Ладислас Фараго
Играта на лисиците (11) (Епизоди от агентурната борба)

Къщата на Масачузетс авеню

На срещата в началото на есента на 1939 г. Гьоринг и Дейвис обсъждат не само „плана за мир“, но и „възможността за поражение на Рузвелт на изборите през 1940 г.“ По думите на Дейвис Джон Луис се ползвал с такова огромно влияние в страната, че може да провали кандидатурата на Рузвелт и да провали плановете му да остане в Белия дом. Самият той, Дейвис, бил готов да вложи един милион долара от собствените си средства, за да помогне на Луис да нанесе поражение на Рузвелт. Но за избирането на нов президент, „доброжелателно настроен към Германия“, щели да бъдат необходими пет, а може би и повече милиона.

Гьоринг отговаря, че за постигането на такава цел могат да се пожертвуват и 100–150 милиона долара. Дейвис уверява събеседника си, че не разчита на някакъв приход от операцията, но че се надява, ако Рузвелт претърпи поражение, да получи поста държавен секретар.

Гьоринг докладва за замислената комбинация на Хитлер, получава неговото съгласие и възлага на Дейвис да се договори с Луис относно конкретните мерки, с помощта на които би могла да се провали кандидатурата на Рузвелт, ако последният реши да се бори за преизбирането си. Веднага след срещата си с Гьоринг Дейвис звъни на Луис във Вашингтон и тъй като се знае, че всички телефонни разговори се подслушват, в прикрита форма излага същността на преговорите.

През октомври 1939 г., щом Рузвелт се отказва да участвува в интригите около въпроса за сключването на мир според плана, който Дейвис донася от Германия, Луис веднага пристъпва към организиране на антирузвелтовска кампания. На 24 януари 1940 г. той публично рязко осъжда президента и отправя яростни нападки към „Новия му курс“. В речта си на конференцията на Обединения профсъюз на миньорите Луис препоръчва „да се въздържат от подкрепа на президента Рузвелт, да не гласуват за преизбирането му“ и „предсказва“, че президентът ще претърпи на изборите позорен провал, дори ако Националният конгрес на Демократическата партия под натиск и заплахи издигне кандидатурата му.

Конференцията на миньорите завършва на 30 януари, а след няколко дни Дейвис връчва на представител на Демократическата партия 160 хиляди долара при условие, че на националния конгрес делегацията на щата ще гласува против кандидатурата на Рузвелт. От доклада на Херцлет сега е известно, че тези пари постъпили от секретните средства, отпуснати от Гьоринг за финансиране на антирузвелтовското лоби.

Скоро след конференцията Луис в разговор с един журналист съобщава, че се отказва да подкрепи Рузвелт и за кандидат на Демократическата партия подкрепя сенатора Уилър, че за финансиране на предизборната кампания има в банката милион долара и че могъл да уговори мощните профсъюзи на железничарите и шофьорите на камиони да не подкрепят президента.

Приблизително по същото време Дейвис моли Херцлет с всички средства да ускори превеждането на германската вноска във фонда на кампанията и отново да се опита да отиде в САЩ.

Херцлет се обръща към Гьоринг и той с мъка събира от своите различни секретни фондове и от мизерните резерви от чужда валута на Германия 5 милиона долара и ги предава на разположение на Дейвис и Херцлет.

Това е огромна сума, особено ако я сравним с 50-те хиляди долара на „специалния фонд“, отпуснат от германското посолство във Вашингтон за провеждане на антирузвелтовска кампания. Дори днес, когато за тази операция се знае почти всичко, съдбата на многомилионния „фонд за кампанията“ все още си остава неясна.

Арестуваният след войната Херцлет при разпита разказал, че Гьоринг наистина събирал такава сума и че сигурен куриер — италианецът Луиджи Подеста — я пренесъл в САЩ и връчил на Дейвис, който от своя страна вложил парите в различил банки в Бостън, Ню Йорк, Сан Франциско и столицата Мексико. Но Херцлет не знаел как са изразходвани тези средства. Той е признал, че само част от тези средства са отишли за финансиране на антирузвелтовската кампания. Доколкото можахме да установим, Дейвис, Херцлет и Луис са изразходвали около 1,5 милиона долара. През декември 1941 г., след скъсването на дипломатическите отношения между САЩ и Германия, в германското посолство във Вашингтон са били открити около 3 милиона и 600 хиляди долара, но никой не е можел или не е искал да обясни произхода им.

