Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
3,2 (× 10 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
devira (2013 г.)
Допълнителна корекция
Xesiona (2013 г.)

Издание

Георги Неделчев. Моят живот в Плейбой

Българска. Първо издание

ИК „Милениум“, София, 2008

Редактор: Димитър Златков

Коректор: Петя Свиленова

Технически редактор: Добромира Георгиева

Художник на корицата: Адриян Николов

ISBN: 978-954-340-097-3

История

  1. — Добавяне

Предговор

Някъде на втората ми година като главен редактор на „Плейбой“, вече ме сърбяха ръцете да напиша такава книга. Натрупал бях доста впечатления, имаше за разказване какви ли не случки, подтикващи към размисъл — преговорите с Камелия за нейната историческа корица, запознанството с Хю Хефнър, фотосесиите на Зара, Силвия и тризначките от „Биг Брадър“, кастингите за конкурсите Playmate, несбъднатите корици с Деси Слава, Пепа Секса, сагата „Венета Райкова“, куриозите и красивите моменти, преживени с кандидатки за слава от цяла България, че и от чужбина… Всичко това си заслужаваше да види бял свят.

Давах си обаче сметка, че е невъзможно. Не можеш да си част от някоя институция и същевременно да разкриваш неща иззад кулисите й. Нито да се самоиронизираш или да вадиш наяве противоречия.

За пред хората трябваше да играя една-единствена роля — на самоуверения редактор, който умело балансира между имиджа на плейбой, комуто читателите завиждат (на българина завистта е любимо занимание), и порядъчен мъж, на когото може да се има доверие. Стараех се да играя тази роля близо четири години. Накрая дойде моментът, за добро или за лошо, в който вече можех да седна и да напиша тази книга.

Не я издадох по-рано не само защото все не ми оставаше време покрай новите ми ангажименти като журналист. Исках да минат и поне няколко месеца, за да преосмисля от дистанция онова, което съм преживял.

Колкото и да съм се стремил текстът да бъде овладян и балансиран, си давам сметка, че в подобен документален жанр пълна обективност е невъзможна. Внимателният читател неминуемо ще открие залитане в една или друга посока. Но такъв — със залитания — е бил и самият ми живот в „Плейбой“, затова не очаквайте само мъдрост, благородство, рози и аромат на скъпи свещи.

Имената на някои героини в книгата са променени. Сами разбирате защо. Не бих могъл да разкажа всички случки, запазвайки стопроцентов реализъм.

Успоредно с разказите за живота ми в „Плейбой“, тук ще намерите и някои мои статии и интервюта от списанието. Публикувам ги не защото кой знае колко се гордея с тях, а за да може да се направи сравнение между ежедневието ми като главен редактор и онова, което е виждало бял свят с моето име. Ако откриете твърде голям контраст между двете неща, няма да съм особено щастлив и доволен.

Снимките, които ще намерите в тази книга, са снимани най-вече от мен. Повечето от тях са уникални и се публикуват за пръв път. Останалите са кадри за спомен, заснети от мои приятели — фотографите Даниел Рачев, Васил Къркеланов и Алекс Ломски.

Писането на тази книга беше и своеобразен експеримент. В продължение на близо година почти всяка седмица публикувах откъси от нея в специално създаден уебсайт — „Моят живот в Playboy“. Събраха се над 50 хиляди посещения, а в някои дни влизаха по над хиляда човека.

Анализирах внимателно статистическите данни. Най-голям интерес предизвикваха пикантериите. Заглавия като „Голата Жана“, „Каталог за елитни компаньонки?“ и „Една нощ с Боряна“ привличаха неколкократно повече посетители от „Еделвайс за недоволните“, „Да срещнеш Хю Хефнър“ или „20 въпроса към Веселин Топалов“.

