря, той вече отиваше към звънеца.

— Благодаря, не ми се пие — казах.

Той ме погледна и на лицето му се изписа леко разочарование. После усмивката му се върна — добра, честна, едрозъба, мъжка усмивка — и той каза:

— Я остави тия работи, нека пийнем. Има поне случай. Ще ми се да отпразнувам твоето идване тук, при мен.

Той направи още една крачка към звънеца, но аз отказах:

— Не, благодаря.

Той се спря за миг и ме погледна с ръка, вдигната към шнура на звънеца. После я спусна и тръгна обратно към креслото си, мъничко оклюман — или може би така ми се стори.

— Добре — каза с изражение, което едва ли можеше да се нарече усмивка, — но аз няма да пия сам. Ще получа тонуса си от разговора с теб. Има ли нещо интересно?

— Нищо особено — отвърнах.

Погледнах фигурата му, потънала в сянката, и ми направи впечатление колко изправени са старите му рамене, колко високо държи старата си глава. И се запитах на какво ли се дължи това. И се чудех вярно ли е онова, което бях открил. Гледах го и ми се искаше да не е вярно. От все сърце ми се искаше да не е вярно. И през ума ми мина мисълта, че бих могъл да си изпия джина с него и да не му кажа нищо, после да се върна в града и да съобщя на Шефа, че съм се убедил в своята грешка. Шефа ще трябва да го глътне. Може да му е неприятно, може да беснее, но ще знае, че думата ми е дума. А междувременно аз вече ще съм унищожил документите от старата Литълпо. Можех да направя това.

Но аз самият трябваше да зная. Дори когато ми мина мисълта да си отида, без да изяснявам каквото и да било, знаех, че няма да си отида. Защото истината е нещо страшно. Опиташ само с пръстите на крака си — нищо. Но нагазиш ли малко по-дълбоко, започва да те тегли като въртоп. Отначало леко, равномерно, постепенно — почти не забелязваш, после те грабва изведнъж и те потегля главозамайващо към тъмата. Защото и в истината има тъма. Казват, че е ужасно да те сполети милостта божия. И аз съм готов да повярвам това.

Погледнах съдията и той ми се хареса така, както не беше ми се харесвал много отдавна — с тия изправени стари плещи и тази толкова истинска едрозъба усмивка. Но аз трябваше да узная.

Той се вглеждаше внимателно в лицето ми — в момента в него сигурно е имало какво да се прочете, — но и аз го гледах право в очите.

— Казах, че няма нищо особено — подзех, — но все пак има нещичко.

— Казвай.

— Нали знаете при кого работя.

— Зная, Джек — отвърна, — но нека забравим за миг това и просто да си поседим. Не мога да кажа, че симпатизирам на Старк, но и не съм като повечето наши приятели от Крайбрежния. Аз съм готов да уважавам човека, а той е човек. По едно време дори почти бях на негова страна. Той разбиваше стъклата и пускаше да влезе малко свеж въздух. Но… — Съдията поклати тъжно глава и се усмихна. — Започнах да се опасявам, че разбивайки стъклата, той ще събори и цялата къща. А и някои от неговите методи… Затова… — Не довърши, а само леко сви рамене.

— Затова — довърших аз вместо него — вие се ориентирахте към Макмърфи.

— Джек — каза той, — политиката винаги е била въпрос на избор, но от какво ще избираш, не зависи от теб. И всеки си плаща за избора. Знаеш това. Правиш даден избор и знаеш какво ще ти струва той. Трябва да си платиш.

— Да, но…

— Аз не те упреквам, Джек — прекъсна ме той. — Аз вярвам в теб. А кой от двама ни е прав и кой крив, ще покаже времето. Ала нека не допускаме тези неща да развалят отношенията ни. Ако в онази нощ съм прекрачил границите на допустимото, извинявай. Извинявам ти се от сърце. Толкова ми беше мъчно после.

— Казвате, че не одобрявате методите на Старк. Добре, аз ще ви кажа нещо за методите на Макмърфи. Чуйте на какво е способен вашият Макмърфи. — И аз затрещях като трамвай по наклон, и то с повредени спирачки. Обясних му на какво е способен Макмърфи.