За Херцлет да изпълни молбата на Дейвис и да отиде в Щатите не е просто нещо — би могло да се повтори предишната история: Държавният департамент да не даде виза и да не помогне никакъв фалшив паспорт. Но Гьоринг настоява и Херцлет заминава с датски паспорт, изфабрикуван за него от немското разузнаване. Така с португалски параход той пресича Атлантическия океан и слиза на аржентинския бряг, откъдето се прехвърля в Мексико. Оттук, вече със своя истински дипломатически паспорт, когато Държавният департамент не може да му откаже виза, Херцлет пристига в САЩ и веднага попада под наблюдението на агентите на ФБР. Във Вашингтон той се появява на 18 март 1940 г. и се настанява в един хотел с Дейвис. Младият и нагъл нацист, какъвто е Херцлет, поради близките си отношения с Гьоринг, важността на възложената му мисия и достъпа до петмилионния фонд се главозамайва и отношенията му с Дейвис започват бързо да се развалят.

Това първо посещение на Херцлет в САЩ продължава 26 дни. Той се запознава с хората на Дейвис, а на 27 март се състои решителната среща на немеца с Луис, с когото го свързва Дейвис (който между другото е също под наблюдението на ФБР), Луис и преди това няколко пъти е приемал вече Херцлет в помещението на Обединения профсъюз на миньорите, но без да имат възможност сериозно да обсъдят главните въпроси.

Ако се съди по показанията на Херцлет, по време на продължителния разговор на 27 март Луис потвърдил споразумението си с Дейвис. Нефтопромишленикът на свой ред също повторил онова, което вече бил казал на Гьоринг: Луис може да разчита на подкрепата на 14 милиона работници и да използва този огромен блок от избиратели срещу Рузвелт. Луис отбелязал, че това е така. Когато станало дума за предстоящите избори, Луис уверил немеца, че ако бъде издигната кандидатурата на Рузвелт, той официално ще се обяви против него.

Декларацията на председателя на КПП направила определено впечатление на Херцлет, но той бил достатъчно опитен, за да се довери само на думи. По това време той вече е успял да разбере, че в докладите си до Берлин Дейвис много преувеличавал собствените си постижения, а базата на дейността му е твърде тясна, за да може да осигури успеха на замислената кампания дори с помощта на Луис и че за това трябва да се привлече за работа германското посолство във Вашингтон, като се използват широките му контакти.

На другия ден Херцлет се свързва, както му е наредено в Берлин, с военноморското аташе на германското посолство във Вашингтон капитан Витхофт-Емден и се представя като личен пълномощен емисар на Гьоринг, пристигнал в САЩ със специална задача. На Емден това прави такова впечатление, че той веднага го завежда при временно управляващия Ханс Томсън.

Арестуваният след войната Томсън казва при разпитите: „Херцлет заяви, че познава добре Джон Л. Луис и може да оказва голямо влияние върху вътрешнополитическата обстановка на САЩ. Той добави, че чрез мистър Луис е в състояние да провали кандидатурата на Рузвелт в изборите.“

Херцлет съобщава на временно управляващия за огромния фонд, който е на негово разположение, и заявява, че би било по-сигурно, ако в посолството се присъедини към него и Дейвис и „активно подкрепи мистър Луис“.

При разпитите Томсън твърди, че след като Херцлет си отишъл, той решил да не взема никакво участие в тази авантюра и дори уж помолил Министерството на външните работи на Германия да ходатайствува пред Гьоринг да се снеме доверието от Дейвис и да се отзове Херцлет. Всъщност всичко е било другояче. Без да възразява против замислената операция, Томсън протестирал само против намесата в неговите прерогативи и заявил, че той и неговото посолство са много по-добре подготвени за организиране на такава кампания и с Луис, и без него.

