Ема Дарси
Кадифеният тигър (5)

Пета глава

Лиса се измъкна от леглото и се усмихна на отражението си в огледалните врати на гардероба. Как я бе нарекъл той? „Красива“, „С прелестни форми“? Определено не беше тип Туиги. Дали Кейн щеше да благоволи да я удостои с поглед, ако не беше тъй женствена? Той остро реагира на квалификацията „сексуален обект“, но всъщност това бе начинът, по който я използваше. Лиса твърде добре подхождаше на спалнята му.

Леглото и възглавниците бяха покрити с червен сатен. Завивките бяха щамповани в ултрамодерни морско и отровнозелено, яркожълто, виолетово, лилаво, синьо и червено и контрастираха с тъмнозеления килим. Колоните на чудесната хай-фи система, както и телевизорът „Сони Тринитрон“, бяха в черно. Леглото също беше от полирано черно дърво.

Дълбока въздишка се откъсна от гърдите й. Едно нещо трябваше да му признае. При него нищо не беше случайно, нито решенията, нито вкусът. Невероятната му наелектризираща жизненост оставяше навсякъде своя отпечатък. И независимо от всичките му недостатъци, с него тя се чувстваше по-добре, отколкото с всеки друг. Лиса вдигна ефирното си бледолилаво бельо, украсено с дантели и го облече. Безсмислено бе да стои сама.

Той не я чу да слиза. Спря се на прага между кухнята и трапезарията и се загледа в него.

Кейн затръшна вратата на хладилната камера и сложи няколко пържоли върху плота. Всяко действие издаваше едва сдържан гняв. Ако сексът го освобождаваше от излишната енергия, то този път определено не бе успял. Иначе нещата се нареждаха според плана му. Очевидно бе, че желае да си възвърне нежната, сладка и мила Лиса, а не и опърничава дама, проваляща почивката му с капризите си.

Изглеждаше много, много уморен. Сенки тъмнееха под очите му, а бръчиците около устата му личаха повече отвсякога.

— Стига ли ти една пържола или да прибавя още? — въпросът му прозвуча хладно.

Лиса не понасяше подобно отношение. Сега беше моментът да си тръгне, но тя бе дала дума да опитат и достойнството й повели да остане.

— Защо не вечеряме в италианския ресторант? Наблизо е.

„Лучо“ бе любимият му ресторант. Вкусната храна и хубавото вино биха поразсеяли натрупаното напрежение. Затова искрено се зарадва, когато Кейн прие идеята й.

— Май трябва отново да се обличаме — със съжалителна усмивчица рече той.

— Не бих имала нищо против да отидем и така — пошегува се Лиса.

— Изглежда съм твърде невъздържан днес — киселата му забележка по собствен адрес я накара да се разсмее.

— И аз съм по-нервна от обикновено — извини се тя. Дребнавият спор я бе изтощил. Време бе да престанат. Нямаше смисъл да се карат. Кейн си беше Кейн и нямаше да се промени. Прекалено ясно й бе дал да го разбере. Той прекоси кухнята, взе я в прегръдките си и я целуна нежно. Сърцето й трепна под ласката му. Беше изключително мил.

— Сключваме ли примирие?

— Да — кимна тя.

Той помилва лицето й, вгледа се изпитателно в нея и решително вдигна слушалката:

— Ще резервирам маса в ресторанта.

Лиса кимна и взе букетчето виолетки. Макар и да бе наляла вода във вазата, Кейн бе отвлякъл вниманието й и цветята лежаха забравени върху плота.

Усещаше, че я наблюдава, но това не я притесни. Поднесе виолетките към лицето си и жадно вдъхна сладкия им аромат, преди да потопи дръжките във водата. По-късно щеше да ги отнесе в спалнята и да ги постави на нощното шкафче. Щеше да ги гледа, докато се любеха с Кейн, и щеше да си мисли, че са израз на любовта му. Естествено, идеята бе глупава, но известна доза романтика в последните им часове заедно никому нямаше да навреди.

Чу Кейн да затваря телефона и го погледна въпросително. Той се взираше в нея със странно изражение, като че ли за първи път осъзнаваше нещо, убягнало му до този момент.

— Всичко ли е наред? — попита тя.

— Ами… Да, имат свободна маса. Наистина ли харесваш цветята?

Беше неин ред да го изгледа удивено.

— Толкова ли ти е трудно да повярваш?

— Не си падам по подобни жестове. Изглеждат ми някак… изкуствени.

— Защо?

— Никой не е правил нещо за мен ей така.