Той седеше и слушаше.

После го попитах:

— Е, това хубаво ли е?

— Не — каза и поклати глава.

— Не е я — казах. — И вие можете да сложите край на това.

— Аз? — изненада се той.

— Да, вас Макмърфи ще ви послуша. Не може да не ви послуша, защото вие сте един от малкото му приятели, които са му останали, а и вече усеща на врата си горещия дъх на Шефа. Ако той имаше някакъв макар и малък коз, би се разправил с Шефа без повече пазарлъци. Но знае, че няма. И казвам ви, че ако се стигне до съд, Шефа няма да си поплюва. Тази Сибил си е стопроцентова курва и ние можем да докажем това винаги. Ще изкараме като свидетели целия ръгби отбор, че и лекоатлетическия, че и всички шофьори на камиони, които карат по шосе 69 покрай къщата на татко й. Ако успеете да вразумите Макмърфи, може би ще има възможност да спаси кожата си. Но, забележете, засега аз нищо не мога да обещая.

Само полумрак, тишина и лек дъх на старо сирене царяха в стаята, докато думите ми проникваха в този красив старчески череп. После съдията поклати бавно глава.

— Не — каза той.

— Слушайте, Сибил няма да остане с празни ръце. Ние ще имаме грижата за това, освен ако не я е обзела мания за величие. Разбира се, тя ще трябва да подпише една декларацийка. Няма да скрия, че нашата страна ще има грижата да се запаси с няколко писмени показания от нейните приятели — в случай че тя отново реши да хитрува. Уверявам ви, предлагаме й една напълно изгодна за нея сделка.

— Не за това става дума — каза съдията.

— А за какво, боже мой? — възкликнах и долових в гласа си умолителна нотка.

— Това си е работа на Макмърфи. Той може да прави грешка. И според мен прави. Но това си е негова работа. В такова нещо аз не мога да се меся.

— Премислете по-добре — заувещавах го. — Не бързайте с отговора, помислете си.

Той поклати глава.

Станах.

— Трябва да бягам — казах. — А вие помислете. Утре ще дойда пак и ще поговорим още веднъж. Тогава ще ми отговорите.

Той насочи към мен жълтите си ахати и отново поклати глава.

— Ела да се видим утре, Джек. Добре дошъл си и утре, и всеки друг ден. Но отговора ти давам сега.

— Моля ви за това като за лична услуга: изчакайте до утре и тогава решете.

— Говориш, като че на мен ми е трудно да вземам решения. Но това е, кажи-речи, единственото, на което съм се научил за седемдесет години. Аз зная какво искам и какво решавам. Независимо от това ти ела утре. И няма да говорим за политика. — Той направи широко движение с ръка, като че смиташе нещо от масата. — Майната й на политиката! — възкликна шеговито.

Погледнах го и в същия миг, когато на лицето му все още стоеше насмешливата гримаса, а ръката му висеше във въздуха след споменатото движение, разбрах, че връщане назад няма. Това не беше внимателно опипвана на водата с крак, не беше и равномерната тяга на течението отдолу или околовръст водовъртежа, а неудържимият вихър на самия въртоп. Би трябвало да се досетя, че така и ще стане.

И без да свалям очи от него, казах почти шепнешком:

— Аз ви помолих, едва не паднах на колене.

На лицето му се изписа недоумение.

— Направих всичко възможно — казах. — Помолих ви.

— Но какво има? — попита той.

— Познато ли ви е името Литълпо? — попитах все тъй тихо.

— Литълпо? — сбърчи чело той, мъчейки се да си спомни.

— Мортимър Л. Литълпо — казах. — Не го ли помните?

Кожата на лицето му съвсем се сбърчи и образува нещо като удивителна между гъстите ръждивочервеникави вежди.

— Не — отвърна и поклати глава. — Не си спомням.

И наистина не си спомняше. Бях убеден в това. Да, не помнеше дори Мортимър Л. Литълпо.

