П. Г. Удхаус
Чичо Фред през пролетта (15)

15.

Рики бе дошъл в усамотения бар да търси лек за наранената си душа и не би могъл да предприеме по-мъдър ход. Нищо не може да възстанови съкрушените надежди и срутените замъци на мечтите и да ги превърне в нещо приемливо за един младеж, но бирата на Дж. Оувънс — собственик на „Гербът на Емсуърт“, безспорно полагаше големи усилия. Домашното производство на Оувънс е течна Полиана, винаги разкриваща добрите страни и показваща светлината в тунела. Тя вмъква малката си ръчица в твоята и шепне: „Горе главата!“ Ако крал Лир имаше подръка някоя и друга халба, щеше по-малко да крещи: „Вейте, ветрове, докато се пръснат бузите ви!“ Или нещо подобно.

На Рики тя подейства като магия. Часовете мрачни мисли след разговора с чичо му го бяха вкарали в бара като пълна развалина. Към момента на появата на господин Пот той отново гледаше на бъдещето с нещо като душевна сила.

Парите, изтъкна бирата, не са всичко. „Погледни на въпроса откъм тази страна — настоя тя. — Абсурд е да се твърди, че няма стотици начини един умен и предприемчив младеж да намери достатъчно пари, за да се ожени. Най-важното в тази брачна работа са не парите, а момичето. Ако момичето е свястно, всичко е наред. Вярно, че си затънал във финансовата бездна, но какво от това? Поли още е насреща и те обича. А все ще изникне нещо.“

И изникнал под формата на господин Пот. При вида му очите на Рики Гилпин внезапно се отвориха.

До този момент идеята да осигури от Клод Пот парите за закупуването на бара за лучена супа не му беше минавала и през ум. Но когато я заобръща в бирената си глава, тя му се стори идеалното решение. Господин Пот беше баща на Поли. Той самият веднъж беше изтръгнал господин Пот от лапите на разярената тълпа. Че господин Пот ще предостави парите, за да осигури бъдещето на Поли и да се отплати за стария си дълг, беше ясно като бял ден.

— О, здравейте, господин Пот! — сърдечно поздрави Рики.

Любезността в гласа му не беше смесена с изненада. За появата на Полиния татко съществуваше готово обяснение. Реши, че е пристигнал за надбягванията в Бриджфорд, за които се бе наслушал по време на престоя си в Маркет Бландингс. Но ако той не бе изненадан да види господин Пот, господин Пот беше крайно изненадан да го види.

— Младият Гилпин! Що щете тук?

— Чичо ме извика. Отседнал е в Бландингс, на няколко километра оттук. Искаше да ме види по работа.

Господин Пот бе ужасен.

— Искате да кажете, че отивате в замъка?

— Не. Тази сутрин чичо дойде тук да обсъдим нещата, но всичко пропадна. Довечера се връщам в Лондон.

Господин Пот най-сетне пое дъх. Мисълта, че този младеж ще се натресе във фината мрежа от интриги, омотала замъка Бландингс, го беше потресла.

— Вие, разбира се, сте дошли за надбягванията?

— Точно така — съгласи се господин Пот, преблагодарен за предположението.

— Къде сте отседнали?

— В околността.

— Опитайте тази бира. Прекрасна е.

— Благодаря — отвърна господин Пот. — Благодаря.

Рики не проговори, докато гостът му не бе обслужен. През целия си живот беше твърдоглав и независим и се притесняваше да поиска пари от непознат човек. Но с известно усилие преодоля тази плахост. Познат или непознат, напомни си той, Клод Пот положително би прекарал няколко седмици в болницата, ако не беше физическата сила на Аларик Гилпин.

— Господин Пот.

— Да, сър?

— Господин Пот, бих желал да разменя няколко думи с вас по един въпрос.

— О?

— Обичате ли лучена супа?

— Не.

— Да, ама много хора я обичат. И в тази връзка бих искал да ви направя едно делово предложение.

— А?

Рики дръпна от домашно приготвената напитка на Дж. Оувънс. Не беше му убягнало, че маниерът на събеседника му е резервиран. Очите на господин Пот сякаш винаги бяха покрити с предпазващ слой. А сега май беше спуснал и резервната пелена.

— Не знам дали Поли ви е споменала, господин Пот, че имам възможност да купя един бар за лучена супа. Вероятно сте ги забелязали около Пикадили.

— Май си спомням, че споменаваше нещо.

— Надявам се, с ентусиазъм. Те са фабрики за пари. Барът, за който говоря, е собственост на мой приятел американец. Предложи ми да го купя за двеста и петдесет лири.

