П. Г. Удхаус
Чичо Фред през пролетта (10)

10.

За да отидете от Маркет Бландингс до замъка Бландингс, трябва да излезете от селото през Главната улица, стига да намерите сили да се откъснете от едно от най-живописните кътчета на Англия. Улицата свършва с група старовремски къщурки и ви извежда на широк друм, който се точи между пищни живи плетове, ограждащи пасища и ниви с ечемик, и така постепенно стигате до големите каменни порти при къщата на пазача, а като влезете, тръгвате по алея за коли, която се вие по хълма в продължение на близо километър. Тази последна част е доста уморителна за равнодушния пешеходец. Икономът Бийч, който понякога отскачаше до Маркет Бландингс, за да поддържа фигурата си, винаги усещаше свиване на сърцето, когато я наближаваше.

Лорд Икнъм я взе с широка крачка. Последните събития на перона бяха повдигнали приятно духа му и той бързаше да се добере до целта, за да разбере какви ли нови развлечения го очакват под формата на препятствия и проблеми. Изкачи се по баира с песен на уста и когато стигна до последния завой на алеята, спря да се полюбува на сивата грамада на замъка, очертана на фона на шафраненожълтото небе. Тогава именно забеляза, че към него се приближава мъж на неговата възраст, но много по-дебел и далеч не толкова хубав.

— Ей! — извика въпросното лице.

— Ей! — вежливо отвърна лорд Икнъм.

Фактът, че беше чул Хорас Дейвънпорт да говори за чичо си Аларик като за плешиво дърто магаре с мустаци на морж, му даде отлична възможност да идентифицира новодошлия без затруднение. Малко дърти магарета имаха по-оскъдна главна окосменост от този човек, а всеки морж би завидял на мустаците, които приближаващият непрестанно издухваше нагоре.

— Ти ли си психарят?

Правилно предполагайки, че това се явява по-отчетлив и ясен начин за казване на „психиатър“, лорд Икнъм отговори положително.

— Другите са в замъка и вече се наливат с какво ли не. Когато чух, че си тръгнал пеша, реших да те посрещна. Името ми е Дънстабъл. Херцог Дънстабъл.

Тръгнаха заедно. Херцогът измъкна носна кърпа и попи челото си. Вечерта беше топла, а той не се намираше в най-добрата си форма.

— Исках да поговорим насаме… — започна той.

— Като стана дума за херцози — прекъсна го лорд Икнъм, — чували ли сте вица за херцога и змиеукротителката?

Вицът беше доста приятен, изпъстрен на места с черен хумор, и лорд Икнъм го разказа добре. Но макар придружителят му да беше видимо развеселен, главното му чувство си оставаше объркаността.

— Наистина ли си сър Родерик Глосъп?

— Защо питаш?

— Ами един приятел в клуба ми каза, че е надуто дърто магаре. А ти не си надуто дърто магаре.

— Приятелят ти вероятно се е срещал с мен професионално. Знаеш как е. В работно време човек се държи като хиена, за да впечатли клиентите. Смея да твърдя, че и ти си правил същото в Камарата на лордовете.

— Така е.

— Но беше започнал да ми казваш, че искаш да говорим насаме.

— Точно така. Преди Кони да те докопа и да ти напълни главата с щуротии. Имам предвид сестрата на лорд Емсуърт, лейди Констанс Кийбъл. И тя е като всички жени — отказва да приеме фактите. Първото нещо, което ще направи, щом се видите, е да се опита да те замотае и да те убеди, че разсъдъкът му е здрав едва ли не като моя. Напълно разбираемо. В края на краищата той й е брат.

— За лорд Емсуърт ли говориш?

— Да. Какво ти е мнението за него?

— Стори ми се чистичък и трезвен.

Херцогът отново се поозадачи.

— Че защо да не е трезвен?

— Не че се оплаквам — побърза да го увери лорд Икнъм. — Това дори ме зарадва.

— Хм. Та, както казах, Кони ще се опита да ти втълпи, че хорските приказки са силно преувеличени и че той е само завеян. Не се хващай. Този човек е смахнат.

— Така ли?

