Нора Робъртс
Съпруг за Аманда (4)

Трета глава

Предвкусваща удоволствието от ледената вода. Аманда се гмурна в басейна. Студът я накара да потръпне, но тя пое дъх и заплува обичайните петдесет дължини. Едва ли имаше нещо, което харесваше повече от това да започне деня с голямо натоварване. От натрупаното напрежение не оставаше и следа и тя се чувстваше ободрена и в състояние да посрещне неприятностите, които новият ден би й сервирал. Това съвсем не означаваше, че не харесва работата си като заместник-управител на големия хотел. И особено когато тя й даваше привилегията да ползва басейна на хотела преди гостите.

Сега, в началото на май, сезонът едва започваше, а повечето стаи вече бяха заети и тя почти нямаше свободно време. Но когато имаше възможност, отделяше за себе си този час и това беше подаръкът, който сама си правеше.

Догодина щеше да бъде управител на „Тауърс“ — хотел от веригата „Сейнт Джеймс“. Като че ли целта, която си беше поставила откакто за пръв път, на шестнайсет години, получи работа в рецепцията на половин работен ден, щеше да стане реалност.

Понякога се поддаваше на униние и тогава я глождеше мисълта, че ще получи тази работа само защото Трент щеше да се ожени за сестра й. Но това я караше единствено да работи повече, за да си докаже, че заслужава подобно доверие.

Ще бъде управител на изключителен хотел от една от най-добрите вериги в страната. И не какъв да е хотел, а „Тауърс“. Част от нейното наследство от собствената й история и семейство. Ще й бъдат поверени десетте луксозни апартамента, които Трент планираше да създаде в западното крило. Ако се окажеше прав, репутацията на „Сейнт Джеймс“ и легендата за „Тауърс“ щяха да пълнят апартаментите през цялата година.

Ще се справи. Ще бъде изключителна. Всеки гост, щом си тръгне от „Тауърс“, ще си спомня за чудесното обслужване, ненатрапчивото присъствие и безупречната организация. Така щеше да бъде. И щеше да приключи с непосилния труд за един взискателен и вечно недоволен шеф и с нежеланието, с което вършеше цялата работа, а после отстъпваше дивидентите другиму. Най-после дивидентите и провалите, разбира се, ще бъдат само нейни. Въпрос на време. Докато реконструкцията приключи. Това й напомни за Слоун О’Райли. Надяваше се, че Трент знае какво прави. Озадачена беше как е възможно елегантен и изтънчен мъж като Трентън Сейнт Джеймс Трети да бъде приятел с примитивен тип като О’Райли. Е ако трябваше да бъде искрена, и тя самата не можеше да се познае в цялата тази история, но това вече беше друг въпрос.

Аманда отново достигна ръба на басейна и се обърна. Изящните й ръце с добре очертани мускули се плъзнаха по водата. Не съжаляваше за нищо. Оказа се достатъчно прозорлива. От самото начало той се държеше прекалено нагло и фамилиарно, не се опитваше и да прикрие глупавото си самодоволство. Дори си позволи да я целуне. Без ни най-малък повод от нейна страна. Напротив. Той просто седеше там, хилеше се като пълен глупак и я целуна. При този спомен почувства, че въздухът отново не й достига. Не че й беше приятно, побърза тя да се увери. Ако Кейти не беше влязла, щеше да му даде да разбере. Макар че не знаеше какво точно трябваше да разбере той.

Беше вбесена. Този недодялан груб мъж с мазолести длани и прашни ботуши изобщо не и харесваше. В представите й идеалният мъж притежаваше изящни, елегантни маниери, беше образован, излъчваше усещане за сигурност и успех. Когато започне да се интересува от подобен род отношения, ако това разбира се, изобщо някога се случи, изискванията й щяха да бъдат точно такива. Каубои, които говорят провлачено, нямат никакви шансове. Наистина той разговаряше много мило с децата, но това не беше достатъчно, за да компенсира останалите му недостатъци. Спомни си как Слоун флиртуваше с леля Коко по време на вечеря. Забавляваше Кейти с истории от годините, прекарани от Трент в колежа, търпеливо отвръщаше на безкрайните въпроси на Алекс и Джени за коне, индианци и револвери барабанлии. Струваше й се, че в държанието му към Сузана се промъкват нотки на интимност. Да, обръщаше й подчертано внимание. Аманда реши, че е донжуан. Ако Лайла присъстваше на вечерята, навярно щеше да флиртува и с нея. Но когато ставаше дума за мъже, Лайла можеше да се грижи за себе си. Сузана беше различна. Красива, чувствена, странно уязвима. Бившият й съпруг я нарани и вече никому, дори на наперения Слоун О’Райли не би се удала подобна възможност. Това поне беше сигурно.

