Ладислас Фараго
Играта на лисиците (13) (Епизоди от агентурната борба)

Иберийски „черен пазар“

На 20 декември 1941 г., две седмици след Пърл Харбър и девет дни след като Германия обявява война на Съединените щати, най-близкият помощник на Канарис полковник Пикенброк изпраща до Министерството на външните работи на Германия писмо, в което се казва:

Влизането на САЩ във войната още повече стеснява базата на разузнавателната служба на вермахта.

Във връзка с това е необходимо да се засили събирането на секретна информация в страните, които останат неутрални (Португалия, Испания, Швеция, Швейцария, Турция), за което ще бъде необходимо там значително да се увеличи персоналът на абвера.

Абверът смята за необходимо да обърне внимание на създалата се обстановка и да си запази правото в необходимите случаи да ходатайствува за включването на служители на разузнаването в германските дипломатически мисии в тези страни.

Писмо с аналогично съдържание, съставено от Канарис е изпратено на Рибентроп и от Кайтел, след което вратите на мисиите широко се разтварят пред лъжедипломатите.

Изминава съвсем малко време, а личният състав на германското посолство, например в Мадрид, вече наброява 391 чиновници, от които само 171 са в действителност дипломати, а всички останали — разузнавачи, чиито в по-голямата част от случаите се ползват с неприкосновеност и с другите дипломатически привилегии.

Канарис има сериозни основания да разшири базата на абвера в чужбина. Още през януари 1940 г., на петия месец след започването на войната, става очевидно, че Хамбург както и всеки друг пункт в Германия, съвсем не са най-подходящото място за разузнаване срещу такава островна страна като Великобритания, където достъпът дори по легален път става все по-труден. Подразделенията на абвера в Хамбург и Бремен продължават да подготвят агенти за Великобритания, но това е дълга, бавна и рискована работа, без каквато и да е било гаранция, че ще може да се прехвърлят тези агенти от Германия в Англия.

Знаейки, че след започването на войната германското разузнаване ще се сблъска с големи трудности, Канарис своевременно създава в страните, които според неговите предположения трябва да останат неутрални, няколко големи подразделения на абвера, наречени от него „кригсорганизационен“, или съкратено КО. Тези КО са най-малко шест: в Испания, Португалия, Швейцария, Швеция, Турция и Китай, при това всичките, дори в Шанхай, се занимават с шпионаж против Англия. Наистина пунктът в Китай едновременно работи против Китай, Съветския съюз и дори против съюзниците на Германия — японците. Освен това специално за разузнаване против СССР вън Виена и Варшава са създадени две подразделения с условното наименование „Вали“.

В Испания абверът се настанява още през Гражданската война, за разпалването на която Канарис изиграва важна роля. В тясно сътрудничество с испанското разузнаване, оглавявано от приятеля на Канарис генерал Кампос Мартинес, абверът покрива цялата страна с гъста агентурна мрежа, организира добри линии за връзка и създава няколко фиктивни фирми, служещи за прикритие на разузнавачите и техните финансови операции. Най-голяма е фирмата „Трансмер“, която има филиали във всички страни на Латинска Америка и в испанско Мароко. Тя се управлява от близкия приятел на Канарис белоемигранта барон Роланд Каулбарс, който се крие под името „барон Ино“. Поради добрите отношения между Канарис и Франко испанското разузнаване, така наречената „Сирена“, се превръща фактически във филиал на абвера.

Представител на Канарис в Испания е кадровият разузнавач Вилхелм Лайснер. Той се настанява в тази страна още през 1935 г. под името Густав Ленц, ръководител на фиктивната фирма „Екселсиор“. По време на Гражданската война „татко Ленц“ ръководи огромната агентурна мрежа на абвера в Испания и след победата на Франко остава там. През май 1944 г., малко преди десанта на съюзниците в Нормандия, КО-Испания наброява 717 щатни сътрудници и 600, които работят „по съвместителство“. Освен центъра в Мадрид, известен като „кантората на Ленц“, работят още осем бюра (включително няколко станции за засичане на радиопредавания и групи за дешифриране), а също така пунктове в Сан Себастиан, Барселона, Севиля, Алхесирас, Ла Линея, Танжер, Сеута, Тетуан и Мелвил.

