Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (17) (Уроците на Дон Хуан)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Учението на дон Хуан (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Journey to Ixtlan: The Lessons of Don Juan, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Мемоари/спомени
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 24 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
Диан Жон (2012)

Източник: http://izvorite.com

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

16
Пръстенът на силата

Събота, 14 август 1962 година

Дон Хуан претегли на ръка кратуните и заяви, че сме изчерпали хранителните си запаси и е време да се връщаме у дома. Споменах между другото, че за да стигнем до къщата му, ще ни бъдат нужни поне няколко дни. Той отвърна, че няма да се връща в Сонора, а отива в един граничен град, където имал някаква работа.

Мислех, че ще се спуснем през един речен каньон, но дон Хуан ме поведе на северозапад по високите плата на вулканичните планини. След около час навлязохме в дълбока клисура, която завършваше там, където двата зъбера почти се съединяваха. Пред нас се откриваше склон, който водеше почти до върха на планинска верига: странен склон, който приличаше на полегат вдлъбнат мост между двата зъбера.

Дон Хуан посочи някакво място на предната страна на склона.

— Загледай се там — каза той. — Слънцето е почти в подходящо положение.

Той обясни, че по пладне слънчевата светлина може да ми помогне при неправенето. Последва серия от заповеди: да разхлабя всички стегнати по мен дрехи, да седна с кръстосани крака и да се загледам, без да помръдвам, в мястото, което бе посочил.

По небето над нас имаше съвсем малко облаци, а на запад — никакви. Денят бе горещ и слънцето струеше по втвърдената лава. Загледах, без да мигам, въпросното място.

След продължително взиране попитах какво по-точно трябва да гледам. Той ми направи нетърпелив знак с ръка да мълча.

Бях изморен. Доспа ми се. Притворих очи; сърбяха ме и аз ги разтрих, но ръцете ми лепнеха и потта подлюти очите ми. Погледнах зъберите от лава през спуснатите клепачи и изведнъж цялата планина се озари.

Казах на дон Хуан, че като притворя очи, виждам цялата верига от планини като сложна плетеница от светли нишки.

Той ми каза да дишам колкото е възможно по-малко, за да задържа гледката от светли нишки, и да не напрягам поглед в тях, а да поглеждам от време на време в една точка на хоризонта, точно над склона. Последвах заръките му и успях да задържа гледката на безкрайна шир, покрита с паяжина от светлина.

Дон Хуан промълви с много топъл глас, че трябва да опитам да изолирам отделни петна от тъмнина в това поле от светли нишки и че веднага след като намеря тъмно петно, да отворя очи и да проверя дали петното е върху склона.

Бях неспособен да забележа каквито и да е тъмни петна. Присвивах очи, а сетне ги отварях няколко пъти. Дон Хуан се приближи до мен и посочи някакво място вдясно, а после друго — точно пред мен. Опитах да променя положението на тялото си; реших, че ако преместя перспективата си, може да успея да забележа предполагаемото тъмно петно, за което той говореше, но дон Хуан разтърси ръката ми и ми каза строго да стоя мирно и да имам търпение.

Отново присвих очи и още веднъж видях паяжината от светли нишки. Гледах я един момент, а после отворих широко очи. В този миг дочух слабо ръмжене — лесно би могло да се обясни като далечно бръмчене на реактивен самолет, — а после, с широко отворени очи, видях пред себе си цялата планинска верига като необятно поле от ситни точици светлина. За един кратък миг сякаш някакви метални зрънца във втвърдената лава отразяваха едновременно слънцето. После светлината на слънцето помръкна и изведнъж изчезна, а планините се превърнаха в мътни тъмнокафяви скали и в същото време стана ветровито и студено.

Поисках да се обърна, за да видя дали слънцето се е скрило зад някой облак, но дон Хуан стискаше главата ми и не ме пускаше да помръдна. Каза, че ако се обърна, може да съгледам някой планински елемент, оня съюзник, който ни преследва. Увери ме, че нямам необходимата сила, за да издържа гледка от такъв характер, а после добави с добре измерен тон, че бръмченето, което съм чул, било именно начинът, по който съюзникът възвестява присъствието си.

След това стана и съобщи, че ще започнем да изкачваме склона.

— И къде отиваме? — попитах аз.

