П. Г. Удхаус
Чичо Фред през пролетта (6)

6.

Методът на лорд Емсуърт, когато разказваше история, се състоеше в многократно повторение на всички маловажни факти и непрекъснато отклоняване от основната тема на разказа с цел да предостави на слушателя си напълно излишни, но затова пък обстоятелствени личностни характеристики на различните участници в него, поради което обядът беше почти привършил, преди той да успее да изложи пред събеседника си същественото, отнасящо се до Императрицата на Бландингс. Когато най-сетне го стори, намести пенснето си и погледна с надежда през масата.

— Какво би ме посъветвал, драги Икнъм?

Лорд Икнъм замислено прегриза солетата, която държеше.

— Ами очевидно трябва да се вземат незабавни мерки по всички възможни канали, но въпросът е какви.

— Точно така.

— Имаме — започна лорд Икнъм, като илюстрира мисълта си с помощта на нож, репичка и парче хляб — една свиня, една сестра и един херцог.

— Да.

— Херцогът иска свинята.

— Тъй.

— Сестрата казва, че трябва да я получи.

— Точно така.

— Свинята несъмнено би предпочела изобщо да не участва в сделката. Много добре. До какво заключение стигаме?

— Не знам — отвърна лорд Емсуърт.

— Стигаме до заключението, че цялата същност е съсредоточена върху свинята. Елиминирай свинята и ще зърнеш светлина в тунела. „Какво, няма свиня ли?“ — ще си каже херцогът и след кратко естествено раздразнение ще насочи мислите си другаде — не знам къде, но към някое от нещата, за които си мислят херцозите. Трябва да са хиляди. Това ни поставя пред простичкия проблем — как съществуващото положение, което бих нарекъл „плюс свиня“, да прерасне в положение „минус свиня“? Има само един отговор, драги ми Емсуърт. Свинята трябва тайно да се скрие на сигурно място и да се държи там, докато херцогът хвърля къчове.

Лорд Емсуърт, както винаги при сблъсък с проблем, позволи на долната си челюст волно да се вее.

— Но как? — запита той.

Лорд Икнъм одобрително го изгледа.

— Точно това очаквах да кажеш. Знаех, че острият ти като бръснач мозък веднага ще стигне до сърцевината на въпроса. Е, няма да е трудно. Ти и някой съучастник се промъквате в тъмна доба и единият теглейки, другият бутайки, натоварвате животното на подръчно превозно средство и го изпращате в семейното ми имение, където за него ще се грижат като за любимо дете, докато си готов да го приемеш отново в лоното си. Пътят от Шропшир до Хампшир е дълъг, разбира се, но тя ще може да спира от време на време да се подкрепя с тричави смески и отбрани жълъди. Единственото, което трябва да решим, е кой ще влезе в ролята на съучастника. На кого можеш да се довериш в Бландингс?

— На никого — бързо отсече лорд Емсуърт.

— О? Това създава нови пречки.

— Предполагам, че не би се съгласил да дойдеш лично?

— Много бих искал и точно това щях да предложа сам. Но за нещастие съм под строгата възбрана на жена си да напускам Икнъм. Трябва да спомена, че жена ми вярва в силното централизирано управление.

— Но ти не си в Икнъм.

— Така е. Началството замина и в момента играя хоро. Но често съм я чувал да споменава приятелката си лейди Констанс Кийбъл и ако дойда в Бландингс, лейди Констанс рано или късно неминуемо ще й разкрие този факт. Може би чрез някое мимоходом направено споменаване в писмо, като например колко е била очарована най-сетне да се запознае с този стар размирник и как посещението ми е разведрило дома й. Схващаш ли мисълта ми?

— О, да. Да, по дяволите, да.

— Домашният ми престиж и без това се търкаля в прахта и едно доказано нарушение ще ме злепостави допълнително така, че да не мога изобщо да стъпя на крака.

— Ясно.

— Но смятам — продължи лорд Икнъм, като захрупа репичката, играла ролята на лейди Констанс, — че има решение на проблема. Винаги има решение. Трябва да поверим нещата на Горчицата.

