Ема Дарси
Кадифеният тигър (6)

Шеста глава

Италианският ресторант бе приятно старо заведение, наскоро реставрирано. С тераса. Състоеше се от два големи салона, а през лятото към тях се прибавяше и градината отзад. Обстановката бе семпла, дори спартанска. Стените и покривките бяха в бледорозово, прозорците — без пердета, с изглед към улицата. Носеше се тиха, ненатрапчива музика. Сервитьорите бяха учтиви и внимателни, обслужването — добро, атмосферата — прекрасна, а храната — превъзходна. Чудесно място!

Посрещнаха ги още на вратата и ги придружиха до единствено свободната маса в ресторанта. Когато се появиха, разговорите наоколо секваха. Кейн бе твърде известен в заведението, и дори го считаха за местна знаменитост, тъй като името му бе свързано с изпълнението на няколко обществени проекта. Бе обичайно жените да се извръщат след него, а кавалерите им го проследяваха със завист и уважение.

Трудно беше да се определи дали Кейн забелязва вниманието, което му се оказваше, но дори да го долавяше, реакциите му с нищо не го издаваха. Лиса обаче не можеше да преглътне подчертания женски интерес към него. Първоначално това я караше да се чувства несигурна и да отстъпва на всичките му желания и капризи. Прекалено добре разбираше, че в случай на несъгласие, той твърде лесно би могъл да я замени с друга.

Понякога му бе възразявала и бе предизвиквала малки спорове, след което бе отстъпвала, предпочитайки да се остави на течението, отколкото да изясни истинското си положение. Чувстваше, че ако не му даде правото да решава, ще го загуби. Кейн Мариот не беше мъж, който, веднъж изявил становището си, можеше да бъде заставен да го преразгледа.

Лиса търпеше — до днес. И изведнъж всичко се беше променило, необяснимо как. Кейн бе все така непреклонен в решенията си, но този път действията му я изненадваха. Бе открил, че тя е единствената жена в живота му и го бе доказал посвоему. Най-сетне Лиса осъзна, че мъжът до нея няма за цел да прелъстява тълпи жени. Едва сега си даде сметка, че откакто бяха заедно, той никога не бе поглеждал друго момиче. Дори и сега седеше срещу нея и, с изключение на краткото обсъждане на поръчката със сервитьора, не откъсваше очи от нея. Погледът му милваше лицето й, устните му изглеждаха всеки момент готови да се усмихнат и при най-леката шега. Кейн целият излъчваше щастие от присъствието й. Самата Лиса също сияеше.

Започнаха вечерята с тестен деликатес и бутилка италианско вино. Както винаги храната бе вкусна и изискано поднесена. Лиса изненадано установи, че не й липсва апетит. Не бе яла почти от сутринта, но вълненията и тревогите през деня я бяха лишили от всякакво желание за храна. Часовете, прекарани с Кейн в спорове и любов, я бяха изтощили и сега тялото й се нуждаеше от подкрепление.

— Как беше храната във Виктория?

— Не помня — храна като храна.

— Разрешихте ли основните проблеми на строителната площадка?

— Най-неотложните — да, но ще ми се наложи да направя още някой и друг полет дотам и обратно — за миг очите му проблеснаха презрително. — Твърде много хора са готови на компромиси. Доникъде няма да стигнем така.

Отстъпките действително не бяха по вкуса му. Нито пък можеха да доведат до определен успех. Лиса бе научила тази проста истина от ежедневните си контакти с Джак Конуей. Всяко отсрочване на доставка извън рамките на договарянето застрашаваше не само доходите, но и постовете на служителите. Доходите осигуряваха необходимите пари за изплащане заплатите на работниците. Ето защо в определени моменти трябваше да се действа твърдо и безмилостно.

Проблемът с Кейн бе, че пренасяше служебните грижи в личния си живот. Но от друга страна, това доказваше, че бизнесът е в кръвта му, а поемането на отговорност — в природата му.