Посочи една от местностите, която бе очертал като петно тъмнина. Обясни, че неправенето му е позволило да открои това петно като възможен център на сила или примерно като място, където могат да се намерят силни неща.

След мъчително изкачване стигнахме мястото, което той имаше предвид. За момент той застана неподвижно на няколко крачки пред мен. Опитах да го приближа, но той ми направи знак да спра. Изглежда се ориентираше. Виждах отзад как главата му се движи, сякаш оглежда планината от край до край, а сетне с твърди стъпки ме поведе към една равна скала. Седна и захвана да чисти с ръка насъбраната пръст по скалата. Зарови пръсти около някакъв щръкнал камък, почиствайки пръстта около него. После ми заповяда да го изровя.

Щом извадих каменния къс, той ми каза веднага да го сложа в ризата си, защото бил силен предмет, който ми принадлежал. Каза, че ми го дава да ме пази и че аз трябва да го излъскам и да се грижа за него.

Веднага след това се заспускахме към речния каньон, а след няколко часа бяхме насред платото, в подножието на планините от лава. Дон Хуан крачеше на около три метра пред мен и то с доста добра скорост. Вървяхме на юг почти докато залезе слънцето. Голяма група облаци на запад ни пречеше да видим слънцето, но ние поспряхме, докато напълно се скрие зад хоризонта.

Дон Хуан смени посоката и пое на югоизток. Заизкачвахме един хълм и преди да стигнем върха, съгледах четирима мъже да идват към нас от юг.

Обърнах се към дон Хуан. По време на нашите походи никога не бяхме срещали хора и аз не знаех как да постъпвам в случаи като този. Но той сякаш не обърна внимание. Продължи да върви, като че нищо не се беше случило.

Мъжете се движеха, сякаш не бързаха; криволичеха по пътеката към нас най-безгрижно. Когато приближиха, забелязах, че са четирима млади индианци. Изглежда познаха дон Хуан. Той ги поздрави на испански. Говореха много меко и се отнасяха с него безкрайно почтително. С мен заговори само единият. Попитах шепнешком дон Хуан дали и аз мога да говоря с тях и той кимна утвърдително с глава.

Щом поведох разговор с тях, те се оказаха много приветливи и общителни, особено този, който пръв ме бе заговорил. Казаха ми, че търсят силни кварцови кристали. Казаха, че от няколко дена обикаляли из тези планини от лава, но нямали никакъв късмет.

Дон Хуан се огледа и посочи скалиста местност на около двеста метра от нас.

— Ето едно добро място да останем на лагер — каза той.

Запъти се към скалите и ние го последвахме.

Местността, която бе избрал, беше много неравна. По нея нямаше никакви храсти. Насядахме на камъните. Дон Хуан съобщи, че ще се върне до шубраците да събере сухи клони за огън. Поисках да му помогна, но той ми пошепна, че огънят е специално за храбрите младежи и че моята помощ не му е нужна.

Младежите насядаха скупчени около мен. Един от тях подпря гръб на моя. Почувствах се неловко.

Когато дон Хуан се върна нарамен с пръчки, похвали ги за грижите и ми каза, че младежите са помощници на някакъв магьосник и че по правило, когато се ходи на лов по групи за силни предмети, двама души сядат гръб до гръб в средата, а останалите ги наобикалят.

Един от младежите ме попита дали съм намирал някога кристали. Отговорих му, че дон Хуан никога не ме е водил да търсим.

Дон Хуан избра място до един голям камък и захвана да тъкми огън. Нито един от младежите не се притече на помощ, само го наблюдаваха внимателно. Когато всички пръчки вече горяха, дон Хуан седна с гръб, опрян на камъка. Огънят остана от дясната му страна.

Младежите очевидно знаеха какво следва, но аз нямах ни най-малка представа как трябва да се постъпи, когато човек има работа с помощници на магьосник.

Загледах младите хора. Те седяха с лице към дон Хуан, образувайки идеален полукръг. Направи ми впечатление, че дон Хуан се е обърнал право към мен, че двама от младежите са седнали от лявата ми страна, а другите двама — от дясната.