— Коя горчица?

— Много скъп и ценен стар мой приятел. Името му е Пот Горчицата. Напълно съм сигурен, че ако наблегнем на това как и за него ще има нещичко, той ще е очарован да отмъкне свинята. Горчицата винаги е готов да закръгли банковата си сметка. Възнамерявах да му се обадя след обяда и да подновим старото си познанство. Би ли искал да дойдеш с мен и да го убедиш?

— Възхитителна идея. Далеч ли живее?

— Не, съвсем наблизо. В квартала около площад Слоун.

— Запитах те, защото в три часа имам среща със сър Родерик Глосъп. Кони ме накара да го поканя на обяд, но проклет да съм, ако го направя. Познаваш ли психиатъра сър Родерик Глосъп?

— Само бегло. Неотдавна седях до него на една официална вечеря.

— Бил много добър психиатър.

— И той така ми каза. Говори много топло за себе си.

— Кони иска да го заведа в Бландингс, за да държи под око херцога, и той ми определи среща в три. Обаче горя от нетърпение да видя онзи Пот. Ще имам ли време?

— О, разбира се. И ми се струва, че намерих изход от задънената улица. Ако трябваше да вмъкнем Горчицата в дома ти в качеството му на гост, доста бих се чесал по главата. Но в този случай той би могъл да отседне в местната странноприемница и да се задоволи само с външната работа. Няма да се наложи дори да го каниш на вечеря. Единствената опасност, която съзирам, е способността му да въвлече свинята ти в някое приятелско залагане и да й отнеме и последната картофена обелка. Все пак ще трябва да поемем този риск.

— Разбира се.

— Риск печели, риск губи, а?

— Точно така.

— Тогава да пропуснем кафето и да вървим при него. Вероятно ще заварим там племенника ми Понго. Чудесно момче. Ще ти хареса.

 

 

Понго Туисълтън пристигна в резиденцията на Клод Пот точно когато лорд Емсуърт и гостът му излизаха от Клуба на заслужилия консерватор и още в първите пет минути се опита да му изкрънка десет лири. Защото, макар Хорас Дейвънпорт да му беше гарантирал покритие на загубите от хазарта, в случай че успее да укроти Рики Гилпин, Понго не можеше да забрави състоянието си на финансова инвалидност и усещаше, че не бива да оставя камък непреобърнат, за да си осигури част от най-насъщното.

Но бързо разбра, че в лицето на детектива от Уилбърхам Плейс 6, площад Слоун, е намерил един от Недосегаемите — човек, на когото дори известният скъперник Уфи Просър би свалил шапка. Господин Пот започна с обръщението на Полоний към Лаерт, което владеят наизуст изненадващо много хора, които не бихте заподозрели в задълбочено познаване на творчеството на Шекспир, и завърши със заявлението, че даването на пари назаем винаги го оставяло с чувството, сякаш гали кадифе в обратната посока, и поради това никога не би дал заем на Понго, защото прекалено високо ценял приятелството му. Най-сигурният начин да се отвори пропаст между приятели, поясни господин Пот, бил единият приятел да постави другия приятел във финансова зависимост.

Поради това, когато няколко минути по-късно лордовете Емсуърт и Икнъм влязоха, те завариха леко напрегната атмосфера. И макар взаимните любезности между граф Икнъм и Клод Пот временно да поразведриха мрачността, облаците отново се събраха, когато господин Пот, след като изслуша предложението на лорд Емсуърт, със съжаление отклони поканата да има нещо общо с измъкването на Императрицата от кочината й и скриването й в Икнъм Хол.

— Не мога, лорд Е.

— Ъ? Но защо?

— Не съответства на достойнството на професията ми.

Лорд Икнъм възрази срещу подобно надменно отношение.

— Не ми дрънкай подобни глупости, Горчица. Ти и достойнство! Никога не съм чувал подобна нелепост.

— Човек трябва да се уважава.