Бедният Кейн! Никой не му бе дал любов затова и той никому не бе отвърнал с любов. Хората се респектираха от високия му социален статус и дори не се досещаха за цената на успеха. Те не подозираха за мрачната бездна в душата му и ужасяващата изолация. Той имаше нужда от близък човек до себе си, от някого, който да го обича заради него самия, а не заради парите или положението му.

Внезапно осъзна защо бе така зле настроен към малките подаръци. Навярно считаше за нечестно да купи с тях нечие внимание. Прозрението й помогна да се доближи до неговия начин на мислене и да се опита да оправдае странните му понякога реакции.

— Виж, не подаръкът, а жестът, вниманието са от значение.

Но същевременно осъзнаваше колко трудно би я разбрал Кейн. Той нямаше любящо семейство, на което би могъл да разчита в трудни мигове.

Вниманието на собствените й близки я бе разглезило. Тя бе единствена дъщеря, най-малка сестра, любимката на всички. И ето — бе очаквала същата всеотдайност от Кейн. В миг на прекалена гордост го бе лишила от чувствата, които той й бе отказал.

— Не бе необходимо да ми купуваш каквото и да е, Кейн. Достатъчно щеше да е, ако бе спрял край пътя и откъснал два, три стръка полски цветя с мисълта за мен. Щях да им се зарадвам също толкова, колкото и на виолетките. Чрез постъпките ти мога да преценя отношението ти към мен. Три седмици мълчание не издават някакъв особен интерес. Или може би се лъжа?

Този път той замълча. Обмисляше думите й. Накрая каза:

— Наистина си мисля за теб, Лиса — дори повече отколкото ми се иска.

Още едно откровение! Кейн явно се чувстваше неудобно, задето я бе допуснал в живота си и сега не можеше да отрече нуждата от присъствието й.

— Не се измъчвай — прошепна тя.

— Понякога е трудно.

Бе направил повече, отколкото желаеше, за да я задържи за двата почивни дни.

— Изглежда, че не си се влюбвал често — пошегува се Лиса.

— Май си права.

— Защо не опиташ някой път? Ей така, за разнообразие.

— Не искам да съм слаб, нито зависим от когото и да било.

— Нима не можеш да се справиш с това?

— Да приемем, че не обичам да се доверявам на хората за неща, които биха използвали по-късно срещу мен.

Това бе до болка познатият й недосегаем Кейн.

Но Лиса не можеше да повярва, че човек е роден за самота. Макар и потиснат, у всекиго живееше копнежът за обич и приятелска ръка. Може би в Лиса Кейн бе открил светлината, към която се бе стремил през всичките тези години на борба за оцеляване. Но веднъж достигнал я, той не смееше да я приеме в живота си. Подсъзнателен страх го възпираше, за да не бъде изоставен и измамен.

— Много трудно отстъпваш, Кейн.

— Ти също, Лиса.

Тя поклати глава тъжно. Не тя, а той издигаше помежду им непреодолими бариери. Бе му отдала сърцето и душата си. И затова продължителното му мълчание бе непоносимо. Той обаче се чувстваше измамен. Според него Лиса го бе предала тази сутрин, отказвайки да приеме безпрекословно неговите желания и условия.

— Навярно и ти ставаш безчувствен, когато се сблъскаш с нечия безчувственост.

За последен път очите й помилваха букетчето виолетки. Те бяха доказателство, че Кейн бе мислил за нея на аерогарата, макар и едва след като бе доловил евентуална заплаха. С цветята бе възнамерявал да си купи отстъпчивостта й. Той все още я желаеше, дори повече от всякога. Раздялата бе развихрила страстта му.

— Ще ми простиш ли, ако ти докажа, че си мислех за теб във Виктория?

— Наистина ли? — очите й изразяваха недоверие.

В тъмния му поглед просветна решителност. Тя не можеше да се пребори с чувството, че Кейн е готов да опитат повторно, но страхът от отказ го парализираше.

Той отиде и взе малкото дипломатическо куфарче, което съдържаше бизнес кореспонденцията му, и с което никога не се разделяше.

— Почакай. Сега ще се върна — бе забравил ключа в спалнята.

— Искам да дойда с теб.

— Ставаш любопитна? — иронично повдигна вежди Кейн.

— Не, практична.

— Е, добре, щом настояваш…

— Трябва да се облека, ако все още желаеш да излезем — напомни му Лиса. — Дрехите ми са в спалнята.

— Права си.

Всъщност, тя не очакваше нищо. Самият факт, че веднага бе посегнал към дипломатическото куфарче, бе достатъчно красноречив да подскаже, че по някакъв начин я свързва с работата си. Сигурно бе решил да й връчи нещо в знак на помирение. Кейн полагаше усилия да бъде мил, макар да вървеше срещу природата си.

