Джордж Р. Р. Мартин, Лайза Татъл
Планетата на ветровете (3)

Втора част
Еднокрил

Най-странното нещо за смъртта е колко лесно настъпва и с какво невероятно спокойствие и красота е придружена.

Марис неочаквано се озова в безветрието. Миг преди това бурята все още бушуваше около нея. Дъждът я плискаше в очите и се стичаше по бузите й, тропаше с метален звън по изпънатите й криле, а ветровете я люшкаха насам-натам, сякаш за първи път летеше в небето. Ръцете я боляха от продължителното усилие да надвиват напора на вятъра. Тъмни облаци закриваха хоризонта, океанът под нея се бърчеше в разпенени вълни и никъде — докъдето й стигаше взорът — не се виждаше късче земя. Марис проклинаше на глас и продължаваше да се надпреварва с вятъра.

И тогава неочаквано я обгърна мъртвешко спокойствие.

Ветровете утихнаха, дори дъждът спря. Морето престана да се вълнува. Облаците се отдръпнаха и се озоваха безкрайно далече. Настъпи зловеща тишина, сякаш времето бе спряло да си поеме дъх.

В безветрието, въпреки разперените си криле, Марис започна да пада.

Губеше височина бавно и постепенно, носеше се надолу грациозно, но падането й беше неизбежно. Без никакъв ветрец, който да я подхване, тя се спускаше все по-ниско и по-ниско. Струваше й се, че това ще продължи вечно. Далеч напред вече виждаше мястото, където щеше да се удари във водата.

Летателните й инстинкти я подтикваха да се бори. Тя се наклони наляво и надясно, опита се да изравни полета, с надежда да улови някакво, дори най-слабо възходящо течение от застиналия океан. Дългите двайсет стъпки криле се издигаха и спускаха, един проникнал през облаците слънчев лъч блестеше ярко по повърхността им. Но нищо не можеше да забави снижаването й.

Изведнъж я завладя странно спокойствие, като това, което цареше около нея. Беше се примирила със съдбата и в душата й се възцари мир; дори почувства облекчение от края на дългата битка с ветровете. Винаги беше била играчка на тяхната воля, никога не ги бе държала истински под свой контрол. Те бяха необуздани и силни, а тя — твърде слаба и немощна. Да мисли иначе би било истинско безумие. Вдигна глава. Почти очакваше да зърне призрачните летци, за които се говореше, че кръжали из безветрието.

Върховете на обувките й опряха водната повърхност, после тялото й разчупи сивкавото, гладко огледало на океана. Сблъсъкът с ледената вода я опари като огън и тя започна да потъва…

 

 

… когато се свести, едва си поемаше дъх.

Тишината кънтеше в ушите й, потта по тялото й изсъхваше бързо от прохладния въздух. Тя седна и се огледа, полузаслепена и объркана. В огнището в ъгъла пращяха въглени, но разположението бе различно от това на хижата в Ейрие. Миришеше на влага и на морски водорасли.

Миризмата й помогна да си спомни. „В академията съм — помисли си тя облекчено, — в «Дървокрил».“ И изведнъж всички сенки се подредиха в позната картина. Напрежението я напускаше бавно. Тя разтърси глава, за да се събуди напълно, смъкна мокрия вълнен пуловер, отиде до огнището и запали една свещ.

Видя малка глинена кана до леглото и се усмихна. Ето нещо, което щеше да й помогне да прогони кошмарите.

Седна с кръстосани крака на леглото и отпи от гъстото студено вино, загледана в трепкащото пламъче на свещта. Като всички летци, и Марис се страхуваше от безветрието, но досега не й се бе случвало да го сънува. Най-страшната част бе, когато се предаде и прие неизбежната си участ.

На вратата се почука.

— Влез — извика Марис остави каната на пода.

На прага стоеше С’Рела — слабичко тъмнокосо момиче, южнячка — личеше й по това как бе вързала косите си.

— Време е за закуска, Марис — каза тя с едва доловим акцент, подсказващ произхода й. — Но Сена иска да наминеш към нея преди това. Горе в стаята й.

— Благодаря — каза Марис и се усмихна. Харесваше С’Рела — тя бе вероятно най-добрата ученичка в академията. Островът от Южния архипелаг, където бе родено момичето, се намираше много далеч от Малък Кехлибарен, но въпреки това Марис виждаше в нея черти, каквито имаше и тя като малка. Въпреки дребния си ръст С’Рела бе упорита в заниманията и проявяваше невероятна издръжливост. Все още й липсваше грация в движенията, ала показваше белези на ускорено развитие. От десетина дни Марис се занимаваше с кандидат-летателната група на Сена и С’Рела определено се открояваше.

— Искаш ли да те изчакам и да те придружа дотам? — попита момичето, докато Марис се обличаше.

— Не — поклати глава Марис. — Върви да закусваш. — Усмихна й се и момичето й отвърна със срамежлива усмивка.

Само след няколко минути, докато крачеше из лабиринта от тъмни коридори, Марис съжали за прибързания си отказ. Сградата на академията „Дървокрил“ бе строена в незапомнени времена върху грамадна скала, чиято вътрешност бе проядена от тунели — едни естествени, други — дело на човешка ръка. Най-долните галерии бяха почти постоянно залети от вода, която понякога се качваше до по-горните етажи. Някога тази сграда била крепост, вдигната по времето на бунта на Морски зъб срещу Голям Шотан, впоследствие превзета и окупирана. Преди седем години Управителят на Морски зъб я бе предложил за летателна академия. Оттогава Сена и учениците й бяха успели да възстановят и превърнат в обитаеми по-голямата част от помещенията, но все още не беше лесно да се ориентираш из безбройните тунели.

Времето не бе оставило своя отпечатък из коридорите на „Дървокрил“. В нишите на стените горяха факли и светилници; тук дните минаваха незабелязано. Марис крачеше по коридора и се мъчеше да прогони нарастващата тревога. Усещаше почти осезаемо тежестта на крепостта и дебелите скални пластове над себе си. Не обичаше да е в затворени помещения под земята — това противоречеше на летателните й инстинкти.

Изпита облекчение, когато забеляза мътно сияние отпред. Един последен завой и тя се озова на позната територия — стаята на Сена беше първата отляво по коридора.

— Здравей, Марис. — Сена вдигна глава и я посрещна с усмивка. Седеше в плетено кресло и дялкаше с костен нож фигурка от меко дърво. — Тъкмо щях пак да повикам С’Рела и да я пратя да те търси. Изгуби ли се в лабиринта?

— Почти — призна Марис и поклати глава. — Трябваше да взема фенер. Мога да се оправя от моята стая до залата за срещи и до външния двор. Но всичко останало ми е като в мъгла.

Сена се засмя, но очевидно не беше във весело настроение. Тя беше бивш летец, три пъти по-възрастна от Марис, но преди десетина години бе изгубила крилете си при злополука — нещо често в тази професия. Обикновено енергичността и ентусиазмът й криеха истинската й възраст, но тази сутрин изглеждаше стара и уморена. Незрящото й око бе покрито с млечнобяла завеса и сякаш изкривяваше лицето й наляво. Веждите й едва забележимо потрепваха.

— Не току-така си пратила С’Рела — каза Марис. — Лоши вести ли има?

— Да. — Сена кимна. — Реших да ги обсъдя с теб преди закуска.

— Е, и?

— Източните са затворили „Въздушния дом“.

Марис въздъхна и се отпусна в креслото. Изведнъж също се почувства изморена. Новината не беше неочаквана, по-скоро тревожна.

— Защо? — попита тя. — Разговарях с Норд преди три месеца, когато ме пратиха със съобщение до Далечен Хъндерлин. Той смяташе, че вратите ще останат отворени поне до следващото състезание. Дори ми каза, че имал няколко многообещаващи ученици.

— Имало е смъртен случай — каза Сена. — Един от тези многообещаващи ученици — момиче — допуснала грешка и закачила с крилото си скална стена. Норд можел само да наблюдава безпомощно, докато падала към камъните. На всичко отгоре родителите й присъствали. Заможни хора с влияние, търговци от Чеслин, имат поне десет кораба. Момичето искало да им покаже какво може. Родителите отишли при Управителя и поискали справедливо възмездие. Казали, че Норд проявил небрежност.

— Така ли е наистина? — попита Марис.

Сена повдигна рамене.

— Някога беше посредствен летец и не вярвам, че като учител е по-добър. Много обичаше да прави впечатление. Освен това има склонността да надценява учениците си. Миналата година за състезанията доведе деветима кандидати и те до един се провалиха. Казаха ми, че загиналото момиче посещавало „Въздушния дом“ само от една година. Само една година, Марис! Сигурно е била талантлива, но не е трябвало толкова рано да я оставя да лети сама. Както и да е, вече е късно. Знаеш какво говорят Управителите — че академиите са безсмислен разход на средства. Трябваше им само подходящ случай. Освободили са Норд и са разпуснали класа. Точка. Сега всички деца на Изток ще останат с неосъществени мечти. — В гласа й се долавяше горчивина.

— Поне нас още ни има — навъси се Марис.

— Ние сме последните — отвърна Сена. — Но колко още ще просъществуваме? Снощи нашата Управителка ми прати вестоносец с новината, която ти съобщих. Имахме няколко доста неприятни разговора с нея. Казва, че от седем години ни храни и пои, а ние не сме й дали нито един кадърен летец. Започвала да губи търпение.

— Естествено — отвърна Марис. Не познаваше лично Управителката на Морски зъб, само бе чувала за нея, но и това бе достатъчно. Морски зъб бе разположен недалеч от Голям Шотан, но се славеше като свободолюбив и независим остров, управляван през последните години от една амбициозна жена, която бе крайно неудовлетворена от факта, че не разполага със собствен летец. Тъкмо с тази цел преди седем години бе предложила ентусиазирано академията за обучаване на летци за Западния архипелаг да бъде разположена на нейния остров и в началото им оказваше радушен прием и щедра подкрепа. Но сега настояваше за отплата.

— Тя не може да разбере — продължи Марис. — Нито един от безкрилите не ни разбира. Нашите випускници трябва да се състезават с опитни летци и техните деца, които от малки са израсли с мисълта за небето. Ако ни даде още малко време…

— Време, време, време — заповтаря ядосано Сена. — Това й казах и аз. А тя ми отвърна, че седем години са предостатъчно време. Марис, ти си летец. И аз бях летец навремето. Знаем колко е трудно да започнеш и колко години са необходими, докато надвиеш страха, неувереността и колебанието си. Но безкрилите нямат никаква представа. Те си мислят, че седем години стигат, за да се научиш. Смятат, че този период е напълно достатъчен, за да се напълни небето с деца на рибари, търговци и събирачи на миди. Знаеш колко неприятно бяха изненадани след първите състезания, когато децата на летците и техните родители разгромиха безкрилите си съперници. Но тогава поне имаха надежди. Сега всички са се отчаяли. Изминаха седем години от свикването на Съвета и основаването на академиите и оттогава само един безкрил успя да спечели криле. При това ги изгуби още на следващата година. Започвам да си мисля, че делото ни е обречено.

— Сена, Сена… — спря я загрижено Марис. Възрастната жена очевидно търсеше повод да излее натрупаната мъка, гласът й трепереше. — Разбирам безпокойството ти, но положението не е чак толкова лошо.

Сена я погледна скептично с едничкото си здраво око.

— Всъщност е дори по-лошо. Но никой не ти е казал, защото не обичат да носят лоши вести, а и всички знаят какво означава за теб тази академия. Само че е така. — Марис се опита да я прекъсне, но Сена й махна да замълчи. — Стига сме приказвали и нито дума отвън за тревогите ни. Не съм те извикала, за да ме успокояваш, нито за да закъсняваме за закуска. Исках да ти съобщя новината насаме, преди да я кажа на другите. Искам също да отлетиш до Голям Шотан.

— Днес ли?

— Да. Много ми помагаш с децата, чудесно е, че могат да черпят личен пример от един великолепен летец. Но един ден можеш да отсъстваш. Може да ти отнеме дори само няколко часа.

— Разбира се — каза Марис. — За какво става въпрос?

— Летецът, който донесе вестта за затварянето на „Въздушния дом“, носеше още едно съобщение. Лично за мен. Един от учениците на Норд е изявил желание да продължи обучението си тук и се надява, че ще го подкрепим при следващото състезание. Моли за разрешение да пристигне.

— Тук? — Марис повдигна вежди. — От Изтока? Без криле?

— Уговорил се е с един търговец, известен като храбър и неустрашим моряк. Плаването е опасно, но решението е негово и аз не смятам да го обезсърчавам. Ще те помоля да предадеш на Управителя на Голям Шотан съгласието ми. Той праща трима летци всеки месец, тъй че е важно да стигнеш навреме. Плаването с кораб дотук ще отнеме около месец, а до състезанието остават само два месеца.

— Мога да отнеса съобщението директно до Изтока — предложи Марис.

— Не — отвърна Сена. — Нужна си ни тук. Просто предай думите ми в Голям Шотан и се връщай — трябва да наглеждаш нашите пиленца. — Тя се надигна тежко от креслото и Марис се втурна да й помогне. — А сега да вървим на закуска. Искам да се нахраниш добре, преди да тръгнеш, а ти губя времето с приказки. Другите сигурно вече са изяли всичко.

 

 

Но въпреки опасенията на Сена закуската ги очакваше. Утрото беше хладно и влажно, но двете огнища в голямото помещение създаваха чувство за уют и топлина. Мебелировката беше оскъдна, почти спартанска: три дълги дървени маси със скамейки от всяка страна. На скамейките седяха двайсетина ученици — разговаряха оживено, шегуваха се и се смееха. Най-възрастната ученичка бе само с две години по-млада от Марис, а най-младият бе момче, едва навършило десет.

Щом двете жени влязоха в трапезарията, се възцари тишина. Чуваше се само приглушено потропване на прибори.

Марис получи парче хляб и купа овесена каша с мед от Кер, ухилен младеж, който днес бе дежурен по кухня, и се настани на свободното място в края на най-близката скамейка. Докато се хранеше, разговаряше любезно с учениците, но усещаше, че разговорът не им е по душа. Не можеше да ги вини. Спомни си как се чувстваше тя самата преди години, когато мечтата й да стане летец бе на път да се провали. „Въздушният дом“ не беше първата затворена академия. Преди нея същата участ бе сполетяла академията на безлюдния остров-континент Артелия след три неуспешни години и академиите в Южния архипелаг и Външните острови. След затварянето на „Въздушния дом“ „Дървокрил“ оставаше единствената действаща летателна школа. Нищо чудно, че учениците бяха толкова потиснати.

Марис отопи купата с парче хляб, сдъвка го и се надигна от масата.

— Сена, няма да се върна по-рано от утре сутринта — каза тя, докато прекрачваше скамейката. — След Голям Шотан ще намина до Ейрие.

Сена вдигна глава от купата си и кимна.

— Чудесно. Днес ще пусна да летят Лея и Кърт. Останалите ще се упражняват. Гледай да се върнеш колкото се може по-скоро.

Марис почувства, че някой стои зад гърба й. Обърна се и видя, че С’Рела я гледа въпросително.

— Марис, може ли да ти помогна с крилете?

— Разбира се. Благодаря ти.

Момичето се усмихна.

Минаха по късия коридор до помещението, където държаха крилете. На стената бяха окачени три чифта — единият беше на Марис, а другите два на академията. Бяха ги получили от останали без наследници възрастни летци. Нищо чудно, че випускниците на академията се представяха толкова слабо на състезанията, помисли си Марис, докато оглеждаше крилете. Децата на летците се упражняваха в небето всеки ден, докато в академиите, които страдаха от недостиг на криле, учениците трябваше да чакат реда си по няколко дни. На земята не можеш да научиш много.

Тя вдигна крилете от рафта и се опита да прогони неприятните мисли. С’Рела застана до нея и й помогна да ги разгъне и да нагласи презрамките на ръцете си. Марис проверяваше грижливо всяко съчленение и опипваше с пръсти гъвкавостта на подпорите и здравината на плата. Всеки пропуск, дори най-малкият, можеше да й струва твърде скъпо по време на полета.

— Ужасно е, че са затворили „Въздушния дом“ — мърмореше С’Рела. — Преди години стана същото и с Южната академия. Тъкмо бях постъпила там, а се наложи да се местя в „Дървокрил“.

Марис спря и я погледна. Беше забравила, че срамежливото южняшко момиче е жертва на още едно затваряне.

— Един от учениците от „Въздушния дом“ е помолил да го прехвърлят тук — както направи ти — рече тя. — Вече няма да си съвсем сама сред дръпнатите западняци. — Тя се усмихна.

— Не ти ли е мъчно за вкъщи? — попита неочаквано С’Рела.

Марис се замисли.

— Честно казано, не зная какво е да имаш собствен дом. Домът ми е там, където се чувствам добре.

С’Рела прие думите й спокойно.

— Сигурно е нормално да се чувстваш така, когато си летец. Повечето летци ли мислят като теб?

— Поне част — отвърна Марис и отново почна да си нагласява крилете. — Но не всички, разбира се. Ще ми помогнеш ли да разгъна този край? Благодаря. Не го казах, защото съм летец, а само защото къщата, в която израснах, отдавна се е срутила, а нямам друг дом. Баща ми — вторият ми баща — умря преди три години. Жена му почина доста преди това, а моите родители са умрели отдавна. Брат ми Кол, той е певец, отплава към Външните острови. След като замина, къщата ни на Малък Кехлибарен ми се стори ужасно пуста и голяма. Оттогава почти не съм се прибирала. Зная, че Управителят би предпочел третият му летец да остане на острова, но засега се справя и с двама. — Тя повдигна рамене. — Повечето ми приятели са летци.

— Разбирам.

Марис втренчи поглед в лицето й.

— Май ти е мъчно за дома?

С’Рела кимна.

— Да. Тук всичко е различно. Учениците в академията не са като хората, сред които съм израсла.

— Един летец трябва да свиква с тези неща.

— Така е. Но там остана един човек, когото обичах. Искахме да се оженим, но аз знаех, че няма да се получи. Обичах го — всъщност още го обичам — но повече от всичко исках да стана летец. Ще ме разбереш.

— Разбирам те — кимна Марис. — Може би след като спечелиш криле, двамата…

— Не. Той никога не напуска острова си. Не може, защото е фермер и има земя, за която трябва да се грижи. Той… не ме е молил да се откажа от мечтата си, така че и аз не мога да поискам от него да остави земята.

— Много летци са се женили за фермери — опита се да я успокои Марис. — Би могла да се върнеш.

— Не и без криле — заяви твърдо С’Рела. — Не ме е грижа колко време ще ми трябва. Но зная, че когато спечеля крилете си, той вече ще се е задомил. Няма друг изход — фермерството не е работа за сам човек. Трябва му жена, която да обича земята и да му роди много деца.

Марис мълчеше.

— Както и да е, аз направих своя избор — продължи С’Рела. — Само дето понякога… ми е мъчно за вкъщи. Чувствам се самотна.

— Разбирам — каза Марис и сложи ръка на рамото на С’Рела. — Хайде, че ме чака работа.

С’Рела тръгна напред. Марис прибра крилете към тялото си и я последва към изхода. Небето отвън бе сиво, скрито от ниски, плътни облаци, но солената миризма на океана изпълваше Марис с нетърпение да се разкърши.

Тя разпери ръце, кимна на С’Рела, усмихна й се и се затича по площадката. Само след четири крачки вече се носеше над океана. Първите няколко секунди полетя надолу, после крилете й се разтвориха с плющене, повдигнаха я рязко и превърнаха спускането й в полет. Както винаги по тялото й сякаш премина електрически ток, дъхът й секна и я пронизаха хиляди невидими игли. Радостта от полета бе по-силна и по-ярка от всяко друго чувство, което бе изпитвала. По-силна дори от любовта. Свирепият западен вятър я прегърна в обятията си и я понесе.

Голям Шотан лежеше на север, но за момент Марис остави на вятъра да я носи където си иска, наслаждавайки се на свободата на полета, преди да подхване мъчителната игра на надлъгване с ветровете. Недалеч от нея прелетя ято дъждовни птици, всяка в различен ярък цвят — пришпорваше ги наближаващата буря. Марис ги последва, набирайки височина, докато накрая Морски зъб не се превърна в сиво-зеленикаво петънце вляво и зад нея, по-малко от длан. Вече се виждаше Яйцевидният остров, а в мъгливата далечина зад него прозираха южните брегове на Голям Шотан.

Марис започна да кръжи — нарочно забавяше скоростта, за да не подмине целта на полета си. С изострените си сетива долавяше противоположни въздушни течения, които я мамеха да се отправи на север, и тя се издигна още по-високо, където въздухът бе смразяващо студен. Сега вече Голям Шотан и Яйцевидният остров бяха разстлани пред нея върху металносивия океан като карта на масата. Тя зърна поклащащите се в залива миниатюрни рибарски лодки, кръжащите над тях чайки и ято морски котки в тесния залив на Яйцевидния остров.

Изведнъж осъзна, че е излъгала С’Рела. Всъщност тя имаше свой дом и той беше тук, в небето, сред студените ветрове и с привързани на ръцете криле. Светът под нея, където царуваше политиката и търговията, а хората се безпокояха за прехрана, пари и войни, този свят й беше чужд дори в най-мирни времена. Тя беше летец и като всички летци не се чувстваше пълноценна, когато си сваляше крилете.

Усмихна се при тази мисъл и се гмурна във вятъра.

Управителят на Голям Шотан — най-стария, най-богатия и най-гъсто заселения остров — беше зает човек, погълнат от безброй задължения. Когато Марис пристигна, той тъкмо бе свикал съвета — доколкото тя разбра, ставаше дума за някакъв рибарски спор между Малък Шотан и Скълни — но въпреки това излезе, за да се срещне с нея. Летците бяха равни по ранг на Управителите и дори за един толкова могъщ сановник като Управителя на Голям Шотан беше недопустимо да проявява пренебрежение. След като изслуша безстрастно посланието й, той я увери, че думите на Сена ще бъдат пратени на Изток с друг летец още на следващата сутрин.

Марис окачи крилете си на стената на заседателната зала в къщата на Стария капитан, както бе наречена резиденцията на Управителя, и излезе да се разходи из градските улици. Това беше единственият истински град на Пристана на ветровете: първият, най-старият и най-големият. Наричаше се Градът на бурите, градът, построен от древните звездни мореплаватели. За Марис той притежаваше невероятно очарование. Навсякъде стърчаха вятърни мелници — грамадните им перки се въртяха на фона на сивото небе. Тук живееха повече хора, отколкото в Голям и Малък Кехлибарен, взети заедно. Имаше какви ли не магазинчета и работилнички, в които продаваха както полезни неща, така и всякакъв род дрънкулки.

Тя прекара няколко часа на пазара — обикаляше сергиите в щастлива забрава, слушаше приказките и подвикванията на продавачите. Хапна малко пушена риба с парче черен хляб, което размекна с няколко глътки кивас — топлото лютиво вино, с което се беше прочул Шотан. Странноприемницата, в която се отби, имаше певец и Марис любезно изслуша няколко песни, макар да го намираше за по-слаб от Кол и певците, познати й от Кехлибарен.

Вече се здрачаваше, когато отлетя от Града на бурите, след като търпеливо изчака един краткотраен шквал, който окъпа улиците с дъжд. Уцели попътен вятър и малко преди да се стъмни съвсем стигна Ейрие.

Скалата израсна внезапно от водата — черен масив на фона на звездното небе, като назъбена от ветровете колона, която се издигаше на шестстотин стъпки над разпенените вълни.

Зърна светлина в прозорците на хижата, описа един кръг и умело се спусна на тясната, изсечена в скалите площадка, която бе посипана с влажен пясък. Без чужда помощи отне няколко минути да си свали крилете, после ги окачи на куката зад вратата.

Огнището в трапезарията беше запалено. На малката масичка пред него двама летци, които познаваше бегло, бяха погълнати от партия гичи — местеха белите и черните камъчета по дъската. Единият й махна за поздрав. Тя кимна в отговор, но той отново втренчи поглед в играта.

Имаше още един летец, свит в креслото до огъня, загледан в пламъците с чаша топло вино в ръка. Той вдигна глава, погледна я и възкликна радостно:

— Марис! Не очаквах да те видя тук.

— Здравей, Дорел — отвърна тя, но той вече беше до нея, прегърна я и я целуна. Другият от играещите ги погледна за миг, но противникът му премести едно камъче и той пак се наведе над дъската.

— От Кехлибарен ли идваш? — попита я Дорел. — Сигурно си изгладняла. Сядай до огъня, ще ти донеса нещо за хапване. Има сирене, пушено месо и плодове.

Марис го стисна за ръката и го отведе при огнището — дръпна го в най-далечния ъгъл, за да не ги чуват играещите.

— Яла съм — каза тя. — Идвам от Голям Шотан, а не от Кехлибарен. Имах попътен вятър и не се изморих. Не съм ходила на Кехлибарен повече от месец. Управителят сигурно ми е много сърдит.

Дорел сбърчи вежди.

— Ще се връщаш ли въобще? Или пак отиваш на Морски зъб? — Той пусна ръката й и вдигна чашата, над която се виеше пара.

— Отивам на Морски зъб. Сена ме помоли да й помогна с учениците. От десет дни работя с тях. Преди това бях на един дълъг полет до Дийт и Южния архипелаг.

Дорел остави чашата и въздъхна.

— Зная, че не държиш да чуеш мнението ми, но въпреки това ще ти го кажа. Прекарваш твърде много време далеч от Кехлибарен заради тази академия. Сена трябва да преподава — за това й плащат. Съмнявам се да дели доходите си с теб.

— Имам достатъчно средства — успокои го Марис. — Ръс ми остави всичко. А Сена наистина има нужда от помощ. Не й е лесно да се оправя сама. Слушай, защо не дойдеш за няколко дни? На Лаус ще се справят и без теб. Ще спиш в моята стая. Много искам да си до мен.

— Не мога, Марис. С радост бих прекарал една седмица с теб на Лаус или дори тук, но не и в „Дървокрил“. И преди съм ти казвал — няма да подготвям безкрили, за да отнемат крилете на моите приятели.

От думите му я заболя и тя втренчи поглед в огъня.

— Говориш като Корм преди седем години.

— Не заслужавам такова отношение, Марис.

— Тогава защо не искаш да ми помогнеш? Защо се отнасяш с такова презрение към „Дървокрил“? Надсмиваш им се като най-твърдоглавите противници на идеята за академиите, а преди седем години беше с мен. Ти се бори за това, вярваше, както вярвах аз. Рискува, макар че можеше да споделиш съдбата ми и да бъдеш обявен за престъпник. Какво те промени?

Дорел въздъхна.

— Не съм се променил, Марис. Виж, преди седем години се борих за теб. Не ме беше грижа за твоите, академии, борех се за правото да ти върнат крилете. Направих го, защото те обичах, Марис. И освен това ти беше най-добрият летец.

Щеше да е истинско престъпление да ти отнемат крилете и да те оставят на земята. Но сега нещата са различни. Има принципи, които значат много за мен.

— Така ли? — Тя повдигна вежди. Това беше стар спор, но този път наистина я засегна.

— Точно така. Не бих се опълчил срещу всички само за да ти се харесам. Системата, която съществуваше преди, не беше справедлива. Традицията трябваше да се промени — за това беше права. Вярвах в това тогава, както вярвам и сега.

— Лесно ти е да го кажеш. Какво значат за теб думите? — отвърна огорчено Марис. — Но не искаш да ми помогнеш, защото е в разрез с принципите ти, макар да сме изправени пред провал.

— Няма да загубим, успокой се. Ние вече спечелихме. Променихме света и това е най-важното.

— Но как може да го направим без академии?

— Академии, та академии! Не съм се борил за тези академии. Трябваше да се разчупи една несправедлива традиция. Съгласен съм да предам крилете си на всеки безкрил, който ме надлети. Но не и да го уча как да го направи. А ти искаш от мен точно това. Ти, която познаваш болката на изгубените криле.

— Да, но аз също така знам какво е да мечтаеш да летиш и да нямаш ни най-малка надежда — отвърна Марис. — В нашата академия има една ученичка — С’Рела. Трябваше да я чуеш тази сутрин, Дорел. Тя мечтае да лети повече от всичко на света. Страшно прилича на мен, когато Ръс започна да ме обучава. Ела да й помогнеш, Дор.

— Ако наистина е като теб, сигурно някой ден ще полети, независимо дали й помагам, или не. Така че няма да дойда. Представи си, че утре отнеме крилете на някой мой приятел — как ще се чувствам тогава? — Той допи чашата и се изправи. — Искаш ли чай?

Марис кимна, макар все още да търсеше друг аргумент, с който да продължи спора. Докато следеше походката му и начина, по който си наливаше чай, тя си помисли, че вероятно го познава по-добре от всеки друг.

Когато Дорел се върна с горещия сладък чай, гневът й се беше изпарил и мислите й бяха поели в друга посока.

— Дор, какво се случи с нас? Преди няколко години възнамерявахме да се оженим. Сега се дърпаме като Управители на съперничещи си острови за права над рибните пасажи. Какво стана с плановете ни да живеем заедно и да отгледаме деца — какво стана с нашата любов? — Тя се усмихна горчиво. — Не разбирам какво се случи.

— Напротив, разбираш — възрази Дорел. — Ето този спор например. Любовта ти, предаността ти са разделени между летците и безкрилите. Но не и моите. Животът не е лесен за никого от нас — най-вече за теб. Само че двамата с теб вече не жадуваме за едни и същи неща и ни става все по-трудно да намерим общ език. Някога се обичахме, но… — Той отпи от чая, свел поглед. Марис го наблюдаваше натъжена. За миг й се дощя да се върнат предишните времена, да се върне любовта им.

Дорел отново я погледна.

— Но аз все още те обичам, Марис. Животът може да се е променил, но не и чувствата ми. Може би бихме могли да се съберем, стига да не спорим непрестанно?

Тя му се усмихна измъчено и протегна ръка. Той я хвана и я стисна.

— Хайде, стига сме се заяждали. Нека се порадваме на момента, нека му се наслаждаваме. Даваш ли си сметка, че от два месеца не сме били заедно? Къде се изгуби? Какво си видяла? Разкажи ми всичко ново, любима. Да си побъбрим за приятни неща.

— Новото при мен не е много радостно — отвърна Марис, сетила се за съобщенията, които трябваше да разнася напоследък. — Източните са затворили „Въздушния дом“. Една ученичка загинала при нещастен случай. Разпускат всички. Само един е пожелал да се премести на Морски зъб. Останалите са се отказали. Не зная какво ще предприеме Норд. — Тя издърпа ръката си и посегна към чая.

Дорел поклати глава.

— Все за тези твои академии говориш. Аз ще ти разкажа по-интересни неща. Управителят на връх Сцила починал и за негова заместничка била избрана най-малката му дъщеря. Говори се, че Крил… между другото, познаваш ли го? Русокосо момче, липсва му един пръст на лявата ръка. Може да си го виждала на последното състезание, направи няколко много красиви лупинга. Та както и да е, говори се, че той ще стане вторият пилот на Сцила, защото новата Управителка въртяла любов с него! Представяш ли си, да вземат да се оженят — Управителка и летец!

