Нора Робъртс
Сладостта на живота (3)

Трета глава

Е, добре, направи го, рече си Самър и смръщи нос. Прибра косата си и я закрепи с две седефени гребенчета. Изгледа критично лицето си в огледалото, за да провери грима. Умението да подчертава най-добрите си черти беше научила от майка си, актрисата. Когато имаше подходящ случай или беше в настроение, винаги го използваше. Макар и да знаеше, че лицето, което се отразяваше срещу нея, щеше да направи същото, тя му се намръщи.

Дали от яд или просто от обикновена проклетия, но Самър се бе съгласила да се свърже с „Кокрън Хаус“ и неговия собственик Блейк Кокрън през следващата година.

Може би искаше да приеме предизвикателството. Ала вече се чувстваше неудобно с това дългосрочно обвързване и задълженията, които произтичаха от него.

Триста шейсет и пет дни. Ужас! Не, това беше прекалено смазващо за нея. Петдесет и две седмици беше малко по-добре като представа. Дванайсет месеца. Е, няма как, трябваше да ги преживее. Дори щеше да направи нещо по-добро, реши тя, като се върна в студиото, където щеше да прави запис на своя демонстрация за телевизията. Трябваше да спази клетвата си да превърне „Кокрън Хаус“ в най-добрия ресторант на Източното крайбрежие.

И щеше да го направи, каза си Самър и отметна назад косата си. Защото беше много добра и можеше. А след това щеше да натрие носа на онзи подлец, Блейк Кокрън Трети.

Защото той я беше изманипулирал. Цели два пъти. Въпреки че вторият път тя го очакваше и знаеше, че ще се случи, пак се подведе и направи същата грешка. Защо? Самър прекара език по зъбите си и загледа телевизионния екип, който се приготвяше за предаването.

Заради предизвикателството, реши тя и завъртя преплетената златна верижка около тънкото си пръстче. Предизвикателството да работи с него и да му докаже, че бе най-добрата. Че бе върхът. Да се състезава й беше голяма слабост. Това бе една от причините да си избере кариера, в която по принцип доминираха мъжете. О, Самър обичаше да се състезава. А най-много от всичко обичаше да печели.

И после, тази негова съвършена мъжественост. Изисканите маниери не можеха да я скрият напълно. Прекрасно скроените дрехи не можеха да я прикрият. Ако трябваше да бъде честна, а тя реши, че ще бъде такава, Самър не можеше да не си признае, че й бе приятно да го наблюдава.

Тя знаеше как въздейства върху мъжете. Това си беше генетично наследство от майка й. Рядко отдаваше някакво значение или по-особено внимание на собствената си сексуалност. Животът й беше пълен с напрежение, работа и моменти на пълно отпускане, от което се нуждаеше между отделните поръчки. Но може би беше дошло време, замисли се отново Самър, да промени малко нещата.

Блейк Кокрън Трети определено беше предизвикателство. А как обичаше тя да пораздруса самодоволната мъжка арогантност! Щеше да й бъде много приятно да му го върне тъпкано задето я изманипулира така! Докато обмисляше различните начини и възможности да го направи, Самър разсеяно гледаше как студиото се изпълва с хора.

В него имаше място за около петдесет човека и вероятно тази сутрин щеше да е пълно. Хората говореха тихо. Шумът и тихите думи напомняха атмосферата в театър или църква. Режисьорът, един дребен, припрян мъж, с когото тя беше работила и преди, се мяташе между сценичните работници, от оператор към осветител, размахваше ръце с жестове, които изразяваха задоволство или неодобрение. Когато стигна до нея, Самър се заслуша в негови кратки, забързани инструкции с половин ухо. Не мислеше нито за него, нито за блюдото, което щеше да приготви пред камерата. Тя все още мислеше за най-добрия начин да изработи Блейк Кокрън.

Вероятно трябваше да го преследва, хитро, неуловимо, ала не чак толкова, че той да не го забележи. След това, когато неговото его бъде погъделичкано и вниманието му привлечено, щеше да го пренебрегне напълно. Това беше чудесна идея!

— Първият блат е в средното чекмедже.

— Да, Симон, знам.

