Нора Робъртс
Сладостта на живота (7)

Седма глава

Беше около осем часа, когато Самър привърши. И не бе в най-доброто си настроение. Почти цели четири часа беше месила, бъркала, пекла. Често й трябваше два пъти повече време и два пъти повече усилия, за да направи едно ястие както трябва. Онова беше изкуство. Това тук, от друга страна, беше работа. Обикновена и проста работа.

Не чувстваше никакъв триумф, нито задоволство, а просто умора. Все едно готвих за войници, помисли си тя презрително. Нямаше голяма разлика между извършеното от нея и произвеждането на най-бързото и най-лесното за масите. Ако трябваше да види вътрешността на още едно счупено яйце, то нямаше да стане скоро.

— Имаме достатъчно за вечерните часове и за обслужването по стаите през нощта — обърна се Самър към Макс и свали изцапаната си престилка. Огледа критично редицата от плодови тортички. Само някои от тях бяха с идеална форма. Ако имаше време, тя щеше да изхвърли останалите и да направи нови.

— Искам утре сутринта лично да бъдат наети още двама майстори-сладкари.

— Господин Кокрън вече се зае лично с тази работа — Макс стоеше като истукан, без да помръдне нито на сантиметър, въпреки че бе наистина впечатлен от лекотата и бързината, с които тя се справи с нещо, заплашващо да се превърне в катастрофа. Той беше верен на своя ресторант, но въпреки това трябваше да признае на себе си, че Самър бе направила най-вкусната торта с праскови, която някога беше опитвал.

— Добре — тя прекара ръка по врата си. Кожата й беше влажна, мускулите схванати. — Утре в девет часа сутринта, Макс, в моя офис. Да видим дали ще успеем да се организираме. Отивам си у дома да се потопя в една гореща вана. До утре.

Блейк се бе облегнал на стената и я наблюдаваше. Беше удивен колко бързо артистичната Самър се бе взела в ръце и се бе хванала здраво на работа.

Тя му бе показала две неща, които той не очакваше — бързина и липса на театралничене, когато бе принудена да се справи с една доста неприятна ситуация и спокойно да уреди очевидно деликатните си отношения с Макс. Колкото и да играеше ролята на примадона, когато ножът опреше до кокала, Самър очевидно се оправяше много добре.

Когато тя свали престилката си, Блейк пристъпи напред.

— Да те закарам ли?

Самър го изгледа, докато сваляше шнолите и фибите от главата си. Косата й падна на раменете, леко влажна около ушите.

— Аз си имам кола.

— И аз също — гласът му прозвуча предизвикателно и леко високомерно, въпреки че той се усмихваше. — Имам и бутилка „Дом Периньон“ от седемдесет и трета. Шофьорът ми ще те вземе утре сутринта.

Тя си каза, че я интересува само виното. Студената й усмивка нямаше нищо общо с решението, което взе.

— Подходящо ли е изстудено? — вдигна вежди Самър. — Шампанското, искам да кажа.

— Разбира се.

— Спечелихте, господин Кокрън. Не мога да откажа такова вино.

— Колата е отзад — той взе ръката й в своята, а не я подхвана за лакътя, както тя очакваше. Преди да успее да реагира, Блейк вече я извеждаше от кухнята. — Ще те притесня ли, ако ти кажа, че бях силно впечатлен от това, което свърши тази вечер?

Тя бе свикнала да й се възхищават, дори го очакваше. Ала не можеше да си спомни друг път, когато да е била толкова доволна от някоя похвала. Помръдна с рамене, надявайки се отговорът й да прозвучи небрежно.

— Основната ми цел е да правя силно впечатление с работата си. Това не ме притеснява.

Може би ако не беше изморена, той не би приел този отговор толкова лесно. Когато стигнаха до колата му, Блейк се обърна и я хвана за раменете.

— Ти се потруди здравата.

— Това бе само част от работата ми.

— Не — поправи я той и взе да разтрива мускулите й. — Не за това съм те наел.

— Когато подписах договора, тази кухня стана моята кухня. Това, което излиза от нея, трябва да задоволява собствените ми изисквания, моята гордост.

— Не е лесно.

— Ти нали искаш най-доброто?

— Явно съм го намерил.

Самър се усмихна, въпреки че страшно много й се искаше да седне някъде.

— Определено си го намерил. Е, нали спомена нещо за шампанско?