— Това май се е случвало и друг път — засмя се Марис.

— Не и по наше време. А чу ли за рибарската флотилия на Голям Кехлибарен? Била унищожена от сцила. Все пак успели да я убият. Изгубили почти всичките си кораби, но все пак повечето моряци се спасили. Още една умряла сцила била изхвърлена на брега на Кълхол — видях оглозгания й труп. Вонеше дори срещу вятъра! — Той сбърчи нос. — Откъм Артелия дойде вестта, че двама летци си съперничели за контрола над Железните острови. — Дорел млъкна, когато един мощен порив на вятъра разтърси външната врата.

— Уф — въздъхна облекчено той. — Този проклет вятър.

— Какво има? — учуди се Марис. — Нещо си неспокоен. Да не очакваш някого?

— Мислех, че Гарт може да намине. — Той се поколеба. — Трябваше да се срещнем тук днес следобед, но той не дойде. Нищо особено: каза ми, че щял да отнесе едно съобщение до Кълхол и можело да се отбие на връщане да пийнем.

— Може да си пие някъде сам — опита се да го успокои тя. — Нали го познаваш? Или да го е задържало нещо друго.

Но докато го казваше, също почувства безпокойство. Последния път, когато бе видяла Гарт, той бе наддал доста на тегло — което винаги бе опасно за един действащ летец. Освен това напоследък се увличаше по забави, особено ако бяха придружени с пийване и хапване. Надяваше се, че не му се е случило нещо лошо. Не беше от летците, които рискуват безразсъдно живота си, но и никога не се бе чувствал прекалено уверен във въздуха. Напоследък реакциите му очевидно се бяха забавили.

— Права си — отвърна Дорел. — Гарт може да се погрижи за себе си. Сигурно е срещнал приятели в Кълхол и ме е забравил. Вярно, той обича да си пийва, но никога не лети пиян. Какво пък, да прави каквото ще.

Очите им се срещнаха и двамата се преместиха на ниската кушетка до огъня. Там поне за известно време успяха да забравят страховете и противоречията си — пиха вино и чай и си припомняха отминалите времена. По-късно през нощта споделиха едно и също легло и още общи спомени. „Хубаво е да се притиснеш към човек, който те обича“ — мислеше си Марис след толкова много самотни нощи в леглото. И сложила глава на гърдите на Дорел, най-сетне заспа успокоена и щастлива.

Но отново сънува, че пада.

 

 

На следващата сутрин стана рано, изплашена и обезпокоена от съня. Остави Дорел да си доспи и слезе долу да закусва. Щом слънцето се показа на хоризонта, си сложи крилете и се отдаде на сутрешния вятър. По обед вече беше на Морски зъб и скоро се вдигна в небето, за да пази Ян, един от най-малките ученици в академията.

Още седмица остана да работи в „Дървокрил“ — следеше неуверения напредък на децата. Помагаше с упражненията, а вечер около огнището им разказваше истории за прочути летци и техните подвизи.

Но с течение на времето се чувстваше все по-виновна заради дългото си отсъствие от Малък Кехлибарен и накрая реши да си тръгне, като обеща на Сена да се върне при първа възможност.

Полетът до Малък Кехлибарен обикновено отнемаше цял ден. Беше напълно изтощена, когато най-сетне видя светлините на сигналната кула, и малко след като кацна, се отпусна щастливо в собственото си легло. Но чаршафите бяха студени, а стаята прашна и не можа веднага да заспи. Дълго се въртя в леглото, накрая стана да потърси храна, но в кухнята нямаше нищо. Върна се и си легна — гладна и нещастна.

Управителят я посрещна любезно, но хладно, когато на следващата сутрин отиде да го поздрави.

— Имахме доста работа — подхвана направо той. — На няколко пъти пращах да те викат, но все те нямаше. Вместо теб трябваше да летят Корм и Шали. Марис, за тях това е доста уморително. А и Шали е бременна. Нима ще останем само с един летец, сякаш сме някой малък остров?

— Ако има някаква задача за мен, веднага ще я свърша — отвърна Марис. Не можеше да отрече, че укорът му беше справедлив, ала от друга страна, бе обещала да се върне на Морски зъб.

Управителят се намръщи, но не можеше да направи нищо повече. Предаде й съобщението — някакво дълго послание до търговците на Поуит за размяна на семена срещу брезент, но само ако пратят кораб, за да го вземат, и добави към това една желязна монета, с която да им заплати за подкрепата им в спора между Кехлибарен и Кеселар. Марис запомни съобщението дума по дума, без да вниква в смисъла му, както правеха всички летци. Малко след това се изкатери на скалата и литна в небето.

И през следващите дни Управителят непрестанно й намираше работа — явно за да не й даде възможност да мисли за връщане. Щом се прибереше от поредния полет, я пращаше на следващия — общо четири пъти до Поуит, два до Малък Шотан, два пъти до Голям Кехлибарен и Лаус (Дорел не си беше вкъщи) и веднъж на един дълъг полет на изток чак до Ястребова скала.

Когато най-сетне намери пролука, за да се върне на Морски зъб, до състезанието оставаха само три седмици.

 

 

— Колко от учениците ще подкрепиш за състезанието? — попита Марис. Навън духаше силен вятър и валеше проливен дъжд, но зад дебелите стени цареше почти пълна тишина. Сена седеше на едно ниско столче и си кърпеше ризата, а Марис се беше изправила до нея, за да е по-близо до огнището.

— Тъкмо мислех да поискам съвета ти по този въпрос — отвърна Сена. — Четирима, най-много пет тази година.

— С’Рела със сигурност — замислено каза Марис. — Деймън. Те са най-добрите. Освен тях — Шер и може би Лея? Или Лиан?

— Шер и Лея — каза Сена. — Те са заедно навсякъде.

Марис се засмя. Шер и Лея бяха най-малките ученици, неразделни приятели. Имаха дарба и желание, но все още нямаха необходимата физическа подготовка, за да издържат на натоварванията, ако времето е лошо.

— Как мислиш, имат ли шансове да победят?

— Не — отвърна Сена и отново я погледна. — Но са достатъчно големи, за да опитат. Опитът ще им е от полза. Това ще е добър урок. Трябва да се научат да губят, инак няма никакъв смисъл.

— Значи Лиан остава под въпрос?

— Лиан въобще не е готов — категорично отвърна Сена. — Питам се дали някога изобщо ще може да лети.

Марис се изненада.

— Гледала съм го как лети — каза тя. — Той е силен и има чудесен стил. Вярно, че лесно се поддава на настроенията си и понякога действа прибързано, но когато е в добра форма, не могат да му се опрат дори С’Рела и Деймън, взети заедно. Мисля, че е единствената ни надежда.

— Може и да си права, но аз няма да го подкрепя. Една седмица лети като нощен орел, а следващата подскача в небето, сякаш току-що са му сложили криле. Не, Марис. И аз искам да победим, но победата за Лиан е най-лошото, което може да му се случи. Не бих се учудила, ако намери смъртта си до една година след като спечели крилете. Небето не е безопасно за летци, които твърде много се поддават на чувствата и настроенията си.

Макар и неохотно, Марис кимна.

— Може би си права — каза тя. — Но кой тогава ще е петият?

— Кер — отвърна Сена, остави тънката костена игла и огледа зашитата риза.

— Кер ли? Той е приятен момък, но не умее да си сдържа нервите. Освен това е малко тежичък и му липсва координация, а и ръцете му са слаби. Ако питаш мен, поне засега Кер не дава особени надежди. Може би след година-две…

— Родителите му настояват да участва тази година — заяви уморено Сена. — Оплакват се, че вече пропилял две години. Те имат меден рудник на Малък Шотан и нямат търпение Кер да спечели криле. Излишно е да споменавам, че оказват голяма подкрепа на академията.

— Разбирам.

— Миналата година им отказах категорично — продължи Сена. — Но тази не бях толкова уверена. Ако не спечелим поне една победа, академията ще изгуби подкрепата на Управителите. Тогава ще трябва да се издържаме от даренията на богаташи, като родителите на Кер. Искаме или не, трябва да се съобразяваме с желанията им.

— Сигурно си права. Не го одобрявам, но изглежда, няма друг изход. Пък и Кер няма да загуби нищо от едно участие. Понякога обича да се прави на смешник.

Сена кимна и свъси вежди.

— Мразя се, че го казвам, но сме изправени до стената. Надявах се, че ще ме разубедиш.

— Надценяваш красноречието ми. Все пак ще ти дам един съвет. Последните две седмици запази крилете само за тези, които ще участват в състезанието. Имат нужда от сериозна подготовка. Нека останалите се занимават с уроци и упражнения.

— Така постъпвах при всяко от досегашните състезания — призна Сена. — Карах ги, освен това да се гонят в небето. Смятах да те помоля и ти да летиш с тях. Нека се сравняват с теб, пък дори и да не е в тяхна полза. С’Рела участва за първи път, а Деймън е губил два пъти, но останалите имат нужда от опит. Шер…

— Сена, Марис, елате бързо! — долетя вик откъм трапезарията и на вратата се появи задъханият Кер. — Управителят е пратил да ви повикат. Трябва им летец, те… — Той преглътна, не можеше да си поеме дъх.

— Върви с него — каза Сена на Марис. — Аз съм по-бавна.

Непознатият, който ги очакваше в трапезарията, заобиколен от група ученици, също дишаше тежко — беше тичал през целия път от кулата на Управителя. Ала щом ги видя, заговори припряно:

— Ти ли си летецът? — Беше млад момък, очевидно уплашен, и се оглеждаше с безпокойство.

Марис кимна.

— Трябва да отлетиш за Шотан. Моля те. Доведи техния знахар. Управителят каза да дойда при теб. Брат ми е много болен. Бълнува. Кракът му е лошо счупен — костта се подава навън. Не ми казва какво да му дам за треската. Моля те, побързай.

— На острова нямате ли знахар? — попита Марис.

— Брат му е знахарят — намеси се Деймън, който бе от същия остров.

— Как се казва знахарят на Голям Шотан? — попита Марис тъкмо когато Сена докуцука в стаята.

Старата жена веднага разбра положението и пое нещата в свои ръце.

— Там са няколко — каза тя.

— Побързайте — настоя младежът. — Брат ми може да умре.

— Едва ли ще умре от счупен крак — отвърна Марис, но Сена й даде знак да мълчи.

— Ти си глупачка — озъби й се младежът. — Той има треска. Бълнува. Катерил се е по една скала за ястребови яйца и паднал. Намерих го чак след ден. Моля ви, помогнете ми!

— На отсамния край живее една лечителка, казва се Фила — намеси се Сена. — Тя е стара и своенравна и не обича да пътува по море, но с нея живее дъщеря й, която също е веща в занаята. Ако тя не може да дойде, ще ти каже кой ще свърши тази работа. Не си губи времето в Града на бурите. Тамошните знахари първо ти гледат джоба, после питат кой е болен. Кацни на Южната площадка и кажи на капитана на ферибота да чака важен пътник.

— Излитам веднага — каза Марис. — С’Рела, Кер, помогнете ми с крилете.

— Благодаря ти… — замърмори младежът, но Марис вече беше излязла.

Навън бурята беше утихнала. Марис благодари мислено за късмета си и се насочи към пролива — носеше се на няколко стъпки над водата. Да се лети ниско бе доста опасно, но сега нямаше време да набира височина, а и сцилите рядко излизаха толкова близо до брега. Полетът не беше особено продължителен. Лесно откри Фила, но както бе казала Сена, старицата отказа да тръгне.

— Става ми лошо в морето — заинати се кисело тя. — А и онова момче от Морски зъб се мислеше за по-кадърно от мен. Обаче сега моли за помощ тоя глупак.

Дъщеря й се извини за поведението на майка си и малко след това тръгна за ферибота.

Едва на обратния път Марис си позволи да се порадва на полета и да си поиграе с ветровете. Буреносните облаци се бяха разсеяли и над океана бе изгряло слънце, а в небето на изток се издигаше дъга. Известно време Марис се опитваше да я стигне, после се отказа и взе да се надбягва с вресливите птици. Засмя се, когато те се разпръснаха уплашени — едни полетяха към Морски камък, други — към Яйцевидния остров и Голям Шотан. Загледа се след тях и изведнъж зърна нещо навътре в морето. Присви очи, за да го разгледа по-добре. Дали не беше сцила, източила шия над водата, за да улови някоя невнимателна птица? Не, имаше няколко точки. По-скоро ято морски котки. Или кораби.

Тя закръжи високо над океана, като постепенно се отдалечаваше от островите. Скоро вече не се съмняваше — приближаваше се флотилия от пет кораба и ако се съдеше по избелялата им боя и разкъсаните платна, идеха отдалеч. Търговска флотилия от Изтока.

Тя се снижи над корабите. Моряците работеха трескаво да задържат платната в идеалното положение, та да уловят попътния вятър. Неколцина й викнаха за поздрав и й помахаха, но останалите бяха прекалено заети с работата си. Да се плава в открито море на Пристана на ветровете беше опасно занимание, а тези кораби бяха пътували много месеци и бяха срещнали не една буря. За Марис вятърът беше любовник, но за моряците той бе ухилен убиец, преструващ се на приятел само за да улучи момента, когато да скъса платно, да строши кормило и да разбие кораба в незнайни скали. Корабите бяха прекалено големи, за да играят с вятъра игрите, които играеха летците. В открития океан корабът бе винаги в състояние на война.

Но тези кораби вече бяха извън опасност — бурята беше преминала, а следващата щеше да е най-рано след залез-слънце. Тази нощ в Града на бурите щеше да има празненство пристигането на флотилия от Изтока бе винаги подходящ повод. Почти една трета от корабите, които дръзваха да пресичат открития океан, изчезваха сред вълните. Корабите щяха да влязат в пристанището до час, ако се съдеше по местоположението им и силата на вятъра. Марис описа още един кръг, сравнявайки лекотата на полета си с тромавото движение на грамадните кораби, а след това реши да отнесе новината на Голям Шотан, вместо да се връща веднага на Морски зъб. Би могла дори да ги изчака там, за да види какво карат.

 

 

В шумната, претъпкана с посетители таверна на крайбрежната улица Марис пи прекалено много вино — не можа да откаже на зарадваните клиенти, които първи узнаха от нея вестта за приближаващите се кораби. Пристанището кипеше от живот, всички очакваха флотилията от Изтока и обсъждаха какъв ще е товарът този път.

И ето че отвън долетя радостен вик, последван от хор възбудени гласове — корабите влизаха в пристанището. Марис се изправи и залитна, замаяна от изпитото вино. Щеше да падне, ако не я бе повлякла тълпата, която се втурна към вратата.

Отвън цареше истинска суматоха. Марис съжали, че бе останала на острова — не виждаше нищо, притисната сред възбудената, шумна тълпа. Тя махна с ръка, проби си път настрани и седна на една празна бъчва. Реши да изчака тук, докато се появи някой от екипажа, който да я снабди с новини. Облегна се на стената и скръсти ръце.

Беше заспала, защото когато отвори очи, някой я буташе по рамото. Премигна няколко пъти и втренчи поглед в лицето на непознатия.

— Ти си Марис — каза й той. — От Малък Кехлибарен, нали? — Беше млад мъж, с несъответстващо за възрастта му, насечено от бръчки непроницаемо лице. Очите му бяха големи, черни и лъскави. Дългата му рижа коса бе вързана на тила на плитка.

— Да — каза тя и се изправи. — Аз съм Марис. Защо питаш? Какво се е случило? Бях заспала.

— Идвам от корабите — отвърна той безизразно. — Още щом слязох те посочиха. Помислих, че си дошла да ме посрещнеш.

— Така ли? — Тя се огледа изненадано. — Вярно е, че седнах тук да почакам, докато тълпата се поразпръсне. Почти не съм спала нощес.

Имаше нещо странно познато в този човек. Тя го разгледа по-внимателно. Дрехи, ушити по източната мода, но простички: сив плат без везмо, затова пък дебел и топъл, отметната на гърба качулка. Носеше брезентова торба през рамо и пъхнат в кожен калъф нож на колана.

— Значи казваш, че си дошъл с корабите? — попита тя. — Извинявай, още не съм се събудила съвсем. Къде са другите моряци?

— Вече са в кръчмата и се наливат с вино. Пътуването бе доста тежко. Изгубихме един кораб по време на буря, макар че спасихме почти целия екипаж, без двамина. Тесничко ни стана след това. Другите не могат да се нарадват, че най-сетне са на брега. — Той направи кратка пауза. — Аз не съм моряк. Всъщност искам да ти се извиня. Сбърках, защото си помислих, че са те пратили да ме посрещнеш. — Той се обърна и понечи да си върви.

Изведнъж Марис се сети кой може да е непознатият.

— Ама разбира се! — плесна тя с ръце. — Ти си онзи ученик от „Въздушния дом“. — Той спря и се обърна към нея. — Извинявай. Съвсем бях забравила за теб. — Тя скочи от бурето.

— Казвам се Вал — представи се той, сякаш очакваше името да й говори нещо. — Вал от Южен Арен.

— Чудесно. Ти вече знаеш името ми, така че…

Той пристъпи неспокойно от крак на крак. Мускулите около устата му потрепваха.

— Освен това ме наричат Еднокрил.

Марис не отговори, но изражението й я издаде.

— Виждам, че си чувала за мен — каза той малко рязко.

— Да, чувала съм — призна тя. — Значи възнамеряваш да участваш в състезанието?

— Смятам да летя — кимна той. — От четири години се готвя.

— Ясно — отвърна тя с хладен тон. След това вдигна очи към небето. Здрачаваше се. — Трябва да се връщам на Морски зъб, инак ще си помислят, че съм паднала в океана. Ще им кажа, че си пристигнал.

— Няма ли да разговаряш с капитана? — попита той насмешливо. — Ще я намериш в кръчмата да разказва невероятни истории за плаването. — Той кимна към постройките край брега.

— Не — побърза да отговори Марис. — Но благодаря все пак. — Тя се обърна, но спря, когато той я повика.

— Ще мога ли да наема лодка до Морски зъб?

— В Града на бурите можеш да наемеш каквото си пожелаеш — отвърна Марис. — Но ще ти струва скъпо. Има редовна фериботна връзка от Южната площадка. Ако питаш мен, най-добре остани да преспиш тук и вземи ферибота на сутринта. — Тя се обърна и тръгна по павираната улица към общежитието на летците, където си бе оставила крилете. Почувства се малко засрамена, задето го бе зарязала, но същевременно усещаше, че в нея се надига гняв. „Еднокрил значи“ — повтаряше си тя. Беше изненадана, че сам й бе казал името си, и още повече, задето бе дошъл да участва в състезанието. Но сигурно си даваше сметка как ще бъде посрещнат.

 

 

— Значи си знаела! — почти извика Марис. Опитваше се да сдържи яда си. — Знаела си и не ми каза!

— Разбира се, че знаех — отвърна Сена с равен, съвсем спокоен глас. — Не исках да ти казвам, защото предполагах, че ще реагираш по този начин.

— Сена, как можа? Наистина ли мислиш да го подкрепиш в състезанието?

— Ако е достатъчно добър — отвърна Сена. — А имам сериозни основания да смятам, че е. Може да се колебая в случая с Кер, но не и относно участието на Вал.

— Не ти ли е известно какво мислят другите за него?

— Кои сте тези другите?

— Летците — отвърна нетърпеливо Марис. Крачеше нервно пред огнището. — Невъзможно е да спечели пак. А дори и да го направи, нима вярваш, че това ще спаси „Дървокрил“ от затваряне? Знаеш добре какво стана след предишната му победа. Ако и този път надвие някой летец, Управителят на Морски зъб сигурно ще…

— Управителят на Морски зъб ще е доволен — прекъсна я Сена. — Вал възнамерява да се засели на острова. Знаеш кой го е кръстил Еднокрил — не безкрилите, а твоите приятели — летците.

— Той сам се е кръстил така! — ядосано възкликна Марис.

— А на теб навярно ти е известно откъде идва това име. Дори през онази година, когато е притежавал криле, никога не е бил нещо повече от половин летец. — Тя отново закрачи нервно.

— Аз самата не съм нещо повече от половин летец — отвърна възрастната жена, загледана в пламъците. — Летец без криле. Ако Вал има шанс да ги спечели отново, аз ще му помогна.

— Готова си на всичко само и само випускник на „Дървокрил“ да спечели в състезанието, нали? — Марис я посочи с пръст.

Сена извърна сбръчканото си лице към нея.

— Какво ти е направил, та толкова го мразиш?

— Много добре знаеш какво — отвърна Марис.

— Той си спечели криле.

Марис стисна зъби и обърна гръб на приятелката си. Изведнъж й се стори, че разговаря с чужд човек.

— Той докара една моя приятелка до самоубийство — каза тя с нисък, кипящ от чувства глас. — Подигра се с мъката й, отне й крилете и направи всичко възможно да я подтикне към фаталната постъпка.

— Глупости — поклати глава Сена. — Ари сама избра да сложи край на живота си.

— Познавах Ари — заговори Марис, втренчила очи в огъня. — Макар да не притежаваше крилете от дълго време, тя бе роден летец, един от най-добрите. Всички я харесваха. Вал никога не би й надвил в честен двубой.

— И все пак я победи.

— Разговарях с нея на Ейрие, малко след смъртта на брат й. Беше видяла всичко. Излязъл с лодката си в морето и хвърлил мрежите за лунна риба, а тя се навъртала отгоре и го държала под око. Забелязала приближаващата се сцила, но била твърде далеч и вятърът отнесъл предупредителния й вик. Помъчила се да се доближи, но не успяла навреме. После лодката се превърнала в куп трески, а сцилата извила шия над водата, стиснала в челюстите си тялото на брат й. След това се гмурнала.

— Не биваше да участва в състезанието — невъзмутимо каза Сена.

— Оставаше само една седмица. Когато се видяхме на Ейрие, ми каза, че не смятала да ходи там, но изглежда, е била твърде потисната. Всички смятаха, че състезанието ще й подейства добре. Игрите, надпреварите, песните и пиянските вечери. Един през друг я увещавахме да дойде, но никой не предполагаше, че ще бъде предизвикана. Не и в нейното състояние.

— Тя е знаела правилата, определени от Съвета — настояваше Сена. — От Съвета, който ти свика. Всеки летец, който се появи на състезанията, може да бъде предизвикан и нито един летец не може да отсъства повече от две поредни години.

— Говориш за закона — прекъсна я намръщено Марис. — А къде остава човечността? Да, Ари не биваше да идва на състезанието. Но тя отчаяно се опитваше да продължи да живее както преди и да забрави болката поне за малко. Все гледахме да сме край нея. Беше толкова потисната, сломена, забравяше какво прави. И все пак шумотевицата й подейства добре. Никой не можеше да повярва, че са я предизвикали.

— Момче — повтори Сена. — Одеве използва най-точната дума. Тогава той е бил още момче.

— Много добре е знаел какво прави. Съдиите се опитаха да му обяснят как стоят нещата, но той отказа да оттегли предизвикателството си. Летя добре, а Ари се справи лошо и това предреши изхода. Еднокрил й отне крилете. Само месец по-късно тя се самоуби.

— Но тогава Вал беше на другия край на океана — рече Сена. — Никой не може да го обвини, че той я е подтикнал. И нямаше никаква причина да постъпят така, както направиха на следващото състезание в Кълхол. Предизвикателства, които валяха едно след друго — от начинаещи летци до ветерани. И сред тях естествено най-добрите и най-талантливите.

— Няма правило, което да забранява няколко поредни предизвикателства.

— Нямаше тогава. Сега вече има, нали? Къде е справедливостта обаче?

— Няма значение. Той изгуби още при второто единоборство.

— Така е. От момиче, което се упражнява с криле още от седемгодишна възраст, защото баща й е старши летец на Малък Шотан. Но каква полза да се съпротивлява? След нея на опашка вече чакаха още дузина. А и не пропускахте да му натяквате, че е половин летец. — Тя стана и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита Марис.

— На вечеря — отвърна Сена. — Трябва да съобщя някои неща на учениците.

 

 

Вал пристигна на следващата сутрин по време на закуска. Сена ровичкаше замислено в чинията с яйца под любопитните погледи на учениците. Марис седеше на другия край на масата и слушаше с половин ухо как С’Рела и Лиан се опитват да разубедят една тиха женица — Дана, най-възрастната ученичка в академията, да не напуска „Дървокрил“. Снощи след вечеря Сена бе обявила имената на петимата участници в състезанията. След като разбра, че отново не е включена, Дана реши да се откаже от обучението. Марис не можеше да я вини: желанието бе едно, а способностите — съвсем друго.

Но всички разговори секнаха с влизането на Вал.

Той смъкна възголямата си вълнена шапка и пусна торбата си на пода. И да беше забелязал внезапно смълчалите се ученици, не го показа с нищо.

— Гладен съм — бяха първите му думи. — Има ли допълнително?

Това сякаш разчупи магията. Всички заговориха едновременно. Лея отиде да му поднесе чиния с яйца и чаша чай, а Сена стана да го посрещне усмихната и го настани до себе си на масата. Марис ги наблюдаваше мълчаливо: усещаше нарастващо безпокойство.

С’Рела я дръпна за ръкава.

— Как мислиш, дали ще спечели пак?

— Не — отвърна твърде високо Марис и рязко се изправи. — Никой не е губил брат си наскоро. От кого да спечели?

 

 

Същия следобед той я накара да съжали за думите си.

Шер и Лея бяха прекарали почти цялата сутрин във въздуха. Тренираха кръгове, докато Сена крещеше наставленията си отдолу, а Марис летеше наблизо и ги наглеждаше. Следобедът беше ред на С’Рела и Деймън да получат крилете, но Сена помоли една от тях да ги преотстъпи на Вал, тъй като не бе летял цял месец. С’Рела се съгласи първа.

Когато Вал излезе с привързани на ръцете криле, почти всички ученици се бяха струпали на наблюдателната площадка. Марис, която също беше с криле, чакаше сред тях.

— Деймън — извика Сена. — Днес искам да се упражняваш в плъзгане над повърхността. Ще летиш толкова ниско над водата, колкото смееш. Стискай здраво крилете и ги дръж хоризонтално. Много се клатиш. Ако продължаваш така, някой ден ще паднеш. — Тя извърна глава. — Вал, ти ще имаш свободен полет. По-късно ще се упражняваш.

— Не — поклати глава Вал. Стоеше неподвижно, докато двама ученици разгъваха и проверяваха крилете му. — Летя по-добре, когато ми поставят задача. Предпочитам трудностите. Или да се съревновавам? — Той погледна към Деймън.

Сена поклати глава.

— Прибързваш, Вал. Аз ще определя кога е дошло време за надпревара.

Но в този миг Марис пристъпи напред. Искаше сама да провери колко го бива този прочут Вал Еднокрилия.

— Нека се състезават, Сена — обади се тя. — Деймън достатъчно е тренирал. Съревнованието ще му се отрази добре.

Деймън премести поглед от Марис към Сена. Очевидно беше доволен от възможността да участва в надпревара.

— Ами, както кажете — сви рамене той.

— Ваша воля — обади се Вал. — Съмнявам се обаче този тук да ме затрудни особено.

Това беше достатъчно за Деймън, който се гордееше с положението си на най-добър летец сред учениците в „Дървокрил“.

— Не се надценявай, Еднокрилия — подхвърли той, после вдигна ръка и посочи през залива към мястото, където вълните се разбиваха в няколко щръкнали скали.

— Излитаме, Марис ни дава знак и после — три пъти дотам и три пъти обратно. Съгласен?

— Съгласен — кимна Вал, загледан в далечните скали.

Сена прехапа устни, но не каза нищо. Уверил се, че няма други възражения, Деймън се засмя и скочи от скалата. Вятърът го подхвана и го издигна. Той описа един кръг над тях, докато Вал се готвеше да литне.

— Вал, ножът ти — извика внезапно С’Рела.

Всички се обърнаха към Вал. Украсеният с фигури обсидианов нож бе затъкнат в ножницата на колана му.

Вал посегна и го извади.

— Какво?

— Знаеш какво повелява традицията — каза Сена. — Забранено е да се носят оръжия в небето. С’Рела, вземи го. Ние ще ти го пазим.

С’Рела тръгна към Вал, но той я спря с ръка.

— Този нож е принадлежал на баща ми. Единствената вещ, на която е държал. Никога не се разделям с него. — Той го прибра в ножницата.

— Такава е традицията — повтори С’Рела.

Вал се подсмихна саркастично.

— И какво от това? Нали съм само наполовина летец? Отдръпни се, С’Рела. — Той разпери криле и скочи от ръба.

Марис застана до Сена и С’Рела и тримата загледаха Вал, който се издигаше по спирала нагоре към Деймън.

— Еднокрил — произнесе някой зад тях, май беше Лиан. И Деймън го бе нарекъл така, след като Вал го предизвика. „Източниците не си губят времето, когато трябва да си намерят враг“ — помисли си Марис. Обърна се и го каза на Сена.

— Летците не си губеха времето, когато решиха да го превърнат в свой враг — отвърна Сена. Високо в небето над тях Вал и Деймън кръжаха като две големи хищни птици. — Марис, не забравяй, че ти трябва да им дадеш знак.

Марис сви ръце на фуния пред устата си и извика с всичка сила:

— Летете! — Вятърът понесе думите й към тях.

Деймън пръв излезе от кръга и се понесе ниско над водата. По нищо не личеше, че бърза. Вал Еднокрилия го следваше съвсем близо отзад, като се накланяше леко на едната и на другата страна, сякаш изпитваше някаква несигурност. И двамата летяха на минимална височина. Марис вдигна ръка да засенчи очи от слънчевите отблясъци, които хвърляха сребристите им криле.

На средата на първата отсечка Деймън бе увеличил преднината си и Вал започна да се издига.

— Вятърът се усилва — отбеляза Сена.

Марис кимна. Вятърът беше сменил посоката си и двамата вече трябваше да лавират, за да стигнат до определеното място.

Пръв, със значителна преднина, до скалите стигна Деймън. Съучениците му го поздравиха с възторжени викове. Но той завиваше бавно, по широка дъга, освен това изгуби няколко секунди, когато неочаквано отляво го удари силен порив на вятъра. След като завърши обръщането, полетя назад, но сега вече доста неуверено.

Вал започна да маневрира много преди обратния завой. Издигаше се нагоре и постепенно променяше курса и когато най-сетне обърна, се озова доста по-високо, но и по-надалеч от площадката за кацане, към която се носеше Деймън.

— Деймън ще го победи — извика Лиан. Деймън прелетя над тях. — Ей, Деймън! — извика му Лиан, свил ръце пред устата си. — Давай!

Но и този път Деймън зави твърде бавно, а когато размаха криле, за да поздрави зрителите, това му струваше още ценни секунди. За миг изпусна вятъра и се понесе с опасна скорост надолу, а когато мина покрай тях на връщане, крепостната стена го закри от попътното течение. Той се понесе бавно, почти лениво, губейки скорост, и трябваше да положи огромни усилия, за да се издигне отново.