Такова е положението около 12 април 1940 г., когато Херцлет, смятайки подготвителния стадий на работата си в САЩ за завършен, заминава за Мексико, за да организира контрабандните доставки на мексикански петрол за Германия, въпреки британската блокада. Германското посолство, което в продължение на две десетилетия след Първата световна война заема една и съща къща на „Масачузетс авеню“ във Вашингтон, събира политическа (чрез дипломатите) и военна (чрез военните аташета) информация, като при това счита, че не излиза извън обичайните политически рамки. През 1937 г. за посланик на Германия в САЩ е назначен професионалният дипломат доктор Ханс Хайнрих Дикхоф и обстановката в посолството рязко се изменя. Интригите и шпионажът стават всекидневна практика на посолството.

През 1938 г. правителствата на САЩ и Германия временно отзовават своите посланици и германското посолство във Вашингтон се превръща в истинска цитадела на фашизма. Дикхоф, обезпокоен, че информацията, която изпраща от Вашингтон групата на останалите там посредствени дипломати, е бедна и повърхностна, започва да търси човек, който би могъл да подобри положението. Той разбира, че за тази цел е необходим опитен разузнавач, несвързан пряко с посолството.

През лятото на 1938 г., по време на почивката си в един немски курорт, Дикхоф се запознава с един човек, който търси именно такава работа. Това е Георг Силвестър Вирек, доста талантлив поет, поклонник на Оскар Уайлд. Един от най-щастливите и хитри немски разузнавачи в САЩ по време на Първата световна война, той избира за своя професия търговията с политически тайни.

Дикхоф приема предложението на Вирек да организира във Вашингтон разузнавателната работа за немското посолство и му урежда командировка за САЩ под формата на кореспондент на един мюнхенски вестник. Това прикритие трябва да служи и за канал, по който да изпращат на Вирек средства от неподлежащия на никакви ревизии секретен фонд на Министерството на външните работи на Германия, обикновено фигуриращ като „Специална сметка на Дж.“.

Томсън значително разширява функциите на получения „по наследство“ Вирек. Поетът-шпионин съвсем не е само, както сам казва за себе си, „пропагандна кукувица, снасяща яйца вън всяко чуждо гнездо“. Томсън му възлага обработването на законодателите и политическите дейци, които оказват влияние върху формирането на общественото мнение в САЩ, за да се задълбочи разцеплението в страната и да се създаде постановка на неувереност и хаос. Но и това не е всичко. Вирек получава указание да информира Берлин относно това, „какво всъщност става в Съединените щати“, т.е. да събира особено поверителна и тайна информация. На разпита след войната Дикхоф признава, че в това се е състояла главната задача на Вирек.

Изпълнявайки задачата на Томсън, Вирек създава мрежа от информатори в най-важните органи на вашингтонската администрация и преди всичко в Конгреса. Той установява близки лични отношения с група законодатели сред изолационистите^[1] и противниците на Рузвелт, но е достатъчно умен, за да не ги компрометира с „дружбата си“. Успоредно с тази група той си създава мрежа и от платени шпиони в канцелариите на своите приятели — сенатори и конгресмени.

Томсън прекрасно разбира каква опасност крие подобна дейност на посолството и на какъв риск се подлага самият той като дипломат. В телеграми до Берлин той моли да му се разреши да провежда секретна работа, както той намери за добре, да не докладва за подробностите и да не иска да му се отчитат за разходите.

Войната в Европа нарушава връзката с посолството, осъществявана чрез дипломатически куриери, и принуждава Томсън да използва други канали. Той правилно предполага, че англичаните четат неговите шифровани донесения и съобщават съдържанието им на американците. С телеграма до германското Министерство на външните работи от 3 юли 1940 г. той моли да му се разреши да унищожи всички документи за неговите разходи за политически цели, тъй като се страхувал, че могат да попаднат в ръцете на противника, а това би било истинска катастрофа за „приятелите на Германия“

Томсън пише, че за „успеха на усилията му, насочени към задържане на Съединените щати от влизане във войната и за оказване на съответното политическо влияние“, трябва да използват „специални методи“ и да се разплащат посредством доверени и сигурни посредници. При такива обстоятелства „не трябва да разчитат на получаване на разписки“. Такова разрешение скоро се получава. Цялата преписка, отнасяща се до тайните операции на посолството, е унищожена и по-нататък паричните плащания стават без разписки.