Споменаването на точно тази сума накара господин Пот да замига, сякаш го бяха докоснали по оголен нерв. Все още не беше решил дали Хорас Дейвънпорт е спортна натура с вкус към Персийски монарси. Понякога го виждаше да посяга да тегли от колодата. Друг път не го виждаше. Бъдещето бе увито в мъгла.

— Това са много пари — отсече той.

Рики беше смаян.

— Много пари ли? За право върху бар в сърцето на веригата от барове за лучена супа в Лондон? Това е направо подарък. Но той е обхванат от носталгия по Ню Йорк и би искал да отплава още утре, стига да можеше. Е, това е положението. Твърди, че мога да получа бара срещу двеста и петдесет лири, ако успея да му връча парите до края на тази седмица. И нека ви кажа, господин Пот, тези барове имат огромен потенциал. Прекарвал съм там нощ подир нощ и съм наблюдавал пристрастените към алкохолни оргии да се изсипват на тълпи с изплезени езици. Също като стада бизони, устремени към езеро.

— Ами тогава му дайте двеста и петдесет лири.

— Бих му ги дал, стига да ги имах. Точно до този момент щях да стигна. Можете ли да ми заемете тази сума?

— Не.

— Ще получите лихва, ако желаете.

— Не, сър. Не ме бройте в тази сделка.

— Нима твърдите, че не разполагате с такава сума?

— Разполагам и с повече. Дори в момента са в джоба ми, благодарение на Залагането на дрехи, което във вторник разиграх в „Търтеите“.

— Тогава защо…

Господин Пот пресуши остатъка от халбата си, но благородната напитка не го размекна. Със същия успех можеше да се налива с лимонада.

— Ще ви кажа защо. Защото, ако ви ги дам, ще отидете и ще убедите милата ми дъщеря да се омъжи за вас. Лесно можеш да водиш Поли за носа. Прилича на майка си. Готова е на всичко, за да ощастливи хората. Ще й разкажете цялата история и тя ще ви послуша, напук на здравия си разум. И тогава — продължи господин Пот — ще последва горчивото пробуждане.

— Какво искате да кажете с това горчиво пробуждане? Поли ме обича.

— Защо мислите така?

— Защото тя ми го каза.

— В пристъп на добро възпитание. Да ви обича ли? Брей! И за какво да ви обича? Ако аз бях момиче, не бих ви дала и най-малката розичка от косите си.

— Вие нямате коса.

— Няма защо да започвате с лични обиди — сковано изрече господин Пот. — А и косата не е всичко на този свят, послушайте ме. Има не един и двама, които биха желали повече да приличат на мен в този аспект. Авесалом^[1] например. А и вие умишлено пренебрегвате същността на забележката ми, че ако бях момиче, имах коса, в нея беше забодена роза и вие ми я поискахте, не бих ви я дал. Защото в края на краищата, млади ми Г., какво сте вие? Нищо и никакъв поет. Мърляв драскач, това сте вие. Поли може да си намери нещо по-добро.

— Съжалявам, че не ме харесвате…

— Това не е нехаресване. Това е неодобрение в качеството ви на кандидат за ръката на милата ми дъщеря. Като цяло не сте лош човек, млади Г., признавам, че имате прекрасно ляво кроше, но не сте ом серьо. Френски израз — поясни господин Пот, — означаващ човек, който може да навлезе в живота и да издържа едно мило момиче както то заслужава. Ако бяхте ом серьо, нямаше да си губите времето с поезия.

Рики си повтаряше наум, че трябва да остане спокоен. Но спокойствието беше нещо, което не му се удаваше лесно в критични моменти.

— Милата ми дъщеря трябва да се омъжи за състоятелен човек. Например онзи Хорас Дейвънпорт…

— Хорас!

— Лесно е да се крещи „Хорас!“ с подобен тон. Той е племенник на херцог — със страхопочитание заяви господин Пот.

— Е, щом ще сме сноби, и аз съм племенник на херцог.

— Да, но майка ви не е разполагала със сухо, а бащата на Хорас е. Оттук произтича разликата. Доколкото знам, майка ви се е омъжила за човек с ниско обществено положение. Сега, разбира се, е късно да съжалява.

— Това, за което аз съжалявам, е, че не искате да се вслушате в думите на разума.

— Още не съм ги чул.

Настъпи мълчание. На господин Пот му се пиеше още една халба от домашното пиво, но начинът, по който се оформяха нещата, подсказваше, че ще му се наложи да си плаща сам за нея.