Вал не повтори грешката му. Той зави рязко, като се държеше достатъчно високо, за да не изпусне вятъра. И изведнъж всички видяха, че лети с много по-голяма скорост от Деймън.

— Вал ще спечели — прошепна Марис. Не искаше да го казва на глас, но вече беше късно.

Сена се усмихваше. С’Рела изглеждаше разстроена.

— Но, Марис, погледни. Деймън има голяма преднина.

— Деймън се носи по вятъра — обясни Марис. — Вал го използва. Забави се, докато потърси подходящия вятър, и сега го е намерил. Гледай внимателно, С’Рела.

Не се наложи да чакат дълго. Преднината на Деймън се топеше бързо и той се носеше встрани от курса, който би му позволил да опише най-къс завой. Докато се поправи, Вал вече беше стигнал повратната точка и Деймън се огледа учудено, когато сянката му премина над него.

Всички ученици мълчаха, дори Лиан.

— Предай му моите поздравления — рече Марис, обърна се и влезе вътре.

Стаята й беше студена и влажна. Марис запали огъня в огнището и реши да си стопли кивас — беше си купила в Града на бурите. Тъкмо допиваше третата чаша, когато влезе Сена и се настани на свободното кресло.

— Как върви подготовката? — попита Марис.

— Той ги победи всичките — отвърна Сена. — Деймън го понесе добре, но нямаше желание да опитва още веднъж и предаде крилете на другите. Всички се изпробваха. С Шер и Ян Вал се справи лесно, при Кер и Егон разликата бе направо съкрушителна. Егон едва не падна в океана. Само С’Рела летя добре. Приложи всички номера, които Вал използва срещу Деймън. Умно момиче е тя.

— И той издържа шест надпревари? — попита Марис.

— Седем — усмихнато рече Сена. — Лиан почти го надви. Вятърът доста се усили, сега е почти буреносен. Това го затрудни накрая, сигурно беше вече изморен. Има нужда от малко физическа подготовка. Ще се позанимая с него — набирания, лицеви опори. Всички видяха, че е изтощен, но Лиан настояваше. Лиан го бива да се справя със силния вятър. Той е мускулест като сцила. Но въпреки това Вал победи и него. Със съвсем малко. След това и Лия настояваше да се състезават, но аз им забраних. Всеки момент ще започне буря. Накарах ги да се приберат. Марис, какво ще кажеш за Еднокрилия?

Марис си наля още една чаша кивас и се замисли.

— Мисля, че може да лети — каза накрая. — Но все още не ми харесва как постъпи с Ари. Освен това не ми се понрави тази история с ножа. Все пак не мога да отрека, че го бива.

— Ще спечели ли?

Марис сръбна от топлата напитка, затвори очи и се облегна назад.

— Може би — рече тя. — Познавам много летци, които не биха се справили толкова добре. Зная и още толкова, които могат да го надиграят с лекота с неговите собствени номера. Кажи ми кого смята да предизвика и ще ти кажа какви са му шансовете. Скоростта е само едно от многото умения на летеца. В съревнованието се отчитат също прецизността и грациозността.

— Сигурно си права — кимна Сена. — Ще ми помогнеш ли да го подготвим?

Марис втренчи поглед в каменния под.

— Поставяш ме в трудно положение — отвърна тя. — Да се грижа за човек, когото не харесвам.

— Значи само тези, които харесваш, заслужават да летят? Това ли е принципът, за който се бори преди седем години?

Марис вдигна глава и срещна погледа на Сена.

— Знаеш, че не е така. Тези, които летят най-добре, заслужават крилете.

— Но ти призна, че Вал е добър летец.

Марис кимна с неохота.

— Дори и да спечели отново, другите няма да забравят миналото. Ти можеш да го наричаш Вал, но за тях той винаги ще бъде Еднокрилия.

— Марис, всичко, което искам от теб, е да ми помогнеш да завърша обучението му.

— И какво очакваш да направя?

— Нищо повече от това, което вече си направила за другите. Посочи му грешките. Научи го на онова, което са ти дали годините полети, покажи му всичко, сякаш е твое дете. Съветвай го. Насърчавай го. Предизвиквай го. Той е твърде добър, за да може да се сравнява с моите ученици и да спечели нещо от това. Видя днес, че не иска да ме слуша. Аз съм стара и саката и летя само в сънищата си. Но ти си действащ летец, при това с репутацията на една от най-добрите. Той се нуждае от теб.

— Всъщност… може би бих могла да му дам някой и друг съвет, ако го приеме.

— Добре — въздъхна Сена, кимна и се изправи. — Благодаря ти. Ще тръгвам, че ме чака още работа. Марис, зная, че ти беше трудно да вземеш това решение. Може би ако го познаваше по-добре, щеше да изпиташ поне мъничко симпатия към него. Той ти се възхищава, ако не ти е известно.

Марис бе изумена от думите й, но се опита да не го покаже.

— Аз обаче не мога да му се възхищавам. Колкото повече го опознавам, толкова по-малко причини намирам да го правя.

— Той е още млад. Животът му не е бил лек — и иска на всяка цена да спечели отново криле. И ти беше такава навремето.

Марис преглътна ядно тирадата, която се готвеше да избълва за това колко по-различен е Вал Еднокрилия от онази някогашна, млада Марис. В проточилата се тишина Сена си тръгна мълчаливо.

 

 

На следващия ден започна последният етап от подготовката.

Шестимата избраници летяха от сутрин до залез-слънце. Останалите се пръснаха — едни отидоха да посетят роднините си, други се преместиха в селцето на острова. Някои останаха да гледат щастливците и обикновено се катереха по близките скали, мечтаейки за деня, когато и на тях ще се усмихне щастието.

Сена стърчеше насред опустялата площадка, даваше съвети на учениците, понякога се подпираше на дървения си бастун, но по-често го използваше, за да сочи с него. Марис летеше с учениците — наблюдаваше ги и ги направляваше. Обикновено се състезаваше едновременно с двама, показваше им различни варианти на фигури от въздушната акробатика и как да спечелят благоразположението на съдиите.

Вал ползваше крилете наравно с останалите, но макар да не бе забравила даденото на Сена обещание, засега Марис го следеше мълчаливо. Не виждаше смисъл да използва към Еднокрилия същия подход, който бе избрала за останалите ученици от „Дървокрил“. Та той вече два пъти бе участвал в състезания и следователно знаеше какво трябва да прави. Все пак реши да поговори с него на вечеря.

Когато влезе в трапезарията, видя, че вместо три огнища гори само едно, а масите и скамейките са непривично пусти — учениците се бяха събрали около една маса, където Сена обясняваше нещо на Шер, Лея и Кер. С’Рела и Вал се бяха усамотили на масата в ъгъла.

Марис взе купичка с каша и чаша бяло вино и се присъедини към тях.

— Как е храната? — попита тя, след като седна срещу Вал.

Той я погледна безизразно.

— Чудесна — отвърна, но тя не можа да прочете нищо в големите му черни очи. — Дори във „Въздушния дом“ никога не се оплаквахме от храната. Летците винаги имат апетит. Дори тези с дървени криле.

Седналата до него С’Рела побутна пренебрежително парчето риба в чинията си.

— Аз пък мисля, че не струва. Деймън не умее да готви вкусно. Вал, трябваше да си тук, когато бе мой ред да приготвям храната. Южняшката кухня е много пикантна.

Марис се засмя.

— Твърде пикантна, бих казала.

— Не говоря за подправките — намеси се Вал. — Имах предвид храната. В тази чиния има поне четири вида месо, плюс риба, зеленчуци и сос, а май е добавено и вино. И никаква мазнина. Така се хранят само истинските летци. И разбира се, богаташите.

С’Рела изглеждаше обидена.

Марис се намръщи и остави ножа на масата.

— Вал, повечето летци ядат обикновена храна. Не можем да си позволим да надебелеем.

— Поднасяли са ми вмирисана риба, ял съм рибена пържола, в която няма и късче риба — отвърна хладно Вал. — Хранил съм се с трохите и останките от трапезата на летците. За мен ще е истинско щастие през остатъка от живота си да се храня простичко като летец. — В гласа му се долавяше безкрайно презрение.

Марис се изчерви. Нейните истински родители също не бяха богаташи, но баща й бе рибар на Кехлибарен и това винаги осигуряваше прясна храна на трапезата. След смъртта му бе осиновена от Ръс, който й бе дал всичко необходимо. Тя отпи от виното и смени темата.

— Вал, исках да поговоря с теб за завоите ти.

— Така ли? Нещо нередно ли правя, летецо? — Сега гласът му бе почти безизразен, но на Марис й се стори, че има следа от предишното презрение.

— Нищо нередно, нито погрешно. Но забелязах, че когато имаш възможност да избираш, предпочиташ да завиваш по посока на вятъра. Защо?

Вал повдигна рамене.

— Така е по-лесно.

— Вярно — съгласи се Марис. — Но не е по-добре. От завоя с попътен вятър излизаш с по-голяма скорост, но той отнема и по-голямо разстояние от завоя с набиране на височина.

— Само че завоят с набиране на височина е доста труден при наличие на височинни ветрове — възрази Вал.

— Той изисква повече сила — поправи го Марис. — Но ти все още имаш възможност да наваксаш с физическата си подготовка. Не бива да бягаш от трудностите. Навикът винаги да се извиваш по вятъра може да ти се струва безвреден, но ще дойде време, когато ще ти се наложи да завиеш срещу вятъра и тогава трябва да се справиш наистина добре.

— Ясно — кимна все така безизразно Вал.

— И още нещо — продължи окуражено Марис. — Забелязах, че носиш ножа си по време на тренировка.

— Да.

— Следващия път го свали. Струва ми се, че не разбираш. Не ме интересува какво означава този нож за теб, тук става въпрос за закон на летците. Никакво оръжие в небето.

— Закон на летците — повтори ледено Вал. — Кажи ми, кой е дал право на летците да създават закони? Защо нямаме фермерски закони? Закони на стъклодувците? Само Управителите прилагат закона. Единственият закон. Когато баща ми ми даде този нож, ми заръча никога да не се разделям с него. Не го послушах по времето, когато притежавах мои собствени криле. Подчиних се на закона на летците. Нищо не постигнах. Пак си бях Еднокрилия. Тогава бях момче и законът ми се струваше по-важен от всичко, но сега вече не съм малък. Предпочитам да си нося ножа.

С’Рела го погледна учудено.

— Но, Вал, как можеш да не спазваш закона на летците, щом ти самият искаш да станеш летец?

— Никога не съм твърдял, че искам да стана летец — отвърна Вал. — А само че възнамерявам да спечеля криле и да летя. — Той се обърна и погледна С’Рела. — С’Рела, и ти няма да станеш летец, дори да спечелиш в състезанието. Запомни го от мен. Ще станеш като мен — Еднокрила.

— Това не е истина! — извика ядосано Марис. — Аз не съм се родила в семейство на летци, а ето че ме приеха сред тях.

— Приеха ли те наистина? — попита насмешливо Вал. — Извинявай. Трябва да ида да си почивам. Утре ще се упражнявам да завивам срещу вятъра и това ще изисква цялата сила, която имам.

Той си тръгна, а Марис се пресегна през масата да хване С’Рела за ръката. Момичето я погледна разтревожено и се отдръпна.

— И аз трябва да вървя — заяви то и се надигна.

Марис остана сама. Забеляза, че почти не е яла, едва когато Деймън се приближи към нея.

— Всички вече си тръгнаха — рече той. — Марис, ще си доядеш ли вечерята?

— Уф, извинявай, съвсем я забравих. А и вече е изстинала. — Тя се усмихна и стана да помогне на Деймън да прибере чиниите. Когато свършиха, тръгна по коридора да търси стаята на Вал.

Откри я след съвсем малко лутане и се приготви да се държи твърдо. Този път смяташе да се разбере с него. Но когато почука, й отвори С’Рела.

— Какво правиш тук? — попита учудено Марис.

С’Рела се поколеба, засрамена и объркана. Отвътре долетя гласът на Вал.

— Не е длъжна да ти дава обяснения.

— Разбира се, че не — смутено каза Марис. Едва сега си даде сметка, че няма право да пита, и докосна С’Рела по рамото. — Извинявай. Мога ли да вляза? Искам да говоря с Вал.

— Пусни я — каза Вал.

С’Рела се усмихна малко напрегнато и се дръпна от вратата.

Като всички останали стаи в академията стаята на Вал бе тясна, влажна и студена. Той беше запалил огъня в огнището, но топлината още не се усещаше. Марис забеляза колко гола е стаята — нямаше никакви лични неща, които всеки би донесъл, за да си създаде уют.

Вал се бе изпънал на пода до огнището и правеше лицеви опори. Беше си свалил ризата и се упражняваше гол до кръста.

— Е? — попита той, без да намалява темпото.

Марис стоеше неподвижно, втрещена от онова, което виждаше. Гърбът на Вал бе нашарен от кръстосани черти и белезникави белези. Някой някога се бе трудил доста често с камшик върху този гръб. Не без усилие на волята тя отмести поглед встрани.

— Вал, трябва да поговорим — поде Марис.

Той се изправи задъхано и й се усмихна.

— С’Рела, подай ми ризата. За какво искаш да говорим?

— Мога ли да седна? — попита Марис. Вали посочи единственото кресло в стаята, а той се настани на едно дървено столче до огнището. С’Рела приседна на ръба на тясното легло. — Вал, не искам да се надлъгваме. Чака ни доста работа.

— Какво те кара да мислиш, че се надлъгваме?

— Чуй ме — рече тя. — За никого не е тайна отношението ти към летците. За тях ти си низвергнат, прокуден, нежелан, обект на подигравки. Те ти дадоха позорно име, отнеха ти крилете след многобройни предизвикателства. Дори да успееш да си ги върнеш, ще трябва да живееш по същия начин, изолиран и чужд. Щом отказваш да им станеш приятел, ще трябва да се примириш с мисълта, че нямаш никакви приятели. Това ли искаш?

Вал я гледаше невъзмутимо.

— На Пристана на ветровете живеят много хора, но само шепа от тях са летци. Или ти не броиш безкрилите за хора?

— Защо се държиш така неприязнено? Не си губиш времето, за да си намериш врагове. Оскърбен си от поведението на летците и може би правото е на твоя страна. Но вината никога не е само едностранна. Постъпката ти спрямо Ари също не беше справедлива. Ако искаш да ти простят за нея, и ти трябва да простиш на летците онова, което са ти сторили. Приеми и ще бъдеш приет.

Вал се усмихна със стиснати устни.

— Защо мислиш, че искам да бъда приет сред вас? Или да ми простите? Не съм направил нищо, заради което да ми бъде прощавано. Готов съм отново да предизвикам Ари. За съжаление тази година вече не е на разположение.

Марис почти онемя от гняв.

— Вал — намеси се стреснато С’Рела. — Как можа да го кажеш? Тя се самоуби!

— Всеки ден умират безкрили — каза Вал, но гласът му поомекна. — Някои от тях също се самоубиват. Никой не го превръща в драма, не го възпява в песни, нито се хвърля да мъсти. Пази си гърба, С’Рела. Така ме научиха моите родители. Никой няма да го прави вместо теб. — Той отново погледна Марис. — Знаеш ли, срещнах се с брат ти.

— С Кол? — попита тя учудено.

— Преди седем години посети Южен Арен, на път за Външните острови. С него имаше още един певец, по-възрастен.

— Барион — кимна тя. — Неговият учител.

— Останаха две седмици, пяха из пристанищните кръчми, докато дойде попътен кораб. Тогава за първи път чух за теб, Марис от Малък Кехлибарен. Ти стана моят герой. Брат ти пее една много хубава песен за теб.

— Преди седем години — замислено каза Марис. — Това трябва да е било малко след Съвета.

Вал се усмихна.

— Тогава научихме за него. Бях на дванайсет, малко под възрастта, на която децата на летците отнемат крилете на своите родители, но разбира се, нямаше никаква надежда да ми бъде оказана подобна чест. Преди брат ти да дойде на острова и да ни разкаже в песните си за теб, за Съвета и за твоите академии. А когато, няколко месеца по-късно, „Въздушният дом“ отвори вратите си, аз бях един от първите ученици. Все още те обичах тогава, защото ти бе превърнала мечтата ми в реалност.

— А после какво стана?

Вал се обърна с гръб към нея и протегна ръце към огъня.

— После ли? После изгубих надежда. Вярвах, че си отворила света, принадлежал на летците, за всички, които го желаят. Чувствах те толкова близка. Бях такъв наивник…

Той отново се извърна към нея и се размърда притеснено под студенини поглед.

— Мислех, че ние с теб си приличаме. Вярвах, че ти искаш да отмениш отдавна прогнилите закони на летците, но скоро разбрах, че греша. Всичко, което искаш, е да те приемат сред тях. Да станеш част от системата. Искаш слава, положение и богатство, свободата да летиш, когато пожелаеш до Ейрие, където да празнуваш сред себеподобни. Искаш да гледаш отвисоко на ровичкащите земята безкрили селяни. Ти прие с отворени обятия онова, което ненавиждам. Но най-тъжното в тази история е, че ти не можеш да бъдеш летец, колкото и да се опитваш. Не повече от мен, С’Рела, Деймън и всички останали.

— Аз съм летец — отвърна уверено Марис.

— Те ти позволяват да мислиш така, защото даваш мило и драго да си като тях. Но и двамата знаем, че всъщност не ти вярват и не те приемат като своя. Ти имаш криле, но въпреки това им изглеждаш подозрителна. Може да не го признаваш, Марис, но ти си първата Еднокрила.

Марис се изправи. Думите му я бяха ядосали, но тя не искаше да избухва, особено пред С’Рела.

— Грешиш — каза тя спокойно. — Жал ми е за теб, Вал. Ти мразиш летците и съжаляваш безкрилите. Не ми трябва нито твоето уважение, нито благодарността ти. Когато отричаш привилегиите на летците, забравяш огромната отговорност, която носи всеки от тях. Всъщност сега разбирам, че ти си егоист. Ако не бях обещала на Сена, нямаше да си мръдна пръста, за да ти помагам. Лека нощ.

И излезе от стаята. Вал не каза нищо, нито стана да я изпрати. Но докато затръшваше вратата, го чу да казва на С’Рела:

— Видя ли?

Същата нощ отново я споходи кошмарът и тя се събуди изпотена сред намачканите завивки. Този път беше дори по-лошо. Пропадаше безкрайно в неподвижния въздух на безветрието, а около нея кръжаха други летци, разперили сребристите си криле, но никой не й се притече на помощ.

 

 

Ден след ден упражненията продължаваха.

Сена ставаше все по-раздразнителна и избухлива, заяждаше се с учениците и се държеше властно, като тираничен Управител. Деймън изостряше завоите си и изслушваше ежедневни лекции за това, че се летяло не само с ръце, но и с глава. С’Рела работеше над излитането и кацането и тренираше въздушна акробатика, като развиваше грациозността на полетите си, Шер и Лея пък се учеха на издръжливост и затова кръжаха с часове високо в небето, където духаха силни ветрове. Кер се трудеше над всичко.

Марис внимателно следеше развитието на Вал, макар да се държеше настрана. Отговаряше на въпросите му, понякога — когато той искаше — му даваше нужния съвет и се отнасяше към него с дистанцирана любезност.

Погълната от обучението на избраниците си, Сена въобще не забелязваше хладнината в отношенията им, но останалите ученици подражаваха на Марис и упорито страняха от Вал. Той самият подклаждаше този процес; несдържаният му език лесно му създаваше врагове. Заяви в лицето на Кер, че е бездарен, подиграваше се на тромавия Деймън и редовно го побеждаваше в единоборства. Скоро всички съвсем открито го наричаха „Еднокрилия“. Но дори това да го обиждаше, той не го показваше с нищо.

Ала изолацията на Вал не беше пълна. Повечето ученици страняха от него, но не и С’Рела. Тя не само се държеше приятелски, но търсеше компанията му, питаше го за съвети, хранеше се с него, а когато Сена ги разделяше на двойки, тя първа му отправяше предизвикателство.

Марис виждаше смисъл в поведението й. Когато се състезаваш с по-силен противник, винаги има какво да научиш, а и изостряш собствените си умения. А С’Рела бе твърдо решена тази година да спечели криле. Имаше обаче и други, не толкова прагматични причини за влечението на С’Рела към Вал. Стеснителното южняшко момиче още от началото се чувстваше не на мястото си сред останалите ученици в „Дървокрил“, повечето от които идваха от Запада. Тя готвеше по друг начин, обличаше се различно, говореше с лек, но забележим акцент и дори разказваше други легенди, когато се събираха край огнището. Идващият от далечния Изток Вал бе третиран по същия начин, така че нямаше нищо чудно, че двете птички летяха заедно.

Ала въпреки това Марис изпитваше безпокойство, като ги гледаше как си шушукат. С’Рела бе млада и податлива и Марис не искаше да попадне под влиянието на Вал, с неговите налудничави идеи. Освен това твърде тесните й връзки с Еднокрилия можеха да повлияят неблагоприятно на отношенията й с другите летци.

Не й оставаше друго, освен да прогони тревогите си и да се опитва да не се меси. Сега не беше време за дрязги, и без това състезанието наближаваше.

В края на всеки ден от подготовката Марис се надпреварваше индивидуално с всеки от учениците. Два дни преди датата за тръгване задуха силен северен вятър и силно застудя. Учениците, струпани на площадката, трепереха.

— Не е необходимо да чакате тук — каза Марис. — Ще помагате само при поставянето и свалянето на крилете, а докато ние летим, стойте вътре.

Усилието на полета стопляше тялото й, но и изморяваше мускулите. Когато накрая се спусна, изтощена и премръзнала, на площадката, надявайки се, че за днес е приключила, се озова лице в лице с Вал. Раменете я боляха, ръцете й се бяха налели с кръв. Не мислеше, че Вал ще я причака. А и да се надпреварват сега, когато той бе свеж и пълен със сили, а тя едва се държеше на краката си… Марис погледна скритото в облаци небе, облиза изсъхналата сол над горната си устна и каза:

— Късно е да летим. Стъмва се, а и вятърът е силен. Друг път ще се надпреварваме.

— Силният вятър не пречи на добрите състезатели — отвърна Вал. Гледаше я хладно и безизразно.

Марис със свито сърце осъзна, че отдавна е чакал този миг.

— Сена ще се тревожи — измърмори тя безпомощно.

— Е, щом надпреварата с учениците може да те измори…

— Веднъж летях трийсет часа без почивка — отвърна тя подразнено. Той се усмихна, осъзнал, че е паднала в капана му. — Слагай си крилете! — нареди тя.

Не му предложи помощ, но вече знаеше, че е свикнал сам да привързва крилете. Докато го чакаше, полагаше отчаяни усилия да раздвижи схванатите си крайници и си повтаряше, че дори и да я победи, това няма да означава нищо, след като е толкова изморена. Той сигурно го знаеше.

— Както всеки път? Два пъти дотам и обратно?

Марис кимна и погледна над сивите разпенени вълни към щръкналия в залива камък, който използваха за повратна точка. Колко ли пъти днес бе летяла дотам? Трийсет? Повече дори? Какво значение имаше? Можеше да прелети тези две отсечки по-бързо, отколкото в началото на деня, след като гордостта й бе под заплаха.

— Кой ще ни е съдия? — попита тя.

— Сами ще се справим — отвърна Вал, докато закопчаваше последните два сегмента. — Аз ще скоча пръв. Ти ще дадеш старт. Съгласна?

Тя кимна. Вал се затича леко и литна от ръба на скалата. Тялото му заподскача от насрещния вятър като малка лодка по вълните, но той бързо овладя полета и започна да набира височина.

Марис въздъхна и се опита да прогони нежеланите мисли. Затича се и отскочи. Един кратък миг пропада надолу, след това крилете й уловиха вятъра и тя се стрелна напред. Не бързаше да се изкачва до Вал, издигаше се спираловидно, за да съхрани силите си.

Когато най-сетне се изравни с него, двамата започнаха да кръжат предпазливо един около друг, опитвайки се да заемат най-подходяща позиция сред бързо менящите посоката си ветрове.

— Готови… — извика тя. — Старт!

И полетяха. Ветровете бяха силни и вихрени, северният бе прекъсван от странични пориви от различни посоки. Небето на изток бе скрито от черни облаци, заплашващи да доведат буря. Марис ги погледна с безпокойство и отново се зае да набира височина — търсеше някой постоянен и по-бърз вятър. Стараеше се да не се отклонява от курса, въпреки че поривите я клатушкаха, което налагаше да е постоянно нащрек. Не можеше да си позволи отклонения.

Макар да не го търсеше нарочно, от време на време зърваше Вал. Понякога летеше под нея и Марис неусетно забеляза, че си е взел поука от всичките й съвети. Нямаше да е никак лесно да го надвие.

И тогава Вал се устреми напред.

Марис реагира незабавно: наклони се наляво, за да се премести в коридора, където Вал бе уловил по-бързия вятър. Летците го наричаха презрително Еднокрилия, но той знаеше как да се възползва от бързите промени в обстановката. Надпреварите с учениците от академията бяха притъпили сетивата на Марис.

Запазил преднината си, Вал пръв стигна скалата и веднага изви назад. Марис забеляза, че завива по посока на вятъра и описва по-широка дъга, но на излизане от завоя бе набрал скорост.

Твърдо решена да го задмине, тя се спусна опасно близко до скалата. Върхът на крилото й остърга щръкналата канара и за миг тя изгуби равновесие. Главата й се наклони напред и Марис полетя надолу: сърцето й подскочи чак до гърлото. Накрая, съвсем ниско над водата, успя да се овладее, но Вал вече бе далеч пред нея. Тя въздъхна облекчено, че поне не е видял грешката й.

Беше изгубила височина, но уловила силните възходящи въздушни струи от течението, започна да се изкачва отново. Летеше безстрашно, мислеше единствено за скоростта, опипваше със сетивата си въздуха наоколо, докато накрая улови едно подходящо постоянно течение.

С негова помощ доближи Вал, но беше така погълната от желанието да го задмине, че не забеляза приближаващия се бряг и внезапно бе притисната от студен низходящ вятър, стоварил се върху нея като гигантски юмрук. Вал по някакъв начин се бе разминал с него и вече се издигаше, докато Марис продължаваше да се бори с натискащата я към водата въздушна струя. Той описа кръг над крепостта, следейки ветровете по тънките струйки дим, които се издигаха от комините на академията, и пое обратно, далеч над нея, още преди Марис да си възвърне изгубения контрол.

Сякаш тази вечер небето бе на негова страна, мислеше си отчаяно Марис, докато завиваше. Ветровете я подмятаха, забавяха полета й, поднасяха й неочаквани изненади, докато за Вал те бяха като добронамерени роднини. Той сякаш не обръщаше внимание на бързо менящите се пориви, а неизменно откриваше сред тях попътния вятър.

Марис вече знаеше, че е изгубила надпреварата. Вал беше високо над нея, а височината означаваше скорост. Щеше да й отнеме много време да се издигне до неговото ниво, стига въобще да откриеше подходящо течение. Опита се да скъси разстоянието помежду им, но борбата с променливите ветрове бързо я изтощаваше, а съзнанието, че всичко е напразно, й действаше обезсърчаващо. Вал изгуби време, докато се снижаваше за кацане, но въпреки това прелетя над крайбрежните скали доста преди нея. Очевидно беше спечелил.

Марис бе твърде изтощена от надпреварата, за да му се усмихне, когато и двамата се приземиха на песъчливата площадка, и твърде потисната, за да се престори, че загубата й няма значение. Тя свали мълчаливо крилете си, с изтръпнали от умора и студ пръсти. После, без да каже нито дума, метна крилете на рамо и се заизкачва към крепостта.

Вал й препречи пътя и заяви:

— Няма да кажа на никого.

Тя вдигна рязко глава и усети, че бузите й поруменяват от срам.

— Не ме интересува какво ще кажеш — и на кого!

— Така ли? — Усмивката му я подразни и тя осъзна колко глухо бяха прозвучали думите й. Беше се издала, че я боли.

— Надпреварата не беше честна — прецеди тя през зъби и веднага съжали за думите си — приличаха на детинско оправдание.

— Така е — съгласи се Вал. — Ти летя през целия ден, докато аз бях отпочинал. Никога нямаше да те победя, ако и двамата бяхме със свежи сили. Признавам го.

— И преди съм губила — каза Марис, опитвайки се да сдържи чувствата си. — Не ми е за пръв път да преглъщам поражение.

— Е, толкова по-добре — кимна усмихнато Вал.

Марис сви раздразнено рамене.

— Извини ме — каза тя, — но съм изморена.

— Сигурно. — Вал се отстрани от пътя й и тя изморено тръгна нагоре по песъчливия склон към входа на крепостта. Но когато стигна билото, внезапен импулс я накара да се обърне и да погледне назад.

Вал не беше тръгнал след нея. Все още стоеше на площадката — самотна фигура на фона на здрачаващото се небе. Гледаше към океана, където един ястреб описваше лениви кръгове под струпаните облаци.

Марис потрепери и влезе вътре.

 

 

По-рано традиционните състезания на летците — тридневен фестивал, придружен от игри и веселба, където залогът бе единствено собствената гордост — се провеждаха на Ейрие. Но след въвеждането, преди седем години, на системата на предизвикателствата, се наложи състезанията да бъдат преместени на място, достъпно и за безкрили. Тогава се реши всяка година да се провеждат в различни големи градове и сега Управителите водеха истинска словесна война на масата на преговорите за честта да организират подобни турнири. И нищо чудно, след като по време на празненствата прииждаха много зрители, а търговията процъфтяваше. Безкрилите имаха малко празници, на които да се радват, и за тях летците все още бяха романтични търсачи на приключения.

Тази година състезанията трябваше да се проведат на Скълни, средно голям остров на североизток от Малък Шотан. Управителят на Морски зъб бе наел кораб за Сена и нейните „дървокрили“ и един вестоносец току-що бе донесъл новината, че корабът ги очаква в единственото пристанище на малкия остров. Щяха да потеглят с вечерния отлив.

— Чувствам се, сякаш ми предстои скок в тъмното — оплака се Сена на Марис. — Търсим си белята.

Кер вдигна глава от паницата си.

— Но нали тръгваме при отлив — затова ще чакаме вечерта.

Сена го огледа мрачно с единственото си зрящо око.

— Ти разбираш ли нещо от мореходство?

— Да, госпожо. Брат ми, Рак, е капитан на търговски кораб, един от големите тримачтови, а другият ми брат е моряк, макар че работи на проливен ферибот. Мислех, че и аз… да де, преди да дойда в „Дървокрил“ смятах, че ще стана моряк. Това е най-близкото занятие до летенето.

Сена неволно потрепери.

— Като неуправляем полет, като падане с разкъсани криле в океана — това е мореплаването.

Каза го високо и всички се смълчаха. Лицето на Кер поруменя.

Марис погледна съчувствено Сена. Опитваше се да не се разсмее, за да не обиди Кер. Сена очевидно изпитваше почти суеверен страх от плаването в океана.

— Колко време ще отнеме? — попита Марис.