Самър потупа успокоително режисьора по ръката, докато преглеждаше сценария и в същото време си мислеше за собствения си план. Беше страхотен! Можеше съвсем ясно да си спомни онова шеметно чувство, което я завладя, когато Блейк почти… Почти я целуна преди няколко вечери. Ако продължеше да играе по същия начин, тя можеше да обърка нещата. Така че…

— Вторият е точно под него.

— Знам.

Нали сама ги беше сложила там, за да изстинат, след като ги беше изпекла! Самър отправи на нервния режисьор една разсеяна усмивка. Можеше да отбягва Блейк и да страни от него от самото начало. Да го измъчва, не с презрение или пренебрежение, а с безразличие. Усмивката й се промени. Очите й светнаха. Това сигурно щеше да го побърка.

— Всички подправки и съдове са там, където ти си ги сложила.

— Симон — подзе внимателно тя, — престани да се тревожиш. Мога да приготвя „целувки“ дори насън.

— Имаме само пет минути.

— Къде е тя?

Самър и Симон моментално завъртяха глави по посока на властния глас. Усмивката вече бе на лицето й още преди да види притежателя на гласа.

— Карло!

— А, ето те и тебе! — мургав, жилав и гъвкав като змиорка, Карло Франкони си проправи път между хората и кабелите, сграбчи Самър и я притисна към гърдите си.

— Малката ми френска пастичка! — и приятелски я потупа по дупето.

Тя се засмя и му отговори по същия начин.

— Карло, какво правиш във Филаделфия в сряда сутринта?

— Бях в Ню Йорк за промоцията на новата ми книга „Майсторът на пици“ — той я отдръпна от себе си и повдигна леко вежди. — И си казах, Карло, ами че ти си само на една крачка от най-секси момичето в света, което някога е държало сладкарска фунийка в ръка.

— Точно на една крачка — повтори Самър. Беше типично за Карло. Ако беше в Лос Анджелис, щеше да направи пак същото. Бяха учили заедно, бяха практикували заедно, готвили заедно и вероятно, ако приятелството им не беше толкова важно и здраво, сигурно можеше и да спят заедно. — Чакай да те погледна!

Той отстъпи крачка назад и застана в предизвикателна поза. Беше облечен в тесни джинси, които очертаваха стройните му бедра, копринена риза с цвят на сьомга и платнена шапка, което бе килната небрежно на една страна над тъмните му, бадемовидни очи. Един голям диамант проблясваше на пръста му. Карло, както винаги, си беше хубав, мъжествен и очевидно доволен от това.

— Изглеждаш чудесно! Карло, фантастико!

— Ами, разбира се — той прокара пръст по ръба на шапката си. — А ти, моя възхитителна, малка сладка пастичке! — Карло взе ръцете й и притисна дланите им към устните си. — Изглеждаш великолепно!

— Ами, разбира се — тя се разсмя и го целуна право в устата. Познаваше стотици хора, както колеги, така и от обществото, но ако някой я попиташе за името на приятел, единственото, което щеше да спомене, бе това на Карло Франкони.

— Толкова се радвам да те видя, Карло. Колко време мина? Четири, пет месеца? Последният път, когато бях в Италия, ти беше в Белгия!

— Четири месеца и двадесет дни — отвърна точно той. — Ала кой ти брои дните! Само че много се затъжих за твоите „наполеони“, за еклерите ти и за… — Карло я сграбчи отново и я повдигна на пръсти. — За твоя шоколадов кейк!

— Тази сутрин ще правя „целувки“ — вметна Самър — и ще можеш да опиташ от тях, след като свърши предаването.

— А, твоите „целувки“. Умирам за тях! — той се засмя немирно. — Ще седна на първия ред и няма да откъсна очи от теб.

Тя го потупа по бузата.

— Опитай се да отслабнеш, Карло. Напълнял си.

— Госпожице Линдън, моля.

Самър погледна Симон, чието дишане бе станало по-забързано с приближаване на момента за излизане в ефир.

— Всичко е наред, Симон. Аз съм готова. Седни си на мястото, Карло, и гледай внимателно. Може да научиш нещо този път.

И тя започна работата си толкова сериозно, колкото ако правеше кралската сватбена торба за някоя европейска принцеса. Ако се налагаше да научи някой обикновен човек как да направи нещо сладко, сложно и вълнуващо, Самър го правеше както трябва.