Получиха се и доста коментари, сред които изблици на типично българска завист, дребна злоба и комплексарщина. „Този Ники Кънчев не мога да го понасям“, „Защо си си изул гащите, за да изкараш пари за някой друг?“, „Е, тази поне изчука ли я накрая?“, „Какво го споменаваш този Lexus, като не е в «Топ 1000» на колите“, „Кого заблуждаваш, че тиражът ви е бил толкова голям?“ и други подобни в този дух. Имаше и положителни отзиви, но онези от тях, които показваха силна изненада, че съм пишел увлекателно, всъщност ме дразнеха. Защо трябва да е изненада?

Давам си сметка, че подобни отзиви ще има и за книгата като цяло. Няма да липсват коментари от сорта: „Този защо се фука с това и това“, „Кого си мисли, че лъже“, „Защо е премълчал цялата истина“ и пр. и пр. Не бих могъл да воювам с хорското недоверие и с пословичния български негативизъм. Достатъчно ще ми бъде, ако мемоарите ми стигнат до възможно най-широк кръг хора. Както ми е достатъчно удовлетворението, че най-сетне съм успял да си излея душата.

„Kak e Mr. Playboy, naspal li se e?“

В деня, в който реших да напусна „Плейбой“, станах както обикновено по обяд. Не бързах да си включвам телефона. Говоря за мобилния, разбира се. Домашния го знаят само майка ми и служителката на БТК, която понякога ми напомня да отида да си платя сметката. Ужасно мразя да ме засипват с оферти, подмазване и какви ли не въпроси още от сутринта. Затова предпочитам това да става най-рано от обед нататък.

„Pozdravlenia za poslednia broi, vyrha e, osobeno klasaciata na playboite!“

„Kanim vi na otkrivaneto na nov club v Sofia, na ulica… utre ve4er. Shte se radvame da ni uvajite!“

„Imam nova fotosesia, koga da ti q pokaja? Mislish li za men na koricata?“

„Dovechera shte hodish li na nagradite?“

„Kak e Mr. Playboy, naspal li se e? Obadi mi se kogato mojesh“

„Gurcite iskat sreshta za obsyjdane na noviq broi v 16 h v ofisa“

С лексуса към квартал „Изток“

Винаги избирам внимателно момента, в който да си включа телефона. Да не ми предстои да ходя до банята, да си правя кафе, да излизам някъде с колата или да трябва да пиша важни мейли. Включвам го тържествено тогава, когато знам, че ще мога да прочета на спокойствие поне няколко есемеса, евентуално да им отговоря, както и да проведа поне три-четири досадни разговора един след друг.

Днес ще мога да го направя едва когато пристигна в офиса. Пътят ми дотам е с продължителност точно една песен — колкото да мина от другата страна на „Цариградско шосе“ и да се провра с колата по тесните улички с писателски имена, да паркирам като арабин в пустиня (както обичат да казват мои приятели) и да не забравя да прибера страничните огледала. Днес не успявам да чуя дори половината от Dear Alice[1].

Да слушаш нещо толкова виртуозно, изсвирено с такава гениална лекота, може да те докара направо до нирвана в елегантния японски комфорт на лексуса. В такъв момент няма как да не си мислиш, че животът е хубав. Ти си „мистър Плейбой“, най-официално и институционализирано, електронният ти адрес е [email protected], телефонът ти, последен модел смартфон, е пълен с около хиляда номера на красиви жени в различна възраст, и в повечето случаи дори не се налага да им звъниш. Просто те имат грижата за това. Каквото и да направиш, с която и да е от тях, винаги можеш да го минеш като част от благородната си професия. Било то пред нея или пред познатите й, било то, и най-вече, пред собствената си съвест.

Какво трябва да се случи, за да поискаш да се разделиш с всичко това? Възможно ли е да си толкова луд? Нима има компромис, който не си струва да направиш, за да продължиш със същия успех да събираш всеобщата завист? Да не би според тайно споразумение с дявола да си принуден да се лишиш примерно от пръста на едната си ръка, или от единия си тестис, или от обонятелната способност да долавяш близостта на чаша с Jack Daniel’s?

Не, разбира се.

Но, да, естествено, че можеш да се разделиш с всичко това.

