Ема Дарси
Кадифеният тигър (2)

Втора глава

Лиса се помъчи да се отпусне. Закъсняваше. Но не по своя вина. Заседанието на управителния съвет се проточи до пет, а след това трябваше да сложи в ред цялата документация. Отгоре на всичко, имаше задръстване и колите пъплеха със скоростта на костенурки.

Ако си позволеше да я упрекне за закъснението, то тя… Лиса дрезгаво се изсмя. Прекалено добре се познаваше. Нищо нямаше да стори. Причината за нейната нервност бе в това, че знаеше — той няма да я изчака. Щом разбере, че не е дошла да го посрещне… Не, Кейн Мариот нямаше да я чака.

Решаваше той. Каквото и да стореше, винаги смяташе, че е прав. Ако тя направеше крачка встрани, независимо по каква причина, на мига бе обвинявана, че греши. Лиса се гневеше на себе си. Да проявява такава слабост! Това не може да продължава вечно. Най-разумно бе да обърне колата и да се прибере.

Очите й за пореден път се стрелнаха към контролното табло. Часовникът показваше шест и двадесет и две. Пръстите й възбудено забарабаниха по кормилото, докато чакаше зелена светлина. Може би скоро щеше да се измъкне от задръстването. Кракът й нетърпеливо докосваше педала на газта. Движението по Оксфорд стрийт винаги бе напрегнато, но в петък вечер настъпваше абсолютен хаос.

Ако си беше тръгнал, Лиса нямаше да го потърси в апартамента му. Никога! Изобщо не възнамеряваше да му достави подобно удоволствие. Ако искаше да прекара този уикенд с нея, той трябваше да я изчака на летището. Без значение колко ще закъснее. Имаше достатъчно уважителна причина.

Искреността на Кейн бе поставена на изпитание. Устните й се разтегнаха в скептична усмивка. Или може би това бе тест, доколко необходими му бяха спокойствието и удоволствията, с които го даряваше. След няколко седмици съвместен живот всичко щеше да му омръзне и тя да му стане безразлична.

Но двамата се чувстваха така добре заедно! Освен това, Кейн бе сладострастник и не се задоволяваше с каквото и да е. Ако той действително искаше да бъде с нея довечера, то щеше да я изчака.

Беше им необходима цяла година, за да се научат да си доставят удоволствие. Последователно. Кейн едва ли щеше да се съгласи да пропилее още толкова време, за да достигне до същото съвършенство с друга. Той умееше да цени времето и силите си.

В началото Лиса бе убедена, че връзката им е любов. Разочарованието дойде по-късно, но тя вече не можеше да преодолее фаталното привличане и властта му над нея. Никога не й бе хрумвало да използва секса като примамка за Кейн. А може би това бе единственият език, който той разбираше и владееше?

Бе му дала всичко, на което бе способна, но отношенията им продължиха да се свеждат само до леглото. Време беше да приключат! Веднага! Как я бе нарекъл преди малко? „Нежна, сладка, любима Лиса“?

„Дотук бяхме, скъпи мой, безскрупулен Кейн!“

Светофарът светна зелено.

Пътят до летището й отне повече време, отколкото предполагаше. Пристигна в шест и петдесет и й се наложи да изгуби още пет минути, докато намери място за паркиране. Едва тогава се запъти към сградата на вътрешните линии. Съмняваше се, че той е още там.

Очите й неспокойно обходиха пътниците. Ако Кейн наблюдаваше входа на аерогарата, то той веднага щеше да я забележи. Но всъщност тя първа го видя.

Сърцето й подскочи и лудо заби. Въпреки всичко, тя го обичаше. Сладостна вълна я обля. С огромно усилие на волята успя да се овладее и се приготви за срещата.

Кейн Мариот от пръв поглед се забелязваше сред множеството забързани хора. Той притежаваше онзи вроден чар и неповторимо излъчване, които го правеха личност — самостоятелна и независима. Всички останали бледнееха в присъствието му.