— Няма спор. Цялото им семейство е смахнато. Видял си Бошъм на гарата. Той е направо готов за кабинета ти. Отива в Лондон, оставя се някой да го изиграе и да му отмъкне портфейла. „Дайте ми портфейла си, за да ми докажете, че ми имате доверие“, казва му човекът. „Готово“, отвръща Бошъм. Просто така. А виждал ли си другото му момче, Фреди Трипуд? По-зле е и от Бошъм. Продава кучешки бисквити. Така че можеш да си представиш какво представлява Емсуърт. Човек не може да създаде двама подобни синове и да е с всичкия си. Трябва да тръгнеш от тази предпоставка, иначе няма да стигнеш доникъде. Да ти разкажа ли за Емсуърт?

— Да.

— Фактите са следните. Той има свиня и е луд по нея.

— Всеки свестен човек обича свинете си.

— Да, но не иска да ги записва за участие в надбягванията в Дерби.

— А Емсуърт иска ли?

— Каза ми го лично.

Лорд Икнъм изглеждаше изпълнен със съмнения.

— Не вярвам управата на Дерби да приеме свиня. Емсуърт би могъл да й отреже ушите и да я запише за кучешките надбягвания за купата „Ватерло“, но не и в Дерби.

— Точно така. Това трябва да ти отвори очите.

— Наистина ми ги отваря.

Херцогът одобрително издуха мустаците си и те се развяха пред него като знаме. Радваше се на точното покритие между възгледите на този експерт и неговите. Личеше, че човекът си разбира от работата и реши да изостави задръжките и да изнесе на показ скелета от собствения си килер. Не възнамеряваше да привлича внимание към тъмната сянка, паднала върху благородния дом на Дънстабълови, но все пак реши, че ще е най-добре да го стори. Във вестибюла, който току-що бе напуснал, се случиха странни и обезпокояващи неща и той искаше за тях професионално мнение.

— Приятно местенце си има Емсуърт — отбеляза лорд Икнъм, когато стигнаха до широката, покрита с чакъл площадка пред терасата.

— Не е лошо. Толкова по-тъжно е, че нещастникът ще свърши дните си в лудница. Освен ако не го изцериш.

— Рядко не успявам.

— Тогава бих желал — започна да излива сърцето си херцогът, — докато си тук, да хвърлиш един поглед и на племенника ми Хорас.

— Има ли причини за безпокойство?

— За остро безпокойство.

Херцогът тъкмо се канеше да свали покривалото от скелета на Дънстабълови, когато млъкна на половин дума и яростно задуха мустаци. От някакво място, скрито от очите им зад гъстите храсталаци, долетя приятен теноров глас. Пееше „Красивите брегове на езерото Ломънд“, като влагаше немалко чувство.

— Га! Това е онзи свирач!

— Моля?

— Някакъв мъж идва да свирука и да пее точно под прозорците ми — обясни херцогът като героиня на старомоден роман, описваща възлюбения си. — Опитвам се да го сгащя от деня на пристигането си, но все ми убягва. Е, аз мога да чакам. Приготвил съм дузина пресни яйца в стаята си и рано или късно… Но бях започнал да ти разказвам за Хорас.

— Да, бих искал да чуя всичко за Хорас. Каза, че ти е племенник.

— Един от многото. Син на покойния ми брат. Смахнат е. Другият е син на покойната ми сестра. И той е смахнат. Покойният ми брат беше смахнат. Покойната ми сестра — също.

— И къде поставяш Хорас в тази галактика на лудостта? По твое мнение под или над средносемейната смахнатост?

Херцогът се замисли.

— Над. Решително над. След случилото се току-що в замъка, доста над. Знаеш ли какво стана?

— Съжалявам, но не знам. Нов съм по тези места.

— Останах дълбоко шокиран.

— Та какво стана в замъка?

— И винаги „Красивите брегове на езерото Ломънд“ — раздразнително рече херцогът. — Песен, която мразя открай време. Кой е написал тая помия?

— Доколкото знам, шотландският поет Бърнс. Но щеше да ми кажеш какво стана в замъка.