Не, не е защото ти е омръзнало да получаваш смс-и от жени. Не е защото си решил най-сетне да се ожениш и в името на семейния мир да си намериш по-целомъдрена работа. Не е и защото си почувствал, че те влече към отсрещния бряг, а Brokeback Mountain[2] ти е станал любимият филм напоследък. Дори не е защото не ти достигат пари за високооктановия бензин на колата ти и за сметките в „Ялта“, „Брилянтин“ или „Син Сити“.

В тази книга ще се опитам да обясня как се стигна дотам вече да не искам да съм „мистър Плейбой“, да не подарявам списания на катаджиите, да не получавам дневно по десетина мейла с голи момичета и да не журирам палави конкурси за красота, в които хората наоколо са убедени, че вече съм преспал с всяка кандидатка поне няколко пъти.

Това обяснение няма как да стане, без да разкажа своя живот в списание „Плейбой“, или поне най-интересните и поучителни части от него. Ще се опитам да го направя възможно най-дискретно и без излишно търсене на сензации и пикантерии. Както ще видите, нещата са си достатъчно сензационни и пикантни сами по себе си, без да се налага да измислям и преувеличавам. И без да трябва да дискредитирам някого с компрометиращи факти и евтини клюкарски спомени, както се изкушават не един и двама автори на мемоари.

Животът ми в „Плейбой“ ме сложи на една маса (или на един диван, ако предпочитате), с няколко десетки национални секссимвола и стотици кандидатки за такива, с още толкова плейбои и пишман плейбои. Също така ми разкри в най-пълна степен явления като злоба, меркантилност[3], алчност, мързел и притворство.

„Тъжното е, че когато човек започне да трупа успехи, с тях започва да трупа и врагове“, ми каза мустакатият, меко казано, полковник Петко Йотов, на едно от последните светски събития в качеството ми на Playboy редактор. Не си спомням имаше ли конкретен повод за тези думи, но уцелиха точно в десетката. Бяхме се запознали току-що. Може би полковникът интуитивно беше видял в мене, костюмирания 37-годишен шеф на списанието, което снима известните жени без дрехи, олицетворението на всеобщата мъжка завист.

Но да се върнем на деня, в който реших да напусна „Плейбой“. Нетипично слънчев и топъл за края на февруари, бе толкова красив, какъвто и през пролетта рядко би бил. Цялото изпълнение на Чък Кърия и оркестъра му е не просто енергично, ами направо задъхано — сякаш не могат да се спрат да свирят. Като отвързани. Когато влизам в офиса, солото на пианото още звучи в главата ми. Включвам си джиесема в очакване на порцията смс-и, сядам на бюрото с гръб към тихата уличка „Чарлз Дарвин“ и усещам, че не зная защо съм дошъл тук. Няма никаква важна работа, която бих могъл да свърша. Важна за списанието, имам предвид. Моментът е такъв, че се очаква един куп други хора да си свършат своята част от работата. Моята функция днес е да бъда чиновник, генериращ нонстоп завист и подозрения, да приемам покани за събития, повечето от които галантно отклонявам (понеже после ще се очаква да направя нещо в замяна, нали разбирате), да пиша изтощителни имейли, пълни с формалности, спазвайки специфичен корпоративен жаргон.

В такива дни усещането, че се нуждаеш от промяна, постепенно започва да надделява над комфорта от еднообразното ежедневие — колкото и плейбойско да е то понякога.

Веднъж като ти влезе в главата мисълта, че може и да не си тук, а някъде другаде, и да отиваш с много по-голям ентусиазъм към офиса си, е много трудно да я изкараш оттам.

 

 

11 септември 2003-а

Запомнил съм датата заради годишнината от събитията в Ню Йорк. На този ден се видях с Мартин Захариев в офиса му в НДК и той ме представи на гръцките мениджъри. Назначаването ми за главен редактор на „Плейбой“ стана бързо, подозрително бързо. Аз обаче не бях изненадан — винаги съм бил наясно, че рано или късно ще работя в това списание. Просто presentiment, както се казва.