Томсън смята, че е скрил следите на своята дейност, но греши. На 18 юли например със строго секретна телеграма той подробно съобщава как след продължителни преговори сенаторът от щата Северна Дакота Джералд Ней се съгласил да разпрати на „сто хиляди специално подбрани лица“ текста на една от речите си, която немците смятали за образец на прогерманската пропаганда. Томсън особено подчертава, че това „мероприятие се оказа трудно и твърде деликатно, тъй като политическият противник на президента, сенаторът Ней, се намира под внимателното наблюдение на тайната полиция“. Съобщението си Томсън завършва с обичайния постскриптум: „Оригинала унищожих.“

В Берлин обаче не унищожават съобщението и сега то се пази в Националния архив на САЩ под серийния номер 897 в папка 291 872 заедно с документите на германското Министерство на външните работи, заловени от съюзниците, и безкрайно многото други книжа, оцелели въпреки надеждите на Томсън. Именно затова и съществува възможността да се възстанови от начало до край тайната дейност на Томсън, т.е. до декември 1941 г., когато с нападението на японците върху Пърл Харбър и с обявяването на война Хитлер на Съединените щати се слага край на този период от американо-германските отношения.

 

 

Веднага след като посолството получава за своя секретен фонд 50 хиляди долара, Томсън възлага на Вирек да разработи плана на кампанията, която да окаже влияние върху конгресите на политическите партии през 1940 г. и върху следващите президентски избори. Вирек бързо представя такъв план. Той предвижда не само да се създаде опозиция срещу преизбирането на Рузвелт, но и да се подкрепи американския изолационизъм. Като изпраща плана за утвърждаване в Берлин, Томсън настоява за незабавен отговор, защото поредният конгрес на Републиканската партия трябва да се състои във Филаделфия след по-малко от две седмици. Според съобщението на Томсън Вирек разработил за конгреса специални мероприятия, представляващи по неговата характеристика „добре замаскиран пропаганден блиц“ с две главни точки:

1. Добре известен конгресмен-републиканец, работещ в постоянен контакт с аташето по печата на посолството Шремпел, ще покани 50 републикански конгресмени-изолационисти да прекарат три дни на партийния конгрес, за да могат да обработват делегатите на конгреса в полза на изолационистката външна политика. За това ще са необходими 3 хиляди долара.

2 Същият конгресмен е готов да създаде специален комитет на Републиканската партия, който в продължение на цялата работа на конгреса срещу заплащане ще публикува в главните американски вестници обръщение на цялата страница с изразителния призив: „Да не позволим Америка да влезе във войната!“

Стойността на тази кампания е около 60–80 хиляди долара, но Томсън уверява Берлин, че половината от тази сума „по всяка вероятност ще заплатят нашите републикански приятели“.

С телеграма от 17 юни Берлин одобрява плана и само след два дни Томсън съобщава на Министерството на външните работи, че „за Филаделфия заминават 50 конгресмени, за да запознаят делегатите на партийния конгрес с нашите възгледи“.

На 25 юни, в навечерието на приемането на избирателната програма от конгреса, във вестник „Ню Йорк таймс“ се появява обръщение, адресирано към делегатите на конгреса на Републиканската партия, към американските майки, към трудещите се, фермерите и ветераните от войната, в което между другото се казва:

Спрете военната машина! Спрете подпалвачите на война! Спрете Демократическата партия, която е партия на войната и против волята на американския народ ни води към война!

Обръщението уж било заплатено от някаква си организация, наречена „Комитет против участието на Америка в чуждестранните войни“. От германските документи става ясно, че комитетът е бил създаден от Вирек. След войната се обяснява по различен начин кой тогава е платил за обръщението. Според едни данни то е било заплатено изцяло от комитета, а Томсън твърди, че посолството внесло част от стойността — 3 хиляди долара.

След конгреса Томсън съобщава в донесенията си, че могъл да постигне да бъдат включени в избирателната платформа на Републиканската партия няколко точки, явно благоприятни за немците.

Умело използвайки технически похвати — пише той на 3 юли, — изолационисткото крило на Републиканската партия постигна успех в обосновката на външната политика на своята партия въз основа на принципите, които кандидатът за президент Уилки се задължи да спазва.

Според Томсън най-важните от тези точки са следните:

1. Републиканската партия решително се обявява против въвличането на нацията във война.

2. Републиканската партия се изказва за „американизъм, готовност за военни действия и мир“.

Томсън откровено заявява, че именно той е автор на тези точки, „взети почти дума по дума от ефектното обръщение в американската преса, публикувано по наша инициатива“.