Случайните минувачи го заглеждаха продължително, впечатлени от неговото спокойствие на фона на суетенето наоколо. Жените повторно обръщаха глава след него. Кейн бе не само много красив. Той бе самата мъжественост, съчетаваше първична сила и възвишеност на духа, които хармонираха в рядко срещано съвършенство. Високата му мускулеста фигура внушаваше брутално надмощие, докато очите и устните му мамеха със своята чувственост и деликатна изтънченост.

Кадифеният тигър — сравнението само просветна в съзнанието й. Беше го чула в някакъв филм. То представляваше най-точният психологически портрет на Кейн. На външен вид той по-скоро можеше да бъде оприличен на пантера.

Гъстите му черни коси красиво падаха върху високото чело и подчертаваха тъмните вежди, решително извити в края. Очите му бяха дълбоки маслиненочерни и приковаваха с погледа си. В зависимост от настроението му те искряха с хипнотизиращ блясък или пламтяха от страст. Носът му бе прав и фин, а брадичката — решително очертана. Високите скули подсилваха необикновеното въздействие на устните — сладостната предизвикателност на долната и вълнуващата извивка на горната.

Скъпата бяла ленена риза бе небрежно наполовина разкопчана, разкривайки тъмните косъмчета върху загорелите му гърди. Ръцете му издуваха джобовете на черното кожено яке и разваляха малко елегантния му вид. Но Кейн едва ли се интересуваше от това. По принцип пазаруваше от най-скъпите магазини, макар да не робуваше на изтънчената изисканост. Избираше дрехите си с вроден усет за елегантност и вкус, без да бъде сноб. Кейн Мариот никога не пропускаше да изтъкне високото си обществено положение и богатство.

Лиса се замисли. Дали тя с нейната красота не бе символ на социалното му издигане и задължителен атрибут на един преуспяващ мъж? Идеята бе абсурдна — той не се появяваше с нея в обществото, нито пък бе проявил подчертано внимание към тоалетите й, както правеше Джак Конуей. Интересът му се възбуждаше по-скоро от това, което откриваше под тях. Едно-единствено нещо във връзката им го вълнуваше — удоволствието.

Тя проследи как Кейн се обърна и обходи с поглед тълпата. Очите му на мига я откриха. Ако можеше, би я приковал към стената.

Цялото й същество се изправи на нокти. Ако посмееше да се нахвърли върху нея заради закъснението, то тя веднага би му обърнала гръб и демонстративно би напуснала чакалнята. Отгатнал решителността й, Кейн за миг сбърчи чело, а после видимо се отпусна и успокои.

Самата тя бе прекалено напрегната, за да му се усмихне. Взираше се в него настойчиво. Необяснимо как, но Лиса почувства, че му принадлежи. Дори и да го напуснеше, тя никога нямаше да бъде същата. Кейн бе обсебил живота й и нито времето, нито разстоянието, нито раздялата щяха да го изместят в съзнанието й. Той бе пълновластен господар на сърцето й — сега и завинаги. Лиса знаеше на какво се обрича, но въпреки това интуицията й нашепваше, че това е Той — единственият.

Кейн вдигна куфара и тръгна към нея. Широките му отмерени крачки бързо стопиха разстоянието помежду им. Очите му се впиха в нейните, напрежението, излъчващо се от него, я скова и Лиса застина в очакване.

Той пусна багажа и със същия решителен жест протегна ръце към нея и я притисна към себе си, сякаш никога нищо не беше се случвало между тях, сякаш той не бе отсъствал цели три седмици и тя изобщо не бе закъснявала… Сякаш обичаше нея и само нея! Всяко недоразумение между тях бе забравено… Като че ли цялото му тяло се бе устремило към нея, към топлата й мекота, към нежността и всеотдайността й, които приемаше, че му се полагат по силата на някакъв висш закон.

Лиса долови учестените удари на сърцето му. С решителен жест Кейн повдигна лицето й. Очите му се впиха в нейните, но вместо обич и любов, в тях просветнаха безброй въпроси. Трудно бе понесъл закъснението й. Чакането не му се бе понравило.

Целуна я властно, опитвайки се да срине издигнатите бариери и повторно да я подчини. Гордостта я застави да не отговори на целувката му. Копнееше да се почувства обичана, а не похитена.

