Робърт Пен Уорън
Цялото кралско войнство (3)

Глава трета

Когато си отивах у дома и се виждах с майка си, винаги се повтаряше едно и също. Изненадвах се, че става така, но същевременно си давах сметка, че съм очаквал нещата да се развият именно по този начин. Отивах си у дома с твърдото убеждение, че съм й напълно безразличен, че съм само един от мъжете, които тя иска да има около себе си, защото беше от онези жени, които обичат около тях да се въртят мъже и да им играят по свирката. Но щом я видех, забравях всичко това. Понякога го забравях дори преди още да съм я видял. И забравяйки го, се питах защо не можем да се разберем с нея. Питах се, макар да знаех много добре какво ще последва, макар да знаех, че сцената, на която ще стъпя, и думите, които ще произнеса, се повтарят, че всичко това вече е било и все тъй ще бъде, че сега аз ще вляза в голямото, бяло, високо преддверие с под, който блести като тъмен лед, и на вратата на стаята на другия край, в чийто сумрак играят отблясъците от огъня на камината, ще се появи майка ми и ще ми се усмихне като момиче, с невинна, радостна усмивка. После ще тръгне към мен, тракайки припряно с токчетата, ще се засмее със ситния си гърлен смях, ще ме хване с две ръце — с палец и показалец — за реверите на сакото — жест колкото безпомощен и детски, толкова и властен, ще вдигне към мен лице, леко обърнато на една страна, за да мога да сложа на него очакваната целувка. Бузата й ще бъде твърда и гладка, прохладна, аз ще вдъхна мириса на неизменния й парфюм, ще видя равно оскубаната линия на веждата, ситните бръчици в ъгъла на окото и сбърчения, гримиран клепач, който примигва, примигва над синьото око. Окото, блестящо и съвсем леко изпъкнало, ще гледа неотклонно в някаква точка зад мен.

Винаги биваше тъй — когато се връщах от училище, когато се връщах от летуване, когато се връщах от университета, когато се връщах в отпуск — и пак тъй стана в онзи дъждовен ден пред прага на пролетта в 1933, когато пристигнах надвечер у дома, след като не бях си идвал доста време. От последното ми посещение бяха изминали седем-осем месеца. Тогава се скарахме заради това, че работя при губернатора Старк. Рано или късно ние неизбежно се скарвахме за нещо, а през последните две години и половина, тоест откакто постъпих на работа при Уили, всичките ни караници се свеждаха в последна сметка до тази тема. Дори да не споменавахме името му, сянката му винаги витаеше зад нас. Впрочем не е толкова важно какъв точно биваше поводът за кавгите ни. Защото зад нас стоеше друга сянка, далеч по-висока и по-черна от сянката на Уили. Но аз винаги се връщах, върнах се и този път. Нещо ме теглеше към дома независимо от волята ми. И винаги, всеки път ми се струваше, че започвам нова страница, че съм заличил всичко, което, сам разбирах, бе невъзможно да се заличи.

— Остави куфарите в колата — каза тя, — момчето ще ги донесе.

И ме поведе към отворената врата на гостната, където гореше камина, и към дивана чак в другия край на гостната. На стъклената маса бяха сложени купа с лед, сифон и бутилка уиски, по които играеха отблясъците от камината.

— Сядай — каза тя, — сядай, момчето ми. — И ме побутна в гърдите с дясната си ръка.

Но аз не паднах на дивана от това бутване, а седнах сам и се разположих удобно. Тя ми наля уиски, добави сода и лед и наля мъничко и на себе си, колкото за компания, защото почти не пиеше. После ми подаде чашата и се засмя със ситния си гърлен смях.

— Заповядай — каза с такова изражение на лицето, като че ми предлагаше нещо изключително, нещо, което не може да се намери по цялото земно кълбо.

На света уиски колкото щеш, дори шотландско, но аз взех чашата, отпих и усетих нещо наистина изключително.

Тя се отпусна леко на дивана с движение, което напомняше донейде птичка, когато припърха на клончето и започне да си оправя перата, отпи от чашата и вдигна глава сякаш за да мине уискито по-лесно през гърлото й. Беше подвила единия крак под себе си, а другият бе отпуснат надолу и върхът на сивата, дълбоко изрязана велурена обувка едва докосваше пода — изящно, като крак на балерина. После се извърна към мен изцяло от кръста нагоре, от което сивата й рокля се нагъна. Светлината на камината оставяше едната й страна в сянка и подчертаваше деликатните, правилни черти на лицето й, гладната, незабравима вдлъбнатинка под скулите (винаги съм си мислил, след като пораснах достатъчно, за да мога да мисля, че именно тази хлътнатина под скулите привлича мъжете) и стремителната линия на вчесаните нагоре коси. Косите й бяха жълтеникави като метал, посивели тук-таме, но и сивото стоеше метално — като сребърна сърма, вплетена в жълтото. Сякаш всичко бе замислено така от самото начало — едно дяволски скъпо украшение. До най-малката подробност.

Гледах я и си мислех: „Да, кара вече петдесет и петата, но трябва да й се отдаде заслуженото.“ И изведнъж се почувствувах стар, началото на моите тридесет и пет години се изгуби някъде в безкрая на миналото. Но на нея трябваше да се отдаде заслуженото.

Тя ме гледаше мълчаливо с онзи поглед, който неизменно говореше: „В теб има нещо, което аз искам, което ми е нужно, което трябва да имам“ — и добавяше: „А и аз имам нещо за теб, няма да ти го кажа засега, но и аз имам нещо за теб.“ Вдлъбнатините под скулите — глад. Блясъкът в очите — упование. Но двете заедно? Иди, че разбери.

Допих уискито си, ала продължих да държа чашата в ръка. Взе я, без да сваля поглед от мен, и я остави на малката масичка.

— Имаш уморен вид, момчето ми — каза тя.

— Не съм уморен — отвърнах и усетих как в мен се пробужда желанието да й противореча.

— Уморен си — настоя тя, хвана ме за ръкава и се опита да ме притегли към себе си.

Отначало не се поддадох. Но я оставих да ме дърпа. Тя не дърпаше много силно, обаче непрекъснато ме гледаше в лицето. После се предадох и се наклоних към нея. Легнах по гръб и положих глава на скута й, както предварително знаех, че ще стане. Тя отпусна на гърдите ми лявата си ръка и започна да върти с два пръста копчето на ризата ми, а дясната положи на челото ми. После покри с нея очите ми и бавно я прокара нагоре по челото. Ръцете й винаги бяха хладни. Това беше едно от първите ми детски впечатления.

Мълча дълго. Само гладеше челото ми отдолу нагоре. Аз знаех какво ще стане, знаех, че така бе ставало преди и ще става и занапред. Но по някакъв необясним начин тя успяваше да създаде малко островче посред морето на времето и познанието, което е дело на времето.

Накрая каза:

— Уморен си, момчето ми.

Нито бях, нито не бях уморен, но в случая умората нямаше никакво значение. След малко:

— Много ли работиш, момчето ми?

— Не особено.

След още малко:

— Този… човекът, при когото работиш…

— Е, какво? — сопнах се аз.

Ръката на челото ми се спря и аз знаех, че я спря моят глас.

— Нищо — каза тя. — Само че защо трябва да работиш непременно при този човек? Тиъдър може да ти намери…

— Работа от Тиъдър не искам — казах и се помъчих да стана, но опитайте се да станете, когато лежите на мек диван и някой държи ръката си на челото ви.

Тя натисна с длан челото ми, наведе се над мен и рече:

— Недей така, недей. Тиъдър е мой мъж и твой пастрок, не говори така, той с удоволствие…

— Слушай — казах, — ти не разбираш ли…

Но тя ме прекъсна:

— Ш-ш-шт, момчето ми, мълчи. — И като закри с ръка очите ми, пак започна да ме глади по челото.

Не добави нищо повече. Но вече беше казала, каквото имаше да казва, и сега отново започваше номера с островчето. Може би бе подзела този разговор именно за да покаже още веднъж този номер, да докаже на какво е способна. Тъй или иначе, повтори го, и то успешно.

След малко външната врата се хлопна и в преддверието се чуха стъпки. Разбрах, че това е Тиъдър Мърел и пак се опитах да стана. Но дори сега тя продължи да притиска челото ми и ме пусна едва когато Тиъдър вече влизаше в гостната.

Аз станах, усещайки, че сакото ми се е качило на врата, а възелът на вратовръзката е отишъл под ухото, и отправих поглед към Тиъдър, който имаше красиви руси мустаци, бузи като ябълки, светла коса, струпана като майонеза върху кръглата му глава, наченки на солидност в шкембенцето (прави гимнастики, негоднико, навеждай се по сто пъти всяка сутрин с докосване на пръстите до пода, иначе, негоднико, госпожа Мърел ще те разлюби и тогава за къде си?) и леко гъгнив глас, сякаш в отверстието под красивите руси мустаци е напъхана пълна лъжица прекалено гореща каша.

Майка ми тръгна към него с отривистата си походка, изпънала рамене, и се спря пред Младия администратор. Младия администратор я прегърна с дясната си ръка, целуна я с отверстието под красивите руси мустаци, тя го хвана за ръкава, придърпа го към мен, а той каза:

— Здравей, здравей, стари момко, драго ми е да те видя. Как е положението, как вървят работите на изпечения политик?

— Всичко е в ред — казах, — само че аз не съм политик, а наемна работна ръка.

— Хайде, хайде, та на мене ли? Разправят, че вие двамата с губернатора сте ей така. — И той сключи един в друг двата си показалеца — въздебелички, много чисти, с идеално поддържани нокти.

— Ти не познаваш губернатора — отвърнах. — Единственият човек, с когото губернаторът е ей така — и аз сключих двата си показалеца — не особено чисти, със зле поддържани нокти, — е самият губернатор и само понякога всемогъщият бог — ако на губернатора му трябва някой, който да държи свинята, докато той пререже гърлото й.

— Така, но ако се съди по постъпките му… — подзе Тиъдър.

— Я сядайте — разпореди се майка ми и ние се подчинихме и поехме чашите, които ни подаде.

Тя запали лампите.

Аз се разположих в креслото, казвах „да“, казвах „не“ и оглеждах дългата стая, която познавах по-добре от всяка друга стая на света и в която — независимо какво говорех — винаги се връщах. Забелязах нещо ново. На мястото на старото писалище стоеше високо бюро тип шератън. Да, сега старото писалище сигурно се валяше на тавана, в склада на музея, ние седяхме в самия музей, а „Буман и Хидърфорд, О. О. Д-во“, Лондон, вписваха големи числа в графа „Приходи“. Всеки път намирах някаква промяна в тази стая. Върнех ли се у дома, започвах да се оглеждам, за да видя каква ли ще е тя, защото през гостната непрекъснато се нижеха коя от коя по-отбрани вещи — пиана, бюра, маси, кресла — и накрая всяка се отправяше към тавана, за да отстъпи мястото на нов шедьовър. Да, откакто я помнех, досега гостната бе изминала дълъг път към някакво идеално съвършенство — както и го представяше майка ми или търговецът от Нови Орлеан, Ню Йорк, Лондон — и може би, преди да удари сетният час на майка ми, гостната ще достигне истинското съвършенство и тя, спретната стара дама, с прибрана нагоре бяла коса, с бръчки по копринената кожа под брадата и бързо мигащи сини очи, ще седне в нея и ще изпие чаша чай в чест на това съвършенство.

Мебелите се меняха, но се меняха и хората. Някога тук живееше набитият, як, невисок мъж с рошава черна коса и очила с металически рамки, с навик да си закопчава накриво жилетката и с голяма златна верижка на часовника, която аз обичах да дърпам. После той изчезна, а майка ми притисна главата ми до гърдите си и каза:

— Татко ти няма да се върне вече, момчето ми.

— Защо, да не би да е умрял? — попитах. — Ще правим ли погребение?

— Не, не е умрял — каза тя. — Отиде си, но можеш да го смяташ за умрял, момчето ми.

— Защо си отиде?

— Защото не обичаше мама. Затова си отиде.

— Но аз те обичам, мамо — казах аз. — Винаги ще те обичам.

— Да, момчето ми, ти обичаш майка си — повтори след мен тя и ме притисна силно до гърдите си.

И тъй Учения прокурор изчезна. Тогава бях шестгодишен.

После се появи Магната, който беше кльощав, плешив и се задъхваше по стълбите.

— Защо татко Рос пухти, когато се качва по стълбите? — питах аз.

— Ш-ш шт! — отвръщаше майка ми. — Тихо, момчето ми!

— Кажи защо, мамо!

— Защото татко Рос е болнав, момчето ми.

После Магната умря. Не изтрая дълго.

Тогава майка ми ме даде в едно училище в Кънектикът, а тя замина зад океана. Когато се върна, доведе със себе си друг мъж, който беше висок и строен, носеше бели костюми, пушеше тънки дълги пури и имаше тънки черни мустачки. Това беше Графа, а майка ми — Графинята. Графа седеше в стаята при гостите, усмихваше се непрекъснато, но почти не говореше. Хората го гледаха под око, а той ги гледаше право в очите и им се усмихваше, разкривайки под тънките черни мустачки най-белите зъби на света. Когато нямаше гости, той свиреше по цял ден на пианото, а после излизаше с черни ботуши и прилепнали бели панталони, мяташе се на коня и го караше да прескача оградите и да препуска по брега, докато хълбоците му се покриеха с пяна и стигнеше до припадък. След това Графа се връщаше в къщи, пиеше „виский“, държеше на скута си персийската котка и я галеше с ръката си, която беше малка, но толкова силна, че мъжете правеха кисели физиономии, когато се ръкуваше с тях. А веднъж забелязах на ръката на майка ми над лакътя четири успоредни синьо-черни белега.

— Я! Какво е това, мамо? — попитах.

— Нищо — отвърна тя. — Ударих се. — И загърна ръката си с шала.

Графа се казваше Ковели. Хората говореха: „Тоя кучи син Графа не е стока, ама язди като дявол.“

После той си отиде. Съжалявах за него, защото ми беше симпатичен. Обичах да го гледам как язди.

След това доста време не се появи никой.

После се появи Младия ръководител, който положително бе станал Младия ръководител още при родилните напъни на майка си и щеше да си остане Младия ръководител до деня, в който ще му изтеглят кръвта и ще му пуснат балсамираща течност. Но този ден кой знае кога щеше да дойде, защото той бе едва четирийсет и четири годишен и надали щеше да се съсипе скоро от седенето на бюрото в петролодобивната компания, от която, в добавка към рентата, получаваше колкото за джобните си разходи.

Да, аз бях седял в тази стая с всеки от тях — с Учения прокурор, с Магната, с Графа и с Младия ръководител — и бях следил как се променя наредбата. Ето че и сега седях, гледах Тиъдър и новото бюро и се питах колко ли време ще се задържат.

Намирах се у дома. Бях единственото, което винаги се връщаше.

Цялата нощ валя. Лежах в голямото, красиво, старо семейно легло, което преди бе принадлежало на друго семейство (някога в моята стая имаше бял железен креват, а в стаята на майка ми стоеше голямото, красиво, старо, махагоново семейно легло на Бърдънови, което все пак не беше достатъчно красиво и затова бе отишло на тавана), и слушах как дъждът шумоли в листата на дъбовете и магнолиите. Сутринта дъждът престана и огря слънце. Излязох и видях на черната земя локвички, тънки като слюда. В лъщящите черни локвички под камелиите плаваха бели, червени и коралови цветове, отбрулени от дъжда. Някои плаваха със завити нагоре краища, също като лодки, а други вече бяха загребали вода или плаваха обърнати, напомняйки весела битка в някоя далечна, безгрижна, щастлива страна — сякаш боен кораб бе изстрелял няколко залпа срещу флотилия от карнавални лодки и гондоли.