Отново наближи края на басейна и се гмурна дълбоко. Когато отново изплува във водата до нея се появи отражение, което й беше много познато.

— Здрасти — насреща й се хилеше Слоун. Слънчевите лъчи къпеха гърба му и хвърляха червени отблясъци върху разрешената му коса. — В добра форма си, Калхун.

— Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Тук? — той хвърли поглед към огряната от слънцето бяла фасада на хотела. — О, може да се каже, че тук пуснах корени — без да откъсва поглед от нея, той посочи зад рамото си. — Стая 320.

— Гост си на хотела? — Аманда опря лакти на парапета.

Слоун се усмихна мило и се наведе към нея. Кожата на лицето й беше като от коприна. Сега без грим, изглеждаше удивително нежна.

— Приятен начин да започнеш деня.

— Беше — Аманда скептично сви пълните си устни.

— А ти какво правиш тук?

— Тук работя.

— Наистина ли? — Слоун явно беше заинтригуван.

— Наистина. Заместник-управител съм.

— О! — Слоун предпазливо потопи пръст в басейна.

— Проверяваш температурата на водата преди гостите ли? Това се казва предана на работата си.

— Басейнът е отворен след десет.

— Не се притеснявай — той натъпка длани в джобовете на джинсите си. — Все още нямам намерение да плувам — възнамеряваше да се поразходи. Искаше да остане сам и да върви дълго. Но това беше преди да я види в басейна. — Предполагам, че ако имам някакви проблеми, ти си тази, към която трябва да се обърна.

— Точно така — Аманда отиде до стъпалата и излезе от басейна. Елегантният бански костюм в синьо-зелен цвят беше прилепнал към тялото й. — Доволен ли си от стаята си?

— Моля? — краката й биха взели ума на всеки мъж. Стройни, елегантни и километър дълги.

— Стаята ти — повтори тя и протегна ръка към хавлията. — Харесва ли ти?

— О, да, чудесна е. Просто чудесна — Слоун плъзна поглед по бедрата й, по тесния ханш и спря очи на лицето й. — Гледката си струва цената.

— Гледката към залива е безплатна — Аманда уви хавлията около себе си. — Както и добрата закуска, която точно сега сервират в ресторанта. Можеш да се възползваш от нея.

— Открих, че няколко кроасана и чаша кафе трудно биха задоволили глада ми. Защо не се присъединиш към мен за една наистина добра закуска?

— Съжалявам — близостта му карате сърцето й да бие учестено. — На служителите тук не се препоръчва да общуват с гостите.

— Предполагам, че в случай като този може да се напрани малко изключение… Ние сме стари приятели.

— Не бих казала дори, че сме нови приятели.

Усмивката му отново беше ленива и настоятелна, усмивка на човек, който знае всичко.

— Можем да уточним това по време на закуска.

— Невъзможно е, съжалявам — Аманда опита да се извърне, но Слоун докосна рамото й.

— Оттам, откъдето идвам, хората са много по-сърдечни.

И понеже й беше невъзможно да си тръгне, Аманда реши поне да изясни нещата.

— Откъдето пък идвам аз, хората са много по-любезни. Ако имаш някакви проблеми по време на престоя си в хотела, за мен ще бъде удоволствие да ги разреша. Ако имаш въпроси, свързани с „Тауърс“, на твое разположение съм. Като оставим това настрана, няма какво повече да обсъждаме.

Слоун слушаше търпеливо. Харесваше му начинът, по който дрезгавият и глас можеше да звучи ледено, докато в същото време очите й блестяха.

— В колко часа идваш тук сутрин?

Аманда въздъхна примирено. Явно нямаше лесно да се справи с нето.

— Девет часа, така че ако ме извиниш, сега трябва да се облека.

Слоун вдигна поглед към слънцето.

— Струна ми се, че до началото на работното ти време остава още час. Убеден съм, че ти е нужно много по-малко, за да се приготвиш.

Аманда притвори очи и се помоли Бог да я дари с търпение.

— Слоун, опитваш се да ме дразниш ли?