— Да — Блейк отвори вратата. — Миришеш на ванилия.

— Така е — тя седна в колата и опъна краката си с въздишка на облекчение. Първо шампанското, помисли си, после гореща вана с цяла планина от пяна и накрая прохладни завивки. Такава бе програмата й за вечерта. — Знаеш ли, много е вероятно — промърмори Самър, — докато ние с теб сега си говорим, някой вече да опитва първото парче от моя черен кейк.

Той затвори вратата и я погледна, докато палеше мотора.

— Странно ли се чувстваш? — попита. — Като знаеш, че някой напълно непознат яде нещо, за което си изразходвала толкова време и усилия?

— Странно ли? — тя се изтегна, наслаждавайки се на приятната мекота на седалките и цвета на тъмното небе през прозорчето на покрива. — По същия начин един художник създава картините си за напълно непознати, които ще ги гледат, и един композитор създава музиката си за напълно непознати, които ще я слушат.

— Съвсем вярно — Блейк излезе на улицата и се вля в потока автомобили. Слънцето бе ниско на хоризонта и червено. Нощта обещаваше да е ясна. — Но не е ли по-приятно, ако си там, когато се сервират твоите десерти?

Самър затвори очи и за пръв път от часове насам се отпусна.

— Когато човек готви в собствената си кухня за приятели или роднини, това му доставя удоволствие или го прави по задължение. Тогава може да му бъде приятно да наблюдава как някой много харесва онова, което е приготвил. Ала пак ти повтарям, това е удоволствие или задължение, а не професия.

— Ти рядко ядеш това, което готвиш.

— Аз рядко готвя — отвърна тя. — Освен някои най-прости неща.

— Защо?

— Когато готвиш за себе си, няма кой да изчисти след теб.

Той се разсмя и обърна към паркинга.

— В известен смисъл ти си много практична жена.

— Аз изобщо съм много практична жена — Самър лениво отвори очи. — Защо спряхме?

— Не си ли гладна?

— Винаги след работа съм гладна. — Тя обърна глава и видя синия неонов надпис на пицарията.

— След като вече познавам вкуса ти, реших, че това ще бъде най-подходящото ядене с шампанското.

Самър се усмихна, усетила, че умората полека-лека отстъпва място на истински глад.

— Абсолютно, правилно.

— Чакай тук — рече той и излезе от колата. — Обадих се и направих поръчка, когато видях, че почти свършваш работа.

Благодарна и впечатлена, тя се облегна и отново затвори очи. Кога за последен път си бе позволявала някой да се погрижи за нея, запита се Самър. Ако паметта не я лъжеше, това бе, когато бе на осем години и капризничеше, защото беше под карантина, болна от шарка. От нея винаги бяха очаквали независимост. Родителите й, приятелите й, тя самата. Но тази вечер, този път, й беше повече от приятно да чувства, че някой друг бе направил нещо за нейното удобство.

И Самър трябваше да си признае, че не бе очаквал такова разбиране от Блейк. Стил, да. Доверие за доверие, да. Ала разбиране! Той самият бе имал тежък ден спомни си тя. Как изглеждаше само, когато го видя следобед! И все пак беше изчакал доста след часа, в който спокойно можеше да си отиде и да си вечеря удобно онова, което сам желаеше, и да си почине. А ето че я беше изчакал да свърши.

Изненадана, Самър се замисли. Блейк Кокрън Трети очевидно криеше някои изненади в ръкава си като фокусник. Винаги бе обичала изненадите.

Когато той се върна и отвори вратата на колата, миризмата на пица приятно загъделичка ноздрите й. Тя взе кутията, наведе се и го целуна по бузата.

— Благодаря.

— Преди това би трябвало да опитаме пицата — промърмори Блейк.

Самър се облегна, затвори отново очи и изви устни.

— Не забравяй шампанското. Това са две от най-големите ми слабости.

— Ще си го запиша — той излезе от паркинга и отново се вля в движението. Благодарността й не биваше да го изненадва. Не биваше и да го вълнува. Блейк имаше чувството, че би реагирала по същия начин, ако й подареше дълго кожено палто от самури или гривна от диаманти. За нея по-важен щеше да бъде не самият подарък, а жестът, начинът, по който бе направен подаръка. Той откри, че идеята му харесва. Тя не можеше лесно да бъде впечатлена, помисли си Блейк, но лесно можеше да бъде зарадвана.