— Да, вярно. Стана ми ясно, че грешно съм преценил онзи младеж Бакстър. Предполагам, че си се запознал с Бакстър на гарата. Моят секретар. Пристигна със същия влак. Трябваше да дойде с мен, но настоя да остане в Лондон под предлог, че имал да работи върху историята на рода ми, която пиша. Не му повярвах. Реших, че погледът му играе. През цялото време смятах, че се кани да извърши нещо нечестиво. А когато тази сутрин Хорас ми каза, че преди една-две вечери го видял да подскача на някакъв бал, облечен като корсикански пират, само това и чаках. В момента, когато кракът му прекрачи прага, го уволних. А после стана тази случка в замъка.

— Точно нея се канеше да ми разкажеш.

— Разказвам ти я. Бяхме във вестибюла. Кони беше завела дъщеря ти да й показва портретите в галерията, въпреки че хич не ми е ясно защо му е на едно младо момиче да гледа сбирщина от уроди. Ще бъда преизненадан, ако науча, че в цяла Англия има по-големи грозилища от предците на Емсуърт. Но както и да е, Кони беше завела дъщеря ти да ги види, а Бошъм, племенникът ти и аз останахме във вестибюла. И изведнъж влезе Хорас. В момента, когато насочих вниманието му към племенника ти, той подскочи като ужилен и извика: „Понго!“ Разбираш ли? „Понго!“^[1] Просто така. Племенникът ти очевидно се стъписа и с нисък глас заяви, че името му е Базил.

— Храбрец!

— Какво?

— Казах „храбрец!“

— Защо?

— А защо не? — не се остави лорд Икнъм.

Херцогът се опита да смели думите му и сякаш успя да види някаква логика в тях.

— Всъщност се оказа, че Хорас го взел за свой приятел. Дотук добре. Нищо забележително, ще кажеш ти. Може да се случи всекиму. Така е. Но внимавай нататък. Ако Бърнс е смятал, че „Езерото Ломънд“ се римува с „преди теб“ — отново се ядоса херцогът, — трябва да не е бил с всичкия си.

— Щеше да ми кажеш какво стана нататък.

— Ъ? А, нататък. Ще стигна и дотам. Не че съществуват много рими на „езерото Ломънд“. Може и да съм несправедлив с човечеца. Да, нататък. Точно в този миг се върна Кони с дъщеря ти. Очарователна е.

— Не познавам лейди Констанс.

— Говоря за дъщеря ти.

— А, да, много е мила. Казва се Гуендолин.

— Така каза и тя. Но това не попречи на Хорас да отиде при нея и да я нарече Поли.

— Поли ли?

— Поли. „Виж ти, здрасти, Поли!“, бяха точните му думи.

Лорд Икнъм се замисли.

— Заключението, което се налага от само себе си, е, че я е взел за момиче на име Поли.

— Точно така. Споходи ме същата мисъл. И тъкмо това ме накара да осъзная, че положението е тежко. Една издънка — да. Но два пъти за две минути… Човек започва да се опасява от най-лошото. Винаги съм бил неспокоен за душевното състояние на Хорас, още от времето, когато като дете се разболя от шарка и изведнъж отхвръкна на бой до метър и деветдесет и пет. Логично е, щом човешкият мозък е толкова далеч от сърцето, да не може да функционира нормално. Помисли само какво разстояние трябва да преодолява кръвта, за да го оросява. Пристигнахме — заяви херцогът, когато минаха през огромния параден вход, който беше гостоприемно отворен. — Брей, къде са другите? Сигурно се преобличат. И ти вероятно искаш да видиш стаята си. Ще те заведа. Ти си в Червената стая. Банята е в края на коридора. Та докъде бях стигнал? А, да. Казах, че започнах да се опасявам от най-лошото. Огледах проблема отвсякъде. Човек не може едновременно да е висок метър и деветдесет и пет, да е син на покойния ми брат и да се прави, че всичко е наред. Не може да не се пропука някъде. Спомних си как ми разказа, че е видял Бакстър на бала и внезапно ми просветна като светкавица, че трябва да е развил… не знам как му викате, но трябва да има научен термин за човек, комуто се привиждат разни неща.

