Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите О’Хърли (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skin Deep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране
maxin (2008)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Всичко, което блести

ИК „Коломбина прес“, София, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-001-5

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Щом преживяха съботата и неделята, без да се хапят взаимно, може и да доведат нещата до успешен край, реши Шантел. Не беше много приятно да отиде на вечерята с него и пред триста души да се преструва, че компанията му й доставя кой знае какво удоволствие. Ала в края на краищата това бе един делови ангажимент — труден и не особено привлекателен. Куин обаче й поднесе неочаквана изненада. Държа се като истински чаровник.

Колкото и да бе учудващо, официалното облекло му отиваше. Не скриваше основните му недостатъци, но ги правеше приятни наглед. Той не беше галантен и лъскав баровец и Шантел откри, че това й харесва. Можеше и да слага при случай копринена вратовръзка, ала за всяка жена бе ясно — под лустрото се криеше истински варварин.

До края на вечерта беше опознал повечето от присъстващите, пи шампанско с най-скъпо платения актьор за годината и танцува с една от знаменитостите сред актрисите, печелила три пъти „Оскар“. Седемдесетгодишният ветеран бе потупал Шантел по коляното и я бе похвалил, че вкусът й към мъжете се развива в положителна посока.

В неделя я бе оставил насаме със заниманията й. Не се появи и когато дойдоха репортерите, а и после, когато започна обиколката из къщата. Тя знаеше, че е наблизо, но просто се старае да спази своята част от уговорката. Затова спокойно си дочете сценария, взе си гореща вана, дори й остана време да прегледа част от кореспонденцията и да се погрижи за някои неотложни делови въпроси. В понеделник, когато тръгнаха заедно към студията. Шантел бе готова да промени първоначалното си мнение за него.

Чувстваше се отпочинала, нетърпелива да се захване с работа. Предната вечер бе довършила сценария, започнат в събота сутринта. На мига събуди Мат и му поръча да сключи договор за ролята. Още нямаше шест, но тя се чувстваше великолепно.

Погледна към Куин, който седеше до нея с протегнати крака, със скрити от тъмните очила притворени очи. Май не беше се бръснал от събота. Имаше вид на скитник, но му отиваше.

— Тежка нощ? — попита го тя.

Той отвори едното си око. Усилието му се стори прекалено и побърза да го затвори.

— Покер — отговори кратко.

— Снощи си играл покер? Не знаех, че си излизал.

— В кухнята — избоботи Куин, като се опита да пресметне след колко време ще може да получи следващата чаша кафе.

— В моята кухня? — намръщи се Шантел, леко обидена, че не е била поканена да се включи. — И с кого игра?

— С градинаря.

— Рафаел? Та той почти не говори английски.

— Не е нужно бог знае каква граматика, за да разбереш, че фулът бие петте поредни.

— Разбирам — усмихна се тя. — Значи двамата е Рафаел сте играли покер в кухнята, пиянствали сте и сте се надлъгвали.

— И Марш също.

— Какво и Марш? — Беше се протегнала да си вземе чаша, но спря изненадана. — Марш е играл карти? Моят Марш?

— Един такъв висок, не му е останала много коса.

— Как можа, Куин, старецът скоро ще навърши осемдесет. Не мога да повярвам, че си се възползвал.

— Прибра ми осемдесет и три долара. Хитър е тоя старец…

— Така ти се пада — зарадва се Шантел, — щом си се разположил в кухнята ми, пушил си пури, пил си бира и си се хвалил с похожденията си, а за всичко това аз ти плащам.

— Ти спеше.

— Това едва ли е от значение. Плаща ти се да ме пазиш, а не да се забавляваш с някакви си тъпи карти.

— Казах ти вече, играхме покер. Освен това през цялото време бдях над съня ти.

— Тъй ли? Странно, вчера дори не те забелязах.

— Не съм се отделял от теб. Хареса ли ти горещата вана?

— Моля?