Гърците и Мартин бързаха с назначението, защото имаха достатъчно причини да са недоволни от моя предшественик и от ситуацията в „Плейбой“ към онзи момент. Част от причините бяха съвсем конкретни и не ми се иска да ги изтъквам тук, но друга — по-скоро принципни и професионални, затова ще се спра на тях.

За месеците след напускането на „Нойзи“[4], списанието бързо се беше превърнало в досадна говорилня, в която, кой знае защо, политическата тематика имаше превес над всичко останало. Любопитните четива, статиите с чувство за хумор и най-важното — оригинално поднесената еротика бяха малки островчета в океан от скука, доминирана от интервюта с побелели старци от средния политически и интелектуален ешелон. Беше повече от ясно, че в този си вид, в какъвто го заварих през септември 2003-а, списанието не го чака бляскаво бъдеще.

Самият Нойзи беше напуснал заради принципни неразбирателства с издателите — подозирам, че са били сходни на тези, заради които напуснах и аз. По ирония на съдбата, две години по-късно Ивайло се върна в лоното на „Атика медия“ — този път като главен редактор на списание „Максим“. Към днешна дата не съм много наясно имат ли принципни неразбирателства или не — очевидно по-скоро не.

 

 

11 септември 2001-а

Две години по-рано — по време на драматичните събития в Ню Йорк, седях зад бюрото си в чисто новия офис на списание „Тема“, където отскоро работех като зам. главен редактор. Това беше един от първите дни, в които имахме прекаран интернет. Даже още нямахме телевизор и кабелна мрежа. Та спомням си, че заедно с другия зам. главен — Валери Ценков — следяхме събитията от 11-ти септември по интернет, от сайтовете на „Би Би Си“ и „Си Ен Ен“.

Много добре помня и еуфорията, с която направихме „Тема“. Подобно седмично издание — тип „Нюзуик“ или немското „Фокус“, досега не бе излизало в България. Имаше някакви плахи опити за създаването на такова, които бяха просъществували само броени седмици. А този път нещата изглеждаха доста сериозни — като се започне от прекрасния офис на „Витошка“ точно над „Теранова“ и се стигне до амбициозния екип, в който освен мене имаше още доста бивши кадри на „Монитор“, „24 часа“ и „Стандарт“ — трите най-добри вестника в най-новата история на българската преса…

 

 

Антимафиотът от корица №1

Приличам на всичко друго, но не и на антимафиот. За първия брой на „Тема“ обаче, се наложи да се престоря и на такъв.

Иначе са ми казвали, че по-скоро мога да мина за мутра — намирали са ми прилика с Иво Карамански и с Митьо Очите. Като имаме предвид, че повечето девойки си падат по мутрите, това би трябвало да ме радва и ласкае. Но да не се отплесваме.

Та за първия брой на „Тема“, по ирония на съдбата, позирах най-вече с очи — маскиран с черна трикотажна шапка върху главата и с пликче „бонбонки“ в ръка. Темата беше „Новата дрога“ — разработка на Яна Йорданова, която впоследствие получи и журналистическа награда.

Всъщност, до последния момент имахме дебати кое да е голямото заглавие от корицата. Двамата Валериевци, главният редактор Запрянов и другият му заместник — Ценков, бяха по-склонни то да е свързано с едно разследване на Ангелина Петрова за Иван Костов, аферата „Сапио“ и т.н. и т.н. Моята логика беше, че тема като „Новата дрога“ е далеч по-продаваема. Много повече хора биха посегнали към едно непознато ново списание именно с такава корица, отколкото към нещо, свързано с Командира, каквото и да е то. Тези, които се вълнуваха от Костов и от „Сапио“, така или иначе четат цялата сериозна преса по задължение и едва ли щяха да подминат брой №1 на „Тема“. Докато с репортажа за дрогата щяхме достатъчно категорично да заявим, че не смятаме да бъдем само политическо издание, а просто „седмичното списание на България“.