Лиса започна да събира разхвърляните из спалнята дрехи. Бе му обърнала гръб — достатъчно добре го познаваше, че да се изненада от каквато и да било негова постъпка. За нея отдавна всичко бе огромна заблуда.

— Лиса? — в гласа му прозвучаха нетърпеливи нотки. — Обърни се и погледни в огледалото! Вдигни си косите!

Тя сбърчи носле объркано, но изпълни желанието му. Предположи, че й бе купил някаква огърлица или златна верижка. Би подхождало на начина му на мислене. Но това, което окачи на врата й, надмина всичките й представи и очаквания. Аметистът бе неимоверно красив, инкрустиран в старинен, изкусно изработен златен филигран, обсипан с дребни перли. Медальонът беше изключително красив.

— Пусни си косите!

Кейн разстла синкавочерните къдрици върху раменете й и докосна аметиста.

— В момента, в който го зърнах, разбрах, че е направен единствено и само за теб. Нищо не ме питай. Прииска ми се да ти го купя и това и направих.

Той нежно я прегърна. Тъмните му очи въпросително се спряха на нейните в огледалото, жадно очакващи реакцията й.

— Харесва ли ти, Лиса?

Погледът й се замъгли от сълзи. Виолетките, медальонът… Кейн го бе купил за нея, защото бе преценил, че й отива. Бе мислил за нея и тя бе сгрешила в преценките си. Може би той я обичаше, макар и по свой, непонятен начин.

Сълзите бликнаха и се стекоха по страните й. Лиса прехапа устни, замижа и се опита да преглътне.

— Лиса?

Тя не виждаше лицето му, но чу изненадания напрегнат глас. Кейн нежно я обърна и я взе в прегръдките си.

— Защо плачеш?

Никога не бе плакала, поне не пред него. Независимо колко наранена се бе чувствала на моменти, гордостта й бе диктувала да се държи гордо и твърдо, именно защото не можеше да измени на себе си. Но подаръците, както и необичайната му доброта, пробиха защитната й обвивка и тя не можеше повече да се сдържи:

— Мислех, че идваш само за… развлечение. И че през останалото време изобщо не се сещаш за мен…

Той допря лице до косите й и бавно, успокояващо я помилва по гърба. Сълзите й попиваха в халата му. Мълчеше и не продумваше, но това бе без значение. Държеше я тъй както бе мечтала, с нежност и обич. Бе сигурна.

Най-сетне вълнението й стихна. Лиса пое дълбоко въздух и събра достатъчно сили, за да погледне Кейн в очите. Лицето му бе сурово и мрачно. Тя разбра колко бе объркан. Учуди се дали не бе пробудила някакво нежелано чувство у него. Той никога нямаше да понесе мисълта, че е сгрешил или се е провалил.

— Съжалявам — прошепна Лиса. Не искаше той да се чувства нещастен, след като самият я караше да се чувства щастлива.

Вдигна се на пръсти и го целуна. Първоначално устните му останаха неподвижни. Ръцете му я обгърнаха и той я зацелува жадно и страстно, сякаш дълго бе потискал чувствата си.

Лиса си спомни, че все още е полугола. Впрочем, дори и да беше облечена, едва ли би се възпротивила. Правиха любов както никога преди. Кейн бе повече от невъздържан, а тя — щастлива. Колко много неща й се случваха за първи път през този уикенд, който дори не беше започнал. Мрачната сянка на раздялата се бе отдалечила и тя можеше да диша спокойно.

— Време е за вечеря. Не бива да отлагаме повече.

— Прав си. Ако продължим така… — Лиса се засмя.

Той скочи от леглото, грабна я в прегръдките си и я завъртя.

— Хайде, бързо и двамата под душа! Ще ни спести време.

— Обичаш да се докосваш до мен, нали? — мило го подразни тя.

— Изглежда, че ме познаваш твърде добре.

— Доста, макар и на моменти да си непредсказуем.

— Ако продължаваш все в същия дух, ще те насапунисам от глава до пети!

— С удоволствие ще те оставя да го сториш — ухапа го по рамото тя…

Тръгнаха за италианския ресторант едва след час. Кейн държеше Лиса за ръка, а тя от време на време докосваше аметистовия медальон. След уютната топлина на апартамента, зимната нощ й се стори особено мразовита, но тя се чувстваше по-свежа и жизнерадостна отвсякога. Бе попаднала в света на приказките. Звездите блещукаха в небето, а лекият ветрец разклащаше клоните на дърветата. До нея вървеше нейният принц и тя бе щастлива…

Не, съботата и неделята с него вече не я плашеха, както преди. Напротив, те бяха на път да се превърнат в най-хубавия период в живота й.