— Имаш предвид диатеза на сублунарната медула облонгата.

— Много е възможно. Сега разбирам защо момичето е развалило годежа. Трябва да е разбрала, че страда от тази… което каза, и да е решила, че не си струва. Никое момиче не иска смахнат съпруг, макар че в днешно време е твърде трудно да налетиш на нещо друго. Това е стаята ти. Можеш ли да прегледаш Хорас или нещо такова?

— Ще бъда очарован. Само да се изкъпя и съм на негово разположение.

— Тогава ще ти го пратя. Ако нещо може да се направи за него, ще се радвам да го сториш. Обкръжен от него, Бошъм, Емсуърт и оня свирукащ градинар, се чувствам като в частна лудница, а това не ми допада.

Херцогът отбръмча и лорд Икнъм, въоръжен с голямата си гъба, се отправи към банята. Тъкмо се върна след освежителната вана, когато на вратата се почука и в Червената стая влезе Хорас. А след като го направи, се вкопа в пода и зейна онемял.

Лицето на Хорас Дейвънпорт имаше две заслужаващи внимание черти. От баща си бе наследил обемистия Дънстабълов нос, а от майка си, чието моминско име бе Хилсбъри-Хепуърт, големите очи на фавн, които отличаваха това семейство. Докато се пулеше към лорд Икнъм, носът му се загърчи като на заек, а в очите зад очилата с костенуркови рамки бавно изгряваше израз на неверие и ужас. Сякаш бе получил ролята на Макбет и започваше сцената с призрака на Банко.

 

 

Събитията от вечерта се бяха оказали непосилни за Хорас. Твърдо убеден от известно време, че чичо му Аларик е един от най-видните шизофреници на Англия, природната му нервност го беше накарала да погледне на душевното състояние на последния като на нещо, което всеки момент може да прихване като хрема. Изживяната току-що двойна халюцинация, плюс видението, което беше имал за Бакстър на бала, бяха изострили чувствителността му до крайност и затова бе посрещнал с отворени обятия предложението за успокоителен разговор насаме със сър Родерик Глосъп.

А сега, поне сетивата му подсказваха това, отново ставаше жертва на халюцинация. Би могъл да се закълне, че загърнатата в хавлия фигура пред него е чичото на доскорошната му годеница, граф Икнъм.

И все пак това беше Червената стая, а той беше изрично информиран, че в Червената стая е настанен сър Родерик Глосъп. Нещо повече, нищо в поведението на човека с хавлията не подсказваше дори за искрица от познанство, виждаше се само лека вежлива заинтересованост.

След пауза, която му се стори няколковековна, той успя да проговори.

— Сър Родерик Глосъп?

— Да.

— Ъъъ… Името ми е Дейвънпорт.

— Да, разбира се. Влез, драги приятелю. Нали не възразяваш да се облека пред теб, докато си говорим? Нямам достатъчно време.

Хорас гледаше с мътен поглед как той с момчешка чевръстина се гмурва в ризата с ръкавели. Посивялата глава, изскочила след секунда от другия край на ризата, му причини нов шок, толкова напълно Икнъмова беше във всяко отношение.

Озари го внезапна крехка надежда, че за всичко това може да има някакво простичко обяснение. Можеше да се окаже някоя от онези забележителни външни прилики, за които четем по вестниците.

— Аз… ъъъ… такова — започна той, — случайно да познавате човек на име лорд Икнъм?

— Лорд Икнъм? — запита лорд Икнъм и скочи във вечерния панталон като опитен акробат. — Да. Познавам го.

— Изумително приличате на него, нали?

Лорд Икнъм не отговори. Завързваше връзката си, а в такива случаи съвестният мъж, решил да се представи в най-добра светлина на масата за вечеря, съсредоточава цялото си внимание върху тази задача. След малко смръщването изчезна от лицето му и то отново стана самата любезност.

— Опасявам се, че не ви чух. Казахте, че…

— Вие и лорд Икнъм сте като две капки вода, нали?

Събеседникът му се учуди.

