Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сестрите О’Хърли (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Skin Deep, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 89 гласа)

Информация

Сканиране
maxin (2008)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2013)

Издание:

Нора Робъртс. Всичко, което блести

ИК „Коломбина прес“, София, 1996

Американска. Първо издание

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-001-5

История

  1. — Добавяне

Трета глава

Шантел се боеше, че не ще може да заспи. Собствената й къща й се струваше толкова огромна, толкова невероятно тиха. Когато най-сетне се пъхна в леглото, образът на Куин Доран все още витаеше в съзнанието й. Дори само мисълта за него я вбесяваше и дразнеше самолюбието й. Обаче й вдъхваше и чувство за сигурност.

Спа само шест часа, но за сметка на това непробудно.

Отвори очи, когато чу музиката от уредбата до леглото. Претърколи се и разбута възглавниците.

Всъщност това легло бе първата луксозна вещ, която си купи, макар доста да се колеба дали да си го позволи. Беше огромно, много старо, с резбована табла от черешово дърво откъм главата и й напомняше приказката за принцесата, пробудила се от своя стогодишен сън. Като малка спеше с цялото семейство по разни хотели, тъй че когато подписа първия си договор в киното, реши, че заслужава да се възнагради с това порочно красиво легло. Незначителната роля в един пълнометражен игрален филм й позволи да осъществи прищявката си. Години по-късно, когато се събуждаше в тази разкошна антика, изпитваше все същото задоволство, както и в нощта след покупката.

Припомни си времето, когато все още живееше в малък апартамент в Лос Анжелис. Леглото тогава заемаше цялата стая и й се налагаше да припълзява по него, за да стига до вратата. Когато й гостуваха Аби и Мади, трите заедно се просваха отгоре и се кискаха с часове.

Мъчно й бе, че сега не са заедно. Щеше да се чувства в безопасност.

Без малко да каже на Мади за писмата и телефонните обаждания, когато преди няколко седмици отлетя за Ню Йорк. Ужасно й се искаше да сподели безпокойството си, ала сестра й се стори затрупана с работа и лични проблеми. Че как иначе, напомни си Шантел, когато седна в леглото и се протегна. Наближаваше премиерата й, а сърцето й бе обсебено от човека, без чиято финансова подкрепа постановката би била невъзможна. Слава богу, всичко свърши добре, усмихна се Шантел. Постановката отбеляза нечуван успех, а Мади вече мислеше за сватба.

Само да внимава как ще се държи с нея, закани се Шантел, вярна на някогашния си инстинкт да закриля сестрите си. Едната вече не бе случила в брака, а тя не би понесла и Мади да страда.

При Мади всичко ще бъде наред, решително кимна Шантел.

Пък и Аби ще се оправи. И двете бяха срещнали подходящия човек в подходящия момент. Едната й сестра се готвеше за сватбата си, другата — за раждането на третото си дете. Как би могла точно в такъв момент да им стовари собствените си проблеми! Нали все пак бе най-голямата от близначките, макар и с някакви си минути. А за нея това означаваше, че нейна бе отговорността да е най-силна от трите. Те биха й се притекли на помощ при първия знак, както и Шантел би го направила за тях. Тя обаче бе най-голямата и толкоз.

Толкова много бяха успели да постигнат. Шантел се огледа — дори само спалнята й бе по-голяма от онзи апартамент в Калифорния. Откъде тогава идваше чувството, че я очаква още дълъг път?

Не беше сега време да философства. Тя решително увеличи звука на уредбата, стана от леглото и се приготви да посрещне новия снимачен ден.

 

 

Куин нямаше навика да става преди изгрев-слънце. За него бе привично по-скоро да будува през нощта, а на зазоряване да се стовари в леглото. Не че не обичаше изгрева в Лос Анжелис. Просто предпочиташе да се любува на обагрящото се небе след някое празненство — независимо дали от леглото или извън него.

Прекоси града с колата под розовеещото небе, като хвърляше презрителни погледи към мяркащите се любители на бягането за здраве. Не му бяха по вкуса ярките екипи от модни дизайнери. Когато не бе доволен от формата си, отиваше в обикновен фитнес център, а не в някоя от префърцунените луксозни зали, в които звучеше класическа музика. Предпочиташе чистата работа с уредите в гимнастическия салон. Обичаше този мъжки свят, където потта се лееше откровено по здравите тела и никой не пиеше пресен сок от моркови. На подобно място жена като Шантел О’Хърли дори не би посмяла да подаде скъпо платеното си носле.