— Добре — продължих, — а помните ли компанията „Америкън илектрик пауър“?

— Как да не я помня? Та аз им бях юрисконсулт цели десет години. — Той дори не трепна.

— А помните ли как ви дадоха тази длъжност?

— Чакай да видя… — започна и на мен ми стана ясно, че наистина беше забравил, че се ровеше в миналото и се мъчеше да си спомни. После се изправи в креслото и каза: — Сетих се, разбира се. Чрез господин Сатърфийлд.

Но сега трепна. Куката беше захванала месо, това не ми убягна.

Почаках цяла минута, без да свалям поглед от него, а той, седнал съвсем изправен в креслото, ме гледаше право в очите.

— Е — попитах меко, — няма ли да промените решението си? За Макмърфи.

— Казах вече.

Чувах дишането му и повече от всичко на света ми се щеше да разбера какво става в главата му, защо седи така изправен и ме гледа право в очите, след като куката се е забила в месата му.

Пристъпих към моето кресло и се наведох да взема плика, който лежеше на пода. После отидох до него и сложих плика на коленете му.

Той впери очи в плика, но не го докосна. После вдигна поглед към мен — твърд, немигащ поглед — и в жълтите ахати не се четеше никакво недоумение. След това, без да каже дума, отвори плика и зачете документите. Светлината беше лоша, но той не се навеждаше към тях. Вдигаше ги един по един на височината на лицето си. И ги изчете много внимателно. После остави внимателно и последния на коленете си.

— Литълпо — произнесе той замислено и млъкна. — Знаеш ли, дори не си спомних името му — каза, чудейки се сам на себе си. — Кълна ти се, дори името му бях забравил. — Млъкна пак. — Можеш ли да си представиш? Да забравя дори името му.

— Случва се — казах.

— Знаеш ли — продължи той все така учуден, — седмици наред, дори месеци понякога… не съм се сещал за… — той докосна хартиите с отеклия си старчески показалец — за всичко това.

И млъкна, задълбочен в себе си.

После проговори:

— Понякога… понякога ми се струва, че това изобщо не се е случило. Поне не с мен. Може би се е случило с другиго, но не с мен. После започвам да си спомням, но като се сетя, в първия миг си казвам: не, това не може да се е случило с мен. — Той вдигна глава и ме погледна право в очите. — Но ето че се е случило.

— Да — казах, — случило се е.

— Да — кимна той, — но на мен и досега не ми се вярва.

— На мен също — казах.

— И на това съм благодарен, Джек — каза той с крива усмивка.

— Мисля, че се досещате какъв ще бъде следващият ход — обадих се аз.

— Досещам се. Твоят началник ще се опита да упражни натиск върху мен. Да ме шантажира.

— „Натиск“ е по-хубава дума — отбелязах.

— Хубавите думи вече не ме интересуват. Човек толкова дълго живее сред думи. После изведнъж се оказва стар и остават само делата, а думите престават да играят всякаква роля.

Свих рамене.

— Както кажете — отвърнах, — но мисля, че разбрахте същината на работата.

— Нима не знаеш — впрочем твоят началник е длъжен да знае това, понеже се пише юрист, — нима не знаеш, че това тук — той почука с показалец по документите — не върши работа за пет пари. Пред съда. Та това е станало преди двайсет и пет родини. А и нямате никакви свидетели. Освен тази Литълпо. Но тя е безпредметна. Всички са мъртви.

— Освен вас.

— В съда няма да имате полза от това.

— Но вие не живеете в съда. Вие не сте умрели, живеете сред хора и тези хора имат определено мнение за вас. И не сте човек, комуто би било безразлично дали тези хора ще си развалят мнението за него.

— Как така ще си го развалят! — разгорещи се той и се наведе напред. — Бог е свидетел, те нямат това право. Аз съм живял честно и съм изпълнявал дълга си, аз…

Преместих поглед от лицето му към документите в скута. Той забеляза това и също погледна надолу. Думите замряха и той попипа книжата, сякаш да се увери, че са истински. После вдигна бавно глава.

— Ти си прав — рече. — Това е мое дело.

