Нора Робъртс
Сладостта на живота (10)

Десета глава

Всичко започна да й играе по нервите. Не че Самър не обичаше вниманието. Не само че го обичаше, а беше свикнала да го приема като нещо съвсем нормално, като съществена част от кариерата й. Не защото не обичаше да бъде обслужвана. Дори напротив, беше развила вкус към това много по-рано, тъй като бе израснала в домакинство с много прислуга. Но както всеки добър готвач знае, захарта трябва да се слага внимателно.

Моник продължи престоя си цяла седмица, твърдейки, че не може да напусне Филаделфия, без да е сигурна, че Самър напълно се е възстановила от нараняването. Колкото повече се опитваше да омаловажи инцидента с ръката и зашиването, толкова повече Моник я обграждаше с внимание и грижи.

Колкото повече внимание и грижи получаваше Самър, толкова повече се страхуваше от следващото си посещение при лекарката.

Въпреки че не й беше присъщо, Моник всеки ден минаваше през офиса на Самър, като й носеше чай и супи. И след това оставаше при нея, докато не изядеше всичко.

Първите няколко дни Самър намери това за много приятно, въпреки че чая и супата не бяха включени в ежедневното й меню. Доколкото можеше да си спомни, Моник винаги бе била любеща и определено внимателна, ала никога майчински настроена. Само поради тази причина Самър пиеше безропотно чая, ядеше супите и преглъщаше оплакванията заедно с тях. Но когато това продължи, а Моник определено започна да се меси в плановете й, Самър започна да губи търпение. Можеше да се примири с престараването на майка си, ако същото не правеше целият персонал на кухнята начело с Макс.

Не й позволяваха да върши нищо. Ако понечеше да си налее чаша кафе, веднага се появяваше някой, който настояваше тя да седне и да си почива. Всеки ден, обикновено на обяд, Макс лично й носеше табла с храна. Специалитетите за деня. Сьомга, суфле от омари, пълнени сини домати. Самър ядеше, защото и той като майка й стоеше на главата й, и в същото време си представяше двоен сандвич със сирене и бекон и гарнитура от лук. Вратите й се отваряха и затваряха, навсякъде я преследваха съчувствени погледи, затрупваха я с успокоителни думи и фрази, загрижени за здравето й, докато на нея й идеше да изкрещи. Веднъж бе толкова изнервена, че не се стърпя и извика, че всъщност нищо й няма, освен няколко шева на ръката и не е болна от смъртоносна болест. Веднага й донесоха следващата чаша чай, придружена от чиния с ванилови сладки.

Те просто я убиваха със своята загриженост и внимание.

Всеки път, когато решеше, че е стигнала до границата на търпението си, Блейк успяваше да успокои нещата. Не беше груб или безразличен към нараняването й, ала не я третираше като кинозвезда на смъртното й легло.

Той имаше невероятния инстинкт да избере най-подходящото време да звънне по телефона или да слезе в кухнята. Беше спокоен, когато Самър се нуждаеше от спокойствие, заповядващ, когато тя искаше да се заповядва. Изискваше от нея, когато всички останали настояваха да не помръдва дори малкия си пръст. Когато я дразнеше, беше по съвършено различен начин — начин, който по-скоро изпитваше и насърчаваше способностите й, отколкото да ги задушава.

Когато беше с него, Самър не чувстваше онази потискаща я вина, когато изтървеше нервите си. Можеше да вика по него, знаейки, че няма да види в очите му онова бездънно волско търпение, което виждаше в очите на Макс. Можеше да бъде неразумна и да не се притеснява, че чувствата му ще бъдат наранени, както ставаше с майка й.

Без да го съзнава напълно, Самър започна да го вижда в друга светлина. Като стълб на стабилността и разума в един безумен свят. И вероятно за пръв път в живота си почувства вътрешна, съществена нужда да се опре на този стълб.

Освен Блейк, имаше и работата си, за да владее нервите си. Отдаваше се изцяло на нея. Прекарваше дълги часове с принтера, за да направи съвършеното меню. Една елегантна сива папка с надписа „КОКРЪН ХАУС“ отпред и вътре листи с цвят на пергамент, където ястията бяха изписани с красив шрифт. Сетне оформи менюто за обслужването по стаите, не толкова луксозно, но тя смяташе, че двете менюта трябва да се различават поради разновидността на характера си. Говори часове наред с доставчици, пазареше се, изискваше, заповядваше, отхвърляше и всъщност се забавляваше повече, отколкото би предполагала, докато постигна точно това, което искаше.