Какво ли представляваше Джак Конуей — шефът й, извън службата? Единственото, което Лиса знаеше за него, беше, че бе спазвал брачната си клетва цели тридесет години. Бе го чувала да се изказва за развода като за семеен банкрут, във финансов и в морален план. Джак Конуей не бе от хората, губещи с лека ръка. Вероятно Кейн бе имал сходни разсъждения по въпроса, досети се Лиса — финансовите съображения винаги стояха на първо място за деловите мъже. Впрочем, подобна оценка за него можеше да бъде вярна, но не напълно. За Кейн Мариот бракът представляваше нещо много повече от доходна сделка. Той бе израснал в семейство на разведени родители и затова ненавиждаше разводите. Много от комплексите се дължаха именно на невъзможните отношения между майка му и баща му. Лиса бе сигурна в това.

Той никога не бе се впускал да разказва за детството и преживяванията си, но няколкото хапливи забележки, които си бе позволил по повод на родителите и сестра си, издаваха колко трудни са били ранните му юношески години. Кейн никога не би причинил подобни мъки на бъдещите си деца. Лиса го чувстваше.

— За какво си се замислила? — внезапно попита Кейн.

— Спомних си думите ти, че никога не си гледал на жените като на сексуален обект — предпазливо отвърна тя.

— Нима ти виждаш в мъжете единствено сексуален обект? — пошегува се той, а очите му я погалиха снизходително.

— Някои мъже наистина са по-привлекателни… — „Като теб, например“, негласно добави Лиса, а гласно продължи: — По принцип съм съгласна с теб. Сексапилът не е достатъчен.

— А какво те задържа при мен? — тихо попита Кейн.

Прямотата и неочакваността на въпроса я стреснаха. Кейн никога не се бе интересувал твърде от чувства, но тази вечер за втори път повдигаше темата за любовта и отношенията помежду им. За миг Лиса се замисли.

— Истината ли искаш да знаеш?

— Да.

Тя въздъхна.

— Може би чрез теб изживявам живота си по-пълноценно, възприемам нещата по-ясно, по-емоционално — устните й се усмихнаха самоиронично. — Без теб животът ми би бил… пуст.

Той се намръщи, кимна замислено и се вгледа в нея.

— Затова ли толкова настояваш да ти се обаждам по време на командировките си? Искаш да запазиш вкуса си към живота?

— Да, това е една от причините — призна Лиса.

— Разчитай на мен отсега нататък, Лиса! Винаги ще го правя.

Тя поклати невярващо глава. Озари я мисълта, че той бе променил отношението си към нея. Кейн вече не гледаше на желанията и потребностите й като на глезотии.

— А ти защо си все още с мен, Кейн? — осмели се да го попита тя. Дали щеше да получи обичайния отговор: „Хубаво ни е заедно, нали“?

Усмивката му бе измъчена и бавно се стопи. Тъмните му очи горяха от напрежение.

— Мисля, че възприемаме сходно нещата. Разбрах, че държа твърде много на теб, Лиса, и не желая да те загубя.

Не желаеше да я загуби?!

Сърцето й се заблъска между надеждата и отчаянието. Колко много неща липсваха на връзката им, за да я приеме като пълноценна! Но Кейн бе започнал да я зачита като личност. При повече време и търпение от двете страни, те биха могли да създадат нормални отношения. Кой знае?!

— Не разбирам какво точно имаш предвид, Кейн. Какво целиш?

— Брак.

Дъхът й секна, а краката й се подкосиха. Втренчи се в него с широко отворени очи. Сърцето й всеки момент щеше да се пръсне. Сериозно ли говореше той?

Кейн се пресегна през масата и взе ръцете й в своите. Лицето му бе напрегнато, мрачно и непроницаемо.

— Искаш ли да се омъжиш за мен, Лиса?

— Шегуваш ли се? — прошепна тя. Гърлото й бе пресъхнало, тялото й трепереше като самотно есенно листо. Ако той използваше женитбата като примамка, за да я задържи още някоя и друга седмица в леглото си…

— Не.

Тя преглътна, след което се насили да си придаде безгрижно закачлив израз.

— След всичко станало между нас…

— Какво толкова е станало?

— Мислех, че не си забравил сутрешния ни разговор.

Той стисна ръцете й, за да я накара да осъзнае сериозността на предложението му.

— Ние сме все още заедно, нали, Лиса? Сега и завинаги?

— Не зная какво да отговоря — прошепна слисано тя.

— Недей да мислиш толкова. Кажи „Да“!