— Да — казах, — ваше.

— Старк знае ли?

Помъчих се да разбера какво се крие зад този въпрос, но не успях.

— Не знае — отвърнах. — Обясних му, че нищо няма да му кажа, докато не се срещна с вас. Трябваше да се убедя.

— Имаш прекалено чувствителна душа — присмя се той. — За шантажист.

— Нека не се обиждаме — отвърнах. — Ще кажа само, че самият вие се мъчите да защитите един шантажист.

— Не, Джек — отвърна спокойно, — аз не се мъча да защитя Макмърфи. Може би… — той се поколеба — се мъча да защитя себе си.

— В такъв случай знаете как да направите това. И аз нищо няма да кажа на Старк.

— Може би и без това няма да му кажеш.

Той изрече това още по-тихо и спокойно и на мен ми мина през ум, че може да извади оръжие — бюрото му беше подръка — или да скочи върху мен. Старик, старик, ама да си нямаш работа с такива.

Той, изглежда, отгатна мисълта ми, защото поклати с усмивка глава и каза:

— Не се безпокой. Няма от какво да се плашиш.

— Вижте… — подзех ядосан.

— Аз нищо няма да ти сторя — прекъсна ме той. После добави замислено: — Но бих могъл да те възпра.

— Само като възпрете Макмърфи.

— Не, много по-лесно.

— Как?

— Много по-лесно — повтори той.

— Как?

— Бих могъл… — започна той — бих могъл просто да ти кажа… бих могъл да ти кажа нещо… — Млъкна изведнъж, после се изправи и хартиите паднаха от коленете му. — Но няма да ти го кажа — завърши весело и ми се усмихна широко.

— Какво няма да ми кажете?

— Не мисли за това — отвърна все така усмихнат и махна с ръка, сякаш не си заслужаваше да се говори по този въпрос.

За миг ме обзе нерешителност. Тук имаше нещо нелогично. Как бе възможно той да бъде така самоуверен и весел, когато изобличителните документи лежаха пред него? Но ето че бе възможно.

Аз се наведох да прибера книжата, а той ме наблюдаваше отгоре.

— Утре ще дойда пак — казах. — Вие помислете и решете окончателно.

— Но всичко вече е решено.

— Вие…

— Не, Джек.

Тръгнах към вратата на преддверието.

— Утре ще дойда пак — повторих.

— Разбира се, разбира се. Заповядай. Но аз вече съм решил.

Тръгнах си, без да кажа довиждане. Вече отварях входната врата, когато го чух да ме вика. Обърнах се и се върнах няколко крачки. Той беше излязъл в преддверието.

— Исках само да ти кажа — започна той, — че и аз научих нещо ново от тези документи. Оказва се, че моят стар приятел, губернаторът Стантън, е заложил честта си, за да ме защити. Просто не зная да се радвам ли, или да съжалявам за това. Да се радвам на привързаността му към мен или да съжалявам за угризенията на съвестта, които съм предизвикал. Но той никога нищо не ми е казал. Това е върхът на благородството. Съгласен ли си? Нито дума не ми е споменал.

Измънках нещо в знак на съгласие.

— Исках само да знаеш това за губернатора. За неговата грешка е виновна човещината му. Обичта към приятеля.

Не отвърнах нищо.

— Исках само да знаеш това за губернатора — повтори той.

— Ясно — казах и тръгнах към вратата, като усещах върху себе си погледа на жълтите му очи и спокойната усмивка.

 

 

В адския пек закрачих по Крайбрежния към къщи. Чудех се дали после да ида да се окъпя, или да се метна на колата, да се върна в града и да кажа на Шефа, че съдията Ъруин не отстъпва. Но реших, че мога да изчакам още един ден. Току-виж, съдията променил решението си, въпреки че почти нямаше такива изгледи. А къпането ще отложа за вечерта. Сега беше горещо дори за къпане. Ще се прибера, ще взема един душ и ще полегна, а като се поразхлади, ще ида да поплувам.

Взех душ, легнах и съм заспал.