Самър направи нещо, което рядко си позволяваше, освен когато бе абсолютно сама. Отпусна се напълно. Въпреки че очите й бяха затворен, изобщо не й се спеше, а бе и в очакване. Чувстваше плавното движение на колата под себе си, чуваше шума на преминаващите покрай тях автомобили. Трябваше само да вдъхне, за да помирише съблазнителния аромат на соса и подправките. Колата беше широка, ала усещаше топлината на тялото на Блейк на седалката до себе си.

Удоволствие. Това беше думата, която премина през ума й. Толкова й беше приятно, сякаш не бе необходимо да бъде по-внимателна, да бъде нащрек. Жалко беше, помисли си тя, че не пътуваха просто така, без цел…

Странно, никога не бе искала нещо безцелно. А сега, тази вечер, й се искаше да пътува просто така, по един дълъг, пуст бряг, луната да е пълна, да свети във водата, а пясъкът да е бял. Да чува шума на вълните, прилив, отлив, да вижда стотиците звезди, които човек рядко можеше да види в града. Да мирише на сол и да усеща вятъра. Влажният, топъл въздух да се заплита в косите й.

Самър почувства как колата отби от пътя, сетне изръмжа и спря. За миг тя се опита да продължи фантазията си.

— За какво мислиш?

— За морски бряг — отвърна Самър, без да се замисли. — За звездите — стегна се, изненадана, че се бе поддала на нещо, което можеше да бъде определено като романтика. — Ще взема пицата — изправи се тя. — Ти вземи шампанското.

Той сложи ръка върху нейната и леко я спря. После бавно я погали с пръст.

— Харесваш ли морето?

— Никога не съм мислила за това — в момента знаеше, че не иска нищо друго, освен да сложи глава на рамото му и да гледа вълните, които се удрят в брега. Да брои звездите. Но защо искаше да се отдаде на нещо толкова глупаво, нещо, което никога не бе правила преди? — По неизвестни причини нощта изглежда много подходяща за това — сама се учуди дали отговаря на неговия въпрос, или на своя собствен.

— След като нямаме бряг под ръка, ще трябва да се задоволим с друго. Как си с въображението?

— Мисля, че достатъчно развинтено — напълно достатъчно, помисли си Самър, че да види как щеше да завърши всичко това, ако не променеше настроението. И нейното, и неговото. — В този миг, например, си представям, че пицата изстива, а шампанското се стопля — тя отвори вратата и излезе с кутията в ръка. Щом влезе в сградата, веднага се упъти към стълбите.

— Този асансьор работи ли някога? — попита Блейк, премести чантата в другата си ръка и тръгна след нея.

— Понякога да, понякога не. По-често не. Лично аз никога не разчитам на него.

— В такъв случай защо си избрала четвъртия етаж?

Самър се усмихна и стъпи на втората площадка.

— Обичам изгледа. И факта, че търговските пътници обикновено се отказват на втория етаж.

— Ала все пак можеш да си позволиш по-модерна сграда, пак с изглед, система за охрана и работещ асансьор.

— Смятам най-новите, най-съвременни уреди за жизненоважни, една нова кола, например, в отлично състояние, е задължителна — тя извади ключовете и ги раздрънка леко, когато стигнаха до вратата й. — А по отношение на жилището съм по-толерантна. Апартаментът ми в Париж например има много темпераментна водопроводна инсталация и най-изящните корнизи, които някога съм виждала.

Когато отвори вратата, лъхна ги силен аромат на рози. Имаше десетина бели рози в една плетена кошница, десетина червени във ваза от севърски порцелан, десетина жълти в керамично гърне и още десетина розови в купа от венецианско стъкло.

— Разпродажба ли имаше в цветарницата?

Самър вдигна вежди и остави пицата върху масата.

— Никога не си купувам сама цветя. Тези са от Енрико.

Блейк остави чантата до кутията и извади шампанското.

— Всичките ли?

— Той си пада малко разточителен. Енрико Граванти, може би си чувал за него. Италиански обувки и чанти.

И богатство от двеста милиона долара, спечелено от чанти и обувки, припомни си Блейк. Погали с ръка листенцата на розата.

— Не съм чул Граванти да е в града. Обикновено отсяда в „Кокрън Хаус“.

— Не е, в Рим е — тя тръгна към кухнята, за да вземе чинии и чаши. — Изпрати ми ги, когато се съгласих да направя тортата за рождения му ден следващия месец.