— Никой досега не ми го е казвал. Като се вземе предвид, че лорд Икнъм е висок и строен, докато аз съм нисък и дебел…

— Нисък?

— Доста нисък.

— И дебел?

— Рядко дебел.

Хорас Дейвънпорт шумно преглътна. Можеше да мине за последното гъргорене на крехката надежда. Звукът накара събеседника му внимателно да го изгледа и докато го правеше, маниерът му се промени.

— Наистина трябва да ме извиниш — заяви той. — Опасявам се, че пропуснах същността на думите ти. Непростимо от моя страна, защото чичо ти ми описа заболяването ти. Каза ми, че тази вечер във вестибюла си взел дъщеря ми и племенника ми за твои стари познати и си решил, че си видял на бала в Лондон някакъв човек, когото си помислил за секретаря му Бакстър. За първи път ли ти се случва?

— Да.

— Разбирам. Делузионният метаболизъм те е връхлетял внезапно, както често се случва. Можеш ли да се сетиш за вероятна негова причина?

Хорас се поколеба. Гърчеше се при мисълта да облече в думи тайните си страхове.

— Ами, питах се…

— Да?

— Дали малоумието не е наследствено.

— Несъмнено може да е.

— Също като носовете.

— Вярно.

— Този мой клюн е преминал през вековете.

— Така ли?

— Затова се зачудих, ако човек има смахнат чичо, задължително ли е да го прихване.

— Не бих твърдял, че е неизбежно. И все пак… Колко смахнат е чичо ти?

— Прилично смахнат.

— Ясно. Баща ти имал ли е подобни структурални отклонения?

— Не. Не, беше си съвсем наред. Колекционираше японски гравюри — добави Хорас след кратък размисъл.

— Но не се е смятал за японска гравюра?

— О, не. По-скоро не.

— Тогава всичко е наред. Почти съм сигурен, че няма основания за истинско безпокойство. Убеден съм, че страдаме от някакво дребно нервно поражение, причинено вероятно от неприятности. Напоследък имали ли сме неприятности?

Въпросът подейства на Хорас, както би подействал на Йов. Втренчи се в събеседника си като в човек, който не знае и половината от нещастията му.

— Дали сме имали!

— Имали ли сме?

— Можете да се обзаложите, че сме имали.

— Тогава се нуждаем от продължително морско пътешествие.

— Но, по дяволите, ние сме скапани моряци. Бихте ли възразили да се консултирам и с друг лекар?

— Ни най-малко.

— Другият лекар може просто да ни каже да отидем на бани в Борнмът или някъде там.

— Борнмът също не е зле. Пристигнали сме с колата си, нали? Тогава съветвам веднага след вечеря да се измъкнем по терлици, без да се подлагаме на напрежението да се сбогуваме с когото и да било, и да се върнем в Лондон. Като стигнем там, можем да опаковаме някои необходими вещи, да отидем в Борнмът и да си останем там.

— И смятате, че това ще ни съвземе?

— Безспорно.

— Има и още нещо. Има ли някакви медицински възражения срещу едно, само едно, добро, здраво и енергично напиване в Лондон? Разбирате ли — продължи Хорас с леко извинителен тон, — ние чувстваме, че при така стеклите се обстоятелства бихме искали да се поразтоварим.

Лорд Икнъм го потупа по рамото.

— Мило момче, всеки член на моята професия би ти го препоръчал. Случайно да си запознат с напитката, наречена „Майска кралица“? Пълното й име е „Утре ще бъде най-лудият, най-весел ден в годината, защото ще стана Майска кралица, мамо, Майска кралица“. Тромаво название, обикновено съкращавано за целите на обикновения разговор. В основата му е всяко хубаво сухо шампанско, към което се прибавят бренди, арманяк, кимион, жълт шартрьоз и силна тъмна бира за вкус. Минаха много години, откак го опитах, но мога чистосърдечно да го препоръчам за разсейване и на най-дълбоките депресии. А! — възкликна лорд Икнъм, когато отдолу се дочу плътно бумтене на гонг. — Вечеря. Да слизаме. Не искаме да закъснеем за копанята още първата вечер, нали? Създава лошо впечатление.