Събудих се и скочих в леглото. Сякаш изобщо не бях заспивал. Звукът, който ме събуди, още звънтеше в ушите ми. Беше някакъв писък. И ето че се разнесе отново. Чист, сребрист, тънък писък.

Скочих от леглото и хукнах към вратата, сетих се, че съм гол-голеничък, грабнах халата и излетях. От стаята на майка ми долитаха звуци, подобни на хлипане. Вратата беше отворена и аз се втурнах вътре.

Тя седеше на края на леглото си по пеньоар, стиснала в ръка белия телефон, гледаше с обезумял поглед и хлипаше монотонно, на равни промеждутъци. Приближих се до нея. Тя пусна телефона, който тупна на пода, насочи показалец към мен и закрещя:

— Ти направи това, ти! Ти го уби!

— Какво? Какво?

— Ти го уби!

— Кого съм убил?

— Ти го уби! — И тя се разсмя истерично.

Хванах я за раменете и взех да я разтърсвам, мъчейки се да прекратя този смях, но тя започна да дращи с нокти и да ме бута. За секунда престана да се смее, за да си поеме дъх, и аз чух сухото потракване на мембраната, с което централата напомняше, че телефонът не е затворен. После смехът й заглуши този звук.

— Престани! Престани! — креснах аз и тя се вторачи в мен така, като че едва сега ме виждаше.

— Ти го уби, уби го!

— Кого съм убил? — разтърсих я аз.

— Баща си — отвърна тя. — Ох, собствения си баща. Ти го уби.

При такива обстоятелства научих това. В първия миг само онемях. Когато те прониже голям куршум, може да се завъртиш като пумпал, но нищо не усещаш. Поне в първия миг. А и бях много зает. На майка ми й беше зле. На вратата вече надничаха две черни лица — готвачът и прислужникът, и аз им викнах да не се мотаят, ами да повикат доктор Бланд. Вдигнах от пода тракащия телефон и го затворих, за да могат да се обадят от долния, после пуснах за секунда майка ми, за да затръшна вратата пред тези всевиждащи и всезнаещи очи.

Между хлиповете майка ми говореше и се смееше. Обясняваше колко го е обичала и как той е бил единственият човек, когото е обичала, и как аз съм го убил, как съм убил родния си баща и всякакви такива врели-некипели. Тя не стихна, докато не пристигна доктор Бланд и не й постави инжекция. Застанал до кревата, откъдето долитаха стихващите вече хлипове и бръщолевеници, той обърна към мен сивобрадото си кукумявче лице и каза:

— Джек, ще изпратя милосердна сестра. Жена, на която напълно може да се разчита. Не пускайте повече никого тук. Нали разбирате?

— Да — отвърнах, защото го разбрах, и разбрах, че той много добре е разбрал какво означават несвързаните приказки на майка ми.

— Стойте тук, докато дойде сестрата — каза, — и не пускайте никого. И сестрата да не пуска никого, докато не дойда и се уверя, че майка ви е дошла на себе си. Никого.

Кимнах и тръгнах да го изпратя до вратата. След като каза довиждане, аз го задържах за миг.

— Докторе — попитах го, — какво се е случило със съдията? Нищо не можах да разбера от майка ми. Удар ли е получил?

— Не — каза той и се взря в лицето ми.

— А какво?

— Застрелял се е — отвърна той, като продължаваше да се взира в лицето ми. После добави с професионален тон: — Вероятно здравословното му състояние го е накарало да направи това. Напоследък бе много отпаднал. А беше енергичен човек… спортна натура. Много често… — Сега той говореше още по-сухо и деловито. — Много често такива хора не могат да се помирят със загубата на силите си в последните години от живота. Да, убеден съм, че това е причината.

Не казах нищо.

— Довиждане, сър. — Докторът свали поглед от мен и тръгна към стълбата.

Вече започваше да слиза, но аз извиках след него: „Докторе!“ — и го догоних.

— Докторе — попитах го, — къде е стрелял? Искам да кажа, в коя част на тялото? Не в главата, нали?

— Право в сърцето — каза. И добави: — С автоматичен пистолет. Много чиста рана.