— Господин Пот — заяви Рики, — навремето аз ви спасих живота.

— Да, и в онзи страховит последен ден, когато всички ще сме призовани да дадем отчет за делата си, това ще ви се запише откъм активите. Макар че всъщност — небрежно вметна господин Пот — не се съмнявам, че и сам бих се справил с онези негодници.

Мускулите, наследени от якия му баща, заиграха по скулите на Рики.

— Пожелавам ви много сгодни случаи да го сторите — каза той.

Господин Пот се засегна.

— Това е гадна забележка.

— И такава трябваше да бъде — стана откровен Рики. — Защото, ако някога на света е живял шкембест, скапан дребосък, заслужаващ да го изкормят с ритници и останките му да бъдат стъпкани в прахта от силни мъже с подковани ботуши, това сте вие, господин Пот. Следващия път, когато видя тълпа да ви се нахвърля на улицата, ще посегна да й държа палтото, ще стоя наблизо и ще я окуражавам.

Господин Пот се изправи.

— Хо! Не се учудвам, че тя предпочита Хорас пред дребната ви душица.

— Мога ли да разбера защо сте останали с впечатлението, че тя предпочита Хорас?

— Защото видях как онази вечер отиде на бала с него. В очите й се четяха много неща, които веднага ме накараха да си помисля, че го смята за своя единствен принц. А след това беше потвърдено и от достоверен източник.

Рики се засмя.

— Ще ви е интересно ли да научите, че тя ми обеща повече да не се среща с Хорас?

— Ни най-малко — сряза го господин Пот. — Защото знам, че се срещат редовно.

Дали е било простимо в този момент Рики да обясни на господин Пот, че лъже като циганин и че от извиване на врата го спасява единствено фактът, че е недорасъл малоумник, когото никой уважаващ себе си човек не би докоснал с въдичарски прът, е въпрос, открит за дебати. Но господин Пот не смяташе така и се изправи в цял ръст.

— Млади Г. — започна той, — желая ви приятен следобед. След този разговор съм длъжен да отклоня всяко бъдещо познанство с вас. Има нещо, наречено да стигнеш твърде далеч, и вие току-що го направихте. Ще изпия питието си другаде.

И отиде за тази цел във „Веселите крикетисти“. Известно време Рики остана сам над халбата си. Сега, когато първият спазъм на негодуванието се бе уталожил, започна да се чувства повече развеселен, отколкото разгневен. Лъжата беше толкова нескопосана, толкова прозрачна. Обвини се, че изобщо е допуснал да го ядоса.

Ако на този несигурен свят имаше нещо сигурно, това беше, че Поли е свястно момиче. Как се беше обзавела с такъв баща, бе една от големите тайни на века, но нямаше какво да се прави. Мисълта, че Поли го мами, бе недопустима.

Рики Гилпин се изправи с леко сърце и тръгна по коридора, който водеше към задната врата на странноприемницата. Чувстваше нужда от чист въздух. След посещението на господин Пот барът му се стори задушен.

Градината на „Гербът на Емсуърт“ се спуска до реката и в пролетна вечер тя е приятно благоуханно място. На Рики му се дощя да постои там, но смяташе да хване късния следобеден влак за Лондон, а още не беше си опаковал багажа. Извърна се със съжаление и тъкмо стигна до странноприемницата, когато чу някъде от вътрешността й безтелесен глас.

— Ало — казваше той. — Ало.

Рики смаян се закова на място. На света имаше само един човек, който произнасяше „Ало“ с такова треперливо проблейване.

— Ало… Поли?

Сърцето на Рики Гилпин сякаш подскочи високо във въздуха като руски балетист. Понякога се беше питал как се чувстват хората на електрическия стол, когато властите дръпнат шалтера. Сега знаеше.

— Ало? Поли? Поли, миличка, Хорас е на телефона. Да, знам. Няма значение. Трябва веднага да те видя. Разбира се, че е важно. На живот и смърт. Тъй че зарежи всичко, както подобава на сладко ангелче като теб, и ела тук. Ще се срещнем на пътя, при портите на замъка. Не искам никой да ни види. Ъ? Какво? Да. Добре. С колата съм. Ще стигна там преди теб.

 

 

Във фоайето на „Гербът на Емсуърт“ се втурна червенокос снаряд. Там, в ъгъла до прозореца се намираше телефонът, но говорещият вече го нямаше. А откъм улицата се дочу звук на отпрашваща кола.

Рики Гилпин се хвърли към вратата. По Главната улица се изнизваше лъскавото бингли, а зад волана седеше длъгнестата позната фигура.

