Пол Андерсън
Единствената игра в града (3)

3

Залязващото слънце бе позлатило върховете на западните планини. Сенките в долината се сгъстиха, гората се обгърна в мрак, а в лагера сякаш стана още по-светло. В настъпилата тишина отделните звуци станаха още по-отчетливи — чуваше се шум на река, тропот на брадви, конско пръхтене и свистенето на вятъра в тревата.

Монголците очевидно бяха изненадани от появата на странните гости, но лицата им останаха безизразни и непроницаеми. И въпреки изненадата те бързо вдигнаха лагера, разположиха стражи, наловиха дивеч и приготвиха богата трапеза. Съдейки по психологическия профил от уроците, монголците са гостоприемен, весел и разговорлив народ. Но членовете на експедицията бяха далеч по-мълчаливи от обичайното.

Еверард се бе настанил със скръстени нозе на пода в шатрата. Сандовал, Тохтай и Ли завършваха неголемия кръг. Подът бе застлан с килими, в средата имаше огнище с голям меден чайник отгоре, вероятно използван при подобни церемониални срещи. Тохтай собственоръчно им наля от димящия кумис, като първо предложи на Еверард и американецът, въпреки желанието си, отпи юнашка глътка и млясна доволно — както повеляваше етикетът. Беше пил и далеч по-неприятни неща от възкиселото кобилешко мляко, но се зарадва, когато ритуалът приключи и поднесоха чая.

Пръв заговори монголският предводител. Гласът му леко трепереше, явно с мъка сдържаше яда си, задето чуждоземните посланици ги бяха пресрещнали гордо, вместо да допълзят в краката на поданиците на великия Кублай хан. Но словата му бяха любезни, макар да не говореше така гладко, както ученият китаец.

— А сега, нека гостите обявят волята на техния цар. Но първо, как го наричате?

— Името му не бива да се произнася — заяви Еверард. — А за царството му едва ли сте чували. За силата му пък, нойоне, съди по това, че е пратил само двамца ни да ви срещнат с по един кон.

Тохтай изсумтя недоволно.

— Хубави са конете, които яздите, но не зная колко ще ги бива в нашите степи. Дълго ли яздихте насам?

— Не повече от един ден, нойоне. — Еверард бръкна в джоба на куртката и извади няколко пакета с подаръци. — Нашият повелител изпраща тези дарове на великия хан в знак на уважение.

Докато монголецът махаше опаковката, Сандовал прошепна едва чуто на английски.

— Менс, май се изложихме.

— Защо?

— Твоят целофан и подаръчето вътре могат да впечатлят само някой неук варварин като Тохтай. Я погледни Ли. Сънародниците му са познавали калиграфията още по времето, когато моите и твоите предшественици са се бръснели с мидени черупки. В неговите очи блясъкът ни угасна.

Еверард сви безпомощно рамене.

— И сигурно е прав, нали?

Разговорът им на непознатия език не остана незабелязан. Тохтай им мяташе кръвнишки погледи, но накрая съсредоточи вниманието си върху даровете. Джобното фенерче първо го уплаши, дори предизвика няколко хрипливи заклинания, но бързо си спомни, че на монголците не е присъщо да се боят от друго, освен от гръм и взе да се забавлява с него като малко дете.

Китайският учен получи за подарък книгата „Човешката раса“, чийто непознат език и причудливи илюстрации би трябвало да го изумят, но той я прие съвършено спокойно и само благодари любезно — очевидно не беше впечатлен.

За да не останат по-назад, монголците също трябваше да им поднесат дарове — инкрустирана китайска сабя с великолепна изработка и вързоп изкусно обработени видрови кожи. Мина доста време преди разговорът да премине към по-важни въпроси.

— След като знаете толкова много — започна Тохтай, — трябва да сте чули, че преди няколко години направихме неуспешен опит да завладеем Япония.

— Такава беше волята на небесата — добави невъзмутимо книжникът Ли.

— Конски фъшкии! — кресна Тохтай. — Искаш да кажеш — глупостта на хората. Бяхме недостатъчно, неподготвени, дори невежи в морските дела и не случихме на време. Но нищо — някой ден ще се върнем!

Еверард знаеше, че ще го сторят. Знаеше също, че поредната буря ще унищожи целия им флот и мнозина храбри войни ще намерят смъртта си в морето. А Тохтай продължаваше:

— Кублай хан реши, че трябва да научим повече за островите. Дори трябва да се опитаме да построим пристанище някъде на север от Хокайдо. Освен това, сме чували и за вашата страна. Случвало се е вятърът да отнесе надалеч рибарски ладии, а търговци от Сибир неведнъж са споменавали за земя, която се мержелеела на хоризонта отвъд тесния северен пролив. И тогава Кублай хан нареди да построят четири големи кораба с китайски екипажи, а на мен заповяда да подбера сто от най-добрите монголски войни и да потегля на експедиция.

Еверард кимна, това вече го знаеше. Китайците от стотици години плаваха из моретата със своите джонки, побиращи понякога и над хиляда пътници. Вярно, още не бяха такива опитни мореплаватели, каквито щяха да станат по-късно, под влияние на португалците, и никога досега не бяха преплавали просторната океанска шир. Но в морето се оправяха доста добре.

— Изследвахме две островни вериги, разположени една след друга — продължи Тохтай. — Бяха почти лишени от растителност, но поне попълнихме запасите си от прясна вода и оставихме конете да се напасат. Срещнахме и диваци, с които не беше никак лесно да се разберем. Сетне продължихме на север и тук узнахме, че сме заобиколени от два континента, чиито брегове постепенно толкова се сближават, че проливът между тях може да бъде пресечен с малка лодка или дори вървейки — когато е замръзнал. Накрая свърнахме и приближихме новата земя. Какво видяхме: просторна страна, много гори, диви животни и морски котки. И валеше — все валеше. Времето ни подгони на юг — покрай брега.