Щом завършва конгресът на Републиканската партия, Томсън, Щремпел и Вирек се заемат с конгреса на Демократическата партия.

Аташето по печата Щремпел се погрижи няколко надеждни конгресмени-изолационисти да заминат за Чикаго с намерение да повлияят на делегатите и да постигнат поне формално включване в избирателната платформа на Демократическата партия на задължението за неучастие в европейската война — съобщава Томсън.

Според думите му тези конгресмени ще използват вече изпитаното, оправдало се и ефектно обръщение, публикувано срещу заплащане. Вирек съставил за демократите същото обръщение, както и за републиканците, като само изменил призива:

Не допускайте Демократическата партия, известна в историята като партия на ненамесата, против волята на 93 процента от американците да се превърне в партия на намесата и войната!

На 15 юли обръщението се появява във вестник „Чикаго трибюн“.

Зает с интриги от подобен род, Томсън не обръща особено внимание на дейността на Дейвис и неговата компания. А през това време бързото развитие на събитията, издигането на кандидатурата на Уилки от републиканците и вероятността за издигане на кандидатурата на Рузвелт от демократите подтиква Джон Луис към по-решителни действия. Дейвис на свой ред настоява Херцлет да пристигне в САЩ възможно най-скоро. Немецът изпълнява молбата му, но този път остава в Щатите само четири дни. Усиленото следене на Луис и Дейвис, подслушването на телефонните разговори и цензурирането на кореспонденцията им, както и строгото наблюдаване на самия Херцлет толкова изплашват последния, а Дейвис до такава степен го разочарова, че той преценява по-нататъшното си присъствие в САЩ за безполезно и скоро се измъква в Мексико. Тук свършва и неговата роля в описваните събития.

Заминаването на Херцлет предизвиква у Дейвис чувство на облекчение. Той вече не се нуждае от помощта на немеца. През времето между двете посещения на Херцлет в САЩ, Дейвис съумява да укрепи положението си в абвера, да се превърне в особено доверен агент-груповик със собствена шпионска мрежа и със свои независими линии за връзка с Берлин с помощта на шифрите на германския военноморски аташе и германската мисия в столицата на Мексико.

Като използва широко собствената си международна фирма и контактите си в Англия и Франция, Дейвис лесно получава необходимата му информация. Доколкото САЩ формално остават неутрални, той може свободно да посещава страните, в които немците нямат достъп.

Дейността на Дейвис в тази насока започва на 16 май 1940 г., когато един от неговите делови партньори, известен в абвера с прякора „Макдоналд“, се отправя на обикновено на пръв поглед пътешествие из Европа, а всъщност тръгва да предаде събраната и зашифрована от Дейвис информация. „Макдоналд“ успешно се промъква през британската блокада и проверки и връчва материалите на германския генерален консул в Генуа, а той незабавно ги препраща в абвера.

Приблизително по същото време първият вицепрезидент на фирмата на Дейвис и ръководител на задграничните му операции Хенри Уилсън се намира в Париж и Лондон, където изпълнява определени поръчения на Дейвис. На път за САЩ Уилсън тайно остава известно време в Рим и предава събраната в Англия и Франция информация на специалния човек за връзка, изпратен от германското разузнаване в Берлин.

На 25 май 1940 г. Уилсън се среща в столицата Мексико е високопоставен сътрудник на абвера, означен в намерените документи само с псевдонима Фриц, и получава от него цял списък със задачи, които трябва да изпълни в Англия и Франция. Този път пребиваването на Уилсън в британската столица е особено резултатно благодарение на близките отношения на Дейвис с шотландския индустриалец лорд Инверфорт, занимаващ се с производство на боеприпаси и самолети. И самият Инверфорт, и неговият зет, морският офицер в оставка Лангтън Джонс, са прекрасно осведомени за състоянието на британската военна промишленост, а зет му, освен всичко друго, притежава и широки познания в областта на военните и военноморските проблеми.

Инверфорт и Лангтън Джонс познават Уилсън само като най-близък делови партньор на Дейвис и не подозират, че е немски шпионин. А Уилсън всеки път, когато се връща от Лондон в САЩ, спира за малко в Мадрид, където именно връчва събраната информация или на очакващия го Фриц, или на специалния човек за връзка, минаващ за представител на фирмата на Дейвис в Испания.

