Ладислас Фараго
Играта на лисиците (2) (Епизоди от агентурната борба)

На кормилото — шпионин

През 1934 г., няколко дни преди Коледа, главнокомандуващият германския военноморски флот адмирал Ерик Рьодер издава заповед за назначаването на капитан Вилхелм Франц Канарис, който служи в едно от балтийските пристанища, за началник на абвера от 1 януари 1935 г.

Рьодер не можел да понася Канарис и възразявал против назначаването му, но бил принуден да отстъпи под натиска „отгоре“. (Тогава абверът влизал във военното министерство на Германия като един от неговите отдели.)

… Току-що падналият сняг покрива улиците на Берлин, когато в 8 часа сутринта на връх Нова година Канарис, новоизпеченият ръководител на най-старата разузнавателна служба на Германия, се появява в сградата на централния апарат на абвера. С изключение на охраната при входа и няколко млади дежурни офицери там няма никого, тъй като никой не можел да допусне, че той тъй буквално ще изпълни заповедта и ще пристъпи към изпълнение на задълженията си още от Нова година.

— Аз съм капитан Канарис — представя се той на смаяния дежурен офицер. — Моля Ви да позвъните на Патцинг (дотогавашния началник на абвера — ред.) и да му кажете, че искам да се срещна с него тук в удобно за него време.

Капитан Патцинг се появява около десет часа сутринта и вижда, че Канарис като обикновен молител чака в приемната. Той хваща капитана под ръка и го повежда към своя кабинет, готов веднага да му предаде работата.

— Честно казано — признава той, — не ви очаквах днес, но се радвам, че сте дошли.

Между бившия и новия ръководител на абвера се започва непринуден разговор. Патцинг не скрива радостта си от това, че преминава на по-приятна служба — командир на линейния кораб „Адмирал Шеер“. Темпераментно разказва за проблемите и неприятностите си, произтичащи от острите търкания с мощната контраразузнавателна служба на Хайнрих Химлер (РСХА), увлекателно описва някои неприятни инциденти, свидетелствуващи за замислите на Химлер спрямо абвера, информира го за фината, но упорита конкуренция на младия нацист Райнхард Хайдрих — началника на СД, службата за безопасност, занимаваща се с политически шпионаж.

— Жал ми е за Вас, капитане — откровено заявява Патцинг, — изглежда, не можете да си представите с какви неприятности Ви предстои да се сблъскате.

— Не се безпокойте за мен, капитан Патцинг — усмихва се Канарис. — Аз съм непоправим оптимист, а що се отнася до тези хора, струва ми се, знам как да се разбера с тях.

Патцинг внезапно става мрачен и казва тихо:

— В такъв случай, капитан Канарис, остава ми само да кажа със съжаление, че днешният ден е начало на Вашия край.

Но кой е Канарис? И защо именно на него поверяват поста ръководител на абвера, и то точно, когато на тази организация й предстои да стане една от най-важните съставни части на новата военна машина на Германия?

Само веднъж в живота си той привлича вниманието на обществеността. През 1928 г. социалдемократите на една следствена комисия на Райхстага откриват факти за участието му в подготовката на заговори против Ваймарската република и пресата го споменава като „своего рода Макиавели“. Но след това мимолетно появяване в полезрението на обществеността и до края на Втората световна война аз не намерих за Канарис нито един ред освен една статия в английско периодично издание от 1939 г., в която той е наречен главен шпионин на Третия райх.