И мисля, че успяхме. В типичния си леко агресивен стил успях да убедя и Запрянов, и Ценкича. Те, за разлика от мене, са много по-сговорчиви и склонни да изслушват. Мисля, че впоследствие не съжаляваха, задето се съгласиха.

Но възникна въпросът с какво по-точно ще илюстрираме предложената от мен тема за корицата. Така се наложи да позирам като онзи синеок антимафиот, а „бонбонките“ в пликчето бяха осигурени от Яна. Спомням си, че беше ги купила от съответен доставчик със служебни пари, неосчетоводени. Каква е била по-нататъшната съдба на тези „амфетки“ — честно казано не зная. Но на какво ли не е подложен модерният български журналист напоследък…

По-нататък в „Тема“ направихме и далеч по-забележителни корици. Като например онази с Кеворк Кеворкян, съставен от стотици малки изображения на негови собствени снимки плюс кадри от „Розовата пантера Пинко“. Впоследствие той я използва и за корица на своя книга.

Или например корицата, илюстрираща разработка за секстуризма у нас — една от любимите ми теми.

Случайно или не, броени месеци по-късно станах главен редактор на българския Playboy…

 

 

Пак 11 септември 2003-а

Сега обратно към 2003-а, две години по-късно, когато за нула време, навръх двегодишнината от нюйоркските събития, бях назначен за главен редактор на „Плейбой“ и представен на екипа му.

Всъщност, с част от него се познавах отдавна — най-вече с артдиректора Олег и асистента му Андрей, както и със заместник главния редактор Христо Кьосев.

С Олег и Андро бяхме бивши колеги в „Монитор“, където в продължение на три години бях шеф на отдела „Живот/Уикенд“, а те изпълняваха функцията на т.нар. „страньори“. Напуснаха вестника горе-долу по същото време, по което и аз, когато отидох в списание „Тема“. След оттеглянето на приятеля си Нойзи, Олег се беше превърнал в нещо като главен редактор в сянка — поради явната незаинтересованост на новоназначения такъв — Антони Георгиев — към детайлите и конкретната работа по сглобяването на всеки брой. Та именно артдиректорът, колкото и да е странно, се занимаваше със задачата да търси автори, да им възлага статии за писане, както и да редактира текстовете им и дори да ги съкращава, когато е необходимо.

Аз, разбира се, можех да продължа да го поощрявам да върши това, но никога не е било в мой стил. Захванах се да мисля някои нови рубрики в списанието, а той седна да мисли нова графична концепция. Истината е, че без помощта и мотивацията на Олег, изобщо не бих навлязъл толкова бързо в същността на работата на „Плейбой“ редактор.

Измислях нови рубрики, а той решително налагаше вето срещу онези от тях, които не се вписваха в цялостния стил. В крайна сметка именно в комбина с Даневски, през ония последни дни на септември 2003-а, въведохме новата линия в българския „Плейбой“. Отчасти това беше връщане към традициите, наложени от Нойзи в списанието и преди това в „Егоист“, отчасти беше преоткриване на стилистиката и интонациите, наложени от „24 часа“ в някогашния му силен период и по-късно от „Монитор“. Мисля, че това е най-правилният тон за едно подобно списание — леко ироничен, но все пак позитивен. Елитарен, но не и дразнещо снобски. Достъпен, без да е просташки или примитивен.

По ирония на съдбата, и тогава, както и сега, когато започвам да пиша тази книга, в България имаше кметски избори. Ако ви кажа, че не си спомням кой точно спечели в София, ще ми повярвате ли? Трябва да е бил Софиянски, всъщност.

Бележки

[1] Dear Alice — пиеса на Чък Кърия от албума The Mad Hatter. — Бел.авт.

[2] Brokeback Mountain — „Планината Броукбек“ — историята на една забранена и потайна връзка между двама каубои. — Б.ел.кор.

[3] Меркантилност — склонност към материализъм. Целта оправдава средствата, дори и патологичните. — Б.ел.кор.

[4] Ивайло „Нойзи“ Цветков — първия главен редактор на „Плейбой“, който прави 5 броя на списанието. — Бел.авт.