— Близо час прекара във ваната — той взе чашата сок от ръката й и я пресуши. — И то без бански костюм. Странно, смятах, че жена като теб би трябвало да има поне двайсетина парчета. Сигурно не си могла да ги намериш.

— Ти си ме гледал!

— Нали за това ми плащаш.

Тръпка на възмущение премина по тялото й и тя тресна чашата обратно на стойката.

— Не ти плащам да си пъхаш носа, където не трябва. Това можеш да вършиш в свободното си време.

— Времето ми е изцяло посветено на теб, красавице. Не се бой, не видях нещо повече от онова, което е заснето в „Тънък лед“.

Куин се усмихна вяло и затвори очи. Имаше чувството, че някой бие главата му с чук. И друг път се бе случвало да не мигне цяла нощ, но по свое желание. Прие да играе покер само за да пропъди мисълта за нея, сгушена в леглото или полегнала в уханната пяна, изпълнила ваната.

Беше излъгал, че я е наблюдавал скришом. Просто я зърна, когато влизаше в голямата баня, а като се забави, отиде да провери да не й се е случило нещо. Видя я да си почива във ваната; от тонколоните на тавана звучеше музиката на Рахманинов. Разпуснатите й коси бяха полегнали върху пяната. А тялото й… дори сега пробуденото видение сякаш го удари в слънчевия сплит.

Не беше си позволил да й се порадва дори, просто тихо се бе оттеглил. Подгонил го бе страхът, че ако в този миг тя отвори очи, не ще има сили да излезе.

Мисълта за нея го преследваше ден и нощ. Трябваше да се пребори с нея. Нищо и никой не биваше да притежава такава власт над него. Той обаче започваше да разбира как съзнанието на един мъж може да бъде запленено от собствените му фантазии.

Тревожеше се за себе си, ала повече се тревожеше за Шантел. Ако друг мъж бе обсебен от мисълта за нея и в един момент прекрачеше определени граници, до какви ли крайности би прибягнал, за да я притежава? Писмата и обажданията ставаха все по-настоятелни. Кога ли щеше да се откаже от тях и да предприеме някоя отчаяна стъпка? Според Куин тя нямаше представа към какво може да подтикне неизвестния й поклонник подобна маниакална лудост.

 

 

Този ден отново трябваше да снимат в студио. Вторият операторски екип се намираше в Ню Йорк, за да заснеме външните кадри. Шантел с нетърпение очакваше момента, когато и тя, заедно с другите актьори, щеше да отлети на изток за снимките на място. Можеше евентуално да се види с Мади, а ако имаше късмет, да гледа и бродуейския спектакъл с нейно участие.

Самата мисъл й върна доброто настроение, което не се прекърши дори по време на непредвиденото забавяне поради някаква техническа неизправност.

— Сякаш сме в Нова Англия — отбеляза Куин, като огледа декора.

— Ако трябва да бъдем точни, Масачузетс — отвърна Шантел. — Ходил ли си там?

— Роден съм във Върмонт.

— А пък аз съм се родила във влак — засмя се тя и отхапа ново парче от кифлата. — Почти, де. Родителите ми били на път към поредния си ангажимент, когато на мама й започнали болките. Наложило се да се отклонят от маршрута, докато се появим аз и сестрите ми.

— И ти, и сестрите ти?

— Точно така. Аз съм най-голямата от трите.

— Три като теб! Всемогъщи Боже!

— Аз съм единствена, Доран. Три близначки сме, но всяка успя да изгради своя индивидуалност. Аби отглежда коне и деца във Върджиния, а Мади в момента завладява Бродуей.

— Доколкото те познавам, май не си жена за семейство.

— Виж ти! — толкова добре се чувстваше, че дори не се обиди. — Освен това имам и брат. Не мога да ти кажа с какво се занимава, защото никой не знае със сигурност — нещо средно между професионален жиголо и крадец на бижута в международен мащаб. Двамата много бихте си допаднали — Шантел се загледа в двама от работниците, които тъкмо отместваха огромна скала. — Удивително, нали? — подхвърли тя към Куин, който се бе втренчил в дърветата. Изглеждаха му съвсем истински, също като онези в родния му край, докато не забеляза постаментите им.