Изглежда великолепно, помисли си Карло, докато я наблюдаваше. Всъщност винаги бе изглеждала така. А също и компетентна, уверена. От една страна беше доволен да види, че при нея нищо не се бе променило. Той беше от хората, които не обичат нещата или приятелите им да се променят прекалено бързо, особено ако не можеше да се направи нищо за това. От друга страна обаче се притесняваше за нея.

От колко време се познаваха? Господи, поне от десет години! И тя никога не беше си позволила никакво лично обвързване. Никаква връзка. За мъж като него, емоционален и с гореща кръв, беше трудно да проумее как не се интересува от романтични увлечения и връзки. У нея имаше страст. Беше я виждал да се проявява, когато бе в настроение, развеселена, но тази страст никога не бе насочена към мъж.

Жалко, помисли си Карло, докато я наблюдаваше как нарежда пръстените от целувки. Една жена си губи времето без мъж, той го знаеше. Така, както животът на един мъж бе празен без жена. Карло беше споделял своя с много жени.

Веднъж, седнали на сливов сладкиш и бутилка „Шабли“, Самър се бе отпуснала достатъчно, за да му признае, че според нея мъжете и жените не са създадени за постоянна връзка. Бракът, според нея, бил институция, която прекалено лесно можело да бъде разтрогната, и освен това изобщо не бил институция, а просто едно лицемерие, увековечено от хора, които се преструват, че могат да спазват обещания. Любовта, според нея, била непостоянно чувство и не можело да се разчита на него. Била нещо, експлоатирано от хората като извинение за това, че действат глупаво. Ако искала да действа глупаво, щяла да го направи без извинения.

Тогава, понеже беше към края на връзката си с една богата гръцка наследница, Карло се бе съгласил с нея. По-късно обаче бе осъзнал, че докато неговото съгласие се бе дължало на скапаното му настроение, то Самър бе имала пред вид точно това, което бе казала.

Жалко, помисли си отново той, докато Самър извади внимателно изпечените блатове от чекмеджето и започна да ги подрежда в кръгла форма. Ако не я чувстваше като своя сестра, щеше да му бъде приятно да й покаже… Чудото на тайнството, която се осъществяваше между един мъж и една жена. Е, добре, рече си Карло, това беше определено за някой друг.

След като произнесе кратък монолог пред камерата и публиката в студиото, Самър премина през всички стъпки на приготвяне на десерта. Незавършеният сладкиш, украсен с целувки и виолетки, беше пъхнат във фурната. А оня, който беше изпекла предварително и изстудила, беше изваден, за да демонстрира довършителните работи. Тя го украси с плодове и покри всичко с гъст ягодов сос и разбита сметана под тихото одобрение на аудиторията. Камерата приближи, за да покаже сладкиша в завършения му вид.

— Браво! — Карло стана прав и заръкопляска. — Брависимо!

Самър се усмихна и със сладкарската фунийка в ръка направи дълбок поклон пред камерата.

— Великолепно, госпожице Линдън! — отиде към нея и Симон и свали слушалките от ушите си. — Великолепно. И както винаги, всичко е перфектно.

— Благодаря, Симон. Нали ще може да дадем на публиката и екипа да опитат от сладкиша?

— Да, разбира се. Добра идея — той посочи с пръст асистента си. — Вземете чинии и го изнесете, докато ние почистим тук за следващото предаване. Аеробика — обясни тихо Симон.

— Прекрасно, скъпа — рече Карло и потопи пръст в крема. — Шедьовър — той взе една лъжица от масата и си сервира направо от сладкиша. — Сега ще те взема да обядваме и ти ще ми разкажеш как върви животът ти. Защото ако започна да ти разказвам за моя… — Карло сви рамене, дъвчейки. — Толкова е вълнуващ, че ще ми трябват няколко дни. Може би дори седмици.

— Може да си вземем по парче пица на ъгъла — Самър свали престилката си и я хвърли върху масата. — Май ще ми трябва твоя съвет за едно нещо.

— Съвет ли? — мисълта, че тя може да иска съвет от него, направо го зашемети. Той само учудено вдигна вежди. — Естествено — рече с усмивка, когато останаха насаме. — Кого друг би могла една интелигентна жена да помоли за съвет, освен Карло?

— Ти си същинско прасе, Карло!

— Внимавай — той се огледа в тъмните стъкла на асансьора и оправи шапката си. — Иначе ще платиш пицата.