— Три дни със спирането в Града на бурите, ако имаме попътен вятър. Но какво толкова му мислим? Или ще стигнем там, или ще се удавим. — Сена погледна Марис. — Днес ли отлиташ за Скълни?

— Аха.

— Хубаво. — Сена се пресегна и я хвана за ръката. — Е, поне не всички ще се издавим. Разполагаме с два чифта криле за състезанието. Ще е лудост да ги вземаме с нас…

— Корабите ще са безопасни — обади се Кер.

Сена го изгледа.

— Ха, безопасни! Безумие! По-добре да ги пуснем в употреба. Марис, ще вземеш ли двама ученици с теб? Дългият полет ще им е от полза.

Марис погледна насядалите около масата ученици. По лицата им си личеше, че всички искат да летят и очакват избора й с нетърпение.

— Добре — кимна Марис. — Ще взема С’Рела и… — Тя се поколеба, опитвайки се да реши кой да е другият.

Вал неочаквано се надигна от съседната маса и заяви:

— Аз ще дойда.

Очите им се срещнаха.

— С’Рела и Шер или Лея — рече Марис натъртено. — И двамата имат нужда от подобен опит.

— Аз ще остана с Вал — намеси се неочаквано С’Рела.

— Аз предпочитам да тръгна с Лея — добави Шер.

— Ще летят С’Рела и Вал — намеси се раздразнено Сена. — И повече не искам да се говори за това. Ако останалите потънем в морето, нека най-добрите ни представят на състезанието. А сега отивам да се срещна с Управителката. Ще се видим, преди да полетите за Скълни.

Марис почти не я чу; очите й още бяха впити в очите на Вал. Той й се усмихваше подигравателно. След това се обърна и излезе от трапезарията. С’Рела изтича да го догони.

Марис изведнъж осъзна, че Кер й говори нещо. Разтърси глава да се освободи от вцепенението, усмихна се и каза:

— Извинявай, не те чух.

— Не е чак толкова опасно — повтори той. — Плаването до Скълни, имам предвид. Има само няколко мили открит океан — между Малък Шотан и Скълни. През останалото време ще обикаляме бреговете на двата Шотана и винаги ще виждаме земя. А и корабите не са толкова безпомощни, колкото смята тя. Знам го от опит.

— Сигурно е така, Кер — рече Марис. — Сена разсъждава като летец. Когато свикнеш да летиш, ти е трудно да си представиш, че ще креташ из моретата с някаква дървена черупка.

Кер прехапа устни.

— Сега разбирам — промърмори той, но в гласа му не се долавяше увереност. — Но щом летците мислят така, значи не знаят много неща. Мореплаването не е толкова опасно, колкото смята тя — повтори той, кимна доволно и отново се зае със закуската си.

Марис потъна в размишления. Кер несъмнено имаше право — летците често проявяваха тесногръдие, преценяваха всичко от своя гледна точка. Но дори и да беше справедливо, отношението на Вал към тях будеше безпокойството й.

По-късно тя отиде да потърси С’Рела и Вал. Нямаше ги в стаите им и никой не знаеше къде може да са отишли. Марис се скиташе из дългите тъмни коридори, докато накрая не реши, че отново се е изгубила. Стараеше се да избира само осветените от факли проходи, но и това не й помогна. Тъкмо смяташе да извика за помощ, когато чу наблизо приглушени гласове. Веднага щом зави, ги видя — те седяха плътно един до друг в една ниша с тесен отвор към океана. Имаше нещо интимно в начина, по който бяха склонили глави един към друг, и това я подразни.

— Цял час ви търся — рязко каза тя.

С’Рела се обърна, изправи се и попита смутено:

— Какво има?

— Нали знаете, че ще летим за Скълни. Можете ли да се приготвите до час? Вземете само най-необходимото, останалото предайте на Сена.

— Ще ми отнеме само минутка — отвърна усмихнато С’Рела и това поуталожи гнева на Марис. — Марис, благодаря ти, че ме избра. Не знаеш какво означава това за мен. — Тя се хвърли със светнало лице и прегърна Марис.

— Може и да зная — рече Марис и на своя ред я прегърна. — А сега върви да се приготвиш.

С’Рела махна на Вал и изтича по коридора. Марис я изпроводи с поглед, после се обърна към Вал. Той продължаваше да гледа към тунела, по който бе тръгнала С’Рела. Усмихваше се някак особено, замечтано, и това за пръв път му придаваше нормален вид.

После очите му се преместиха към нея и усмивката му се промени, ъгълчетата на устата му се извиха надолу и лицето му стана враждебно и присмехулно.

— Забравих да ти благодаря, задето избра мен — каза той. — Толкова бях щастлив, когато каза, че мога да те придружа.

— Вал — отвърна уморено Марис, — чака ни дълъг и тежък полет. Не сме дължи да се харесваме, но поне се опитай да се държиш любезно с мен. И не ми се надсмивай. Ще идеш ли да си приготвиш багажа?

— Въобще не съм го разопаковал — отвърна той. — Ще дам торбата на Сена, а аз ще взема само ножа. Не се тревожи, ще съм готов навреме. — Той се поколеба. — Освен това обещавам да не ти създавам неприятности на Скълни. Щом кацнем, ще си намеря квартира. Така добре ли е?

— Вал… — понечи да отговори тя, но той се обърна и отново се загледа през тясното прозорче към облачното небе. Лицето му беше студено и затворено.

 

 

Сена изкара всички випускници на скалата, за да наблюдават отпътуването на Марис, С’Рела и Вал. Учениците бяха в приповдигнато настроение, смееха се и се шегуваха и се надпреварваха да помагат на Марис и С’Рела в нагласяването на крилете. Заразена от духа им, Марис почувства, че на душата й става леко и радостно, и я завладя нетърпение да се озове час по-скоро сред празничната тълпа.

— Хайде, оставете ги вече! — провикна се засмяно Сена. — Как ще излетят, като сте им увиснали всички на крилете!

— Де да можех и аз да литна! — промърмори Кер, със зачервен от вятъра нос.

— И твоят ред ще дойде — успокои го С’Рела.

— И да знаете, че никой от нас не ви завижда — подметна Лея.

— Да, защото сте най-добрите — добави Шер.

— Запазете го за по-късно — рече им Сена. — Хайде, тръгвайте. Ще ви помахаме оттук, а вие гледайте да ни посрещнете на Скълни.

Марис се обърна към С’Рела и забеляза, че девойката я следи напрегнато, очаквайки сигнала й. Спомни си първите си полети, когато още не можеше да повярва, че има свои собствени криле. Докосна я лекичко по рамото и й заговори:

— Горе ще се държим един за друг. Никакви трикове — те са за състезанието. Днес искам от теб да се съсредоточиш върху продължителния полет. Досега не си летяла толкова надалеч, но не се безпокой, достатъчно си издръжлива, за да успееш. Аз ще те наблюдавам постоянно, но едва ли ще имаш нужда от моята помощ.

— Благодаря — кимна С’Рела. — Ще се постарая.

Марис също кимна и даде знак на Деймън и Лиан да разгънат крилете й. Когато свършиха, отскочи от ръба на скалата, последвана от виковете и пожеланията на останалите ученици, и се понесе в студеното течение на вятъра. Описа един кръг, докато излети и С’Рела; опитваше се да прецени старта й като съдия от състезанието.

Без никакво съмнение С’Рела значително бе подобрила стила си. Нямаше я предишната непохватност, тя вече не се колебаеше при излитане, а скачаше смело и бързо избираше най-подходящия вятър, за да се отдалечи от скалата.

— Вече не вярвам, че крилете ти са дървени! — подвикна й Марис.

После двете закръжиха нетърпеливо в небето в очакване на Вал.

Беше ги изчакал, облегнат на една ограда, с безразлично лице, сякаш не искаше да има нищо общо с всеобщото веселие и нетърпение. Беше си поставил крилете пръв, без чужда помощ. Сега се приближи към развълнуваната група ученици, мина между тях и спря на самия ръб на скалата. Разгърна първите три сегмента, но дори не си направи труда да ги закопчае. След това пъхна ръце в презрамките, наведе се, коленичи и отново се изправи.

Деймън понечи да му помогне в разгъването на крилете, но Вал се обърна и рязко му подвикна нещо — Марис не можа да чуе какво, тъй като бе доста високо, но видя, че Деймън се отдръпна обидено.

И тогава Вал се засмя и скочи.

Някой изпищя, чуха се уплашени ругатни. Тялото на Вал летеше право надолу, двайсет стъпки, четирийсет…

А после внезапно той спря да пада, крилете му се разтвориха, сякаш изникнаха от въздуха, и сребристият им плат блесна на слънцето. Подхванат от вятъра, Вал се понесе стремително над разпенените вълни. До ушите на Марис долетя победният му смях.

Погълната от полета, С’Рела въобще не забелязваше, че постоянно губи височина. Марис й викна да внимава и опомнило се от уплахата си, момичето леко повдигна лявото си крило. Вятърът я понесе към крепостта, тя улови едно възходящо течение и отново започна да се издига. Сена ругаеше Вал за необмислената му постъпка, но учениците бяха избухнали във възторжени аплодисменти, а той не обръщаше внимание на никого и продължаваше да набира височина. След около минута се озова над Марис и се насочи към Голям Шотан. Не й оставаше нищо друго, освен да го последва. Когато се приближи на достатъчно разстояние, за да я чува, Марис почна да го ругае — заимстваше за целта от много по-богатия речник на Сена.

Вал й отвърна с безгрижен смях.

— Този номер е колкото опасен, толкова и глупав! — крещеше Марис. — Достатъчно беше да заяде само една панта и щеше да се разбиеш в скалите!

— Затова пък вече знаеш, че съм по-добър от Гарвана — отвърна Вал през смях.

— Гарвана беше глупак — викна тя. — Затова накрая загина. Ти пък откъде знаеш за него?

— От една песен на брат ти — викна й и той. След това се наклони и бавно се отдалечи, прекъсвайки разговора.

Изгубила всякакво желание да го следва, Марис се върна при С’Рела, която летеше стотина стъпки по-назад. Когато се приближи забеляза, че момичето е пребледняло и едва се крепи.

— Какво стана? — посрещна тя Марис. — Щях да умра от ужас.

— Вал прави номера — отвърна Марис. — Имаше един летец, Гарвана — той правеше същото. Вал е измислил своя версия.

Известно време С’Рела летя мълчаливо — мислеше за чутото — после лицето й отново възвърна цвета си.

— А аз си помислих, че някой го е бутнал — извика тя. — Ама биваше си го номера — много красиво!

— Безумие — отвърна Марис. Обаче беше втрещена — как можеше С’Рела да си помисли, че някой от съучениците й е способен на подобна постъпка — да бутне Вал от скалата! Изглежда, Еднокрилия наистина й влияеше зле.

Останалата част от полета, както предполагаше Марис, протече без особени трудности. Марис и С’Рела летяха заедно, а Вал се рееше далеч пред тях и високо в небето — явно предпочиташе компанията на дъждовните птици. Успяха да го държат в полезрението си целия следобед, но не без усилие.

Вятърът беше попътен, духаше с постоянна сила в посока към Скълни. Не се налагаше да правят нищо повече, освен да се отдадат на волята му. На моменти почти скучен полет, но Марис не съжаляваше за това. Заобиколиха брега на Голям Шотан, чиито заливи гъмжаха от рибарски лодки, натъпкани с улов. Разгледаха Града на бурите от въздуха, с неговото голямо пристанище и щръкнали по хълмовете вятърни мелници — С’Рела се опита да ги преброи, но дори не стигна до средата, когато вече подминаваха града. А малко преди залез-слънце, в открито море между Малък Шотан и Скълни, С’Рела видя за първи път в живота си истинска сцила, чийто издължен врат се полюшваше високо над вълните.

 

 

Късно вечерта стигнаха Скълни. Докато кръжаха над площадката за кацане, видяха долу човешки фигури, които разнасяха фенери, за да упътват закъснелите летци. Малката хижа на летците недалеч от площадката вече кипеше от живот — чуваха се викове и песни.

Марис се постара да кацне така, че да даде пример на С’Рела, но вместо това едва не заора нос в пясъка. За щастие момичето бе твърде погълнато от собствените си усилия, за да забележи колко несръчна е учителката й.

А междувременно вече ги заобикаляха радостни посрещачи, които им предлагаха услугите си.

— Да ти помогна, летецо? Имаш ли нужда от помощ?

Една силна ръка я хвана и Марис се озова лице в лице с мургаво чернокосо момче. Докато й помагаше да си свали крилете, а друг ентусиаст се навърташе около С’Рела, над тях се чу плющене и когато Марис погледна през рамо, видя, че е кацнал и Вал. Бяха го изгубили по здрач и тя предполагаше, че е пристигнал преди тях.

Той се изправи, малко неуверено, и две момичета веднага изтичаха при него и го подхванаха за ръцете.

— Да ти помогнем ли, летецо? — казаха почти едновременно, с напевни гласове.

— Я се махайте! — сопна им се той.

Момичетата се отдръпнаха, втрещени от грубостта му. Марис също го погледна учудено. Обикновено той се държеше хладно и надменно, избухливостта не му бе присъща.

— Но ние само ти предлагаме помощта си — рече по-напетото от двете момичета.

— Нямате ли достойнство? — извика им Вал, докато сам си сваляше крилете. — Защо не се захванете с някоя по-полезна работа, вместо да се навъртате край летците? С какво се занимават родителите ви?

— Моят е щавач — отвърна същото момиче.

— Тогава върви да му помагаш. По-чиста работа ще е, отколкото да прислужваш на летците. — Той й обърна гръб и почна да сгъва грижливо крилете.

Марис и С’Рела вече бяха свалили своите.

— Заповядай — рече чернокосото момче и подаде на Марис сгънатите криле. Изведнъж тя се изчерви и започна да тършува из джобовете си за дребна монета. Досега винаги бе приемала помощта на безкрилите за нещо естествено, докато Вал не я бе представил в друга светлина.

Но момчето се разсмя и категорично отказа да приеме парите.

— Ти не знаеш ли, че докосването до вашите криле носи щастие? — попита то. После й обърна гръб и се затича към приятелите си на плажа, които го посрещнаха със завистливи закачки.

Докато го изпращаше с поглед и размишляваше върху думите на Вал, тя се зачуди дали на острова няма и други, които да не са толкова въодушевени от състезанията на летците. Такива, които са си останали вкъщи, погълнати от ежедневните си занимания, и за които летците са само привилегирована каста, узурпирала небето на Пристана на ветровете.

— Искаш ли да ти нося крилете, летецо? — чу тя един рязък глас. Беше Вал, отново й се присмиваше. — Вземи. — Той й протегна своите криле. — Сигурно ще искаш да са при теб. Да ги пазиш.

Марис взе крилете; сега държеше по един чифт във всяка ръка.

— Къде отиваш?

— Островът е голям — повдигна рамене Вал. — Все ще намеря място, където да преспя. Имам няколко монети.

— Можеш да дойдеш с нас в хижата — предложи Марис колебливо.

— Мога ли? — повтори той безизразно. — Ще се получи доста интересна картинка. По-драматична от моя старт днес.

Марис се намръщи.

— Не съм забравила постъпката ти. За малко и С’Рела да пострада. Беше толкова уплашена от скока ти, че…

— Това вече го чух — прекъсна я той. — А сега, извинявай. — Той й обърна гръб и си тръгна. Крачеше забързано по плажа, пъхнал ръце в джобовете си.

Застанала зад Марис, С’Рела разговаряше със заобиколилите ги момчета и се смееше весело. Когато Марис се доближи до нея, тя я хвана за ръката и попита:

— Е, как се представих? Добре ли летях?

— Знаеш, че летиш добре — искаш само да чуеш похвалата ми. Е, щом настояваш… — Тя поомекна. — Летиш така, сякаш не си правила нищо друго през живота си. Ти си родена за летец.

— Зная — отвърна срамежливо С’Рела. После се засмя радостно. — Беше наистина чудесно. Мечтая да летя повече от всичко на света!

— Защо ли ми е познато това чувство? — попита весело Марис. — Но сега най-добре да си починем. Ела, да влезем при огъня. Тъкмо ще видим кой още е пристигнал.

Но С’Рела не бързаше да влиза в хижата. Изглежда, се безпокоеше от това как ще я посрещнат другите летци. За тях тя все още бе чужд човек. Сигурно така й бе внушил Вал.

— Не се притеснявай. Все някога трябва да се запознаеш с тях — опита се да й вдъхне кураж Марис.

С’Рела кимна и неуверено я последва по каменистата алея към хижата.

Къщичката бе съвсем малка, двустайна, със стени от белосани камъни. Огнището във всекидневната вече беше запалено. Вътре бе шумно и многолюдно. Марис се заоглежда за познати лица, С’Рела стоеше уплашено до нея. Окачиха крилете до вратата и си запробиваха път през тълпата.

Едър брадат мъж на средна възраст наливаше някаква течност в окаченото над огнището котле, от което се вдигаха ароматни пари. Нещо в стойката му привлече вниманието на Марис, тя спря и го загледа внимателно. Та това беше Гарт! Кога бе остарял и напълнял толкова?

Тя тръгна към него, но нечии ръце я прегърнаха отзад и тя долови познато ухание на цветя.

— Шали! — извика Марис и се обърна. Веднага забеляза закръгления корем. — Не очаквах да те видя — чух, че си бременна…

Шали постави пръст на устните си.

— Шшшт. Стига ми мрънкането на Корм. Казах му, че нашият малък летец трябва да се научи на занаята още от самото начало. Не се безпокой, пазя се. Летях бавно, без да се напрягам. Но нима можех да пропусна подобно събитие? Корм искаше да ме качи на кораб. Представяш ли си? — Живото, красиво лице на Шали трептеше от вълнение.

— Значи няма да участваш?

— О, не, разбира се. Няма да е честно, с допълнителен баласт. — Тя се потупа по корема и се засмя. — Обещах на Корм веднага щом се приберем да си остана вкъщи и да бъда добра майка. Освен ако не възникне нещо наистина неотложно.

Марис усети, че я мъчат угризения. „Неотложното“ означаваше, че Шали трябва да лети, защото Марис може да отсъства от Кехлибарен. Закле се веднага след състезанието да се прибере на острова.

— Шали, да ти представя една моя приятелка — заговори тя. С’Рела се криеше притеснено зад гърба й, но тя я издърпа до себе си. — Това е С’Рела, нашата най-обещаваща ученичка. Днес долетя с мен от „Дървокрил“ — най-дългият й полет досега.

— Охо! — възкликна Шали и повдигна вежди.

— С’Рела, това е Шали, от Малък Кехлибарен — също като мен. Тя ме пазеше, когато за първи път се вдигах в небето.

Двете си размениха вежливи поздрави. После Шали се наведе към момичето и му прошепна:

— Желая ти успех в състезанията. Гледай обаче да не победиш моя Корм. Мисля, че ще полудея, ако остане дори за няколко дни при мен в къщата.

Шали се усмихваше, но С’Рела, изглежда, не схвана закачката и побърза да се оправдае:

— Но аз не искам да направя лошо на никого. Единственото, което мечтая, е да докажа, че съм истински летец.

— Е, то не е съвсем същото — промърмори Шали. — Все пак не забравяй, че се шегувах, малката. Зная, че няма да предизвикаш Корм. Едва ли имаш някакви шансове срещу него. — Тя погледна към другия край на помещението. — Ще трябва да ме извините — гледам, че Корм ми е намерил възглавница и ако не ида да седна на нея, ще ми се разсърди. Марис, ще се видим по-късно. С’Рела, приятно ми беше да се запознаем.

Тя им махна и тръгна към другия край на стаята.

— Нямам ли? — попита разтревожено С’Рела.

— Какво да нямаш?

— Шансове срещу Корм.

Марис не знаеше какво да отговори.

— Той наистина е много добър — каза накрая. — Не забравяй, че лети от двайсет години. Печелил е награди на много състезания. Срещу него май наистина нямаш големи шансове. Но в това няма нищо обидно, С’Рела.

— Ще ми го покажеш ли? — попита момичето.

— Ето го — там, до Шали, с черна… е, вече малко попрошарена коса.

— Красив е — рече С’Рела.

Марис се засмя.

— Да, права си. На младини всички момичета на Кехлибарен бяха влюбени в него. Остави доста разбити сърца, докато избере Шали.

— И на моя остров момичетата бяха влюбени в един летец — С’Ландра. И ти ли беше влюбена в Корм?

— Аз ли? Не. Твърде добре го познавам.

— Марис! — чу се вик, който накара всички присъстващи да се обърнат. Изправен до огнището, Гарт й махаше да иде при него.

Тя се засмя.

— Ела — рече и задърпа С’Рела през тълпата, като пътем кимаше на познатите летци.

Гарт я сграбчи в мечешката си прегръдка.

— Изглеждаш уморена. Да не летиш твърде много?

— Ами ти? — отвърна Марис. — Да не ядеш твърде много? — И го сръга с пръст в търбуха. — Какво е това? Шали ли ще ражда, или ти?

Гарт се запревива от смях.

— Ох, за това е виновна сестра ми. Прави бира и трябва да ти призная, че е отлична. От време на време и аз си сръбвам.

— Я си кажи, че си най-добрият й клиент — закиска се Марис. — Кога пък си пусна брада?

— Ами преди месец трябва да беше. Не съм те виждал цяла година.

Марис кимна.

— И Дорел ми се оплака от същото последния път, когато се видяхме на Ейрие. Каза, че те чакал да си пийнете заедно, а ти не си се появил.

— А, това ли? — намръщи се Гарт. — Тогава бях болен, нищо особено. И на мен ми се скара после. — Той се наведе над котлето и взе да разбърква съдържанието му. — Кльопачката скоро ще е готова. Гладна ли си? Аз съм го готвил — това е южняшка яхния, с много подправки и вино.

— Чу ли, С’Рела? — обърна се Марис към момичето. — Изглежда, най-сетне ще хапнеш свястна храна. — Тя изтика момичето до Гарт. — Това е С’Рела от „Дървокрил“, една от най-добрите ми ученички. Тази година ще отнеме крилете на някоя нещастна душа. С’Рела, запознай се с Гарт, един от любезните ни домакини и мой стар приятел.

— Не чак толкова стар — възрази Гарт и огледа С’Рела от главата до петите. — Хубава е като теб на младини, само дето е по-слабичка. — Дали лети също толкова добре?

— Опитвам се — рече С’Рела.

— А, и скромна на всичкото отгоре — отбеляза той. — Какво пък, тук, на Скълни, знаем как да посрещаме летци, дори и начинаещи. Потрябва ли ти нещо, миличка, само ми кажи. Гладна ли си? Манджата скоро ще е готова. Всъщност защо не ми помогнеш с подправките? Ако не си го разбрала още, не съм истински южняк. — Той я хвана за ръката и я придърпа до огнището. — Я първо опитай. Кажи ми честно, какво мислиш?

Докато С’Рела сръбваше от лъжицата, Гарт се огледа, посочи и каза на Марис:

— Виж кой те търси. — На вратата беше застанал Дорел, с метнати на рамо криле, и й махаше. — Върви при него — рече Гарт. — Аз ще забавлявам С’Рела. Нали съм домакин в края на краищата. — И я побутна към вратата.

Марис му кимна с благодарност. Дорел остави крилете и вдигна ръце да я посрещне. Марис се притисна в него и той я целуна. Когато се отпусна в обятията му, тя почувства, че се разтреперва.

— Какво има? — попита той. — Цялата трепериш. И си изморена. Да не си се пресилила?

— И Гарт ме попита същото — засмя се тя. — Не, нищо ми няма.

— Не хитрувай, обич моя. Познавам те по-добре, отколкото предполагаш. — Той я прегърна и отново я притисна към себе си. — Защо не ми кажеш какво има?

Марис въздъхна. Наистина се чувстваше изморена, но едва сега го осъзна.

— Може да не съм обръщала внимание — призна тя. — Напоследък не спя добре. Кошмари…

Дорел я хвана за ръката и я поведе към отрупаната с ястия маса в дъното, където се бяха събрали повечето летци.

— И какви са тези кошмари? — попита, докато наливаше вино в чашите.

— Само един. Пропадам. Пропадам в безветрие, удрям се във водата и загивам. — Тя отхапа парче сирене и го преглътна с глътка вино. — Вкусно.

— Сигурно, нали е от Кехлибарен — рече Дорел. — Но как може да те безпокои един сън? Не мислех, че си суеверна.

— Не съм. Но това не е всичко. Уф, как да ти обясня! Не ми дава мира. Обаче има и друго…

Дорел я гледаше и чакаше да чуе останалото.

— Става дума за състезанието — рече тя. — Мисля, че ще имаме неприятности.

— Какви неприятности?

— Миналия път, като се видяхме на Ейрие, ти споменах, че при нас се мести един от учениците на „Въздушния дом“.

— Е, и? Какво толкова?

— Той е тук, на Скълни. Смята да участва като претендент за криле. Вал.

Лицето на Дорел помръкна.

— Вал?

— Еднокрилия — тихо каза Марис.

Той се намръщи.

— Еднокрилия. Сега вече разбирам защо си потисната. Не очаквах, че ще опита отново. Как мисли, че ще го посрещнем?

— Не си прави илюзии — обясни Марис. — Според мен си дава сметка как гледат на него летците.

Дорел повдигна рамене.

— Не че съм очарован от вестта, но тя едва ли ще развали духа на състезанието. Няма да е трудно да го игнорираме, а и се съмнявам, че ще му позволят да спечели отново. Никой не е губил близък роднина тия дни.

Марис неволно се дръпна. В гласа на Дорел се долови омраза, а и думите му прозвучаха като нейните, когато Вал пристигна в академията.

— Дор — рече тя. — Той е добър. Подготвя се старателно от години. Научил е много. Зная, защото летях с него.

— Летяла си с него?

— По време на обучението. В „Дървокрил“. Но какво…

Той допи виното и остави чашата.

— Марис — подхвана със странно променен глас. — Нали не искаш да ми кажеш, че си му помагала? На Еднокрилия?

— Той е наш ученик и Сена ме помоли да се занимавам с него. Не съм там, за да си търся любимци и да подкрепям само тях.

Дорел изруга и я сграбчи за ръката.

— Да излезем навън. Не искам да говорим за това тук, където могат да ни чуят.

Вечерта беше хладна, вятърът носеше мирис на солена вода. По крайбрежието бяха запалени ориентиращи фенери за нощните летци. Марис и Дорел слязоха на плажа. Децата си бяха отишли и сега двамата бяха сами.

— Точно от това се страхувах — заговори тя. — Че ще ми се разсърдиш. Но не мога да правя изключения — нямам право. Не разбираш ли? Опитай се поне мен да разбереш.

— Ще се опитам — обеща той. — Но не ти обещавам да се получи. Защо, Марис? Той не е обикновен безкрил, не е някой от твоите ученици, мечтаещи да станат летци. Той е Еднокрилия и винаги ще си остане такъв. Той уби Ари. Нима го забрави?

— Не — отвърна Марис. — Вал, да не мислиш, че се радвам? Трудно е да го харесаш, той мрази летците, а и неизменно ще ми напомня за Ари. Но аз трябва да му помогна, Дор. Заради онова, което започнахме преди седем години. Крилете трябва да остават у тези, които ще ги ползват най-добре, дори и ако са… ако са като Вал. Отмъстителни, гневни, равнодушни към другите.

Дорел поклати глава.

— Не съм съгласен с това.

— Ще ми се да знаех повече за него. Навярно тогава щях да си обясня поведението му. Мисля, че той мрази летците още от времето преди да го кръстят Еднокрилия. — Тя се пресегна и хвана Дорел за ръката. — Той винаги е готов да се надсмее, когато не е скрит зад ледената си маска. Според Вал аз също съм еднокрила, колкото и да се преструвам, че не е така.

Дорел я погледна и стисна ръката й.

— Не — рече той. — Ти си летец, Марис. Не се страхувай от това.

— Летец ли съм? Само дето не знам какво точно означава тази дума. Нещо повече е от това да имаш криле и да умееш да летиш. Вал има криле и лети доста добре, но ти сам каза, че е половин летец. Ако да си летец означава… да приемаш всичко такова, каквото е, да гледаш отвисоко на безкрилите и да не предлагаш помощ на учениците от нашата академия, защото се боиш, че могат да отнемат крилете на някой твой другар, на истински летец… ако само с това се изчерпва значението на тази дума, тогава аз не мисля, че съм истински летец. Понякога се питам дали не започвам да споделям възгледите на Вал за някои неща.

Дорел пусна ръката й, но не сваляше очи от лицето й. Дори в мрака усещаше напрегнатия му поглед.

— Марис — заговори той, — аз съм летец, роден да наследя тези криле. Вал Еднокрилия сигурно ме ненавижда за това. А ти?

— Дор — отвърна тя огорчено. — Знаеш, че винаги съм те обичала и съм ти вярвала. Ти си най-добрият ми приятел, повярвай ми. Но сега…

— Но сега? — повтори той.

— Сега ми е мъчно, задето отказа да дойдеш в „Дървокрил“.

— Майка ми беше летец — отвърна Дорел след кратка пауза, заслушан във веселите гласове, долитащи откъм хижата. — Преди това нейната майка — и така поколения наред тези криле са предавани от ръка на ръка в моето семейство. За мен това означава много. Някой ден и моето дете ще лети с тях. Ти, Марис, не си част от тази традиция, но това не пречи да си най-скъпото същество за мен. Ти вече доказа, че заслужаваш да носиш криле, колкото всяко дете на летец. Щеше да е ужасна несправедливост, ако ти ги бяха отнели. Горд съм, че ти помогнах за това. Гордея се също така, че те защитих в Съвета, но като те слушам сега, изглежда, че сме се борили за различни неща. Аз си представях, че воюваме за правото на всеки, който мечтае от цялата си душа и е готов да даде всичко от себе си, да стане летец. Нашата цел не беше да разрушим една велика традиция и да позволим на разни безкрили претенденти за тази професия да се бият за тях като лешояди за мърша. Не, ние само трябваше да премахнем оковите и да позволим на други достойни и даровити деца да се влеят в редиците на летците. Но смяташ ли, че всеки от нас би склонил с лека ръка да се откаже от онова, което ни прави различни и неповторими?

— Вече не зная — повдигна рамене тя. — Преди седем години смятах, че да бъдеш летец е най-прекрасното нещо на света. И ти си мислел така. Не сме си и представяли, че ще се появят хора, готови да ни отнемат крилете, но да не приемат всичко останало, което е свързано с нашата професия. Не си ги представяхме, но те съществуват. А ние открихме небето и за тях, Дор. Променихме света повече, отколкото предполагахме. Сега обаче не можем да им обърнем гръб. Светът вече е различен и ние трябва да приемем този факт, да се съобразяваме с него. Може да не ни харесват последиците от нашата работа, но не бива да си затваряме очите пред тях. Вал е една от тези последици.

Дорел се наведе и изтърси пясъка от панталоните си.