Както изглежда, това „инкогнито“ много е допадало на Канарис. В Германия фамилното му име само веднъж се споменава в печата: през 1936 г. той публикува статия в сборника „Вермахтът и партията“, която представлява толкова откровен панегирик на Хитлер, че дори протежето на Канарис и един от най-близките му помощници — полковник Ханс Остер, като я прочита, отбелязва: „Глупакът винаги ще намери още по-голям глупак, от когото да се възхищава.“

Много неща от казаното и написаното за Канарис след войната само изопачават биографията му и явно реабилитират дейността му, като още повече сгъстяват тайнствеността, забулваща личността на Канарис, както и става с личността на всеки ръководител на разузнаване. Но в дадения случай тайнствеността се създава от самия него. Рядко за някого са изричали толкова противоречиви мнения, както за Канарис, при това от хора, твърдящи, че са го познавали добре. Дори такъв проницателен биограф като Иън Колвин в подзаглавието на книгата си „Главният шпионин“ пише: „Потресаващата история на адмирал Вилхелм Канарис, началник на разузнаването на Хитлер, същевременно секретен съюзник на англичаните“.

Сведения за биографията и служебната кариера на Канарис има и неговото лично дело и в 28 служебни характеристики. Намерих ги в германските архиви, завладени в Берлин, макар, струва ми се, подобни тайни документи да са подлежали на унищожение.

Вилхелм Франц Канарис е роден на 1 януари 1887 г. в Аплербек, край град Дортмунд, в семейството на богат инженер, директор на чугунолеярен завод. Сред приятелите си от детските и младежките години е известен с прякора „Kieker“, който в превод може да означава надничащ, таен наблюдател, шпионин. След като завършва военноморската академия в Кил, Канарис служи на крайцера „Дрезден“, участвувал през декември 1914 г. в сражението край Фолкландските острови и по-късно потопен край бреговете на Чили. Младият лейтенант Канарис успява да избяга от чилийския лагер за интернирани. През Андите се промъква в Аржентина, в Буенос Айрес, след това с чилийски документи на името на Рийд Розас пристига с холандския параход „Фризия“ в Ротердам уж за получаване на наследство, оставено от роднини на майка му, а оттам отива в Хамбург. След кратко пребиваване в този град Канарис със същия паспорт на името на Розас заминава за Мадрид — за първи път с чисто шпионски задачи.

През февруари 1916 г., когато Канарис се връща в Германия, за да служи в подводния флот, и се появява близо до границата с Швейцария, италианците го заподозират в шпионаж и го затварят в генуезкия затвор. Като подмамва в килията си свещеника, Канарис го убива и в расото на жертвата си се измъква от затвора. Отново се промъква в Мадрид, където получава под свое командуване подводница. През последния период от войната заема различни длъжности във военноморския флот.

През ноември 1918 г. Канарис е едни от първите кадрови офицери, предложили услугите си на Ваймарската република. В продължение на няколко седмици той е адютант на социалдемократическия военен министър Густав Носке и същевременно взема най-непосредствено участие в подготовката за сваляне на тогавашното правителство. През януари 1919 г. Канарис става задкулисен помощник на командира на зловещата „морска бригада“, шайка от реакционни офицери — авантюристи и главорези, окопали се в хотел „Еден“, а когато е арестуван някой си Фогел, офицер от тази бригада, един от главните организатори и съучастници в убийството на ръководителите на „Спартак“ Карл Либкнехт и Роза Люксембург, Канарис го снабдява с пари и фалшив паспорт и му помага да избяга в Холандия.

През февруари 1920 г. Канарис (тогава той се води старши офицер на крайцера „Бремен“, а всъщност изпълнява задълженията на адютант на командуващия военноморската база в Кил — едно от опорните средища на различни реакционни заговори и на секретното въоръжаване на Германия, забранено от Версайския договор) участвува в подготовката на опита да се възстанови Вилхелм II на трона и снабдява затворниците с оръжие и пари от запасите и фондовете на базата. През 1922 г. Канарис е един от главните организатори на тайното възраждане на германската военна мощ, разпределя в чужбина поръчки за кораби и торпеда за германския военен флот. През всичките тези години той често пътува под измислени фамилни имена, като остава главно доверено лице на архиреакционната адмиралска клика и получава една след друга блестящи служебни характеристики.

Това продължава до 1933 г., когато той с ентусиазъм приветствува идването на Хитлер на власт.