Само след няколко минути Самър вече отхапваше първите хапки от пицата, докато Карло подкара взетото под наем ферари по улиците на Филаделфия. Той успяваше да яде, да сменя скорости и да говори едновременно.

— Е, кажи ми, — надвика звука на радиото Карло, — какво се мъти в главата ти?

— Хванах се на работа — отговори му тя. Косата й беше паднала върху лицето и Самър я отстрани.

— Работа ли? Че ти винаги си имала много работа.

— Тази е различна — тя се намести удобно, кръстоса крака и отхапа нова хапка. — Съгласих се да преобразя и да управлявам един ресторант през следващата година.

— Хотелски ресторант? — той се намръщи над парчето пица, докато задминаваше открит товарен камион. — Кой е хотелът?

Самър отпи сода от чашката през сламката.

— „Кокрън Хаус“. Тук, във Филаделфия.

— А-ха — изражението му се проясни. — Първа класа, скъпа. Никога не съм се съмнявал в теб.

— Една година, Карло.

— Времето минава бързо, когато човек е здрав — довърши мъдро той.

Тя остави усмивката на лицето си.

— Дявол да го вземе, Карло! Сама си го направих, защото не можах да устоя на изкушението да опитам и защото онзи… Онзи американски парен валяк ми натика Лапойнт в лицето.

— Лапойнт ли? — Карло изруга така, както само един италианец може да го прави. — Че какво общо има мръсният френски плужек с тази работа?

Самър облиза кетчупа от палеца си.

— Първо бях решила да откажа, ала Блейк… Това е парният валяк. Та Блейк поиска мнението ми за Лапойнт, защото имал предвид и него за същата работа.

— И ти даде ли му го? — попита с нескрита охота Карло.

— Да. След което взех договора, за да го прегледам. Следващият проблем беше, че офертата беше страхотна. С бюджета, който ми отпуска, мога да превърна един двустаен бордей в истински дворец — тя се засмя, без да забележи, че Карло надмина камиона на една боя разстояние. — Третият проблем е самият Блейк.

— Парният валяк.

— Точно така. Не мога да потисна желанието си да му натрия носа. Той е умен, самодоволен и, по дяволите, страшно привлекателен. Дяволски секси мъж.

— О, така ли?

— Имам много голямо желание да го поставя на мястото му.

Карло премина на жълто в мига, в който то стана червено.

— И къде е по-точно то?

— Под петата ми — със смях Самър облиза пицата си. — Така че, поради всички тези причини, взети заедно, се обвързах с едногодишен договор. Сама. Ти ще ядеш ли това?

Той погледна към останалото парче пица, взе го и отхапа голям залък.

— Да. Е, какъв съвет искаш от мен?

Тя всмукна сода от сламката и осъзна, че все пак трябваше да му каже.

— Ако смятам да остана същата, докато съм ангажирана с тази работа, ще ми трябва някакво развлечение — Самър вдигна ръце към небето. Цялата беше в усмивка. — Кой е най-добрият начин да накарам Блейк Кокрън Трети да пълзи?

— Безсърдечна жена — изсумтя Карло. — За това не ти трябва моя съвет. Ти вече си накарала достатъчно много мъже да пълзят поне в двадесетина страни на света.

— Не, не съм.

— Просто не поглеждаш зад гърба си, кара миа.

Тя се намръщи, защото не беше съвсем сигурна, че идеята все още й харесва.

— Завий зад ъгъла, Карло. Ще хвърлим един поглед на новата ми кухня.

Гледките и миризмите й бяха достатъчно познати, но за кратко време Самър забеляза доста неща, които трябваше да промени. Светлината бе добра, помисли си тя, докато вървеше ръка за ръка с Карло. И пространството. Ала тук се нуждаеха от фурна, вградена в стената, на нивото на очите, при това направена от тухли. Вместо електрическата фурна. Трябваше и повече помощен кухненски персонал. Самър се огледа и си отбеляза ъглите, където би могла да сложи високоговорители. Нямаше място. Това също трябваше да се промени.

— Не е лошо, скъпа — Карло взе големия готварски нож и провери тежестта и баланса му. — Тук имаш добро начало. Прилича малко на това, да получиш нова играчка за Коледа и да я сглобиш, нали?