— Аз не мога да приема тази последица — заяви той със сподавен гняв. — Марис, много неща направих от любов към теб, но всяко нещо си има граници. Истина е, че светът се промени — не без твоя намеса, — но не бива да приемаме заедно с доброто и лошото. Не бива да приемем и този твой Вал Еднокрилия, който се подиграва на традициите ни и се опитва да ни разедини. Защото накрая, Марис, той ще ни унищожи със злобата и омразата си и ако не го разбираш, ти също ще му помогнеш. Но не и аз. Сега вече ясно ли ти е?

Тя кимна, без да го поглежда. Около минута двамата мълчаха.

— Ще се върнеш ли с мен в хижата? — попита Дорел.

— Не — отвърна тя. — Не и тази вечер.

— Лека нощ, Марис. — Той се обърна и тръгна по пясъка. Малко след това вратата на хижата се отвори и отвътре се чу смях и шумотевица. После вратата се хлопна.

На брега се възцари тишина. Окачените на пръти фенери се поклащаха, разлюлени от вечерния бриз; вълните се плискаха в брега.

Марис никога не се бе чувствала толкова самотна.

Марис и С’Рела прекараха нощта заедно в една недостроена колиба съвсем близо до брега, в малък квартал от подобни постройки, вдигнати набързо по поръчка на Управителя на острова, за да приютят гостите. Кварталът бе едва наполовина пълен, но Марис знаеше, че част от летците са настанени в хижите и в дома на Управителя.

С’Рела нямаше нищо против скромната обстановка. Все още беше в приповдигнато настроение след дългия полет. Гарт й бе правил компания през цялата вечер, беше я запознал с всички присъстващи и дори я бе накарал да изяде три порции от неговата „южняшка“ яхния, като за десерт я бе нахранил с цял куп анекдоти за летци.

— Много е сладък — каза С’Рела, — но май прекалява с пиенето.

Марис не можеше да не се съгласи с нея — когато влезе да повика С’Рела, завари Гарт със зачервени очи да се полюшва в средата на стаята. Помогна му да легне в задната стаичка, докато той произнасяше някакъв неразбираем пиянски монолог.

 

 

Зората на следващия ден бе сива и ветровита. Събудиха ги крясъците на търговците и Марис се измъкна навън, за да купи нещо за закуска. След като се нахраниха, си сложиха крилете и излетяха. Нямаше много летци в небето, празничната атмосфера бе заразителна за всички, а може би новодошлите бяха отишли да се поразходят из града или да поднесат почитанията си на Управителя. Марис обаче настоя С’Рела да се упражнява и те останаха да се реят близо пет часа във въздуха, като се възползваха от силните ветрове.

Брегът под тях гъмжеше от хлапетии, кипящи от ентусиазъм да помагат на летците. През целия ден прииждаха нови участници. Най-забележителният момент — когато дори С’Рела ококори очи — бе появата на летците от Голям Шотан. Приближиха се в плътна формация, общо четирийсет на брой, издокарани в еднакви червени униформи и с блеснали от лъчите на слънцето сребърни криле.

Марис вече не се съмняваше, че на състезанието ще присъстват всички летци от Западните острови. От Изток също имаше много участници, по-малък бе броят на южняците, а от Външните острови дойдоха само шепа представители.

Следобедът, когато Марис и С’Рела седяха пред хижата с по чаша топло мляко в ръка, най-сетне се появи Вал.

Той приветства Марис с подигравателна усмивка, седна до С’Рела и попита почти великодушно:

— Порадва ли се на гостоприемството на летците?

— Те са много мили — отвърна С’Рела с пламнало лице. — Защо не дойдеш довечера? Пак ще има вечеринка. Гарт обеща да изпече цяла морска котка, а сестра му ще осигури бирата.

— Не — отвърна Вал. — Там, където се настаних, имат достатъчно храна и бира, а и компанията повече ми допада.

— И къде е това място? — намеси се Марис.

— Една таверна на около две мили по пътя край брега. Не е особено подходяща за такива като вас. Там не се отбиват летци, само миньори, бранници и други типове, които не се гордеят особено с професията си. Съмнявам се, че ще се отнесат към вас с нужната почтителност.

Марис го погледна намръщено.

— Ще престанеш ли някога да се държиш така?

— Да престана? — попита той усмихнато.

Внезапно Марис бе завладяна от неудържимо желание да приключи тази игра веднъж завинаги.

— Ти дори не познаваш летците — заговори тя. — Какво право имаш да ги мразиш толкова? Те не са по-различни от теб и мен — не, всъщност сгреших, от теб са различни. Те са дружелюбни и великодушни.

— Да, тези качества на летците са наистина легендарни — засмя се Вал. — Без съмнение по тази причина на вечеринките на летците само те са добре дошли.

— Те приеха и мен — каза С’Рела.

Вал я изгледа продължително и преценяващо. След това повдигна рамене и на устните му отново затрептя подигравателна усмивка.

— Убедихте ме — заяви той. — Ще дойда на тази ваша вечеринка, стига да допуснат някой безкрил.

— Ела като мой гост — намеси се Марис. — Щом отказваш да се наречеш летец. И забрави проклетата си враждебност поне за няколко часа. Бъди справедлив с тях.

— Моля те — добави С’Рела и го хвана за ръката.

— Какво пък, нека имат възможност да покажат дружелюбието и великодушието си — склони Вал. — Няма да прося за него, нито ще им лъскам крилете или ще припявам песните им. — Той се надигна. — А сега отивам да летя. Има ли криле, които мога да използвам?

Марис кимна и посочи колибата, където бяха оставени неговите криле. След като той си тръгна, тя се обърна към С’Рела.

— Много държиш на него, нали?

С’Рела сведе поглед и се изчерви.

— Марис, зная, че понякога е зъл, но той невинаги е такъв.

— Може и да си права — призна Марис. — Не ми даде възможност да го опозная отблизо. Но, С’Рела, моля те, обещай ми да си внимателна. Вал е натрупал в себе си много болка, а понякога хора като него си връщат на околните дори ако те са им приятели.

— Зная — кимна С’Рела. — Марис, как мислиш, дали довечера няма да се нахвърлят върху него? Летците…

— Вал със сигурност се надява да го направят. Но ще види, че не са… че не сме такива. Надявам се да се окажа права.

С’Рела не отговори. Марис допи чашата и се надигна.

— Ела — каза тя. — Време е за упражнения. Да си слагаме крилете.

Още в началото на вечерта сред летците се разнесе мълвата, че Еднокрилия е на Скълни и възнамерява да участва в състезанието. Марис нямаше представа откъде е тръгнала новината. Може би Дорел се бе изпуснал, или пък бяха познали Вал при пристигането. Не беше изключено вестта да е пристигнала с представителите на Изтока, които знаеха, че Вал е тръгнал с кораб към острова на „Дървокрил“. Както и да е, важното бе, че вече почти всички знаеха. На два пъти, докато вървяха към хижата, Марис чу да произнасят „Еднокрилия“, а когато наближиха, един неин познат от Ейрие летец спря и я попита направо дали слухът е верен. Не й оставаше друго, освен да потвърди, и летецът само подсвирна и заклати глава.

Още не се беше стъмнило съвсем, но в голямото помещение вече имаше доста летци. Повечето пиеха вино и разговаряха на групички. Обещаната морска котка се въртеше на шиш над огнището, но ако се съдеше по вида й, щяха да са необходими още няколко часа, докато стане годна за ядене.

Риеса, сестрата на Гарт, наля на Марис чаша бира от едно от трите бурета, подредени до стената.

— Бива си я — кимна Марис, след като я опита. — Макар че ще призная, че не съм специалист. Обикновено пия вино и кивас.

Риеса се засмя.

— Затова пък Гарт е изпил толкова бира, че може да захрани цяла търговска флотилия.

— Той къде е? — попита С’Рела. — Мислех, че вече е дошъл.

— Ще дойде по-късно — обясни Риеса. — Не се чувстваше добре, та ме прати да дойда първа. Подозирам обаче, че го направи, за да не помага в носенето на буретата.

— Да не му е прилошало? — попита Марис. — Риеса, я ми кажи истината. Напоследък често ли боледува?

Усмивката на Риеса помръкна.

— Да не ти е казал, Марис? Толкова съм притеснена… Започна преди половин година. Ставите го болят. Понякога се подуват и отичат, но и без отоци болката е постоянна. — Тя се наведе към Марис. — Безпокоя се за него. Дорел също. Ходи на няколко знахари и тук в Града на бурите също, но никой не можа да му помогне. А и пие повече, отколкото може да носи.

Марис я погледна ужасена.

— Чух, че Дорел се оплаква от него, но мислех, че е заради пиенето. — Тя се подвоуми, но все пак попита: — Риеса, Гарт каза ли на Управителя за проблемите си?

Риеса поклати глава.

— Не, той… — Тя млъкна и наля чаша бира на един от гостите, след което продължи: — Страх го е, Марис.

— От какво го е страх? — попита тихо С’Рела, като местеше поглед от Риеса към Марис. Беше застанала безшумно до рамото на Марис и слушаше разговора.

— Ако летецът се разболее — обясни Марис, — Управителят има право да свика останалите островни летци и с тяхно съгласие да му отнеме крилете, за да не бъдат изгубени в океана.

— Значи Гарт продължава да лети, така ли? — обърна се тя към Риеса. — Управителят не го е отстранил от работа?

— Не е — потвърди Риеса и прехапа устна. — Страх ме е за него, Марис. Болката го спохожда неочаквано. Ако стане по време на полет… рекох му да говори с Управителя, но той не иска и да чуе. Крилете са всичко за него, знаеш го. Всички летци си приличате.

— Аз ще поговоря с него — обеща Марис.

— Дорел говори с него безброй пъти — отвърна Риеса. — Без никакъв резултат. Знаеш какъв инат е Гарт.

— Той трябва да предаде крилете — намеси се неочаквано С’Рела.

Риеса я погледна смръщено.

— Не знаеш какво говориш, дете. Ти си „дървокрилата“, с която брат ми се е запознал снощи, нали? Приятелката на Марис?

С’Рела кимна.

— Да, Гарт ми разказа за теб — продължи Риеса. — Щеше да го разбереш, ако беше летец. Но ние с теб, миличка, не сме хора като тях, за да проумеем мислите им. Поне така ми каза Гарт.

— Аз ще стана летец — заяви уверено С’Рела.

— Сигурно ще станеш, дете — съгласи се Риеса, — но все още не си. Личи си по това как го каза за брат ми, че трябвало да си зареже крилете.

Но С’Рела я гледаше обидено. После изправи глава и каза с поукрепнал глас:

— Не съм дете и разбирам всичко. — Сигурно щеше да продължи, но в този момент вратата се отвори и те погледнаха натам.

В стаята влезе Вал.

— Извинявай. — Марис се наведе към Риеса и я хвана за ръката. — По-късно ще поговорим. — И забърза към Вал, който оглеждаше помещението, положил ръка върху дръжката на ножа. В позата му имаше колкото неувереност, толкова и предизвикателство.

— Празничко ми се струва — промърмори той намусено, когато Марис и С’Рела застанаха до него.

— Рано е още — отвърна Марис. — Ще дойдат. Ела, ще ти налея вино, а ти си хапни нещо. Главното ястие е печена морска котка, но ще стане готово по-късно.

Вал погледна животното над огнището и отрупаната с ястия маса.

— Виждам, че летците наистина се хранят простичко — подметна той. Все пак позволи да го отведат до масата и изяде две подлютени яйца и парче сирене, което преглътна с чаша вино.

Веселбата около тях продължаваше; засега Вал не бе привлякъл ничие внимание. Марис не знаеше дали вече са го приели такъв, какъвто е, или просто още никой не го е познал.

Известно време тримата стояха до масата и С’Рела му говореше тихичко, докато той сръбваше от виното и отхапваше от сиренето, а Марис пиеше бира и поглеждаше нетърпеливо към вратата. Навън вече се беше стъмнило и хижата се пълнеше все по-бързо. Пристигнаха десетина шотанци, които познаваше смътно, следвани от източняци, които пък въобще не познаваше. Един от тях се покатери върху първото буре на Риеса, някой му хвърли китара и той подхвана с дрезгав глас песни за летци. Тълпата около него започна да танцува, от публиката му подвикваха да изпее и други песни.

Без да откъсва очи от вратата, Марис се приближи до Вал и С’Рела и се опита да чуе разговора им, заглушен от шума и музиката.

Внезапно музиката спря. Певецът и китарата му замлъкнаха на средата на песента и в стаята се възцари тишина. Всички разговори утихнаха и присъстващите извърнаха учудени очи към летеца, който стърчеше върху бъчвата.

А той гледаше Вал.

Вал се обърна към него и го поздрави с вдигната чаша.

— Здравей, Лорен — каза с влудяващо спокоен глас. — Вдигам тост за чудесния ти глас. — И изпи виното и остави чашата.

Някой схвана думите на Вал като прикрита обида и се изкикоти. Останалите обаче решиха, че е само поздрав, и се присъединиха към него. Певецът стоеше, с потъмняло лице, докато присъстващите го гледаха учудено и очакваха да продължи песента.

— Изпей ни баладата за Арон и Джени — предложиха от публиката.

Китаристът поклати глава.

— Не — рече той. — Зная една по-подходяща песен. — Изсвири няколко встъпителни акорда и запя.

Вал се обърна към нея.

— Не ти ли е позната? — попита той. — На Изток е много популярна. Наричат я баладата за Ари и Еднокрилия. — Той си наля още вино и вдигна чаша в подигравателен тост към певеца.

Едва сега Марис си даде сметка, че е чувала тази песен и дори я бе харесала. Това беше вълнуваща, драматична история за предателство и мъст, в която Еднокрилия беше негодник, а летците — истински герои.

С’Рела хапеше устни от гняв и едва си сдържаше сълзите. Понечи да тръгне към певеца, но Вал я спря. Марис стоеше безпомощно, заслушана в песента, която бе толкова различна от онази, композирана от Кол за нея. Жалко, че брат й не беше тук, за да отвърне на предизвикателството с друга песен. Певците притежаваха чудата сила, дори аматьори като летеца от Изтока, който се бе качил на бъчвата.

Когато песента свърши, всички вече знаеха.

Той подаде китарата на един от приятелите си, скочи от бъчвата и каза:

— Ще попея на плажа, ако някой се интересува. — След това излезе, следван от останалите летци от Изтока и мнозина други. Хижата изведнъж се оказа полупразна.

— Лорен ми беше съсед — обясни Вал. — От Северен Арен, отвъд залива. Не го бях виждал от доста години.

Шотанците разговаряха тихо и поглеждаха от време на време към Вал, Марис и С’Рела. После и те излязоха.

— Още не си ме представила на приятелите си — летците — подметна Вал на С’Рела. — Ела. — Той я хвана за ръката и я задърпа грубо към групичка от четирима летци, които се бяха скупчили в плътен кръг. — Аз съм Вал от Южен Арен — каза високо. — А това е С’Рела. Чудесен ден за полети, не мислите ли?

Един от четиримата летци, едър тъмнокос мъж с масивна челюст, го изгледа смръщено.

— Възхищавам се на куража ти, Еднокрили — изръмжа той, — но това е всичко, което ценя в теб. Познавах Ари, макар и бегло. Да не искаш да си бъбря сега тук с теб?

— Всъщност каква работа имаш сред нас? — попита другият. — Тази хижа е за летци.

— Те са мои гости — намеси се малко ядосано Марис. — А може би ще кажете, че и аз нямам право да идвам?

— Не. Но ми се струва, че трябва да си подбираш по-внимателно гостите. — Той тупна едрия мъж по рамото. — Ела. Да идем на плажа да послушаме певеца.

Вал се отправи към друга група, две жени и мъж с халба в ръка. Но още преди да стигне до тях те оставиха чашите и побързаха да излязат.

В стаята останаха само шестима летци от далечния Запад, които Марис познаваше смътно, и единствената русокоса представителка на Външните острови. Но след малко те също си тръгнаха. До вратата един от мъжете спря и се обърна към Вал.

— Може би си забравил, но аз бях един от съдиите в годината, когато ти отне крилете на Ари. Отсъдихме честно, но мнозина и до ден-днешен не искат да ни простят за решението ни. Може би знаеш какво правиш, а може би — не. Това няма значение. Щом на мен толкова трудно ми простиха, какво остава за теб? Жал ми е за теб, но съм безпомощен. Синко, сгреши, че дойде пак. Те никога няма да допуснат да станеш летец.

През цялата вечер Вал бе успял да запази самообладание, но сега лицето му се изкриви от гняв.

— Не ми трябва вашето съжаление! — извика той. — Аз не искам да съм един от вас. И не съм ти никакъв „синко“! Разкарай се от пътя ми, старче, инак тази година ще взема твоите криле!

Сивокосият летец поклати глава. Другарят му го дръпна за ръката.

— Да вървим, Кадон. Губиш си времето с него.

След като излязоха, в стаята, освен тях остана само Риеса. Без да ги поглежда, тя обикаляше и събираше чашите.

— Дружелюбни и великодушни — изсмя се Вал.

— Те въобще не са… — почна Марис, но изведнъж осъзна, че не може да продължи. С’Рела, изглежда, беше готова да се разплаче.

Изведнъж вратата се отвори с трясък и на прага застана Гарт. Лицето му беше намръщено и почервеняло от гняв.

— Какво става тук? — попита той. — Едва докретах дотук, за да видя как си прекарват гостите ми, а те всичките са на плажа. Марис? Риеса? — Той затръшна вратата. — Ако е имало спречкване, ще строша главата на онзи, който го е предизвикал. Летците не бива да се карат с безкрилите.

Вал невъзмутимо пристъпи напред.

— Аз съм причината да се провали вечеринката.

— Познавам ли те? — попита Гарт.

— Вал, от Южен Арен.

— Не той започна — намеси се Марис. — Повярвай ми, Гарт. Той е мой гост.

— Тогава защо?… — Гарт се огледа смутено.

— Защото освен това ме наричат Еднокрилия.

Гарт го изгледа и по израза му се видя, че е разбрал всичко. Въпреки това направи опит да се овладее:

— Бих искал да те посрещна с „добре дошъл“ — заговори той, — но ще бъде неискрено. Ари бе чудесна, кротка жена, която никога не бе сторила зло никому, а брат й ми беше приятел. — Той въздъхна и погледна към Марис. — Казваш, че е твой гост? Какво искаш от мен сега?

— Ари беше и моя приятелка — припомни Марис. — Гарт, не съм казала, че трябва да я забравяш. Но Вал не я е убил. Отне й крилете, но не и живота.

— Това е едно и също — изръмжа Гарт, но изглеждаше разколебан. Отново изгледа Вал. — Вярно, че тогава беше още хлапак, а и никой от нас не предполагаше, че Ари ще посегне на живота си. Аз също съм правил грешки на младини, макар и не чак като твоята, но предполагам…

— Това не беше грешка — прекъсна го Вал.

Гарт премигна.

— Грешка беше, че избра тъкмо нея — повтори той. — Другото направи Ари.

— И сега да беше, пак щях да я предизвикам — натъртено каза Вал. — Тя не беше годна да лети. А смъртта й е нейна грешка, не моя.

Марис никога не бе виждала иначе спокойния и весел Гарт толкова ядосан.

— Върви си, Еднокрили — каза той с нисък, заплашителен глас. — Напусни тази хижа и не се връщай тук, независимо дали носиш криле, или не. Не желая да ми се мяркаш повече пред очите.

— Няма да се върна — обеща спокойно Вал. — Но въпреки това нека ти благодаря за дружелюбността и великодушието. — Той се усмихна и закрачи към вратата. С’Рела тръгна след него.

— С’Рела — повика я Гарт. — Можеш да останеш, момиче, аз…

С’Рела рязко се обърна.

— Всичко, което каза Вал, е истина. Мразя ви до един!

И последва Вал в нощта.

 

 

Тази нощ С’Рела не се върна в малката колиба, но на следващия ден двамата с Вал бяха на брега, готови да се упражняват. Марис им даде крилете и ги придружи до изсечените в основата на скалите стълби.

— Днес ще се надпреварвате — каза им тя. — Ще летите ниско, все по крайбрежната линия. Искам да обиколите целия остров.

Едва когато й се изгубиха от погледа, Марис си сложи крилете. Обиколката щеше да им отнеме няколко часа и Марис беше благодарна, че ще разполага с малко време да остане насаме с мислите си. Чувстваше се изморена и изнервена, а в подобно настроение заяжданията на Вал щяха дай дойдат множко. Издигна се и се отдаде на галещата прегръдка на ветровете, които я понесоха навътре в океана.

Утрото беше облачно и тихо, вятърът — постоянен и равномерен. Тя го остави да я отведе, накъдето отиваше: в момента всички посоки бяха еднакви. Всичко, което искаше, бе да лети до насита, да усеща докосването на вятъра и да забрави грижите си.

Нямаше много за гледане: чайки и малко хищни птици близо до бреговете на Скълни, няколко рибарски лодки в залива, а по-нататък открития океан, по чиито синьо-зелени води трепкаха отблясъците на слънцето. За кратко мярна стадо морски котки — грациозните им сребристи тела се извисяваха над вълните. Час по-късно съгледа вятърен дух, много рядка и чудата птица с полупрозрачни криле — грамадни като платната на презокеански кораб. Никога не бе виждала вятърен дух, макар да бе чувала летците да разказват за него. Тези птици предпочитаха големите височини, където рядко се издигаха летци, и почти никога не се доближаваха до островите. Тази обаче летеше ниско и грамадните й криле почти не помръдваха. Скоро се изгуби от погледа й.

Постепенно я изпълни безмерно спокойствие и тя почувства как напрежението и ядът я напускат. Само полетът можеше да й даде това и за нея той бе единствената награда — свободното, безметежно реене в небесата.

„Сигурно и С’Рела се чувства така“ — помисли си тя. Затова толкова много я харесваше. Но Вал не беше като тях. Дори да си върнеше крилете, той никога нямаше да стане истински летец, никога нямаше да изпитва наслада от полета в небесата. С или без криле, покоят и щастието на истинския летец щяха да му бъдат непознати до края. И това бе неговото неосъзнато проклятие.

Когато забеляза по слънцето, че наближава пладне, Марис описа широк завой и се понесе обратно към Скълни.

Същия следобед, докато Марис си отдъхваше сама в колибата, на вратата се потропа.

Посетителят бе непознат нисък мъж с хлътнали бузи и посивяла, вързана отзад на плитка коса. Ако съдеше по дрехите и прическата му, идеше от Изтока. Носеше пръстени — железен и сребърен, което говореше, че е заможен човек.

— Казвам се Арак — представи се той. — От трийсет години съм летец на Южен Арен.

Марис отвори вратата по-широко, покани го да влезе и му посочи единственото кресло. Тя седна на леглото.

— Значи сте от родния остров на Вал?

Мъжът се намръщи.

— Да. Тъкмо за Вал Еднокрилия исках да поговоря с вас. Сред нас се носи приказка…

— Сред нас?

— Сред летците.

— Кои летци? — Нещо в поведението му я караше да се държи враждебно.

— Това няма значение — отговори Арак. — Пратиха ме да поговоря с вас, тъй като ние смятаме, че макар да не сте наследствен летец, вие сте такава по душа и сърце. Нямаше да помогнете на Вал Еднокрилия, ако знаехте що за човек е той.

— Но аз го познавам — възрази Марис. — Може да не го харесвам, може да не съм забравила смъртта на Ари, но мисля, че той заслужава да му бъде дадена възможност.

— Той имаше много повече възможности, отколкото заслужава — отвърна разгневено Арак. — Знаете ли що за стока е родът му? Баща му беше човек злобен, мръсен и невеж. Произхожда от Ломарон, въобще не е от Южен Арен. Чували ли сте за Ломарон?

Марис кимна. Преди три години бе летяла дотам. Голям планински остров, с бедна почва, но богат на метали. Тъкмо това богатство пораждаше чести конфликти. Безкрилите на този остров работеха в мините.

— Значи родителите му са миньори — предположи тя.

Но Арак поклати глава.

— Бранници. Баща му беше скандалджия и професионален убиец. Хвалеше се, че е много добър в бой с ножове. А майка му — прашконосец.

— Много острови имат военизирани отряди — каза Марис малко обезпокоено.

Арак, изглежда, се забавляваше от насоката, в която бе поел разговорът.

— Бранниците на Ломарон обикновено се обучават при набези на други острови. Понякога обаче се поувличат. Майка му изгуби ръката си при едно такова стълкновение — отсякоха й я до китката. Малко след това беше сключен мир. Но семейството на Вал отказа да признае мира. Баща му беше убил твърде много хора и се наложи да избягат от Ломарон — и откраднаха лодка. Ето така пристигнаха на Южен Арен. Майката не можа да си намери свястна работа, но баща му встъпи в нашия военизиран отряд. Не за дълго обаче. Една нощ се натряскал и се похвалил на приятеля си кой е, вестта стигна до Управителя, а сетне и до Ломарон. Обесиха го като крадец и убиец.

Марис седеше като вцепенена.

— Всичко това ми е известно — продължаваше Арак, — защото пожалих нещастната вдовица. Взех я в къщата си за готвачка, нищо че бе едноръка и несръчна. Настаних ги, обличах ги и ги хранех, а Вал отгледах като мой син. След като баща му умря, той трябваше да вземе пример от мен. Опитвах се да го възпитавам като добропорядъчен човек, осигурих му дисциплината, от която се нуждаеше. Но всичко се оказа напразно — гласът на кръвта бе по-силен. Майка му беше мързелива и алчна, все се оплакваше колко се била преуморила и хленчеше за по-голямо възнаграждение. Вал пък се фукаше, че бил майстор в боя с ножове. Веднъж дори се опита да въвлече моето момче в отвратителните си игри, но аз го спрях навреме. И двамата с майка му крадяха. Наложи се да държа всичко вкъщи под ключ. Веднъж, посред нощ, го хванах със собствените ми криле — мислел, че съм заспал, и ги взел. Дадоха му шанс да ги спечели по честен начин, а той какво направи? Предизвика бедната Ари, която наскоро бе изгубила брат си, и тя се самоуби. Този човек не знае що е морал, той е безчестен. Не можах да го науча на това дори с бой, когато беше малък, а сега…

Марис се изправи, внезапно спомнила си белезите по гърба на Вал.

— Вие сте го били?

— Какво? — Арак я погледна изненадано. — Разбира се, че го биех. Единственият начин да му налея малко разум. Пердашех го с пръчка, когато беше малък, а по-късно и с камшик. Така постъпвах и с моя син.

— И с него значи. А за другите неща пак ли бяха равни? Пускахте ли ги да се хранят с вас на масата?

Арак също се изправи и я погледна втрещено.

— Не, разбира се — произнесе той. — Те ми бяха ратаи, наемни работници. Слугите не ядат с господарите си. Осигурих им всичко, от което имат нужда, не ги оставих да гладуват.

— Осигурили сте им остатъците от масата! — викна му ядосано Марис. — Трохи и огризки, ненужни отпадъци.

— Не ми казвай какво е трябвало да правя. Бил съм богат и известен пилот още по времето, когато си се ровила в земята.

Марис пристъпи към него и го изгледа отблизо.

— Значи същото като на сина ви, а? Защо тогава не сте му дали и крилете, когато ги е поискал?

Арак избухна в смях.

— Поиска ги, наистина, но аз бързо му избих тази мисъл от главата. Това беше още по времето преди да се появиш с твоите проклети академии и да пуснеш муха в главите на безкрили като този малък негодник!

Тя го блъсна. Никога не бе посягала на друг човек, но в яда си го тласна с всичка сила и Арак се олюля. Смехът му секна. Тя го блъсна отново, той се препъна и падна. Тя се изправи над него и видя в очите му страх.

— Ставай! — заповяда му. — Ставай и се разкарай оттук, гаден дребосък! Ако можех, щях да ти отнема крилете завинаги. Ти мърсиш небето!

Арак се изправи и заподтичва към вратата. Храбростта му се върна едва когато се озова отвън.

— Кръвта пак ще се обади — извика той през вратата. — Ще видиш, момиче. Зная го, на всички го казвам. Безкрилият си е безкрил. Твоите академии са вече история. Трябваше още навремето да ти вземем крилете, но и този час ще удари.

Марис затръшна вратата. Цялата трепереше.

Внезапно я завладя ужасно подозрение, тя дръпна вратата и изтича навън. Като забеляза, че го преследва, Арак се затича, но тя бързо го настигна и го събори на земята. Няколко учудени летци спряха и ги загледаха, но никой не направи опит да се намеси.

— Ти си полудяла! — крещеше Арак и се дърпаше. — Остави ме на мира!

— Къде беше екзекутиран бащата на Вал? — попита тя заплашително.

Арак тромаво се изправи.

— На Ломарон или на Южен Арен?

— На Арен, разбира се. Какъв смисъл да го пращаме с кораб? — отвърна той и отстъпи назад. — Нашите въжета не са по-калпави.

— Но престъплението е било извършено на Ломарон, следователно за екзекуцията е трябвала заповед от ломаронския Управител. Как е стигнала тази заповед до вас? Ти си я донесъл, нали? Ти си пренасял съобщенията и в двете посоки!

Арак я изгледа, обърна се и отново побягна. Този път Марис не направи опит да го спре.

Изразът му бе по-красноречив от всякакво признание.

 

 

Тази нощ вятърът откъм морето бе свеж и хладен. Марис крачеше бавно. Предпочиташе самотата на крайбрежната ивица пред предстоящия разговор с Вал. Искаше да говори с него, или поне смяташе, че трябва да го направи, но още не беше сигурна какво точно ще каже. За първи път й се струваше, че го разбира. Съчувстваше му и това я безпокоеше.

Още беше ядосана на Арак, а и на себе си, задето бе реагирала по-скоро с чувствата си, отколкото с разум. Нямаше право да се гневи, не и като Вал. Летецът не носи вина за съобщенията, които разнася, това бе не само общоизвестен факт, но и поука от много легенди. Самата Марис никога не бе разнасяла съобщения, предизвикващи нечия смърт, но веднъж й се случи да предаде информация за жена, обвинена в кражба. Дали същата тази жена не таеше в себе си злоба срещу Марис, като съпричастна за присъдата й?

Марис пъхна ръце в джобовете си и се прегърби под напора на вятъра, докато обмисляше отново и отново този въпрос. Арак несъмнено бе неприятен човек и нищо чудно да бе изпитал удоволствие, че е взел дейно участие в наказанието на убиеца, както нямаше и съмнение, че се е възползвал от ситуацията. За него Вал и майка му са били евтина работна ръка, колкото и да се хвалеше с великодушието си.

Марис вече наближаваше странноприемницата, където бе отседнал Вал. Продължаваха да я измъчват колебания. Арак беше летец, а летците не могат да отказват да пренасят съобщения, независимо от характера им. Не биваше да позволи личната й антипатия към дребния мъж да се превърне в обвинение за съучастие в екзекуцията (заслужена или не) на бащата на Вал. И това бе нещо, което Вал трябваше да разбере, ако искаше някога да се раздели с прозвището Еднокрилия.

Странноприемницата бе прихлупена и тъмна, вътре бе студено и миришеше на мухъл. Огнището бе твърде малко, за да стопли помещението, а свещите върху масите по-скоро пушеха, отколкото да дават светлина. Вал играеше на зарове с три чернокоси охранени жени, издокарани със зелено-кафяви браннически униформи, но щом зърна Марис, стана и я посрещна с чаша вино в ръка.