Когато Канарис за първи път се появява в абвера, няма още петдесет години, но тъй като е възнисък и с жълтеникаво-бледно набръчкано лице, изглежда по-стар от годините си и подчинените му бързо го награждават с прякора Стария. С идването на Канарис абверът, който сякаш доживявал последните си дни, оживява. Канарис се нахвърля на работата с енергия, каквато никой не е очаквал от него. Той превръща абвера в организация, напълно приемлива за нацистките бонзи^[1] и заявявайки на Патцинг, че знае как да се разбере с Химлер и Хайдрих, изразява не просто надежда, а твърда увереност.

Канарис действително установява близки и както изглежда, искрено дружески отношения с Хайдрих, в чието лице вижда най-опасен потенциален враг. Хайдрих е поласкан от вниманието на високопоставения военноморски офицер, може би защото самият той няколко години преди това бил позорно изгонен от ВМФ за аморални провинения. Канарис си купува в околностите на Берлин къща в съседство с къщата на Хайдрих и след известно време двамата стават добри съседи. За началник на контраразузнавателния отдел на абвера, работещ в тесен контакт с гестапо, той назначава един офицер от генералния щаб, който за разлика от много свои колеги постоянно афишира симпатиите си към нацистите и има влиятелни връзки с хитлеристката върхушка. Макар да не изпитва никаква склонност към гуляите, Канарис започва да организира „другарски“ вечеринки за Хайдрих и най-близките му помощници. Сборищата стават редовно в специален малък салон на ресторант „Дом на летците“ на „Принцалбертщрасе“ в съседство с мрачното здание на Гестапо, където се намира ведомството на Хайдрих.

В резултат на извършената от Канарис реорганизация в абвера се създават три главни оперативни отдела. Предишният Geheimer Meldedienst (същинският разузнавателен отдел за внедряване и ръководене на агентура и за събиране на разузнавателна информация) е значително разширен и започва да се нарича отдел I. Задача на новия отдел II е диверсионната дейност против потенциалните противници и разлагането на техния тил чрез организиране на метежи и провеждане на „черна пропаганда“. В Бавария е създаден специален учебен лагер за подготовка на диверсанта, а в Берлин и Техеран се организират лаборатории за разработване на необходимата екипировка на диверсантите (както и на агентите на отдел I), включително средства за тайнопис под формата на еликсир за зъби и експлозив, приличащ на брашно. Цялата контраразузнавателна работа е иззета от другите подразделения на абвера и е възложена на отдел III.

За ръководители на тези три отдела Канарис назначава разнохарактерно трио: за началник на отдел I — богаташа Ханс Пикенброк; за началник на отдел II — набожния Хелмут Гроскурт; за началник на особено важния отдел III — пронациста Рудолф Бамлер.

На абвера предстои да разпростре своята мрежа по целия свят, затова Канарис отделя специално внимание на създаването на сигурни канали за връзка със собствената си задгранична агентура както чрез куриери, така и с помощта на технически средства. По поръчение на Канарис фирмата „Телефункен“ създава за неговите агенти специален приемателно-предавателен радиоапарат, който е едновременно и с много малки габарити, и достатъчно мощен за предавания на далечни разстояния. Безспорно високите качества на този апарат, известен под познанието „ЛФУ“, карат сътрудниците на абвера невинаги предпазливо да му се доверяват, когато се свързват с агентурата си.

През май 1935 г., в стремежа си да подобри още повече каналите за връзка и да си създаде сигурни оперативни бази в чужбина, Канарис се договаря за сътрудничество с Министерството на външните работи на Германия, в резултат на което германските дипломатически мисии в различните части на света се превръщат в регионални центрове за разузнаване в страните от един или друг регион, а някои германски дипломати стават в тях резиденти. Една от първите инициативи на Канарис след постигнатото споразумение е да се разпратят на агентите специални комплекти от технически средства и шифри в стоманени касети с дипломатическата поща. Ръководителите на мисиите получават ключовете за касетите в отделни запечатани пликове с указание да ги отворят в случай на възникване на война или при кризисни ситуации, и то само след като получат специални сигнали. Такива условни сигнали са думите: за Великобритания — „Наутилус“, за Канада — „Джими“, за САЩ — „Роберт“.