До стъпалата растеше огромна камелия. Наведох се и загребах в шепата си няколко цвята. Водата беше много студена. С цветовете в ръка тръгнах по автомобилната алея, извиваща към пътната врата. При вратата се спрях, все още стискайки цветовете, и се загледах в блесналия залив отвъд белезникавата пясъчна ивица, изпъстрена с изхвърлени водорасли.

Към обед заваля пак и два дни не спря — от подгизналото като гъба небе все ръмеше и ръмеше. Същия ден следобед и на другия ден обличах шлифера на Младия администратор и излизах по дъжда. Не съм от онези, които излизат на разходка само за да прочистят дробовете си с озон. Не, просто ми се разхождаше. Първия ден вървях по брега, минах край къщата на Стантън, студена и пуста между мокрите листа, и се отбих у съдията Ъруин, който ме настани в креслото до камината, отвори бутилка чудесно, старо ръжено уиски и ме покани на вечеря за следния ден. Но аз изпих само една чаша, излязох и тръгнах към местата, където вече няма къщи, а само храсти и дъбаци, сред които току-таме стърчи някой бор, а някъде се вижда разчистено място с колиба в средата.

На другия ден тръгнах в обратна посока, по улиците на града и после към морето, докато стигнах до малкото заливче с форма на полумесец, при което боровата горичка стига до самия пясък. На едно място лежеше обгорен пън, съвсем черен от водата, а около него — мокри въглени и черни, изхвърлени от морето парчетии, които изглеждаха още по-черни на фона на белия пясък. Хората и досега идваха тук на излет за цял ден. И аз бях правил такива излети. И знаех какво представляват те. Но особено добре си спомнях един.

Веднъж, преди много години, дойдохме тук с Ан и Адъм, само че тогава не валеше. Заваля едва накрая. Времето беше много топло и тихо. Блесналото зад залива море се възземаше и преливаше в небето, сякаш не съществуваше хоризонт. Ние поплувахме, хапнахме излегнати на пясъка, после тръгнахме за риба. Но не ни провървя. По едно време излязоха облаци и малко по малко затъмниха цялото небе освен на запад, зад боровете, където все още прозираше светлина. Морето, съвсем гладко, изведнъж потъмня като небето и на другия край на залива зелената ивица на гората над белия пясък също почерня. В същата посока на около миля от нас стоеше неподвижно платноходка и човек едва ли би могъл да си представи нещо по-бяло от триъгълното й платно, което просто крещеше на фона на мрачното небе, тъмното море и черната ивица на гората.

— Да се прибираме — каза Адъм. — Ще излезе буря.

— Но няма да е скоро — възрази Ан. — Хайде да се окъпем още веднъж.

— Няма смисъл — подвоуми се Адъм и погледна небето.

— Хайде, хайде — настоя тя и го задърпа за ръката.

Той остана безучастен и продължаваше да оглежда небето. Изведнъж тя пусна ръката му, засмя се и побягна към водата. Тичаше не право към водата, а по брега към ивицата пясък, вдадена в морето, и късите й коси се развяваха във въздуха. Гледах я как тича. Тичаше с не много отворени ръце, свити в лактите, а движенията на краката й бяха леки и свободни, но същевременно някак несръчни, сякаш още не бе отвикнала напълно да тича по стария начин, по детски, и не бе свикнала съвсем да тича по новия начин, по женски. От бедрата надолу, бедра, още не достатъчно закръглени, краката се размахваха прекалено свободно, дори някак халтаво. Направи ми впечатление, че има дълги крака — нещо, което забелязвах за първи път.

Не някакъв шум, а, напротив, пълното безмълвие ме накара да се обърна изведнъж към Адъм. Той беше вперил очи в мен. Когато погледите ни се срещнаха, той се изчерви и извърна очи сякаш от смущение. После каза хрипливо:

— Можеш ли ме стигна? — И хукна след нея.

Хукнах и аз. Пясъкът изпод нозете на Адъм летеше насреща ми.

Ан беше вече във водата и плуваше. Адъм се хвърли след нея и заплува бързо и енергично, откъсвайки се все повече от мен. Той настигна и задмина Ан и продължи със същото темпо. Беше много силен плувец. Преди малко не искаше да плува, а сега плуваше усилено, бързо и енергично.

Аз се изравних с Ан и казах:

— Добра стига.

Тя вдигна глава с грациозното движение на тюлен, усмихна се, после пречупи тялото си и се гмурна. Прибраните й малки, остри пети се бялнаха за миг над водата и изчезнаха. Аз я догоних и тя пак се гмурна. При всяко догонване тя вдигаше глава, усмихваше се и отново се гмуркаше. Когато я догоних за пети път, тя не се гмурна. Преобърна се с леко, лениво движение и легна по гръб с широко разперени ръце и поглед, устремен към небето. Тогава и аз се обърнах по гръб, на пет-шест стъпки от нея, и устремих поглед към небето.

Сега то беше още по-тъмно, с виолетови и зеленикави отсенки. Като недозряло грозде. Но все още изглеждаше високо, с бездни от въздух под него. Много високо над мен прелетя чайка. На фона на небето тя стоеше дори по-бяла от платното на платноходката. Чайката прекоси целия ми кръгозор и изчезна. Интересно дали Ан я беше видяла. Погледнах към нея. Тя лежеше със затворени очи и все тъй разперени ръце, а косите й се полюшваха във водата около главата. Беше изпънала шия и брадичката й стърчеше нагоре. Лицето й имаше съвсем спокоен вид, сякаш спеше. Както лежах във водата, виждах профила й, рязко изрязан на фона на далечната черна гора.

Изведнъж тя се извъртя гърбом към мен, като че аз изобщо не съществувах, и заплува към брега. Бавните й махове изглеждаха затормозени и същевременно свободни, като че не изискваха много усилия. Слабите й ръце се вдигаха и потъваха във водата с онази ленива, вяла, взискателна отмереност, която е характерна за движенията насън.

Преди да достигнем брега, заваля и първите големи, тежки, редки капки започнаха да дупчат гланцовата повърхност на водата. После рукна като из ведро и от тази повърхност не остана нищо.

Излязохме от водата и зачакахме Адъм на пясъка, а дъждът плющеше по кожите ни. Адъм беше още далеч. Зад него, на юг, се стрелкаха непрекъснато светкавици, съпроводени с гърмежи. От време на време Адъм изчезваше за миг в пелената от дъжд, която се носеше над залива. Ан го наблюдаваше с леко наведена глава, сякаш се бе замислила, със скръстени на още неоформените гърди ръце и сгушени рамене, като че всеки миг щеше да затрепери, с плътно прибрани крака, сгънати леко в коленете.

Адъм излезе, ние събрахме нещата си, обухме подгизналите си сандали и затичахме през горичката, където вятърът люлееше черните борове и през рева на бурята сегиз-тогиз се дочуваше скърцането на клоните. Стигнахме до колата и подкарахме към къщи. Това лято ние с Адъм бяхме седемнайсетгодишни, а Ан тринайсет. Беше преди Първата световна война или по-точно, преди ние да се намесим в нея.

Този излет запомних за цял живот.

Струва ми се, че него ден за първи път видях Ан и Адъм като отделни независими личности, всяка със свой начин на поведение, в който имаше нещо загадъчно и значително. И може би в същия този ден за първи път видях и себе си като личност. Но сега не става дума за това, а за нещо друго: тогава в съзнанието ми се запечата един образ, който никога вече не се изличи. В живота си ние виждаме много неща, помним много неща, но това е различно. В съзнанието ни много рядко остават образи като този, за който говоря, образ, който с течение на годините става все по-жив и по-жив, сякаш времето не го заличава, а, напротив, сваля от него було след було, за да разкрие истинския му смисъл, за който отначало само смътно сме се досещали. И може би последното було никога няма да падне, защото годините няма да стигнат за това, но образът ще става все по-ясен и ние все повече ще се убеждаваме, че тази яснота е смисълът на образа или символ на смисъла и без този образ животът ни не би бил нищо друго освен парче стар филм, захвърлен в чекмеджето заедно с писмата, на които не сме си дали труд да отговорим.

Образът, който тогава се запечата в съзнанието ми, беше лицето на Ан във водата, много спокойно, със затворени очи, под тъмното виолетовозеленикаво небе, по което плуваше бялата чайка.

Това не означава, че в него ден аз съм се влюбил в Ан. Не, тя беше още дете. Любовта дойде по-късно. Но образът щеше да остане в мен дори да не се бях влюбил в Ан, дори да не я бях видял повече, дори да ми беше станала противна. Дойде време, когато вече не бях влюбен в Ан. Тя ми каза, че няма да се омъжи за мен и не след дълго аз се ожених за Лоуис, която беше по-хубава от Ан — от онези жени, след които се обръщат по улицата, — и аз обичах Лоуис. Но образът не изчезваше, а ставаше все по-ясен с отпадането на всяко следващо було и обещаваше да стане още по-ясен.

Затова, когато излязох от боровата гора в оня отдавнашен дъжделив пролетен ден и видях обгорелия пън на белия пясък, спомних си за излета през лятото на 1915 — последния ми излет, преди да замина за колежа.

Като казвам „замина“, не мислете, че съм отишъл кой знае къде. Само в университета на щата.

— Бъди разумен, момчето ми, и се запиши в Харвард или Принстън — казваше майка ми. За жена от затънтените краища на Арканзас майка ми беше удивително добре осведомена по нашите изискани учебни заведения. — Или поне в Уилямс. Казват, че това е много приличен институт.

— Аз вече ходих в училище, което ти беше избрала — казах. — И то беше много прилично, дори повече, отколкото трябва.

— Или например във Вирджинския — продължаваше тя, като ме гледаше с ясните си очи, без да чува какво й говоря. — Баща ти е завършил Вирджинския университет.

— За теб поне това не би трябвало да служи като особено добра препоръка — отвърнах и си помислих колко хитро отбих този удар. В споровете си с нея бях добил навика да й намеквам, че той я е оставил.

Но тя и това не чу, а продължи:

— Ако се запишеш някъде в Източните щати, ще ти бъде по-лесно да идваш през лятото при мен.

— Сега там воюват — отвърнах аз.

— Войната ще свърши скоро — каза тя — и ще ти е по-лесно да идваш.

— Да, а на тебе ще ти е по-лесно да казваш, че синът ти се учи в Харвард, а не в такова загубено заведение като нашия университет. Хората не са чували дори името на щата ни, камо ли на университета.

— Аз искам само да се запишеш в прилично заведение, момчето ми, и да си спечелиш прилични приятели. А освен това, както ти казах, ще ти бъде по-лесно да идваш при мен през лятото.

(Тя се готвеше да замине отново за Европа и се ядосваше много на войната. Графа си беше отишъл отдавна, още в навечерието на войната, и тя пак искаше да замине зад океана. След войната изпълни намерението си, но не доведе нови графове. Може би беше решила, че женитбата с графове излиза много скъпо. Следващият й брак беше с Младия ръководител.)

И тъй, казах й, че не искам да се уча в прилично учебно заведение, не искам да имам прилични приятели, нямам намерение да ходя в Европа и нямам намерение да вземам пари от нея. Това за парите го изтървах, защото се увлякох. Исках да се покажа мъж, но ефектът дотолкова надмина очакванията ми, че вече нямаше място за отстъпление. Тя остана без дъх. Едва не падна. Предполагам, че никой с панталон не бе й говорил досега по такъв начин. Тя се опита да ме разубеди, но мен вече ме бяха хванали дяволите, та се запънах като магаре. През следващите четири години хиляди пъти се проклинах за това. Работех в ресторантски кухни, преписвах на машина, а през последната година поработвах и във вестник и все си мислех, че просто съм хвърлил на улицата пет хиляди долара само защото бях прочел в някакво книжле, че докато следва, истинският мъж сам се грижи за прехраната си. Майка ми, разбира се, ми изпращаше пари. За Коледа и за рождения ден. Аз ги приемах и се отдавах дни наред на запой с всичките му там мезелъци, а после отново се връщах в кухнята на ресторанта. В армията не ме взеха. Изкараха ме дюстабан.

Той се върна от войната невероятно ентусиазиран. Беше служил като полковник в артилерията и беше прекарал много забавно. Замина доста рано, та беше изстрелял сума желязо срещу немците, а и те не му бяха останали длъжни. В испанско-американската война не бе имал по-голямо преживяване от една диария във Флорида. Но сега се чувствуваше напълно щастлив. Разбираше, че всички онези години, в които бе съставял карти на Цезаровите походи и правил действуващи модели на катапулти, балисти, стеноломи по средновековни образци, не бяха отишли напразно. Да, не бяха отишли напразно, особено що се отнася до мен, защото като дете аз му помагах да ги прави и ставаха едни чудесни машинки. Поне за дете. А и участието му във войната не беше напразно, защото бе успял да посети Ализ-Сент-Рен, където Цезар е разбил Верцингеторикс, и към края на лятото, когато се завърна, в главата му се бяха объркали напълно Фош и Цезар, Пършинг и Хейг, Верцингеторикс и Критогнат, и Кативелаун, и Лудендорф, и Едит Кавъл. Той измъкна всички катапулти и стеноломи, които бяхме правили някога, и се зае да ги почисти от прахта. Но казваха, че се е проявил като добър офицер и като храбрец. За доказателство можеше да покаже и медал.

Помня, че доста време се отнасях пренебрежително към героизма на съдията, защото тогава беше на мода пренебрежителното отношение към героите и аз, изглежда, се бях поддал на тази мода. А може би цялата работа беше в това, че ме изкараха дюстабан и не ме приеха в армията, нито дори в корпуса за извънказармена военна подготовка, докато следвах, тъй че историята с лисицата и гроздето се повтаряше. Може би, ако ме бяха взели в армията, всичко щеше да бъде съвсем различно. Но съдията беше храбър човек, независимо че за доказателство имаше и медал. Беше доказвал храбростта си преди, когато още нямаше медал. И щеше да я докаже отново. Веднъж например някакъв тип, когото той изпратил в дранголника, го спрял на улицата и го заплашил, че ще го убие. Съдията се изсмял, обърнал му гръб и продължил пътя си. Онзи извадил пистолет и два-три пъти извикал на съдията да спре. Най-после съдията извърнал глава. Като видял, че човекът е насочил пистолет срещу него, съдията се извърнал и без да каже нито дума, тръгнал право към човека. Приближил се и му взел пистолета. Но той не разказваше с какво се е проявил във войната.

Петнайсет години по-късно, когато една вечер му отидохме на гости с майка ми и Младия ръководител, той извади някои от играчките. Освен нас там бяха съпрузите Патън, които също живееха на крайбрежния булевард, някакво момиче на име Дюмонд, поканено, доколкото схванах, в моя чест, в чест на съдията Ъруин и на всички останали. Съдията извади балистата също в моя чест, струва ми се, въпреки че той винаги проявяваше склонност да посвещава гостите си в тайните на военното изкуство от епохата преди изнамирането на барута. Докато вечеряхме, непрекъснато се говореше за старото време, което също беше в моя чест, защото, върнеш ли се в родния град, все тази кост глозгат — старото време. Тъкмо преди десерта приказките за старото време опряха до това, как съм му помагал да прави моделите. Тогава той стана, отиде до библиотеката и се върна с балистата, дълга към две педи, отмести десерта си и я сложи на масата. След това я натегна, като завъртя ръчката на барабана, опъващ тетивата, по такъв начин, сякаш това му струваше огромни усилия. После се оказа, че няма с какво да стреля. Той позвъни и накара чернокожия прислужник да му донесе една кифла. Разчупи кифлата, откъсна парче от средината и се опита да направи топче. Топчето не стана много хубаво, затова той го намокри и омеси. После зареди балистата.