Това й даде чувство за успех, вероятно не точно онова замайващо въодушевление като след завършването на някой специален десерт, ала определено задоволство. Чувстваше го по различен начин, но беше еднакво приятно.

И изпитваше безкрайно раздразнение и досада, когато след дългите и успешни преговори се намираше все някой да й каже, че се нуждае от сън.

— Шери! — Моник се вмъкна в стаичката точно когато Самър затвори телефона след разговор с месаря. В ръцете си носеше неизбежната чаша билков чай. — Време е да си починеш. Не бива да се преуморяваш толкова.

— Добре съм, мамо — Самър погледна към чая и искрено се помоли да не повърне. Искаше нещо газирано и студено, за предпочитане пълно с кофеин. — Тъкмо се договарям с доставчиците. Малко е сложно и все още имам да проведа още няколко разговора.

Ако се беше надявала, че за майка й това ще бъде тънък намек да я остави сама, много се бе заблуждавала.

— Прекалено сложно, след като си работила толкова много днес — рече Моник и седна от другата страна на бюрото й. — Забравяш, че преживя шок.

— Само си срязах ръката — отвърна, Самър потискайки раздразнението си.

— Петнадесет шева — напомни й Моник и се намръщи неодобрително, когато Самър посегна към цигарите. — Това е вредно за здравето ти, скъпа.

— А също и нервното напрежение — промърмори Самър и прочисти гърлото си. — Мамо, сигурна съм, че липсваш страшно много на Кейл, така, както и той на теб. Не си била далеч от новия си съпруг толкова време!

— Да — Моник въздъхна и погледна замечтано към тавана. — За една младоженка, един ден далеч от съпруга й е равен на седмица, а седмицата на година — неочаквано тя сплете ръце и поклати глава. — Ала моят Кейл е най-разбраният от всички мъже на света. Той знае, че трябва да остана с теб, когато имаш нужда от мен.

Самър отвори уста да каже нещо и я затвори. Бъди дипломатична, напомни ся тя. Тактична. Не я обиждай.

— Ти си чудесна — започна Самър малко виновно, защото наистина се чувстваше така. — Не мога да ти кажа колко високо оценявам всичко, което направи през изминалата седмица за мен. Но ръката ми вече е почти оздравяла. Аз наистина се чувствам добре. И изпитвам страхотна вина, като те задържам тук, когато би трябвало да се наслаждаваш на медения си месец.

С лек и много сексапилен смях Моник махна с ръка.

— Скъпа моя, ще трябва да научиш, че меденият месец не е някакъв отрязък от време или някакво пътешествие, а състояние на духа. Не се тревожи за мен. Освен това нима мислиш, че мога да си отида, преди да махнат онези гадни конци от ръката ти?

— Мамо! — Самър почувства стягане в стомаха и посегна към чая за помощ.

— Не. Не. Не бях с теб, когато са те шили, но… — тук очите на майка й се изпълниха със сълзи и устните й трепнаха. — Но ще бъда до теб, когато ги махат.

Самър съвсем ясно си представи картината — себе си, лежаща върху операционната маса, и лекарката с твърдото лице, надвесена над нея. Моник, крехка и деликатна, облечена в черно, ще стои също до нея, попивайки очите си с дантелена кърпичка. Не беше сигурна дали й се иска да изкрещи, или да скрие глава между коленете си.

— Мамо, ще трябва да ме извиниш. Току-що се сетих, че имам среща с Блейк в неговия офис.

И, без да дочака отговор, се измъкна от стаята.

Почти веднага очите на Моник пресъхнаха и устните й се разтегнаха в усмивка. Тя се облегна на стола и се заля в смях. Може би наистина не знаеше какво да прави с дъщеря като Самър, когато бе дете, ала сега… Една жена винаги знае как да постъпи с друга жена. А тя отлично знаеше как да подръчне дъщеря си. Затова я подтикваше към Блейк, където без съмнение беше мястото на нейната волева, силна, практична и многообична дъщеря.

— За любовта — въздъхна Моник и вдигна чашата чай като за наздравица.

