Нора Робъртс
Съпруг за Аманда (9)

Осма глава

Слоун стоеше на терасата на спалнята си и опитваше да се наслади на прекрасната майска вечер. Напусна „Тауърс“ веднага щом това стана възможно. Тя не се нуждаеше от него. Фактът, че до този момент не беше осъзнал колко силно желае да се превърне в необходимост за нея, не опростяваше нещата. Ето, той стоеше тук и напрягаше слух да долови стъпките й, а тя гонеше крадци или си уговаряше срещи е други мъже. Прекалено дълго вече позволяваше да го прави на глупак.

Тя беше заета, но той трябваше да работи. Тя си имаше своя живот, и той — неговия. Крайно време беше сериозно да се замисли за плановете си. Трябва да е луд, за да се обвърже с една опърничава, неотстъпчива жена. Разумният мъж си търси мила уравновесена жена, която да създаде спокойствие за него след дългия работен ден, а не някоя, която избухва всеки път, когато той се опитваше да поеме дъх.

Щеше да изхвърли Аманда Калхун от мислите си, и най-после да се почувства свободен.

— Слоун.

Той се извърна. Аманда стоеше на вратата. Вместо копринената рокля, носеше лека памучна блуза и спортни панталони. Дрехите й бяха небрежно-елегантни, и в същото време достатъчно сексапилни, за да накарат сърцето му учестено да бие.

— Почуках — започна тя и раменете и леко потръпнаха. — Изплаших се, че няма да ми позволиш да вляза и взех резервния ключ.

— Това не противоречи ли на правилника?

— Да, съжалявам, но вкъщи беше невъзможно да говорим — Слоун мълчеше и очевидно нямаше намерение да й се притече на помощ. Просто стоеше неподвижно с разкопчана бяла риза, извадена над официалния му черен панталон, бос, впил в нея изпитателен поглед. Аманда пое дълбоко дъх. — Не е толкова просто.

— Имаме време — той запали пура и отново се облегна на парапета.

— Днес бях разстроена и изплашена. Заради това, което се случи вкъщи. Зная, че и ти беше разтревожен, а аз се държах грубо. После, когато се успокоих, разбрах, че съм те обидила, като не те помолих за помощ.

— Ще го преживеем.

— Свикнала съм сама да се справям с всичко. Аз съм тази, която винаги трябва да намери логично решение или да направи избор. Когато трябва нещо да бъде свършено, аз го върша. Предполагам, че трябва да го свърша. Свикнала съм повече мен да молят за помощ, отколкото да моля аз.

— Едно от нещата, за които най-много ти се възхищавам, Аманда, е начинът, по който се справяш с всичко — Слоун задържа продължително поглед върху нея и пое дълбоко дим. — Защо не ми кажеш какво възнамеряваш да правиш с мен?

— Не зная — гласът й прозвуча нервно. — И това не ми харесва. Винаги зная какво да правя. Но сега наистина съм объркана — вдигна поглед към него. — За теб нещата са прости, но за мен не е така.

— Прости? Мислиш, че за мен всичко е просто? — Слоун гневно захвърли пурата на пода и стъпи върху нея. — От мига, в който те видях, се пека на бавен огън. Не ми е лесно, Аманда, повярвай.

— Никой не ме е желал по начина, по който ти ме желаеш — прошепна тя. — Това ме плаши. Никога не съм искала някого по начина, по който искам теб. Това ме ужасява.

Слоун протегна ръка и обви китката й.

— Не очакваш, че можеш да говориш тези неща или да ме гледаш така и после да ми кажеш, че трябва да си тръгнеш, нали?

— Не те моля за това — Аманда обви ръце около врата му и притисна устни към неговите. — Слоун…

— Не говори — той погали с устни шията й. Почувства ударите на сърцето й, което биеше в ритъм с неговото. Това единство не беше изпитвал с друга жена. — Нито дума. Просто ела.

Поведе я към спалнята. Остани вратата отворена, за да влезе в стаята ароматът на морето и цветята. Първо докосна косата й, после устните й. Думите бяха излишни. Не беше сигурен, че може да намери думи, с които да изкаже всичко, което чувстваше. Но можеше да й покаже.