— И през ум не ми минава. Предложението бе съвсем спонтанно — той хвана лакътя й. — Наистина.

Близостта му караше сърцето й да бие по-бързо и това й се стори непоносимо.

— Какво стана с теб, О’Райли? Мисля, че бях достатъчно ясна.

— Бих искал да мога да ти обясня какво става с мен — той я притегли към себе си. Присмехът, които беше свикнала да вижда в очите му, се смени с нещо друго, което не можеше да определи, но което я плашеше. И вълнуваше. — Ти си като свежа глътка вода — промърмори Слоун. — Винаги, когато съм с теб, чувствам тази жажда — с рязко движение я претегли към себе си. — Меката глътка вчера не беше достатъчна — наведе се и леко ухапа долната й устна. Почувства тръпките, които пробягаха по тялото й, но в погледа и нямаше страх. Следа от паника — да, но не и страх. Не беше сигурен дали няма да го отблъсне. Ако това се случеше, пред него нямаше избор, независимо от онова, което изпитваше. Но тя не казваше нищо. Просто стоеше неподвижно с широко разтворени очи. Нежно докосна лицето и с устни. Клепачите й потрепнаха. — Искам още — прошепна той.

Младата жена сви юмруци, но не го отблъсна. Битката беше вътрешна. Стоеше, разкъсвана от противоречиви чувства. Беше като в капан, нямаше сили да се съпротивлява, мислите й бяха объркани. Твърди и горещи, устните му обсипваха лицето й с целувки, ръцете му притискаха мокрото й тяло.

Аманда плъзна ръце по раменете му, зарови пръсти в косата му. Обзе я отчаяние. Ново, ужасяващо и едновременно удивително. То я накара да се притисне към него, докато устните й горяха от копнеж.

Промяната го шокира. Привикнал беше в присъствието на жена сетивата му да се замъгляват, тялото му да изтръпва и кръвта да изгаря вените му. Но този път беше различно. Само допреди миг тя така упорито се съпротивляваше, а сега гореше от трескаво нетърпение, което той добре познаваше, което сега опияняваше и него, което го караше да забрави всичко друго, освен нея. Единственото, което чувстваше, беше хладната, мека коприна на кожата й, единственото, което искаше да вкуси, беше сладката топлина на устните й. Желаеше я до болка.

— Аманда — прошепна той. Тя стоеше неподвижно с премрежен поглед и разтворени устни. — Нека се качим в стаята ми.

— Стаята ти? — с несигурни пръсти тя докосна устните си, после и слепоочията си. — Стаята ти?

Господи, този дрезгав глас и замъгленият поглед бяха в състояние да го накарат да падне на колене. Досега не му се беше случвало да проси любовта на една жена. Страхуваше се, че с Аманда това щеше да е неизбежно.

— Ела с мен — обви раменете й той. Хавлията се беше свлякла върху плочите. — Трябва да останем сами, за да довършим това.

— Довършим?

Слоун изстена и отново впи устни в нейните в дълга ненаситна целувка.

— Страхувам се, че ще закъснееш за работа.

Хвана я за ръка и я поведе към изхода на басейна, но тя поклати глава. Стаята му? Мислите й се лутаха трескаво. Да довършат? Господи, докъде стигна! И какво, трябваше да направи сега?

— Не! — тя се отдръпна и пое дълбоко дъх, но не успя да потисне вълнението си. — Няма да отида никъде.

— Не е ли малко късно да си играем на такива игри? — ръката му се плъзна към тила й. — Желая те. И няма да успееш да ме убедиш, че ти не ме желаеш. Не и след всичко това.

— Не играя игри — събра сили да каже тя и се учуди дали ударите на сърцето й не заглушават гласа й. Най-сетне се бе опомнила. — И не смятам да започвам сега — повтаряше си, че тя е по-уязвимата, че не е от жените, които се втурват в хотелските стаи след мъже, които едва познават. — Искам да остана сама.

— Не — опитваше да се овладее, докато гневът и желанието се бореха в него. — Винаги довършвам онова, което започвам.

— Смятай всичко между нас за свършено. Аз не съм започвала нищо.

— Защо?

— Познавам мъжете като теб, О’Райли — тя се извърна, за да избегне прегръдката му.

— Така ли? — той пое дълбоко дъх.

Гневът правеше движенията й несръчни и тя едва успя да навлече хавлията си.

— Скиташ от град на град и през свободното си време завличаш в леглото всяка леснодостъпна жена, която ти попадне — яростно пристегна колана. — Е, аз не съм леснодостъпна жена.