— Има ли изобщо нещо истинско тук?

— Почти не. За няколко часа могат да ти измайсторят и кенийската джунгла — Шантел се протегна и разклати кубчетата лед в чашата си. Беше свикнала да чака. — Щяхме да снимаме тая сцена на естествен декор, но възникнаха проблеми — обясни тя търпеливо.

— Твоят занаят май е свързан с доста чакане.

— Е, не е за невротици. Случвало се е с часове да вися в гримьорната, за да ме извикат за някоя сцена, която трае не повече от пет минути. В други дни пък работим по четиринайсет часа без прекъсване.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо го правиш?

— Защото винаги съм искала да правя тъкмо това! — на този въпрос тя имаше отдавна готов отговор. И сега, кой знае защо, се почувства длъжна да обясни. — Като малка прекарвах доста време в театъра, виждах как се създава магията и си знаех, че искам да бъда част от нея.

— Значи винаги си искала да бъдеш актриса.

— Винаги съм била актриса — усмихна се Шантел и отметна глава. — Мечтата ми бе да стана звезда.

— Изглежда си я постигнала.

— Да, така изглежда — повтори тя, пропъждайки едва забележимото униние. — Ами ти? Винаги ли си искал да станеш… е, това, което си в момента?

— Исках да бъда малолетен престъпник и до някое време се справях твърде добре.

— Звучи вълнуващо… — искаше й се да научи повече. Всъщност искаше да знае всичко за него, но се боеше да попита направо. — Защо тогава не излежаваш двайсет годишна присъда в „Сан Куентин“?

— Мобилизираха ме — засмя се той, ала Шантел се досети, че това си е някаква негова шега.

— Армията създава истински мъже.

— Има нещо такова. Във всеки случай научих се да върша онова, за което наистина ме бива, да печеля пари и да стоя по-далече от затвора.

— А за какво те бива най-много? — чисто мъжкото предизвикателство в очите му я накара да изпревари отговора. — Забрави, че съм те питала. Да опитаме нещо друго. Колко години прекара в армията?

— Не съм казвал, че съм бил в армията… — Куин и предложи цигара, но когато тя отказа, запали само за себе си.

— Каза, че са те мобилизирали.

— Така и беше. Мобилизираха ме и правителствени служби се погрижиха за обучението ми. Искаш ли още кафе?

— Не. Колко дълго продължи това?

— Прекалено дълго.

— Там ли те научиха да отговаряш уклончиво?

— Да — отново й се усмихна той. Сетне, с изненадващо и за двамата движение, посегна да погали косите й. — Приличаш на малко момиченце.

Защо ли сърцето й затупа тъй бясно? Та това бе само едно докосване, няколко разменени думи, бегъл поглед насред този нереален, гъмжащ от хора свят.

— Ами нали това е идеята — окопити се Шантел след миг. — В тази сцена съм на двайсет — невинна, пълна с илюзии… А и скоро ще бъда прелъстена.

— Тук ли?

— Не, всъщност ето там — посочи тя малкото сечище насред горичката, скована от работниците. — Негодникът Брад ме прелъстява с обещанието да ми бъде предан за цял живот. Подлъгва ме да разкрия страстта, която до този миг съм влагала само в картините си, сетне се възползва от нея.

— Пред очите на всички тук? — прихна Куин.

— Аз обичам да има публика.

— А се вбеси, че съм те наблюдавал как се къпеш!

— Как смееш!

— Всичко е готово, Шантел.

Тя кимна на помощника си и се изправи, после внимателно изтупа панталоните си.

— Намери си удобно местенце, Доран — предложи любезно. — Може и да научиш нещо.

Той послуша съвета й и проследи неколкократното почти механично повторение на сцената. Не беше особено интересна — лековерна жена в компанията на един измамник сред красив пролетен декор. От чиста пластмаса. Гримьорът Джордж приближи да освежи лицето й. Човек от реквизита й подаде блока и молива.