— Четири дузини рози за една торта?

— Пет — поправи го Самър на връщане от кухнята. — Има още една в спалнята ми. Те са особено красиви на цвят, като праскова — тя остави двете чаши. — И освен това не е обикновена торта, а моята торта.

Блейк кимна и отвори тапата. Шампанското се надигна към гърлото на бутилката с шипящ звук.

— Значи, трябва да разбирам, че ще ходиш до Италия.

— Да, нямам намерение да изпратя тортата в колет по въздушна поща — Самър погледна златистата течност в чашата, която той й бе налял. — Ще бъда в Рим само два, най-много три дни — вдигна чашата към устните си, отпи и затвори очи. — Отлично! — отпи отново, след което отвори очи и се усмихна. — Умирам от глад — сетне вдигна капака на кутията и вдъхна дълбоко. — Пикантна пица с чушки.

— Кой знае защо си помислих, че ще ти подхождат.

Тя се засмя и седна.

— Много прозорливо. Може ли да сервирам?

— Моля — щом Самър се зае със сервирането, Блейк извади запалката си и запали трите свещи, които бяха на масата. — Шампанско и пица — рече той. — Това изисква светлина на свещи, не мислиш ли?

— Щом ти харесва — Блейк седна и тя взе първото парче. Сиренето бе доста горещо и я накара да задържи дъх, а сосът бе опияняващ. — Ммм! Чудесно!

— Забелязала ли си, че повечето време, през което сме заедно с теб, все ядем?

— Хм… Ами то е нещо, на което истински се наслаждавам. Винаги съм гледала на храненето повече като на удоволствие, отколкото като на необходимост. Това ми дава нещо повече.

— Да, обикновено килограми.

Самър сви рамене и посегна към шампанското.

— Разбира се, ако човек не е достатъчно умен да си взема от удоволствието в малки дози. Лакомията е причина за килограмите, тя разваля фигурата и прави човек нещастен.

— Никога ли не си се поддавала на лакомията?

Самър неочаквано си помисли, че точно това бе почувствала към него. Но се бе овладяла. Не се беше поддала.

— Не — тя ядеше бавно, с наслада. — Не. В моята професия това би било катастрофално.

— И как успяваш да запазиш удоволствието си в малки дози?

Не беше сигурна какво точно съдържаше въпросът му. Затова забави отговора и сложи второ парче пица във всяка чиния.

— Предпочитам да си взема лъжица шоколадово суфле пред пълна чиния с храна, която няма вкус.

Той отхапа парче пица и попита:

— А това има ли вкус?

Самър се усмихна, защото пицата явно не беше любимата му храна.

— Тук има отличен баланс на подправките, може би само малко повече риган, ала е едно прекрасно съчетание от сос и коричка, сирене и чушлета. При разумно използване на съставките почти всяка храна може да бъде незабравима.

— Значи, при разумно използване — повтори Блейк, — и други неща могат да бъдат незабравими.

Тя посегна към чашата си, а очите й се смееха над нея.

— Ние говорим за храна, Блсйк. Вкусът, разбира се, е първостепенен, но външният вид… — той хвана ръката й и не я изпускаше от очи. — Първо говорят очите, сетне идва вкусът — лицето му бе наведено, а очите тъмносини, и, както й се стори, все повече потъмняваха. — Сетне те подмамва ароматът и те приканва… — очите му бяха тъмни, изкушаващи, мамещи. — Чуваш как шампанското шуми в чашата и искаш да го опиташ — или начинът, по който Блейк произнасяше името й… — И в края на краищата — продължи Самър с глас, който започваше леко да трепери — трябва да вкусиш, да опиташ — а тази негова уста, предлагаща онова удоволствие, което не можеше да забрави…

— И така… — той вдигна ръката й и докосна с устните си дланта й. — Твоят съвет е да се наслаждавам на всеки аспект на преживяването, за да получа пълно удоволствие. Тогава… — Блейк обърна ръката й, отново я целуна, а сетне премина с езика си по кокалчетата й. — Преживяването става уникално.

Като остра стрела топлината му подпали ръката й.

— В противен случай не би се получило никакво преживяване.

— А атмосферата? — съвсем леко, само с върха на пръста си, той премина по извивката на ухото й. — Ще се съгласиш ли, че подходящата обстановка може да подсили преживяването? Свещите, например.