— Вижте как работи — каза той и дръпна спусъка.

Тя работеше добре. Топчето беше натежало от водата, а балистата въпреки годините не бе загубила пъргавината си и ето че в следния миг нещо се пръсна в полилея, госпожа Патън изпищя и сладоледът покапа от устата й върху черната кадифена рокля, а по масата и в голямата ваза с камелиите се поръсиха парченца стъкла. Съдията беше уцелил една от лампите. И беше свалил една от кристалните висулки на полилея.

Той взе да се извинява на госпожа Патън. Каза, че е много глупав старец, който се е вдетинил и се забавлява с играчки, после седна съвсем изправен в креслото си и гостите можаха да се убедят, че гърдите и плещите му съвсем не са старчески. Госпожа Патън дояде сладоледа си, съчетавайки тази дейност с подозрителни погледи към подлата балиста. След това всички минаха в библиотеката, за да пият кафе и коняк.

Аз се забавих малко в гостната. Казах, че въпреки годините балистата не беше загубила пъргавината си. Но това не е съвсем точно. Тя просто нямаше как да я загуби. Взех да я разглеждам, воден по-скоро от сантиментални, отколкото от научни подбуди. Направи ми впечатление пресуканата корда, от която зависи пъргавината. Във всички тези неща — балисти, някои катапулти, арбалети — има по две такива корди, в които са втъкнати краищата на лостовете и които всъщност представляват тетивата. Ние се изхитряхме да вплитаме в тетивата стоманена струна, за да я направим по-здрава. Като погледнах сега тетивата, видях, че това не беше онази тетива, която бях сплел в онези чудесни отминали дни. От нея нямаше и помен. Това беше съвсем нова тетива.

И изведнъж си представих как съдията Ъруин седи вечер в библиотеката, навел рижата си глава над масата с кордата, струната, ножиците и клещите, и се вглежда с примижали очи в творението си. И като си представих тази картина, изпитах някаква тъга и душевен смут. Някога увлечението на съдията по тези играчки не извикваше у мен никакви чувства — нито хубави, нито лоши. Тогава бях дете и ми се струваше напълно естествено един разумен човек да се увлича по такива неща, да чете книги за тях и да прави карти и модели. Аз и до ден-днешен не виждах нищо странно в това, че съдията правеше някога такива играчки. Но картината, която изникна сега пред мисления ми взор, беше различна. Изпитах тъга и душевен смут и се почувствувах някак измамен.

Присъединих се към гостите в библиотеката, като оставих завинаги при балистата частица от Джек Бърдън.

Гостите пиеха кафе. А съдията отваряше бутилка коняк. При влизането ми той вдигна глава и каза:

— Разглеждаш нашата стара играчка, а?

Той натърти леко на „нашата“.

— Да — отвърнах.

Жълтите му очи се втренчиха в мен за секунда и аз разбрах, че той се е досетил какво съм открил.

— Поднових я — каза той и се засмя с най-чистосърдечния и обезоръжаващ смях на света. — Онзи ден. Какво искаш от един старец, който няма с какво да се занимава и с кого да се разговори. Човек не може по цял ден да чете право, история и Дикенс. Или да лови риба.

Аз се усмихнах с мисълта, че с тази усмивка трябва да отдам дължимото на нещо, което не можех да определя точно какво е. Но съзнах, че усмивката ми излезе почти толкова убедителна, колкото студен пилешки бульон в приют.

После го оставих и седнах при момичето Дюмонд, доставено за мое удоволствие. То беше хубавко мургаво момиче, облечено с вкус, но нещо не му достигаше: беше прекалено крехко и прекалено оживено и непрекъснато се мъчеше да те хване с ласото на неспокойните си кафяви очи, а когато затягаше примката, пърхаше с мигли и говореше неща, които майка й я е подучила да говори преди десет години.

— О, господин Бърдън, доколкото разбрах, вие се занимавате с политика. Това сигурно е очарователно.

Несъмнено майка й я беше научила да говори така. Но тя отиваше към трийсетте, а наученото все още не й беше помогнало. Ала миглите пърхаха и досега.

— Не, не се занимавам с политика — казах. — Аз съм само един служител.

— Разкажете ми за вашата служба, господин Бърдън.

— Аз съм момче за всичко.

— О, казват, че сте много изтъкната личност, господин Бърдън. Казват, че сте много влиятелен. О, това сигурно е очарователно, господин Бърдън, да бъдеш толкова влиятелен.

— За пръв път чувам това — казах аз и едва сега забелязах, че всички ме гледат така, като че седя гол-голеничък на дивана до госпожица Дюмонд с чаша кафе в скута.

Такава е съдбата човешка. Всеки път, когато попаднеш на някое мадамче от рода на госпожица Дюмонд и започнеш да разговаряш с нея така, както се полага да се разговаря с мадамчета от рода на госпожица Дюмонд, всички се обръщат към вас и се превръщат в слух. Съдията се усмихваше и ми се стори, че усмивката му беше пълна със злорадство. После той каза:

— Не се подвеждайте, госпожице Дюмонд. Джек е много влиятелен.

— Не се съмнявам — каза тя. — И това сигурно е очарователно.

— Добре, влиятелен съм — казах. — Имате ли приятели в затвора? Бих могъл да издействувам да ги помилват. — След това си помислих: „Браво, Джек, чудесно държане! Можеш поне да се усмихнеш, щом говориш по такъв начин.“ И се усмихнах.

— На някои затворът няма да им се размине — обади се господин Патън. — Всичко това, което става в града, всички тези…

— Джордж! — предупреди го шепнешком жена му, но напразно, защото господин Патън беше от грубоватите мъжаги с много пари и обичаше да говори мъжки.

Той продължи:

— Да, сър, цялата тази неразбория. Та тоя човек просто раздава щата. Това безплатно, онова безплатно, не знам си кое безплатно. Скоро селяндурите ще започнат да мислят, че целият свят е безплатен. А кой ще плаща? Само това искам да знам! Какво мисли той по този въпрос, Джек?

— Не съм го питал — отвърнах.

— Тогава попитай го — каза господин Патън. — И го попитай колко е задигнато. Толкова пари минават през ръцете им, само не ме убеждавай, че не задигат. Попитай го още какво смята да прави, когато го дадат под съд. Кажи му, че този щат си има конституция, по-скоро имаше, преди той да я прати по дяволите. Кажи му го.

— Ще му кажа — засмях се аз и като си представих каква физиономия би направил Уили, ако му предам този разговор, засмях се още веднъж.

— Джордж — намеси се съдията, — ти си стар сухар. Сега властите са се заели с такива задачи, каквито ние не сме и сънували на младини. Светът се мени.

— Да, дотолкова се е променил вече, че един човек е в състояние да заграби целия щат. Дай му още няколко години и тогава с топ не можеш го разби. От половината щат ще направи синекури, а другата половина изобщо няма да посмее да гласува. Заплахи, шантажи, бог знае още какво.

— Той е твърд човек и пипа здраво — каза съдията. — И е усвоил един принцип: не можеш да си опържиш омлет, без да счупиш яйцата. Той изпочупи сума яйца и сега може да си пържи омлети колкото му душа иска. И не забравяй, че досега върховният съд го подкрепя по всички спорни въпроси.

— Как не, нали това е негов съд. Откак успя да вкара Армстронг и Толбът. После ти говориш за повдигнатите въпроси. Ами неповдигнатите? Въпросите, които хората се боят да поставят?

— Много приказки се говорят — каза спокойно съдията, — но ние всъщност малко неща знаем.

— Аз знам само едно: че той ще умори щата от данъци — каза господин Патън със злобен пламък в очите и понамести туловището си в креслото. — И ще прогони от щата всички компании. Повиши процента за каменовъглените концесии. Че и за петролните. И за…

— Да, Джордж — засмя се съдията, — и лепна на теб и на мен висок данък върху доходите.

— Що се отнася до петрола — оживи се Младия ръководител, като чу свещената дума „петрол“, — струва ми се, че положението е…

Да, като спомена за политика, госпожица Дюмонд отвори широко вратата на обора и сега гърмяха копита, вдигаше се пушиляк, а аз седях на голата земя сред цялата тази тупурдия. Отначало не се сетих, че в този разговор имаше нещо странно. Но после се сетих. Та в края на краищата аз работех при чифтокопитното, което хапеше и бодеше, и това беше — или ставаше сега — забележително събитие. Като си спомних неочаквано този факт, съобразих, че разговорът има странен характер. После реших, че всъщност не е чак толкова странен. Господин Патън, Младия ръководител, госпожа Патън, защото и тя започваше да се намесва, и дори съдията — всички те предполагаха, че макар да работя при Уили, в душата си аз съм с тях. Е, Уили ми подхвърля нещичко — а може би дори много, — но сърцето ми е в Бърдънс Лендинг и те няма какво да крият от мен и знаят, че никога няма да им се разсърдя. И може би бяха прави. Може би сърцето ми беше в Бърдънс Лендинг. Може би нямаше да им се разсърдя. Но след като мълчах цял час и се опивах от тънкия парфюм на госпожица Дюмонд, аз се намесих в разговора. Не помня точно къде ги прекъснах, ала това не е толкова важно, защото разговорът се въртеше около едно и също.

— Не мислите ли, че обяснението е много по-просто? Ако в течение на толкова години властите бяха направили поне малко нещо за народа, щеше ли Старк да се добере толкова лесно до върха и да разгони всички с голи ръце? И щеше ли да му се наложи да търси все къси пътища, за да навакса онова, което е могло да бъде направено отдавна, ако някой си е дал мъничко труд? Предлагам ви този въпрос просто като тема за разискване.

Половин минута не се чу никакъв звук. Гранитното лице на господин Патън се беше наклонило към мен като паметник, готов да падне, торбичката под брадата на госпожа Патън играеше, сякаш в нея имаше котета, Младия ръководител само дишаше тежко, съдията седеше, оглеждайки останалите с жълтите си очи, а майка ми въртеше ръце в скута си. Накрая тя каза:

— О, момчето ми, но аз не знаех, че ти… гледаш по този начин на всичко това.

— Ъ-ъ-ъ… не — обади се и господин Патън. — И аз не знаех… ъ-ъ-ъ…

— Не съм казал, че гледам по този начин — обясних аз. — Само ви предложих тема за разискване.

— Разискване, какво ще разискваме! — избухна господин Патън, дошъл отново на себе си. — Не ме интересува какво е било управлението на щата в миналото. Но като сегашното никога не е било. И никой не се е опитвал да заграби в ръцете си целия щат. Никой още…

— Темата се оказва много интересна — каза съдията и отпи от коняка си.

И те отново се емнаха, всички освен майка ми, чиито ръце продължаваха да се въртят в скута, при което огънят от камината току избухваше в големия брилянт, подарен й съвсем не от Учения прокурор. И не млъкнаха, докато ме стана време да се разотидат.

 

 

— Коя е тази госпожица Дюмонд? — попитах майка ми на другия ден следобед, когато седяхме пред камината.

— Дъщеря на сестрата на господин Ортън — отвърна тя — и негова бъдеща наследница.

— Ясно — казах аз, — ще трябва да се чака, докато тя получи наследството, а после се оженваш за нея и я удавяш във ваната.

— Не говори така.

— Не се безпокой — казах й. — Аз с удоволствие бих я удавил, само че парите й не ми трябват. Изобщо не се интересувам от пари. Ако се интересувах, достатъчно би било да протегна ръка, за да паднат десет хилядарки. Двайсет хилядарки. Дори…

— Ох, момчето ми… нали господин Патън каза… тези хора, с които си свързан… Стой настрана от всякакви машинации.

— Машинации имаш тогава, когато човекът, който ги върши, се чуди откъде първо да загребе.

— Все едно, момчето ми… тези хора…

— Аз не зная какво вършат тези хора, както ти ги наричаш. Много внимавам да не разбера кой какво върши и кога го върши.

— Недей, момчето ми, моля те, недей.

— Какво недей?

— Недей се замесва в… в каквото и да било.

— Та аз казах само, че ако протегна ръка, ще паднат десет хилядарки, не чрез машинации. За информация. Информацията е пари. Но както ти обясних, аз не се интересувам от пари. Ни най-малко. Уили също.

— Уили?

— Искам да кажа, Шефа. Той не се интересува от пари.

— От какво се интересува тогава?

— Интересува се от Уили. Съвсем просто и непосредствено. А когато някой се интересува от себе си така просто и непосредствено, както Уили, тогава можеш да го наречеш гений. Само дръвници като Патън се интересуват от пари. Дори големите тузове, които печелят купища пари, не се интересуват от пари. Хенри Форд не се интересува от пари. Той се интересува от Хенри Форд и затова е гений.

Тя ме хвана за ръката и каза загрижено:

— Недей, момчето ми, недей да говориш така.

— Как „така“?

— Когато говориш по такъв начин, не зная какво да мисля. Просто не зная. — Тя ме погледна умолително, а светлината от камината, която падаше върху бузата й, правеше хлътнатината по нея по-дълбока и по-гладна. Тя покри с десница ръката ми, която държеше в лявата си длан, а когато една жена прави такъв сандвич от ръката ти, това винаги е прелюдия към нещо. В дадения случай ето към какво: — Не е ли време… момчето ми, не е ли време да се повразумиш? Защо не си вземеш някое хубаво момиче и…

— Вече опитах това — напомних и аз. — И ако си намислила да ме вържеш за тази Дюмонд, имаш много здраве.

Тя ме гледаше с прекалено блесналите си очи напрегнато, изпитателно, като че се мъчеше да различи някакъв далечен, непознат предмет. После каза:

— Знаеш ли, момчето ми, снощи ти беше някак особен… държа се странно… и после тонът ти…

— Ясно — казах.

— Като че беше някой друг, а не предишният Джек.

— Ако някога отново стана предишният Джек, ще се гръмна — рекох аз, — а ако съм те поставил в неудобно положение пред тези малоумни Патънови и тази малоумна Дюмонд, извинявай.

— Съдията Ъруин… — подзе тя.

— Не меси съдията — прекъснах я. — Той няма нищо общо с тях.

— Ох, момчето ми — възкликна тя, — защо се държиш така? Не си ме поставил в неудобно положение, но защо се държиш така? Всичко идва от тези хора… от тази твоя работа… защо не се задомиш и не си намериш прилична работа? И съдията Ъруин, и Тиъдър биха могли да ти…

Измъкнах ръката си от сандвича и казах:

— За нищо на света не искам услуга от тях. Нито от който и да било друг. Не искам да се задомявам, не искам жена, не искам друга работа, а колкото до парите…

— Сине, сине… — каза тя, въртейки ръце в скута си.

— А колкото до парите, тези, които получавам, ми стигат. Освен това няма защо да се тревожа за пари. Ти имаш достатъчно. — Станах от дивана, запалих цигара и хвърлих клечката в камината. — Имаш да оставиш достатъчно и на мен, и на Тиъдър.

Тя нито помръдна, нито каза нещо. Само ме гледаше мълчаливо и аз видях, че очите и се наливат със сълзи, че тя ме обича, защото все пак бях неин син. И че времето не означава нищо, но това лице с тези блеснали, преголеми очи беше старо лице. Кожата под вдлъбнатините на бузите и под блесналите очи бе поувиснала.