Много бавно разкопча блузата й. Дрехите се свлякоха по раменете й и палнаха на пода. Пръстите му нежно галеха извивката на гърдите й. Аманда се чувстваше безпомощна. Затвори очи и се отдаде на ленивите ласки на умелите му топли длани. Под копринената й кожа, във вените й трескаво пулсираше гореща кръв. Обзет от нарастващо вълнение, Слоун обхвана гърдите й и погали зърната. После, когато езикът му замести пръстите, тя се вкопчи в раменете му като обезумяла.

— Моля те… Не мога…

Коленете й изведнъж се подкосиха, но той я вдигна и залюля в обятията си, обсипа лицето й с целувки, преди да я отнесе до леглото.

— Никой — промърмори тя тихо, — никой не ме е любил така преди.

— Това е само началото.

С бавни движения той я докосваше на места, където никои не я бе докосвал. Всеки негов жест открехваше дотогава плътно затворени врати. Възбуждаше я, възпламеняваше я, а после бавно уталожваше изгарящата я страст.

Вкусваше я с наслада. Кожата й му напомняше вкус на мед, уиски и карамел. Ароматът й го изпълни. Плъзгаше устни по ръцете й, шията, по дългите прекрасни бедра. Изкушаваше се да бърза, сам да потърси избавление, но в последния миг откриваше, че е жаден за още една глътка.

Аманда зарови пръсти в косата му. Бавно изгаряне. Това ли каза той? Мислите и се лутаха докато устните му слизаха все по-надолу и по-надолу. Всяко негово докосване разгаряше в нея жар и неизказана наслада, древна като първите звезди, които заблестяха върху небето. Сега той повдигаше и последната бариера. Усещането беше толкова ново, толкова силно, толкова неизказано приятно. Аманда вкопчи пръсти в чаршафите. Тялото й се изви и притисна към неговото. Чувствата и мислите й се объркаха и я повлякоха като лавина.

Дали съзнаваше, че отново и отново вика името му? Дали чувстваше, че тялото й се движи в онзи сластен ритъм, сякаш той вече беше в нея? Мъжът бавно се отпусна. Опиваше се от всеки миг, откликваше на болката й, на всяка нейна нужда, на всеки неин копнеж. Клепачите й потрепнаха, погледът й се премрежи от удоволствие.

Виждаше само лицето му — толкова близо до нейното, само очите му — така напрегнати. Светлината избледня. Бризът стихна. С въздишка на облекчение, той прониква в нея. В първия миг дъхът й замря. После се притисна до него и телата им се сляха. Движенията им бяха бавни, чувствени, опияняващи. От очите й потекоха сълзи на наслада и удоволствие, които той изпи с устни. След това насладата се превърна в огън, който погълна и двамата.

Лежеше с притиснати към шията й устни, все още опиянен от аромата й. Притихнала до него, тя дишаше дълбоко и равномерно. Слоун се зачуди дали не спи и леко се повдигна, но ръцете й се плъзнаха по тялото му и той отново се притисна към нея.

— Недей — дрезгаво прошепна тя и гласът й накара кръвта му отново да кипне. — Нека продължим мига.

Слоун легна по гръб и Аманда плъзна тялото си върху него. Косите й докоснаха лицето му и това му достави неизмеримо удоволствие.

— Добре ли е така?

— Великолепно — тя потърка лицето си в неговото. — Всичко беше чудесно, наистина чудесно.

— Това ли е най-доброто, което можеш да направиш?

— Да, засега да. Не мисля, че някога съм се чувствала толкова спокойна и отпусната.

— Добре — той обхвана косата й и повдигна главата й назад, за да може да вижда лицето й. — Прекалено тъмно е — протегна се и запали лампата.

Аманда вдигна ръка прел очите си.

— Защо направи това?

— Защото искам да те виждам, докато се любим отново.

— Отново? — тя тихо се засмя и скри лице в шията му. — Не.

— Да. Можем да го правим, докато слънцето изгрее.

Аманда се протегна лениво.