— Грешиш в преценката си за мен. Аманда — беше се отдръпнал, но не откъсваше поглед от нея. Излишно беше да се опитва да й обяснява, че с нея се чувства различно. Нямаше време сам да осмисли това. — Приеми го като предупреждение. Това съвсем не е краят между нас. Аз ще те имам.

— Ще ме имаш? — тласната от гордост и ярост, тя пристъпи към него. — За какъв се мислиш, ти себичен самодоволен негодник.

— Можеш да си спестиш комплиментите за по-късно — прекъсна я Слоун. — Защото ще говорим отново, Аманда. Насаме. Само ти и аз. И ти обещавам, че няма да бързам — идеята му харесваше и той се усмихна. — Кълна се, че когато се любя с теб, няма да бързам — мъжът прокара пръсти по яката на хавлията й. — И тогава ще те накарам да изгубиш ума си.

Тя отблъсна ръката му.

— Вече успя да го направиш.

— Благодаря. Ще намина да проверя какво става със закуската. А на теб желая приятен ден.

Би могъл да бъде приятен, мислеше си Аманда, без да откъсва поглед от него, докато той се отдалечаваше. Ако Слоун го нямаше.

 

 

Не само че този ден работи до късно, но и трябваше да изслуша една от досадните лекции на господин Щенерсон за ефективността на труда. Господин Щенерсон беше маниерният и вечно хленчещ главен директор на хотела. Раздаваше пълномощия и така упражняваше надзор. Това му позволяваше да хвърли вината върху другите, когато нещата не вървяха добре и да обира лаврите, когато всичко беше наред.

Аманда стоеше в обширния му кабинет в пастелни тонове и не откъсваше поглед от оплешивяващата му глава, докато той четеше дългия списък от оплаквания.

— Почистването на стаите закъснява с около двайсет минути. При случайна проверка на третия етаж, открих целофанена опаковка под леглото в 302 — той развя хартийката като флаг. — Надявам се да положите повече старание в работата си, госпожице Калхун.

— Да, господине — „Надут тъпак“. — Лично ще говоря с прислугата.

— Гледайте да го направите — вдигна вечния си бележник. — Бързината на обслужването по стаите е занижена с осем процента. Ако продължаваме по този начин в най-натоварените дни от сезона обслужването ще бъда влошено с двайсет процента.

За разлика от Щенерсон, Аманда беше прекарала в кухнята часовете между закуската и обеда.

— Може би ако наемем още един, или двама сервитьори… — започна тя.

— Решението не е в увеличаването на персонала, а в извличането на повече ефективност от хората, с които разполагаме — тупна той с пръст върху бележника си. — До края на следващата седмица очаквам персоналът да бъде в отлична форма.

— Да, господине — „Нагъл ветропоказател.“

— Очаквам от вас да запретнете ръкави и енергично да се заемете със задълженията си, госпожице Калхун — прибра меките си бели ръце и се облегна назад. Преди отново да заговори. Аманда знаеше какво ще последва. Можеше наизуст да издекламира речта му. — Преди двайсет и пет години, аз разнасях подносите за гостите на този същия хотел. Единствено чрез желязна самодисциплина и оптимистичен поглед към живота достигнах поста, на който съм днес. Ако искате да успеете, а защо не и да наследите това място след пенсионирането ми, вие трябва напълно, а се посветите на хотела. Дисциплината на персонала е изцяло отражение на собствената ви самодисциплина, госпожице Калхун.

— Да, господине — искаше й се да му заяви, че само след година тя ще има свой персонал, свой кабинет и че той ще има възможност да целуне изкупителната си жертва за довиждане. Но сега не можеше да му каже това. Дотогава имаше много време, а тя се нуждаеше от работа и от седмичните си чекове. — Веднага ще говоря с персонала в кухнята.

— Добре, добре. А сега, искам тази вечер да бъдете тук, защото аз ще отсъствам. О, и проверете резервациите за август. Планирайте порциите за закуска. И говорете с персонала на басейна за липсващите хавлии. Само този месец вече изчезнаха пет.

— Да, господине — „Още нещо? Да си лъсна обувките, или измия колата?“

— Засега това е всичко.

Аманда отвори вратата и опита да си наложи маската, която си беше избрала за случаи като този. Единственото, което искаше да направи сега, беше да остане сама и да не вижда никого. Но не успя дори да си го помисли, и вече я викаха на рецепцията.