— Но не мисли, че съм опрял до твоите пари.

Тя ме хвана нерешително, кротко за дясната ръка, по-точно за пръстите, и ги събра в шепата си.

— Нали знаеш, момчето ми, че всичко, което имам, е твое. Нима не знаеш това?

Не отвърнах нищо.

— Не го ли знаеш? — попита тя, стискайки сега пръстите ми, като че те бяха краят на въже, което някой й е хвърлил във водата.

— Знам — чух аз собствения си глас и размърдах пръсти, за да ги освободя, но в същото време усетих как сърцето ми изведнъж се размеква и разтапя в гърдите като снежна топка, когато я стискаш в ръка. — Извинявай, че ти наговорих такива неща — казах. — Но, дявол да го вземе, защо изобщо трябва да разговаряме? Не може ли, когато си дойда за ден-два, да не говорим, да не си отваряме устата?

Не отвърна, но продължаваше да ме държи за пръстите. Аз ги измъкнах и казах:

— Ще ида да се окъпя, докато стане време за вечеря. — И тръгнах към вратата.

Бях сигурен, че не се е обърнала, за да ме изпрати с поглед, но докато прекосявах стаята, имах чувството, че са забравили да спуснат завесата зад мен и хиляди очи са се вперили в гърба ми, а ръкопляскания няма. Може би тия кретени не разбираха, че представлението е свършило. Може би не знаеха, че сега е моментът да ръкопляскат.

Качих се горе и се потопих до ушите в горещата вана. Да, представлението беше свършило. Беше свършило още веднъж. Сега, щом се навечерям, ще се кача в колата и ще се понеса като бесен към града по новото бетонно шосе сред тъмните, прорязани от ивици мъгла поля, ще стигна в града към полунощ, ще се кача в стаята си в хотела, където нямам нищо свое, където никой не знае името ми и никой няма да размени нито дума с мен.

Както си лежах във ваната, дочух шум от кола и разбрах, че Младия ръководител се връща. Сега той ще отвори входната врата, а жената с крехките изправени рамене ще стане от дивана, ще заситни към него и ще му поднесе старото си лице като някакъв подарък.

И бог да му е на помощ, ако на неговото лице не е изписана благодарност.

Два часа по-късно седях в колата, Бърдънс Лендинг и заливът бяха вече зад мен, а чистачките на стъклото потракваха тихо, като някаква машинка вътре в мен, която бе по-добре да не спира. Отново валеше дъжд. Капките излитаха от мрака и се люшваха в светлината на фаровете, сякаш завеса от лъскави метални мъниста, през която колата непрекъснато се провираше.

Нощ, дъжд, кола и ти в колата — няма по-пълна самота от тази. И аз й се радвах от сърце. Между една точка на картата и друга точка на картата в колата под дъжда се намира самотата. Казват, че човек се проявява като личност само в отношенията си с другите. Няма ли наоколо ти други хора, преставаш да съществуваш и ти, защото постъпките ти, които са твоята същност, придобиват смисъл само при общуването с другите. Много успокоителна мисъл, когато нощем седиш сам в колата под дъжда, защото тогава ти вече не си ти, а щом не си ти и изобщо не си никой, можеш да се отпуснеш на облегалката и да си починеш истински. Взимаш отпуска, за да си починеш от самия себе си. Усещаш само равния пулс на мотора под нозете си, който като някакъв паяк преде от металната си утроба тънка нишка звук и тя, тази нежна жичка, тази невидима връзка единствена свързва едното твое „аз“, което току-що си оставил на едното място, с другото твое „аз“, в което ще се превърнеш, когато стигнеш на другото място.

Няма да е зле някой ден да събереш тези две „аз“ на чаша уиски. Или да уредиш семеен излет на всички твои „аз“ — някъде в гората, с печено на шиш. Забавно би било да ги чуеш какво ще си говорят помежду си.

Но сега няма нито едно от тях, аз съм в колата и карам посред нощ в дъжда.

Да ви обясня защо съм в колата. Преди трийсет и седем години, в 1896, един набит, смислен, около четирийсетгодишен човек с тъмен костюм и очила с метални рамки — Учения прокурор — пристигнал в един дърводобивен център в Южен Арканзас, за да разпита свидетели и да извърши следствие по някаква голяма афера с дървен материал. Представям си що за център е било това. Бараки, пансион за началниците и инженерите, поща, магазин на компанията, израснали направо на червената глина, а наоколо, докъдето ти поглед стига — дънери, между тях някоя крава, вой на триони, които чегъртат право в мозъка ти, и влажен мирис на стърготини, толкова сладък, че чак ти се повдига.

Не съм виждал това градче. Кракът ми дори не е стъпвал в щата Арканзас. Но мислено аз и сега виждам градчето. Пред вратата на магазина стои момиче с руси коси, сплетени на две тежки плитки, с големи сини очи и едва забележими гладни вдлъбнатинки на бузите. Да речем, че носи басмена салатенозелена рокля, защото салатенозеленото е приятен, свеж цвят и би отивал на русото момиче, което стои пред магазина, огряно от утринното слънце и заслушано във воя на трионите, и гледа как набитият човек с тъмен костюм си избира внимателно път сред червената кал, останала от последния пролетен дъжд.

Момичето стои пред магазина на компанията, защото в магазина работи баща й. Това е всичко, което зная за нейния баща.

Човекът с тъмния костюм остава в градчето два месеца и се занимава със своите юридически работи. Надвечер, при залез-слънце, той и момичето минават по улицата на градчето, сега вече прашна, и се отправят отвъд къщите, към дънерите. Виждам ги как стоят сред разорената земя на фона на меднокървавия летен арканзаски залез. Но не мога да разбера какво си говорят.

Когато свършва работата си, мъжът си тръгва и взема със себе си и момичето. Той е добър, наивен, стеснителен човек и във влака, където двамата са седнали един до друг на червената плюшена седалка, държи ръката й в своята — непохватно, но много внимателно, сякаш това е скъпоценна вещ, която той се бои да не изпусне и счупи.

Той я довежда в голямата бяла къща, строена от дядо му. Пред къщата се разстила морето. За нея това е нещо ново. Всеки ден тя гледа с часове морето. Понякога слиза на брега, стои там сама и съзерцава далечния хоризонт.

Зная, че това е било така — това стоене пред морето, — защото години по-късно, когато вече бях голямо момче, майка ми ми каза веднъж:

— В началото, когато дойдох тук, стоях дълго до пътната врата и гледах водата. Стоях така с часове и не можех да си обясня защо. После това мина. Мина дълго преди да се родиш ти, момчето ми.

И тъй Учения прокурор отишъл някога в Арканзас, а пред вратата на магазина стояло момичето и това обяснява защо аз бях в колата, която карах посред нощ в дъжда.

Влязох във фоайето на хотела към полунощ. Администраторът ме повика и ми даде някакъв телефонен номер, на който да се обадя.

— Едва не умориха телефонистката — каза той. Номерът не ми говореше нищо. — Казаха да търсите някаква госпойца на име Бърк.

Реших първо да се обадя от кабината във фоайето, а после да се кача в стаята си.

— Хотел „Маркейм“ — обади се отривисто телефонистката и аз поисках госпожица Бърк.

— Слава богу, най-после — възкликна Сади. — Звънях в Бърдънс Лендинг преди сто часа и ми казаха, че си тръгнал. Къде пропадна, пеша ли вървя?

— Да не съм Захарчо — отвърнах аз.

— Както и да е, идвай сега тук. Номер деветстотин и пет. Става някакъв ад.

Окачих много бавно слушалката, отидох до администратора и го помолих да прати по момчето чантата ми горе, изпих чаша студена вода, купих два пакета цигари от сънената продавачка на щанда във фоайето, отворих единия пакет, запалих си цигара и като всмукнах силно, заоглеждах празното фоайе, сякаш никой никъде не ме чакаше.

Но ме чакаха. И аз се понесох натам. Бързо, след като веднъж тръгнах.

Сади седеше в преддверието на номер 905 до телефона и пълния с угарки пепелник и над окълцаните й черни коси се кълбеше дим.

— Най-сетне — каза тя иззад димната завеса с тон на надзирателка на дом за пропаднали момичета, но аз не отвърнах нищо.

Приближих се до нея, отминавайки очертанията на Захарчо, който хъркаше в едно кресло, хванах я за черната рошава коса, за да не шава, и я мляснах по челото, преди да е успяла да ме прати по дяволите. Което тя и стори.

— Никога не би се сетила защо направих това — казах аз.

— И не ме интересува, стига да не ти стане навик.

— Това не е ухажване — казах. — Направих го само защото името ти не е Дюмонд.

— А пък ти няма да можеш да си кажеш името, ако не влезеш веднага там — каза тя и посочи с глава към вратата.

— А мога ли да си подам оставката? — отвърнах все със същото закачливо настроение и изведнъж, за част от секундата, в главата ми мина като мълния мисълта, че наистина мога да я подам.

Сади понечи да отговори нещо, но в този миг телефонът иззвъня и тя се хвърли към него, като че се готвеше да го удуши с голи ръце, и вдигна слушалката.

Докато отивах към вътрешната врата, чух я да казва:

— Аха, намери го, значи. Докарай го право тук… По дяволите жена му! Кажи му, че той ще се разболее по-зле от нея, ако не се яви… Да, кажи му.

Почуках на вратата, чух отговор и влязох.

Вдигнал издутите си крака на един стол, Шефа се беше изтегнал в креслото по риза, с изкривена вратовръзка, изпъкнали очи и високо вдигнат показалец — като дръжка на камшик. И тогава разбрах кого би брулил камшикът, ако показалецът на Шефа беше дръжката: пред мен стоеше Байръм Б. Хуайт, финансовият инспектор на щата. Продълговатото му костеливо лице беше бяло като платно и отделяше болезнени капки пот, а очите му веднага се вкопчиха в мен като в последна надежда.

Разбрах, че съм попречил на разговора.

— Извинете — казах и понечих да се върна.

— Затвори вратата и сядай — разпореди се Шефа и като размаха камшика, без никакъв преход в тона завърши фразата, която бях прекъснал с влизането си: — … и избий от главата си мисълта, че можеш да станеш богат. Я се виж, минаваш петдесетте, имаш язва, зъбите ти са опадали и никога не си имал пукната пара — та ако господ-бог е искал да те направи богат, щеше да го е сторил отдавна. Я се погледни! Да мислиш, че можеш да станеш богат — това е чисто кощунство. Погледни се само! И кажи не е ли кощунство. — И показалецът се насочи към Байръм Б. Хуайт.

Но той не отговори нищо. Само стоеше и гледаше с нещастен вид показалеца.

— Да не са ти отскубнали езика, мамка ти мръсна! Не можеш ли да отговориш на един обикновен въпрос? — каза Шефа.

— Да — отрони се от побелелите устни на Хуайт, които едва се раздвижиха.

— Отговаряй, не мънкай! Кажи: „Да, това е чисто кощунство“ — викна Шефа с все още насочен към него показалец.

Устните на господин Хуайт побеляха още повече, а гласът му съвсем отмаля, но той повтори това. Дума по дума.

— Така, това вече е друго — каза Шефа. — Сега знаеш какво ти се полага. Полага ти се да бъдеш беден и да изпълняваш нарежданията. Целомъдрието ти не ме интересува, а и като съдя по вида ти, няма опасност някой да ти го отнеме, но става дума да си останеш беден и покорен, запомни това. Особено второто. Иначе от време на време може да капва по нещичко, но за това ще има грижата Дъфи. Самодейност не ти се разрешава. Никаква частна разработка на златни жили. Ясно ли е? Отговори де!

— Да — отговори господин Хуайт.

— По-високо! И кажи: „Ясно ми е!“

Той го каза. По-високо.

— Така — рече Шефа. — А сега аз ще прекратя делото, няма да те давам под съд. Но не мисли, че го правя, защото си ми много симпатичен. Просто не искам ония приятели да си въобразяват, че щом решат, могат да изядат някого. Разбираш ли какви са ми съображенията?

— Да — каза господин Хуайт.

— Добре, а сега седни на онова бюро! — Шефа му посочи бюрото, на което имаше мастилница и телефон. — Извади един лист от чекмеджето и вземи писалката!

Господин Хуайт прекоси като призрак стаята, седна пред бюрото и се смали, смали като духа, който се готви да се прибере в бутилката, сви се така, сякаш искаше да се върне към ембрионалното си положение и да се скрие на топло в тъмната утроба.

Но Шефа не го остави:

— Сега пиши каквото ти кажа. — И започна да му диктува: — „Уважаеми господин губернатор, поради лошото ми здравословно състояние, което не ми позволява да изпълнявам добросъвестно…“ — Тук Шефа се спря и попита: — Написа ли добросъвестно? Да не си го пропуснал, ей! — После продължи с делови глас: — „… служебните си задължения като финансов инспектор, моля да ме освободите от заеманата длъжност в най-близкото удобно за Вас време.“ — Той погледна сгърбената фигура и добави: — „С почит…“

Настъпи тишина, само перото проскърца по хартията и замря. Но продълговатата плешива глава на господин Хуайт остана наведена над листа, сякаш инспекторът беше късоглед или се молеше, или просто беше изгубил онази кост, която държи главата права.

Шефа се вгледа в тила на тази наведена глава. После попита:

— Подписа ли се?

— Не — каза гласът.

— Подписвай, говедо! — И когато перото престана да скърца по хартията, Шефа добави: — Дата няма да слагаш. Аз ще я поставя, когато стане нужда.

Главата на господин Хуайт не се вдигаше. От мястото си виждах, че той все още държи перодръжката в ръка и върхът на перото не се е откъснал от последната буква на името му.

— Дай го тук! — каза Шефа.

Господин Хуайт стана и се обърна, а аз се вгледах в оклюмалото му лице, за да видя, каквото бе останало да се види на него. В погледа му, който се плъзна встрани от мен, нямаше молба. Нямаше нищо. Очите му бяха празни и безизразни като две сиви миди върху две черупки.

Той подаде листа на Шефа, който го прочете, сгъна го и го хвърли на кревата, до който седеше.

— Така — каза Уили, — аз ще попълня датата, когато стане нужда. Ако изобщо стане нужда. Всичко зависи от теб. Знаеш ли, Байръм, просто се чудя защо още в самото начало не взех от теб такава молба без дата. Събрал съм ги цял куп. Но, изглежда, не съм те преценил правилно. Когато те видях за първи път, рекох си: цаца, съвсем безвреден стар сухар. Градобитина, викам си, и сигурно сам разбира, че добрият бог никога не е и помислял да го направи богат. Посмачкан е като мокра гъба, паднала на пода в банята на някой пансион за стари моми. Никога не можех да си представя, че ще ми играеш номера. Но съм се излъгал, Байръм, мога да ти призная това. Оказа се, че ти си чакал, цели петдесет години си чакал големия си шанс. Чакал си да дойде твоят час. Събирал си силици и си чакал, както слабоватият чака брачната си нощ. И ето, един ден решаваш, че твоят час е дошъл и всичко ще бъде по-различно. Но — той отново насочи дръжката на камшика към господин Хуайт — сметките ти излязоха криви, Байръм. Твоят час не е дошъл. И никога няма да дойде. За такива като теб той не идва. А сега — омитай се!

И господин Хуайт се омете. Преди секунда беше тук, а след секунда вече го нямаше, изчезна безшумно. Остана само празнината, заета преди от празнината, наречена господин Байръм Б. Хуайт.