Той се спусна по стълбата. А аз останах в горния край и си мислех за това, че покойният се беше прострелял в сърцето — много чиста рана, — а не в главата, както правят някои: налапват дулото на пистолета и куршумът пробива мекото небце и пръсва черепа им, който се размазва като сурово яйце. Отвратително. Изпитвах голямо облекчение при мисълта за неговата хубава, чиста рана.

Върнах се в стаята си, грабнах някакви дрехи, отидох при майка си и затворих вратата. Облякох се и седнах в края на великолепното голямо легло с балдахин, под който тялото на майка ми изглеждаше толкова дребно. Забелязах колко повехнали са гърдите й, колко е хлътнало и посивяло лицето й. Полуотворената уста дишаше тежко. Лицето й беше неузнаваемо. Не, това в никакъв случай не беше лицето на момичето със салатенозелената рокля и златистите коси, което е стояло преди четиридесет години до набития мъж с черен костюм пред дюкяна в дърварското селище в Арканзас, където воят на трионите е режел въздуха и чегъртал право в мозъка, а червената земя между сечищата, обрасла в бледа зеленина, е изпущала пара под лъчите на пролетното слънце. Не, това не беше и красивото лице с леко хлътнали бузи, което преди години е гледало с жад човека с ястребова глава и пламтящи очи в алеите с мирти, в потайните борови гъстаци или в стаята със спуснати щори. Не, сега това лице беше старо. И на мен ми стана жал за него. Взех ръката, отпусната безжизнено върху чаршафа.

Държах тази ръка и се мъчех да си представя какво ли би станало, ако в малкото дърварско селище бе отишъл не Учения прокурор, а неговият приятел. Не, това нищо не би променило, реших аз, защото си спомних, че по същото време Монти Ъруин беше женен за първата си жена, тази, която осакатя след падането от коня и остана на легло години наред, а после умря тихо и изчезна завинаги от погледа и съзнанието на Бърдънс Лендинг. Несъмнено Монти Ъруин е бил възпрян от чувството си за дълг: не му е давало сърце да остави сакатата си жена и да се ожени за другата. Затова и не се е оженил за момичето с гладните бузи, затова и не е отишъл при приятеля си, Учения прокурор, и не му е казал: „Аз обичам жена ти“; затова не се е оженил за нея и после, когато мъжът й е разбрал всичко — а той несъмнено е разбрал и тъкмо това го е накарало да напусне семейството си и да живее толкова години по бордеите. Съдията все още е имал жена, с която — поради телесния й недъг — го е свързвало болезнено чувство за чест и дълг. Тогава майка ми се е омъжила повторно. В отношенията им сигурно са се появили търкания и минутите на откраднати удоволствия вероятно са се примесвали с неприятни кавги. После сакатата е починала. Защо не са се оженили тогава? Може би майка ми е отказала, за да го накаже за предишното му упорство. Или може би по това време вече животът им е бил влязъл в един коловоз, от който не са могли да се измъкнат. Тъй или иначе, той е взел онази жена от Савана, която не му е донесла нищо — нито пари, нито щастие — и която след време също умира. Защо и тогава не са се оженили?

В края на краищата отхвърлих този въпрос. Не ми идваше наум друг отговор освен един: че когато най-сетне разберем къде е мястото ни в живота и какво определение даваме за себе си, вече е твърде късно да се измъкнем от коловоза. Тогава можем да живеем само в рамките, които сами сме си поставили, подобно на престъпника в клетката, който не може нито да легне, нито да седне, нито да се изправи, а е окачен в името на закона, за да го гледа тълпата. Но рамките, които сме си поставили — това сме самите ние. За да се измъкнем от тях, трябва да направим от себе си нова личност. Но как може от старото „аз“ да направиш ново „аз“, когато старото „аз“ е единственият материал, с който разполагаш за създаването на нова личност? Такива едни въпроси се въртяха тогава в главата ми.

