Нора Робъртс
Съпруг за Аманда (10)

Девета глава

— Виждаш ли — Аманда леко целуна Слоун, — не е толкова лошо.

Той не беше склонен да бъде лесно убеден.

— Пет часа вися тук. Не разбирам защо Коко трябваше да го кани на вечеря.

— Защото е очарователен и е сам — тя се разсмя и обви ръце около раменете му. — Забрави ли чаените листенца?

Бяха в прекрасната, украсена с дърворезба беседка, издигната върху крайбрежната скала. Слоун докосна с устни шията на младата жена.

— Какви листенца?

— Онези, които… предсказаха на леля Коко, че при нас ще дойде мъж, който ще промени живота ни.

— Мислех, че това съм аз? — Устните му галеха ухото й.

— Може би — тя извика изненадана, когато почувства зъбите му върху кожата си. — Варварин.

— Понякога кръвта на моите предци чероки надделява в мен.

Тя изви глава и се вгледа в очите му.

— Как направи това с мен? — прошепна, когато той докосна с език влажните й устни.

— Кое?

— Караш ме така болезнено да те желая.

Слоун целуваше косите й.

— Нека влезем. Можеш да ми покажеш стаята.

— Коя стая? — Аманда потърка лице в рамото му.

— Стаята, в която ще се преструвам, че се прибирам да спя, докато всъщност ще прекарвам нощите с теб.

— За какво говориш?

— Говоря за това, че искам да те любя. И за това, че няма да си тръгна оттук, докато алармената система не бъде монтирана.

— Не трябва…

— Трябва — отново притисна устни в нейните той.

В стаята й до леглото имаше свещи, които тя запали. Меката им светлина разпръсна мрака и стопли тишината. Сузана беше оставила цветя във вазата. Изящни бели лилии, Аманда вдъхна с наслада тръпчивия им аромат. Някъде далече долу, при скалите, глухо отекваше шумът на прибоя.

Останал без дъх, със замъглени сетива, Слоун застана до Аманда. Знаеше, че ръцете му са груби и ще я наранят, ако не ги водеше сърцето му. Копнежът му беше толкова силен, че би могъл да го накара да бъде безмилостен, ако не се овладееше.

— Почакай — прошепна той. Трябваше му време, за да си поеме дъх и да възвърне разума си.

— Не — Аманда зарови пръста в косата му и го привлече към себе си, после прокара длани по кожата му. Ласките й бяха агресивни и отчаяни. Отчаяни заради копнежа да го накара да забрави всичко, да го накара да обезумее и да се почувства безсилен и уязвим, както се чувстваше и тя самата.

 

 

— Да, господин Щенерсон. — Аманда опита да потисне пулсиращата болка в слепоочията си, причинена от монотонния глас на шефа й. Дежурството й свършваше след десет минути. Дори планираният за тази вечер сеанс не помрачи настроението й. Скоро щеше да бъде със Слоун. Може би щяха да намерят време да се разходят преди вечеря.

— Изглежда сте доста разсеяна в работата си, госпожице Калхун.

Думите му я накараха отново да се върне към реалността. И я изпълниха с чувство за вина.

— Трябваше да разрешите случая по повод оплакванията на господин и госпожа Уикън — моливът му нервно почукваше по бюрото. — Много съм разстроен от факта, че един от нашите сервитьори е обърнал поднос с напитки върху полата на госпожа Уикън.

— Да, господине. Дрехите й вече са почистени. Уредих да получават и безплатна вечеря всеки ден до края на престоя им. Те са удовлетворени.

— Уволнихте ли сервитьора?

— Не, господине.

Щенерсон вдигна вежди.

— Мога ли да попитам защо, след като специално ви помолих за това?

— Защото Тим работи при нас вече три години и трудно може да бъде обвинен, задето е обърнал подноса, след като малкият син на Уикън е протегнал крак и го е спънал. Няколко души от персонала и гостите, които са били там тогава, могат да го потвърдят.

— Това няма никакво значение. Аз изрично се разпоредих.

— Да, господине — пулсиращата болка в слепоочията й вече ставаше непоносима. — Но след като се запознах по-подробно с обстоятелствата, взех друго решение.

— Трябва ли да ви напомня кой от двама ни е управител на този хотел?