— Какво общо има самоуважението? В отмъкването на свине няма нищо infra dig^[1]. При други обстоятелства лично щях да се заема, без да ми мигне окото. А съм един от най-надменните мъже в Хампшир.

— Е, между нас да си остане, лорд И. — рече Клод Пот, като отхвърли преструвките и излезе на чисто, — има друга причина. Веднъж бях ухапан от свиня.

— Не може да бъде.

— Може, сър. И оттогава изпитвам ужас от тези животни.

Лорд Емсуърт побърза да изтъкне, че въпросната свиня е специален случай.

— Императрицата не може да ви ухапе.

— Нима? Къде пише?

— Кротка е като агънце.

— Веднъж ме ухапа и агънце.

Лорд Икнъм беше впечатлен.

— Какво необикновено минало имаш, Горчица. Истински вихър от преживелици. Някой ден трябва да се отбиеш и да ми разкажеш за някои от нещата, които не са те хапали. Е, щом отказваш работата, няма как. Но съм разочарован от теб.

Господин Пот тихичко въздъхна, но беше очевидно, че не възнамерява да отстъпи от позицията на гражданско неподчинение.

— Сега ще се наложи да направим оглед на положението от друг ъгъл. Емсуърт, ако искаш да се видиш с Глосъп в три часа, трябва да тръгваш.

— Ъ? О, а, да. Вярно.

— Напускате ли ни, лорд Е? — обади се господин Пот. — В каква посока сте?

— Имам среща на улица Харли.

— Ще ви придружа — рече господин Пот, който си беше набелязал завеяния граф като идеалния човек, с когото да поиграе на Персийски монарси и пожела да циментира познанството си с него. — Трябва да се видя с един човек в тази посока. Бихме могли да наемем такси.

И той придружи почтително лорд Емсуърт до вратата, а лорд Икнъм остана мрачно замислен.

— Пречка — отбеляза той. — Непредвидена пречка. Разчитах на Горчицата. Все пак, ако човек е бил хапан от свиня, възгледите му относно връзките му със свине неминуемо са предубедени. Но как, по дяволите, човек може да бъде ухапан от свиня? Струва ми се, че човек и свиня дори не биха могли да се срещнат на такава нога. Но явно това е положението. А какво става с Поли? Няма и помен от нея. Излязла ли е?

Понго се надигна от канапето.

— Пот ми каза, че е в стаята си. Облича се или нещо подобно.

Лорд Икнъм се приближи до вратата.

— Ехооо! — извика той. — Поолии!

Отнякъде далеч долетя гласче, което дори мрачният Понго определи като сребристо.

— Какво?

— Ела тук, искам да те видя.

— Кой е?

— Фредерик Олтамонт Корнуолис Туисълтън, Пети граф на добрия стар Икнъм. Нима си забравила достопочтения си чичо Фред?

— Ооо! — извика сребристото гласче. Дочу се топуркане в коридора и облечена в кимоно фигура се втурна в стаята.

— Чичо Фреед! Как се радвам да те видя!

— Уверявам те във взаимността си, мила. Колко си пораснала!

— Ами минаха шест години.

— Така е, за Бога.

— Хубав си както винаги.

— Дори повече. А ти си по-красива отвсякога. Но какво е станало с краката ти?

— На място са.

— Да, но когато те видях за последен път, бяха дълги към два метра, като на жребче.

— Бях в особена възраст.

— Вече не си. На колко си години, Поли?

— На двайсет и една.

— Бог да те благослови, момичето ми.

Лорд Икнъм потупа ръката й, прегърна я през кръста и нежно я целуна. Понго го доядя, че сам не се сети за това. Помисли си нещастно, че винаги става така. В хода на предишни техни съвместни приключения, ако изобщо се стигаше до целуване, потупвания на ръце или прегръдки през кръста, винаги по-чевръстият му чичо го изпреварваше и се заемаше с тях. Покашля се недоволно.

— О! Забравих, че си тук — рече лорд Икнъм извинително. — Госпожица Поли Пот… Племенникът ми такъв, какъвто е — Понго Туисълтън.