Докато тя говореше, той разклащаше лекичко чашата. Лицето му беше непроницаемо. Когато тя свърши, по него пробяга мимолетна усмивка.

— Дружелюбие и великодушие — каза той. — Арак има и от двете в изобилие.

Възцари се дълга, тягостна тишина.

— Това ли е всичко, което ще ми кажеш? — попита Марис.

— А ти какво очакваш, летецо? — попита той и я погледна с присвити очи. — Че ще те прегърна, ще те сложа до мен в леглото и ще те възпея в химни, задето ме разбираш и ми съчувстваш? Това ли?

Марис се изненада от гневния му тон.

— Честно казано, не знаех какво да очаквам — призна тя. — Исках само да ти кажа, че вече имам представа какво си преживял и че съм на твоя страна.

— Не искам да си на моя страна — отряза я Вал. — Нямам нужда от съчувствието ти. Ако мислиш, че ми е приятно, задето си се ровила в миналото ми, грешиш. Станалото между мен и Арак е моя, не твоя работа и никой от двама ни не се нуждае от твоята присъда. — Той допи виното, щракна с пръсти и ханджията донесе нова бутилка.

— Справедливо е да искаш да си отмъстиш на Арак — продължи упорито Марис. — Но не и да превръщаш това в жажда за мъст срещу всички летци. Трябваше да предизвикаш не Ари, а Арак.

Вал си наля от шишето и опита виното.

— Има няколко проблема в тази иначе романтична история — започна той спокойно. — Първо, в годината, когато „Въздушният дом“ ме прати да участвам в състезанието, Арак нямаше криле. Синът му бе станал пълнолетен, а той се бе оттеглил. Две години по-късно синчето пипна някаква южняшка треска и умря и Арак отново се върна на работа.

— Разбрах — каза Марис. — Не си искал да предизвикаш сина му, защото ти е бил приятел.

Вал се изсмя зловещо.

— Трудно е да се каже. Синът доста приличаше на баща си и с всяка година приликата се увеличаваше. Не изпитах непреодолима мъка, като научих, че са го погребали в морето. Вярно, че като деца играехме заедно и често ядяхме пердах от добрия татко, но това не ни направи близки. — Той се наведе напред. — Не го предизвиках, защото беше добър — по същата причина, по която нямаше да предизвикам и Арак. Не търсех отмъщение — то не ме интересува, каквото и да си мислиш. Трябваха ми само крилете и всичко, което върви в комплект с тях. Можех да загубя в двубой с Арак и сина му. Това е жестоката истина.

Той отново надигна чашата. Марис го гледаше смаяна. Надеждите й да намерят най-сетне общ език бяха разбити. Изведнъж тя разбра, че това не може да се случи, при никакви обстоятелства. Щеше да е глупаво да се надява повече. Вал Еднокрилия бе такъв, какъвто го бе изваял животът, и нямаше да се промени само защото Марис бе разбрала какво го е създало. Той седеше и я разглеждаше с хладно безразличие и тя осъзна, че двамата никога няма да бъдат приятели, каквото й да се случи.

Въпреки това опита отново.

— Не бива да съдиш за всички летци по Арак. — И миг след като произнесе тези думи се зачуди, защо не бе казала „за нас“. — Вал, Арак не е типичен представител на летците.

— Двамата с Арак се разбираме достатъчно добре — отвърна той. — Много добре знам що за стока е той, не е необходимо да ми обясняваш. Зная, че е по-зъл от мнозина безкрили, че е сприхав и не особено интелигентен. Това не значи, че изпитвам някакво благоговение пред останалите летци. Мнозина от тях приличат на него по едно или друго, независимо дали ще искаш да го признаеш. Арак е просто по-невъздържан от тях и по-грубоват в приказките.

Марис се изправи.

— Няма какво повече да си кажем. Ще ви чакам двамата със С’Рела утре, за да се упражнявате.

И се обърна и си тръгна.

 

 

Сена и нейните „дървокрили“ пристигнаха няколко часа по-рано от очакваното, в деня на откриването.

Марис беше в небето и научи за пристигането им едва когато кацнаха. Сена веднага я попита къде са учебните криле и прати Шер и Лея да ги вземат.

— Трябва да се възползваме от всяка минута преди началото — обясни тя. — Сега вятърът е подходящ, а на този проклет кораб направо се схванахме.

Щом учениците тръгнаха, тя дръпна Марис да седне до нея.

— Какво е станало?

— За какво говориш?

Сена поклати нетърпеливо глава.

— Забелязах още щом пристигнахме — рече тя. — През последните години летците охладняха към мен, но винаги са били любезни и готови да окажат помощ. Този път във въздуха витае враждебност. Заради Вал ли е?

 

 

Марис й предаде накратко събитията от последните дни. Сена се намръщи.

— Не е никак приятно, но ще го преживеем. Бедата сплотява хората. Моите ученици имат нужда от това.

— Така ли мислиш? Мисля, че им е нужна друга закалка — от онази, която се получава сред ветрове и бури. Или вярваш, че освен телата трябва да загрубеят и сърцата им?

Сена сложи ръка на рамото й.

— Може би. Марис, изглеждаш ми огорчена от нещо и мисля, че мога да те разбера. Аз също съм била летец и бих предпочела да повярвам на старите си приятели. Но ние ще оцелеем — както летците, така и моите „дървокрили“.

Същата нощ в хижата на летците имаше голямо празненство, толкова шумно, че се чуваше чак в селцето на Марис. Но Сена не позволи на учениците да участват. Каза им, че се нуждаят от почивка, и ги прати по леглата.

На срещата преди това започнаха с обсъждане на правилата. Състезанието продължаваше три дни, но сериозната част — предизвикателствата, бяха ограничени само за сутрините.

— Утре ще назовете противниците си и ще се надпреварвате за първи път с тях — обясни Сена. — Съдиите ще ви оценяват според изпълнението и бързината. Но втория ден ще следят артистичността. На третия ден — точността. Ще летите през портали, за да покажете умението си да контролирате крилете.

Следобедите и вечерите бяха определени за по-малко сериозни съревнования, лични надпревари, надпявания, вечеринки и прочее.

— Това оставете на летците, а вие се съсредоточете върху предизвикателствата — предупреди ги Сена. — Нямате работа сред масите и виното. Те могат само да ви изморят, да отнемат силите ви. Гледайте колкото искате, но никакво участие!

След като приключи с правилата, Сена започна да отговаря на въпросите на учениците, докато стигна до един, на който не можа да отговори. Зададе го Кер, който бе изгубил малко тегло през последните дни в океана и изглеждаше изненадващо строен.

— Сена — рече той, — как да определим най-подходящия си противник?

Сена погледна Марис.

— И преди сме се сблъсквали с този проблем — отвърна тя. — Децата на летците знаят от родителите си кой е във форма, тъй като от малки се движат в тази среда, но ние сме почти изолирани от нея. Моите сведения например са с почти десетгодишна давност. Марис, какво ще ги посъветваш?

— Очевидно ви трябва някой, когото се надявате, че можете да победите. Моят съвет е да се ориентирате към летците от Изтока и Запада. Летците от по-далечните места по правило са най-добрите в своя район. По същата логика се постарайте да избягвате участниците от Голям Шотан. Там летците са военизирани, дисциплината им е строга и тренират почти непрестанно.

— Миналата година предизвиках една жена от Голям Шотан — обади се Деймън. — Не ми изглеждаше кой знае колко добра, но когато се изправихме един срещу друг, ме надигра с лекота.

— Вероятно преднамерено се е представяла за по-несръчна, за да вкара някого в капана — обясни Марис. — Зная и други, които го правят.

— Но все още остават много летци, от които да избираме — каза недоволно Кер. — Та аз не познавам никого. Не можеш ли да ми кажеш някой, когото бих могъл да победя?

Вал се изсмя. Беше се подпрял на вратата, С’Рела стоеше до него.

— Никого не можеш да победиш — каза той. — Освен Сена, ако й дадат да участва. Защо не избереш нея?

— Мога да ти видя сметката, Еднокрили — озъби се Кер.

Сена го сгълча и махна на Вал.

— Стига, Вал. Не искам да слушам подобни неща. — Тя погледна към Марис. — Но Кер има право. Познаваш ли някои летци, които напоследък не се справят добре?

— Нали знаеш за какви става въпрос, Марис? — добави Вал. — Като Ари например.

До съвсем скоро подобно подмятане би предизвикало в душата й гняв. Щеше да го сметне като покана за предателство. Но сега не беше съвсем сигурна. Слабите летци излагаха на риск не само себе си, но и скъпоценните криле, а за човек, посещаващ често Ейрие, имената им не бяха тайна.

— Ами… мисля, че имам няколко имена — заговори тя колебливо. — Йон от Кълхол например. Казват, че напоследък зрението му отслабнало, но и преди не се отличаваше с особени умения. Бари от Поуит също. Миналата година фигурата й доста се поналя, сигурен признак, че волята й е поотслабнала. — Тя назова още половин дузина, за които бе чула от свои приятели. Накрая, споходена от внезапно хрумване, добави още едно име. — И един летец от Изтока, с когото се запознах вчера. Арак от Южен Арен.

Вал поклати глава.

— Арак е дребен, но много повратлив — рече той спокойно. — Ще ви надвие всички — освен може би мен.

— Така ли? — повдигна вежди Деймън. — Ще видим тази работа. Аз ще се доверя на преценката на Марис.

Поговориха още няколко минути, обсъждайки имената, които бе изредила Марис. Накрая Сена ги прати да си лягат.

Когато стигнаха колибата, която С’Рела делеше с Марис, тя се обърна към Вал.

— Ти върви. Аз ще остана тук.

— Така ли? — попита той безстрастно. — Както искаш.

Щом той се изгуби от погледите им, Марис попита С’Рела:

— Виж, нямам нищо против да останеш, но защо не отиде с него?

С’Рела я погледна в очите и каза:

— Забрави Гарт.

Марис бе заварена неподготвена. Разбира се, че се беше сетила за Гарт. С пристрастеността му към пиенето и болестта несъмнено щеше да е чудесна кандидатура. Но тя отдавна бе решила, че не може да го даде на „дървокрилите“ — твърде дълго бяха близки приятели.

— Не мога — въздъхна тя. — Той ми е приятел.

— Ние не сме ли ти приятели?

— Разбира се.

— Но не толкова близки, колкото Гарт. Повече държиш на него, отколкото на нашата победа.

— Може би сгреших, като премълчах името му — призна Марис. — Но той ми е близък, много близък и… С’Рела, да не си казала нещо на Вал? — Тя изведнъж се разтревожи.

— Няма значение — отвърна С’Рела и се прибра в колибата.

Марис я последва обезсърчено. Вече съжаляваше, че е попитала.

— Искам да ме разбереш — рече й, докато С’Рела се пъхаше под завивките.

— Разбирам те — отвърна С’Рела. — Ти си летец. — После се обърна на другата страна и повече не проговори.

 

 

Следващият ден се случи тих и слънчев.

От мястото, където се бяха събрали — пред хижата на летците — изглеждаше, сякаш цялото население на Скълни се е струпало да наблюдава състезанията. Плажната ивица и околните скали гъмжаха от ентусиазирани зрители, по пясъка и из плитчините търчаха весели хлапетии, играеха си сред вълните и врещяха радостно. Сред тълпите си пробиваха път търговци с мехове с вино, суджуци и сушени бутове. Дори в морето имаше зрители — ладии и корабчета, чиито палуби бяха отрупани с пътници.

Само небето беше празно.

Друг път и горе щяха да се реят поне дузина летци, излезли да пробват вятъра. Но не и днес.

Днес въздухът бе почти неподвижен.

Мъртвешкото спокойствие внушаваше страх. То беше неестествено, невъзможно: на Пристана на ветровете крайбрежният морски бриз бе постоянно явление. И въпреки това над острова сякаш се беше спуснала задушлива завеса. Дори облаците едва се местеха по небосвода.

Летците крачеха нервно по брега, метнали сгънатите си криле на рамене, и поглеждаха разтревожено нагоре, в очакване отнякъде да се появи ветрец. Разговаряха с тихи, сподавени гласове.

Безкрилите очакваха нетърпеливо началото на състезанията — повечето от тях не можеха да си обяснят какво не е наред. В края на краищата денят бе чудесен — слънчев и тих. Дори съдиите се бяха качили на скалата и бяха заели определените им места. Състезанието не можеше да бъде отложено заради неблагоприятни условия — летците и кандидатите трябваше да изявят качествата си дори при съвсем слаб вятър.

Марис забеляза, че Сена е повела учениците си към стъпалата, които извеждаха до площадката за излитане, и побърза да се присъедини към тях.

Пред съдийската маса, зад която седеше Управителят на Скълни и четирима изтъкнати летци от Изтока, Запада, Севера и Юга, вече се беше оформила опашка.

На ръба на скалата бе застанал глашатаят на Управителя — едра жена с гръден кош като бъчва. Щом някой от кандидатите посочваше своя опонент, тя свиваше ръце на фуния пред устата си и обявяваше името му на висок глас, а помощниците й от съседните хълмове го подхващаха и предаваха нататък. През това време кандидатът отиваше да се срещне със своя противник, а опашката се преместваше напред. Повечето имена бяха смътно познати на Марис — тя знаеше, че това са семейни предизвикателства: родители, подлагащи на изпитание децата си, или — в някои случаи — съперничества между братя и сестри за семейните криле. Но точно преди „дървокрилите“ да стигнат до масата едно чернокосо момиче от Голям Шотан, дъщеря на известен летец, назова Бари от Поуит и Кер тихо изруга. Бяха пропуснали една добра възможност.

Накрая дойде и техният ред.

На Марис изведнъж й се стори, че шумотевицата утихва. Управителят изглеждаше само леко възбуден, но четиримата летци до него очевидно нервничеха. Източнячката си играеше с поставения на масата дървен телескоп, мускулестият представител на Външните острови се мръщеше и дори Шали изглеждаше угрижена.

Шер се приближи пръв, следван от Лея. И двамата посочиха летци, които бе предложила Марис. Глашатайката провъзгласи имената и Марис чу да ги повтарят от съседните хълмове.

Деймън назова Арак от Южен Арен и съдийката от Изтока се усмихна презрително и каза:

— Арак много ще се зарадва.

Кер посочи Йон от Кълхол. Марис не беше доволна. Макар и слаб летец, Кер бе по-подходящ за Вал, С’Рела или Деймън. От шестимата „дървокрили“ Кер бе най-зле подготвен и Йон вероятно щеше да го надлети.

До масата застана Вал Еднокрилия.

— Вашият избор? — попита представителят на Външните острови напрегнато.

— Трябва ли да избирам само един? — отвърна насмешливо Вал. — Последния път, когато участвах, имах дузина съперници.

— Но сигурно знаете, че правилата бяха променени — отвърна малко рязко Шали. — Вече не е разрешено да се отправя повече от едно предизвикателство.

— Колко жалко — поклати глава Вал. — Надявах се да си събера цяла колекция криле.

— Цяло чудо ще е, ако спечелиш дори един чифт, Еднокрили — рече източнячката. — Не задържай опашката. Назови противника си, и други чакат.

Вал повдигна рамене.

— Тогава избирам Корм от Малък Кехлибарен.

Настъпи тишина. В началото Шали изглеждаше стресната, после се усмихна. Източнячката се изкиска, а мъжагата от Външните острови избухна в смях.

— Корм от Малък Кехлибарен! — оповести глашатаят. — Корм от Малък Кехлибарен!

Десетки гласове подеха вика.

— Ще се наложи да бъда дисквалифицирана от съдийството на този двубой — тихо каза Шали.

— Не, Шали — спря я източнячката. — Никой не поставя под съмнение твоята справедлива преценка.

— Добре тогава. — Тя погледна Вал. — Мисля, че си изкопа гроба, приятелче. Корм не е някое съсипано от мъка дете.

Вал се усмихна загадъчно и мина напред.

— Какво правиш? — нахвърли се върху него Сена. — Очевидно съм си изгубила времето с теб. Да избереш Корм! Марис, кажи на този глупак колко е добър Корм и как той току-що хвърли последния си шанс на вятъра!

Вал я погледна.

— Мисля, че той знае колко го бива Корм — промълви спокойно Марис. — Знае също, че Шали е негова жена. Тъкмо затова избра него.

Но Марис така и не можа да чуе отговора на Вал. До масата зад тях следващият участник бе посочил името на своя противник и сега го повтаряха на висок глас.

Марис също го чу и стомахът й се сви.

— Не — извика тя и се обърна. Но глашатаят произнесе името още веднъж:

— Гарт от Скълни! Гарт от Скълни!

Свела очи към земята, С’Рела се отдалечаваше от масата на съдиите. Когато вдигна глава и срещна погледа на Марис, се изчерви.

 

 

Те излитаха, двама по двама, към утринното слънце. Набираха височина с видимо усилие. Затишието бе изчезнало, заменено от все още слаби и противоречиви ветрове, които често отнемаха подемната сила на крилете и ги караха да се поклащат неуверено. Летците носеха собствените си криле, а кандидатите получаваха криле от съдийската маса или от свои приятели. Първата част от състезанието приключваше на един малък скалист остров, наречен Лисъл, където след приземяване трябваше да вземат знак от очакващия ги там Управител, преди да продължат. При нормални условия полетът траеше около три часа, но Марис предполагаше, че в това време ще е поне час повече.

„Дървокрилите“ и техните противници стартираха в реда, в който бяха отправили заявките си. Шер и Лея започнаха добре. Деймън имаше известни затруднения, докато набираше височина, и Арак започна да му се присмива, а после прелетя в опасна близост до него. Дори от разстояние Марис забеляза, че Деймън се поизплаши.

Кер се справи още по-зле. Когато отскачаше от скалата, си удари хълбока, извика от болка и се понесе надолу към брега. Почти в последния момент успя да овладее крилото, но противникът му вече бе набрал значителна преднина.

Докато се приготвяше за полета, Корм се усмихваше самодоволно и се шегуваше с двете момичета, които му се бяха притекли на помощ. Той подхвърли няколко закачки към зрителите и махна уверено на Шали. Дори успя да се усмихне студено на Марис. Не обърна внимание на Вал и едва след като се издигнаха, зрителите чуха силния му вик:

— Ще ти го върна за Ари!

Той разпери криле, улови един попътен вятър и бързо набра скорост. Вал не отговори нищо. Кръжеше около Корм и не го изпускаше от поглед. Съдията даде сигнал и двамата се стрелнаха покрай скалите. Когато се изгубиха от погледите им, Корм водеше, но само с една дължина.

Последни излязоха С’Рела и Гарт. Марис и Сена стояха до съдийската маса. Оттук стартовата площадка се виждаше като на длан и Марис почувства, че сърцето й замира. Гарт беше сгърбен и блед, дори от такова разстояние си личеше, че няма особени шансове срещу своята млада и стройна противничка. Двамата се приготвиха мълчаливо, Гарт подхвърли само няколко думи на сестра си, а С’Рела въобще не проговори. Никой от тях не се представи добре на старта. Гарт имаше затруднения с недостига на вятър и прекомерното си тегло. С’Рела поведе с няколко дължини, но когато уравновеси полета, той започна да я настига.

— Зная, че искаш да помогнеш на твоите „дървокрили“, но трябваше ли да го правиш, като предаваш собствените си приятели?

Гласът на Дорел я сепна. Марис се обърна със свито сърце и го погледна. Не бяха разговаряли от онази вечер на брега.

— Дор, не исках да стане това — отвърна тя. — Но може би е по-добре. И двамата знаем, че е болен.

— Болен, да — рече той. — Но аз исках да го защитя — ако загуби, това ще го убие.

— Може да го убие и ако спечели.

— Все пак ми се струва, че втората възможност е за предпочитане. Но ако това момиче му отнеме крилете… той я харесва, знаеш ли? Говори ми за нея, колко добре се държала с него онази вечер, когато си ги запознала.

Марис също бе сърдита на С’Рела за неочаквания избор, но хладният, надменен тон на Дорел насочи чувствата й в друга посока.

— С’Рела не е направила нищо лошо — заяви тя. — Предизвикателството й бе точно премерено. А Вал въобще не е развалял забавата. Летците се държаха лошо с него, не той с тях.

— Не те разбирам — тихо каза Дорел. — Не мога да повярвам, че си се променила толкова много. Но вече виждам, че летците са били прави. Ти си се обърнала срещу нас. Предпочиташ компанията на „дървокрилите“ и на Еднокрилия, вместо тази на истинските летци. Повече не те познавам.

Повече я заболя не от думите, а от враждебността, която прочете на лицето му.

— Добре — каза тя. — Повече не ме познаваш.

Дорел се поколеба за миг, сякаш очакваше тя да добави нещо, но Марис знаеше, че ако си отвори устата, или ще закрещи, или ще избухне в сълзи. Гняв и печал се бореха върху лицето на Дорел, но накрая гневът надви. Той се обърна и без да каже думичка, се отдалечи.

Докато го изпращаше с поглед, имаше чувството, че са я проболи смъртоносно и кръвта й изтича.

— Аз реших така — прошепна тя и по бузите й се търкулнаха две сълзи.

Те излитаха по двойки, но часове по-късно се връщаха поединично.

На брега ги очакваха безкрилите, втренчили нетърпеливи погледи към хоризонта.

Съдиите наблюдаваха небето през далекогледи, изработени от най-изкусните майстори на лещи в Града на бурите. На масата пред тях бяха подредени дървени кутийки, по една за всяка състезаваща се двойка, и купчина камъчета: бели за летците и черни за кандидатите. Веднага след края на всеки двубой съдиите хвърляха по едно камъче в кутията. Когато и двамата състезатели показваха равни умения, съдията имаше право да постави по едно от двата цвята камъчета. Ако пък единият надвишаваше далеч по способности другия, можеха да пуснат две еднакви по цвят камъчета в негова полза.

Първият летец бе забелязан от корабите, преди да го видят от брега и откъм морето долетяха викове. Хората на брега наскачаха и засенчиха очите си с длани. Шали вдигна телескопа.

— Виждаш ли нещо? — попита я един от съдиите.

— Летец — засмяно каза Шали. — Ето там — тя посочи, — под облаците. Но не мога да го позная от това разстояние.

Другите напрягаха очи. Марис едва различаваше мъничка черна точка на небосвода.

— Това е Лейн — обяви след малко източнячката. Останалите изглеждаха впечатлени. Лейн беше стартирал с третата двойка, което означаваше не само че е надлетял сина си, но и другите двойки преди тях. Докато кацне, още двама летци се показаха от облаците, един от тях водеше с няколко дължини. Съдиите съобщиха, че това е първата двойка. Малко след това Марис чу тропота от хвърляни в кутията камъчета.

Когато шумът утихна, тя се приближи и надзърна вътре. В първата кутия преброи пет черни камъчета и едно бяло: четирима съдии бяха гласували за претендента, един за равен резултат. В другата кутия, в която се решаваше съдбата на Лейн и сина му, имаше пет бели камъчета, но пред очите й съдиите пуснаха още три — бяха се появили още двама летци, но синът на Лейн не беше сред тях. Когато той най-сетне се показа, чак след двайсетина минути, още петима го бяха изпреварили и в кутията на Лейн имаше десет бели камъчета. Значителна разлика, която показваше, че момчето недвусмислено е загубило.

С разпознаването на всеки пореден летец съдиите предаваха името на глашатая, който го известяваше на публиката. Чуваха се възторжени викове, понякога проклятия. Марис предполагаше, че и едните, и другите са породени по-скоро от финансови очаквания. Повечето от безкрилите не познаваха летците и не се интересуваха от изхода на двубоите, а само от залозите, които бяха направили. Вече доста големи суми бяха сменили притежателите си. Но в случая със С’Рела и Гарт беше различно — Гарт беше добре познат на острова и мнозина очакваха с нетърпение изхода от техния двубой.

— Арак от Южен Арен! — обяви глашатаят.

Сена тихо изруга. Марис помоли Шали за телескопа. Наистина беше Арак. Летеше сам. Беше изпреварил не само Деймън, но и Шер и Лея и техните противници.

Той кацна пръв, след него мъжът, когото бе предизвикал Шер, после Деймън, следван от съперника на Лея. След няколко минути се показаха още трима летци, които се носеха близо един до друг: Шер и Лея, неразделни както винаги, и близо до тях, но във водеща позиция — Йон от Кълхол. Сена отново взе да проклина — беше разочарована. Марис се опита да измисли нещо, с което да я успокои, но не можа. Съдиите хвърляха камъчета в кутиите. Деймън вече бе кацнал и си сваляше крилете, а зад него се приближаваха още участници.

Известно време небето остана съвсем празно. Кер също бе загубил — Йон вече бе кацнал, а от него нямаше и следа. Марис използва краткото затишие, за да провери как съдиите оценяват учениците й.

Не остана удовлетворена. В кутията на Шер имаше седем бели камъчета, в тази на Лей — пет, в Деймъновата — осем. Срещу Кер бяха гласували с шест камъка, но с всяка минута от неговото забавяне съдиите прибавяха още.

— Къде се бавиш? — промърмори под носа си Марис.

— Някой идва — обявиха от съдийската маса. — Много високо, сега се снижава.

Останалите вдигнаха телескопите.

— Да — потвърди друг.

Хората на брега също бяха забелязали летеца и обсъждаха развълнувано кой може да е.

— Кер ли е? — попита разтревожено Сена.

— Не съм сигурна — отвърна източнячката. — Чакай малко.

Шали го позна първа.

— Това е Еднокрилия — рече тя. Лицето й беше помръкнало.

— Дай ми далекогледа — рече Сена и почти го изтръгна от ръцете на Шали. — Той е! — И подаде ухилено инструмента на Марис.

Наистина беше Вал. Вятърът се беше усилил и той го използваше много умело, като се прехвърляше от едно течение на друго и летеше с грациозността на истински ветеран.

— Обявете името му — обърна се Шали към глашатая.

— ВАЛ ЕДНОКРИЛИЯ! ВАЛ ОТ ЮЖЕН АРЕН!

За миг се възцари мълчание, после тълпата зашумя като кошер — чуваха се радостни викове, стонове и проклятия. Никой не беше безразличен към Вал Еднокрилия.

Още едни криле се показаха от облаците. Марис предположи, че това е Корм, и един поглед през телескопа на Шали го потвърди. Но той беше твърде изостанал и нямаше никакви шансове да навакса. Такава загуба щеше да е голямо унижение за него.

— Марис — обади се Шали, — искам да гледаш какво правя, за да потвърдиш пред останалите, че съм отсъдила справедливо. — Тя протегна ръка и я разтвори. На дланта й лежеше черно камъче и под погледа на Марис Шали го пусна в кутията. Четиримата съдии последваха примера й.

— Още един — подхвърли един от тях. — Не, двама.

Вал кацна и невъзмутимо почна да си сваля крилете. Както винаги отказа помощ от децата, които се бяха скупчили около него. Корм се изви над хълмовете и скалите и прелетя ниско в бръснещ полет, вбесен от необходимостта да кацне и да приеме поражението си. Корм не умееше да губи.

Очите на всички бяха втренчени в двамата следващи летци.

— Гарт от Скълни — каза представителят на Външните острови. — И неговата противничка. Следва го наблизо.

— Да, това е Гарт — потвърди Управителят. — Лети, Гарт, по-бързо! — промърмори той, обезпокоен от възможността да изгуби един от летците си.

Сена го изгледа намръщено и прошепна на Марис:

— Тя се справя добре.

— Не достатъчно добре — отвърна Марис. Вече ги виждаше съвсем ясно. С’Рела изоставаше с близо две дължини. Но като зърна брега, колебанието й сякаш нарасна. Гарт започна да се снижава рязко и вихърът от крилете му я разлюля допълнително. За миг тя изгуби контрол и това му даде възможност да увеличи още малко преднината си.

Той прелетя над плажа с преднина от около три дължини. В кутията започнаха да тропат камъчета. Марис се обърна да погледне. Разстоянието бе малко, може би някой от съдиите щеше да посочи равен резултат.

Един, само един го направи. Марис преброи камъчетата. Пет бели за Гарт, едно самотно черно — за С’Рела.

— Да слезем при нея — рече Марис на Сена.

— Кер още не се е показал — отвърна учителката.

Марис почти го бе забравила.

— О, надявам се, че всичко е наред.

— Въобще не трябваше да го подкрепям — мърмореше Сена. — Но заради проклетите пари на баща му…

Почакаха още пет минути, десет, петнадесет. Шер, Лея и обезсърченият Деймън също се присъединиха към тях. На хоризонта се показаха нови криле, но никой от летците не приличаше на Кер. Марис беше сериозно обезпокоена.

Най-сетне и той се появи — последен от онези, които бяха стартирали сутринта, при това идваше от погрешна посока — по-късно обясни, че вятърът го отнесъл встрани от курса и подминал Скълни. Почти не му бяха останали сили.

По това време вече бяха пуснали десет камъчета срещу него.

Тълпата на плажа вече оредяваше. Безкрилите се отправяха към града да потърсят храна, сянка и пиене. Летците се подготвяха за следобедните игри.

Сена поклати глава.

— Ела — рече тя и прегърна Кер през рамо. — Всички имате нужда от солидно хапване.

 

 

Следобедът премина неусетно. Някои от „дървокрилите“ отидоха да наблюдават игрите на летците — един представител на Външните острови и двама шотанци спечелиха индивидуални награди, а западняците получиха медали за групово изпълнение. Деймън бе взел дъска за гичи и двамата с Шер прекарваха часове, надвесени над нея — опитваха се да забравят накърненото си достойнство.

Вечерта имаше забави. „Дървокрилите“ се събраха в малката колиба на Сена край града, с надеждата да си възвърнат изгубената самоувереност. Лея посвири на гайда, Кер разказа някои нови морски истории и всички пиха вино — Марис го бе донесла. Вал бе в обичайното си настроение, хладен, резервиран и неуязвим, но всички други останаха мрачни.

— Никой не е умрял — уговаряше ги Сена. — Когато изгубите едно око и кракът ви се схване като моя, тогава вече можете да увесите носове. Сега е още рано да го правите. Хайде, отивайте да спите. — Тя размаха бастуна. — Марш в леглата! Остават ни още два дни и нищо не е изгубено. Утре искам да се представите по-добре.

Марис и С’Рела повървяха по брега, заслушани в неспирния океански прибой, преди да свърнат към колибата.

— Сърдиш ли ми се? — попита тихо С’Рела. — Задето посочих Гарт.

— В началото — отвърна изморено Марис. Сърце не й даваше да разкаже за скарването с Дорел. — Но изглежда, нямам право. Ако го победиш, неговите криле ще са твои. Не, вече не ти се сърдя.

— Радвам се — отвърна С’Рела. — И аз ти се сърдех, но вече ми мина. Съжалявам.

Марис я прегърна. Около минута вървяха мълчаливо, после С’Рела попита:

— Изгубих, нали?

— Не — поклати глава Марис. — Все още можеш да го победиш. Нали чу какво каза Сена?