— Не, господине, но мисля, че след всичките тези години, през които съм работила тук, мога да се надявам да се доверите на преценката ми — Аманда пое дълбоко дъх и решително продължи: — В противен случай, мисля, че е по-добре да ви помоля да приемете оставката ми.

Той премигна и прочисти гърлото си.

— Не мислите ли, че това е малко крайно?

— Не, господине. Ако смятате, че не съм достатъчно компетентна да взема определени решения, това би накърнило интересите на компанията.

— Не става дума за липса на компетентност, а за недостатъчен опит. Все пак — добави той и примирително вдигна ръце — убеден съм, че в случая поведението ви е било продиктувано от стремежа да разрешите случая по най-справедливия начин.

— Да, господине.

Аманда излезе от кабинета му със стиснати зъби. Във фоайето я застигна Уилям и тя се застави да се усмихне.

— Исках да ви благодаря за гостоприемството и прекрасната вечеря.

— Удоволствието беше наше.

— Предполагам, че ако отново ви поканя на вечеря, ще оправдаете отказа си с друга причина, различна от политиката на хотела?

— Уилям, аз…

— Да, да… — той потупа ръката й. — Разбирам. Не мога да потисна разочарованието си, но разбирам. Предполагам господин О’Райли ще присъства довечера на сеанса?

— Ако сам прояви интерес — разсмя се Аманда.

— Наистина съжалявам, но за мен ще бъде невъзможно да се присъединя към вас. Казахте, че е в осем часа, нали?

— Не, в девет. Леля Коко ще ни събере около голямата маса в трапезарията, ще ни накара да се хванем за ръце и да изпращаме алфа-вълни или и аз не знам точно какво.

— Надявам се да науча от вас дали сте получили послание от… отвъдното.

— Разбира се. Лека нощ.

— Лека нощ.

Когато се разделиха, той погледна часовника си. Имаше достатъчно време, за да се приготви.

 

 

— Мислех, че ще те намеря тук. — Аманда влезе в голямата кръгла стая в кулата на Бианка.

Лайла се беше свила върху възглавниците до прозореца и не откъсваше поглед от скалите.

— Да, с кръвожадния Фред сме тук — тя се отърси от унеса си и погали кучето по козината. — Настройваме се за сеанса тази вечер.

Аманда се отпусна уморено до нея.

— Какво изтри щастливата ти усмивка, с която се събуди сутринта? Със Слоун ли се скарахте?

— Не.

— Щенерсон? — Лайла се усмихна на изражението, което се изписа върху лицето на Аманда. — Защо позволяваш да те разстройва. Манди? Този човек е невестулка.

— Защото работя за него.

— Ами тогава приключи с това.

— Лесно ти е да говориш така. Но не можем да живеем ден за ден като вълшебни горски елфи — тя млъкна и въздъхна, отвратена от себе си. — Прости ми.

Лайла вдигна рамене.

— Изглежда Щенерсон не е единствената причина за лошото ти настроение.

— Той започна всичко. Каза, че съм разсеяна и беше прав.

— Била си малко разсеяна? Голяма работа!

— За мен е от значение. Харесвам работата си и се справям чудесно. Но не мога да се съсредоточа нито върху нея, нито върху огърлицата или каквото и да е било друго, след…

— Откакто тук се перчат каубои от Запада.

— Не е смешно.

— Защо пък не? — Лайла обви коленете си с ръце и сложи брадичка върху тях. — Значи си била малко разсеяна, поставила си на погрешно място един от твоите списъци или си закъсняла за среща с пет минути. И какво от това?

— Ами ето това! Той ме променя и аз не зная какво да правя! Имам свои отговорности, задължения. По дяволите, имам цели! Трябва да мисля за бъдещето. А той идва тук и проваля всичките ми планове. След няколко седмици ще свърши работата си, ще се върне отново в Оклахома, а в моя живот цари пълен хаос.

— А ако те помоли да тръгнеш с него?

— От това се страхувам повече — Аманда се надигна неспокойно и нервно закрачи из стаята. — Какво да правя тогава? Да захвърля всичко, което съм постигнала, на което съм се надявала само защото той иска така?

— А би ли го направила?

— Страхувам се, че да.