 

 

За Самър нямаше значение, че всъщност нямаше никаква среща с Блейк. Тя искаше само да го види, да поговори с него и да възстанови спокойствието и здравия си разум…

— Трябва да видя господин Кокрън — заяви тя решително и мина покрай рецепцията.

— Но, госпожице Линдън…

Самър подмина бързо и отвори вратата на стаята му, без да почука.

— Блейк!

Той вдигна вежди, кимна й да влезе и продължи телефонния разговор, който водеше. Помисли си, че тя изглежда сякаш е в последния етап на някакво преследване, ала се намира откъм страната на преследвания. Първоначалният му инстинкт беше да я приласкае, да я успокои, но здравият разум надделя. Беше прекалено ясно, е бе получила достатъчно много внимание и грижи, и точно това я бе ядосало.

Самър закрачи възбудено из офиса. Цялата кипеше от нерви. Отиде до прозореца, после се обърна с гръб към него. Отиде до бара и си сипа голяма доза вермут. В момента, в който чу, че Блейк остави телефона, тя се обърна към него.

— Трябва нещо да се направи!

— Ако имаш намерение да размахваш тази чаша — отвърна спокойно той, посочвайки чашата в ръката й, — най-добре първо я изпий.

Самър се намръщи, и отпи голяма глътка.

— Блейк, майка ми незабавно трябва се върне в Калифорния.

— Така ли? — той приключи с бележките си. — На всички ще ни бъде много мъчно за нея.

— Не! Няма. Тя трябва да си ходи, ала не иска. Настоява да остане тук и да ме дундурка до припадане. И Макс — продължи Самър, преди Блейк да успее да отговори. — Нещо трябва да се направи и с Макс. Днес ми донесе салата от скариди и авокадо. Не мога повече така! — тя си пое въздух и продължи да крачи из стаята. — Чарли ме гледа така, сякаш съм Жана д’Арк, а останалите от персонала… Не е за описване. Ужас! Те ще ме подлудят.

— Виждам.

Тонът на гласа му я накара да спре, а очите й се присвиха.

— Не смей да ми се присмиваш!

— Нима съм се засмял?

— Нито да ме гледаш толкова невинно — отвърна остро Самър. — Смееш се вътрешно, а една нервна криза никак не е смешна.

— Абсолютно си права — той скръсти ръце на бюрото си. — Защо не седнеш и да започнем отначало.

— Слушай! — тя се отпусна на стола, отпи от вермута, после стана и отново закрачи. — Не че не оценявам тяхната любезност и грижи, но те минават всякакви граници.

— Това вече го чух.

Без да му обръща внимание, Самър продължи.

— Можеш да развалиш един десерт, ако прекалено много се занимаваш с него, знаеш това.

Блейк кимна.

— Същото казват и за децата.

— Престани да се правиш на умен, по дяволите!

— Това не ми струва никакви усилия — усмихна се той.

— Ти слушаш ли ме? — извика намръщено тя.

— Целият съм в слух.

— Просто няма нужда да бъда глезена, това е. Майка ми, всеки ден с нейната чаша билков чай, докато започне да ми се струва, че ще се разплискам, ако се спъна. „Трябва да си починеш, Самър! Ти не си достатъчно силна, Самър!“ По дяволите, силна съм като вол!

Блейк взе една цигара, наслаждавайки се на спектакъла.

— И аз така мисля.

— И Макс! Този човек направо ме смазва с доброто си отношение! Обяд всеки ден, точно в дванадесет — Самър притисна ръка към стомаха си със стон. — Не съм яла истинска храна вече цяла седмица. Искам си моите сандвичи, ала съм толкова препълнена е чай и омари, че не мога да хапна нищо друго. Ако още някой ми каже да си вдигна краката и да си почина, кълна се, ще ги завра в устата му!

Той подробно разглеждаше цигарата си.

— Ще се направя, че не съм забелязал.

— Точно така, не си — тя заобиколи бюрото и седна срещу него. — Ти си единственият тук, който се отнасяш с мен като с нормален човек след онази смешна случка. Вчера дори ми се развика. Благодаря ги. Оценявам високо това.

— Няма нищо.

Самър се засмя с половин уста и поклати глава.

— Сериозно ти говоря. Чувствам се достатъчно глупаво заради това, че бях невнимателна, несръчна и позволих да се случи оня инцидент в кухнята. Ти поне не ми напомняш непрекъснато за това с потупвания по рамото и съчувствени погледи.