— Както виждам, добре се забавляваш — казах на Шефа.

— Гадост — отвърна той, — в очите им има нещо, което те кара да се държиш с тях само по този начин. Тоя приятел например е отвратителен блюдолизец и това е изписано на лицето му. Как другояче да се държиш с него?

— Да — казах, — голям червей изглежда.

— А кой го кара да търпи? — попита мрачно Шефа. — Кой го кара? Защо трябваше да повтаря това, което му казвах да казва? Защо трябваше да ме слуша изобщо? Можеше да си излезе и да ми тръшне вратата. Можеше да си подаде, като човек, оставката. Можеше да направи каквото си иска. А той? Не, само стои и мига, и се навира в краката ти като куче, когато искаш да го ритнеш. И те кара да си мислиш, че ако не го ритнеш, ще отидеш против божията воля. И го ритваш, с което му помагаш да изпълни предназначението си.

— Не ми е работа да се бъркам — рекох, — но за какво е целият този шум?

— Не си ли чел вестниците?

— Не, бях в отпуска.

— А Сади не ти ли каза?

— Току-що се връщам.

— Байръм, разбираш ли, замислил хитър план как да стане богат. Намерил някаква връзка в една фирма за покупко-продажба на недвижими имоти и се сдушил с Хамил от бюрото за поземлените данъци. Дотук добре, само че ония не искали да делят с никого, а някой се разсърдил, че не включили и него и издал работата пред хората на Макмърфи в Законодателното събрание. Само да ми падне!

— Кой?

— Тоя, дето ги е издал. Защо не е отишъл при Дъфи. Всеки знае, че той се занимава с жалбите. Сега против него е възбудено дело.

— Против кого?

— Против Байръм.

— А Хамил?

— Заминал е за Куба. По-мек климат, нали знаеш. И доколкото разбрах, не е губил време. Дъфи е бил там сутринта — Хамил успял да хване влака. Да видим сега как ще се оправяме с това дело.

— Едва ли ще го спечелят.

— Няма и да се мъчат да го спечелят. Но тръгне ли веднъж една такава работа, не знаеш къде ще й излезе краят. Сега е моментът да им стъпим на шията. Разпратил съм момчетата да събират всички мърморковци и неблагонадеждни и да ги докарат тука. Сади седи от сутринта на телефона и приема новините. Някои от тези птички са се скрили — изглежда, са разбрали, че става горещо, — но момчетата ще ги пипнат. Следобед ми докараха трима и ги обработих както трябва. За всеки сме приготвили по някое сюрпризче. Да беше видял само каква физиономия направи Джеф Хопкинс, когато разбра, че знам, че баща му върши незаконна търговия с алкохол в загубената си аптечка в Талмадж и отчита продажбите с подправени рецепти. Или физиономията на Мартън, когато разбра, че знам за ипотеката на къщата им, която изтича след около пет седмици. Е, поуспокоих им нервите. — И Шефа размърда самодоволно пръсти в чорапите. — Старо лекарство, но все още помага.

— А какво се иска от мен?

— Иди утре в Хармънвил и гледай да вкараш малко мозък в главата на Сим Хармън.

— Само това ли?

Преди той да успее да отговори, Сади подаде глава на вратата и съобщи, че момчетата са докарали Уидърспун, който беше депутат от северния край на щата.

— Вкарайте го в съседната стая — каза Шефа, — нека повтаса.

Когато главата на Сади се скри, той се обърна към мен и отговори на въпроса ми:

— Само това, но преди да заминеш, приготви ми всичко, което имаш за Ал Койл. Момчетата всеки миг ще го пипнат, та искам да съм подготвен за разговора.

— Добре — рекох и станах.

Той ме погледна, като че се готвеше да ми каже още нещо. За секунда дори ми се стори, че вече подбира думите си, затова почаках, застанал прав пред креслото си. Но Сади пак подаде глава.

— Господин Милър иска да те види — каза тя на Шефа и от тона й личеше, че това не е за добро.

— Да влезе — нареди той и аз разбрах, че вече е забравил онова, което искаше да ми каже преди малко, и че сега умът му бе зает с друго. Умът му бе зает с Хю Милър, юридическия факултет при Харвардския университет, ескадрилата „Лафайет“, френски военен кръст, неопетнени ръце, чиста душа.

— На него това няма да му хареса — казах аз.

— Не, няма — потвърди той.

И ето че на прага се изправи високият, слаб, поприведен човек със смугло лице, черни невчесани коси, черни вежди и тъжни очи и с емблемата на „Фи Бета Капа“^[1], закачена на неугледния син костюм. Той остана на прага за секунда, като премигваше с тъжните си очи, сякаш изведнъж бе излязъл от тъмно на силна светлина или бе сбъркал вратата. И човек би рекъл, че наистина е сбъркал, защото сега през тази врата влизаха коренно различни от него хора.

Шефа стана, прекоси стаята по чорапи и му подаде ръка.

— Здравей, Хю.

Хю Милър се ръкува и влезе, а аз се приготвих да изляза. Но погледът ми срещна очите на Шефа, който ми кимна към креслото. Тогава аз също се ръкувах с Хю Милър и се върнах на креслото си.

— Заповядай, седни — каза Шефа на Хю Милър.

— Не, благодаря, Уили — отвърна Милър със свойствения си бавен и сериозен глас. — Но ти седни, Уили.

Шефа се отпусна в креслото, вдигна пак крака на стола и попита:

— Какво те води насам?

— Мисля, че знаеш — отвърна Хю Милър.

— И аз така мисля — каза Шефа.

— Решил си да спасяваш кожата на Хуайт, така ли е?

— Пет пари не давам за кожата на Хуайт — каза Шефа. — Спасявам нещо съвсем друго.

— Но той е виновен.

— Двеста на сто — призна весело Шефа. — Ако понятията вина и невинност могат да бъдат приложени към такава вещ като Байръм Б. Хуайт.

— Той е виновен — повтори Хю Милър.

— Господи, ти говориш, като че Байръм е човешко същество. Той е вещ! Можеш ли да дадеш под съд сметачната машина за това, че някаква пружинка се е развалила и тя прави погрешни сметки? Не, просто я поправяш. Е, и аз поправих Байръм. Така го поправих, че чак пра-правнуците му ще подмокрят гащите на годишнината от този ден и няма да знаят защо. Такъв шок ще бъде за гените. Байръм е вещ, която използуваме, и от днес нататък ще бъде много полезна вещ.

— Всичко това звучи чудесно, Уили, но то не променя факта, че ти спасяваш кожата на Хуайт.

— Майната му на Хуайт — каза Шефа. — Аз спасявам съвсем друго нещо. Ти остави шайката на Макмърфи в Законодателното събрание да пробута номера си, пък после иди се оправяй. Мислиш ли, че на тях им допада това, което ние вършим? Данъкът върху добива на полезни изкопаеми? Повишеният процент за концесиите? Данъкът върху доходите? Програмата за пътно строителство? Законопроектът за здравеопазването?

— Не, не им допада — призна Хю Милър. — По-конкретно, не допада на хората, които стоят зад гърба на Макмърфи.

— А ти как се отнасяш към тези мерки?

— Положително — отвърна Хю Милър. — Но не одобрявам някои неща, с които понякога те са съпроводени.

— Хю — усмихна се Шефа, — бедата е там, че ти си юрист. Юрист до мозъка на костите.

— Ти също си юрист — каза Хю Милър.

— Не — възрази Шефа, — аз не съм юрист. Имам някои познания по право. Дори не лоши. И хляба съм си изкарвал с правото. Но не съм юрист. И тъкмо затова разбирам какво е законът. Той е нещо като тясно одеяло, с което трима души се мъчат да се завият в студена нощ. Колкото и да го теглиш и дърпаш, не стига и все някой ще простине. По дяволите, законът е като панталоните, купени лани на момчето, но сега е друга година и те се цепят по шевовете и толкова са му окъсели, че му се виждат пищялите. Законът е винаги твърде къс и твърде тесен за подрастващото човечество. В най-добрия случай можеш да извършиш някакви промени и след това да ги облечеш в подходящ закон, но докато той влезе в книгите, оказва се, че ти е нужен нов. Мислиш ли, че поне половината от промените, които съм извършил, са записани ясно и точно в конституцията на щата?

— Върховният съд постанови… — подзе Хю Милър.

— Да, постанови, защото затова съм го сложил там — да постановява, и хората в него разбраха какво се иска от тях. Половината от промените не фигурираха в конституцията, но сега фигурират, бога ми. А защо фигурират? Много просто, защото са факт.

Лицето на Хю Милър започна да се налива с кръв и той поклати глава едва-едва, като лениво животно, когато му досажда муха. После каза:

— Никъде в конституцията не е казано, че Байръм Б. Хуайт има право да извърши безнаказано углавно престъпление.

— Хю — подхвана меко Шефа, — нима не разбираш, че сам по себе си Байръм нищо не значи? При сегашната ситуация. Те имат само една цел — да свалят това управление. Байръм не ги интересува, ако не смятаме, че е съвсем човешко да ти се зловиди, когато някой друг си пълни джоба, а не ти. Тяхната цел е да разтурят всичко, създадено от сегашното управление. Затова тъкмо сега е моментът да им стъпим на шията. А когато се заловиш с нещо — той се опря на ръчките на креслото, изправи се и доближи лице към Хю Милър, — налага се да работиш с хората, с които разполагаш. Налага се да работиш с такива като Байръм, като Тайни Дъфи и тази сган в законодателното събрание. Кирпич без слама се не прави, а повечето от нашата слама е скапана. И ако мислиш, че може да се работи другояче, ти си направо луд.

Хю Милър поизправи рамене. Погледът му се зарея някъде към стената зад Шефа.

— Подавам оставка от поста главен прокурор — каза той. — Утре ще ти я пратя в писмена форма.

— Ти отдавна се канеше да сториш това — каза меко Шефа. — Доста отдавна, Хю. Защо трябваше да се каниш толкова дълго?

Хю Милър не отговори, само премести погледа си от стената към лицето на Шефа.

— Аз ще ти кажа защо, Хю — продължи Шефа. — Цели петнадесет години ти си седял в адвокатската си кантора и си гледал как тези кучи синове протриват креслата и нищо не вършат, а богатите стават все по-богати и бедните — все по-бедни. После се появявам аз, пъхам в ръцете ти една бухалка и ти шепна на ухото: „Искаш ли да се поразвилнееш?“ И ти се развилняваш. Мед ти капе на сърцето. Вилнееш, та перушина хвърчи. И тикна девет мошеника в затвора, само че от дребните. Но не бутна с пръст тези, които стоят зад тях. Законът не е пригоден за това. Единственото, което можеш да направиш, е да ги държиш настрани от управлението, да не им дадеш достъп до него. Независимо до какви средства ще прибегнеш. И дълбоко в душата си ти знаеш това. Ти искаш да запазиш неопетнени харвардските си ръце, но дълбоко в душата си знаеш, че аз казвам истината. Само ти се ще някой друг да се омърси вместо теб. И си си давал сметка, че ако подадеш оставка, това би било равнозначно на дезертьорство. Затова — каза той от меко по-меко и се наведе към Хю Милър, гледайки го право в очите, — затова ти беше нужно толкова дълго време, за да вземеш това решение и да се оттеглиш от играта.

Хю Милър гледа половин минута вдигнатото към него месесто лице с немигащи, изпъкнали очи. Изражението му беше смръщено и озадачено, сякаш се мъчеше да разчете нещо на лоша светлина, а и написано на език, който не владее добре. После каза:

— Сега вече реших окончателно.

— Зная, че си решил окончателно — каза Шефа. — И зная, че не мога да те разубедя. — Той стана, подръпна панталоните си нагоре с привичното движение на човек, понапълнял в кръста, и се приближи по чорапи към Хю Милър. — Жалко, Хю — каза той. — Ние с теб бяхме добра двойка. Твоят мозък и моите здрави мускули.

На устата на Хю Милър се появи някакво подобие на усмивка.

— Да се разделим като приятели — каза Шефа и подаде ръка.

Хю Милър я пое.

— Ако не станеш въздържател, отбивай се понякога да пием по чашка — каза Шефа. — Обещавам ти да не говоря за политика.

— Ще се отбивам — каза Хю Милър и тръгна към вратата.

Тъкмо преди да я отвори, Шефа го повика:

— Хю.

Той се обърна.

— Оставяш ме сам — каза Шефа с полушеговита тъга, — захвърляш ме на тия кучи синове. Моите и другите.

Хю Милър се усмихна напрегнато, смутено, после поклати глава и каза:

— Да-а-а, Уили… — И гласът му замря, без да доизрече това, което бе започнал.

В следния миг юридическия факултет при Харвардския университет, ескадрилата „Лафайет“, френския военен кръст, неопетнените ръце и чистата душа вече ги нямаше между нас.

Шефа седна на кревата, вдигна лявата си пета на дясното коляно и почесвайки се замислено по ходилото, както прави фермерът, когато си събуе вечер обущата, се загледа в затворената врата.

— На тия кучи синове — повтори той и спусна левия си крак на пода, без да престава да гледа вратата.

Аз пак станах. Това беше третият ми опит да се измъкна оттук и да се прибера в хотела, за да се наспя. Шефа можеше да не мигне цяла нощ, дори нощи наред и това никак не му се отразяваше, но за сътрудниците му то беше същински ад. Запътих се отново към вратата, но Шефа премести поглед към мен и аз разбрах, че ще има разговор. Затова се спрях и зачаках, а в това време очите му опипваха лицето ми; мъчеха се като пинцети да проникнат в сивото вещество в главата ми. Накрая каза:

— Според теб трябваше ли да хвърля Хуайт на вълците?

— Сега ли намери да ми задаваш такива въпроси?

— Кажи, трябваше ли?

— „Трябваше“ е смешна дума — отвърнах. — Ако питаш нужно ли е, за да ги победиш, това само времето ще покаже. Ако питаш нужно ли е, за да му отдадеш заслуженото, на това никой никога не може да ти отговори.

— И все пак ти как мислиш?

— Мисленето не е моя специалност — казах. — И те съветвам и ти да не мислиш, защото много добре знаеш какво ще предприемеш. Ще предприемеш онова, което вече си започнал.

— Луси се готви да ме остави — каза той спокойно, сякаш в отговор на някакви мои думи.

— А! — възкликнах истински изненадан, защото отдавна бях причислил Луси към онези търпеливи и многострадални жени, на чиито гърди в края на краищата се проливат сълзите на разкаянието. Само в края на краищата, не по-рано. После погледът ми се плъзна неволно към затворената врата, зад която до телефона седеше Сади Бърк с нейните черни като въглени очи, сипаничаво лице и щръкнали окълцани черни коси, в които се виеше цигарен дим, подобно на утринна мъгла в боров гъстак.

Той улови погледа ми.

— Не — каза Шефа, — не е за това.

— Според обикновените схващания то е достатъчно.

— Да, но тя не знае. Поне доколкото на мен ми е известно.

— Тя е жена — казах аз, — а жените просто подушват тези неща.

— Работата е съвсем друга — отвърна той. — Тя каза, че ще ме остави, ако се застъпя за Байръм Хуайт.

— Защо всеки се мъчи да ръководи твоите работи вместо теб?