— Не мога да остана през нощта.

— Хайде на бас.

— Наистина не мога — тихо измърка, когато мъжът плъзна пръсти по гърба й. — Вих искала да можех, но имам цял списък с неща, които трябва да свърша. О! — тя потръпна. — Имаш такива чудесни ръце. Чудесни.

— Остани.

Тя усети как страстта му отново се разпалва.

— Може би още малко.

 

 

Отвори очи и се обърна. Усмихна се щастливо. Ярка светлина заливаше стаята, а тя беше сама в леглото. Остана цялата нощ. И до зори не можаха да се наситят един на друг. Това беше най-невероятната нощ в живота й. После се извърна към вратата. Слоун внесе масичка за сервиране.

— Добро утро.

— Добро утро — усмихна се тя, макар да се смути от голотата си.

— Поръчах закуска — Слоун почувства притеснението й и й подаде бялата хавлия от стола. — Комплименти за хотела — наведе се и докосна челото й с устни. — Да излезем на терасата.

Когато няколко минути по-късно тя го последва на терасата, масата беше застлана с бледосиня покривка върху нея стоеше ваза с една роза.

— Мислиш за всичко — прошепна тя, трогната от вниманието му.

— Само за теб — ухили се Слоун. — Можеш да приемеш това за първата ни среща, понеже досега не можах да те убедя да обядваш с мен.

— Слоун, зная, че навярно ще прозвучи глупаво, но аз… аз нямам навика да прекарвам нощите с чужди мъже в хотелските стаи. За мен е доста необичайно да бъда интимна е някого, когото познавам толкова отскоро.

— Излишно беше да ми казваш това — Слоун сплете пръсти около дланите й. — И за двама ни нещата бяха доста необичайни. Може би защото случилото се е доста необичайно. Обичам те, Аманда. Не, не се отдръпвай — притисна той ръцете й. — Обикновено не ми липсва търпение, но с теб наистина ми беше трудно. Зная, че и за теб не е лесно. Затова ще направя всичко възможно, за да ти дам повече време. Ще имаш достатъчно време, уверявам те. Като начало, можем да започнем с ето тази закуска тук. Преди да са изстинали яйцата.

Аманда взе парче хляб и го намаза с масло.

— Знаеш ли, от толкова време работя тук, а никога не съм седяла така на някоя тераса.

— И как се чувстваш сега като гост на хотела?

— Е, леглата са удобни, хавлиите топли и гледката — прекрасна. Но в „Тауърс“ ще предлагаме всичко това и много повече. Баня с минерална вода във всяка стая, романтични камини, шампанско в допълнение за всяка резервация, специалитетите на леля Коко — световноизвестният майстор готвач, и всичко това, поднесено в атмосфера от началото на века, гарнирано с призраци и легенда за скрито съкровище — тя подпря с длан брадичката си.

— Вярваш ли, че то наистина съществува.

— Да, и то не заради мистичните откровения на Лайла и леля Коко. Изумрудите наистина съществуват. Щяхме да знаем, ако някой от семейството ги беше продал. Четвърт милион в скъпоценни камъни не изчезват просто така.

— Толкова ли са ценни?

— О, навярно сега струват много повече. Ако прибавим към опита и естетическата им стойност или чисто вестникарската им слава.

— Значи пет жени и две деца живеят сами в къща, пълна с антични вещи и цяло състояние в скъпоценности. И без охранителна система.

— Не е съвсем пълна с антични вещи — Аманда леко се намръщи. — През всичките тези години разпродадохме много неща.

— Това е без значение. Първото нещо, което ще направим утре сутринта, е да потърсим алармена система.

След вчерашния инцидент тя сама беше мислила за това, но сега реагира остро. В крайна сметка, той не можеше така да се разполага с живота й.

— Няма да допусна да се намесваш в личните ми проблеми.

— Да, само заради твоето твърдоглавие, и само защото аз го предложих, нека оставим някой да влезе в къщата и да нарани децата.

— Не ми казвай какво да правя. Вече две седмици проверявам за алармени системи.

— Защо не ми каза веднага?