Куин се размърда и се смръщи. Отдавна не се беше случвало жена да го постави натясно. Цялото й излъчване направо опъваше до болка нервите на мъжете. А най-лошото е, заключи той, че хитрушата прекрасно съзнава какво впечатление прави и искрено се забавлява.

Не биваше да допусне това да му отклони вниманието. Тя му плащаше да свърши определена работа. Оттук нататък единствената му грижа бе да осигури нейната безопасност. Чекът, който щеше да подпише, й даваше право да получи най-сигурната закрила, а Куин наистина бе най-добрият. Освен това изобщо не го интересуваше съдържанието на писмата, които му бе показала.

Не че той бе поддръжник на женското движение. Според него между мъжете и жените съществуваха безспорни различия. И точка. Ако някоя жена, минаваща покрай строителна площадка, се почувства обидена от нечие подсвиркване, то нека следващия път си избере друг маршрут. В крайна сметка това бе израз на чисто и неподправено възхищение. В писмата, адресирани до Шантел, обаче, нямаше нищо чисто. Тя не изглеждаше обидена, припомни си Куин. А изплашена до смърт.

Рано или късно той щеше да открие автора на писмата. С малко повече търпение. А междувременно срещу прилична сума щеше да осигурява безопасността й двайсет и четири часа в денонощието. В съзнанието му изникна лицето й и Куин си призна, че не ще му бъде лесно да се владее. Е, чак пък толкоз, сви рамене той и в същия миг закова спирачките пред желязната порта. Пък и нищо чудно, прокрадна се вяла надежда, в тоя ранен час клиентката му да прилича на вещица.

Куин смъкна стъклото и протегна ръка към звънеца.

— Да?

Той се намръщи. Дори една-единствена думичка бе достатъчна, за да разпознае гласа й. Не беше очаквал да се обади тя.

— Доран — представи се кратко.

— Точен сте.

— Услугите според заплащането.

Двете крила на вратата бавно се разтвориха. Куин вкара колата и изчака да се затворят.

Зае се да проучи по-добре терена на дневна светлина. Май всеки, който си наумеше, би могъл да прескочи оградата. Веднъж той самият заедно с партньора си бе успял да прехвърли гладка и висока стена в Афганистан само с помощта на въже и здрави нерви.

Разцъфналите дървета, пръскащи наоколо приятни ухания, предоставяха чудесно прикритие за всеки натрапник. Куин си отбеляза, че трябва по-внимателно да разгледа алармената система, макар от опит да знаеше, че всяка подобна инсталация може да бъде обезвредена.

Спря колата пред къщата, излезе от нея и се подпря на предния капак. Оттук не се чуваше тътена от движението по шосето. Само песента на птиците. Извади цигара. Един бегъл поглед му разкри монтираното в земята осветление, поставено по-скоро за красота, отколкото като мярка за безопасност. Ето защо реши да обиколи къщата и сам да провери онова, което го интересуваше.

Може би от чиста проклетия Шантел го остави да я чака отвън, докато привърши тоалета си. При други обстоятелства навярно би го поканила да изпият набързо по чаша кафе, докато дойде лимузината. Сега обаче не беше в настроение. Затова без да бърза прибра косата си на опашка, провери съдържанието на чантата си и написа няколко поръчки за прислужницата. Когато за втори път чу звънеца, се обади на шофьора и си взе сценария. Тръгна към спалнята и най-неочаквано налетя на Куин. Пред очите му изненадата й мигновено прерасна в гняв.

— Какво, по дяволите, търсите тук?

— Проверявах охранителната система… — Куин се подпря в рамката на вратата, като отбеляза мимоходом, че независимо от ранния час тя изглеждаше страхотно. — Жалко. Трябва да призная, че не би затруднила дори и начинаещ скаут.

Шантел метна през рамо чантата с дълга дръжка и мислено се закани да си отмъсти на Мат.

— Когато ми я инсталираха, ме увериха, че е най-добрата.

— От някой супермаркет трябва да е. Моите хора ще я пооправят.

— Колко ще струва? — попита тя, от малка развила усет за практичното.

— Не мога да кажа със сигурност, преди да са я проверили. Някъде между три и пет, вероятно.

— Хиляди?

— Да. Както вече ви казах…

— Ще получа най-доброто за парите си — довърши Шантел и мина покрай него. — Добре, господин Доран, правете каквото знаете. Все пак ви съветвам следващия път, когато решите да проверявате системата, да не се промъквате скришом в спалнята ми. — Когато се обърна, държеше в ръка малък пистолет с перли по дръжката. — Току-виж, нервите ми не издържали.