Дон Хуан започна да им разказва, че съм тук по планините, за да науча неправенето, и че след нас се движи един съюзник. Реших, че началото е много драматично и се оказах прав. Младежите промениха положението си и седнаха, с левия крак подгънат под тялото. Преди това не бях забелязал как седят. Бях предположил, че седят като мен, с кръстосани крака. Един поглед към дон Хуан ми откри, че и той седи с левия си крак свит под себе си. Той направи едва доловимо движение с брадичка, за да посочи положението, в което седях. Без да се бавя, подвих и аз ляв крак под себе си.

Веднъж дон Хуан ми бе казал, че това е поза, заемана от магьосника, когато нещата са несигурни. Винаги се бе оказвало обаче, че за мен това положение е много уморително. Усетих, че ще ми бъде страшно неудобно, ако остана седнал в това положение, докато той говори. Дон Хуан, изглежда, напълно съзнаваше моя недостатък и накратко обясни на младежите, че на определени места в тази област могат да бъдат намерени кварцови кристали, а щом веднъж бъдат намерени, те трябва да бъдат увещавани по специален начин да изоставят местонахождението си. Тогава кристалите се превръщали в самия човек и тяхната сила се простирала извън нашите разбирания.

Той каза, че обикновените кварцови кристали се намират на купчинки и че човекът, който ги намери, трябва да отбере пет от най-дългите и най-красиви кварцови израстъци и да ги откърти от основата им. Същият човек бил отговорен за тяхното извайване и полиране, за да ги заостри и пригоди съвършено според големината и формата на пръстите на дясната си ръка.

После той ни каза, че кварцовите кристали са средства за магия, че били обикновено хвърляни с цел убийство и че прониквали в тялото на врага, а след това се връщали в ръката на собственика им, сякаш никога не са излизали от нея.

След това той ни говори за търсенето на духа, който превръща обикновените кристали в оръжие, и каза, че първото, което трябва да се направи, е да се намери благоприятно място, където да се примами духът. Мястото трябва да се намира на връх. То се открива, като се движи ръката, обърната с дланта надолу, докато се усети топлина по дланта. На това място трябва да се накладе огън. Дон Хуан обясни, че съюзникът се привлича от пламъците и възвестява за себе си с помощта на серия от ясно разграничени шумове. Лицето, което търси съюзник, трябва да проследи посоката на шумовете, докато съюзникът сам се разкрие, а след това да го повали на земята и да го надвие. Едва в този момент съюзникът може да бъде накаран да докосне кристалите, за да ги пропие със сила.

Той ни предупреди, че в тези планини от лава има на свобода други сили, които не приличат на съюзници; те не вдигат никакъв шум, но се появяват само като бягащи сенки и не притежават абсолютно никаква сила.

Дон Хуан добави, че едно яркооцветено перо или силно излъскан кварцов кристал може да привлече вниманието на някой съюзник, но, така или иначе, същият ефект би имал и всеки друг предмет, защото важното е не да се намерят предмети, а да се намери силата, която да влезе в тях.

— Какъв е смисълът тогава да имаш красиво излъскани кристали, ако не се намери дух, който да им даде сила? — каза той. — От друга страна, ако нямаш кристали, а намериш дух, можеш да оставиш на пътя му всичко, което той да докосне. Ако не намериш нещо друго, можеш и съдраните си гащи да оставиш.

Младежите се разкикотиха. Най-дръзкият, който ме бе заговорил пръв, се изсмя високо.

Забелязах, че дон Хуан бе кръстосал крака и бе седнал отпуснато. Всичките младежи също бяха кръстосали крака. Опитах незабелязано да премина в същото отпуснато положение, но лявото ми коляно сякаш бе изтръпнало или се бе схванало и се наложи известно време да подскачам на място.

Дон Хун се пошегува. Каза, че не съм свикнал да коленича, защото от години не съм ходил на изповедник, още откакто съм хукнал заедно с него.

Това предизвика бурен смях сред младежите. Направо се разхълцаха. Някои от тях затулиха лица и истерично се закискаха.

— А сега, приятели, ще ви покажа нещо — каза дон Хуан между другото, когато младежите престанаха да се смеят.

Предполагах, че ще ни покаже някои силни предмети от кесията си. За миг помислих, че младежите ще се струпат около него, защото те внезапно се раздвижиха в унисон. Всички се наведоха малко напред, сякаш да станат, но сетне пожънаха ляв крак и се върнаха към тайнствената поза, която ми се удаваше толкова трудно.