— Ъ-хъ — тя разсеяно взе един остър нож. Неръждаема стомана, забеляза машинално, и го остави. Тиганите трябваше да бъдат сменени с медни, калайдисани. Обърна се и направо се сблъска с Блейк.

За част от секундата цялата омекна, наслаждавайки се на допира на телата им. Парфюмът му, леко възбуждащ, й направи приятно впечатление. След това се изненада, че не бе почувствала присъствието му зад гърба си, а би трябвало.

— Господин Кокрън! — Самър се отдръпна и скри задоволството си, че го вижда, с учтива усмивка. — Не допусках, че ще ви намеря тук.

— Моят персонал ме осведомява навреме и за всичко, госпожице Линдън. Съобщиха ми, че сте тук.

Мисълта, че му докладват за всичко, леко я подразни, но тя само кимна.

— Това е Карло Франкони — рече Самър. — Един от най-добрите готвачи в Италия.

— Най-добрият — поправи я Карло и протегна ръка. — Приятно ми е да се запознаем, господин Кокрън. Често се наслаждавам на услугите на вашите хотели. Ресторантът ви в Милано предлага съвсем прилични спагети.

— Съвсем прилични е голям комплимент от устата на Карло — обясни Самър. — Защото той мисли, че никой италианец не би предпочел други спагети, освен неговите.

— Не мисля, а знам — Карло вдигна капака на вдигащата пара тенджера и помириса. — Самър ми каза, че ще работи за вашия ресторант тук. Вие сте щастливец.

Блейк погледна Самър отвисоко, забелязал тънката мургава ръка на Карло върху рамото й. Ревността беше чувство, което винаги можеше да разпознае, дори ако не беше го изпитвал преди. Блейк не му бе обръщал особено внимание, разбира се. Досега.

— Да, такъв съм. След като така или иначе сте тук, госпожице Линдън, бихте могли да подпишете окончателния договор. Това ще ни спести допълнителни срещи за в бъдеще. И на двамата.

— Добре. Карло, а ти какво ще правиш?

— Върви да си вършиш работата. Точно сега там приготвят агнешки врат, ще ида да видя как го правят — без да се обръща назад, той бързо се отдалечи.

— Ами добре, Карло очевидно е доволен — забеляза Самър, докато излизаше от кухнята заедно с Блейк.

— По работа ли е тук?

— Не. Дошъл е специално да ме види.

Беше казано съвсем безгрижно и искрено. И предизвика болезнено свиване на мускулите в стомаха на Блейк. Така. Значи тя харесва лигавите италианци, помисли си ядосано той и хвана собственически ръката й, без сам да го осъзнава. Това си беше определено нейна работа. Неговата бе да я вкара в кухнята на своя ресторант колкото може по-скоро.

Блейк я поведе мълчаливо през фоайето и към офиса си в хотела.

Спокоен и сериозен. Такъв беше и офисът му. Това бе първото й впечатление, когато я въведе в голямата стая, която определено беше обзаведена по вкуса на Блейк.

Цветовете бяха слонова кост, кремаво и кафяво, обстановката беше по-модерна от тази в апартамента му, ала почеркът му определено си личеше. Без да попита, Самър се разходи и си взе стол. Беше все още ранен следобед, но изведнъж осъзна, че бе на крака почти от шест безкрайни часа.

— Много добре стана, че наминах, когато и вие сте тук — подзе тя и измъкна пръсти от обувките си. — Това улеснява договарянето ни. След като вече се съгласих, можем да започнем още днес — оставаха й само още триста шейсет и четири дни, добави си мълчаливо наум и се подписа.

Не му харесваше безгрижното й отношение към договора, както не му харесваше и безгрижната й привързаност към италианеца. Когато я погледна, част от гнева му се стопи.

— Изглеждате изморена, Самър.

Клепачите й, които бяха затворени, се вдигнаха. Това и първо и засега единствено използване на малкото й име от негова страна я заинтригува. Той го произнесе така, сякаш мислеше за лято и буря. Тя почувства как гърдите й се стягат и го отдаде на умората.

— Така е. Уморена съм. Започнах да пека целувки още в седем часа сутринта.

— Искате ли кафе?

— Не, благодаря. Боя се, че днес прекалих с кафето — Самър погледна листа хартия, който Блейк държеше, и се усмихна с леко задоволство. — Преди да подпиша това, трябва да ви предупредя, че смятам да направя доста големи промени в кухнята.

