Пол Андерсън
Единствената игра в града (4)

4

Поредният порив на вятъра раздуха огъня. Ала въпреки пламъците, лицата на присъстващите оставаха скрити в сянка — само очите им проблясваха в тъмното. Постепенно огънят намаля и мракът отново ги обгърна в синкавочерната си пелена.

Еверард вдигна лулата към устните си, дълбоко всмукна, но и това не прогони безпокойството му. Когато заговори, шумоленето на листата не приглуши гласа му, но сигурно скриваше нарастващата му неувереност.

Наблизо бяха струпани спалните им чували, зад тях кротко пасяха конете. Хронокатерът, снабден с антигравитационни плъзгачи, бе скрит в близката гора. Наоколо цареше същата пустош, каквато е била и преди хиляда години — само звездите над тях блещукаха примамливо. В далечината се чу вълчи вой.

— Ако питаш мен — заговори Еверард, — всяко ченге от време на време се чувства като истински копелдак. Досега бяхме само пасивни наблюдатели. Но сега трябва да се намесим, да вземем активната страна. Никак не е лесно да се решиш на подобно нещо.

— Така си е.

Сандовал беше самата невъзмутимост. Не беше помръднал и на сантиметър, след като се навечеряха.

— Е, поне оправдание имаме. Нали винаги можем да кажем, че сме се опитвали да възстановим първоначалното положение на нещата. — Еверард изпусна белезникаво облаче дим. — Само не ме питай кое е това „първоначално“ положение. Ще объркаш всичко.

— Мм… хъм.

— Ако не бяха данелианците, никога нямаше да се захвана с тази работа. Но защо толкова настояват да си изцапаме ръцете, след като вече знаем, че експедицията никога няма да се завърне? Може би са се натъкнали на враждебни племена, които са ги изклали до крак, или кой знае още какво? Цялата ни проклета история гъмжи от убийства и насилие.

— Не е нужно да ги убиваме, сам знаеш. Достатъчно е да ги накараме да се върнат. Мисля, че твоята демонстрация ще свърши работа.

— Аха… да се върнат. И после какво? Най-вероятно океанът ще ги погуби. Обратният път не е по-лесен — мъгли, бури, подводни камъни, неблагоприятни течения. Срещу това — само примитивните им кораби и жалките познания по навигация. Но пак ние трябва да ги изпратим на среща със смъртта! Ако не се намесим ще потеглят обратно по-късно, а тогава обстоятелствата ще са съвсем различни… Защо, по дяволите, трябва да тежат на нашата съвест?

— Може да се приберат и безпрепятствено — промърмори Сандовал.

— Какво? — подскочи Еверард.

— Хрумна ми, докато слушах разказа на Тохтай. Не си ли спомняш — той спомена, че ако Беринговия проток е замръзнал, може да се пресече пешком. Алеутите го правят непрекъснато. Менс, боя се, че задачата ни не е чак толкова проста.

— Но те няма да се върнат. Това поне го знаем!

— Я си представи, че успеят. Хайде да си поиграем на предположения — Сандовал се понамести и в гласа му се долови вълнение. — Представи си, че Тохтай продължи да прониква на югоизток. Не виждам какво може да го спре. Хората му са свикнали да преживяват от степта, ще се оправят в пустинята и дори в Колорадо. Навътре ще срещне и по-цивилизовани племена — като пуеблосите, например. Това ще го окуражи и преди началото на август ще е в Мексико. Тамошната цивилизация сега е в разцвета си, спомни си, че до пристигането на Кортес има доста време. Освен това ацтеките и толтеките още се карат кой да е господар — какво по-примамливо от това за намесата на трети съперник? Наоколо се мотаят и други, по-маловажни племена, готови да помогнат на всеки новодошъл при разпределянето на печалбите. Вярно, ако си чел Диас, той твърди, че не испанските пушки са разрешили изхода от войната… А монголците с нищо не превъзхождат испанците… Тохтай сигурно го бива в интригите. Ще бъде хитър, лукав и предприемчив, ще изкара зимата на топло и ще се оглежда в картинката. Идната година ще потегли на север и ще се върне у дома да докладва на Кублай, че е открил най-богатата и примамлива земя, тръпнеща в очакване да бъде завладяна!