Куин изгледа пистолета с повдигнати вежди. Не му се случваше за пръв път да застава срещу насочено оръжие.

— Знаете ли как да си служите с него, красавице?

— Колкото да дръпна спусъка — усмихна се тя. — За мерника си не твърдя, че е особено точен. Нищо чудно да се прицеля в крака ви, а да ви пръсна черепа.

— При оръжията важи едно желязно правило — поде Куин и се намръщи на нещо зад гърба й. Когато Шантел се извърна да погледне, той се хвърли напред. Със светкавично движение й отне пистолета и я притисна към леглото. — Правилото гласи: не насочвай оръжие, освен ако не си твърдо решен да стреляш.

Тя не се разпищя, отпусната под тежестта му, само изражението й говореше за бушуващия в гърдите й гняв. С небрежен жест Куин посочи затвора.

— Не е зареден.

— Естествено! Не бих държала заредено оръжие в къщата си.

— Пистолетът не е сувенир.

Той затвори капака и отново я погледна. По красивото й, възбудено от гнева лице, нямаше и следа от грим. Куин бе приятно изненадан. Тялото, което бе притиснал, бе дребно и силно, а не женствено и меко, както бе очаквал. Уханието обаче бе същото, както предишната вечер — изумително женствено.

— Хубаво легло — отбеляза той. Не се стърпя и погледна устните й. Стори му се, че пулсът й се ускори.

— Нямате представа колко е важно за мен мнението ви, господин Доран. А сега, ако не възразявате, време е да вървя на работа.

Колко ли на брой бяха мъжете, приковавали я под тежестта си на това широко легло? Колко ли от тях бяха усещали дивия лудешки пламък на разгорялото се желание? Куин не успя лесно да отхвърли тия мисли. Все пак се опомни навреме, претърколи се настрани и й помогна да се изправи. Но разстоянието помежду им не бе безопасно.

— Може и да запазим чисто деловите си отношения — тихо рече той. — А може и да не успеем.

Сърцето й биеше лудо и на Шантел й бе напълно ясно, че причината не бе само обзелата я ярост. Добре знаеше какво е страст, макар рядко да бе изпитвала тъй силно влечение към някой мъж. Пък и то можеше да бъде овладяно. Инстинктът й подсказа, че тъкмо това трябваше да направи в момента, а също и в бъдеще, що се отнасяше до Куин.

— Изкушавате ме да заредя пистолета си, господин Доран.

— Не би било зле… — той върна оръжието на мястото му в чекмеджето. — Струва ми се, вече можем да си говорим на „ти“, красавице. В края на краищата, допреди малко споделяхме това легло… — след което й предложи ръката си и я поведе навън.

— Добро утро, Робърт — усмихна се Шантел на шофьора, отворил задната врата на лимузината. — Тия няколко дни господин Доран ще ме придружава до студията.

Куин не пропусна да отбележи замисления поглед на младежа, преди да заеме мястото си до Шантел.

— Питам се, как ли се чувствате в ролята на изкусителка и владетелка на мъжките сърца — подхвърли той, когато се озоваха един до друг.

— Робърт е съвсем млад — отпусна се тя на седалката.

— Нима това има значение?

Скрита зад тъмните стъкла на очилата, Шантел затвори очи.

— О, забравих — въздъхна тя. — Аз съм от онези безсърдечни кокетки, които изстискват мъжете, след което ги захвърлят като празни бутилки от кола.

Развеселен, Куин протегна дългите си крака.

— Определението е твърде точно.

— Удивително е презрението, с което се отнасяте към жените, господин Доран.

— Боя се, че грешите. Жените са едно от любимите ми занимания в свободното време.

— През свободното… — Шантел едва се сдържа да не избухне. Свали тъмните си очила, сякаш да види по-добре дали той не се шегува, или говори сериозно. — Класически пример на самозабравил се тип — продължи тя, колкото да спечели време. — Мислех, че екземплярите като вас са на изчезване.

— Ние сме кораво племе, красавице… — Куин натисна копчето пред себе си и проследи как скритото барче се отваря. Поколеба се дали да не си направи едно коктейлче „Блъди Мери“, но накрая се примири с портокалов сок.

— Предпочитам да не ви представям като мой бодигард — въздъхна Шантел, доволна, че може да смени темата.

— Чудесно. Какво предлагаш тогава?