— Разбирам те — Блейк хвана пръстите й. — Изучавам те от първия миг, в който се срещнахме.

Начинът, по който го каза, накара пулса й да се ускори.

— Аз не съм много лесна за разбиране.

— Така ли?

— Да, дори сама невинаги се разбирам.

— Тогава нека да ти разкажа за Самър Линдън — той претегли ръката й и сплете пръсти с нейните. — Тя е красива жена, но е разглезена от възпитанието и собствения си успех — усмихна се, когато Самър събра вежди. — Тя е силна, независима и изключително женствена, без да е пресметлива. Амбициозна е и е посветена от все сърце на работата си с умение да се съсредоточава, което ми напомня за хирург. Освен това е романтична, въпреки че твърди обратното.

— Това не е вярно — започна Самър.

— Слуша Шопен, когато работи. Дори когато избира килера на кухнята за работен офис, слага рози на бюрото си.

— Има причини за…

— Престани да ме прекъсваш — отвърна Блейк тихо, ала леко натъртено. — Каквито и страхове да има, тя ги крие дълбоко в себе си, защото не й харесва да има такива. Достатъчно твърда е, за да отстоява мнението си и достатъчно състрадателна, за да се намеси и да оправи някоя ситуация, вместо да обиди или да нарани някой друг. Владее се. Сдържана е, но е страстна. Обича хубавото шампанско и простата храна. Няма друг човек, който толкова много да ме ядосва, или на когото да вярвам така безусловно.

Самър си пое дълбоко дъх. За пръв път той я поставяше в положение, когато трудно можеше да намери подходящите думи.

— Това изобщо не е възхитителна жена.

— Да, изобщо — съгласи се Блейк. — Ала тя ме очарова.

Самър се усмихна и седна в скута му.

— Винаги съм искала да направя това — прошепна тя. — Да седна в скута на някой голям директор в елегантния му кабинет. И кой знае защо съм съвсем сигурна, че съм повече очарована, отколкото възхитена.

— Предпочитам те такава — той леко я целуна.

— Ти отново ми късаш нервите.

Блейк погали косата й и си помисли, че бе близо, и то много близо, да я спечели напълно.

— Стремя се да ти харесам.

— Сега просто не искам да се върна обратно долу и да се потопя отново в оня противен сироп — Самър въздъхна. — Всички онези искрено загрижени лица…

— А какво би искала да направиш?

Тя обви с ръка врата му и се засмя.

— Ако можех да направя това, което искам ли?

— Да. Каквото и да е.

Самър замислено прекара език по зъбите си и се усмихна.

— Искам да отида на кино. На някой абсолютно ужасен филм и да ям пуканки с много сол.

— Добре, хайде да вървим на някой ужасен филм.

— Сега?

— Точно сега.

— Но сега е само четири часът!

Той я целуна и я вдигна на крака.

— Времето на безделниците. Ще тя купя пуканки по пътя.

 

 

Тя го караше да се чувства млад. Глупаво млад и безотговорен, седнал в тъмния ъгъл на киното с огромна кесия с пуканки в скута си и нейната ръка в неговата. Когато се обръщаше назад и поглеждаше живота си, Блейк можеше да си спомни моменти, когато не се е чувствал уверен. Ала безотговорен? Никога. Притежаването на многомилионен бизнес бе създало у него дълбоко чувство за отговорност. Колкото повече печелеше обаче, имайки винаги и достатъчно от най-доброто, неизказаното напрежение да поддържа подобен стандарт си оставаше. За себе си и за семейния бизнес.

Тъй като винаги бе приемал положението си сериозно, той беше внимателен човек. Импулсивността не бе и никога не бе била част от характера и стила му на работа. Това вероятно се бе променило малко с появата на Самър. Ето, сега беше почувствал импулс да й даде всичко, което тя искаше този следобед. Ако бе поискала да отиде в Париж, за да вечеря в „Максим“, щеше да го направи. После отново се подсети, че бе повече в неин стил да седи в кварталното кино и да хрупа пуканки.

Да, това беше нейният стил. Контрастът между елегантността и простотата. Това, което го привлече още от първия път. Блейк знаеше, без да се съмнява, че няма да има друга жена, която да го привлича по подобен начин.

