Ран Босилек
Патиланчо (7)

Като никога

Драги ми Смехурко,

Ти не ще повярваш, но така е, брате. Тоз път Патиланчо нищо не изпати. Нищо не ми стори баба Цоцолана — мойта господарка лоша и припряна. Пък аз разбрах вече от какво се плаши, и сега по-мъчно тя ще ме пердаши.

Баба Цоцолана племенниче има. За него разправя, че звездите снима. Дяволин се казва. То с мене играе и всякога знае, как баба да смае.

Веднъж то намери ядките в долапа. Без да му размисля, всичките излапа. В празната кутия мишници постави, а върху капака дупчица направи. Като зърна баба празната кутия, котака подхвана — току не преби го.

— Ах, ти, котарако! — вика тя и бие. — За хубост ли само ще те храним ние! И таз сутрин толкоз връвчуни излапа, а мишките ходят и шетат в долапа!

Горкият Котанчо! Без вина пострада! Съжалих го много и на ум си рекох: „Чакай, Дяволине! Тъй няма да мине. За таз дяволия друго ти се пада!“

Баба Цоцолана в дървена кутия други ядки сипа. Знаех аз, че скоро хитър Дяволинчо и тях ще напипа. Затуй, без да знае баба Цоцолана, една жива мишка хванах от капана и пъхнах я скришом в новата кутия.

Но за проклетия, знаеш ли що стана? Минутка не мина, вън вратата хлопна и влезе засмяна баба Цоцолана. Води Дяволина.

— Ела тука, лели — кротко му говори и с ръка посегна, долапа отвори. — Вчера леля купи печенички ядки. Ах, колко са сладки!

И тя поотхлупи новата кутия… Но мишката скочи, бабата изписка, ядките захвърли, далече отскочи. Дяволин изплака. Спусна се котака, в долапа затрака. Баба Цоцолана от страх не знай де е, в пазвата си плюе и чак на кревата тича да се крие… Пък аз дотогава все мислех, Смехурко, че не може никой я уплаши. Сега една мишка туй чудо направи! Сърце патиланско не можа да трае. Смехът ме задави и аз се изкисках.

Баба Цоцолана сякаш това чака. Право от кревата рипна с двата крака и хукна към мене. Но аз не съм глупав — избягах навреме. Мушнах се в долапа под миша закрила.

Баба Цоцолана, далеч от долапа, сърдита застана, със очи ме стреля, ала да пристъпи към мене не смее. Тя ме гледа, гледа, па взе да се смее…

Ядът й отмина, и без бой се мина.

Та така, Смехурко. За чудо голямо, изпати си само баба Цоцолана, а твой Патиланчо нетупан остана.

Поздрав най-сърдечен!