Както казах, отхвърлих въпроса, отхвърлих и отговора, който уж бях намерил, и само държах в шепите си безжизнената й ръка, вслушвах се в затрудненото й дишане, гледах изостреното лице и си мислех как в този писък, който ме изтръгна от сън следобед, бе звъннала такава красива, сребриста чистота на чувствата. Това беше, мислех си, истински вик на погребана душа, успяла след толкова много години да напомни за миг за себе си. Да, тя очевидно е обичала Монти Ъруин. А преди аз смятах, че никога никого не е обичала. И като държах сега ръката й, изпитвах не само съжаление към нея, но и нещо като обич — защото и самата тя бе обичала някого.

След малко дойде сестрата и аз се освободих. После дойде да види майка ми госпожа Даниъл, съседка на съдията Ъруин. Тя именно беше позвънила на майка ми и й беше съобщила трагичната вест. Госпожа Даниъл чула изстрела, но не обърнала внимание; после чернокожият прислужник на Ъруин излетял на двора и започнал да вика. Тогава тя влязла с него в къщата и намерила съдията в библиотеката, седнал на едно от големите кожени кресла, с пистолет на коленете, с леко наведена към рамото глава и окървавено от лявата страна бяло сако. Тя имаше какво да разкаже и вече беше обходила една по една всички къщи по Крайбрежния. Тя ми изложи всички подробности, опита се безуспешно да измъкне нещо от мен за днешното ми посещение при съдията и за прилошаването на майка ми (разбира се, тя беше чула писъците й по телефона) и без да прибави нещо съществено към това, което вече знаеше, се отправи към следващото си местоназначение.

Младия ръководител се прибра към седем часа. Той вече знаеше за смъртта на съдията, но аз трябваше да му обясня какво е състоянието на майка ми. Казах му направо, без всякакви заобикалки, че не бива да влиза в стаята й. После двамата излязохме на страничната веранда и изпихме мълчаливо по едно уиски. Обърнах му толкова внимание, колкото и на сянката си.

 

 

След два дни погребаха съдията Ъруин под призрачния, украсен с мъх дъб в черковния двор. Преди това, в къщата му, минах заедно с всички пред ковчега му и се вгледах в мъртвото му лице. Ястребовият нос изглеждаше тънък като хартия и бе станал почти прозрачен. Кожата беше изгубила керемидения си цвят и само на скулите се забелязваше лек розов оттенък — работа на специалистите от погребалното бюро. Но четинестата рижа коса, оредяла сякаш още повече, стърчеше като нещо съвсем самостоятелно над куполообразния череп. Хората се нижеха край мъртвия, поглеждаха го, разменяха тихо по някоя дума и се нареждаха в другия край на гостната до огромните саксии с палми, донесени специално за случая. Така този факт — неговата смърт, се разтвори незабелязано в живота на обществото като капчица мастило, паднала в чаша чиста вода. Капчицата се разлива все по-нашироко и по-нашироко около точката на гибелната концентрация, разнася се и бледнее, докато от нея не остане и следа.

После стоях в черковния двор, докато се извършваше погребението и лопатите мятаха пръстта — смес от пясък и чернозем — в ямата, където вече лежеше съдията Ъруин. Мислех си как той беше забравил името на Мортимър Л. Литълпо, как беше забравил изобщо за неговото съществуване, но как Мортимър нито за миг не бе забравил съдията. Мортимър лежеше в гроба повече от двайсет години, ала не беше забравил съдията Ъруин. Спомняйки си за писмото в сандъка на сестра си, той се е усмихвал с безплътната си усмивка, кискал се е беззвучно и е чакал. Съдията Ъруин беше убил Мортимър Л. Литълпо. Но в края на краищата Мортимър уби съдията Ъруин. Но дали само Мортимър го уби? Дали и аз нямах пръст? Зависи как ще погледнеш. Размишлявах над този въпрос и се питах каква е моята отговорност. Би могло да се приеме, че тя е не по-голяма от отговорността на Мортимър. Мортимър беше убил съдията Ъруин, защото съдията Ъруин беше убил него, а аз бях убил съдията Ъруин, защото съдията Ъруин ме беше създал, и погледнато в такава светлина, Мортимър и аз бяхме само две оръдия на бавното, но неизбежно самоунищожение на съдията Ъруин. Защото и убийството, и създаването могат да бъдат престъпления, наказуеми със смърт, а смъртта винаги идва от собствената ръка на престъпника и всеки човек е самоубиец. Ако човек знае как да живее, той никога не би умрял.