Самър си казваше, че трябва да минат много дни, докато напълно се отпусне и успокои. Всъщност изобщо не можеше да се отпусне след инцидента с ръката, освен когато бе с Блейк. Той я подкрепяше, но, което беше по-важно, предоставяше й пространство. През последната седмица не бяха се виждали, ала тя знаеше, че бе приключил с покупката на веригата „Хамилтън“. И двамата бяха заети, дори прекалено заети, под напрежение, но въпреки това, когато бяха сами и далеч от „Кокрън Хаус“, не си говореха за работа. Самър знаеше колко упорито бе работил Блейк върху тази сделка — преговори, договори, безкрайни и безбройни срещи. И въпреки това беше зарязал всичко. Заради нея.

Тя се наведе към него.

— Сладък.

— Моля?

— Ти — прошепна Самър тихо, за да не пречи на другите. — Много си сладък.

— Защото открих най-ужасния филм ли?

Тя се засмя и си взе още пуканки.

— Наистина е ужасен.

— Сигурно затова и салонът е почти празен. Това ми харесва.

— Ти антисоциален тип ли си?

— Не, просто така е по-лесно — той се наведе още по-близо до нея и захапа със зъби крайчето на ухото й. — За да правя ето такива неща.

— О! — Самър почувства как трепетът на удоволствие тръгва от пръстите на краката й и се качва нагоре.

— И тези неща — Блейк я щипна по шията и с удоволствие забеляза как тя се задъха. — Знаеш ли, че си по-вкусна от пуканките.

— Но това са чудесни пуканки — Самър обърна глава към него и устните им се намериха. Бяха така топли и точни. Струваше й се, че бяха направени точно за нея. Ако вярваше в подобни неща… Ако вярваше в подобни неща, можеше да каже, че просто бе неизбежно да не се намерят един друг в този етап от живота си.

Да се срещнат, да се харесат, да се привлекат и да си принадлежат. Един мъж и една жена, безкрайно. Когато бяха близо един до друг, когато неговите устни изгаряха нейните, тя почти вярваше в това. Искаше да вярва.

Той прекара ръка по косата й. Беше копринена. Само това докосване можеше да го накара да я желае. Блейк никога не се бе чувствал по-силен, отколкото когато бе с нея. Изобщо не чуваше звуците и говора от екрана. А тя не виждаше нито цветовете, нито фигурите. Затруднени от тесните места на столовете, двамата се размърдаха в желанието си да бъдат по-близо един до друг.

— Извинете! — младият разпоредител, който щеше да върши тази работа само до септември, когато отново щеше да започне училище, пристъпи неловко на пътеката до тях. Прокашля се и повтори: — Извинете.

Блейк вдигна глава и видя, че светлините в залата бяха запалени, а екранът бе бял и пуст. След миг на изненада, Самър скри устни в рамото му, за да заглуши смеха, който я напуши.

— Филмът свърши — рече смутено момчето. — Ние трябва… Ами, да почистим салона след всяка прожекция. — Той огледа Самър и реши, че всеки мъж би загубил интерес към филма, ако до него седи подобна жена. Тогава Блейк се изправи, висок, с широки рамене и вдигнати вежди. Момчето преглътна и си направи заключение за цял живот. Че сигурно повечето от мъжете не обичат да бъдат прекъсвани.

— Ами, такива са правилата, знаете. Собственикът…

— Е съвсем прав — прекъсна го Блейк, когато забеляза, че адамовата ябълка на момчето подскача.

— Ще си вземем пуканките — каза Самър и също стана. Тя взе плика в едната си ръка и мушна другата в ръката на Блейк. — Приятна вечер — пожела на момчето на излизане.

Когато вече бяха навън, Самър избухна в смях.

— Горкото дете, мислеше си, че ще го набиеш.

— Мина ми подобна мисъл през главата, ала само за малко.

— Но достатъчно дълго, за да ти проличи и то да си помисли, че ще го направиш наистина — тя се качи в колата и сложи пуканките в скута си. — Знаеш ли какво си помисли момчето?

— Какво?

— Че сме прелюбодейци — облегна се и прошепна в ухото му. — С една дума, че сега жена ти мисли, че си на работа, а моят мъж — че съм изляла на покупки.

— Защо тогава не отидем в някой мотел?

— Точно там отиваме — Самър си взе пуканки и му отправи дяволит поглед. — Въпреки че според мен в нашия случай бихме могли да заместим мотела с моя апартамент.

— Бих желал да се чувствам по-подвижен. Самър… За какво трябваше да ходим на кино?