— Чух. Но утре съдиите ще оценяват грациозността и артистичността на полета, а това винаги са били слабите ми места. Дори и да спечеля при портите, пак няма да ми стигнат точки, за да победя.

— Какво пък. Винаги има и следваща година. Ще продължаваш да се готвиш.

С’Рела кимна, забърза да влезе първа, но внимателно спря пред вратата.

— О! — извика уплашено. — Марис!

Марис изтича при нея. С’Рела стоеше разтреперана, без да откъсва поглед от вратата. Марис също я погледна и й призля.

Някой бе приковал над вратата две мъртви птици. От местата, където пироните пронизваха крехките им телца, се стичаше кръв и капеше на прага.

Марис се втурна вътре, взе ножа и свали зловещите предупреждения. Но когато птичките тупнаха на пода, ужасено забеляза, че не само са убити, но и обезобразени.

От всяка птичка бе отрязано по едно крило.

 

 

Вторият ден бе студен и облачен. Сутринта валеше и макар че дъждът скоро спря, денят остана хладен и влажен, а небето — скрито от ниски облаци. Публиката бе значително по-малобройна, а в разлюляното море се поклащаха само няколко ладии.

Но за летците по-важни бяха ветровете. На втория ден от състезанието те бяха силни и устойчиви, осигуряващи чудесни условия за полет.

Марис дръпна Сена встрани от „дървокрилите“ и я заговори тихо.

— Кой би направил подобно нещо? — попита втрещено Сена. Марис опря пръст на устните си. Не искаше останалите да ги чуят. Беше предупредила и С’Рела да не им разказва.

— Предполагам, че е бил летец — отвърна тя навъсено. — Някой огорчен, злобен тип. Но нямаме никакви доказателства. Може да е някой от предизвиканите, или негов приятел, а може да е съвсем друг човек, който просто мрази „дървокрилите“. Лично аз подозирам Арак, но няма начин да го докажа.

Сена кимна.

— Права си, не бива да вдигаме шум. Само ще обезпокоим учениците. Дано С’Рела да не се изплаши.

Марис погледна към С’Рела, която разговаряше с Вал.

— Ако не се справи добре, ще се отчае напълно.

— Започват! — извика Деймън и посочи скалата.

Първата двойка вече се издигаше във въздуха. Марис знаеше какви са изискванията. Щяха да опишат няколко кръга над морето, като всеки от тях трябваше да покаже комбинация от въздушни маневри, за да бъдат оценени летателните му качества. Летецът сам избираше номерата, с които да се изяви — някои предпочитаха основните комбинации, за да избегнат нежелани грешки, докато други се проявяваха като дръзки и амбициозни летци. Тук различията не бяха толкова очевидни и за всичко последна дума имаха съдиите.

Първите две двойки не показаха нищо особено — предпазливи излитания и приземявания, класически широки завои, извършени умело, но без никакъв зрелищен ефект. Третата двойка беше различна. Летецът Лейн, който предния ден бе завършил със значителна преднина, отново се прояви. Щом скочи от скалата, той се спусна надолу към брега, като прелетя толкова ниско над плажа, че безкрилите се разбягаха. След това улови възходящо течение и се зарея високо в небето, като почти се изгуби от погледите им, преди пак да се гмурне със същата главозамайваща скорост. Опита и вертикално издигане и дори пълен лупинг и само веднъж попадна в относително безветрие, от което се измъкна със забележително умение и хладнокръвие. Марис почувства, че се възхищава на способностите му. Синът му не можеше по нищо да се сравни с него — нещастното момче щеше да чака твърде дълго, за да получи крилете, освен ако не опиташе да отнеме някой чифт от друго семейство следващата година. След като приключиха, Марис преброи осемнадесет бели камъчета в кутията за гласуване — осем нови в полза на Лейн към десетте спечелени вчера.

Шер беше първият „дървокрил“, който се вдигна в небето. Опитът беше добър — безпогрешно излитане, следвано от поредица лъкатушещи завои, кръгове, гмуркания и изкачвания, всички изпълнени гладко. В сравнение с флегматичния си противник Шер изглеждаше чевръст и подвижен. Марис би гласувала в негова полза със съвсем лек превес, но когато надзърна в кутията, установи, че съдиите са на друго мнение. Двама бяха дали чиста победа за летеца, двама сочеха равен резултат и само един гласува в полза на Шер и в кутията сега имаше единайсет камъка срещу три. Сена въздъхна, когато Марис й съобщи резултата.

— Започнах да свиквам с това. От опит зная, че съдиите предпочитат класическите изпълнения пред фокусите в небето. Нищо не можем да направим, докато „дървокрилите“ не започнат да летят толкова добре, че да е очевидно дори за децата.

Лея беше следващата, със същата комбинация, която бе показал Шер, но с по-лош резултат. Вятърът се бе променил и това я лиши от възможността да прояви вродената си артистичност, от която често се бе възхищавала Марис. На няколко пъти внезапните пориви я отнасяха настрани, което придаваше на полета й насеченост. Съперникът й също имаше затруднения. Четирима съдии гласуваха в негова полза и само един посочи равен. Лея остана с един срещу десет камъка.

Деймън днес бе най-амбициозен от всички. Арак отново го обсипа с подигравки, но Деймън също не му оставаше длъжен, което накара дори Марис да се засмее. Започна с нелоша имитация на забележителното пикиране над плажа, показано от Лейн. Арак се опита да го притисне, като се снижи над него, за да го принуди да се измъкне встрани, но вместо това Деймън направи неочаквана и елегантна маневра, набра грациозно височина и се изгуби в облаците. Един от съдиите изръмжа недоволно, заради агресивното поведение на Арак, но останалите само повдигнаха рамене.

— Каквото и да се говори, той си остава по-добрият летец — отбеляза източнячката. — Обърнете внимание на завоите му. Момчето има дух, но действа импулсивно.

Марис трябваше да признае, че тя има право. Деймън по навик описваше широки завои, особено когато се спускаше надолу.

При оценяването четирима съдии гласуваха за Арак и само представителят на Външните острови за Деймън.

— Йон от Кълхол, Кер от „Дървокрил“! — извика глашатаят.

Междувременно вятърът се усили и Кер бе по-несръчен от всякога.

— Не мога да гледам, дори с едничкото си здраво око! — оплака се Сена.

Йон от Кълхол прибави нови осем бели камъчета и на Марис й дожаля за Кер.

— Корм от Малък Кехлибарен. Вал Еднокрилия! Вал от Южен Арен!

Двамата заеха позиции на скалата, с прикачени, но отпуснати надолу криле, и Марис долови вълнението на публиката. Зрителите се смълчаха и дори съдиите неволно се надигнаха от местата си.

Днес Корм не се шегуваше, нито беше усмихнат. Стоеше мълчаливо като Вал, с разчорлени от вятъра коси, докато помощниците разгъваха сегментите на крилете му. Както обикновено Вал отказа помощ.

— Корм е много грациозен — обърна се Марис към Сена. — Днес на Вал няма да му е лесно.

— Така е — кимна Сена и погледна към Шали, която седеше сред съдиите.

Тълпата започваше да губи търпение — двамата летци все още не бяха стартирали. Помощниците на Корм отстъпиха назад и той разтвори сребристите си криле — но Вал все още не бе помръднал от мястото си. Вместо това оглеждаше пантите на едното крило, сякаш бе забелязал нещо нередно. Корм му подхвърли нещо рязко, Вал вдигна глава и махна с ръка, доколкото можа.

— Твоя воля — отвърна Корм, затича се и скочи.

— Корм стартира — обади се Шали. — А къде е Еднокрилия?

— Не знае ли какво ще му струва забавянето? — мърмореше Сена.

Марис я стисна за лакътя.

— Намислил е да направи оня номер.

— Кой номер? — попита Сена, но в същия миг се сети и лицето й се изпъна.

Вал се хвърли напред.

Разстоянието от скалата до брега бе доста голямо, а Вал падаше с нарастваща бързина, притиснал ръце към тялото си. Шали и южнякът скочиха от местата си, двама бранници изтичаха до ръба на скалата, а тълпата долу нададе ужасен вик. Разнесоха се пронизителни писъци.

Крилете на Вал се разтвориха.

За един кратък миг изглеждаше, сякаш това не е достатъчно. Той продължаваше да пада, сякаш платът не оказваше никакво съпротивление. Но Вал се люшна рязко напред и това предизвика неочаквана промяна — на броени стъпки над земята той се понесе в стремителен хоризонтален полет далеч от брега и над разпенените вълни. Някои от зрителите се отпуснаха омаломощено на пясъка, други продължаваха да крещят възторжено.

После отново се възцари тишина. Вал се носеше в бръснещ полет над вълните, след това плавно започна да набира височина. Бързо се изравни с мястото, където лишеният от всеобщо внимание Корм тъкмо бе завършил един доста труден номер от въздушната акробатика.

Едва сега зрителите избухнаха в овации и безкрилите от брега започнаха да скандират все по-силно:

— Ед-но-крил! Ед-но-крил!

Дори впечатляващият скок на Лейн не можеше да се сравни с дръзкото изпълнение на Вал. Съдията от Изтока се разсмя.

— Не мислех, че пак ще видя този номер! — възкликна тя. — Проклет да е! Дори Гарвана не го правеше по-добре.

Шали изглеждаше обезпокоена.

— Евтин трик — подметна тя. — И доста опасен.

— Вероятно — съгласи се съдията от Външните острови. — Но досега не бях виждал нищо подобно. Как всъщност го прави?

Източнячката се опита да му обясни и двамата подхванаха разговор. А над залива Вал и Корм се надпреварваха с предварително подготвените номера. Вал летеше добре, но Марис забеляза, че все още не е поправил завоите срещу вятъра. Корм имаше по-добра техника и правеше всичко, което правеше Вал, но с грациозност и умение, постигнати с годините. Ала в действията му Марис долавяше обреченост — след Падането на Гарвана нищо не можеше да компенсира преднината на Вал.

И се оказа права. Шали бе единственото изключение.

— Като цяло Корм далеч превъзхожда противника си — настояваше тя. — Един глупав номер не може да промени мнението ми. — Тя се пресегна демонстративно и пусна едно бяло камъче в кутията.

Другите съдии я изслушаха усмихнато, ала когато гласуването приключи в кутията имаше четири черни камъчета.

— Гарт от Скълни, С’Рела от „Дървокрил“!

Макар съвършено различни на външен вид, тази сутрин С’Рела и Гарт удивително си приличаха. Гарт трябваше да е ентусиазиран от вчерашната си победа, но вместо това изглеждаше пребледнял и състарен. Почти не разговаря с Риеса и докато си поставяше крилете, движенията му бяха сковани. С’Рела стоеше прехапала устни, докато помощниците нагласяваха сегментите. Изглеждаше сякаш всеки миг ще се разплаче.

Никой от тях не показа нещо особено при излитането. Гарт се наклони надясно, С’Рела наляво и двамата прелетяха над скалите и плажа, без да опитват нещо повече. Неколцина местни помахаха на Гарт и се развикаха, но иначе тълпата беше смълчана, все още под впечатление от скока на Вал.

Сена поклати глава.

— С’Рела може да не е грациозна като Шела и Лея, но все пак е летяла и по-добре.

Тъкмо в този момент С’Рела изгуби височина при един доста несръчен завой и Марис бе принудена да се съгласи с нея. С’Рела не се справяше добре.

— Мисля, че е заради снощи — промърмори Марис. — Погледни я: действа съвсем автоматично.

Гарт побърза да се възползва от неувереността на момичето, направи няколко отработени изящни завоя и дори опита лупинг. Не беше сред най-добрите, но все пак бе нещо в сравнение с безпомощните прояви на С’Рела.

— Този път няма да имаме затруднения в отсъждането — въздъхна облекчено Управителят на Скълни и протегна ръка към белите камъчета. Марис можеше само да се надява, че няма да пусне две.

— Погледни я само — сумтеше недоволно Сена. — Най-добрата ми ученичка се рее в небето, сякаш току-що са й поставили криле.

— А Гарт какво прави? — попита високо Марис. Беше се отдалечил към морето и крилете му се поклащаха учестено, сякаш трепереха.

— Е, той вече спечели — недоволно каза Сена.

Гарт завърши завоя и възвърнал предишната си увереност, продължаваше да се отдалечава от тях.

— Ама той само си лети! — отбеляза учудено Марис. — Не изпълнява никакви номера.

Гарт вече наближаваше плитчините на входа на залива, отвъд които беше открито море. Летеше грациозно, но почти по права линия, за което не се изискваха особени умения, и постепенно губеше височина. Беше само на трийсетина стъпки над водата и продължаваше да се снижава.

— Той пада! — извика уплашено Марис и се обърна към съдиите. — Помогнете му! Той ще падне!

— Какво? — попита учудено източнячката.

Шали вдигна телескопа и погледна към Гарт. Тялото му почти докосваше вълните.

— Марис е права — каза тя уплашено.

Изведнъж настъпи суматоха. Управителят скочи и започна да издава гръмогласни заповеди; двама от бранниците затичаха надолу по стълбите, другите поеха в различни посоки. Глашатаят сви ръце на фуния и извика:

— Помощ! Помогнете на летеца! Ей, на лодките, помогнете на летеца!

Тълпата от брега подхвана вика, хората подскачаха и сочеха Гарт.

Гарт се удари във водата. Инерцията го понесе върху повърхността и той измина още няколко метра, преди да спре.

— Успокой се, Марис — прошепна Сена. — Не е страшно. Ей сега ще го измъкнат. Виж, вече са близо.

Една малка лодка, предупредена от виковете на публиката, доближаваше мястото, където бе паднал Гарт. Марис не откъсваше тревожен поглед от нея. Отне им цяла минута да стигнат до Гарт и още толкова, докато го извадят от водата. Но от това разстояние не можеше да се каже дали е жив, или мъртъв.

Управителят свали далекогледа.

— Вдигнаха го на лодката. Крилете също.

С’Рела кръжеше ниско над лодката, която бе спасила Гарт. Твърде късно бе осъзнала какво се е случило, но и без това не можеше по никакъв начин да помогне.

Управителят прати още един бранник да се осведоми за състоянието на Гарт и се върна на мястото си. Съдиите разговаряха нервно помежду си; Марис и Сена мълчаха.

— Жив е и ще се оправи, макар че е глътнал малко вода — съобщи задъханият бранник. — Ще го отнесат право у тях.

— Но какво се е случило? — попита Управителят.

— Сестра му каза, че от известно време не бил добре със здравето — отвърна мъжът. — Изглежда, е получил удар.

Управителят изруга.

— И го е крил от мен! — Той се обърна към съдиите. — Необходимо ли да отсъждаме изпълнението?

— Боя се, че се налага — отвърна Шали и взе едно черно камъче.

— За нея ли? — попита Управителят. — Гарт беше сто пъти по-добър, макар и болен. Да не искаш да кажеш, че й присъждаш победа?

— С цялото ми уважение към вас — обади се представителят на Външните острови, — държа да напомня, че вашият летец падна в океана. Дори да беше неповторим като Лейн, при подобен провал не можем да му дадем друга оценка.

— Съгласна съм — кимна източнячката. — Управителю, вие не сте летец и не разбирате от тези неща. Гарт е късметлия, че оживя. Ако беше паднал по време на задача, без кораб наблизо, който да го спаси, щеше да стане храна за сцилите.

— Но той е болен! — настояваше Управителят, твърдо решен да не изгуби един пилот.

— Това няма значение — намеси се съдията от Юга и добави още едно черно камъче в кутията. Единствено Управителят демонстративно пусна бяло.

 

 

Падането на Гарт създаде допълнително напрежение между летците и „дървокрилите“. Следобедните игри, които се проведоха на фона на смрачаващото се небе, не се отличаваха с особен жар. Част от изявилите желание състезатели въобще не се показаха, някои дори отлетяха за родните си острови. Кер, единственият „дървокрил“, отишъл да гледа игрите, каза, че публиката също била пооредяла.

Сена се стараеше да окуражава учениците си, но това беше непосилна задача. Шер и Лея посрещаха с философско спокойствие загубите си, но Деймън бе доста объркан, а Кер изглеждаше готов да се хвърли в морето. С’Рела бе почти отчаяна. Целият следобед се въргаля в постелята, а привечер се скара с Вал.

Стана веднага след вечеря. Деймън подреждаше дъската за гичи и се оглеждаше за противник, а Лея тъкмо бе извадила гайдата. Вал забеляза, че С’Рела и Марис седят на брега, и се присъедини към тях.

— Искаш ли да идем в кръчмата? — предложи той на С’Рела. — Време е да отпразнуваме победите си. Писна ми да слушам хленченията на тези неудачници. Ще ми се да разбера какво мислят хората за нас.

— Аз няма какво да празнувам — отвърна намусено С’Рела. — Чувствам се ужасно. Гарт беше по-добрият от двама ни. Не заслужавах да спечеля.

— Или печелиш, или губиш — заяви Вал. — Това какво заслужаваш няма нищо общо с изхода. — Той посегна да я хване за ръката, но С’Рела я дръпна гневно.

— Не те ли е грижа за Гарт?

— Ни най-малко. Не разбирам и теб какво те безпокои. Доколкото си спомням, последното нещо, което му каза, бе, че го мразиш. Щеше да е по-добре за теб, ако се беше удавил. Тогава направо щяха да ти дадат неговите криле. А сега сигурно ще измислят нещо, за да не ги получиш.

Марис не можеше да се сдържа повече и изсумтя:

— Вал, престани.

— Стой настрани от този разговор, летецо — тросна се той. — Това е между нас двамата.

С’Рела скочи.

— Защо винаги си толкова злобен? Държиш се лошо с Марис, а тя единствена се опитва да ти помогне. А това, което каза за Гарт, е отвратително. Гарт беше добър с мен, а аз какво направих — изложих го на риск, той едва не умря, при това му наговорих ужасни неща. Не искам да чуя нито дума от теб! Нито думичка!

Лицето на Вал стана безизразна маска.

— Ясно — въздъхна той. — Както желаеш. Щом толкова те е грижа за летците, защо не идеш да видиш как е Гарт? Можеш да му кажеш да задържи крилете. Аз пък ще празнувам сам. — Той се обърна и закрачи по плажа.

Марис хвана С’Рела за ръката и попита:

— Искаш ли да идем при Гарт?

— А може ли?

Марис кимна.

— Двамата с Риеса живеят в една голяма къща до брега. Той обича да е близо до морето и хижата. Ела да идем да видим как е.

Марис малко се страхуваше от посрещането, но тревогата й за състоянието на Гарт надделя. Страховете й се оказаха напразни. Лицето на Риеса грейна, когато ги видя, но после тя едва не се разплака, та се наложи Марис да я успокоява.

— Влизайте, елате да го видите — покани ги тя през сълзи. — Толкова ще се зарадва…

Гарт седеше в леглото, подпрян на планина от възглавници, завит с мъхесто одеяло. Лицето му беше бледо и подпухнало, но когато ги зърна на прага, той се усмихна чистосърдечно.

— Охо! — прокънтя басовият му глас. — Марис! И малкото демонче, намислило да ми вземе крилете! — Той им махна да влизат. — Елате и седнете да си побъбрим. Риеса само мърмори колко съм болен и не иска да ми донесе бира.

Марис се засмя.

— Не ти трябва никаква бира — рече тя, наведе се и го целуна по челото.

С’Рела пристъпваше колебливо на вратата. Като видя това, Гарт придоби сериозно изражение.

— Не се бой, С’Рела — каза той. — Не ти се сърдя.

— Наистина ли? — Тя се приближи и застана до Марис.

— Наистина — кимна той. — Риеса, донеси столове. — Сестра му побърза да изпълни нареждането му и Гарт продължи, след като се настаниха до него: — Отначало много ме беше яд и ме болеше — не мога да го отрека.

— Съжалявам — прекъсна го С’Рела. — Не исках. Аз не те мразя — това, дето го изтърсих оная вечер в хижата, не е истина.

Той й махна да замълчи.

— Зная, момиче. Не е необходимо да се извиняваш. Водата извън залива е доста студена, но пък ми помогна да осъзная някои истини, пред които си затварях очите. Не беше редно да пазя в тайна болестта си и ти постъпи правилно, като ме посочи за съперник. — Той поклати глава. — Просто не можех да приема мисълта, че ще стана безкрил. Ужасно много обичам да летя, обичам приятелите си, пътешествията. Но сега вече всичко свърши и по-добре така, отколкото да се беше случило в открито море. И друг път ми е ставало зле, но все успявах някак си да надвия болката. Но тази сутрин беше направо нетърпима — удари ме в краката и ръцете едновременно. По-добре да не говорим за това. — Той хвана ръката на С’Рела. — С’Рела, това, което искам да ти кажа, е, че не мога да се сравнявам с теб. Морето и Риеса ме накараха да прогледна. Тези криле са твои.

С’Рела не можеше да повярва на ушите си.

— А ти какво ще правиш, Гарт? — попита Марис.

Той се намръщи.

— Зависи от знахарите. Изглежда, имам три възможности. Да умра, да стана инвалид или да се излекувам и да се захвана с търговия. Натрупах достатъчно парици, за да си купя корабче, с което мога да пътувам и да посещавам други острови. Макар че малко ме е страх да се клатушкам из океана. — Той се изсмя. — Двамата с Дор нали все се шегувахте с мен, че ме бива да търгувам. Помниш ли, Марис? Веднъж ми каза, че съм в състояние да продам дори крилете си, ако сделката си я бива. Е, май пророчеството ти ще се сбъдне. Само че няма да получа нищо в замяна на крилете, които давам на С’Рела.

Поговориха още час — за търговци, моряци, за оттеглили се летци; от време на време Гарт ги забавляваше с шегите си.

— Да знаеш, че Корм е посинял от яд заради твоето приятелче Вал — подхвърли той по едно време. — Но не мога да кажа, че го виня. Той е много добър летец и никога не си е представял, че може да изгуби крилете. Но ето че сега това е на път да се случи, и то заради Еднокрилия. Марис, имаш ли нещо общо с това?

Тя поклати глава.

— Ни най-малко. Идеята беше на Вал. Не вярвам да го признае, но мисля, че иска да победи един от най-добрите летци, за да накара останалите да забравят за случая с Ари. А това, че жената на Корм е на съдийската маса, може да бъде подходящо извинение, в случай че изгуби. Винаги може да се оправдае, че съдиите са били предубедени.

Гарт кимна, пусна още една шега за сметка на Корм, после се обърна към сестра си.

— Риеса, защо не покажеш на С’Рела къщата?

Риеса схвана намека.

— Разбира се. Ела с мен, девойче.

С’Рела я последва навън.

— Много е сладка — подхвърли Гарт, когато двете излязоха. — Марис, казах ли ти, че ми прилича на теб, когато беше малка? Помниш ли първия път, когато се срещнахме?

— Помня, разбира се — кимна засмяно Марис. — Беше първият ми полет до Ейрие.

— Да, тогава май видя и Гарвана. А той пък изпълни коронния си номер.

— Никога няма да го забравя — отвърна Марис.

— Ти ли подготвя Еднокрилия?

— Не.

Гарт се засмя.

— Всички смятат, че си ти. Помним колко впечатлена беше от Гарвана. Кол дори написа песен за него, помниш ли?

Марис се усмихна.

— Помня.

Гарт понечи да каже още нещо, но се отказа. За няколко минути в стаята се възцари тишина и лицето на Гарт помръкна.

Изведнъж той се разплака — в началото се съпротивляваше, после се предаде и протегна големите си ръце към нея, а Марис седна на ръба на леглото и го прегърна.

— Знаех си… Марис, не исках С’Рела да ме види, но е толкова тежко… толкова…

— О, Гарт — прошепна тя и го целуна нежно; мъчеше се да сдържи собствените си сълзи. Измъчваше я безпомощност. Изведнъж си помисли как би се чувствала, ако беше на мястото на Гарт. Разтрепери се и го притисна още по-силно към себе си.

— Отбивай се колкото се може по-често — каза той. — Не зная как ще я карам без свободата… без да видя повече Ейрие… но не искам да те загубя, теб и всички мои приятели… о, проклети да са тези сълзи… Марис, обещай ми, че ще идваш.

— Обещавам, Гарт — рече тя. Опитваше се да говори спокойно. — Освен ако не надебелееш толкова, че да не мога да те понасям.

Той се разсмя през сълзи.

— Ах! — въздъхна тежко. — Тъкмо се надявах най-сетне да си похапвам на воля.

Отвън отекнаха стъпки — Риеса и С’Рела се връщаха. Гарт побърза да изтрие сълзите си.

— Вървете — рече той. — Тръгвайте си, че съм изморен. Утре ще ви чакам да ми кажете как е свършило състезанието.

Марис кимна. С’Рела застана до нея и преди да си тръгне се наведе и целуна Гарт по бузата.

 

 

Вървяха бавно, наслаждавайки се на свежия нощен вятър. Разговаряха за Гарт, малко за Вал, а веднъж С’Рела спомена крилете — нейните криле — но изглежда, още не вярваше, че ги притежава.

— Аз съм летец — повтаряше тя щастливо. — Истина е. Но не беше толкова просто.

Сена ги чакаше, приседнала на ръба на леглото. Надигна се, когато влязоха.

— Къде се губите?

— Ходихме да видим как е Гарт — отвърна Марис. — Случило ли се е нещо?

— Не зная още. Съдиите ни повикаха в хижата. — Тя погледна многозначително С’Рела. — И трите, а вече закъсняваме.

Тръгнаха незабавно. По пътя Марис разказа на Сена, че Гарт е преотстъпил крилете на С’Рела, но учителката не смяташе, че ще стане толкова лесно.

— Ще видим тази работа — поклати глава тя.

Тази вечер нямаше забава. В голямото помещение имаше само десетина западняци и настроението им не изглеждаше особено добро. Един от летците се изправи, когато влязоха, и кимна на Марис.

— В задната стая…

Петимата съдии се бяха събрали около една кръгла маса, но разговорът секна в мига, когато вратата се отвори. Шали се надигна първа.

— Марис, Сена, С’Рела, влизайте — посрещна ги тя. — И затворете вратата.

Заеха местата си около масата, а Шали скръсти ръце на гърдите си и продължи:

— Повикахме ви, защото обсъждаме един въпрос, който засяга и младата С’Рела, и имате право да изкажете мненията си. Гарт прати да ни съобщят, че утре няма да лети…

— Знаем — намеси се Марис. — Тъкмо идваме от него.

— Добре — каза Шали. — В такъв случай вероятно ще разберете нашия проблем. Трябва да решим какво да правим с крилете.

С’Рела я погледна стреснато.

— Но те са мои — обади се тя. — Гарт ми ги даде. Управителят на Скълни тропаше нервно с пръсти по масата и я гледаше намръщено.

— Крилете не са собственост на Гарт, че да ги подарява — заяви той. — Виж, момиче, ще те попитам нещо. Ако ти дадат крилете, ще обещаеш ли да останеш да живееш тук, на Скълни?

С’Рела не трепна под втренчения поглед на Управителя.

— Не — отвърна тя. — Не мога. Нямам нищо против Скълни, мястото е много хубаво, но това не е моят дом. Обещах да се върна на Велет, това е островът, където съм се родила. С криле.

Управителят поклати глава.

— Не, не, не. Можеш да се върнеш на тази твоя южняшка скала, но без крилете. — Той изгледа останалите съдии. — Видяхте ли? Дадох й възможност. Дори настоях.

— Но какво значи това? — възкликна Сена. — Какво става тук? С’Рела има повече права върху тези криле от всеки друг. Как можете да заявявате, че няма да й дадете крилете? — Тя изгледа съдиите един по един.

Шали, която, изглежда, бе говорителят, вдигна извинително рамене.

— Имахме разногласия. Въпросът бе как да оценим утрешното състезание. Някои от нас смятат, че ако Гарт откаже да лети, победата трябва да бъде присъдена на С’Рела. Но Управителят е на мнение, че не можем да гласуваме за състезание, в което не е участвал единият от летците. Той настоява да се вземе решение въз основа на проведените два тура. В такъв случай Гарт води с шест камъка срещу пет и ще си запази крилете.

— Но Гарт се отказа от тях! — възрази Марис. — Той не може да лети. Болен е.

— Законът е предвидил и подобна възможност — намеси се Управителят. — Ако летецът се разболее, решението кому да бъдат предадени крилете се взема от Управителя и другите летци на острова. Ще дадем крилете на някой, който желае да остане на Скълни. Предложих тази възможност на момичето и всички чухте нейния отговор. Значи ще изберем някого другиго.

— Надявахме се С’Рела да се съгласи да остане — рече Шали. — Това щеше да реши разногласията ни.

— Не — повтори упорито С’Рела, но изглеждаше нещастна.

— Това, което предлагате, е евтина измама — каза Сена.

— Склонен съм да се съглася — кимна представителят на Външните острови. — Единствената причина, поради която Гарт води в резултата, е, че вие, Управителю, пуснахте днес един камък — в негова полза — при това, след като той падна в океана. Това не беше никак честно.

— Според мен пък си е честно — запъна се Управителят.

— Гарт иска С’Рела да получи неговите криле — настоя Марис. — Неговото желание няма ли някаква тежест?

— Не — обади се Управителят. — Крилете не принадлежат само на него, а на целия остров. Не би било справедливо да ги дадем на някакво момиче от Юга и да лишим острова от един чифт. Скълни ще остане само с двама летци. Чуйте ме. Ако Гарт не беше болен, щеше да запази крилете при всички случаи. Ако пък беше дошъл при мен да ми каже, че не се чувства добре, щяхме да ги дадем на друг. Наше право е да решим, след като е крил от нас истината. Нима народът на моя остров трябва да страда заради него?

Марис трябваше да признае, че в думите му има голяма доза истина. Съдиите изглеждаха разколебани.

— Това, което казвате, е вярно — кимна южнячката. — С радост бих приела един нов чифт криле на Юг, но не и при подобни обстоятелства.

— Но С’Рела също има права — не се предаваше Сена. — Трябва да постъпите честно спрямо нея.

— Ако дадете крилете на Управителя — сети се изведнъж Марис, — това би означавало, че й отнемате правото да участва в състезанието. Водят й само с един камък. Има сериозна възможност за успех.

Тогава се намеси С’Рела.

— Аз не съм спечелила крилете — каза тя разколебано. — Срам ме е от начина, по който летях днес. Но можех да ги спечеля честно, ако имах още една възможност. Сигурна съм, че е така. Гарт иска същото.

Шали въздъхна.

— С’Рела, скъпа, не е толкова лесно. Не можем да започнем състезанията отначало само заради теб.

— Тя трябва да получи крилете — изръмжа представителят на Външните острови. — Ето, хвърлям още сега едно камъче за утрешното й участие. Това прави шест към шест камъка. Някой друг ще се присъедини ли към мен? — Той се огледа.

— Тук не е мястото да пускаме камъни — тросна се Управителят. — И вие не може да оценявате само единия от състезателите. — Той скръсти ръце и се облегна назад, сбърчил вежди.

— Боя се, че моят глас ще е в полза на Управителя — обади се южнячката. Инак ще ме обвинят в пристрастие.

Оставаха Шали и жената от Изтока. И двете явно се колебаеха.