Сега лицата им бяха съвсем близо. Виждаше как светлината играе по лицето му тайнствено и загадъчно.

— Допълнителни елементи често могат да променят и подсилят настроението.

— Можеш да го наречеш романтика — Блейк прокара пръста си по брадичката й.

— Можеш — шампанското никога не я удряше в главата, а в момента чувстваше главата си лека. Бавно и много приятно олекваше и тялото й. Тя се помъчи да си спомни защо не трябваше да позволява това да се случва, ала не успя. Нямаше отговор. — А за някои романтиката е направо насъщна необходимост.

— За някои — прошепна той и устните му последваха пътя на пръстите. — Но не и за теб — достигна устните й и ги намери топли и меки.

— Не и за мен — ала въздишката й бе мека и топла като устните.

— Една практична жена — Блейк я вдигна на крака и телата им се докоснаха.

— Да — Самър отметна назад глава, приканвайки го да вкуси от устните й.

— Значи светлината на свещите не те вълнува?

— Тя е само едно приятно допълнение — Самър обви с ръце тялото му и го привлече към себе си. — Като майстор-готвач са ме учили, че подобни неща могат да доведат до подходящото настроение за хранене.

— И няма ли да има значение, ако ти кажа, че си красива? Че когато грее слънце, кожата ти е безукорна, а при светлината на свещи се превръща в порцелан? Няма ли да има значение — продължи той, като прокарваше влажна следа по шията й с езика си, — ако ти кажа, че ме възбуждаш повече от която и да било жена, която съм имал? Само като те гледам, и те желая. А когато те докосвам, направо полудявам.

— Това са само думи — опита се да отговори тя, макар че главата й се въртеше. — Нямам нужда от…

Тогава устните му покриха нейните и ги затвориха. Дългата, дълбока целувка превърна всичките й практични аргументи в лъжа. Тази нощ, въпреки че не беше очаквала подобно нещо, Самър искаше романтиката на нежните думи, изкушението на светлината на свещите. Искаше нежната любов, която изпразва съзнанието и превръща тялото в пещ. Тази нощ искаше само един мъж. Ако утре имаше продължение, то утре беше след много часове. Сега той беше тук.

Тя не можа да се противопостави, когато Блейк я вдигна на ръце. Тази нощ, дори и само за малко, щеше да бъде нежна, крехка, всеотдайна. Чу го, че духна свещите и меката миризма на разтопен восък се завъртя във въздуха около леглото.

Лунна светлина. Сребърните й лъчи преминаваха през прозорците. Рози. Във въздуха се носеше упоителният им аромат. Музика. Приглушените звуци на магията на Бетовен идеше от апартамента под тях.

Полъхна вятър. Самър почувства дъха му върху лицето си, когато Блейк я положи върху леглото. Атмосферата, помисли си тя отвлечено. Ако беше планирала една любовна нощ, едва ли би подредила нещата по-добре. Може би… Самър го притисна към себе си. Може би това беше съдба…

Виждаше очите му. Тъмносини, директни, настоятелни. Той я наблюдаваше, докато просто опипваше с пръсти лицето й, устните, брадичката, шията. Беше ли получавала подобна нежност от някой друг? Беше ли я искала някога?

Не. И ако отговорът беше не, значи рязко се бе променил. Сега тя искаше тази нежност, тази сладка болка, която винаги бе отхвърляла. Желаеше силно мъжа, който би й дал и двете.

Самър взе лицето му в ръце и го загледа. Това бе мъжът, с когото искаше да сподели този миг. Мъжът, който скоро щеше да познава тялото й така добре, както и безпомощността й. Тя може би трябваше да се разколебае, да си напомни за капаните и клопките, които вероятно я очакваха в бъдеще… Ако имаше сили да устои на силното желание, което видя в неговите очи.

— Целуни ме отново — прошепна Самър. — Никой не ме е карал да се чувствам така, както ти, когато ме целуваш.

Блейк почувства вълна от удоволствие, напрежение, изумление. Той наведе главата й, докосна с устните си нейните и я гледаше как не откъсва огромните си очи от неговите. Можеше ли да знае, че тя бе дори по-хубава на лунна светлина, с коси, разпилени върху възглавницата? Можеше ли да знае, че желанието, което изпитваше към нея, щеше да бъде различно от всяко друго желание, което бе изпитвал досега? Беше ли това все още само желание, или той бе преминал някаква невидима черта? Сега нямаше отговори. Отговорите бяха за дневната светлина.