— По местата. Тишина! — шумът тутакси секна. — Почвайте! — Клапата щракна за първия дубъл. — Камера!

Началото бе същото — Шантел седеше на скалата и рисуваше. Появи се Шон, погледа я миг-два. Когато тя дигна очи и го съзря, Куин почувства, че устата му пресъхва. Всичко, за което един мъж можеше да мечтае, се съдържаше в този поглед. Любов, доверие, страст. Щастливецът, чиято любима би го гледала по този начин, би печелил войни, би отмествал планини.

Той самият не бе се стремил да бъде обичан. Любовта обвързва, кара те да се чувстваш отговорен и за друг човек, освен за себе си. Отнема ти почти толкова, колкото и дава. Така бе мислил до скоро, всъщност преди да съзре погледа в очите на Шантел.

Нали е само филм, напомни си той, когато разбра, че е пропуснал пет минути от снимките. Правеха вече втори дубъл. Погледът в очите й бе илюзия, също като гората наоколо. Пък и нали не бе насочен към него. Тук се снимаше филм, тя бе актриса, а останалото бе написано в сценария.

Първия път, когато Шон Картър я докосна, Куин усети как челюстта му застина. За щастие режисьорката прекъсна сцената.

Когато продължиха, Куин си каза, че се владее. Напомни си, че присъства тук само защото му плащат за това. Тя не означаваше нищо за него. Беше му просто клиентка. И за него нямаше никакво значение с колко мъже ще се люби — независимо дали пред или зад камерата.

Следващото, което видя, бе как устните й докосват устните на Шон и ето че в главата му се стрелна мисълта за убийство.

Това бе просто сцена от филм с изкуствени скали, изкуствени дървета, изкуствени чувства. И все пак всичко изглеждаше толкова истинско, толкова искрено. Наоколо армия техници направляваше прожекторите, микрофоните. Дори когато Шон притисна Шантел, някаква камера приближи на сантиметри от тях.

Но тя трепна. По дяволите, той я видя как трепна, когато Шон й свали панделката и косата й се разпиля по раменете. Гласът й също трепна, когато му каза, че го обича, че иска да бъде негова, че не се страхува. Куин се улови, че ръцете му са стиснати в юмруци.

Шантел затвори очи, когато Шон обсипа с целувки лицето й. Изглеждаше толкова млада, толкова лесно ранима, готова да вкуси любовта. Куин не забеляза приближилата се камера. Виждаше само Шон, който разкопча блузата й, виждаше нейните очи — огромни, сини, вперени в любимия. Тя нерешително взе да разкопчава ризата му. Лицето й пламна, когато се притисна до голата мъжка гръд. Двете тела бавно се отпуснаха в тревата.

— Стоп!

Куин рязко се върна в действителността. Видя как Шантел се изправи и каза нещо на Шон, което го разсмя. За тази сцена носеше сутиен без презрамки, който щеше да остане скрит за камерата, и протрити джинси. Лари побърза да покрие раменете й със захвърлената преди минута блуза и тя му се усмихна разсеяно.

— Да направим още един дубъл. Шантел, като му свалиш ризата, искам да вдигнеш глава — заговори делово Мери Ротшилд. — Искам да видя хубава целувка, преди да се търколите в тревата.

Някъде към петия дубъл Куин си възвърна способността на обективен наблюдател. Плъзна поглед по лицата на онези, които не участваха пряко в снимките. В края на краищата задачата му бе да открие кой от присъстващите се е вторачил в Шантел, разяждан от ревност. Или от налудничавата идея, че нему се полага мястото на любимия.

Той извади нова цигара и пак заоглежда лицата. Редовно получаваше доклади за поведението на всеки, който пряко или косвено бе свързан с продукцията. Инстинктът му подсказваше, че авторът на писмата е човек, когото Шантел познава, някой, с когото тя разменя по някоя и друга дума всеки божи ден.

Куин искаше да открие този човек и то час по-скоро. Преди сам да се признае за обсебен от нея.