— Приятно ми е.

— И на мен — измънка Понго.

Говореше малко прегракнало, защото за пореден път се бе влюбил от пръв поглед. Сърцето на Понго Туисълтън винаги беше с широко отворени врати и лозунг: „Добре дошла“, ясно изписан на изтривалката, та човек никога не знаеше коя ще е следващата. През последните няколко години на кратки интервали се беше влюбвал от пръв поглед поне в двайсет най-разнородни момичета, но докато гледаше това като щраус, опулил се срещу дръжка на врата, му се стори, че тя е най-достойната. В нея имаше нещо, което я различаваше от другите наемателки на сърцето му.

Не защото беше дребничка, а досегашната трупа се състоеше предимно от високи и стройни. Не бяха и сивите нежни очи, защото досега вкусовете му го тласкаха към черни, смели и святкащи. Беше нещо в личността й, някаква приветливост, непосредственост, отсъствието на онова напудрено съвършенство, към което другите бяха тъй привързани. Това момиче беше уютно, момиче, с което можеш да споделиш неприятностите си. Можеш да положиш глава в скута й и да я помолиш да я погали.

Не че го направи, разбира се. Само запали цигара.

— Няма ли… да седнете? — запита той.

— Това, което всъщност ми се прави — отвърна Поли Пот, — е да легна и да си отспя. Направо съм развалина, чичо Фред. Бях на крак цяла нощ. Снощи ходих на бал.

— Знаем всичко за среднощните събития, дете мое — осветли я лорд Икнъм. — Тъкмо затова сме тук. Идваме от името на Хорас Дейвънпорт, който е в състояние на тревога и безпокойство поради недружелюбното отношение на твоя млад човек.

Момичето се засмя с веселия чистосърдечен смях на младостта. Понго си припомни, че също се беше смял така в дните, когато не се виждаше толкова често с чичо си Фред.

— Снощи Рики беше забележителен. Трябваше да го видите как подскачаше, за да избегне копието на Хорас.

— Заплашил е да му счупи врата.

— Да, спомням си, че каза нещо в този дух. Рики все иска да троши хорските вратове.

— И бихме желали веднага да се свържеш с него и да го убедиш, че това не се налага, защото поведението на Хорас спрямо теб винаги е било джентълменско и почтително, с две думи, безупречно до последната капка. Не знам дали общественото зло, с което си се обвързала, някога е чувало за сър Галахад, но ако е, внуши му, че сърцето на онзи съвършен рицар би станало по-чисто, ако беше усвоил туй-онуй от Хорас.

— О, вече всичко е наред. Успокоих Рики и той прости на Хорас. Да не би Хорас да се тревожи?

— Подобно твърдение не е преувеличено. Хорас действително се тревожи.

— Ще му се обадя да го успокоя.

— И дума да не става — отсече лорд Икнъм. — Понго ще поеме нещата в свои ръце и ще действа като твой посредник. Ще те отегча, ако вляза в подробности защо се налага това, но можеш да ми вярваш, че е от съществено значение. Понго, ти по-добре отприпкай да върнеш розите по бузките на Хорас.

— Добре.

— Колкото по-бързо вземеш чека, толкова по-добре. Тичай. Аз ще остана да понауча нещо от Поли. Чувствам, че ми дължи обяснение. Само да обърна гръб, и тя тръгва да се сгодява за млад грозник, който май притежава по-нечовеколюбиви черти и от ловец на черепи от остров Борнео. Поли, разправи ми всичко за твоя младеж — започна лорд Икнъм, когато вратата се затвори. — Явно много си падаш по него. Къде го откри? На Дяволския остров?

— Една вечер той доведе татко вкъщи.

— Искаш да кажеш, че татко ти го доведе вкъщи?

— Не, не искам. Татко не можеше да върви и Рики фактически го носеше. Оказа се, че татко бил нападнат на улицата от някакви мъже, преизпълнени от неодобрение спрямо него… не знам защо.