В други запечатани пликове Канарис разпраща списъците на агентите на абвера, които вече действуват на територията на съответното дипломатическо представителство. На всеки ръководител на мисия се изпращат чекове чрез „Бъркли банк“ в Лондон с указание да получи срещу тях местна валута и да я държи в личния си сейф за отпускане на суми на агентите при необходимост.

В САЩ такива пратки получават преди всичко германският посланик във Вашингтон, генералните консули в Ню Орлиънс и Сиатъл, а малко по-късно — посланикът в Мексико, временно управляващият в Панама, посланиците в Аржентина, Бразилия, Уругвай, Чили, Колумбия, Перу, резидентите на абвера в Портланд, Орегон и в Колон (зона на Панамския канал).

Още преди това, през април 1935 г., Канарис изпраща в някои от най-важните страни група свои хора за създаване на резиденции. В Северна и Централна Америка с такава задача е изпратен кадровият разузнавач Херман Менцел, назначен по-късно за началник на военноморското разузнаване в отдел I. Той пристига в Америка с дипломатически паспорт на името на Е. Дерп.

Невероятно, но факт: всичко това е осъществено от Канарис през първите осем месеца от поемането на работата в абвера. Внезапно контраразузнавателните служби на различни страни се сблъскват с една или друга форма на германската подривна дейност. Това говори за появата на ново ръководство в абвера. Германска агентура действува в Австрия, Чехословакия, Югославия, Швейцария, в балканските страни, във Финландия, дори в Етиопия и Япония, а особена активност проявява в Полша, Франция, Холандия, Белгия и Люксембург. Но навсякъде, където действува, работата й носи следите на прибързаност, на повърхностна подготовка и недостатъчно премислена система за внедряване на агенти. През този начален период на дейността на новия абвер агентите на Канарис още нямат достатъчно опит и бързо се провалят. В Белгия от април до декември 1935 г. са изловели 10 германски шпиони; в Англия за първи път след Първата световна война разобличават крупен германски агент; във Франция, която е буквално наводнена от германска агентура, през първите десет месеца на 1935 г. се провалят 21 агенти. Един от тях например е хванат в момента, когато измъква от сейфа във военното летище в Брон, край Лион, плановете за противовъздушна отбрана; друг е заловен, когато фотографира укрепленията в Мец; други двама — когато тършуват в документите на един военен лагер; една келнерка в Страсбург — когато разпитва войници за някои тайни, свързани с отбраната; двама във Вердюн — в момент на предаване през нощта на шифровани съобщения с помощта на фенерче.

В началото на септември Канарис, по това време вече с адмиралски чин, се среща в Мюнхен с началника на италианското военно разузнаване генерал Марио Роата и се договаря с него за най-тясно сътрудничество против общите потенциални противници. След завръщането си в Берлин Канарис, макар по всякакъв начин да хвали Роата и готовността му да сътрудничи с германците, веднага заповядва на полковник Пикенброк незабавно да създаде резиденция в Рим, да я комплектува с най-квалифицирани и опитни разузнавачи и да пристъпи към завербуване на агентура, за да държи постоянно италианците под наблюдение. Договорът за сътрудничеството на абвера с италианското разузнаване е подписан и започва да действува много преди Хитлер и Мусолини да сключат пакта за създаване на оста „Берлин—Рим“.

Още преди да се върне от Мюнхен в Берлин, Канарис отива в Берхтесгаден на най-важната за него среща, откак е постъпил на новата си работа. Той отива да докладва на Хитлер за своите постижения и да получи указания за по-нататъшната си дейност.