С мъка устоя на силните му жадни устни, докато езикът му не потърси нежно нейния. Желанието неудържимо избухна в нея. Ръцете й се обвиха около врата му и се вкопчиха в него, сякаш беше удавник. Лиса потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в морето от страст. Кейн отново бе спечелил — тя бе негова. В теменужения й поглед се четяха хаос от чувства и панически страх.

— Закъсня! — изхриптя той. Нещо в него болезнено трептеше при мисълта, че тя можеше и да не дойде.

— Не вярвах, че ме чакаш — безразсъдно даде тя израз на надеждата си, че най-сетне е придобила значение за него.

— И все пак го сторих.

„Наистина ли ме обича, тъй както го обичам аз?“

— Заседанието на управителния съвет се проточи.

— Какво толкова обсъждаха? — гласът му прозвуча мек и ласкав, с лек оттенък на скука и отегчение.

— Нищо особено — уклончиво парира любопитството му тя.

Лицето му бавно се отпусна. И тя почти осезателно почувства намерението му първо да си я възвърне — решенията на управителния съвет нямаше да му избягат. Щеше да ги узнае по-късно.

Устните му се разтегнаха едновременно иронично и сладострастно. В тъмните му очи проблесна присмех.

— Мястото за срещата ни не е твърде подходящо, Лиса. Прекалено много хора има наоколо. Съмнявам се, че се чувстваш добре тук.

Ръцете му пробягаха по гърба й, напомняйки й за физическото влияние, което имаше над нея.

— Какво общо имат хората с нас? — прошепна тя, твърде добре осъзнала намека му.

— Пречат ни да изпитаме удоволствие от срещата.

Зашемети я с арогантността си.

— Ти ме бе забравил за цели три седмици, Кейн. Предполагам, че можеш да се въздържиш още някой и друг час.

Сарказмът само наля масло в огъня:

— Кой ми говори за въздържание, Лиса?

— Аз — ледено рече тя и се освободи от прегръдките му.

Желанието му премина в подигравка. Вплете пръстите на едната си ръка в косите й, а другата бавно прекара по гръбнака й, после обхвана кръста й, силно и здраво, с чувство за собственост. Трябваше да й припомни кой е господарят. Тя бе прекалено слаба, за да устои на властния му чар и Кейн не изпитваше никакви угризения да се възползва от това.

— Хайде — подкани я той. — Гладен съм, жаден съм, копнея по теб и искам да знам какво толкова се обсъждаше на заседанието, че закъсня с цял час.

— Не ти се нрави да чакаш, така ли? А същевременно приемаш, че е в реда на нещата аз да чакам благоволението ти седмици.

— Това са различни неща — измъкна се Кейн.

— Напротив, за едно и също нещо става дума!

Лицето му застина неподвижно и нервен тик проряза брадичката му. Тъмните му очи предупредително я изгледаха.

— Така ли смяташ да се сдобрим, Лиса?

— Нима е необходимо да се одобряваме? Нима не си бил винаги прав?

— Прекалено усложняваш нещата. Внимавай!

— Бях задържана. Невъзможно бе да напусна заседанието.

— Можеше да позвъниш на летището. Щяха да ме известят. Можеше да си определим среща в апартамента. Нарочно ме накара да чакам!

Не се бе досетила да му остави съобщение на аерогарата. Изобщо не бе допускала, че той ще благоволи да я изчака. Но не желаеше да признае пропуска си.

— А ти ме застави да чакам три седмици, без изобщо да ме уведомиш колко ще отсъстваш.

— Как да те уведомя, след като самият аз не знаех колко ще продължи. И не е зле да запомниш, че не обичам хората, които си измислят проблеми заради самите проблеми.

— Ако това е мнението ти за мен… Не виждам смисъл да…

Очите му мятаха мълнии.

— Решавай, Лиса! Искаш ли да останем заедно или не? Ако не — и Кейн многозначително кимна към вратата, — ето там е изходът — от летището и… от живота ми.