Блейк задълбочи целувката си със стон и почувства как тялото й се надигна под неговото, докато устните й станаха още по-живи. Лумнаха нетърпеливи пламъчета на страстта, все още потискани под нежността, от която и двамата явно се нуждаеха. Странно, защото никой от тях двамата не бе изпитвал подобна нужда преди.

Ръцете й пробягаха леко по лицето му, по врата, после бавно се заровиха в косата му. Въпреки че тялото му бе твърдо върху нейното, Самър все още не чувстваше страстното му желание да я притежава.

Вкуси ме! Мисълта премина през главата й, докато устните на Блейк целуваха лицето й. Бавно. Не познаваше мъж, който да има такова търпение. Устните им бяха слети, сетне неговите преминаха влажно по кожата й и това я потопи още по-дълбоко в безтегловността, в която плуваха и тялото, и съзнанието й.

Докосвай ме! Той сякаш разбра този вик на мисълта й. Ръцете му се движеха по нея, но все още бавно, по раменете, ръцете, гърдите. Докато това не стана недостатъчно и за двамата.

Сетне безмълвно те започнаха да се разсъбличат.

Лунни лъчи падаха върху плътта — рамо, бедро, талия. Тя започна да гали гърдите му и почувства как добре оформените му мускули играят под пръстите й. Блейк премина с нежна ръка по цялата дължина на тялото й, наслаждавайки се на всяка извивка. Дори когато всички дрехи бяха свалени, те не бързаха. Имаше толкова много за галене, за целуване. Времето нямаше значение.

Вятърът разхлаждаше въздуха, ала телата им горяха. Самър забеляза, че кожата му ту пламтеше, ту ставаше хладна, за да се подпали отново. Когато устните му целуваха нейните, тя самата започваше да гори. И в нея се надигна нетърпението.

Сега, с много повече енергия, със стонове и накъсано дишане, те продължиха започнатото. Той не бе подозирал, че може да се остави да го водят, а Самър винаги бе отхвърляла подобни опити. Но сега и двамата се водеха взаимно към една и съща цел.

Тя почувства как реалността й се изплъзва, отлита някъде далеч от нея, ала нямаше нито сили, нито желание да я спре. Музиката проникваше в съзнанието й, но шепотът на Блейк беше по-ясен. Неговият аромат беше по-силен от аромата на розите. Чувстваше това, което я караше да чувства, готова бе да отиде там, където той искаше, докато беше с нея. Заедно с най-силното физическо желание, което някога бе изпитвала, вътре в нея избухна и емоционалната жажда. Самър не можеше да я отхвърли, нито да я потисне. Тялото, умът, сърцето, всичко я болеше и искаше само едно — него.

Устните й прошепнаха името му и тя го прие. Сетне и за двамата удоволствието бе така всепоглъщащо, че разумът бе забравен. Заляха ги неудържими усещания — като вълни, приливи, буря, ураганен вятър. И те безропотно им се отдадоха.

 

 

Часове ли бяха минали, или минути? Самър лежеше на лунната светлина и се опитваше да се ориентира. Никога досега не беше се чувствала така. Доволна, въодушевена, изтощена. Никога не бе допускала, че бе възможно да чувства всичко това едновременно.

Усещаше допира на косата му върху рамото си, диханието му до кожата на лицето си. Ароматите им се бяха смесили, така че уханието на розите бе само като далечен намек. Музиката бе спряла, ала на Самър й се стори, че все още чува ехото й. Тялото му бе притиснато към нейното, но тежестта му й доставяше неимоверно удоволствие. Тя знаеше, че може да го обвие с ръце и да остане така до края на живота си. И тогава, през мисълта за удоволствието, която замъгляваше съзнанието й, се промъкна първият пристъп на страх.

О, Господи, как бе могла да отиде толкова далеч за толкова кратко време? Винаги бе била така сигурна в чувствата си! Не беше за пръв път с мъж, ала бе изненадана, че за пръв път правеше любов в истинския смисъл на думата.

Грешка. Самър се опита да задържи думата в главата си, докато сърцето й се мъчеше да я отхвърли. Трябваше да мисли, трябваше да бъде практична. Нима не бе видяла какво причиниха неконтролираните емоции и мечти на двама интелигентни човека?

И двамата й родители бяха прекарали години, прескачайки от една връзка към друга в търсенето на… На какво?