— Всички ще предположат, че сте мой любовник… — с премерен жест тя взе от ръката му чашата сок и отпи. — Свикнала съм, няма да ми е за пръв път.

— Не се и съмнявам. Както кажеш. Ти определяш правилата на играта.

— Така и трябва да бъде — отсече тя и му върна чашата. — А вие какво ще правите?

— Ще си върша работата — вече отминаваха вратите на студията и Куин допи сока. — Усмихвай се на камерите, красавице, а за другото не се тревожи.

Шантел тъй здраво бе стиснала челюсти, че чак я заболяха. Неволно се обърна към него и го сграбчи за ризата.

— О, Куин, само да знаеш колко ме е страх! Направо умирам от страх! Нямам миг спокойствие… — гласът й изневери и тя се притисна към него. — Нямаш представа каква утеха е за мен дори мисълта, че ще бъдеш наблизо. И ще ме закриляш. Аз съм напълно беззащитна, чувствам се толкова уязвима. А ти си толкова… силен.

Бе тъй близо до него, че той забеляза как клепачите й трепнаха зад тъмните очила. Тялото й също трепереше. Заедно с потребността да я утеши, у него припламна страстно желание. Беше толкова чувствителна, крехка и безпомощна. Куин я привлече към себе си и уханието й омая сетивата му.

— Не се бой — изрече тихо. — Аз ще те пазя.

— Куин… — Шантел вдигна глава и устните й бяха на по-малко от дъх разстояние от неговите. Щом усети как тялото му се напрегна, тя се дръпна назад и тикна нещо в ръката му. — Ето ти чека — подметна безгрижно и слезе от колата.

Цели десет секунди той седя вцепенен, като се чудеше защо никога досега не му бе хрумвало да удуши някоя жена. Когато излезе и застана до нея, хвана я здраво за ръката и само каза:

— Добра си. Много си добра.

— Да, така е — усмихна му се тя. — И ставам все по-добра.

Докато Шантел се подлагаше на обичайните процедури при гримьора и фризьорката, Куин само наблюдаваше. През първия час я заговориха близо десетина души. Актьори, технически сътрудници, цяла армия асистенти. Списъкът на работещите тук, който се готвеше да поиска, сигурно щеше да бъде твърде дълъг. Натрапникът очевидно бе запознат с програмата й. Следователно най-голямо внимание заслужаваха хората от непосредственото й обкръжение.

— Госпожице Шантел… — Лари се озова до нея с чаша горещо кафе.

— О, благодаря. Ти май четеш мислите ми.

— Досетих се, че днес повечко ще се забавиш при фризьорката — младежът проследи сръчните движения на жената, която поставяше перли в сложната прическа. — За сцената на бала ще бъдеш просто прекрасна.

— За разлика от вчера — подхвърли Шантел и отпи от кафето. — Ако бяха ме намокрили още веднъж, сигурно щях да се разтопя.

— Госпожица Ротшилд казва, че сте заснели страхотни кадри.

— Благодаря ти! — Шантел мярна Куин в огледалото.

— Лари, запознай се с Куин Доран, мой приятел — единствено дългогодишният професионален опит й помогна да не се задави при произнасянето на последната дума. — Лари е дясната ми ръка. А доста често и лявата. Куин ще присъства на снимките тия няколко дни, Лари.

— А, тъй ли… — покашля се младежът. — Много се радвам.

Куин усети добре прикритата му неприязън. Поредното завоевание, помисли си. Не можеше да си позволи да съчувства на момчето, можеше само да го подозира.

— Няма да преча — обеща той. — Просто искам да погледам как работи Шантел.

— Много е мил, нали? — подхвърли тя с лъчезарна усмивка. — В момента е без работа и разполага с достатъчно свободно време. Хайде, не се сърди, скъпи. Знаем колко трудно се намира работа, особено пък за един ботаник… — и се изправи, доволна от себе си. — Трябва да се преоблека!

— За днес са предвидени рекламни снимки — обясни Лари. — Щом се приготвиш — обърна се той към нея, — трябва да дойдеш на площадката с декора на балната зала.

— Идвам с теб, скъпа — обгърна раменете й Куин, като малко се поувлече. — Може да ти е нужна помощ за копчетата и циповете.

— По-кротко, Доран — предупреди го Шантел, щом се отдалечиха. — За тази сцена трябва да облека рокля с голи рамене, тъй че не мога да ти позволя да ми оставиш белези.

— Изкушаваш ме да ти ги лепна там, където няма да се виждат. Ботаник, а?