— Защото беше прекалено зает да раздаваш заповеди — имаше още много какво да каже, но сирената на един от туристическите кораби я стресна. — Колко е часът?

— Около един.

— Един? Следобед? Господи, трябва да тръгвам. Имам да свърша хиляди неща — тя бързо се изправи. — Цялата тази бъркотия след сватбата трябва да се оправи, преди два часа бащата на Трей е дошъл на обед, а Уилям ще намине към три.

Думите й накараха Слоун да скочи.

— Почакай! Искаш да кажеш, че и сега възнамеряваш да се срещнеш с него?

— Господин Сейнт Джеймс? Навярно вече си е тръгнал. Недопустимо беше да се окажа толкова невъзпитана.

— Говоря за Уилям. Интелигентният, привлекателен мъж, с когото вечеря преди няколко дни.

— Уилям? Разбира се, че ще го видя.

— Не — Слоун пристъпи към нея. — Забранявам ти.

— Току-що ти обясних, че няма да допусна да се разпореждаш с мен.

— Изобщо не ме интересува какво си ми казала. Но и аз няма да допусна да ставаш от леглото ми и да ходиш на срещи с други мъже.

Аманда освободи ръцете си и тръгна към банята.

— По дяволите! Уилям е търговец на антични вещи и аз обещах да му покажа къщата. Това е всичко — Аманда влезе в банята и затвори вратата.

Вече беше под душа, когато Слоун дръпна завесата на душа и застана пред нея.

— Слоун!

— Той е търговец на антични вещи?

— Да.

— И иска да разгледа къщата?

— Точно така.

— Идвам с теб — Слоун затъкна пръсти и колана на джинсите си.

— Добре, прави каквото знаеш — Аманда вдигна рамене и взе сапуна. Когато неволно вдигна поглед, забеляза, че Слоун сваля ризата си. — Какво правиш?

— Познай до три пъти — ухили се той и захвърли дрехите си на пода.

 

 

Преди да слезе от колата, Ливингстън провери миниатюрния касетофон и портативния фотоапарат в джоба си. Съвършената техника създаваше у него усещането за елегантно свършена работа. От момента, в който прочете за изумрудите на Калхун във вестника, беше обсебен от тях, повече от всеки друг път в кариерата си досега. За Интерпол, а и в собствените си очи, той беше един от най-интелигентните и непредвидими крадци на двата континента. Изумрудите се превърнаха за него в предизвикателство, на което не можеше да устои. Не се пазеха в сейф, нито бяха изложени в музей. Не украсяваха и врата на някоя богата дама. Те лежаха скрити някъде тук, в тази стара къща, в очакване да бъдат намерени от някого. Възнамеряваше той да бъде този някой.

Съжаляваше за инцидента с Аманда вчера, но повече съжаляваше, че тя прекъсна проучването му. Макар че не беше противник на употребата на насилие, сам рядко прибягваше до него. Негова беше грешката, че се поддаде на нетърпението и реши, че сватбата ще бъде чудесно прикритие, което ще му позволи спокойно да разгледа къщата. Днес обаче щеше да разгледа стаите като гост.

Какво от това, че беше крадец от южните предградия на Чикаго. Новият костюм от две хиляди долара, лекият английски акцент и елегантните маниери можеха да накарат дори и най-прозорливите да го поканят в салоните си.

Почука и зачака. Кучето го посрещна с лай и Ливингстън присви очи. Ненавиждаше кучетата, а вчера този малък помияр едва не го ухапа, преди да успее да му даде приспивателно. Когато Коко отвори вратата, погледът му отново беше ясен и очарователната усмивка — на мястото си.

— Господин Ливингстън, радвам се да ви видя отново — Коко се опита да му подаде ръка, но после реши, че с по-добре да хване кучето за козината, преди да е разкъсало дрехите му. — Престани, Фред. Внимавай как се държиш — Коко опита да се усмихне. — Той наистина е много миличък. Никога не е такъв, но вчера имаше неприятности и сега не е на себе си — взе Фред на ръце и извика Лайла.