Избирателната кампания в САЩ достига най-високо напрежение към октомври 1940 г. Още в началото на юни Джон Луис публично се задължава да поддържа като кандидат за президентския пост сенатора Б. Уилър срещу кандидатурата на Рузвелт, издигната още при първото гласуване на конгреса на Демократическата партия. Както съобщава Томсън на своето Министерство на външните работи, Луис, влизайки в съглашение с Уилър, се задължил „да създаде от недоволните демократи трета партия — партия на мира“.

Яростни предизборни нападки на Луис срещу Рузвелт се съдържат например в неговата реч от 30 юли, произнесена на конгреса на Обединения профсъюз на работниците от автомобилната промишленост. Към октомври антирузвелтовската кампания на Томсън се слива с друга такава кампания, провеждана от дуета Дейвис—Луис. По това време САЩ, както и предполага Вирек, навлизат в период на дълбока политическа криза, предизвикана от целия ход на подготовката за президентските избори. Използването на „мръсни“ методи е обикновено нещо за американския политически живот, но този път оказва влияние и един нов елемент — призракът на войната. Както по-късно пише едни политически наблюдател, в избирателната кампания от 1940 г. се чувствува панически страх от войната.

В известна степен това е естествена реакция на развитието на събитията в Европа, където Хитлер побеждава, без всъщност да срещне каквато и да е било съпротива. Но атмосферата на страх, сгъстила се над страната, в значителна степен е създадена изкуствено от немците. Много гръмки предизборни лозунги, изразяващи уж надеждите на американския народ, в действителност, както става ясно от немските архивни документи, са изобретени и подхвърлени на американските политикани от Вирек. Именно той автор и на двете фрапантни фрази, използвани от политиците в техните речи, а след това подхванат от милиони американци. В едната от тях, за първи път произнесена от сенатора Уилър, се казва, че ако Рузвелт се намеси във войната в Европа, „всеки четвърти американски младеж ще се превърне в мъртвец“. Втората съдържа явно лъжливото твърдение, че „американските младежи вече плават с военни транспортни средства за Европа“.

Около октомври групата пропагандисти — помагачи на Вирек, вече обхваща 24 сенатори и конгресмени. Някои от тях съзнателно сътрудничат с него, а други той ловко използва за своите цели. Приятелите и марионетките на Вирек в Конгреса, като използват правото си на безплатна кореспонденция, разпращат на избирателите стотици хиляди писма с предупреждение, че преизбирането на Рузвелт означава война, а „войната означава загиване на оная Америка, която ние познаваме“. В няколко донесения до Берлин Томсън се хвали, че по негова инициатива конгресмените са разпратили милиони подобни писма и 1173 хиляди екземпляра с различни текстове, напечатани в „Бюлетин на Конгреса“, което е заслуга на Вирек.

В такава сложна и напрегната обстановка Луис след поредната консултация с Дейвис решава да нанесе решителния удар. На 21 октомври Дейвис, като се представя за личен представител на Джон Л. Луис, звъни на най-големите нюйоркски радиопредавателни станции и купува за него време в 322 радиостанции. На въпроса, кой ще плати изказването, Дейвис отговаря, че сметките трябва да се изпращат направо на мистър Луис.

Когато на 25 октомври вечерта Луис се изказва по радиото, освен всичко останало, той заявява:

Целта на Рузвелт е война. Ако той бъде преизбран, аз ще приема това като израз на доверие към него и на конгреса на производствените профсъюзи през ноември ще си подам оставката.

Думите на председатели на КПП прозвучават като заплаха, която трябва да стресне милиони американски избиратели и да ги накара да гласуват против Рузвелт. (Изказването на Луис струва 60 хиляди долара, но от тях той заплаща само 15 хиляди, а останалите внася Дейвис от секретните средства, отпуснати от немците.)