Между служителите на „кантората на Ленц“, които имат дипломатически паспорти, са специалистите по шпионаж и диверсии, главният специалист по вербуване, началникът на действуващата агентура, ръководителят на подразделението, което се занимава със събиране на техническата информация за военната авиация, и офицерът, отговарящ за внедряването на агенти в английското и американското разузнаване. В „кантората на Ленц“ работи и група „документалисти“, която се занимава с изготвянето на всевъзможни фалшиви документи, тайнописни мастила, избухливи вещества, а също и с обработването на микрофилми и т.н. КО-Испания разполага с 360 действуващи агенти и 90 диверсанти.

КО-Португалия под ръководството на бившия австрийски разузнавач Ауенроде (който работи и под името Картсхоф) действува под прикритието на германското посолство в Лисабон и същевременно обслужва португалските колонии.

И двете подразделения имат за задача да вербуват и подготвят агенти за прехвърляне в Англия и САЩ. Лайснер не е доволен от оскъдните сведения, които получава от испанското разузнаване съгласно споразумението между Канарис и Мартинес, Ауенроде изказва недоволството си от това, което му доставят чиновниците-фашисти или подкупените чиновници от Министерството на външните работи на Португалия и португалското разузнаване. Особено лошо работи испанското разузнаване.

Скоро след окупацията на Франция германският посланик в Мадрид Щорер получава указания да изясни възможността испанската агентура в Англия да бъде предадена на абвера, но испанският министър на външните работи му заявява, че испанците нямат шпиони в Англия. Този отговор не обезкуражава Канарис, който се обръща към Франко и на 6 септември 1940 г. всички испански консули във Великобритания получават нареждане да работят за немското разузнаване и да му предоставят „подробни доклади за политико-моралното състояние на населението и резултатите от немските въздушни нападения“. След още четири дни испанският посланик бива задължен да не се ограничава с препращането на съобщенията на испанските консулства, а да докладва по въпросите, чийто списък Канарис е предал на Франко. Отговорите на тези въпроси позволяват да бъде получена информация за резултатите от германските въздушни рейдове и моралното състояние на населението на Англия, за профсъюзите и членовете на парламента, за английските летци и за военноморския флот, за положението със снабдяването на населението и за промишлената продукция.

Резултатите не оправдават очакванията. Според думите на Щорер испанските материали съдържат само „официални заявления на различни британски ведомства“.

През есента на 1940 г. Лайснер изпраща във Великобритания фалангиста Веласко, по професия журналист, който получава псевдонима „Гилермо“, с цел да създаде там самостоятелна агентурна мрежа. Прикривайки се зад дипломатическия паспорт и длъжността аташе по печата в испанското посолство в Лондон, Веласко започва да изпраща в Мадрид претенциозни доклади на политически теми. Той твърди, че основният му източник е един от заместник-министрите в кабинета на Чърчил — изгряваща звезда в консервативната партия, човек, овладян от желанието да стане неин лидер и министър-председател.

Веласко се връща в Мадрид през февруари 1941 г. В материалите на немското разузнаване той се характеризира като „агент на абвера, който се ползва с пълното доверие на англичаните“. Няколкото доклада с военноразузнавателен характер, които той донася със себе си, веднага биват препратени на ведомството на Канарис. В подробното си донесение до Берлин от 28 февруари 1941 г. посланикът Щорер по следния начин обобщава доставената от Веласко политическа информация:

Секретният агент потвърди съобщението на министъра на вътрешните работи Серано Суниер, че е възможно след войната Гибралтар да бъде даден под аренда. Съгласно донесението на същия агент неговият високопоставен британски източник не се е изказал за предаването на френско Мароко на Испания, а е говорил само за преразглеждане на границите в полза на Испания.

След завръщането на Веласко в Лондон Лайснер го назначава за ръководител на група от 12 агенти испанци. Скоро след това той на два пъти се добира до толкова важна информация, че си спечелва в абвера репутацията на един от най-добрите агенти в Англия. През март 1941 г. той изпраща отчет за разрушенията, причинени от нападенията на Луфтвафе, който получава високата оценка на разузнавателното управление на немските ВВС, а след половин година съобщава за още едни свой голям успех.