— Тогава защо не поговориш с него?

— Не мога — Аманда отново седна до нея. — Не сме говорили за бъдещето. Предполагам, и двамата се страхуваме да мислим за това. Днес за пръв път осъзнах, че само преди месец дори не го познавах. Безумие е да се опитвам да планирам живота си заради някого, когото познавам съвсем отскоро.

— А ти винаги си била толкова практична.

— Да.

— Тогава остави нещата така. Когато му дойде времето, двамата сами ще достигнете до подходящо решение.

— Надявам се, че си права. Разбира се, че си права. Ще поработя в хранилището до вечеря.

— И надявам се, вече си по-спокойна — Лайла се усмихна на себе си, когато Аманда излезе. После се наведе и целуна Фред по носа. — Ела, да видим дали ще успеем да я изкараме от релси.

 

 

Слоун влезе в хранилището, въоръжен с бутилка шампанско, кошница с храна и някои от сестринските съвети на Лайла. „Не я оставяй да мисли, голямо момче. Не бива да й позволяваш да започне да анализира нещата.“ Не беше много сигурен кое е подтикнало Лайла да говори така, но съветът й му хареса. Както му хареса сега и Аманда, седнала зад бюрото в хранилището с прибрани коси, затрупана с прашни кутии и разхвърляни папки.

— Малко почивка, Калхун?

— Какво? — тя рязко вдигна глава. — О, не те чух, че влизаш.

— Къде беше?

— Назад във времето, в 1929 година. Изглежда, моят невероятен прапрадядо е направил куп пари с контрабанда на алкохол от Канада по време на режима.

— Добрият стар Фъргюс!

— Алчният стар Фъргюс! Но несъмнено бизнесмен до мозъка на костите си. Щом е водел такова прецизно счетоводство за незаконните си сделки, със сигурност би отбелязал продажбата на изумрудите, ако е имало такава. Но никъде не открих нищо. Започвам да мисля, че ги е скрил в някакъв таен сейф, за който никой не знае.

— Мислех, че Бианка ги е скрила.

— Така разказва легендата. Но нямаме много информация за Бианка. Прапрадядо е унищожил всичките й портрети, писма, всичко, което би му напомняло за нея. Намерихме само един неин малък бележник.

— Трябва да е бил побъркан.

— Да, мисля, че много е скърбял за нея.

— Не. Ако беше така, щеше да запази всичко.

— Може би спомените са му причиняват болка?

— Ако я е обичал, той не би имал нищо против спомените. Когато обичаш някого, всичко свързано с него ти е скъпо. Какво ти е, Аманда? Толкова си напрегната.

— Прекалено дълго стоя тук.

— Тогава идвам точно навреме — Слоун извади бутилката от кошницата.

— Какво е това?

— Повечето хора го пият. Коко приготвя вечерята, Лайла й помага…

— Наистина ли?

— Наистина. Сузана пише домашни с децата, а ние ще вечеряме тук сами. Донесох студено пиле с аспержи и ягоди — Слоун вдигна чашата си към нея и отпи. — През целия ден мислих за теб.

— Слоун, трябва да поговорим.

— Разбира се — той се наведе към нея и докосна косите й с устни. — Но защо първо не си починем малко?

— Ще закъснеем за сеанса.

— Няма — той я привлече към себе си. — Коко реши, че вибрациите са неблагоприятни. Някаква намеса на тъмно присъствие.

— Съвсем в стила на моята трезвомислеща леля.

— Сега иска да изчака до последната нощ на пълнолунието — устните му докоснаха клепачите й. — Можем да останем тук цялата вечер.

— Това ще бъде първият ми среднощен пикник.

— Когато се оженим, това ще се превърне в наша традиция.

Аманда рязко се изправи и разля чашата с шампанско.

— Какво искаш да кажеш с това „когато се оженим“?

— Ами нали знаеш, когато хората се женят, стават съпруг и съпруга…

Аманда постави чашата върху бюрото с подчертано внимание. Точно така! Точно както очакваше! Добре се нареди сега, Калхун! Като в капан!

— Кое те кара да мислиш, че ще се оженим? — тънката бръчица отново се беше появила между веждите й и това не му харесваше.