Това е последното предизборно изказване на Луис, но немците смятат, че той разполага с още някои резерви. На 30 октомври, само шест дни преди изборите, Рибентроп телеграфически изпраща на Томсън копие от донесението на полския посланик във Вашингтон от 7 март 1939 г., намерено от немците сред заграбените архиви на полското Министерство на външните работи във Варшава. Посланикът излагал съдържанието на разговора си с посланика на САЩ във Франция Булит, който, очевидно със съгласието на Рузвелт, уверил поляка, че в случай на война президентът е готов да окаже на съюзниците, включително и на Полша, всякаква помощ. Според Рибентроп телеграмата на полския посланик била неоспоримо доказателство, че Рузвелт е „подпалвач на война и престъпник-лицемер“. Рибентроп предлага на временно управляващия да осигури най-широко разпространение на този документ с помощта на радиото и пресата.

По поръчение на Томсън издателят на неделния вестник „Ню Йорк инкуайър“ Уилям Грифин — един от платените агенти на Вирек — за 5 хиляди долара на 1 ноември напечатва под огромно сензационно заглавие телеграмата на полския посланик отначало в своя вестник, а след това и в специалното издание на същия брой с тираж от 250 хиляди екземпляра. Статията с телеграмата правят известно впечатление, но „избухване на бомба“ (както Томсън докладва на Рибентроп) не става. Рузвелт и държавният секретар я опровергават, а след изборите изобщо я забравят.

Но ето че всичко свършва — речите, кампанията, изборите. На поредния конгрес на КПП Луис си дава оставката, а след девет месеца от сърдечен пристъп умира Дейвис — разочарован и компрометиран. Нацистите претърпяват поражение в опитите си да не допуснат преизбирането на Рузвелт. Но Томсън не слага оръжие.

Оглавявайки посолството, той не разчита само на Вирек и неговата политическа агентура. Веднага след като започва войната в Европа, Томсън създава две отделни тайни мрежи „за защита на германските интереси“, в случай че САЩ се обединят с Англия и Франция срещу Германия или че скъсат дипломатическите си отношения с райха.

Първо, той организира група от чуждестранни журналисти, представящи вестници на онези страни, които според него трябва да останат неутрални. Като обещава всекиго солидно за онова време месечно възнаграждение от 350 долара, той ги убеждава да станат негови епизодични осведомители, преди всичко във Вашингтон и Ню Йорк.

Второ, успява да създаде на цялата територия на Съединените щати агентурна мрежа от 47 „абсолютно сигурни агенти“, готови в случай на необходимост да организират шпионски групи. Четирима от тях действуват във Вашингтон, трима — в Ню Йорк, останалите в различни щати: тринадесет — в Илинойс, трима — в Уисконсин, четирима — в Минесота, трима — в Луизиана, петима — в Тексас, шестима — в Мисури, по един — в Индиана, Небраска, Айова, Флорида, Джорджия и в щата Вашингтон.

Томсън е опитен разузнавач. С пълно основание той смята за главна задача на своята „секретна дипломация“ систематичното наблюдаване на Рузвелт, избран за трети мандат, тъй като президентът на формално неутралните САЩ понякога взема важни решения, които имат пряко отношение към военните мероприятия на Хитлер. Затова Томсън се стреми колкото е възможно повече да знае за плановете и намеренията на Рузвелт, а също и да научава за неговите решения още в процеса на подготовката им.

Томсън успява да намери във вашингтонските джунгли няколко души, имащи достъп до „коридорите на властта“ или до държавните тайни и готови да ги споделят срещу определено възнаграждение. Най-важният от тях е, както съобщава Томсън, приятелят на министъра на правосъдието Омир Къмингс. Чрез този агент немецът получава твърде много важни сведения. Така например на 11 юни 1940 г. Томсън докладва в Берлин, че според донесението на неговия „сигурен осведомител“ в разговор с министъра на правосъдието Рузвелт изложил намеренията си по следния начин:

1. При създалата се военна ситуация президентът ще използва всякакви юридически „вратички“, за да заобиколи закона за неутралитета и да оказва на съюзниците всевъзможна помощ.

2. Ако войната се проточи, той ще вземе мерки за създаване в страната на запаси от въоръжение и за разгръщане на американската армия и ще ги предостави на разположение на съюзниците.

3. Ако войната свърши скоро и Англия и Франция претърпят поражение, САЩ в продължение на две години ще запазят мирните си отношения с Германия, а през това време ще разгърнат своята армия, военноморския си флот и военновъздушните сили, колкото и да им струва това.

4. Ако немците някога нападнат Канада, владенията на Англия или Франция в Западна Индия, САЩ незабавно, независимо от готовността си, ще обявят война на Германия.