Лорд Икнъм си помисли, че би могъл да отгатне. Твърде добре знаеше, че с тесте карти в ръцете Клод Пот би събудил мракобеснически чувства и у най-кроткото агънце. Всъщност това беше твърде вероятната причина да го ухапе свиня навремето.

— А Рики минавал случайно, намесил се и го спасил.

— Колко са били нападателите?

— Хиляди.

— Но той не се поколебал?

— О, не.

— И им потрошил вратовете?

— По всяка вероятност. Окото му беше насинено. Наложих го с пържола.

— Колко романтично. От пръв поглед ли се влюби?

— О, да.

— Племенникът ми Понго винаги се влюбва от пръв поглед. Може би така е най-добре. Пести се време. А той от пръв поглед ли се влюби в теб?

— О, да.

— Мнението ми за този екземпляр от Борнео започва да се подобрява. Вероятно ще свърши в Бродмур^[2], но поне има вкус.

— Въпреки че човек никога не би го предположил. Седеше, хвърляше ми зверски погледи с насиненото си око, а когато го заговарях, само ръмжеше.

— Какъв грубиян.

— Нищо подобно. Той е свенлив. След това стана по-добър.

— А когато стана по-добър, добър ли беше?

— Да.

— Бих искал да го чуя как прави предложение за женитба. Тази разновидност винаги измисля нещо оригинално.

— Той също. Грабна ме през кръста, едва не го счупи, и ми нареди да се омъжа за него. Аз се съгласих.

— Е, разбира се, ти си знаеш най-добре. Какво смята баща ти?

— Не одобрява. Каза, че Рики не ме заслужава.

— Какъв съдник!

— Набил си е в главата, че ако ми дудне непрекъснато на главата и ме поощрява, може да склоня да се омъжа за Хорас. И тази сутрин ме поощри. И всичко това само защото Рики няма пари. Но на мен не ми пука. Толкова е сладък.

— Би ли го нарекла сладък?

— Да, бих. През по-голямата част от времето е същинско ангелче. Но не може да не ревнува.

— Е, добре. Предполагам, че ще трябва да дам съгласието си. Благославям ви, деца мои. А ето и един съвет, който ще се окаже полезен по време на брачния ти живот. Не го гледай в очите, а в коленете. Те ще ти подскажат кога се готви за нападение. А нападне ли, бягай където ти очи видят.

— Но кога ще имам брачен живот? Той не печели нищо от поезията си.

— Но може да има дарба да продава лучена супа.

— Откъде пари да купи бара? А приятелят му няма вечно да го чака.

— Схващам мисълта ти и бих искал да ти помогна, мила. Но в момента не мога да отделя нищо. Никакви пари ли няма?

— Има малко наследство от майка си, но не може да закача основния капитал. Опита се да вземе заем от чичо си. Познаваш ли херцог Дънстабъл?

— Само от думите на Хорас.

— Отвратителен старец. Когато Рики му казал, че иска петстотин лири, за да купи бар за лучена супа, направо превъртял.

— Казал ли му е, че иска да се жени?

— Не. Преценил, че ще е по-разумно да си затрае.

— Не съм съгласен. Би трябвало да осветли Дънстабъл и да му покаже снимката ти.

— Не посмял да рискува.

— Пропуск. Идеалното, разбира се, би било да се срещнеш с Дънстабъл, без да знае коя си, и да засвириш на него като на струнен инструмент. Защото би могла, знаеш. Нямаш представа какво хубаво, чаровно момиче си, Поли. Ще се учудиш. Когато влезе преди малко, останах без дъх. Бих ти дал всичко, което поискаш, дори половината си кралство. И не виждам причина защо Дънстабъл да не реагира по същия начин. На херцозите не са им чужди възвишените чувства. Ако можехме някак си да направим така, че да се вмъкнеш неусетно в живота му…

Графът вдигна глава. На вратата се звънеше.

— Посетители? Точно когато трябваше да сме сами, за да се съсредоточим. Ще им кажа да вървят по дяволите.

И той отиде да отвори. На изтривалката стоеше племенникът му Понго.