Но не беше толкова лесно да го каже. Изведнъж схвана защо се бе завърнал в Сидни. Защо толкова настойчиво я бе изчакал на летището. Защо бе по-мил от всякога. Защо я бе изненадвал с всяко свое действие. Защо бе реагирал тъй рязко и отчаяно на думите й. Всеки негов жест или постъпка бяха прелюдия към предложението му за женитба. Както винаги бе решил сам. А тя внезапно бе объркала плановете му, реагирайки неадекватно на очакванията му, отказвайки отговорите, които бе свикнал да получава от нея.

Брак!

Все още не можеше да се отърси от шока.

Разумът й мълчеше.

Сърцето й нашепваше да приеме.

Съзнанието я възпираше. Нееднократно чувствата й я бяха подвеждали по отношение на Кейн. Беше изпила горчивата чаша на самотата именно благодарение на наивността си.

Вътрешният й глас й подсказваше, че той се променя, учи се да отстъпва, да се грижи за нея. Нека да затвори очи и да забрави предпазливостта! Нека да бъде смела, нека да се гмурне в неизвестността и да приеме от този мъж всичко, за което до преди минути само бе мечтала.

Разумът й се пробуди и я посъветва да не бърза. Необходимо им беше още време, докато се научат да правят компромиси.

Странен въпрос изплува от смутеното й съзнание:

— Защо?

Кейн никога не предприемаше нещо, преди да разгледа всички „за“ и „против“. Какви бяха подбудите му за това неочаквано предложение? Бе я държал плътно до себе си цяла година без ни най-малкия намек за трайна връзка. Защо тъй внезапно бе решил да се ожени за нея? Защо точно този уикенд? А може би бе взел решението още преди?

— Защото искам ти да бъдеш моя съпруга. Защото искам да имам деца от теб. Защото искам да си с мен до края на дните ми.

Дори не се поколеба в отговора си. За него всичко бе просто и ясно. Бе направил избора си. Изпитателният срок за нея бе изтекъл. Решението беше взето.

Чувстваше се странно безплътна. Дали с присъщата си прецизност, не бе преценил всеки детайл от плана си?

— Предполагам, че си уточнил и датата на сватбата.

— След седмица.

Сякаш се подразбираше, че тя ще се съгласи. Навярно предвиждаше скромна церемония без излишна тържественост. Щяха да сключат брак и толкова! Не беше я попитал що за сватба би предпочела тя самата.

— Няма да стане.

Той я погледна стреснато. Силно стисна ръцете й.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ако реша да се омъжа за теб, което съвсем не е сигурно, това няма да стане след седмица.

— Дай ми поне един разумен довод против!

Дълго сдържаното й и потискано възмущение избухна:

— Защото имам право на мнение.

— Извинете, господине! — беше сервитьорът.

Лиса си бе поръчала макарони със сос от раци. Келнерът постави вкусно ухаещото блюдо пред нея, след което се залови да разбърка черния хайвер със скаридите в ястието на Кейн. Това й даде време да се съвземе и да прецени, че той едва ли бе смятал съзнателно да я засегне. Явно считаше деловия си подход към този деликатен и за двамата въпрос за правилен.

Докато им сервираха, той също се опита да си възвърне самоконтрола и след като келнерът се отдалечи, заговори със спокоен сдържан тон:

— Какви възражения имаш, Лиса?

Теменужените й очи го изгледаха предупредително.

— При евентуална женитба аз ще бъда тази, която ще определи датата и ще организира сватбата.

— Мислех, че чувстваме нещата по един и същ начин, и че и двамата желаем да се оженим, колкото се може по-скоро — извинително се усмихна той.

— Аз не бързам.

Тя не можеше да си представи, че на света има момиче, което да не е мечтало да е цялото в коприна, дантели и бяло на сватбения си ден. Нямаше да позволи да бъде затрупана с разумни доводи против тържествена церемония.

— Предполагам, че те изненадах днес — най-сетне рече той.

— Така е — съгласи се Лиса, все още объркана.

— Съжалявам.

Още едно извинение!? Сърцето й съвсем омекна. Да, той се променяше. Правеше го единствено и само заради нея.

— И аз съжалявам.

— За какво?

— Задето така предубедено подхождах към теб.