— Една от основните причини, поради която трябва де го подпишете.

Тя кимна и вдигна ръката си.

— Може да не бъдете толкова дружелюбен, когато получите сметката.

Той взе писалката от бюрото си и й я подаде.

— Мисля, че и двамата имаме една и съща цел и сме съгласни, че парите са на второ място.

— Може и така да е — Самър със замах написа името си под договора. — Ала не аз ще подписвам чековете. Така че — върна му договора тя, — това е официално.

— Да — Блейк, дори не погледна подписа, преди да прибере листа хартия в чекмеджето на бюрото си. — Бих искал да ви поканя на вечеря тази вечер.

Самър стана, въпреки че усещаше краката си доста меки.

— Ще трябва да скрепим договора ни с печат някой друг път. Тази вечер ще бъда заета с Карло — тя се усмихна и му подаде ръка. — Разбира се, вие можете да се присъедините към нас.

— Това няма нищо общо с работата — Блейк пое ръката й, след което изненада и двамата, като взе и другата й ръка. — Освен това искам да ви видя сама.

Не беше подготвена за това. Самър имаше намерение да предприеме някаква маневра, ала на свой собствен терен, тогава, когато сама реши. Сега беше притисната да промени стратегията си и да се справи с бушуващата под кожата й кръв. Твърдо решена да не бъде изпреварена и този път, тя вдигна глава и се усмихна.

— Ние сме сами.

Веждата му се повдигна. Това предизвикателство ли беше, или Самър просто му се подиграваше? Както и да бе, този път той нямаше намерение да я изпусне. Затова я привлече в прегръдката си. Така добре му прилягаше тази жена! И двамата го забелязаха, но и двамата се смутиха от това.

Очите й бяха на нивото на неговите, ала той с изненада откри, че златните искрици в тях потъмняха. Сега бяха кехлибарени и сякаш просветваха през облака, който промени лешниковия цвят на ирисите й. Без сам да осъзнава какво прави, Блейк отстрани косата от бузата и с много нежен, интимен и поради това напълно нетипичен за него жест. Самър се помъчи да не допусне да бъде очарована от нещо толкова обикновено. Стотици мъж я бяха докосвали по този начин, когато я поздравявах приятелски, ядосани от успеха й или с копнеж. Нямаш причина простото докосване на пръстите му по кожа й да накарат главата й да се завърти. Само с огромно усилие на волята тя успя да не се разтопи в прегръдката му, както и да не се отдръпне рязко от нея. Остана тиха, спокойна, наблюдаваща го. И очакваща.

Когато неговите устни се сведоха към нейните, Самър знаеше, че бе готова. Целувката би трябвало да бъде различна, естествено, защото той беше различен. Трябваше да бъде нова, защото Блейк беше нещо ново.

Но това беше всичко. Беше все още основната форма на комуникация между един мъж и една жена. Докосване на устните, усещане за вкус. Не беше по-различна от целувката на първата двойка мъж и жена, макар и преминала през толкова векове и култури.

В мига, в който усети докосването му, натиска и вкуса на устните му, тя знаеше, че греши. Разлика? Нещо ново? Та тези думи бяха просто смешни. Прекалено прости и не отговарящи на истината. Устните му, които не бяха нищо повече от плът в първия миг, промениха всичко. Мислите й се завъртяха в хаоса, който, кой знае защо, отначало изглеждаше подреден. Тялото й пламна, тръгнало отникъде и упътено за никъде, в пространството на един такт на сърцето. Жената, която мислеше, че знае точно какво може да очаква, въздъхна от изненада. И поиска още.

— Пак — прошепна Самър, когато устните му поеха дъха й. Обвила с ръце лицето му, тя го притисна към себе си, потънала в мъгла и огън.

Той си беше мислил, че е хладна, гладка и крехка. Беше абсолютно сигурен в това. Вероятно затова пламъкът от топлина, който го обгърна, подкоси коленете му. Беше гладка наистина. Кожата й бе като коприна, когато прокара ръка по врата й. Крехка? Имаше аромат, който би разпознал всеки миг, аромат, свързан с жена. Ала не и хладна. В устните й нямаше нищо хладно, нито в дъха, който се смеси с неговия. Имаше нещо безразсъдно в него. Блейк не можеше да го хване, нито да го анализира. Можеше само да го опитва.