Английската армия е почти напълно разгромена по време на кратката си експедиция във Франция и след Дюнкерк се налага фактически тя да бъде създавана наново. В Берлин почти нищо не знаят за структурата и дислокацията на тази нова армия, а всички опити да бъдат получени необходимите сведения завършват с неуспех. Помага Веласко. Той просто купува от един английски офицер оригиналния екземпляр на документа за дислокацията на английската армия и през Мадрид го препраща до разузнавателното управление на германския генерален щаб.

Резидентът на английското разузнаване в Испания Бентън (който работи под прикритието на британското посолство в Мадрид) започва да подозира Веласко и решава да събере необходимите улики. Хора на Бентън, маскирани като крадци, проникват в мадридското жилище на Веласко, където намират неговия дневник и го преснимат. Записките в дневника не оставят никакви съмнения, че Веласко е ръководител на опасна група от испански шпиони на абвера.

Малко преди това Веласко се е върнал в Лондон със задачата да получи чрез завербувания от него английски офицер нови документи. След като от Мадрид го предупреждават за посещението на „крадците“, той веднага се досеща, че английските контраразузнавачи са по следите му и побързва да се махне от Лондон. За свой приемник той оставя Луис Калво — кореспондент на големия мадридски вестник „ABC“, а за предаване на информацията го свързва с чиновника от испанското посолство Хосе Вуд.

Вуд под прозвището „Пеперминт“^[1] работи за английското контраразузнаване и тутакси съобщава всичко на неговите сътрудници. Арестуваният Калво бързо си признава, бива превербуван и освободен. Най-малко от 1944 г. той работи под контрола на англичаните като ръководител на групата испански агенти и снабдява своите германски приятели с дезинформация.

В КО-Португалия, оглавявана от майор Ауенроде, един от най-доверените и ценни агенти — ръководители на група — е един немски емигрант, доста състоятелен индустриалец, пристигнал на времето в Лисабон, за да закупи стратегически суровини за Германия, а впоследствие става близък приятел на Ауенроде.

Този човек, известен в абвера като агент А-1416, а в английския „XX комитет“ като „Хамлет“, се труди за двама господари с такъв успех, че и двете страни не могат да му се нарадват. През 1941 г. той се свързва с англичаните като представител на някаква митична група антинацистки настроени офицери от вермахта, завербуван е от служителите на „XX комитет“ и се използва, за да предава на абвера английска дезинформация. В Лисабон неговата група работи за абвера под прикритието на процъфтяваща експортно-импортна фирма. Англичаните поддържат връзка с „Хамлет“ чрез двама негови делови партньори, единият от които — Малет — е представител на фирмата в Англия, а другият — Папет — периодически посещава Англия във връзка с работите на своята португалска фирма. При това „XX комитет“ така добре маскира тези пътувания, че абверът дори и не подозира истинските им причини.

„XX комитет“ редовно снабдява Малет и Папет (прозвищата им в абвера са „Фамулус“ и „Бадни“) с дезинформация за „Хамлет“, а той я предава на абвера. Англичаните много ценят този канал, защото достигащата по него до немците специално обработена „информация“ става известна на командуването на вермахта и на военния губернатор на окупирана Белгия генерал Фалкенхаузен. За да поддържа деловата репутация на фирмата на „Хамлет“, английското контраразузнаване се занимава с доста значителни търговски операции — купува и продава чрез нея големи партиди сапун, хартия, лимонтузу и т.н. Материалите на „Хамлет“ се ценят високо в абвера и не предизвикват съмнения. Въпреки това през 1941 г. след редица провали ръководството на абвера стига до извода, че Испания и Португалия са изгубили своята стойност като бази за прехвърляне на агенти. Обстоятелствата принуждават германското разузнаване да търси друга неутрална страна, откъдето би могло по-успешно да се занимава с шпионаж против Англия. Такава страна би могла да бъде Швеция.