— Защо де! — скочи той от леглото и закрачи като звяр по килима — четири крачки напред, четири обратно, четири напред, четири обратно — и като гледах това движение и тежкото замятане на главата, когато се обръщаше кръгом, спомних си онези нощи в бедните хотели, когато го чувах да крачи в съседната стая, спомних си времето, когато Шефа беше Уили Старк, а Уили Старк беше будала и произнасяше ученически речи, пълни с факти и цифри, а на задника му висеше табела „дай ми ритника“.

Да, сега виждах с очите си това тежко, неспирно движение, което някога само чувах през стената в онези загубени хотелчета. Но сега то бе излязло от пределите на стаята. Той дебнеше в дивата прерия.

— Защо де! — повтори той. — Те нищо не знаят, нищо не разбират, а е невъзможно и да им обясниш. — Мина още два-три пъти напред-назад и каза пак: — Нищо не знаят. — После се обърна, измина още четири крачки, спря се и проточи шия към мен. — Знаеш ли какво ще направя? Само веднъж да пречупя гръбнака на тая шайка.

— Не — казах, — не зная.

— Ще построя най-разкошната, най-голямата, най-никелираната, най-формалиномиришещата безплатна болница и здравен център, каквито още светът не е виждал. И във всяка стая ще поставя клетка с канарчета, които могат да пеят италиански арии, и няма да приема сестра, която да не е спечелила конкурса за красавици в Атлантик Сити, и всяко цукало ще бъде от осемнайсеткаратово злато, и към всяко ще има музикална кутия, която ще свири „Пуйка в сламата“ или секстета от „Лучия“ — по избор.

— Забележително — казах.

— Ще я построя, ей — викна той, — ти не вярваш, ама ще я построя.

— Вярвам на всяка твоя дума — отвърнах.

Умирах за сън. Застанал прав, аз се поклащах ту на пръсти, ту на пети и гледах като през мъгла как той крачи, обръща се и замята глава с паднал на челото перчем.

 

 

Тогава ми се струваше необяснимо защо Луси отдавна не си е събрала багажа. Чудех се как може да не знае това, което не беше тайна почти за никого. Не знам кога беше започнала тази история. Но когато научих за нея, тя беше вече в пълния си разгар.

Един ден, седем-осем месеца след като стана губернатор, Шефа тръгна за Чикаго по своя частна работа и взе и мен със себе си. С града ни запозна един човек, който сякаш беше роден за тази работа — Джош Конклин, висок, едър мъжага с преждевременно побеляла коса, червендалесто лице, рунтави вежди и тъмен официален костюм, който му стоеше като корсет, с апартамент, подобен на филмов декор, и бележник с адреси, дебел два пръста. Не беше в пълния смисъл на думата златен мъж, но беше добра имитация, което често пъти е за предпочитане, защото златният мъж може да се умори, а имитацията не може да си позволи такова нещо и трябва непрекъснато да доказва, че в него има поне един грам повече злато, отколкото в истинския златен мъж. Заведе ни на бар, където на пода разгърнаха настилка от истински лед и под стайното северно сияние се появиха на истински кънки „северните нимфи“ със сребърни пищималчета и сребърни сутиени и взеха да се въртят като вихър, да скачат и да мятат крака под такта на музиката, а кънките им проблясваха и белите им колене проблясваха, и белите им ръце се виеха на синята светлина, а двете снопчета твърдо-меки мускули на голите им гърбове играеха в изумително хармонично движение, а материалът под сутиените трептеше в ритъм с музиката и дългите им, разпуснати, сребристи, девствени шведски коси се развяваха и плуваха във въздуха.

Умът му се взе на момчето от Мейсън, което в живота си не беше виждало дори подобие на лед, ако не се смятат конските лиги по яслите.

— Брей! — възкликна момчето от Мейсън искрено възхитено. И пак: — Брей! — И преглъщаше с усилие, сякаш в гърлото му бе заседнал залък сух царевичник.

Програмата свърши и Джош Конклин попита любезно:

— Харесва ли ви, господин губернаторе?

— Пързалят се като нищо — отвърна губернаторът.

След това една от нимфите с шведски коси се появи от гардеробната без кънки, със сребърно наметало на голите рамене и се приближи към нашата маса. Тя се оказа приятелка на Джош Конклин, и то екстра приятелка, независимо че произходът на косите й не беше шведски, а изкуствен. Тя пък имаше приятелка в трупата и я повика при нас и приятелката й бързо се сприятели с губернатора, който през останалото време от престоя ни в Чикаго практически изчезна от мен, ако не се смята това, че всяка вечер гледахме заедно програмата в бара. Тогава той сядаше, гледаше как нимфите се въртят и преглъщаше залъка сух царевичник, заседнал в гърлото му. А когато и последният номер свършеше, казваше: „Лека нощ, Джек“ и изчезваше в нощта с приятелката на приятелката на Джош Конклин.

Доколкото ми е известно, Луси не разбра нищо за кънкьорките, но Сади разбра. Защото Сади имаше канали за информация, които са недостъпни за една домоседка. Когато се върнахме с Шефа и северните нимфи бяха вече само един мил спомен, едно меко, сладко петно в душата като натъртеното място на диня, Сади вдигна адска олелия. След завръщането ни сутринта, докато стоях в приемната и бъбрех с младата секретарка, която ми съобщаваше последните клюки, от кабинета на Шефа долетя шум. Чу се някакво хлопване, като че някой удари с книга по масата, а после глас, Садиният глас.

— Какво става? — попитах аз секретарката.

— Първо вие кажете какво е ставало в Чикаго.

— О — възкликнах наивно, — значи, това било.

— О — възкликна подигравателно тя, — точно това.

Аз се оттеглих в моята стаичка, чиято врата водеше към приемната. Още не бях успял да затворя вратата, когато от кабинета на Шефа излетя Сади — по същия начин, както навярно са изскачали от клетката в дъното на арената онези огромни котки, за да се хвърлят към мъченика за Христовата вяра. Косата й хвърчеше по всички посоки, а лицето й, бяло като тебешир, приличаше с тези белези от сипаница на нащърбен гипс, на гипсова маска, да речем, на Медуза, която някое дете е използувало като мишена за въздушната си пушка. Но по средата на тази гипсова маска се виждаше явление, което нямаше нищо общо с гипса: очите й, очите, които бяха като двойно бедствие, като черен взрив, като пожар. Тя се носеше с пълна пара — аха, аха да се пръсне — и дори можеше да се чуе как полата й се цепи по шевовете.

Но ето че тя ме забеляза и без да забавя ход, свърна в моята стая и хлопна вратата след себе си.

— Гад! — изрече тя задъхана, пронизвайки ме с поглед.

— Аз не съм виновен — казах.

— Гад! — повтори тя, без да сваля очи от мен. — Ще го убия, кълна се в бога, ще го убия!

— Напразно хабиш нерви — обадих се аз.

— Ще го унищожа, ще го прогоня от щата, кълна се в бога. Гад с гад, да ми изневерява след всичко, което направих за него. Слушай — викна тя и като ме сграбчи за реверите със силните си ръце, разтърси ме. (Имаше ръце като на мъж — ръбати, силни и твърди.) — Слушай…

— Не е нужно да ме душиш — запротестирах сърдито. — И не ща да слушам нищо. И без това зная прекалено много.

Аз не се шегувах. Не исках да слушам нищо. Светът беше пълен с неща, които не желаех да зная.

— Слушай — разтърси ме тя още веднъж, — кой направи човек от този гад? Кой го направи губернатор? Кой го хвана за ръчица, когато беше най-голямата ливада на света, и му създаде кариера? Кой му водеше играта ход след ход, за да не загуби?

— Очевидно очакваш да отговоря: ти.

— Да, и това е самата истина — каза тя. — А той да ми изневерява и…

— Не — възразих, като се мъчех да освободя реверите си от клещите й, — той изневерява на Луси, а ти ще трябва да приложиш някаква друга аритметика, за да прецениш какво представлява това спрямо теб. Не зная само в такива случаи до умножение ли се прибягва или до делене.

— Луси! — изстреля тя и изкриви уста. — Луси е глупачка. Ако тя бе успяла да му наложи собствените си разбирания, сега той щеше да пасе свинете в Мейсън и той го знае много добре. Знае какво щеше да направи от него. Ако я беше послушал. Луси имаше възможности, но… — Сади се спря да си поеме дъх, ала беше ясно какви думи горят мозъка й, докато вдишваше тежко.

— Доколкото схващам, според теб Луси е вече едва ли не аут.

— Луси… — подзе тя и млъкна, но тонът й изразяваше всичко, което имаше да каже за Луси: провинциалистка, учила в загубен баптистки колеж, където вярваха в бога, преподавала на сламенокосите сополанковци в Мейсънското училище, омъжила се за Уили Старк, родила му дете и проиграла възможностите си. После Сади добави тихо и сухо, с мрачен вид: — След време той ще я натири, кучият му син.

— Ти знаеш най-добре — казах само защото не можех да устоя пред логиката на този извод, но още неизрекъл думите, и тя ме цапардоса. Което човек си заслужава, щом започне да се меси в чужди работи — обществени или лични.

— Сбъркала си адреса — рекох, като потрих бузата си и отстъпих от огъня, готов да пламне всеки миг. — Аз не съм героят на тази пиеска.

Изведнъж стана ясно, че огънят няма да пламне. Тя стоеше като вцепенена в торбестите си дрехи. Видях как във вътрешните ъгли на очите й се събраха бавно две сълзи и потекоха едновременно, с равномерността на механизирана играчка, от двете страни на леко сипаничавия й нос, докато стигнаха до дебелия слой тъмно червило и се разляха по него. После върхът на езика й опипа внимателно горната устна, за да провери сякаш съдържанието на сол.

През цялото време тя ме гледаше право в очите, сякаш се надяваше, че ако се взира достатъчно упорито и продължително, ще намери в тях някакъв отговор.

После отиде до стената, където имаше огледало, и като приближи лице до него, започна да се оглежда, въртейки съвсем бавно глава ту на едната ту на другата страна. Виждах само тила й, но не и отражението в огледалото.

— Как изглеждаше? — попита тя с далечен, равен глас.

— Кой? — попитах аз, защото наистина не разбирах за какво става дума.

— Онази в Чикаго.

— Обикновено курве — отвърнах — с изкуствени шведски коси на главата, с кънки на краката, а помежду — кажи-речи, нищо.

— Хубава ли беше? — попита далечният равен глас.

— Ами! Ако я срещна утре на улицата, няма да я позная.

— Хубава ли беше? — повтори гласът.

— Отде да знам — ядосах се пак аз. — Условията, при които си изкарва прехраната, не позволяват да видиш добре лицето й.

— Хубава ли беше?

— За бога, не мисли за нея! — креснах.

Тя се обърна и се приближи до мен, вдигнала двете си ръце, леко свити в пръстите, на височината на брадичката, без да докосва с тях бузите си. Пристъпи съвсем близо до мен и се спря.

— Да не мисля ли? — каза, сякаш едва сега беше чула моите думи.

После повдигна още малко ръцете си и докосна бялата нащърбена гипсова маска, като едва-едва допираше ръце до бузите — сякаш бяха подпухнали и я боляха.

— Погледни! — заповяда тя.

И повдигна лицето си, за да мога да го разгледам по-добре.

— Погледни! — заповяда злобно тя и заби пръсти в кожата. Защото това не беше никакъв гипс, а жива кожа. — Да, виж ме добре! — продължи тя. — Ние се търкаляхме в нашата забравена от бога хралупа, двамата, брат ми и аз, болни от сипаница; бяхме още малки, а баща ми беше пияница и непрокопсаник, пиеше, цивреше и пак пиеше в кръчмата, щом успееше да изръси някого, пиеше, цивреше и разправяше колко болни са дечицата му, сладките малки ангелчета; да, той беше отвратителен, мекосърдечен, ревлив, вечно пиян ирландец и ни биеше на поразия, и брат ми умря, а трябваше да оживее, за един мъж това нямаше да е толкова страшно, но аз, аз не умрях, аз не умрях и оздравях, а баща ми току се взираше в лицето ми, после ме грабваше и започваше да ме целува като луд по цялото лице, по всеки белег — мляска, циври и вони на уиски, или пък ще ме погледне, ще рече „у-у-у“ и ще ме зашляпа по лицето, но това нямаше никакво значение, никакво значение, защото аз не умрях… останах…

Този равен монолог, изречен на един дъх, изведнъж се прекъсна. Тя протегна ръце, хвана ме за сакото и склони глава на гърдите ми. А аз стоях, прегърнал я с дясната ръка през рамото, потупвах я лекичко, потупвах я и гладех с длан гърба й, който потръпваше от беззвучните хлипове.

После, без да вдига глава, тя заговори:

— И така ще бъде винаги, така ще бъде цял живот, няма спасение…

Помислих, че говори за лицето си. Но тя говореше за друго:

— … няма спасение, все тъй ще върви, ще те целуват й мляскат, а после ще ти бият плесници, независимо какво си направила за тях, независимо, че си ги измъкнала от калта и си ги направила хора, удрят ти плесница при първия удобен случай, защото си сипаничава, видят някоя гола пачавра на кънки и ти удрят плесница, плюят ти в лицето…

Продължавах да я потупвам и да я гладя по гърба, защото нищо друго не ми оставаше.

— … и все тъй ще върви… все някоя пачавра на кънки, някоя…

— Слушай — казах, — я се стегни! Остави го да прави каквото си ще, не е ли все едно?

Тя вдигна рязко глава.

— Какво разбираш ти, какво разбираш ти? — каза тя, впи пръсти в сакото ми и ме разтърси.

— Щом ти причинява такава мъка, остави го да си върви — казах.

— Да го оставя да си върви! Да го оставя да си върви! Първо ще го убия, кълна ти се! — викна тя и зачервените й сега очи засвяткаха от гняв. — Да го оставя да си върви, а? Слушай — и тя отново ме разтърси, — щом е хукнал по някаква пачавра, той ще се върне. Непременно ще се върне. Непременно, разбираш ли? Защото той не може да мине без мен. И знае много добре това. Без тези пачаври може, но без мен не може. Да, без Сади Бърк не може и той го знае много добре. — Тя вдигна лицето си към мен, навря го едва ли не в моето, сякаш ми показваше нещо, с което аз би трябвало да бъда страшно горд. — Той винаги ще се връща — увери ме мрачно тя.

И беше права. Той винаги се връщаше. Светът беше пълен с пачаври на кънки, а някои дори нямаха кънки. Някои играеха в ревюта, други чукаха на пишещи машини, трети поемаха палта и шапки, четвърти бяха омъжени за депутати, но той винаги се връщаше. Е, не го посрещаха непременно с отворени обятия и нежна усмивка. Понякога се натъкваше на мълчание, студено като полярна нощ. Друг път — на бяс, който раздвижваше всички сеизмографи на континента. А понякога — само на един добре подбран епитет. Спомням си например един случай, когато двамата с Шефа трябваше да направим малка обиколка в северната част на щата. Завръщайки се, влязохме право в Капитола и там, в тържествената зала, под големия бронзов купол ни чакаше Сади. Ние се насочихме към нея. Тя изчака да се приближим и тогава каза без всякакви предисловия:

— Мръсник!

— Е-е-е, Сади — засмя се Шефа с усмивка на привлекателен коцкар, — нямаш търпение поне да изслушаш човека.

— Ти просто не можеш да ходиш със закопчани гащи, мръснико — каза тя все тъй лаконично и си отиде.

— Тю-у-у — изплака се Шефа пред мен, — този път нищо не съм направил, а виж какво става.

Знаеше ли нещо Луси Старк? Това не мога да кажа. Но съдейки по всичко, смятам, че не знаеше. Дори когато беше казала на Шефа, че ще си събере багажа, причината бе, по думите на Шефа, че той не искаше да даде под съд Байръм Б. Хуайт.