С дълбок, почти котешки звук на удоволствие, Самър плъзна ръце по косата му. Господи, беше си мислила, че на този свят няма вкус, който да не познава, нито плътност, които да не бе опитала. Но неговите устни й бяха непознати и сега тя ги докосваше. Опитваше ги. Самър се потопи в усещането и остави устните и езика си да се опиват от сладостта.

Повече. Още! Тя потъна в това изживяване, което изобщо не й бе достатъчно. За пръв път в живота си позна истински глад, истинска жажда и нужда. Изпита болка. Една дълбока болка, която тръгна направо от сърцевината й. Повече. Още! Мисълта премина през съзнанието й заедно със сигурността, че колкото повече получава, толкова повече ще я боли.

Блейк почувства, че Самър се стегна. Без да знае причината, той също стегна прегръдката си. Искаше я сега, веднага, повече отколкото бе искал някога която и да било друга жена. Тя се размърда в ръцете му за пръв път, откакто я бе прегърнал. Самър отметна глава и погледна в замъглените му от страст и желание очи.

— Достатъчно.

— Не — ръцете му все още галеха косата й. — Не е достатъчно.

— Не е — съгласи се тя с почти недоловимо дихание. — Затова трябва да ме оставиш да си вървя.

Той я пусна, ала не отстъпи.

— Трябва да ми обясниш.

Сега се чувстваше по-сигурна. Съвсем малко, но все пак по-добре от нищо. Беше време да установи правилата, нейните правила. Бързо, ясно и точно.

— Блейк, ти си бизнесмен. Аз съм творец. Всеки от нас си има своите предпочитания. Това — отстъпи Самър крачка назад и застана изправена като стрела — не може да бъде едно от тях.

— Искаш ли да се обзаложим?

Очите й се присвиха повече от изненада, отколкото от раздразнение. Странно, но бе пропуснала да отбележи, че бе доста безпощаден. По-късно трябваше добре да си помисли върху това.

— Ще работим заедно с една определена цел — продължи спокойно Самър. — Ала ние сме двама души с две различни гледни точки. Ти се интересуваш повече от печалбата, естествено, и от репутацията на фирмата си. Аз се интересувам от създаването на подходяща витрина за моите произведения и от собствената си репутация. И двамата искаме да успеем. Хайде да не размазваме целта.

— Целта е изключително ясна — възрази Блейк. — Както и тази. Аз те желая.

— Ха! — звукът излезе съвсем неволно. Тя посегна към чантичката си. — Точно и право в целта.

— Би било малко смешно, ако в този момент започна да шикалкавя — стана му весело, вместо да се ядоса. Слава Богу, това му помогна да се посъвземе, след като бе опитал вкуса й. — Трябва да си в безсъзнание, за да не го разбереш.

— Но не съм — все пак отстъпи още една крачка, за да запази позицията и предимството, които имаше. — Твоята кухня, която вече ще бъде моята, е единствената ми грижа сега. С парите, които ми даваш, би трябвало да си доволен, че разбирам правилно приоритетите си. Ще ти дам подробен списък на промените и оборудването, което трябва да поръчаш още в понеделник.

— Добре. Значи ще вечеряме в събота.

Самър спря на вратата, обърна се и поклати глава.

— Не.

— Ще те взема в осем.

Рядко й се случваше някой да не обърне внимание на това, което казва. Доста ядосана, тя се опита да отговори със спокойния тон, с който й говореше навремето гувернантката й. Беше твърдо решена да не избухва. Не и пред него. Какво си мислеше този американец!

— Блейк, аз казах „не“.

Ако беше раздразнен, добре го криеше. Той само й се усмихна — така, както човек се усмихва на капризно дете. Както изглежда, и двамата играеха една и съща игра, при това с еднакво умение.

— В осем — повтори Блейк и приседна на ъгълчето на бюрото си. — Дори бихме могли да ядем и мексикански палачинки, ако искаш.

— Много си упорит.

— Да, такъв съм.

— И аз също.

— Вярно е. Ще те видя в събота.

Трябваше доста да се понапъне, за да не се усмихне. Все пак беше доволна, че успя да тресне достатъчно силно вратата след себе си.