Тя се засмя и сложи глава на рамото му.

— Нямам никаква представа.

По-късно двамата лежаха голи в леглото, завесите бяха дръпнати, за да пропускат светлината, а прозорците широко отворени, за да влиза вятър. От долния апартамент долитаха звуци на пиано, някой свиреше гамата доста неуверено. Може би беше задрямала за кратко, защото слънцето бе слязло ниско и светлината бе почти розова. Ала Самър изобщо не искаше да идва нощта.

Завивките бяха топли и в безпорядък под телата им. Въздухът бе изпълнен с вечерни миризми — аромат на свинско печено от апартамента на учителя по пиано, сос за спагети от апартамента на младоженците съседи. Вятърът донасяше и двете смесени ухания.

— Хубаво е — прошепна тя, докато главата й почиваше върху рамото на Блейк. — Просто да си стоим тук, ето така, и да знаем, че нямаме нищо да правим до утре. Ти сигурно не си бягал от училище, нито си безделничел достатъчно — беше напълно уверена в това.

— Ако го бях правил, бизнесът ми щеше да пострада и бордът на директорите щеше да мърмори. Да се оплакват е едно от най-любимите им занимания.

Неочаквано Самър стъпи върху единия му крак.

— Не те питах за веригата „Хамилтън“, защото мислех, че си имаш достатъчно работа с нея. А и научавах това-онова от пресата, но бих искала да знам дали получи всичко, което искаше.

Той си помисли да посегне и да си вземе цигара, ала реши, че не си струва усилието.

— Исках тези хотели. Както се завъртяха нещата, решението е задоволително за всички страни. Човек не може да иска нищо повече.

— Не — тя замислено се завъртя така, че да може да го вижда. Косата й се допираше до гърдите му. — Защо ги искаше? Това алчност ли е, желание за собственост или просто удоволствието да правиш сделки и да ги печелиш? Или самата стратегия на преговорите?

— От всичко по малко. Или всичко заедно. Част от удоволствието в бизнеса е да направиш една сделка успешно. Да работиш върху недостатъците и да ги оправиш, да следваш целта си и да постигнеш това, което искаш. В някои случаи не е по-различно от изкуството.

— Бизнесът не е изкуство — поправи го Самър.

— Но има сходни черти. Ти измисляш идеята, работиш върху нея, докато създадеш това, което искаш.

— Има логика, ала в изкуството използваш емоциите заедно с мозъка. А това в бизнеса не бива да се прави — тя сви рамене типично по френски. Понякога много заприличаше на французойка, особено когато обсъждаха уменията й в занаята. — В бизнеса има само факти и цифри.

— Но се осланяш на инстинктите си. Само факти и цифри не са достатъчни.

Самър е намръщи, размишлявайки.

— Може би, ала не би следвал инстинктите си, без да имаш солидна основа от факти.

— Дори една солидна база от факти се променя в зависимост от обстоятелствата и играчите — сега мислеше за нея и за себе си, Блейк посегна, взе кичур от косата и коса и го нави на пръста си. — Много често може да се разчита повече на инстинктите, а не толкова на фактите.

И тя мислеше за него и за себе си.

— Да, много често — прошепна Самър. — Но невинаги повече. Те водят до провали и грешки.

— Никакви факти, нито планиране могат да предотвратят провалите.

— Така е — тя отново сложи глава на рамото му и се опита да спре вълната от паника, която се надигаше в нея.

Той прокара ръка по гърба й. Все още е предпазлива, помисли си. И не си позволява да се отпусне напълно. Значи още малко време, още малко търпение, реши Блейк и смени темата.

— Имам нови дванадесет хотела по крайбрежието, които трябва да бъдат реорганизирани — подзе той. — Това означава още дванадесет нови кухни, които трябва да бъдат проучени и основно подобрени. Ще ми трябва експерт.

Самър се усмихна и повдигна глава.

— Дванадесет е едно много голямо число, което ще отнеме доста време.

— Дванадесет е едно нищо за най-добрия в този бранш.

Тя поклати глава и погледна към него.

— Естествено не, ала е много трудно да бъде намерен най-добрият.

— Най-добрата в момента лежи съвсем гола в ръцете ми.

Устните й се нацупиха по начина, който най-много го забавляваше.