— Надявам се, че моето посещение в неделя няма да ви обезпокои, госпожо Макпайк. Не устоях на изкушението и настоях пред Аманда да ми покаже къщата.

— За нас е удоволствие да ви приемем — отвърна Коко, макар че когато Фред продължи да лае и ръмжи, тя не беше вече толкова сигурна. — Аманда все още не се е прибрала, макар че не мога да разбера кое я задържа.

Лайла слезе при тях усмихната.

— А аз мога много точно да си представя кое я задържа — но когато се обърна към госта им, погледът й помръкна. — Здравейте, господин Ливингстън.

— Фред е малко нервен днес — с умоляващ поглед Коко подаде кучето на Лайла. — Защо не го отведеш?

— Ще се погрижа за него — когато тръгнаха надолу по коридора, тя тихо промърмори на кучето. — И аз не го харесвам, Фред. Имаш ли представа защо е така?

— Е — усмихна се Коко с облекчение, — какво ще кажете за чаша шери? Можем да я изпием в Японския кабинет. Мисля, че е в стил от времето на Чарлз Първи.

— За мен ще бъде удоволствие — удоволствие беше за него и да забележи, че тя носи великолепни перли.

Когато двайсет минути по-късно Аманда пристигна, следвана неотлъчно от Слоун. Коко разказваше на Ливингстън историята на рода. И двамата се възхищаваха на бюфета от осемнайсети век.

— Уилям, съжалявам, че закъснях.

Ливингстън хвърли поглед към Слоун и разбра, че няма да му се удаде да проникне в „Тауърс“ чрез Аманда.

— Съжаленията си излишни. В лицето на твоята леля имах най-очарователната и гостоприемна домакиня.

— Леля Коко знае повече от всички нас за мебелировката тук. Това е Слоун О’Райли. Архитектът, който ръководи реконструкцията.

— Господин О’Райли — ръкостискането между двамата мъже беше кратко. Елегантният търговец на антики, който предпазливо отпиваше шери, никак не се хареса на Слоун. — Работата тук трябва да е истинско предизвикателство за вас.

— Ще се справим някак.

— Тъкмо разказвах на Уилям колко трудна и изнурителна е работата по търсенето на всичките тези документи — лицето на Коко грейна. — Но аз съм решила да проведа нов сеанс. Утре вечер, първата нощ от новолунието.

Аманда опита да сподави въздишката си.

— Лельо Коко, убедена съм, че гостът ни не се интересува от това.

— Напротив — Ливингстън се обърна към Коко и вложи целия си чар в усмивката си, докато в главата му се оформи план. — Ако не възникне някакъв неотложен ангажимент, бих се радвал да присъствам и аз.

— Заповядайте. Може би ще искате да разгледате горните етажи?

В този момент Алекс връхлетя през вратата на терасата, следван от Джени и Сузана. И тримата се заливаха от смях. Ръцете и джинсите им бяха ужасно изцапани. Алекс се закова пред Ливингстън и впи очи в него.

— Кой е тоя? — попита той.

— Алекс, не бъди невъзпитан — Сузана хвана ръката му, преди да е успял да размаже част от мръсотията, която го покриваше, по елегантния бежов панталон на Ливингстън. — Простете. Бяхме в градината. Сгреших, че споменах за сладолед.

— Не се извинявайте — Ливингстън се насили да се усмихне. Ако имаше нещо, което мразеше повече от кучетата, това бяха малките недружелюбни хлапета. — Те са… прекрасни.

Сузана стисна ръката на сина си.

— Не бих казала — усмихна се тя. — Но всички ние ги обожаваме.

Когато ги повлече към кухнята, Алекс хвърли един последен поглед през рамо.

— Има противни очи — каза той на майка си.

— Не ставай глупав. Смутен беше, защото ти едва не го събори.

Но Алекс погледна многозначително към Джени, която кимна.

— Като змията в Рики-Тики-Тави.

— Мръднеш ли, ще те застрелям — произнесе злобно Алекс познатата им фраза от анимационното филмче.

— Стига, стига. Тръпки ме побиват — разсмя се Сузана. — Който остане последен, той ще измие чиниите.