Той свали ръце от кръста й. Тя беше свободна. Можеше да си върви. Гордостта й повеляваше да му обърне гръб, да го изтрие от паметта си и да си отиде. Но силата и страстта, които се излъчваха от този мъж, я приковаваха и въвличаха във водовъртеж от копнеж и желание и й отнемаха възможността за избор. Без него тя пропадаше в бездна от самота. Вътрешният й глас отчаяно й нашепваше да не избързва. Кейн бе раздразнен, задето го бе заставила да чака, но все пак бе чакал! Пое дълбоко въздух, за да си възвърне спокойствието. Бе прекалено уморена от терзания и съмнения.

— Готова съм да опитам. Имаме събота и неделя. Ще ти съобщя окончателното си решение в неделя вечерта.

— И аз съм на същото мнение — прибави Кейн.

— Какво искаш да кажеш?

Той не отговори. Пространството около тях сякаш трептеше под напора от чувствата, които се опитваше да потисне. Лицето му се изкриви от зле прикрита болка, но след това застина безизразно. Наведе се и вдигна някакъв обвит в луксозна хартия пакет, паднал до куфара му и й го подаде. Не си направи труда да каже дори: „Заповядай!“

Смутена, тя разгърна обвивката и се стъписа. Букетче смачкани виолетки.

— Господи, Кейн! Това ли е изненадата ти?

Нервите й изневериха и тя се разсмя. По странен начин й засвидетелстваше вниманието си.

Очите му я пронизаха гневно.

— Една от изненадите — поправи я той мрачно. — Никога не ми се е случвало…

Наистина, не бе го правил друг път. Тя се взря в него, като се опита да отгатне вложения в жеста смисъл. Навярно го бе пропуснала, обладана от собствените си мисли и чувства.

Беше първият подарък, който получаваше от него. Бе я канил на изискани вечери в скъпи заведения, но никога не й бе подарявал нещо лично, мило и красиво. Романтиката не беше част от отношенията им. Дали Кейн изобщо бе проявявал сантиментални чувства в отношенията си с жените?! Винаги бе мислила, че мрази подобни „глезотии“.

Защо изневеряваше на собствения си стил на поведение? Нима се опитваше да изглади грубото си държание по телефона? Или искаше да я спечели отново и да я подчини на волята си? В такъв случай мъжете подаряваха рози. Истинските мъже! Виолетките като че ли бяха предназначени единствено и само за нея — Лиса. Беше направил изключение от правилата — заради нея.

— Благодаря ти, Кейн!

Суровата линия на устните му се разчупи и лека полуиронична усмивка заигра на лицето му.

— Мъжете понякога се превръщат в шутове.

— Цветята с нищо не накърняват мъжкото ти достойнство — меко го упрекна тя. Сега разбра защо букетчето бе старателно увито като пакет. Иначе би противоречало на сдържаната му природа и би било израз на слабостта му към нея — слабост, надхвърляща обикновеното желание и граничеща с привързаност.

— Недей разчита, че ще ми стане навик — сърдито измърмори той и пое куфара.

Беше глупаво да се превъзнася по цветята и да търси дълбок смисъл в тях, но въпреки това тя искрено им се зарадва и продължаваше щастливо да вдъхва аромата им. Кейн едва ли би могъл да избере по-подходящ символ на любовната си страст към нея. Дали осъзнаваше значението на своя подарък? Или бе импулсивна проява на нежност? А може би го бе обмислил и планирал? Никога не го бе правил преди, но и тя никога не му бе създавала проблеми. С прекалена отстъпчивост и доброта доникъде не се стига, напомни си Лиса.

Тя тръгна към мястото, където бе паркирала колата си, като не пропусна да го стрелне изпод вежди. Той я последва мрачен и самовглъбен. Виолетките явно не бяха част от някакъв план. Беше ги купил ей така и сега вероятно се чувстваше неудобно.

Лиса се усмихна. Всъщност бе спечелила, макар победата й да бе мимолетна. Все още не знаеше до какво ще доведат тези два дни с Кейн, но скоро щеше да разбере. Бе твърдо решена да изяснят отношенията си. Може би съдбата им предоставяше шанс да изгладят проблемите? Това би пречистило любовта им или…

Стори й се, че предчувства конфликта. Щеше ли да се справи? Щеше ли да й стигне уикендът за решителна крачка напред? Двата почивни дни можеха да се окажат същински ад.