Но тя и тогава не си събра багажа.

Не си го събра, защото беше твърде благородна или твърде добра, или кой я знае какво и не й даваше сърце да го бутне в пропастта тогава, когато според нейните представи той и без това вече падаше в нея. Или бе на път да падне. Тя не искаше да докосне дори с пръст онова блюдо на везните, в което лежеше добре увит пакет нещастие с петна от кръв, избили по амбалажната хартия. Защото съдебното преследване на Байръм Б. Хуайт бе отишло на заден план. Те бяха открили истинската жила: дело срещу Уили Старк.

Не зная дали бяха планирали всичко точно по този начин. Или са се видели принудени да започнат атаката преди определения срок, тоест когато са разбрали, че Шефа не се шегува и те нямат друг избор, освен да отбият неговото нападение. Или пък са решили, че самият бог е предал врага в ръцете им и сега всеки съд ще го осъди за опитите му да подкупва, изнудва и шантажира депутатите, да не говорим за по-дребните закононарушения и злоупотреби. Може би бяха намерили смелчаци, готови да свидетелствуват, че губернаторът е оказвал натиск върху тях. А за това наистина се искаше смелост (или голяма пара̀), защото никой здравомислещ човек не би могъл да повярва, познавайки досегашната дейност на Шефа, че той блъфира. Но очевидно те си въобразяваха, че са успели да намерят или да подкупят такива смелчаци.

Във всеки случай направиха опит и за известно време животът ни се завъртя така, че всичко се сля в кръг. Дълбоко се съмнявам Шефа да е спал макар веднъж в течение на тези две седмици. Става дума за спане в легло. Иначе той, разбира се, успяваше да открадне няколко минути сън на задната седалка на автомобила, който се носеше нощем по шосетата, или на креслото в кабинета, между излизането на един посетител и влизането на следващия. Той се носеше из щата с осемдесет мили в час и надувайки клаксона, обикаляше от град на град, от селище на селище и произнасяше пет, шест, седем или осем речи на ден. Качваше се на трибуната бавно, лениво, сякаш всичкото време на тоя свят бе на негово разположение и просто не знаеше какво да прави с него. Започваше непринудено:

— Народе, както е тръгнало, в столицата ще стане малка мешавица. Между мене и тези хиеноглави, тъпоморди, шкембести кучи синове, дето са се загнездили в законодателното събрание. Знаете за кои говоря. Толкова дълго ги гледам аз тях и такива като тях, че реших да се попрошетам и да видя човешки лица, докато не съм ги забравил съвсем. Ето, така или иначе, вие приличате на хора. И то разумни хора. Независимо от това, което говорят за вас в Законодателното събрание — и получават по пет долара на ден за тия приказки, пет долара от вашия джоб. Казват, че сте гъски, щом сте могли да дадете гласа си за мен и да ме изберете за губернатор. Може и така да е, умът ви може да не сече много. Не питайте мене за това, аз съм заинтересовано лице. Но — тук той изоставяше небрежната поза с понаведена на една страна глава и кос поглед изпод леко спуснатите мигли и изведнъж протягаше напред масивната си глава и ококорваше зачервените от безсъние очи — аз ще ви задам един въпрос. И държа да ми отговорите. Да ми отговорите честно, все едно, че отговаряте пред всевишния. Кажете, измамих ли ви аз? Измамих ли ви? — И преди да са заглъхнали последните му думи, той се накланяше рязко напред с вдигната десница и викваше: — Чакайте! Не отговаряйте, докато не погледнете дълбоко в душата си и не видите истината. Защото истината е там. Не в книгите. Не в законите. Не на парче хартия. А в душите ви. — И в настъпилата тишина погледът му обикаляше бавно тълпата. После: — Кажете сега!

Аз чаках напрегнато да ревнат. Всеки път. Бях сигурен, че ще се разнесе рев и въпреки това го чаках с напрежение и тишината преди рева ми се струваше непоносимо дълга. Това напомняше гмуркане на голяма дълбочина. Започваш да изплуваш към светлината, но знаеш, че все още не можеш да си поемеш въздух, все още не, и усещаш само как кръвта бие в слепоочията ти в това непоносимо безвремие. После ревът се разнасяше и аз се чувствувах, като че вече съм изплувал на повърхността — въздухът нахлува в дробовете и всичко наоколо ти се завърта. Нищо не може да се сравни с рева на тълпата, който се изтръгва изведнъж и едновременно от всички — от нещо, което се крие у всеки човек в тълпата, но не е той самият. Ревът се надигаше и растеше, затихваше и отново растеше, а Шефа стоеше с вдигната към небето десница и ококорени зачервени очи.

И когато ревът замираше, той казваше, без да сваля ръка:

— Вгледах се в лицата ви.

И те ревваха.

Той казваше:

— И видях поличба, о, боже!

И те ревваха пак.

Той казваше:

— Видях роса по руното, а земята — суха.

И отново рев.

После:

— Видях кръв на луната! Цели ведра кръв! Аз зная чия ще бъде тази кръв. — После се накланяше напред и грабваше нещо от въздуха с дясната си ръка. — Дайте ми сатър!

Това се повтаряше навсякъде. И колата се носеше из щата, клаксонът виеше и ревеше, Захарчо минаваше на косъм от някоя цистерна и от устата му се разхвърчаваха слюнки, докато изрече думите, които се набираха в гърлото му и не можеха да излязат: „К-к-к-к-коп-ле-то…“ И Шефа се изправяше някъде с вдигната десница (кога в дъжд, кога в пек, кога вечер при светлината на бензинови факли, запалени пред стъпалата на някой дюкян) и тълпата ревеше. И от безсънието усещах главата си така куха, че ми се струваше голяма като небето, а краката си изобщо не усещах — все едно, че стъпвах по облаци от памук.

Да, така беше.

Но се случваше и друго: Шефа седи в кадилака със загасени фарове в страничната уличка до някоя къща, късно след полунощ. Или пред пътната врата, ако е в провинцията. Шефа се навежда към Захарчо или към някой от неговите приятели, Харис Големия или Ал Пъркинс, и шепне бързо:

— Кажи му да излезе. Знам, че си е в къщи. Обясни му, че е по-добре да излезе и да поговори с мен. Ако не иска, ти само му кажи, че си приятел на Ела Лу. Тогава ще излезе.

Или:

— Попитай го чувал ли е за Уилсън Хитрия.

Или нещо от този род. И след малко се появяваше разтреперан човек с горнище от пижама, затъкнато в панталоните, с лице, което се белееше в тъмнината.

А биваше и тъй: Шефа седи в задимена стая, с кафеник или бутилка на пода пред него, и казва:

— Вкарайте го тоя пич. Вкарайте го.

И когато вкарат пича, Шефа го изглежда от глава до пети и казва:

— Това е последният ти шанс. — Той произнася тези думи бавно и спокойно. После се навежда изведнъж към човека и добавя, вече не така бавно и спокойно: — Гадино мръсна, знаеш ли какво мога да направя с тебе?

И наистина можеше. Защото всичко беше в негови ръце.

 

 

В следобеда на 4 април 1933 улиците, които водят към Капитола, бяха пълни с народ, но не с онзи народ, който сте свикнали да виждате по тези улици. Сега той беше далеч по-многоброен. Същия следобед „Кроникъл“ писа, че според слуховете се готвел поход към Капитола, но уверяваше, че законът нямало да трепне пред никакви заплахи. Още преди пладне на 5 април броят на загорелите вратове, плъстените шапки, сините комбинезони и крепдешинените, неравно поръбени рокли с червена прах по полите значително се увеличи, а наред с тях се виждаха и още много физиономии и дрехи, — които не бяха от най-затънтените краища, а се гражданееха. Тълпата се придвижваше към Капитола без песни и викове и се пръсваше по широката морава със статуите.

Около тълпата сновяха хора със стативи и фотоапарати, поставяха триножниците си на стъпалата на Капитола, катереха се по постаментите на статуите, за да правят снимки оттам. Тук-таме над тълпата се мяркаха сините куртки на конните полицаи, а на празната част от моравата между народа и Капитола също се виждаха полицаи и неколцина души от пътната полиция — много излъскани и деловити в своите светлозелени униформи, черни високи обуща, широки черни колани и виснали кобури.

Тълпата започна да скандира:

— Уили, Уили, Уили! Ис-ка-ме Уи-ли!

Аз наблюдавах всичко това от прозореца на втория етаж. Интересно, казах си, достигат ли тези викове и този шум до онези, които плещят, спорят и бръщолевят в Камарата на представителите? Навън, на моравата, под модрото пролетно небе, всичко беше много просто. Никакви спорове. Много просто:

— Ис-ка-ме Уи-ли! Уили, Уили, Уили!

Един протяжен ритъм с хрипливи обертонове — като прибой.

В този миг видях как една голяма черна кола се приближи бавно пред Капитола и спря. От нея излезе човек, махна с ръка на полицаите и се насочи към естрадата в края на моравата. Това беше дебел човек. Тайни Дъфи.

След малко той вече говореше на тълпата. Не можех да чуя думите му, но знаех какво говори. Съобщаваше им, че Уили Старк ги моли да се разотидат мирно и тихо, да изчакат до вечерта и да се съберат отново пред Капитола към осем часа — тогава Уили ще може да им каже нещо.

Аз знаех какво ще им каже. Знаех, че ще се изправи пред тях и ще им каже, че той все още е губернатор на този щат.

Знаех го, защото предната вечер към седем и половина Шефа ме повика и ми даде голям кафяв плик.

— Лоудан е отседнал в хотел „Хаскел“ — каза той. — Зная, че сега е в стаята си. Иди при него и му покажи това нещо, но не му давай да се докосва до него. И му кажи да прибере псетата си. Впрочем не е толкова важно дали ще ги прибере, или не, защото те и без това вече си клекнаха.

Лоудан беше водачът на хората на Макмърфи в Камарата на представителите.

Отидох в хотела и се качих до стаята на Лоудан, без да го предизвестя за идването си. Почуках на вратата и когато се обади, казах:

— Поща.

Той отвори вратата — едър, жизнерадостен човек с изискани маниери, облечен в халат на цветя. Отначало не ме позна — видя само големия кафяв плик и някакво лице зад него. Но когато посегна към плика, аз го отдръпнах и прекрачих прага. Изглежда, едва тогава забеляза лицето ми.

— О, здравейте, господин Бърдън — поздрави той. — Казват, че през последните дни сте били страшно зает.

— Ами, шляя се — казах аз, — само се шляя и нищо повече. И както се шляех сега из този квартал, реших да се отбия при вас и да ви покажа нещичко, което един приятел ми даде. — Извадих от плика дългия лист и му го поднесох да го види. — Не, не го пипайте, ще си опарите кунките — предупредих аз.

Той не посегна повече, но се вторачи в листа. Адамовата му ябълка подскочи два-три пъти, после свали пурата от устата си (доброкачествена пура, най-малко двадесет и пет центова, ако се съди по мириса) и каза:

— Фалшификация.

— Подписите според мен са истински — казах, — но ако се съмнявате, можете да позвъните на някой от вашите приятели, чието име виждате тук, и да го попитате да ви каже откровено.

Той се замисли за миг над това предложение, адамовата му ябълка се раздвижи отново, този път по-тежко, но той прие удара като воин. Или пък все още мислеше, че това е фалшификация. После каза:

— Ще ви докажа, че не е вярно. — И отиде до телефона.

Докато чакаше да го свържат, обърна се към мен и каза:

— Моля, седнете.

— Не, благодаря — отвърнах, защото не бях дошъл на гости.

Най-после го свързаха.

— Монти — каза той в слушалката, — пред себе си имам декларация, в която се казва, че долуподписаните смятат за неоснователно губернаторът да бъде привлечен под отговорност и ще гласуват против такава мярка, какъвто и натиск да упражняват върху тях. Да, така е казано, „какъвто и натиск да упражняват върху тях“. Отдолу стои и твоят подпис. Какво ще кажеш по този въпрос?

Последва дълга пауза, след което Лоудан каза:

— За бога, стига си мънкал и усуквал, отговори човешки!

Нова пауза, след което Лоудан изкрещя:

— Ти… ти…

Но не можа да каже нищо повече, тръшна слушалката и обърна към мен едрото си, жизнерадостно до преди малко лице. Устата му се движеха, като че едва си поемаше дъх, но не се чуваше никакъв звук.

— Няма ли да попитате някой друг? — попитах аз.

— Това е шантаж — отвърна той съвсем спокойно, но пресипнало, сякаш не му достигаше въздух. После, изглежда, успя да си поеме дъх и каза: — Това е шантаж. Измама. Подкуп, това е подкуп. Вие сте шантажирали и подкупили тези хора, аз…

— Не зная защо те са подписали тази декларация — казах аз, — но ако вашите подозрения са основателни, поуката според мен е такава: Макмърфи не бива да се осланя на депутати, които могат да бъдат подкупвани или които вършат неща, даващи възможност да бъдат шантажирани.

— Макмърфи — подзе той, но отново потъна в мълчание, навел над телефона цветущото си туловище. Несъмнено и самият той щеше да си има разправии с Макмърфи.

— Една малка подробност — казах. — И вие, и особено подписалите този документ ще си спестите известни главоболия, ако оттеглите обвинението си, преди да се е стигнало до гласуването му. Можете да се погрижите това да стане до утре вечер. Така ще имате достатъчно време да вземете всички необходими мерки и да намерите най-достойния път за отстъпление. Разбира се, губернаторът би постигнал по-голям политически ефект, ако въпросът бъде поставен на гласуване, но той иска да ви даде възможност да се измъкнете, още повече, че в града вече има доста голямо брожение по този повод.

Доколкото забелязах, той не ми обръщаше никакво внимание. Отидох до вратата, отворих я и се обърнах към него.

— В последна сметка — казах — за губернатора няма никакво значение кой път ще изберете.

После затворих вратата и заслизах по стълбите.

Това стана на четвърти април вечерта. А на пети аз гледах от високия прозорец народа, изпълнил улиците и моравата, ширнала се зад статуите пред Капитола, и почти съжалявах, че знаех как стоят нещата. Ако не знаех, може би щях да стоя с вълнение пред прозореца и да чакам как ще завърши всичко. Но аз знаех предварително края на пиесата. Това беше нещо като генерална репетиция, след като пиесата вече е играна. Стоях пред прозореца и се чувствувах като Бог Всемогъщи, който размишлява върху хода на Историята.

А това, изглежда, е скучно занимание за Всемогъщия, който знае отнапред как ще се развият събитията. Който всъщност е знаел как ще се развият събитията още преди да е знаел, че изобщо ще има История. Което пък е пълна безсмислица, понеже това предполага наличие на фактора Време, а Бог е извън Времето, защото той е Цялост на Битието и в Него Краят е Началото. А това можете да прочетете в листовките, които пише и раздава по улиците пълният, неугледен, обсипан с пърхот старик с очила с метални рамки, който някога е бил Учения прокурор и се е оженил някъде в Арканзас за момичето със златисти плитки и ведро лице с малко измършавели бузи. Но тези листовки са дива работа, мислех си аз тогава. Мислех си, че бог не може да бъде Цялост на Битието. Защото Животът е Движение.