— Няма ли някакво справедливо решение? — въздъхна Шали.

Марис се обърна към С’Рела и я докосна по рамото.

— Наистина ли си готова да участваш в още едно състезание, само и само да спечелиш крилете?

— Да — кимна С’Рела. — Искам да ги спечеля честно. Искам да ги заслужа, каквото и да казва Вал.

Марис кимна и се обърна към съдиите.

— В такъв случай имам едно предложение. Управителю на Скълни, имате още двама летци. Смятате ли, че са достатъчно добри?

— Да — отвърна той. Гледаше я с подозрение. — Защо, какво има?

— Нищо. Просто предлагам да започнем този двубой отначало. Нека резултатът се запази — С’Рела ще изостава с един камък. Но след като Гарт не може да лети, ще го замести друг от вашите летци. Ако заместникът спечели, Скълни запазва крилете и вие можете да ги дадете на когото решите. Ако спечели С’Рела, тогава спорът е приключен и тя заминава на юг с крилете. Какво ще кажете?

Управителят помисли и накрая каза:

— Добре. Вместо Гарт ще лети Джирел. Ако момичето я надлети, значи си е спечелило честно крилете.

Шали въздъхна облекчено.

— Чудесно предложение — рече тя усмихнато. — Марис, знаех, че можем да разчитаме на теб.

— Значи всички са съгласни? — попита съдията от Изтока.

Останалите кимнаха. Само представителят на Външните острови продължаваше да клати глава.

— Момичето трябваше да получи крилете. Гарт падна в океана.

Но останалите не го слушаха.

Навън вече бе хладна нощ и ръмеше лек дъждец. Сена ги спря само на няколко крачки от хижата.

— С’Рела, сигурна ли си, че искаш точно това? Така може да загубиш крилете. Джирел е добра. Дали не трябваше да се опитаме да привлечем и другите съдии на наша страна?

— Не — спря я решително С’Рела. — Искам да стане по този начин.

Сена я изгледа продължително, после кимна.

— Добре. Да се прибираме. Утре ни чака доста работа.

 

 

На третия ден от състезанието Марис се събуди преди зазоряване. Беше студено и тъмно и някой тропаше на вратата.

— Марис — обади се С’Рела от съседното легло. — Да отворя ли?

Марис не я виждаше. Мракът преди изгрев беше най-гъст, а и свещите бяха изгаснали.

— Не — прошепна Марис. — Тихо.

Беше уплашена. Тропането продължи и Марис си спомни мъртвите птици, приковани над вратата. Зачуди се кой може да е дошъл при тях в този ранен час. Измъкна се безшумно от леглото, прекоси пипнешком стаята и намери ножа, с който бе откачила птиците. Беше съвсем малък кухненски нож, но все пак й придаваше увереност. Едва тогава застана зад вратата.

— Кой е? — попита тя. — Какво искате?

Хлопането спря.

— Рагин — отвърна един басов глас, който не познаваше.

— Рагин? Не познавам никакъв Рагин. Какво искате?

— Идвам от „Желязната брадва“. Да сте чували за някой си Вал? Беше се настанил при мен.

В миг забравила страховете си, Марис побърза да отвори. Мъжът, който стоеше на прага, й беше познат — бе го видяла в странноприемницата, където се беше настанил Вал.

— Какво е станало?

— Щях да затварям, но от вашето приятелче няма и следа. Помислих си, че си е легнал с някоя хубавица, но после го намерих отвън. Изглежда, е ранен.

— Вал! — извика С’Рела и изтича до вратата. — Къде е? Добре ли е?

— Отнесох го в стаята му — отвърна Рагин. — Трябваше да го влача по стълбите, хич не е лек. Сетих се, че може да го познавате, и дойдох да ви кажа. Що не дойдете да го видите? Не зная още колко ще изкара.

— Тръгваме веднага — каза Марис. — С’Рела, обличай се! — След малко вече бързаха по пътя. Марис носеше фенер. Пътят извиваше покрай стръмни скали и една погрешна стъпка можеше да се окаже фатална.

Странноприемницата тънеше в мрак, входната врата бе залостена с масивно дървено резе. Рагин ги остави да чакат и заобиколи отзад, за да влезе през някаква „тайна вратичка“. Докато отваряше, го чуха да обяснява:

— Налага се да залоствам нощем. Наоколо се въртят едни типове… Кой ще повярва, че при мен се е настанил летец?

Почти не го слушаха. С’Рела изтича по стълбите към стаята, която бе деляла с Вал. Марис я следваше по петите. Когато влезе, С’Рела вече палеше свещ до леглото.

Тялото, свито под завивките, се размърда неспокойно. С’Рела остави свещта на масата и дръпна одеялото.

Вал извъртя очи и изглежда, я позна. Протегна ръка и се вкопчи в нея отчаяно; хленчеше като ранено животинче. Опита се да заговори, но от гърлото му излязоха само болезнени стонове.

На Марис й призля. Бяха го удряли по главата и ръцете, лицето му бе неузнаваема кървава маса. От сцепената рана на бузата му течеше кръв, имаше засъхнала кръв и по устните и челюстта му.

— Вал! — проплака С’Рела и го погали по главата.

Той се отдръпна и се опита да каже нещо.

Марис се приближи. Вал стискаше С’Рела за ръката и отчаяно я дърпаше към себе си. Но дясната му ръка висеше безжизнено до тялото, а чаршафът под нея беше подгизнал. Марис забеляза, че ръката е изкривена под неестествен ъгъл. Тя коленичи до леглото, докосна я внимателно и Вал извика толкова силно, че С’Рела подскочи. Едва сега Марис забеляза стърчащата през разкъсания ръкав кост.

Рагин ги наблюдаваше от вратата.

— Ръката му е строшена, не я пипайте — намеси се той. — Затуй пищи. Трябваше да чуете как ревеше, докато го влачех нагоре. Мисля, че и краката му са строшени, ама не съм сигурен.

Вал бе притихнал, дишаше на пресекулки.

— Защо не извикаш лечител? — обърна се Марис към Рагин. — Или поне да му дадем нещо за болката?

Рагин я погледна учудено — явно тази идея не му бе хрумнала досега.

— Ама нали вас извиках? Кой ще плаща за лечителя? Този тук няма, това е ясно. Париците му са малко. Вече му прерових багажа.

Марис стисна юмруци и се опита да овладее гнева си.

— Тръгвай веднага да извикаш знахар! — заповяда тя. — Не ме интересува дали ще тичаш десет мили, искам го тук бързо! Ако се забавиш, кълна се, че ще накарам Управителя да затвори тази дупка!

— Летци! — изсумтя мъжът, но отстъпи назад. — Нали все се поддържате един друг. Добре, но кой ще плаща за знахаря, а? Това искам да знам, преди да тръгна.

— Аз ще платя, проклетнико! — тросна се Марис. — Аз! Той е летец и ако костите му зараснат накриво, никога вече няма да лети. Хайде, размърдай се!

Рагин я изгледа ядосано, но все пак се обърна и изтърча надолу по стълбите. Марис се върна при Вал. Той трепереше и стенеше. Всяко, дори най-малкото движение, изглежда, му причиняваше нетърпими болки.

— Не можем ли да му помогнем? — попита я С’Рела.

— Можем — кимна Марис. — Това е кръчма все пак. Слез долу, намери избата и донеси няколко шишета. Това ще облекчи болката, докато дойде лечителят.

С’Рела кимна и тръгна, но при вратата спря.

— А какво да взема? — попита тя. — Вино?

— Не, трябва ни нещо по-силно. Потърси бренди. Или от онази поуитска ракия, дето я правят от жито и картофи…

С’Рела кимна и се скри. След малко се върна с три бутилки и една манерка без надпис, от която се носеше остра миризма. Марис отци от манерката и смръщи вежди.

— Бива си я — кимна тя, след това повдигна внимателно главата на Вал и изля няколко глътки в устата му. Той гълташе, въпреки че му беше ужасно трудно.

Когато — почти след час — Рагин най-сетне се върна с лечителя, Вал бе изгубил съзнание.

— Ето ви го знахаря — изръмжа Рагин, вдигна празните шишета от пода и изгледа Марис. — И за тях ще ми платиш.

Когато приключи с ръката и крака на Вал — Рагин се оказа прав, наистина бяха счупени, при това доста лошо — лечителят подаде на Марис едно шишенце с тъмна течност.

— Това е по-добро от брендито. Ще успокои болката и ще го приспи. — И си тръгна, като остави Марис и С’Рела сами с Вал.

— Летци са го направили, нали? — попита С’Рела през сълзи.

— Счупени са ръката и кракът от едната страна — каза Марис. — Да, приличат ми на летци. Може да не са го направили лично, но да стоят в дъното на тази история. — Споходена от внезапна идея, Марис вдигна купчината разкъсани дрехи от пода и взе да тършува из тях. — Аха! Така и си мислех. Ножа му го няма. Или са го взели, или го е извадил и го е изпуснал.

— Надявам се да е пробол поне един от тях, които и да са — заяви С’Рела. — Как мислиш, дали е бил Корм? Защото утре Вал щеше да му вземе крилете.

— Днес — поправи я Марис, загледана през прозореца. На изток небето вече порозовяваше. — Не, не е бил Корм. Той с радост би унищожил Вал, но щеше да го направи законно, не по този начин. Корм е твърде горд, за да прибягва до подобни методи.

— Кой тогава?

Марис поклати глава.

— Не зная, С’Рела. Но трябва да е някой с болен разсъдък. Може да е приятел на Корм или на Ари. Може да е Арак или някой от неговите приятели. Вал успя да си създаде доста врагове.

— Той искаше да ида с него! — хленчеше С’Рела. — А аз отидох при Гарт. Ако бях го послушала, това нямаше да се случи.

— Ако беше отишла с него — каза Марис, — сега и ти щеше да лежиш с натрошени кости. С’Рела, мила, спомни си птиците, които бяха заковали над вратата. Те са искали да ни кажат нещо. Ти също си еднокрила. Както и аз. — Тя се загледа към изгрева. — Изглежда, дойде време да го призная. Аз съм само половин летец и такъв ще си остана до края. — Тя се усмихна на С’Рела. — Въпросът е само коя половина съм си спечелила.

С’Рела я гледаше учудено. Марис продължи:

— Стига приказки. Има само няколко часа до началото на състезанието. Трябва да поспиш. Нали не си забравила, че днес трябва да си спечелиш крилете?

— Но аз не мога — възрази С’Рела. — Не и след всичко това.

— Трябва да го направиш, и то точно днес. Който и да е нападателят на Вал, ще остане доволен, ако се откажеш от борбата. Това ли искаш?

— Не — отвърна С’Рела.

— Лягай да спиш тогава.

По-късно, докато С’Рела спеше, Марис отново надникна през прозореца. Червеникавото слънце се бе подало наполовина от водата. Денят щеше да е хубав, ветровит. Чудесен ден за летене.

 

 

Когато пристигна на площадката, състезанието вече беше започнало. Забавиха се в странноприемницата — Рагин настояваше да му бъде заплатено за всичко. Изгубиха доста време, докато го убедят, че ще си получи парите. Марис го накара да обещае, че ще се грижи за Вал и че няма да пуска никого при него.

Сена бе заела обичайното си място до съдийската маса и наблюдаваше първите участници при вратите. Марис прати С’Рела при другите „дървокрили“ и забърза към скалата. Когато я видя, Сена въздъхна облекчено.

— Марис! — възкликна тя. — Боях се, че се е случило нещо. Никой не знаеше къде си отишла. С’Рела и Вал с теб ли са? Скоро е техният ред. Вече стигнаха до Шер.

— С’Рела е готова да лети — отвърна Марис. После разказа на Сена за Вал.

Докато я слушаше, старата учителка сякаш губеше цялата си сила и жизненост. Единственото й зрящо око се замъгли от сълзи, тя се отпусна върху бастуна и като че ли остаря с поне още десет години.

— Не мога да повярвам! — прошепна тя едва чуто. — Просто не мога… дори след онзи ужасен случай с птиците… все се чудех кой може да извърши подобно нещо. — Лицето й стана пепеляво. — Помогни ми, момиче. Трябва да поседна.

Марис я прегърна и я отведе до съдийската маса. Шали ги посрещна разтревожено.

— Случило ли се е нещо?

— Да — отвърна Марис и настани Сена на един свободен стол. — Вал няма да лети днес — продължи тя високо, за да я чуят и останалите съдии. — Снощи е бил нападнат и пребит пред странноприемницата, където се е настанил. Счупили са му едната ръка и единия крак.

Съдиите я погледнаха смаяно.

— Но това е ужасно — промърмори Шали.

Представителят на Външните острови изруга, а Управителят се надигна от мястото си и каза:

— Това е нечувано! Няма да позволя подобно нещо да се случи на моя остров. Обещавам ви, че ще открием злосторника и че ще си получи заслуженото.

— Този, който го е направил, е летец — заяви Марис. — Или е платил да бъде направено. Счупили са му дясната ръка и десния крак. Нали разбирате — Еднокрилия.

Шали се намръщи.

— Марис, постъпката е ужасна, но не разбирам защо смяташ, че някой летец е в състояние да я извърши. И ако искаш да кажеш, че Корм е замесен…

— Имаш ли доказателства за участието на летец? — прекъсна я източнячката.

— Познавам странноприемницата, в която е отседнал Вал Еднокрилия — намеси се Управителят. — „Желязната брадва“, нали? Отвратителна дупка! Там се събира утайката на обществото. Всеки може да го е направил. Пиянска свада, ревнив любовник, разправия за пари. Виждал съм и други пострадали там.

Марис го погледна в очите и каза:

— Никога няма да откриете кой го е извършил, въпреки обещанието си. Но не това ме интересува. Искам довечера да отнеса крилете на Вал.

— Крилете… на Вал?

— Боя се — намеси се южнячката, — че ще трябва да почака до следващата година. Съжалявам, че е пострадал, но с това участието му приключва.

— Приключва ли? — Марис огледа масата, откри кутията, която търсеше, вдигна я и я разклати. — Девет черни срещу един бял камък. Вал спечели. Дори днес да изгуби пет камъка, пак той е победителят.

— Не — отвърна Шали. — Корм заслужава своя шанс. Нямаше да му позволя да измами Еднокрилия, колкото и да ми е близък. Но Корм е много добър на вратите. Можеше да спечели десет камъка, по два от всеки от нас, и щеше да си запази крилете.

— Десет камъка — повтори Марис. — Не ти ли се струва невероятно?

— Напълно е възможно — отвърна Шали.

— Така е — подкрепи я източнячката. — Не можем да присъдим победата на Еднокрилия, без да са летели и в третия тур. Ще трябва да обявим, че Вал се е отказал.

Марис се засмя презрително.

— Очаквах да вземете подобно решение. Но Вал ще получи своите криле. За щастие, имаме подходящ прецедент. Снощи сами го създадохте, в случая със С’Рела и Гарт. Запазете резултата, двубоят ще продължи. Повикайте Корм. Аз ще летя вместо Вал.

Знаеше, че не могат да й откажат.

 

 

Марис си взе крилете и се подреди на опашката с другите участници.

Бяха вдигнали вратите през нощта — девет паянтови дървени конструкции, забити здраво в пясъка, образуваха лъкатушещ тунел, който изискваше остри завои и лавиращи маневри. Първата врата, разположена право срещу скалата за скок, се състоеше от два високи черни пръта, забити на петдесет стъпки един от друг в пясъка. Между върховете им бе прехвърлено въже. За да получи точка, летецът трябваше да прелети през вратата. На пръв поглед изглеждаше лесно, но следващата врата бе само на няколко метра по-нататък по плажа и малко встрани, така че летецът трябваше да направи остър завой, за да я уцели. Втората врата бе по-малка от първата, прътите бяха по-къси и разположени по-близо един до друг. Следващата врата бе поставена в плитчините, сетне идваше нов остър завой към плажа, като всяка от деветте врати бе по-малка от предишната. Последната от деветте врати бе висока само десет стъпки и разстоянието между прътите й бе двайсет и една стъпки. Размахът на крилете бе двайсет стъпки. Никой досега не бе успявал да премине повече от седем врати. Но дори това не бе никак лесна задача. Най-добрият резултат тази сутрин бе шест врати, отново постигнат от феноменалния Лейн.

По традиция в това състезание първо летяха претендентите и така летецът знаеше с какъв резултат ще трябва да се съобразява. Метнала крилете на рамо, Марис наблюдаваше как се справят „дървокрилите“.

След като скочи от скалата, Шер едва успя да се промуши под въжето на първата врата и изви рязко към втората, но твърде бързо губеше височина. Изгуби самообладание и започна да се издига, за да не се удари в земята, вследствие на което прелетя над втората врата. Летецът, който бе предизвикал Шер, успя да премине само през две врати, но и това бе достатъчно за победата.

Поучена от горчивия опит на Шер, Лея избра друга тактика. След като скочи от скалата, тя описа широк завой и се спусна внимателно към първата врата, която премина в почти хоризонтален полет, вместо да се гмурва в нея. Започна завоя още преди да премине през вратата, описвайки плавен кръг около единия прът, и когато излезе от него, вече почти се беше насочила към втората врата. Мина безпрепятствено и нея и отново започна да завива по-рано, но този път завоят трябваше да е по-остър и срещу вятъра. Лея успя да се справи с него и да премине третата врата, но се озова в неизгодна позиция за поредния завой. Прелетя над водата и пропусна четвъртата врата само с няколко стъпки. Публиката заръкопляска. Съперникът й успя да премине само през две врати, преди да тупне тежко в пясъка. И така Лея спечели своята първа победа, макар тя да не бе достатъчна, за да получи крилете.

Глашатаят обяви участието на Деймън и Арак. И двамата не се справиха добре. Деймън премина твърде бързо през първата врата, промуши се на косъм от прътите на втората и не успя да уцели третата. Арак преодоля твърде високо втората врата и ръбът на дясното му крило докосна въжето, което беше достатъчно, за да изгуби равновесие. Но дори с равен резултат от последния ден Арак си запазваше крилете.

За всеобща изненада Кер постигна равен резултат. Също като Лея, той преодоля първата врата хоризонтално, започна рано завоя и успя без затруднения да премине и втората. Но пак също като Лея се затрудни, когато трябваше да извие срещу вятъра и за разлика от нея, не успя. Тупна в пясъка само на няколко крачки от вратата и дечурлигата от плажа се втурнаха да му помагат. Йон от Кълхол се помъчи да избегне участта на Кер, като лети по-високо, но прелетя над и вдясно от третата врата.

— Корм от Малък Кехлибарен! Вал Еднокрилия, Вал от Южен Арен! — обяви глашатаят и след кратка пауза добави: — Марис от Малък Кехлибарен. Лети вместо Вал. Марис от Малък Кехлибарен!

Тя се изправи на скалата и помощниците започнаха да разпъват крилете, сегмент по сегмент. Корм стоеше на няколко метра от нея, също заобиколен от помощници. Тя вдигна очи и срещна погледа му.

— Марис Еднокрилата — провикна се той огорчено. — Такава ли искаш да станеш? Добре че Ръс не е между живите, за да види какво правиш.

— Ръс щеше да се гордее — отвърна тя разгневено, макар да знаеше, че тъкмо това се опитва да постигне Корм. Преди години при много по-сурови условия бе доказала, че е по-добра от него. Марис беше сигурна, че и днес ще се справи. Точност, внимателен контрол, бързи рефлекси, усет за вятъра — това се изискваше за победата — а тя ги притежаваше.

Когато разгънаха и последния сегмент, тя почувства как вятърът свисти едва чуто под сребристия плат и добре познатият звук я изпълни с увереност. Стисна здраво дръжките, затича се и скочи. Първо се издигна нагоре, отдавайки се на радостта от полета, след това се гмурна надолу, улови едно подходящо течение и се насочи към вратата. Преодоля я под наклон, като едва не докосна въжето с ръба на горното крило, бързо възстанови равновесие и описа грациозен завой към втората врата. Премина я без проблеми, оставила се да я води инстинктът и натрупаният с много опит усет. Следваше третата врата, труден завой срещу вятъра, но тя се справи с лекота, извъртя се игриво над водата, за да коригира ъгъла и преодоля четвъртата, а до петата водеше широк, ленив подветрен завой. След нея идваше шестата, почти на права линия, но твърде тясна, и тя се снижи леко — носеше се над пясъка с изпънати докрай криле, гонена от възторжените крясъци на публиката.

След половин удар на сърцето преодоля и нея.

Тъкмо когато излизаше от шестата врата, върху нея се стовари неочаквано низходящо течение, което въобще не трябваше да е тук. То я сграбчи, притисна я и я накара за миг да опре криле в пясъка, но и това бе достатъчно, защото краката й заораха и тя тупна на земята в сянката на следващата врата.

Едно малко русо момиченце изтича и й помогна да стане и да си свали крилете. Марис стоеше неподвижно, задъхана и изтощена. Какво пък, и пет не беше чак толкова зле. Можеше да не е най-доброто постижение за деня, но си го биваше. Във всеки случай щеше да стигне, за да запази преднината на Вал. За да я победи, Корм трябваше да получи по два камъка от всеки съдия, а това бе невъзможно.

Корм също го знаеше. Обезсърчен от успешния й полет, той дори не успя да постигне нещо, с което да се представи добре. Провали се още на четвъртата врата — решителна победа за Вал. Марис доволна изтича нагоре по стълбите.

Междувременно глашатаите обявиха следващото име. С’Рела застана на ръба на скалата; слънцето се отразяваше от сребристите й криле. Зад нея бе застанала чернокосата Джирел от Скълни.

С’Рела скочи и Марис спря, за да проследи изпълнението й. За разлика от нея, С’Рела започна да се спуска по спирала, за да убие скоростта, и преодоля първата врата така, както вече го бяха направили Лея и Кер. Започна отрано обратния завой, премина втората врата и сега трябваше да извие срещу рязко усилилия се вятър. Марис почувства, че дъхът й секва. С’Рела премина успешно и третата врата, сякаш сама се разпореждаше с посоката, в която духат ветровете. Без да губи управление, тя премина и четвъртата — всички наскачаха и започнаха да крещят — а тя вече бе прелетяла през петата и се готвеше да премине шестата — вратата, на която Марис се бе провалила. Крилете й потрепериха за миг, сетне С’Рела ги овладя, издигна се малко, за да не повтори грешката на Марис — тук низходящото течение се стовари върху нея и я разлюля, но тя удържа — и ето че беше вече отвъд шестата врата. Зрителите крещяха оглушително. Седмата врата изискваше светкавичен остър завой надясно — почти под прав ъгъл — и С’Рела се справи чудесно. Насочи се към осмата врата…

… която беше твърде тясна, а С’Рела летеше малко встрани от правилния курс. Лявото й крило блъсна единия от прътите, няколко сегмента се счупиха и С’Рела се удари в земята.

Марис хукна натам. Затичаха и други.

С’Рела седеше на пясъка, заобиколена от безкрили, които крещяха възторжено и я поздравяваха. Лицето й бе зачервено и тя не можеше да спре да се смее.

Марис си проправи път през тълпата и я прегърна. С’Рела се изкиска.

— Добре ли си? — попита Марис. С’Рела кимаше възбудено, без да спира да се смее.

После посочи крилото, с което бе ударила пръта. Платът можеше да издържи практически на всякакъв удар, но сегментите се бяха счупили.

— Това се поправя лесно — успокои я Марис.

— Не виждаш ли? — попита С’Рела и скочи на крака. Дясното й крило веднага се изпъна на вятъра, но лявото, строшеното, увисна безпомощно.

Марис едва сега разбра и се разсмя.

— Еднокрила — рече тя и я притисна в обятията си.

 

 

— Джирел не те изложи — говореше Марис на Гарт вечерта — седяха край огнището. Той изглеждаше по-добре и дори си бе взел халба бира. — Тя се справи отлично, премина пет врати, колкото и аз. Но пет не са седем, разбира се. Дори Управителят не посмя да поиска равен резултат.

— Добре де — кимна Гарт. — И без това С’Рела заслужава крилете. Знаеш ли, аз я харесвам. Накарай я да ти обещае, че ще дойде да ме види.

Марис се засмя.

— Ще я накарам. Съжаляваше, че няма да те види, но бързаше да се върне при Вал. И аз тръгвам след малко. Не ми е приятно, но… — Тя въздъхна.

Гарт допи бирата и се загледа в огъня.

— Мъчно ми е за Корм — рече той. — Никога не съм го харесвал, но го бива да лети.

— Не го мисли — успокои го Марис. — Огорчен е, но бързо ще се оправи. Като напредне бременността на Шали, той ще вземе нейните криле. Догодина ще си спечели свои. Едва ли ще са тези на Вал. Корм не е толкова глупав. Предполагам, че ще си избере някой като Йон от Кълхол.

— Ох — въздъхна Гарт. — Де да можеха проклетите знахари да ме излекуват, и аз бих посочил Йон.

— Доста хора му точат зъби за следващата година — съгласи се Марис. — Дори Кер иска да опита още веднъж срещу него, но се съмнявам Сена да го подкрепи. Дотогава ще има по-добри кандидатури. След двойния успех на С’Рела и Вал бъдещето на „Дървокрил“ изглежда по-розово. Мисля, че скоро ще има толкова много ученици, че няма да знае какво да прави с тях. — Марис се засмя. — Двамата с Корм не сте единствените лишени от криле летци. Вари от Поуит ще трябва да ги предаде на друго семейство, а Големия Хара изгуби от собствената си дъщеря.

— Ято бивши летци — изсумтя Гарт.

— И ято еднокрили — добави усмихнато Марис. — Светът се променя, Гарт. Навремето имаше само летци и безкрили.

— Да — кимна Гарт и си наля още бира. — Но после ти обърка всичко. Как ли ще свърши всичко това?

— Не зная — вдигна рамене Марис и се изправи. — Бих останала още, но трябва да говоря с Вал, а и е време да се връщам на Кехлибарен. Шали е бременна, а Корм няма криле и сега цялата работа ще се стовари върху мен. Обещавам да намина насам при първа възможност.

— Добре. — Той й се усмихна. — Лек полет.

Тя излезе, а той викна на Риеса да донесе още бира.

 

 

Вал седеше подпрян на възглавниците. Едва си държеше главата изправена и сърбаше супа — стискаше лъжицата с треперещата си лява ръка. С’Рела седеше до него и държеше купата. И двамата вдигнаха глави, когато Марис влезе. Ръката на Вал потрепери и той разля супа върху голите си гърди.

— Здравей, Вал — каза Марис и му кимна. След това се наведе и постави на пода крилете, които носеше — и които доскоро бяха принадлежали на Корм. — Твои са.

Отокът на лицето му бе поспаднал и сега Вал повече приличаше на себе си, макар подпухналата уста да му придаваше ехиден вид.

— С’Рела ми каза какво си направила — изфъфли той. — Сигурно очакваш да ти благодаря.

Марис скръсти ръце, но не каза нищо.

— Това ми го направиха твоите приятелчета — летците — продължи той. — Ако костите зараснат накриво, никога вече няма да летя. Дори и да зараснат правилно, пак няма да съм такъв, какъвто бях.

— Зная — кимна Марис. — И съжалявам. Но не са мои приятели тези, които ти го сториха, Вал. Не всички летци са ми приятели. И не всички са твои врагове.

— Ти беше на вечеринката — каза Вал.

Марис пак кимна.

— Няма да е лесно, а и в душата ти се натрупа още горчилка. Твоя работа е, ако искаш да ги мразиш. Твоя работа е и да откриеш приятели сред тях. Ти решаваш.

— Ще ти кажа кого ще открия — прониза я с очи Вал. — Ще открия онези, които ми направиха това, а после и този, който ги е пратил.

— И какво ще направиш? — попита Марис.

— С’Рела ми намери ножа — отвърна Вал. — Снощи съм го изпуснал в храстите. Сред нападателите имаше и жена. Успях да я порежа достатъчно, за да остане белег.

— Къде ще идеш, когато оздравееш?

Вал изглеждаше смутен от внезапната смяна на темата.

— Мислех да ида на Морски зъб. Чувал съм, че там Управителят давал мило и драго да си има летец. Но С’Рела ми каза, че Управителят на Скълни също бил в отчаяно положение. Ще поговоря и с двамата и ще видя какво ми предлагат.

— Вал от Морски зъб — каза Марис. — Не звучи зле.

— За вас двамата винаги ще си остана Еднокрилия.

— Летец наполовина като нас — кимна Марис. — Питам се само, коя е половината? Вал, сега можеш да накараш Управителите да ти се молят, за да идеш при тях на служба. Летците ще те ненавиждат, но някои от по-младите може би ще ти подражават. Вече ще можеш да носиш този твой нож по време на полет, макар да нарушаваш традицията. Летците ще те ненавиждат и за това, но нищо няма да ти направят. Ще ти кажа обаче, че ако откриеш нападателите си и ги убиеш, повече няма да бъдеш Еднокрилия. Летците ще те обявят за престъпник, ще ти отнемат крилете и нито един Управител на Пристана на ветровете няма да ти позволи да се заселиш на острова му, колкото и да са му нужни летци.

— Искаш от мен да забравя — отвърна замислено Вал. — Да забравя това?

— Не — отвърна Марис. — Намери ги и ги предай на Управителя, или свикай съда на летците. Нека враговете ти изгубят крилете си, живота си и дома си. Толкова ли е трудно да го направиш?

— Всъщност дори ми харесва — отвърна Вал с измъчена усмивка.

— Ти избираш — рече Марис. — Доста време няма да летиш, тъй че ще можеш спокойно да го обмислиш. — Тя погледна С’Рела. — Трябва да се връщам на Малък Кехлибарен. По път ти е, ако отиваш на Юг. Искаш ли да летим заедно?

С’Рела кимна ентусиазирано.

— Да, с удоволствие. Стига Вал да ми обещае, че ще се оправи бързо.

— Вече се разбрах с оня алчен мошеник, Рагин — каза Вал. — Летците разполагат с неограничен кредит. Ще му платя всичко до последната монета. Каза, че ще ме гледа като младенец.

— Ще тръгвам тогава — каза успокоено С’Рела. — Вал, скоро ще се видим, нали? Сега и двамата имаме криле.

— Да — отвърна Вал. — Иди изпробвай твоите. Аз пък ще се полюбувам известно време на моите.

С’Рела го целуна и тръгна към вратата, където бе застанала Марис. Двете се обърнаха, но тъкмо преди да излязат Вал ги спря:

— Марис! — чуха задъхания му вик.

Тя се обърна и в същия миг той бръкна с лявата си ръка под възглавницата, извади ножа и замахна. Дългото острие разсече въздуха със свистене и се удари в рамката на вратата, на половин стъпка от главата й. Ала острието не беше стоманено, а обсидианово — и при удара се пръсна на парчета.

Марис го погледна ужасено, но Вал се усмихваше.

— Никога не е бил на баща ми — заяви той. — Баща ми си нямаше нищичко. Откраднах го от Арак. — Очите им се срещнаха и Вал се изсмя болезнено. — Ще ме отървеш ли от него, Еднокрила?

Марис също се усмихна и се наведе да прибере парчетата.