Едва сега си даде сметка, че грешката не беше само негова. Прекалено дълго се бе съгласявала безропотно с всяка негова дума. Той поклати глава. Личеше, че преценява казаното от нея.

— Означава ли това, че приемаш предложението ми?

— Все още не съм решила.

Промененото му отношение към нея я караше да премисли връзката им. Бракът с Кейн взе да й се струва не дотам абсурден. Но разумът й нареждаше да изчака.

Възможно бе сегашното му поведение да е просто лавиране. Може би не се интересуваше толкова от мнението й, колкото от желанието си да я спечели на всяка цена за себе си, независимо от начина и средствата. Беше безскрупулен, напомни си Лиса, но същевременно — честен посвоему. Не биваше да го забравя.

— Изглеждаш вглъбена — каза той и си сложи от скаридите.

— Чудя се какво ли би представлявал животът ми с теб — неспокойно го изгледа тя.

— От двама ни зависи — отвърна Кейн.

— Да, бракът се крепи върху взаимното разбирателство.

— Фактът, че ти предлагам женитба, означава, че съм готов да поема и съответните задължения.

Не можеше да оспори това. Думите му бяха самата истина. Кейн никога не изменяше на даденото обещание. Въпросът по-скоро бе, до каква степен беше склонен на компромиси. Неговите разбирания за нещата невинаги съвпадаха с нейните. Поне така беше досега. Тя вече бе усвоила урока, че любовта, невинаги означава щастие.

— Все още не познаваш семейството ми…

— Не възнамерявам да се женя за роднините ти, а за теб — отсече той. — Нека не объркваме нещата.

— Ако ти не се интересуваш от семейството си, то съвсем не е задължително и аз да скъсам с моето. След като искаш да стана твоя съпруга, ще трябва да приемеш и близките ми.

Той се намръщи. Очевидно не бе включвал роднините й в сметките си.

— Е, след като толкова държиш на тях… — опита се да заглади конфликта той.

— Нима би допуснал твоите деца да те забравят един ден?

Бръчките върху челото му се задълбочиха. Не бе се замислял тъй надалече в бъдещето. Устните му се изкривиха в гримаса.

— Не, никога не бих го допуснал.

— Обичам семейството си. Имам нужда от близките си…

— Добре тогава — отстъпи Кейн. — Ще се запозная с родителите ти при първия подходящ случай. Бихме могли да го сторим още тази събота или неделя, ако искаш… Ако те искат… Но трябва да ме приемат такъв какъвто съм. Без уговорки.

Очевидно Кейн се отнасяше твърде подозрително към всякакви роднини и не им се доверяваше особено. Лиса би предпочела да узнае повече за детството му, но при всеки опит да разгадае тайната му досега се бе сблъсквала със стена.

— Родителите ми никога няма да се противопоставят на избора ми — тихо, но убедено добави тя. — Независимо от становището им за теб, те биха те одобрили, ако аз реша да приема предложението ти.

— Ако… — очите му просветнаха със стоманен блясък.

— Все още не съм казала „Да“.

— Опитай!

Съзнанието й се разбунтува срещу настоятелността му. Разумът й упорито я съветваше да изчака.

— Твърде много неясни неща има между нас, Кейн. Бих предпочела да ги обсъдим преди, а не след брака.

— Не, Лиса не желая да подлагаш на изпитание търпението ми. Или ще ме приемеш за свой съпруг, или ще се разделим.

— Ще помисля — обеща тя.

Чертите му се изопнаха, безмилостни и непрощаващи.

— Няма какво да мислим толкова. Приемаш или отказваш, избирай! Ако ти трябва време за разсъждения, намери си друг. Аз съм решил.

— Не е честно!

— Решавай, Лиса! Веднага!

О, колко безцеремонен можеше да бъде! Колко малко зачиташе чуждите съображения! И все пак бе прав посвоему. Колкото и да анализираха отношенията си, нямаше да стигнат доникъде. Ако не се омъжеше за него, не би си го простила цял живот. Ако пък се съгласеше да стане негова съпруга, можеше да съжалява до края на дните си. Какъвто и да бе изборът й, бъдещето се очертаваше невесело и мрачно. Каквото и да стореше, щеше да сгреши.