Използувам главните букви, както ги използува и старият в своите листовки. Аз бях седял срещу него на масата, отрупана от едната страна с мръсни, неумити съдове, а от другата — с хартии и книги, там, в неговата стаичка отвъд железопътната линия, и той говореше, а аз просто усещах в гласа му тези главни букви. Той казваше: „Бог е цялост на Битието.“ А аз: „Ти обръщаш нещата наопаки. Защото Животът е Движение. Защото…“

Защото Животът е Движение към знанието. Щом Бог е Пълното Познание, значи, той е Пълна Неподвижност, тоест Безжизненост, тоест Смърт. Следователно, ако има такъв Бог, който е Цялост на Битието, това означава, че ние се кланяме на Смъртта. Така му рекох на стария, който ме гледаше над книжата и мръсните съдове и примигваше със зачервените си очи над очилата с метални рамки, увиснали на върха на носа. Той тръсна глава и няколко прашинки пърхот се посипаха от побелелите му оредели коси, заобикалящи черепа, в чийто вълнист, гъбест, наситен с кръв мрак електрическите импулси се превръщаха в думи. Тогава той каза „Аз съм Възкресението и Животът.“ А аз: „Ти обръщаш нещата наопаки.“

Защото Животът е огън, който гори по някакъв шнур — а дали не по фитила към бурето с барут, наречено от нас Бог? — и този шнур е онова, което ние не знаем, нашето Невежество, а нишката пепел, която запазва структурата на шнура, ако не я разнесе внезапен вятър, е Историята, човешкото Знание, но то е мъртво и когато огънят достигне до края на шнура, тогава човешкото Знание ще се изравни с Божието Знание и огънят, който е Животът, ще угасне. Ако ли пък шнурът води до буре с барут, ще избухне чудовищен пламък и ще разнесе дори нишката пепел. Така му говорех на стария.

Но той отвърна: „Ти мислиш с Окончателни категории.“ А аз му заявих: „Аз изобщо не мисля, само ти рисувам една картина.“ А той възкликна: „Ха!“, както го бях чувал да възкликва много отдавна, когато играеше шах със съдията Ъруин в голямата стая в бялата къща с изглед към морето. Тогава аз му казах: „Ще ти нарисувам друга картина. Тя представлява човек, който се мъчи да нарисува залез. Но още не потопил четката, цветовете и контурите се променят. Нека наречем Знание картината, която той се мъчи да нарисува. Следователно, щом обектът, който този човек гледа, се мени постоянно, то и Знанието за този обект постоянно се оказва невярно и се превръща в Незнание, благодарение на което е възможно Вечното Движение. И Вечният Живот. И така ние можем да вярваме във Вечния Живот само при условие, че отречем Бога, който е Пълното Знание.“

„Ще се моля за спасението на душата ти“ — рече старият.

Но макар и да не вярвах в неговия бог, в онази утрин, когато стоях пред прозореца на Капитола и наблюдавах тълпата, аз се чувствувах като Бог, защото знаех как ще се развият събитията. Чувствувах се като Бог, който размишлява над хода на Историята, защото виждах с очите си малък отрязък от тази История. На пиедесталите сред моравата стояха бронзовите статуи — със сюртуци, с пъхната в пазвата десница, точно над сърцето, с военни униформи и ръка върху дръжката на сабята, а един дори с панталони от еленова кожа, хванал с дясната ръка цевта на дългата пушка, чийто приклад опира на пиедестала. Те вече бяха История и около тях растеше ниско окосена трева и бяха посадени цветя — на звезди, на кръгове и полумесеци. Отвъд статуите стояха хората, които още не бяха История. Не съвсем. Но за мен те все пак бяха История, защото аз знаех как ще завърши събитието, в което участвуваха и самите те. Или поне мислех, че зная как ще завърши.

Освен това знаех по какъв начин ще пишат вестниците за тази тълпа, когато научат как е завършило събитието. В подтекст тя щеше да бъде причината за всичко. „Позорна проява на страхливост от страна на Законодателното събрание… да се остави да бъде сплашено… осъдителна липса на водачески талант…“ Като гледаше човек тази тълпа и чуваше тези обертонове, хрипливи като прибой, би могъл да помисли, че тя наистина е причината. Но не, причината беше Уили Старк, който успя да подкупи или да изшантажира депутатите. Но на това пък би могло да се възрази: Уили Старк само даде възможност на депутатите да проявят истинската си природа, а същинският виновник е Макмърфи, който съдействува за избирането на тези хора, надявайки се да използува за свои цели тяхната страхливост и алчност. Но и на това би могло да се възрази: не, в крайна сметка виновна е тази тълпа — косвено, защото допусна Макмърфи да вкара тия хора в Законодателното събрание, и пряко, защото напук на Макмърфи избра Уили Старк. А защо избра Уили Старк? Дали защото стечението на различни обстоятелства бе направило от нея това, което тя е, или защото Уили Старк умееше да се накланя към нея с ококорени очи и вдигната към небето десница?

Едно беше ясно: този пресипнал ропот, който се носеше на приливи и отливи, не решаваше нищо, абсолютно нищо. Аз стоях пред прозореца на Капитола, скътал дълбоко тази мисъл като някоя скъпоценна и парлива тайна, и не исках да мисля за нищо.

Видях как дебелият излезе от черната лимузина и се качи на естрадата. Видях как тълпата се люшна, застина, оредя и се пръсна. Погледнах опустялата морава, окъпана в лъчите на пролетното слънце, на която сега, вече без нужда, стояха само полицаите. И статуите със сюртуците, униформите и панталоните от еленова кожа. После изпуснах последния дим от цигарата, метнах угарката през отворения прозорец и я проследих с поглед, докато падна на каменните стъпала долу.

В осем часа вечерта на тези стъпала, залят от светлина, щеше да се изправи Уили Старк — малка фигурка пред грамадата на зданието зад него.

Вечерта тълпата достигаше до самите стъпала, изпълнила цялото тъмно пространство зад рязко очертания кръг светлина. (Прожекторите бяха поставени на пиедесталите на две статуи — едната с панталони от еленова кожа, другата със сюртук.) Тя викаше и скандираше: „Уили, Уили, Уили“, притиснала се плътно до полицейския кордон в подножието на стъпалата. После от високата врата на Капитола се появи той. Когато се изправи там, премигвайки срещу светлината, скандирането престана и настъпи мигновена тишина, а след това се разнесе рев. Стори ми се, че мина много дълго време, докато той вдигна ръка, за да ги успокои. Ревът замря постепенно под натиска на ръката, която се спускаше бавно надолу.

Аз стоях сред тълпата заедно с Адъм Стантън и Ан Стантън и видях как той се появи на стъпалата на Капитола. Когато всичко се свърши — когато той каза на тълпата каквото имаше да каже и се прибра вътре, като остави след себе си от нищо несдържания рев, аз пожелах лека нощ на Ан и Адъм и отидох да видя Шефа.

Отидохме заедно до резиденцията. Той не каза дума, докато бяхме в колата. Захарчо ни прекарваше през задните улички и зад себе си все още чувахме рев и викове и протяжния вой на автомобилните сирени. Накрая Захарчо се добра до тиха уличка, където напъпилите клони на дърветата се сплитаха над нас, а къщите с осветени прозорци и с хора в осветените стаи отстъпваха от тротоара. На пресечките в светлината на уличните лампи вече се виждаха първите зелени листенца.

Захарчо прекара колата до задния вход на резиденцията. Шефа слезе и се упъти към входа. Аз го последвах. Той мина по задния коридор, където нямаше никой, и влезе в големия хол. Прекоси целия хол под полилеите и огледалата, мина покрай вътрешната стълба и погледна в гостната, прекоси отново хола, за да надзърне в дневната, и после още веднъж, за да погледне в библиотеката. Разбрах кого търси и престанах да вървя подире му. Застанах посред хола и зачаках. Той не каза, че му трябвам, но не каза и че не му трябвам. До този миг изобщо не беше продумал. Нито дума.

Когато се върна от библиотеката, от трапезарията излезе чернокож прислужник.

— Момче, виждал ли си госпожата? — попита Шефа.

— Да, сър.

— Къде, дявол взел те! — викна Шефа. — Да не мислиш, че те питам само за да си чеша езика?

— Не, сър, аз… аз нищо не мисля, аз…

— Къде? — викна пак Шефа и полилеят звънна от гласа му.

След първия парализ устните на черното лице се размърдаха. Отначало безрезултатно. После се чу звук:

— Горе… отиде горе… мисля, отиде да спи… тя…

Шефа вече се качваше по стълбата.

Върна се почти веднага, мина покрай мен, без да каже дума, и влезе в библиотеката. Помъкнах се след него. Той се тръшна на голямото кожено канапе, вдигна крака на него и каза:

— Затвори тая проклета врата!

Затворих вратата, а той се изтегна на възглавниците под наклон от трийсет градуса и започна да разглежда навъсено кокалчетата на пръстите си.

— Поне тази вечер би могла да ме почака — каза най-сетне, като все още разглеждаше кокалчетата си. — А тя си легнала. Легнала си и заключила вратата. Казала, че я боли глава. Качвам се горе и намирам Том в стаята срещу нейната, учи си уроците. Посягам към дръжката на вратата й, а той идва при мен и казва: „Тя помоли да не я безпокоят.“ Като че съм някакъв слуга. „Аз няма да я безпокоя — казвам му, — искам само да й кажа какво стана днес.“ Той ме поглежда и казва: „Боли я глава и каза да не я безпокоят.“ — Шефа се подвоуми, погледна пак кокалчетата си, после се обърна към мен и добави, като че се оправдаваше: — А аз исках само да й кажа как завърши всичко.

— Тя искаше да хвърлиш Байръм на вълците — казах. — Нима иска и самият ти да се оставиш на вълците?

— Дявол я знае какво иска — отвърна той. — И какъв дявол искат всички останали. Нямам представа. Но едно знам със сигурност: ако човек се вслушва макар и в половината от съветите им, ще свърши с това, че ще спи на гола земя. Да я питам тогава как ще й хареса това.

— Струва ми се, че Луси би го преживяла — казах.

— Луси… — повтори той донейде изненадан, сякаш бях прехвърлил разговора на друга тема.

Сега си дадох сметка, че до този миг името на Луси не бе споменато. Разбира се, той говореше за Луси и знаеше това, както го знаех и аз. Но щом вместо думичката „тя“ бе произнесено името „Луси“, всичко някак се промени. Сякаш самата тя беше влязла в стаята и ни гледаше.

— Луси… — повтори той. — Да, Луси. Тя би го преживяла. Луси би могла да спи на гола земя и да се храни с шарен боб, но от това светът няма да се промени ни най-малко. Обаче може ли Луси да разбере това? Не, не може. — Сега той произнасяше името с видимо задоволство, сякаш като казваше „Луси“ вместо „тя“, доказваше нещо за нея или за себе си или кой знае за кого и какво. — Луси — продължи той — е в състояние да спи на гола земя. И ако я остави човек, тя ще научи и Том на това. Ще го възпита така, че шестгодишни хлапета ще го замерят с прашките си, без дори да си дават труд да бягат. Той е добро, здраво момче — играе чудесно ръгби и сигурно ще го вземат в сборния, когато постъпи в колежа, — но тя ще го погуби. Ще направи от него един лигльо. Кажа ли само някоя дума на момчето и виждам как лицето й се вкаменява. Тази вечер се обадих тук по телефона, за да повикам Том да погледа народа. Мислех да пратя Захарчо да го вземе, защото аз бях страшно зает. И какво, мислиш? Тя не го пусна. Не, казва, да стои в къщи, защото има да учи. Да учи. — Той млъкна за малко. — Просто не искаше да го пусне да види всичко това. Мен и тълпата.

— Не й забелязвай — опитах се да го успокоя. — Всички жени се държат така с децата си. А нали и ти самият успя да се издигнеш благодарение на книгите?

— Том е способен, достатъчно способен, тъй че не е нужно да прави от него лигльо — каза той. — Има хубави бележки в училище и върви към още по-хубави. Разбира се, аз искам да се учи. И той се учи много добре, но това, което не мога да приема…

В хола се чу шум, гласове, после някой почука на вратата.

— Виж кой е — каза Шефа.

Отворих вратата и вътре нахлуха познати, леко зачервени лица начело с Тайни Дъфи. Те заобиколиха Шефа и взеха да пускат плоски шеги, да се подмушкват и хилят.

— Подредихме ги. Добре ги подредихме, а? Пречупихме им гръбнака така, че кой знае кога ще успеят да се изправят.

А в това време Шефа лежеше на възглавниците все под същия трийсетградусов наклон и под полуспуснатите клепки очите му пробягваха от лице на лице по такъв начин, сякаш надзърташе през някаква зирка. И не казваше нито дума.

— Шампанско! — обади се един от юначагите. — Истинско шампанско! Цяла каса, екстра качество. Френско, от Франция. Самбо го изстудява в кухнята. Шефе, трябва да отпразнуваме този случай.

Шефа мълчеше.

— Да празнуваме, Шефе, това е празник, ти няма ли да празнуваш?

— Дъфи — каза тихо Шефа, — ако не си прекалено пиян, сигурно ще разбереш, че сега не ми е до такива щуротии. Прибери си тайфата, затвори вратата от външната страна и се пръждосвай. — Той млъкна и в настъпилата тишина очите му пробягаха по лицата и се спряха отново на Дъфи, комуто каза: — Разбра ли ми намека?

Тайни Дъфи беше разбрал намека. Но и другите го бяха разбрали и ми се стори, че братята от ложата взеха да се надпреварват кой пръв да излезе.

Погледът на Шефа се задържа минута-две върху затворената врата. После той попита:

— Знаеш ли какво е казал Линкълн?

— Какво?

— Казал е, че един дом, който е раздвоен отвътре, не може да оцелее. И не е бил прав.

— Е?

— Е — каза Шефа, — половината от управлението на нашия щат се състои от роби, а другата половина — от мръсници и въпреки това то си стои.

— Кои са робите и кои са мръсниците? — попитах аз.

— Робите са в Законодателното събрание, а мръсниците — тук — отвърна той. И добави: — Само че понякога едните се сливат с другите.

 

 

Но Луси Старк не напусна Шефа и след като неприятностите около привличането му под отговорност се свършиха. Не го напусна и след новите избори в 1934, когато Шефа пак бе избран за губернатор. (В нашия щат губернаторът може да бъде преизбран за втори мандат и Шефа бе избран с триумф. Никой още не бе постигал такъв успех.) Мисля, че тя остана при него заради Том. И когато все пак го остави, това стана без шум. По здравословни причини. Замина на дълга почивка във Флорида. А когато се върна, настани се у сестра си, която живееше в малката си птицеферма край града. Том прекарваше голяма част от времето си при нея, но, предполагам, тя вече разбираше, че той не е малко момченце. Сега той беше здрав, наперен, бърз в краката младеж, роден за защитник, който вече беше открил, че в бутилки се продава не само пастьоризирано мляко и че близо половината от човешкия род принадлежи към един доста интересен пол, твърде различен от неговия. Луси сигурно се надяваше, че ще може да влияе на Том, затова не стигна до развод с Уили. От време на време, но не много често, те се появяваха заедно пред хората. Например в онова пътуване до Мейсън, когато посетихме посред нощ съдията Ъруин, Луси придружаваше Шефа. Беше в 1936 и тогава Луси вече живееше при сестра си близо от година.

А и Шефа навестяваше понякога птицефермата на сестра й, колкото от приличие. Вестниците — по-точно официозите — публикуваха два-три пъти снимки на Шефа със съпругата и сина — пред курника или пред инкубатора. Че какво лошо може да има в едни кокошки? Те създават задушевна, домашна атмосфера. И вдъхват доверие.