За секунда мислеше да извика подире му. Но после се сети, че има по-добър начин, и се затича, скочи и се метна върху задницата на бинглито.

Хорас Дейвънпорт, така и не разбрал, че вози пътник без билет, натисна газта и бинглито ускори ход.

 

 

Лорд Икнъм, силно освежен след банята, напусна стаята си и тръгна да търси Поли из замъка Бландингс. Като не можа да я намери, потърси информация от Понго, когото откри в пушалнята, мълчаливо втренчен в пространството. Товарът на живота в момента силно притискаше Понго Туисълтън.

— А, момчето ми. Виждал ли си някъде Поли?

Понго изплува от мислите си.

— Да, видях я…

Млъкна. Очите му изхвръкнаха от орбитите. Току-що бе забелязал какво държи в ръка чичо му.

— Божичко! Пари?

— Да.

— Колко са?

— Двеста и петдесет лири.

— Велика лельо! Откъде ги докопа?

— От — едва ли ще повярваш — Пот Горчицата.

— Какво!

— Да. Горчицата, колкото и да те смайва това, току-що пристигна в замъка в ролята си на професионалист, повикан от Бошъм да слухти подире ни. Май подцених Бошъм. Очевидно е прозрял през доброжелателния ми опит да го убедя, че не съм човекът, отмъкнал портфейла му, и е решил да търси помощ. Дълбока вода се оказа тоя младеж. Заблуди ме напълно. Но какво го е накарало да избере Горчицата от хилядите лондонски частни детективи, не мога да проумея. Единствено допускам, че е чул за него от Хорас. Във всеки случай той е тук и не стои със скръстени ръце. Половин час след пристигането си беше измъкнал тази тлъста сума от Бошъм на Персийски монарси, а аз, след люта битка с него, както ангелът се е борил с Яков, му ги отнех.

Понго трепереше до върха на крайниците си.

— Но това е страхотно! Това решително е щастлив край, в който името на Създателя е втъкано във всеки сантиметър. През цялото време имах усещането, че рано или късно ще оправиш нещата. Добрият стар чичо Фред! Нямаш равен на себе си. Няма друг като теб, изобщо няма. Дай ги!

Лорд Икнъм съзна, че племенникът му е жертва на тъжна заблуда. Осветли го със съжаление.

— Уви, момчето ми, не са за теб.

— Как така?

— Предназначени са за Поли. Това е пазарната цена на бар за лучена супа, който ще й даде възможност да се омъжи за любимия човек. Съжалявам. Разбирам какъв удар е това за теб. Единственото, което мога да кажа като оправдание, е, че нейната нужда е по-голяма от твоята.

У Понго Туисълтън живееше доброто. За миг му се стори, че светът се сгромолясва около него в необятен хаос, но възвишената част от същността му скоро започна да владее положението. Да, мислеше той, да, така беше по-правилно. Колкото и силна агония да му причиняваше мисълта, че няма да може да зарови лапи в сухото, тя не беше неприятна. Голямата му любов изискваше голяма жертва.

— Разбирам — рече той. — Да, в това има нещо вярно.

— Къде е тя?

— Мисля, че отиде в Маркет Бландингс.

— Че защо ще ходи в Маркет Бландингс?

— Е, тук ме хвана натясно. Но преди малко бях на терасата да изпуша една цигара и тя излезе с шапка и ботинки и когато я попитах, ме остави с впечатлението, че се е запътила натам.

— Ами тръгвай след нея и внеси в душата й слънчева светлина.

Идеята не се стори особено привлекателна на Понго.

— Ама това са шест километра отиване и връщане.

— Ти си млад и силен.

— Защо не идеш ти?

— Защото възрастта има своите привилегии, момчето ми. Разходката ме направи малко сънлив и смятам да подремна в стаята си. Винаги съм казвал, че няма нищо по-приятно от сладка дрямка пред пращящ огън в спалня на провинциално имение. Тръгвай.

Понго не пое с ентусиазъм, но все пак пое, а лорд Икнъм се запъти към стаята си. Огънят беше ярък, креслото меко, а мисълта за племенника му, трамбоващ шест километра, странно успокояваща. Не след дълго тишината бе нарушавана само от лек музикален звук като чайник, шушнещ на печката.

Но хубавите неща са краткотрайни. Малко сън, малко сънища, малко скръстване на ръцете и идва някой, който да ни разтърси за рамото.

Лорд Икнъм се стресна, изправи се и откри, че човекът, който го разтърсва за рамото, е Хорас Дейвънпорт.