— Винаги са ме привличали деликатните натури.

— Като Лари ли?

— Той ми е помощник. Не го закачай.

— А ти не ми казвай как да си върша работата.

— Момчето е добро, представи чудесни препоръки…

— И кога стана това?

Тя рязко отвори вратата на гримьорната си.

— Преди около три месеца.

Щом се озоваха вътре, Куин извади бележника си.

— Да чуя сега името му…

— Лари Уошингтън. Все пак не разбирам…

— Не е необходимо. А за гримьора какво ще кажеш?

— Джордж? Не ставай смешен, та той би могъл да ми бъде дядо.

— Името му, красавице. Човешкият разсъдък може да се разстрои, независимо от възрастта.

Шантел избълва името, след което се скри в малката стаичка.

— Не ми харесва начина ти на работа, Доран!

— Ще уведомя отдел „Жалби“… — и като се отпусна в един от столовете, той огледа гримьорната. Също както и стаите в дома й, и тук всички неща бяха в някакъв оттенък на бялото. — Щом вече започнахме — повиши леко глас, — нека науча имената на мъжете, с които работиш.

Настъпи напрегнато мълчание.

— На всички ли?

— Ами да.

— Невъзможно е. Не мога да изредя всички имена. Някои познавам само по физиономия, зная и малките им имена…

— В такъв случай ще имаш грижата да ги научиш.

— Не виждаш ли колко съм заета? Не бих могла…

— Аз също. Не се опъвай, трябва да ми дадеш имената.

Тя дръпна ципа на роклята си и направи страховита гримаса срещу стената, която ги делеше.

— Ще проверя дали Лари не може да ти осигури тоя списък.

— Не, недей. Не искам да събуждаме подозрения.

— Добре, разбрах.

За момент си помисли, че решаването на проблема ще й създаде повече главоболия, отколкото самия проблем. После си припомни съдържанието на последното писмо. Независимо дали го харесваше, или не, Куин й бе нужен.

— Асистент-режисьорът е Еймъс Лиъри — започна Шантел. — Асистент-операторът е Чък Пауърс. И трябва да знаеш, че не са от вчера в занаята. От години работят в киното. Имат и семейства.

— Какво значение има това? Манията си е мания.

Когато се върна в голямата стая, тя завари Куин трескаво да дращи в бележника си.

— Какво ще кажеш за режисьора?

— Режисьорът е жена — Шантел си свали часовника и го остави на масичката. — Нея, струва ми се, можем да изключим.

— Ами… — Куин прояви неблагоразумието да вдигне очи. Спря насред думата, защото изтърва нишката на мисълта си. Тя бе облечена в червено, ярко, искрящо червено, което обгръщаше фигурата й като пламък. Роклята бе с дълбоко деколте, надолу следваше линията на тялото. Полата бе права, прихваната отстрани с тока, обсипана с блещукащи камъни.

Шантел разпозна този поглед. При друг случай би се усмихнала, или от удоволствие, или просто машинално. А сега откри, че не е по силите й да се усмихне, защото сърцето й блъскаше лудо в гърдите. Той се изправи бавно и тя отстъпи назад. Едва по-късно щеше да си даде сметка, че за пръв път в живота си бе отстъпила пред мъж.

— Останалите ще ти ги кажа по-късно — набързо изрече Шантел. — Не искам да закъснявам.

— Какво трябва да изобразиш в тази рокля? — инстинктът за самосъхранение му подсказваше да не мърда от мястото си.

— Жена, твърдо решена да си отмъсти — отвърна тя.

Куин я изгледа от горе до долу, и после от долу до горе, додето очите им се срещнаха.

— Мен ако питаш, успехът ти е в кърпа вързан.

Шантел рязко си пое дъх, сетне бавно издиша. Изиграй ролята, каза си. Това винаги ти се е удавало.

— Харесва ли ти? — и тя бавно се завъртя, като разкри дълбоко изрязания гръб.

— Малко е прекалено за седем и половина сутринта.

— Така ли мислиш? — Шантел се усмихна поуспокоена. — Почакай да видиш аксесоарите. От „Картие“ ни дадоха под наем огърлица и обеци. Общата им стойност е някъде към двеста и петдесет хиляди долара. Скоро тук ще се суетят двама въоръжени пазачи и един много изнервен бижутер.

— Защо не използвате фалшиви? Нали и те блестят.

— Защото истинските осигуряват по-добра реклама. Идваш ли?