— Ами другите индианци? С тях какво беше положението?

— Новата империя на маите е в зенита си. Костелив орех, но затова пък кътащ безброй богатства. Мисля, че установят ли се веднъж монголците в Мексико, нищо не може да ги спре. По това време Перу несъмнено притежава най-развитата цивилизация, но там липсва ред, а кечуа, или така наречените инки, все още са само едни от многото. Ами Великата равнина? За тях това ще е неудържимо предизвикателство!

— Не мога да си представя, как ще тръгнат насам с цели орди. Твърде дълъг е пътят през Сибир и Аляска.

— Срещали са и по-страшни препятствия. И не съм казал, че ще хукнат веднага. Може да им отнеме няколко века — на малки порции, както са го правели европейците. Първо ще се установят в Северна Америка, оттам ще тръгнат на запад, изток и на юг — Юкатан, Мексико, всичко ще легне под монголския нож. Ще разчитат на новото поколение и на заселници от другия континент. Спомни си, след по-малко от сто години династията Юан ще рухне. Това ще притисне монголците, ще ги отхвърли на север, а оттам пътят до Америка е по-къс. Нищо чудно да цъфнат и китайците, те също обичат блясъка на златото.

— Извинявай, че го казвам, но сигурно точно ти не би желал това нашествие да бъде успешно.

— Това или другото — сви рамене Сандовал. — Не ме е грижа за ацтеките, ако познаваш историята им, ще разбереш, че Кортес всъщност е направил услуга на Мексико. Те също не са си поплювали с другите племена. Монголците като че ли са за предпочитане. Не зная — всички сме жертва на предразсъдъците за превъзходството на западната цивилизация. Просто забравяме кланетата и убийствата, с които са си проправяли път европейците от онази епоха. Струва ми се, че монголците по нещо напомнят Древния Рим. Същата практика — да унищожават населението на непокорните страни, но да запазват правата на онези, които са им се подчинили. Сходна военна организация и стремеж за компетентно управление. Същата липса на въображение, заменена от умение да се възползват от постиженията на другите. И още нещо — в тази епоха Монголската империя държи в подчинение далеч повече и по-многобройни народи на много по-обширна територия, отколкото е имала Римската империя в най-светлите си дни. Що се отнася до индианците — спомни си, че монголците също са били чергари. Вмешателството им няма да е така разрушително като на белия пришълец — по природа земеделец и скотовъд — което е в противоречие с ловната натура на индианското население. Да не забравяме и религиозните предубеждения, каквито монголците не притежават. Е, ще се посдърпат малко, но нима навахите, чероките, семинолите, чивепеките, дакотите не биха желали да бъдат обединени и силни? Защо не — ще имат повече коне и добитък, а и ще познаят тайните на желязото и сукното. Светогледът на средния индианец е далеч по-близо до този на монголеца, отколкото на белия фермер или златотърсач. Ами китайците, с тяхната богата култура и древна цивилизация… Представи си само, Менс! Когато Колумб най-сетне се дотътри, на трона тук вече ще седи поредният велик хан! А империята му ще е необятна като никоя в цялата история!

Сандовал млъкна. Еверард се беше заслушал в ромона на потока и свистенето на вятъра. Известно време се взира в нощта, преди да заговори с пресипнал глас:

— Може и така да стане. Ще трябва да останем в този век, докато преодолеем критичната точка. А след това нашият собствен свят ще престане да съществува. Никога няма да го е имало.

— И без това не беше нещо особено — отвърна като насън Сандовал.

— Но… помисли за родителите си. Те никога няма да се родят.

— Живяха в беден резерват. Веднъж баща ми плака неудържимо, задето не можа да ни купи обувки за зимата. А мама умря от туберкулоза.

Еверард седеше неподвижно, като хипнотизиран. Сандовал почака малко, сетне го удари по рамото, скочи и се разсмя.

— Ама ти май се върза, а? Хайде стига, само те премятах. Кой ще е първа смяна? Имаш ли нещо против да съм аз?

Еверард се съгласи, но дълго не можа да заспи.