Зариха гроба, оформиха отгоре закръглена могилка и я покриха с килимче нетърпимо зелена изкуствена трева, защото в черковния двор, под гъстата сянка на обвесените с мъхове клони и изпод дебелия слой сплъстена шума никога не никнеше жива тревица. След това последвах благочинното множество и оставих покойния под зелената трева — това сполучливо хрумване на погребалните бюра, което спестяваше на по-чувствителните души неприятната гледка на прясно разкопана пръст, говореше, че нищо особено не се е случило и завоалираше, тъй да се каже, значението на живота и смъртта.

Така аз се разделих с баща си и тръгнах по Крайбрежния. Вече бях свикнал да мисля за него като за мой баща. Което означава, че бях отвикнал да смятам за свой баща човека, който някога беше Учения прокурор. Изпитвах някакво облекчение при мисълта, че този човек не е моят баща. Винаги бях усещал върху себе си проклятието на неговото слабодушие или това, което според мен бе слабодушие. Той имаше хубава страстна жена, но друг човек му я беше отнел, беше станал баща на детето му, а той не бе намерил какво друго да направи, освен да си отиде, оставяйки й цялото си състояние, да се навре в някаква дупка като ранено животно и да прахоса умствените си способности и силите си в някакъв набожен кретенизъм. Беше праведен човек. Но неговата праведност нищо не ми говореше и аз нямах никаква полза от нея. А новият ми баща не беше праведник. Той беше сложил рога на приятеля си, беше изменил на жена си, беше приел подкуп и бе тласнал, макар и несъзнателно, един човек към самоубийство. Но беше вършил добро. И беше справедлив съдия. И ходеше с високо вдигната глава. До сетния си час. И не ми каза: „Слушай, Джек… ти няма да направиш това… няма да го направиш, защото… аз съм твой баща.“

Да, бях сменил праведния и слабодушен баща за порочен и силен. И не съжалявах за това. Вървях по Крайбрежния и ми беше мъчно за съдията, но бях доволен от смяната. После си спомних за другия, който се навеждаше в мръсната стая над малоумния акробат и поднасяше шоколад към разплаканото му лице, спомних си и детето на килимчето пред камината и набития мъж с черен костюм, който се навеждаше над него с думите: „Само една хапка, момчето ми, че след малко ще вечеряме.“ И сега вече се обърках.

Затова престанах да мисля по този въпрос. Нямаше смисъл да се мъча да определям чувствата си към тях, след като бях загубил и двамата. Хората губят обикновено един баща, но при мен обстоятелствата се стекоха така странно, че аз загубих двама едновременно. Бях извадил на бял свят истината, а истината винаги убива бащата, бил той праведен и слабодушен или порочен и силен, и ти оставаш сам със себе си и с истината и не можеш да попиташ за нищо татко си, който и без това не може да ти отговори, а на всичко отгоре е и мъртъв.

На другия ден, когато се върнах в столицата, ме повикаха по телефона от Бърдънс Лендинг. Обади се някой си господин Петъс, който се оказа изпълнителят на завещанието на съдията. Той ми съобщи, че съдията е оставил цялото си наследство на мен — с изключение на няколко дребни подаръка за прислугата. Така аз ставах наследник на имота, който преди години съдията бе спасил с единствената си нечестна постъпка, постъпка, заради която аз, като непорочно оръдие на справедливостта, насочих пистолета към сърцето му.

Цялата история изглеждаше толкова налудничава и същевременно толкова логична, че след като оставих слушалката, избухнах в неудържим смях. Но преди да са спра, разбрах, че всъщност не се смея, а плача и повтарям до безсъзнание: „Горкият старик, горкият старик!“ Сякаш ледовете се пропукваха след дълга зима. А зимата беше предълга.