Асистент-режисьорът прегърна Шантел през раменете и взе да й говори нещо, като я поведе нанякъде. Преди да доближат караваната, в която се помещаваше гримьорната, Куин застана пред тях.

— Накъде сте се запътили?

Шантел го изгледа смразяващо, но не избухна.

— Реших да се скрия за малко на сянка. Еймъс ме запознава с програмата за деня. Извини го, Еймъс. Куин притежава… болезнено чувство за собственост.

— Напълно го разбирам — избоботи добродушният шишко. — Беше страхотна, Шантел. След около половин час ще те повикаме за близките планове.

— Благодаря ти! — тя го изчака да се отдалечи и едва тогава се обърна към Куин. — Друг път не прави така.

— Как?

— Да беше се видял само — единствено нож между зъбите ти липсваше. Казах ти вече, Еймъс е безобиден…

— Но има навика да докосва жените. Една от тях в момента е моя клиентка.

В караваната Шантел отвори малкия хладилник, избра си диетичен сок и тутакси се стовари на канапето.

— Ако имах нещо против да ме докосва, не би нахалствал, уверявам те — рече уморено тя. — Не за пръв път работя с него и ако престанеш да се държиш като смахнат, няма да е последният.

Куин на свой ред отвори хладилника и си взе бутилка бира.

— Виж, красавице — поде вече по-кротко, — не мога да ти угодя, като огранича до минимум броя на заподозрените. Престани най-сетне да се преструваш. Ти наистина познаваш човека, от когото си толкова уплашена.

— Не се преструвам.

— Напротив. При това го правиш твърде неумело в сравнение с онова изпълнение на тревата преди малко.

— Това е моята работа. Моят живот.

— Именно! — той я подхвана под брадичката и усети хвърчащите от очите й искри. — Ако не си забравила, за живота ти в момента аз имам грижата. Нека ти кажа и една добра новина, почти елиминирах Картър като заподозрян.

— Шон? — Приятното чувство на облекчение бързо премина в ново тревожно очакване. — Защо?

— Подсказва го елементарната логика. — Куин отпи от бирата, за да я подразни. — Ако някой мъж е обсебен от красива жена… Нали сме наясно, че става дума за маниакална страст?

— Да, по дяволите! — тя дръпна бутилката от ръката му. — Кажи най-сетне, накъде биеш?

— Ако бях на път напълно да превъртя заради някоя жена, не бих могъл да се изправя, да си изтупам дрехите и да й обърна гръб, след като близо няколко часа сме се въргаляли полуголи по тревата.

— Така ли? — Шантел му върна бутилката. — Ще трябва да го запомня — поуспокоена, тя се облегна на възглавниците и вдигна крака. — Какво ще кажеш за сцената?

— На някои доста им се изпотиха очилата.

— Не ме будалкай, Куин, сигурно и ти си забелязал. Тая сцена не е само гол секс, тук става дума за измамено доверие, погубена невинност. Преживяното от Хейли в тази гора ще се отрази върху целия й живот. Нямаше да е така, ако просто беше се позабавлявала сред нападалите шишарки.

— Да, но забавлението сред шишарките, за което говориш, кара хората да си купуват билети.

— Това тук е телевизия. Гоним висок рейтинг. Дявол да го вземе, Куин, доста усилия вложих, за да направя сцената. Става дума за повратната точка в живота на Хейли. Ако наистина се възприема като…

— Добра беше — прекъсна я той.

— В такъв случай… — Шантел остави чашата си. — Би ли го повторил още веднъж?

— Казах, че беше добра. Все пак аз не раздавам наградите, красавице.

Тя прибра колене и подпря брадичката си върху тях. На тънкия слънчев сноп в пролуката между пердетата изглеждаше все тъй млада и невинна.

— Колко добра все пак?

— Чудя се как ли си подхранваш самочувствието, когато си сама?

— Никога не съм отричала, че съм суетна. Кажи, колко добра?

— Толкова, че ме засърбяха ръцете да натупам Картър.

