Александър Богданов
Червената звезда (19)

II. Раздялата

И все пак този ден настъпи, денят, за който не мога да си спомня без проклятие, денят, когато между мен и Нети застана черната сянка на омразната и неизбежна… раздяла. С обичайното си спокойно и ясно изражение на лицето Нети ми каза, че тези дни трябва да се отправи към Венера с голяма експедиция, подготвяна под ръководството на Мени. Като видя колко съм поразен от това известие, тя добави:

— Няма да бъде за дълго. Ако успеем, в което не се съмнявам, част от експедицията ще се върне много скоро, в това число и аз.

После тя ми обясни същността на въпроса. На Марс запасите от радиираща материя, необходима като двигател в междупланетните връзки и при разлагането и синтеза на всички елементи, са на свършване — само се изразходват, без да се възстановяват. На Венера, която е почти четири пъти по-млада от Марс, са установени със сигурност колосални залежи от радииращи вещества до самата повърхност, които още не са успели самостоятелно да се разложат. Най-богатата на радиева материя руда се намира на един остров, разположен в най-големия океан на Венера и наречен от марсианците „Остров на горещите бури“. Решено било да се започне незабавно разработването й. Преди всичко за целта трябвало да се построят много високи и здрави стени, които да предпазват работниците от гибелното действие на влажния горещ вятър, надминаващ по жестокост бурите в нашите пясъчни пустини. Необходима била експедиция от десет етеронефа и хиляда и петстотин — две хиляди души, една двадесета част от които ще бъдат заети с химически изследвания, а почти всички други ще се включат в строителството. Били привлечени най-големите сили в науката, в това число и най-добрите лекари — климатът, както и убийствените лъчи и еманации на радииращото вещество били опасни за здравето. Според Нети невъзможно било тя да се откаже от участие в експедицията, но се предполагало, че ако работата тръгне добре, три месеца след това един етеронеф ще се отправи обратно с новини и запас от полученото вещество. С този етеронеф би трябвало да се върне и Нети, тоест десет — единадесет месеца след заминаването й.

Не можех да разбера защо Нети трябва да замине. Тя казваше, че работата е много сериозна и не може да се откаже от нея, че тя има голямо значение и за изпълнението на моята задача, тъй като успехът най-после ще даде възможност за по-често и широко общуване със Земята, че всяка грешка в медицинската помощ от самото начало може да провали цялото дело. Всичко това беше убедително. Знаех, че смятат Нети за най-добрия лекар във всички онези случаи, които излизат от рамките на стария медицински опит — и все пак струваше ми се, че това не е всичко. Чувствувах, че тук има нещо недоизказано.

В едно само не се съмнявах — в Нети и в нейната любов. Щом тя казваше, че трябва ла замине, значи, трябваше. Щом тя не казваше защо, значи, не трябваше да я питам. Виждах страх и болка в прекрасните й очи, когато тя мислеше, че не я гледам.

— Ено ще ти бъде добър и мил приятел — каза тя с тъжна усмивка, — не забравяй Нела, тя те обича заради мене, тя е умна и много опитна, подкрепата й в трудни моменти е твърде ценна. А за мене мисли само едно — че ще се върна колкото се може по-скоро.

— Аз ти вярвам, Нети — казах, — и затова вярвам и в себе си, в човека, когото ти обикна.

— Прав си, Лени. Убедена съм, че ти ще отхвърлиш робството на съдбата, ще излезеш от всяко поражение, верен на себе си, по-силен и чист от преди.

Бъдещето хвърляше сянка върху нашите прощални ласки и те се смесиха със сълзите на Нети.