 

 

Слоун се настани във фоайето само, за да може да я вижда. Изненада се, че по това време е още на работа. Беше прекарал деня в „Тауърс“ и сега куфарчето до креслото му беше натъпкано с бележки, измервания и скици. С удоволствие би поръчал студена бира и печено месо.

Но тя беше тук. Успокояваше гостите, наставляваше служителката на рецепцията, подписваше документи. И отново изглеждаше хладна и свежа като изворна вода. Наблюдаваше я докато свали обецата си, преди да доближи телефонната слушалка до ухото си. Реши, че възможността да бъде тук и да я гледа, е едно от малките удоволствия на живота. Запленен беше от силата и енергията й, от самообладанието, което явно постигаше без усилие. Почти без усилие, помисли си той и се ухили. Тънка бръчица прорязваше челото и между веждите. Разстроена е, помисли си той. Обезпокоена? Или просто отново се проявяваше твърдоглавието й? Изпита непреодолимо желание да отиде до нея и да изтрие бръчката от лицето й. Вместо това, повика портиера.

— Да, господине?

— Има ли наблизо цветарски магазин?

— Да, господине, съвсем близо.

Без да откъсва поглед от Аманда, Слоун отвори портфейла си и извади банкнота.

— Бихте ли ми донесли една червена роза? Неразтворена пъпка с дълга дръжка. И задръжте рестото.

— Да, господине. Благодаря, господине.

Докато чакаше, си поръча бира от бара и запали пура. Протегна крака и потъна дълбоко в креслото.

Аманда отново си сложи обецата и притисна ръка към стомаха си. Като отиде да посмъмри персонала на кухнята, може би ще има възможност най-после да си вземе нещо за ядене. Погледна часовника си и разбра, че няма да й остане време да прегледа документите, които се надяваше да й подскажат къде да търси огърлицата. Ако все пак имаше нещо хубаво в удълженото работно време, то беше сигурността, че като се върне у дома. Слоун няма да бъде там.

— Извинете.

Аманда вдигна поглед и видя привлекателен елегантен мъж с костюм в екрю. Над високото чело тъмната коса беше сресана назад. Светлите му очи се усмихваха любезно. Лекият британски акцент прибавяше очарование на гласа му.

— Да, господине. Мога ли да ви помогна?

— Бих искал да говоря с управителя.

Аманда почувства, че сърцето й се свива.

— Съжалявам, но господин Щенерсон отсъства. Ако има някакъв проблем, ще се радвам да ви помогна.

— Не точно проблем, госпожице… — сведе поглед към името, изписано върху картичката на ревера й — … Калхун. Бих искал да ангажирам апартамент за няколко седмици. Надявам се, че мога да получа апартамента с изглед към острова.

— Разбира се, господин Ливингстън. Очаквахме ви — тя бързо набра на клавиатурата необходимата информация. — Отсядали ли сте при нас по-рано?

— Не — той отново се усмихна. — За съжаление.

— Убедена съм, че апартаментът ще ви хареса — подаде му регистрационната карта. — Ако мислите, че можем по някакъв начин да направим престоя ви тук по-приятен, не се колебайте да ни го подскажете.

— Вече съм убеден, че ще прекарам приятно — докато попълваше формуляра, погледът му отново се задържа продължително върху нея. Това явно му доставяше удоволствие. — За съжаление, аз също трябва да работя тук. Интересувам се от възможността да наема факс по време на престоя си.

— Предлагаме факс услуги за удобство на своите гости.

— Бих искал да притежавам личен апарат — когато подаде формуляра, върху маншетите му проблеснаха копчета с розови диаманти. — Боя се, че няма да имам възможност да върша работата си така както бих искал. Просто ще ми бъде неудобно да слизам всеки път, когато искам да изпратя или да получа някой документ. Естествено, ще платя за услугата. Ако е невъзможно да наема апарат, може би ще ми предложите да купя такъв?

— Ще видя какво мога да направя.

— Ще ви бъда задължен — подаде й кредитната си карта. — Ще използвам салона на апартамента като свой кабинет. Бих искал камериерите да оставят документите и цялата бъркотия така, както е.

— Разбира се.

— Мога ли да попитам дали познавате острова?

— Тук съм родена — тя се усмихна и му подаде картата и ключовете.