— Наистина ли? — поласкана, Шантел прехапа долната си устна. Реши все пак да запази шеговития тон. Куин не биваше да разбере колко държи тя на неговата преценка. — Преди или след като завъртяха камерите?

— И преди, и по време, и после! — неочаквано той се пресегна и сграбчи блузата й отпред. — Не си играй с късмета си, красавице — предупреди я почти приятелски. — Имам навика да взимам онова, което ми се хареса.

— Ама че си недодялан, Доран! — с леко движение Шантел отблъсна ръката му. — Липсва ти елементарно възпитание.

— Добре е да запомниш това. Честно казано, понаучих едно-друго, като ви гледах с Картър как се опипвате.

— Не сме…

— Е, наречи го както искаш. Все пак колкото и да си добра, не съм си пилял времето само теб да гледам. Забелязах някои твърде интересни подробности.

— Например?

— Брустър изпуши половин пакет цигари, докато вие с Картър… работехте.

— Той е неспокоен човек. Била съм свидетел и на по-страшни неща, когато автор следи как филмират творбата му.

— Лиъри пък едва не падна върху теб в желанието си да скъси разстоянието.

— Такава му е работата.

— А помощникът ти едва не си глътна езика, когато Картър ти свали блузата.

— Престани, моля те! — скочи на крака тя и приближи към прозореца. Скоро щяха да я повикат и нямаше да може да работи, ако позволеше на Куин да я ядоса. — Що се отнася до мен, смятам, че си твърде ограничен, за да разбереш тези хора.

— Това ме навежда и на друга мисъл — облегна се той назад. — Мат още не се е появил. Странно. Не си ли ти най-важният му клиент?

— Решил си да ме скараш с всички, така ли?

— Правилно си се досетила. За момента ще вярваш само на мен и на никой друг.

— Скоро ще ме повикат, Доран. Искам да полегна за няколко минути. — И без да го погледне повече, Шантел се отдалечи към другия край на фургона и изчезна зад някаква врата.

На Куин му идеше да разбие бутилката в стената. Просто за да чуе как се пръсва на парчета. Тя не биваше да го кара да се чувства виновен. Та той се грижеше за нея. Нали за това му се плащаше. И колко по-лесно щеше да е, ако проявеше поне мъничко подозрителност. Дори и ако това означаваше да пролее някоя и друга сълза — какво толкова.

Куин изруга и тресна бутилката на масата. Изправи се и с тежки стъпки се отправи към спалнята.

— Виж, Шантел…

Стресна се, като я видя да седи на леглото. Държеше в ръка някакъв плик. Сладникавото ухание на диви рози го накара да се озърне. Букетът беше там, на тоалетката.

— Не мога да го отворя — промълви тя. Бледото й лице представляваше покъртителна гледка, пръстите й трепереха от преживяната уплаха, но друго бе по-страшното — в очите й се четеше отчаяние. — Наистина не мога повече.

— Не е и необходимо — с нежност, на каквато смяташе, че отдавна не е способен, той приседна до нея и я прегърна. — Нали затова съм тук, красавице — внимателно измъкна плика от сгърчените й пръсти. — Не искам да отваряш това писмо. Ако пристигнат и други, ще ги дадеш на мен.

— Не искам да зная какво пише вътре. Просто го скъсай.

— Не се тревожи… — Куин безмълвно пъхна писмото в задния си джоб. Безброй въпроси напираха да бъдат зададени, но той се отказа от тях. — Важното е да ми вярваш — рече тихо. — Остави всичко на мен.

— Боя се, че няма да можеш да се справиш — вяло поклати глава Шантел. — Винаги съм искала да бъда известна. Винаги съм мечтала за слава. Да не би някой да ме наказва за това? — тя изхълца и се дръпна. — Може би имаш право, Доран. Може пък вината наистина да е моя.

— Престани! — Куин я хвана за раменете с надеждата да спре напиращите в очите й сълзи. — Кой знае какво ме е накарало да изтърся подобна глупост. Ти си красива, талантлива, известна. Което не означава, че трябва да се чувстваш виновна заради нечия маниакална лудост.