Това действително можеше да се окаже последната им събота и неделя. Те никога вече нямаше да се върнат към старите си отношения. Бе недоволна от връзката си с Кейн и бе пожелала да я промени — в своя полза. Но дори и в най-дръзките си мечти не бе предполагала подобно развитие на нещата.

Пръстите му погалиха нейните. В един кратък миг тя сякаш усети уязвимостта в погледа му.

— Бих могъл да ти дам много повече, отколкото всеки друг — прошепна той. — Не те ли задоволява това?

Беше искрен, но добрите му намерения и обещания не бяха достатъчни, за да се съгласи тя на брак. Последните му изявления даваха отговор на някои нейни опасения, но същевременно провокираха нови проблеми.

— Да — чу се да казва тя.

Господи, колко бе слабоволна! Само последна глупачка, като нея, можеше да се примири с множеството условия, които женитбата с Кейн предполагаше. Но независимо от всичко, той бе прав. Сърцето й най-сетне имаше последната дума. За добро или за зло, тя му принадлежеше.

— „Да“ на предложението ми ли? — Кейн държеше да е сигурен.

— Да.

Внезапно в съзнанието й изникнаха думите, които му бе казала сутринта по телефона. Каква подигравка беше всичко! Колко бързо бе изневерила на себе си!

Господи, не грешеше ли!?

Бе заменила отчаянието на раздялата и самотата с неизвестност. Какво я чакаше? Светлината на надеждата или безизходността на провала? Всяко зло за добро, утешително прошепна вътрешният й глас. И тъй, тя решително си забрани мрачни мисли и терзания и се понесе на крилете на бляновете.

Кейн се отпусна назад. Напрежението, объркването и умората изчезнаха. Лека усмивка заигра в края на устните му. Беше си възвърнал обичайната бодрост и жизненост. Целият сияеше.

— Чудесно! Нека се оженим час по-скоро!

Защо не, рече си тя. Жребият е хвърлен. Пътят бе само един.

— След шест седмици? — въпросително го изгледа Лиса.

— Така да бъде. Това означава ли, че, за да стигна до теб, ще премина през купища сатен, коприна и дантели?

— Не забравяй за рюшчетата и корделите.

— Прекалено много изискваш от мен, Лиса Гилмор.

— И ти не ми отстъпваш, Кейн Мариот.

— Няма що, чудесна двойка!

— Предчувствам, че вечно ще оспорваме решенията си.

— А, сигурен съм, че ще намерим общи поводи за помирение — промърмори Кейн. Очите му красноречиво говореха, че споровете винаги щяха да приключват в леглото.

Лиса не се сдържа и се разсмя. Той навярно не знаеше що е любов, но в правенето на любов беше превъзходен.

Повикаха сервитьора и му поръчаха бутилка френско шампанско.

— Веднага! — подчерта Кейн.

— Да, сър! Разбира се, сър! — засуети се келнерът и услужливо заразчиства чиниите пред тях.

Едва ли някога щеше да се почувства притеснена финансово в съвместния им живот, но същевременно Лиса си даваше ясна сметка, че материалното благоденствие нямаше да замести евентуалния провал на брака им. Трябваше да създадат щастливо семейство. Единствено от тях двамата зависеше. Рядко някоя женитба е била благословена от звездите. В повечето случаи се изисква много, много търпение.

Шампанското бе донесено и налято.

Кейн вдигна чашата за тост.

— За нас!

Лиса чукна чашата си в неговата и напомни:

— Нещата зависят и от двамата.

Кейн бе споменал, че е специалист по оцеляване, като саламандър. Бе сигурна, че той не би позволил да се разтрогне брака им, ако съществуваше надежда да бъде спасен. Това я накара да погледне по-оптимистично на бъдещето.

— Разбира се — кимна той. — Нещата зависят единствено и само от нас.

Лиса се взря в мъжа, когото обичаше повече от всичко на света. Ако бракът им не сполучеше…

Щеше да остане съвсем сама в бурното житейско море, без котва и компас…

Каква глупачка можеше да се окаже! Ето резултатите от предполагаемия последен уикенд с Кейн — вместо да се опре на разума си и да се раздели с него прие да му стане съпруга.

Очите й отчаяно потърсиха неговите.

— Ще успеем ли да се справим?

— Нима се съмняваш?! И двамата знаем, че трябва да опитаме.