Томсън разполага с още един, дори по-ценен източник на информация. Както вече знаем, Тайлър Кент, шпионинът в американското посолство в Лондон, е разобличен и арестуван през май 1939 г., но немците продължават да получават почти дословни копия на Рузвелтовите телеграми, особено на тези, които президентът си разменя с посланика на САЩ във Великобритания Джоузеф Кенеди. Те постъпват от Томсън във Вашингтон и след разобличаването на Кент.

Донесенията на Кенеди дават възможност на Томсън да прецени способността на Великобритания да продължи войната и характера на разрушенията, причинени от въздушните бомбардировки над Англия през есента на 1940 г. Той препраща в Берлин цяла серия съобщения на Кенеди с описание на „потресаващите резултати от немските въздушни нападения над пристанищата, летищата и военните предприятия“. На 30 септември 1940 г. Томсън изпраща в Берлин телеграмата на Кенеди, в която посланикът панически предупреждава Рузвелт, че с „Англия е свършено“. Томсън се позовава на своя източник — „познатия ни надежден информатор“.

Вече след войната Държавният департамент разследва това дело, но както и в някои други случаи, резултатите от него не са публикувани. Но разследването, предприето от автора на тази книга и включващо един скромен по своите резултати разговор със самия Томсън през 1966 г., позволи да си съставим известна представа как е ставало всичко това.

Германският дипломат-шпионин се сдобил с агент, работещ в шифровалния отдел на Държавния департамент, и получавал оттам — от първа ръка — информация за най-важните тайни на САЩ.

Как ставало това? Според Томсън той получавал информацията от „надежден и проверен агент“, който бил близък със завеждащия бюрото за шифроване на Държавния департамент. Отношенията им били толкова близки, че завеждащият разрешавал на своя приятел да се запознава с телеграфните донесения и вероятно да копира най-важните от тях.

Човекът, допуснал изтичане на секретни материали, е един от старшите чиновници на кодошифровалния отдел на Държавния департамент Джоузеф П. Даген. През онези напрегнати дни изолационистки настроеният Даген позволил на своя близък приятел с възгледи като неговите да участвува в обсъждането на телеграмите, получавани от посланика Кенеди. Някои от тях, имащи отношение към възлови въпроси на войната и мира, той вземал в къщи и без да подозира, че приятелят му е немски шпионин, не възразявал, когато той снемал копия уж за да ги покаже на някои законодатели, които „имат право да знаят какво става“.

По-голямата част от немските документи, отнасящи се до това дело, е унищожена. Но от запазилите се материали се вижда, че Томсън е получавал такива материали най-малко от октомври 1939 г. до края на април 1941 г. Например той съобщил в Берлин подробното съдържание на много важните донесения на Кенеди от 22 октомври 1939 г., от 3 април, 19 август и 30 септември 1940 г.

През есента на 1940 г. американците успяват да разшифроват японската дипломатическа криптосистема, която се базира на използването на „Машина-Б“ и се смята за абсолютно надеждна. Тъй като по това време всички други японски кодове и шифри са вече разкрити, сега американското правителство получава достъп до цялата японска дипломатическа кореспонденция, която му се удава да залови. Тази операция, получила условното название „Магик“, се държи в най-строга тайна, защото се предполага, че японците не знаят за успеха на американските дешифровчици. В Държавния департамент достъп до разшифрованите японски телеграми трябва да има само държавният секретар Хел, но той нарушава всички инструкции и ги показва най-малко на шестима свои помощници, а те — на още четирима чиновници от далекоизточния отдел, и т.н.

На 29 април 1941 г. Томсън телеграфира в Берлин:

„От абсолютно сигурен източник научих, че Държавният департамент има ключ за японската шифровална система и може да дешифрира телеграмите от Токио до посланика Намура във Вашингтон, съдържащи донесенията на посланика в Берлин Ошима.“

Няма съмнение, че този „абсолютно сигурен източник“ е приятелят на завеждащия шифровалния отдел.

Предупреждението на Томсън е незабавно предадено в Токио, а немците усилват мерките за безопасност при контактите си с японския посланик в Берлин. А самите японци се ограничават с повърхностно разследване, тъй като са решили, че тяхната шифровална „Машина-Б“ е както и по-рано „абсолютно сигурна“.