— Абсолютно вярно. Но това, доколкото ми е известно, не е масата за преговори. А легло — тя потупа матрака под тях.

— Имаш ли по-добра идея как да прекараме вечерта?

Самър прекара пръст по брадата му.

— Много по-добра.

Той взе ръката й и целуна всеки пръст поотделно.

— Покажи ми.

Идеята бе възбуждаща и предизвикателна. Изглежда, че когато правеха любов, тя много бързо преодоляваше професионалните си емоции и проблеми. Този път щеше да установи свое темпо, свое време, свой начин, щеше да премахне вътрешния си самоконтрол, който й носеше едновременно разочарование и възхищение. Само мисълта за това я накара да потрепери.

Самър сведе устни към неговите и мушна езика си между тях. Бавно, много бавно, обходи устата му. Чувстваше, че топлината се повишава. С въздишка надигна тялото си и се наместя върху неговото, като продължаваше да обсипва с целувки брадата му.

Какво силно лице има, помисли си. Аристократично, ала не меко, интелигентно, но не студено. Лице, което някои жени щяха да сметнат за надменно, високомерно, докато не се вгледаха в очите му. Тя направи точно това и ги видя, напрегнати, горещи, нетърпеливи, дори безпощадни.

— Желая те повече, отколкото бих искала — чу се да произнася Самър. — И те имам по-малко, отколкото те искам.

Преди Блейк да успее да отговори, тя впи устни в неговите и започна онова вечно като света пътува на двама души в тайните на любовта.

Той все още трепереше само от думите й. Искаше да чува това признание от нея. Очакваше го така, както очакваше да почувства тази силна, чиста емоция от нея. Беше емоцията, която отхвърляше всичките му защити, докато нейните ръце и устни използваха слабостта му.

Самър го докосваше. Кожата му пламна.

Тя го вкусваше. Кръвта му забушува.

Самър го обгръщаше. Съзнанието му се замъгли.

Беззащитен, уязвим. Блейк откри това ново усещане в себе си. Тя го беше направила такъв. В меката светлина на наближаващия залез той бе хванат в капана на среднощния свят на бушуващите страсти. Пръстите й бяха хладни и съвсем уверени, докато го галеха и подлудяваха. Чувстваше как минават нежно по кожата му и спират, когато от гърдите му се изтръгваше стон. И когато от Нейните гърди също се изтръгваше стон. Тялото му натежа от удоволствия, които се наслагваха пласт върху пласт. Блейк искаше да бъде гален и желан така нежно, така всеотдайно.

С дълги целувки Самър премина по цялото му тяло, откривайки красотата и силата му. Знаеше, че скоро ще пробие самообладанието му. Тя беше завладяна от него. Можеше ли сега, след като бе правила любов с него, след като бе започнала да разбира силата и слабостите на тялото му, да намери повече удоволствие, ако ги откриеше отново?

Сякаш нямаше край на чувствата, нито промяна в усещанията, които изпитваше, когато беше с него. Всеки път беше все по-истинско, по-живо и уникално. Както първия път. Ако това бе в противоречие с всичко, което бе вярвала, че е истина за един мъж и една жена, сега повече не се съмняваше. Просто го изживяваше.

Той беше неин. Както телом, така и духом. Самър го чувстваше. Почти осезаемо усещаше как лустрото на цивилизацията се топеше и изчезваше. Тя искаше точно това.

Беше останало много малко разум и у двамата. Когато се притисна към него, желанието стана още по-първично. Блейк искаше още, безкрайно много още, а кръвта биеше оглушително в ушите и главата му. Самър беше така подвижна, така неудържима. Той за пръв път в живота си почувства вълна от безпомощност. Ръцете й бяха умели и умни. Блейк чувстваше мъчението, на което го подлагаше, ала не можеше да види искрите на желанието или дълбочината му в очите й. Защото беше сляп и глух за всичко. Сетне устните й го погълнаха и всичко първично, останало у цивилизования мъж, дълбоко скрито от прастари времена, излезе на повърхността. Беше луд за нея. В съзнанието му се въртяха тъмни цветове, в ушите му звучеше дива музика, сякаш в океана се бе разразила буря. От устните му се изтръгна името й като вик, когато я обгърна и я превъртя по гръб.

И повече нямаше нищо друго. Само Самър. Да я притежава, да се потопи в нея, да я обожава, докато страстта и възторгът достигнаха върха си и го опустошиха.