— Ти ме обичаш и аз те обичам. За мен е логично сватбата ни да бъде следващата стъпка.

— От твоя гледна точка това може да е стъпка, но от моя е голям скок. Не можеш да очакваш от мен, че ще го направя просто така.

— Защо не?

— Защото не мога. Първо, изобщо не съм мислила за женитба в близките няколко години. Трябва да се погрижа за кариерата си.

— Каква е връзката между едното и другото?

— Огромна. Вече съм ужасно объркана, около мен всичко е в пълен хаос — Аманда млъкна и нервно прокара ръка по косата си. — Погледни ме. Само ме погледни. Седя тук, на пода на хранилището, полуразсъблечена, с мъж, когото познавам от две седмици. Това не съм аз.

Слоун плъзна ленив поглед по тялото й, после отново прикова очи в лицето й.

— Тогава коя, по дяволите, е тази жена?

— Не зная — тя трескаво започна да оправя дрехите си. — Вече и аз не зная. И вината за това е твоя. Сънувам с отворени очи, когато трябва да работя. Любя се с теб, когато имам среща. Правя нощни пикници във време, когато трябва да чета документите тук. Всичко си има граници.

— Точно така! Защо просто не седнеш и не поговорим като хората?

— Не, няма да седна. Ти отново ще започнеш да ме целуваш и аз няма да мога да мисля. Няма да ти позволя да планираш живота ми, без дори да ме попиташ за мнението ми, без преди това да ме помолиш поне за разрешение. Отново вземам живота си в свои ръце — тя грабна първото нещо, което и попадна и го хвърли към него. Случиха се очилата й. После тръгна решително към вратата. — Ти си глупак! Можеш да забравиш за романтичното си предложение!

 

 

Горещият следобед ни достави неизмеримо удоволствие. Кристиан ме изненада с малка кошница с вино и студена шунка. Седяхме заедно сред дивата трева, по-никнала между скалите и гледахме лодките, които се плъзгаха лениво долу по водата. Златистият въздух трептеше. В тези наши самотни следобеди се таи магията на слънцето, топлината и горещият уханен вятър. Когато съм с Кристиан, винаги се чувствам така.

Говорихме за всичко и нищо. От началото на лятото той вече направи два мои портрета. Няма да бъда нескромна, ако призная, че изглеждам красива на тях. Коя жена не е красива, когато е влюбена? И когато е рисувана от влюбен в нея мъж? Ако някога съм изпитвала съмнения в дълбочината и искреността на чувствата му, сега вече мога да погледна портретите и да бъда сигурна в него.

Казах, че говорихме за всичко и за нищо. Никога не споменаваме за бързината, с която дните се превръщат в седмици. Остават ни още толкова малко седмици, преди да напусна острова и Кристиан. Мисля си, че тогава нещо в мен ще умре.

Снощи бяхме на бал с Фъргюс. Той беше много весел, въпреки че всички говореха за война. Казва, че винаги е имало войни и умните хора винаги ще знаят как да правят пари от това. Ужасих се, когато го чух, но той дори не ми обърна внимание. „Ти трябва да мислиш как да похарчиш парите. Правенето им е моя работа“ — ми каза той.

Разстроих се, защото не парите ме накараха да се омъжа за него, нито пък парите са онова, което ме задържа в семейството. И двамата имаме задължения. Все пак живея под неговия покрив, ям от храната му, приемай подаръци от него.

Мисълта, че малкият пикник, импровизиран от Кристиан, ми донесе повече наслада от всички пищни вечери, които Фъргюс купуваше с парите си, ме утеши. И за да му доставя удоволствие, останах с изумрудите. Те нежно проблясваха в полусянката. Напомняха ми за моята вина и моята радост.

Ако не бяха децата… Но сега не мога да мисля за това. Те съществуват. Каквито и грехове да извърша, никога не бих ги напуснала. Те нямат нужда от Кристиан, нито пък аз имам право да ги пренебрегна. Зная, че те ще бъдат моята утеха в самотата ми. Благословена съм с тях и не трябва да скърбя за детето, което с Кристиан никога няма да имаме.

Довечера, когато угася светлината, ще се опитам да спя бързо. Защото ще дойде утрото, а след утрото идва златният следобед, когато отново ще бъда с Кристиан.