Куин я спря на вратата с леко докосване по голото рамо. И двамата трепнаха.

— Само още един въпрос. Носиш ли нещо отдолу?

Успя да му се усмихне само защото ръката й бе вече върху топката на вратата.

— Това е Холивуд, господин Доран. Дребните подробности оставяме на вашето въображение — и прекрачи навън, като се надяваше буцата в слънчевия й сплит да се стопи преди първия дубъл.

 

 

До обяд Куин бе принуден да промени мнението си за Шантел поне в едно отношение. Тя не бе разглезена своенравна примадона, както бе помислил в началото. Работеше като кон — чистокръвен може би, ала повтаряше онова, което искаха от нея, без да се оплаква.

Запази любезното си отношение към фотографите дори деветдесет минути след началото на сеанса. За разлика от някои свои колеги нито веднъж не се сопна на гримьора. Температурата на снимачната площадка се покачваше с всеки изминал миг, но това ни най-малко не й се отрази. Между отделните дубли само отпиваше минерална вода, без да сяда дори, защото екипът от гардероба се безпокоеше роклята й да не се смачка.

Двамата въоръжени пазачи не я изпускаха от очи заради бижутата на стойност четвърт милион долара. Отиват й, неволно призна той — както тежкото златно колие с диаманти и рубини, така и разкошните диамантени обеци, прикрепени към ушите й. Носеше ги със самочувствието на жена, която ги заслужава.

Куин стоеше на известно разстояние от снимачната площадка и се чудеше как актьорите издържат безбройните монотонни повторения.

— Невероятно, нали?

До него бе застанал висок мъж с прошарени коси.

— Кое по-точно?

— Ами това как за някоя сцена от две-три минути отиват цели часове — той извади тъничка черна цигара и я запали от предишната, която догаряше. — Не зная защо идвам тук. Изнервям се, но пък и не мога твърде дълго да стоя далеч от мястото, където разнищват рожбата на въображението ми.

— Мисля, че ви разбирам — повдигна вежди Куин.

Мъжът смукна дълбоко от цигарата и се усмихна.

— Не съм луд… макар и това да не е съвсем сигурно. Аз съм автор на сценария. Или по-точно казано, написах един вариант, който накрая май твърде малко ще напомня за себе си — той протегна добре поддържаната си тънка ръка. — Джеймс Брустър — представи се кратко.

— Куин Доран.

— Чух вече. Вие сте приятелят на госпожица О’Хърли. В малките градчета новините бързо се разчуват. Тя наистина е невероятна, нали?

— Не разбирам много от работата й.

— О, уверявам ви, наистина е невероятна. Никоя друга не би могла да изиграе Хейли. Пресметлива, решена да си отмъсти и в същото време уязвима и жадна за любов. Едно от малкото неща, за които нямам причини да се тревожа, е изпълнението на Шантел.

— Тя като че ли знае какво върши.

— Нещо повече — чувства го. — Брустър отново смукна от цигарата. Екипът вече подготвяше декора за следващия кадър. — За мен е огромно удоволствие да я наблюдавам.

Куин пъхна ръце в джобовете си и мислено прибави името на Брустър към набъбващия списък от мъже, които предстоеше да проучи.

— Изключително красива жена е — подхвърли, колкото да поддържа разговора.

— Това е безспорно. Но ако позволите да използвам клишето, красотата й е само една външна обвивка. Много по-ценно е онова, което Шантел О’Хърли носи вътре в себе си.

— И какво е то? — едва забележимо присви очи Куин.

— Бих казал, господин Доран, че всеки мъж трябва да го открие сам за себе си.

Режисьорката помоли за тишина и Брустър млъкна. Куин остана насаме с мислите си.

Тя наистина се бе сляла напълно с героинята. В ключовата сцена трябваше да се изправи лице в лице със своя любим три години след като я е изоставил. Дори след седем-осем дубъла при дадения знак очите й охладняваха, а гласът й придобиваше нужното стаено озлобление. Хейли бе избрала препълнена танцова зала, за да прелъсти и унизи мъжа. Шантел изигра и двете с такава лекота, че явно й доставяше удоволствие.

Дори на него, който бе привикнал да не вярва на илюзорни представи, му се струваше, че за нея съществуваше само мъжът, в чиито обятия танцуваше. Все едно, че ги нямаше нито камерите, нито техниците, нито случайните зяпачи.