— Чудесно — без да откъсва поглед от лицето и, той леко задържа ръката й. — Тогава ще си позволя да ви обезпокоя, ако имам някакви проблеми. Много съм ви задължен, госпожице Калхун — отново хвърли поглед към визитната й картичка. — Аманда. Благодаря.

— Винаги сте добре дошли — освободи ръката си и даде знак на портиера. — Приятно прекарване, господин Ливингстън.

Когато той се отдалечи, младото момиче от рецепцията се наведе към Аманда.

— Кой беше този?

— Уилям Ливингстън — Аманда осъзна, че гледа след него и сведе очи към компютъра.

— Страхотен е. Ако ме беше погледнал по начина, по който гледаше към теб, щях да се разтопя.

— Разтопяването не е част от служебните ти задължения, Карин.

— Не е — Карин вдигна телефона със замечтан поглед. — Но със сигурност е част от усещането, че си жена. Рецепция, на телефона с Карин Какво обичате?

Уилям Ливингстън, помисли си Аманда и докосна регистрационния му формуляр. Ню Йорк. Освен че беше очарователен, изглеждаше добре и се обличаше великолепно. Това че можеше да си позволи две седмици в апартамента с изглед към острова, означавате, че има и много пари. Ако си търсеше съпруг, веднага би го включила в сметките си. Но си напомни, че търси факсов апарат, а не съпруг.

— Здрасти, Калхун.

С пръст върху графата за офис обзавеждане от отдела за бизнес услуги, тя вдигна поглед. Слоун, с все същата спортна риза с навити ръкави, с разрешена коса, падаща върху яката му, стоеше облегнат на рецепцията.

— Заета съм — отвърна тя с тон, които явно трябваше да му подскаже, че е нежелан.

— Работиш до късно?

— Позна.

— Изглеждаш прекрасно в този костюм — протегна ръка и потърка между палена и показалеца си ревера на червеното й сака — Първо качество.

Смутена, Аманда отблъсна ръката му.

— Имаш някакви проблеми със стаята си ли?

— Не. Хубава е като картинка.

— С обслужването?

— Безупречно.

— Тогава те моля да ме извиниш, заета съм.

— О, забелязах това. Половин час вече те гледам.

— Наблюдавал си ме? — Бръчката отново се появи между веждите й.

— Така бирата ми се услаждаше повече — погледът му спря върху устните й и той си спомни вкуса им.

— Сигурно е хубаво да имаш толкова свободно време.

— Въпросът не е в това колко е, а какво правиш с него. И понеже на закуска беше заета, защо не вечеряме заедно?

Аманда съзнаваше, че всички около тях са наострили уши и затова се наведе към него и тихо прошепна.

— Не можеш ли да разбереш, че твоите предложения не ме интересуват?

— Не — той се ухили, после намигна на Карин, която се беше приближила, доколкото й позволяваше приличието. — Каза, че не понасяш да си губиш времето. Така че реших да вечеряме набързо и да продължим оттам, откъдето спряхме сутринта.

В прегръдките ти, замечтано помисли си тя. Стоеше, втренчила поглед в устните му, но после се овладя и отново се върна към действителността.

— Заета съм и нямам никакво желание…

— О, то ни най-малко не ти липсва, Аманда.

— Не искам да вечерям с теб, ясно ли е?

— Напълно — закани й се с пръст. — Ще си бъда в стаята, ако огладнееш. Триста и двайсет, запомни ли? — вдигна розата и й я поднесе. — И не работи толкова!

— Двама обожатели за една вечер — промърмори Карин, без да откъсва поглед от него, докато той се отдалечаваше.

— Той е груб, арогантен и непоносим — отвърна Аманда, но погали бузата си с розовата пъпка.

— Добре, аз се заемам с кандидат номер две. Ти можеш да се погрижиш за господин Красавец от Ню Йорк.

— Предпочитам да си гледам работата. Няма да е лошо и ти да направиш същото. Щенерсон е бесен и последното нещо, което бих си пожелала, е някой каубой да прекъсва работата ми.

— Бих искала да се опита да прекъсне моята.

Аманда остави розата настрана и си обеща, че няма да мисли за него. После отново я вдигна. Вината не е в цветето. То заслужава да бъде поставено във вода. Трогната, тя вдъхна аромата и се усмихна. Все пак мило беше от негова страна да й го поднесе. Нямаше значение, че я объркваше по този начин, би трябвало да му благодари, телефонът иззвъня и тя разсеяно вдигна слушалката.