Еверард си представи как изглежда това на картата. Първо са следвали Курилските острови, от тях са се прехвърлили на Алеутските. Така брегът никога не е бил далеч. Макар и бурно, морето по тези места е дълбоко и няма плитчини, пък и течението им е помагало. Още преди да разберат къде са и открили Аляска. Заради негостоприемния климат са продължили на юг, следвайки брега на американския континент, докато излезли в устието на река Чезалис. Може би индианците са ги предупредили за опасните течения по-нататък и са им помогнали да разтоварят корабите и да построят салове, с които да пресекат реката.

— Когато наближи зимата вдигнахме голям лагер. Племената тук са дружелюбни — предложиха ни помощ, дори жени, а и дивечът изобилства. На свой ред нашите моряци ги научиха на някои неща за риболова и корабостроенето. Там презимувахме, научихме езика и дори направихме няколко проучвания във вътрешността на страната. Навсякъде слушахме приказки за безкрайната равнина, с просторни гори и неизброимо количество космат добитък. Напролет, когато отново потеглихме, имахме възможността да се убедим във верността им. Никога досега не бяхме виждали толкова богати земи. — Очите му блеснаха алчно. — И толкова много народи, които още не познават желязото.

— Нойоне — измърмори предупредително Ли и кимна едва забележимо към патрулните. Тохтай осъзна, че се е изпуснал и прехапа език.

Ли се обърна към Еверард.

— Чухме разкази и за неизброимите златни съкровища на юг. Наш дълг беше да проверим дали са верни, а и да се запознаем с тази чудна страна. Но не се надявахме на честта да ни посрещнат толкова знатни пратеници.

— За нас също е чест — не падаше по-долу Еверард. След това лицето му помръкна: — Моят господар, владетелят на Златната империя, чието име не бива да назовавам, ни изпрати да ви уверим в неговото приятелство и ще е твърде опечален, ако ви сполети нещастие. Ето защо ни изпроводи да ви предупредим.

— Какво? — подскочи Тохтай. Ръката му по навик потърси дръжката на сабята, която бе откачил. — Какво означава това?

— Означава, нойоне, че макар и чудно красива, тази страна е прокълната. Кажи му, братко.

Сандовал, който умееше да говори убедително, пое нещата оттук. Беше се постарал да изучи всички суеверия и свръхестествени сили, които будеха страх в душата на полуграмотните монголци, но същевременно не биваше да разпалва скептицизма на цивилизования китаец. Той обясни, че тази страна била поделена между две могъщи, съперничещи си царства. Тяхното било далеч на юг, другото покривало северните и източните райони. И двете страни владеели сили, произтичащи от тайнствени и страшни магии — науката, която се наричала инженерство. Северната империя, Зла орис, смятала тази територия за своя и не гледала благосклонно на всяка чуждоземна експедиция. Южната земя, Добра съдба, не можела да им предложи закрилата си толкова надалеч и затова пратила свои емисари, които да посрещнат, предупредят и проводят монголците.

— Но защо туземците не са ни казвали нищо за тези царства? — учуди се Ли.

— А знаят ли диваците в бирманските джунгли за великата империя на Кублай хан? — отвърна с въпрос Сандовал.

— Аз съм чуждоземец и невежа — рече Ли. — Моля простете ми, ако не съм ви разбрал правилно. Но за какви вълшебства и могъщи сили говорите?

„Което е само един любезен начин да ни нарекат лъжци“ — помисли си Еверард и гласно добави:

— Бих ви предложил една малка демонстрация, ако нойонът бъде така любезен. Ще ми е нужно някое дребно и безполезно животинче.

Тохтай помисли и кимна. Лицето му беше безстрастно, като издялано от камък, само по слепоочието му се спускаше тънка струйка пот. Той плесна с ръце, кресна отривиста заповед и пазачът пред вратата надникна. Последваха още няколко команди, след което настъпи напрегната тишина.

Измина почти половин час преди пазачът да се появи отново със съобщението, че неколцина конници са довели вързан с ласо елен. Тохтай ги поведе навън, като си проправяше път през струпалата се пред шатрата развълнувана тълпа. Отзад го следваше Еверард, започнал вече да съжалява за идеята си. Той извади маузера от кобура и разгъна металния приклад.

— Сърбят ли те ръцете? — обърна се към Сандовал.

— Мили Боже, не!

Младият елен бе завързан недалеч от брега на реката. Яките му бутове видимо трепереха. Лъчите на слънцето тъкмо бяха докоснали планинските върхове на запад, обагряйки ги в бронзово сияние. Красивото животно завъртя окичената си с рога глава и впери тъжен поглед в Еверард. Менс преглътна мъчително, махна на наобиколилите го любопитни зяпачи да отстъпят назад, вдигна маузера и се прицели. Още първият изстрел повали елена, но той продължи да натиска спусъка, докато рухналият труп се превърна в димяща купчина кърваво месо.

Когато свали оръжието из въздуха витаеше някакво невидимо напрежение. Американецът огледа замръзналите лица на присъстващите, долавяше миризмата на пот и страх, примесена с дима на изгорял барут. Почувства се като божество, за каквото навярно го смятаха.

— Това е едно от най-немощните ни оръжия — обяви Еверард. — Ала дори то запокитва душата на убития там, където тя не ще намери пътя към небесата.

Той се завъртя и пое с решителна крачка. Сандовал го последва. Багажът им стоеше непокътнат до конете. Оседлаха ги, метнаха се отгоре и препуснаха необезпокоявани към гората.