Всичко това продължи с часове, ала Куин бе търпелив човек. Забеляза, че през всяка пауза, продължила повече от пет минути, помощникът веднага изникваше до нея с неизменната чаша минерална вода. Често се приближаваше й асистент-режисьорът, който взимаше ръката й в своята и й шепнеше нещо. Гримьорът току бръсваше с пухче лицето й, сякаш бе безценно платно.

Минаваше седем, когато приключиха за деня. На обяд бяха почивали час и според изчисленията на Куин тя бе прекарала четиринайсет часа на крак. В крайна сметка той реши, че би предпочел да копае канали някакви си осем часа на ден.

— Мислила ли си да се захванеш с нещо друго? — попита я, когато се затвориха отново в гримьорната й.

— О, не! — Шантел изрита обувките си и взе да разтрива схванатите си стъпала. — Обичам блясъка.

— Май не го забелязах…

— Бързо се ориентираш, Куин — усмихна се тя. — Ако Ротшилд бе поискала само още един дубъл, щях да те помоля да я простреляш в коляното. Бъди така добър, смъкни ми ципа. Ръцете ми са като гумени.

— Така е, защото прекара цял ден, прегърнала Картър.

— Голям досадник е — Шантел изпъна гръб, щом усети как ципът се спуска надолу към бедрата й.

— Хрумвало ли ти е, че Картър може да ти изпраща цветята?

Тя застина, сетне прекрачи в малката гардеробна.

— Прекалено е погълнат от мисълта как да се отърве от третата си жена. Освен това се познаваме от години.

— Хората се променят, а също тъй вършат и необичайни неща. Ти пък прекарваш по няколко часа на ден, вкопчена в него.

— Такава ми е работата.

— Хубава работа, стига да я можеш да я докопаш. Впрочем, на никого не бива да вярваш.

— Освен на теб.

— Именно. Брустър също ми се стори здравата хлътнал по теб.

— Брустър ли? Сценаристът? — вече истински развеселена, Шантел се върна в голямото помещение, преди още да е закопчала блузата си. — Джеймс много повече се интересува от героите си, отколкото от хората, които ги превъплъщават. Освен това от близо двайсет години е женен, и то щастливо. Никога ли не четеш клюкарските хроники?

— Изобщо не ги пропускам! — понечи да си вземе цигара, но спря, щом я видя как рязко седна и хвана стъпалото си с ръка. — Боли ли?

— Свалиш ли ги и болките веднага започват — оплака се тя и се захвана да разтрива свода. — Мен ако питаш, само мъж трябва да е измислил високите токове… същият, който е изобретил и сутиена.

— Нали вие, жените, ги носите — отвърна Куин, коленичи пред нея и хвана стъпалото й. — Тук в извитото ли е болката?

— Да, но… — възражението замря на устните й, когато усети премерено насочения натиск. С дълбока въздишка се отпусна назад. — О, така е прекрасно! Сбъркал си призванието си, Куин. Като масажист можеш да натрупаш милиони.

— Това не е единственият ми талант…

Шантел рязко отвори очи.

— Благодаря, но засега ще се задоволим само с него. Ако бях с няколко сантиметра по-висока или пък Шон с няколко по-нисък, можех повечето сцени да снимам на обувки без ток.

— Честно казано, любовните ти сцени с него ми се сториха напълно истински.

— Тъй и трябва да бъде — макар и уморена до смърт, тя отново отвори очи. — Виж, ние сме професионалисти. Така е изглеждало, защото така сме го изиграли, а не защото някой от нас си пада по другия.

— На мен ми се сторихте направо погълнати един от друг. Особено когато той си сложи ръката…

— Смени плочата, Доран.

— Ти май пак ще ме учиш как да си върша работата.

— Не, просто ти напомням да си я гледаш, вместо да се заяждаш с човека само защото си разбира от професията.

— Просто го проверявам, красавице.

— Не желая да шпионираш приятелите и колегите ми.

— Ако смяташ, че ще се съобразявам с този или с онзи, много се лъжеш…

— Вече го разбрах! — кой знае защо, Куин все повече й лазеше по нервите, ала ръцете му, които бавно разтриваха стъпалото й, предизвикваха неочаквани усещания. Този човек трябваше да се махне. — Защо не се поразходиш, Доран? — изрече на глас. Сетне дръпна крака си. — Явно не си мой тип — изправи се и се отдалечи. — Можеш да задържиш рестото.

— Чудесно! — той бе не по-малко ядосан, а и не по-малко озадачен от причината за гнева си. Сигурен бе единствено, че за кратък миг бе изпитал към нея някакво топло, приятно чувство. Но сега вече бе отлетяло, все едно, че никога не беше го имало. Изместил го бе гневът и една също тъй силна потребност, която крещеше за отдушник. — Щом повдигаш въпроса, може и бакшиш да си взема.