На това, отговори сърцето й, но тя отново го заглуши. Знаеше, че е по-добре да не търси нещо, за което смяташе, че не съществува. Постоянство, привързаност — това бяха илюзии. А в нейния живот нямаше място за илюзии.

Затвори за миг очи и се опита да се успокои. Беше достатъчно зряла жена, за да разбере и приеме взаимното привличане, породило се внезапно между един мъж и една жена, което обаче нямаше продължение.

Приеми го като нещо временно, предупреди се Самър. И не си въобразявай, че е нещо повече.

Ала не устоя на желанието да погали косата му и промълви:

— Странно, как невероятно ми въздействат пица с шампанско.

Блейк вдигна глава и й се усмихна. В този миг си помисли, че не би искал да има нищо повече на света.

— Мислех, че това е основната ти диета — целуна извивката на рамото й. — И мисля, че ще се превърне и в моя. Искаш ли още?

— Какво, пица с шампанско ли?

Той се засмя и я погъделичка по врата.

— Това също — повдигна се и я обърна настрани. Още един интимен жест, който накара всичко в нея да потръпне.

Побързай, възстанови правилата, каза си тя. Веднага, преди… Преди да е станало прекалено късно и прекалено трудно да забравиш.

— Харесва ми да бъда с теб — рече тихо Самър.

— И на мен — виждаше сенките, които играеха по тавана, дочуваше приглушения шум на града отвън, но не можеше все още да й се насити. Все още бе пропит от нея.

— Сега, когато вече бяхме заедно, може би трябва да променим отношенията си по един или друг начин.

Блейк обърна глава към нея изненадан.

— По един или друг начин?

— Или напрежението ще се повиши, докато работим, или ще се намали. Надявам се, че ще се намали.

Той й се усмихна в тъмнината.

— Това, което току-що стана, няма нищо общо с работата.

— Всичко, което ти и аз правим заедно, е свързано с нашите делови отношения — тя навлажни устни и се опита да продължи по същия, уж безгрижен начин. — Да правя любов с теб беше… Нещо лично. Утре сутринта обаче ще се върнем в хотела и ще бъдем само делови партньори. Това не може да промени нищо. Мисля, че ще бъде грешка, ако му позволим да промени нашите делови отношения — какви ги плещеше? Разбираше ли какво говори? Отчаяно искаше Блейк да каже нещо, каквото и да било. — Мисля, че и двамата знаехме, че ще се случи. Сега, когато вече е факт, нещата са по-ясни. Въздухът се проясни.

— Въздухът ли? — ядосан и за голяма своя изненада обиден, той се подпря на лакътя си. — Мисля, че е нещо повече, Самър. И двамата го знаем.

— Нека да го оставим в перспектива. За в бъдеще — как можа да започне така зле? Как можеше да говори подобни глупости? И как можеше да стои така, когато единствено искаше да го прегърне здраво и да не го пуска? — Ние сме независими, необвързани, възрастни хора, които са привлечени един от друг. На това ниво не бихме могли да очакваме нищо повече, освен да проявим здрав разум. А на ниво делови отношения и двамата трябва да очакваме пълно себеотдаване.

Блейк искаше да натика това ниво на делови отношения обратно в гърлото й. Насила. Това не му харесваше, нито неочакваната мисъл, че иска пълно обвързване, ала на друго, лично ниво. Все пак успя с усилие да потисне яростта си. Нуждаеше се от въпроси и от отговори. И то много скоро. Междувременно се нуждаеше от пълното си самообладание.

— Самър, имам намерение да правя любов с теб често. И когато я правя, деловите ни отношения могат да вървят по дяволите — той прокара ръка по тялото й и почувства отговора. Ако тя искаше някакви правила, помисли си ядосано Блейк, щеше да си ги получи. Нейните правила. — Когато сме тук, не съществуват нито хотелът, нито ресторантът. Тук сме само аз и ти. Когато се върнем в „Кокрън Хаус“, ще бъдем професионалистите, партньорите, както ти искаш.

Не беше сигурна дали да се съгласи с него, или да изкрещи в знак на протест. Предпочете да си замълчи.

— А сега — продължи той и я притегни към себе си, — искам да правя любов с теб отново! После искам да спя с теб. Утре в девет сутринта ще се хванем за работа.

Самър сигурно щеше да му отговори нещо, но не успя, защото устните му докоснаха нейните. До утре имаше още много време.