— Рецепция. На телефона е Аманда. Мога ли да ви помогна.

— Просто исках да чуя как произнасяш тези думи — засмя се Слоун в слушалката. — Лека нощ, Калхун.

Аманда преглътна една ругатня и остави слушалката.

Не можа да си обясни защо се усмихваше, когато взе розата и отиде за ваза в кабинета си.

 

 

Изтичах към него. Сякаш някоя друга жена се спусна по окъпаната в лунна светлина морава, надолу по склона над скалите. В този момент бях глуха за гласа на съвестта си, която ми нашепваше кое е правилно и кое грешно, останах безразлична към задълженията си бях подвластна единствено на гласа на сърцето си.

Стоеше с лице към морето. Безмълвно се взираше във водата. Повиках го и той се извърна. Върху лицето му бе изписана същата радост, която изпълваше и мен. Смеехме се, когато се спуснахме един към друг. Ръцете му, така здрави и силни, ме притиснаха. В сънищата си бях виждала това. Устните му, така сладки, така тръпнещи, потърсиха моите.

Времето не спря. Сега, когато съм тук и пиша тези редове, зная това, но тогава… Тогава то беше спряло. Тогава останаха само вятърът и морето, вълнението и щастието, че съм в прегръдките му. Сякаш всичко, което бях правила през целия си живот, добиваше смисъл едва сега, в този безценен миг. Ако ми оставаха още сто години, бих дала и тях за него.

Отдръпна се и обхвана дланите ми. Поднесе пръстите ми към устните си. Очите му бяха премрежени.

— Вече се готвех да си тръгна — каза той. — Бях уговорил заминаването си за Англия. Отсъствието ти ми беше непоносимо. Мисълта, че ще се върнеш, а аз няма да мога да те докосна, ме влудяваше. Копнеех за теб, Бианка, ден и нощ.

Докоснах лицето му. Толкова дълго бях копняла за това.

— Мислех, че никога няма да те видя отново. Молех се да не е така — срамувах се от себе си и това помрачаваше радостта ми. Извърнах се. — Какво ли си мислиш за мен? Аз съм омъжена за друг, майка съм на неговите деца.

— Не сега. Тук ти ми принадлежиш — милувките му бях нежни, но гласът му прозвуча твърдо. — Тук те видях за пръв път преди година. Не мисли за него. Чаках те Бианка. И през студената зима и в меката пролет. Споменът за теб ме преследваше, когато се опитвах да рисувам. Виждах те, застанала тук, с разрошени от вятъра коси. Слънцето ги превръщаше в мед, после в злато, после и пламък. Опитах се да те забравя — отново ме привлече към себе си, а очите му се взираха изпитателно в моите. — Опитвах да си внуша, че греша, че ако не заради теб, то поне заради мен, трябва да напусна острова. Мислех за теб. Виждах те с него. Танцувахте на някакъв бал, посещавахте театър, приемаше го в леглото си — пръстите му се впиха в раменете ми. — Повтарях си, че си негова съпруга. Че нямам право да те желая, да мечтая да бъдеш с мен. Да ми принадлежиш.

Докоснах устните му. Болката му беше и моя болка. Мислех си, че винаги ще бъде така.

— Дойдох при теб — отвърнах. — Принадлежа ти.

Той се извърна.

— Нямам какво да ти предложа.

— Любовта си. Това е единственото, което желая.

— Тя е твоя. Твоя е от първия миг, в който те видях — извърна се и докосна лицето ми. Можех да видя скръбта и копнежа в красивите му очи. — Бианка, за нас няма бъдеще. Не мога и не трябва да искам нищо от теб.

— Кристиан…

— Не. Имам много грехове, но няма да направя това. Зная, че ще ми дадеш всичко, което поискам, което нямам право да искам, и заради което ще ме намразиш.

— Не — очите ми се изпълниха със сълзи. — Никога не бих могла да те мразя.

— Тогава аз ще намразя себе си — отново притисна пръстите ми към устните си. — Но искам да те помоля през лятото, през малкото часове, в които можеш да идваш тук, нека се опитаме да забравим, че съществува зима — той се усмихна и нежно ме целуна. — Идвай тук и бъди с мен, Бианка. Позволи ми да те рисувам. Това би било достатъчно за мен.

Утре и всеки ден от това скъпо, безкрайно лято, аз ще бъда с него. Върху скалите, над морето, ще вземем от щастието онова, което можем.