Сграбчи я изневиделица. Ръката му опъна косите й, а устните му се впиха властно в нейните. Шантел не бе очаквала от него проява на нежност, но не бе и подозирала, че е способна да откликне тъй безрезервно.

Никой мъж не бе я държал в прегръдките си против волята й. Никой мъж не бе взел от нея нещо, което да не бе му предложила сама. А Куин я държеше в обятията си и тя не намираше сили в себе си да се възпротиви. Дори не понечи да се отдръпне, а просто се отпусна в ръцете му с омекнали колене. Всичките й сетива черпеха наслада от допира на устните му. Собствените й устни се разтвориха и отвърнаха на целувката.

Той рядко се замисляше за последствията, а още по-рядко се противопоставяше на инстинктите си. Щом бе почувствал потребността да я докосне, да я притисне в обятията си, не беше се поколебал нито за миг. И вече си плащаше за това. Шантел бе по-нежна, по-крехка и по-гореща, отколкото си бе представял. Сега държеше в ръцете си не някакъв отвлечен образ, а една страстна, чувствена жена. Вкусът на устните й, галещата кожа, всичко в нея го караше да иска още и още. Това беше капан, в който бе паднал по своя воля.

Отдръпна я леко, за да види лицето й, след като я бе целунал. Очите й бавно се отвориха. Бяха тъй притъмнели, тъй сини, че за миг Куин се почувства уязвим, както никога в живота си. Непреодолимото желание да я завладее се превърна в болка, болката в несигурност и… той се дръпна.

— Преживях интересен ден, красавице… — едва ли някога щеше да го забрави. — Защо не помолиш Мат да ми намери заместник?

Шантел отдавна не се бе чувствала отблъсната. Заболя я повече, отколкото бе очаквала. Опитът и гордостта й помогнаха да се съвземе, тъй че гласът и прозвуча с желаните ледени нотки.

— Ако си приключил с демонстрацията на мъжко превъзходство, можеш да си вървиш — възвърна си само обладанието, още преди дишането й да се успокои. — Ако чуя някой да търси бодигард за пудела си, ще му предам визитната ти картичка.

Тя се извърна към дрънчащия телефон. Вдигна слушалката, сетне погледна през рамо и зърна Куин да отваря вратата. Отметна глава и приближи мембраната към ухото си.

— Да, моля.

Гласът й бе до болка познат, още по-плашещ от преди.

— Цял ден чакам да си поговорим. Толкова си красива, толкова вълнуваща. Цял ден си представям как бихме…

— Защо не престанете? — кресна Шантел, неспособна да се овладее. — Защо просто не ме оставите на мира?

Преди да тресне слушалката върху вилката, Куин я издърпа от ръката й.

— Не се ядосвай… — отчаянието в гласа го накара да застане нащрек. — Аз те обичам. Мога да те направя щастлива, по-щастлива, отколкото някога си мечтала.

— Госпожица О’Хърли е по-щастлива без вас — спокойно изрече Куин. — Наистина е време да престанете, досаждате й.

Настъпи продължително мълчание, от другия край се чуваше само напрегнато дишане.

— Тя няма нужда от вас. Има нужда от мен. Само от мен — повтаряше гласът и линията прекъсна. Куин тихо остави слушалката на мястото й. След миг Шантел се извърна към него.

Той си представи какви усилия бе положила в тези кратки мигове да се успокои. Лицето й обаче беше бяло като мебелировката в стаята.

— Мислех, че си си отишъл.

— Аз също… — по принцип Куин никога за нищо не се извиняваше. Не че се смяташе за непогрешим, просто бе убеден, че всяко извинение би отслабило позициите му. В случая реши да направи известна отстъпка, но без да минава границата. — Виж, не е необходимо кой знае колко да се харесваме, за да решим проблема ти. А аз хич не обичам да оставям работата си насред път. Хайде да забравим случилото се преди малко.

Шантел гледаше на компромисите, както Куин на извиненията, ала мисълта за продължаващия кошмар щеше да я подлуди. Подтиквана от надеждата за скорошно избавление, без да накърнява гордостта си, тя се усмихна загадъчно.

— Нима се е случило нещо, което си струва да споменаваме?

— Абсолютно нищо — кимна той и призна нова точка в нейна полза. — Хайде да се махаме оттук…