— Да, но той иска мен — тихо отвърна тя. — Страх ме е…

— Няма да допусна да ти се случи нещо лошо.

Шантел въздъхна дълбоко и хвана ръката му. Сетне склони глава на рамото му.

— Знам, че не ти е лесно е мен, Доран… — слава Богу, беше успяла да възпре сълзите. — Ако съм те вбесявала, не е било нарочно, повярвай.

— Свикнал съм, нали това ми е работата. А и твоят стил ми допада.

— Щом сме започнали с милите думи, нека ти кажа, че и аз харесвам твоя.

— Тоя ден трябва да се запомни — промърмори Куин и вдигна ръката й към устните си.

Това беше грешка. И двамата го разбраха, щом се докоснаха. Погледите им се кръстосаха. Напрежението премина като ток през телата им. То не бе изкушение, нито гняв, нито пламнала страст, а потребност един от друг. Тя копнееше отново да почувства как я обгръщат ръцете му, как устните му докосват нейните, горещи, пламенни, настойчиви. Затова не се възпротиви, когато пръстите му болезнено се сключиха около нейните. Внезапно усети, че на всяка цена иска да узнае какво изпитва той в душата си, в сърцето си. Дали и той… По-скоро възможно ли бе и неговото желание да е също тъй разтърсващо като онова, което като сладка болка сковаваше тялото й…

Почукването на вратата я накара мигом да се изпъне като струна. Закри лицето си с ръце, но поклати отрицателно глава, когато Куин я докосна.

— Нищо ми няма. Викат ме да започваме.

— Стой тук. Ще им кажа, че ти е прилошало.

— Не, недей. Няма да допусна това да попречи на работата ми — пръстите на лявата й ръка се свиха в юмрук, ала той почувства какво усилие полага, за да се овладее. — Няма да се предам — извърна глава, загледана в розите. — Просто няма да стане.

Куин бе склонен да повтори предложението си, но добре си спомняше как още при първата им среща тъкмо тази вглъбена, целенасочена амбиция бе предизвикала възхищението му. Тя беше силна жена, достатъчно силна, за да се бори.

— Добре тогава. Нужни ли са ти още няколко минути?

— Да, може би.

Шантел доближи прозореца и дръпна пердетата да влезе слънце. Прекалено страшно бе да остане насаме с мислите си в тъмнината. Нощем без друго бе сама с образите в съзнанието си. Навън грее слънце, напомни си тя, като въздъхна. А имаше още доста работа да се свърши.

— Ако обичаш, кажи им, че след минутка ще изляза.

— Както искаш — застина нерешително Куин. Искаше му се да приближи до нея, да й вдъхне увереност, макар да знаеше, че това ще е грешка и за двамата. — Ще бъда отвън, Шантел — рече накрая. — Излез, когато наистина си готова.

— Ще се оправя бързо, не се тревожи.

Тя изчака да чуе отдалечаващите се стъпки и опря чело в стъклото. Колко би й олекнало, ако можеше да си поплаче. Да плаче, да крещи, да ридае дори, просто за да даде отдушник на напрежението, сковало нервите й. Но не можеше да си го позволи. Предстоеше й още часове наред да работи пред камерите. Нужен й беше бистър ум и най-вече сила.

Ще се справя, каза си твърдо. Отново въздъхна и се дръпна от прозореца. Когато се обърна, цветята ги нямаше. Шантел се втренчи в масичката с някакво необяснимо, глупаво чувство на облекчение. Той бе взел цветята. Без дори да го помоли за това.

Що за човек беше този мъж? Жесток и груб в един миг, нежен в следващия. Защо й бе тъй трудно понякога да намери обяснение за действията му… а и за своите собствени? Не можеше да го разбере. С него никоя жена не би се чувствала сигурна. Защо тогава тя самата бе най-спокойна, когато знаеше, че е наблизо?

Ако не се познаваше толкова добре, ако не бе толкова сигурна в себе си, навярно би помислила, че започва да се влюбва в Куин Доран.