Възможно най-незабелязано подвих и аз ляв крак. Открих, че ако не седя на левия си крак, тоест ако седя в полуколеничило положение, колената не ме болят толкова силно.

Дон Хуан стана и заобиколи големия камък, докато се скри от погледите ни.

Навярно бе добавил дърва в огъня, преди да се изправи, докато аз подгъвах крака си, защото щом се възпламениха, новите съчки запукаха и нагоре се заиздигаха високи пламъци. Ефектът беше изключително театрален. Пламъците израснаха двойно по-високи. Изведнъж дон Хуан пристъпи иззад камъка и застана там, където беше преди. За миг онемях. Дон Хуан бе сложил смешна черна шапка. От двете страни край ушите имаше връхчета, а отгоре бе обла. Хрумна ми, че това е най-вероятно пиратска шапка. Беше облечен с дълъг черен фрак, закопчан с едно единствено лъскаво метално копче, и имаше дървен крак също като някой пиратски боцман.

Засмях се вътрешно. Дон Хуан наистина изглеждаше комичен в пиратския си костюм. Зачудих се откъде е взел в тази пустош своя реквизит. Предположих, че е бил скрит зад скалата. Казах на себе си, че му липсва само една превръзка на окото и папагал на рамото, за да се превърне в типичен пират.

Дон Хуан изгледа всеки член от групата, обхождайки бавно с поглед всички отдясно наляво. После вдигна очи и се вторачи в тъмата зад нас. За момент остана в това положение, после заобиколи камъка и изчезна.

Не забелязах как ходи. Очевидно бе подгънал коляното си, за да представи човек с дървен крак; би трябвало да видя пожънатия крак, когато се обърна, за да заобиколи камъка, но бях тъй омагьосан от постъпката му, че не обърнах внимание на подробностите. В момента, когато дон Хуан зави зад камъка, пламъците загубиха силата си. Реших, че превъзходно е измерил времето; сигурно бе пресметнал колко дълго ще горят съчките, които бе добавил в огъня, и бе организирал появата си и излизането според тази преценка.

Промяната в силата на огъня беше много драматична за цялата група; нервна тръпка премина сред младежите. Когато пламъците намаляха, младежите едновременно се преместиха в седнало положение с кръстосани крака.

Очаквах, че дон Хуан ще излезе веднага иззад камъка и ще седне при нас, но той не го стори. Остана извън погледите ни. Зачаках нетърпеливо. Младежите седяха с безразличен израз на лицата си.

Не можех да разбера какво цели дон Хуан с всички тези измислици. След дълго чакане аз се извърнах към младежа от дясната ми страна и тихо го попитах дали някой от предметите, които дон Хуан бе използвал — смешната шапка и дългият фрак, — и фактът, че стои на дървен крак, за него имат някакво значение.

Младежът ме изгледа със странно празен израз. Изглеждаше смутен. Повторих въпроса си и другият млад мъж до него ме погледна внимателно, за да ме чуе.

Те се спогледаха, на вид съвсем объркани. Казах, че за мен шапката, кракът и фракът са го превърнали в пират.

Сега вече и четиримата ме бяха наобиколили. Те се кискаха тихичко и нервно потръпваха. Сякаш не намираха думи. Накрая проговори най-дръзкият от тях. Каза, че дон Хуан не носел нито шапка, нито фрак и със сигурност не е стоял на дървен крак, а че около главата си имал черен тюрбан или шал и смолисточерна туника, като на монах, която се спускала чак до земята.

— Не! — възкликна меко друг младеж. — Нямаше тюрбан.

— Имаше! — казаха другите.

Младежът, който бе проговорил пръв, ме изгледа напълно невярващо.

Казах им, че трябва съвсем внимателно и тихо да обсъдим онова, което се е случило, и че съм убеден, че самият дон Хуан иска да го сторим и затова ни е оставил сами.

Младежът, който седеше на края, вдясно от мен, каза, че дон Хуан бил целият в дрипи. Облечен бил с парцаливо пончо или някаква индианска дреха и едно съвсем скапано сомбреро. Държал кош, пълен с нещо си, но не беше сигурен с какво. Добави, че дон Хуан не бил облечен като просяк, а като човек, който се връща от безкрайно пътешествие, натоварен с непознати неща.

Младежът, който бе видял дон Хуан с черен тюрбан, заяви, че той не носел нищо в ръцете си и че косата му била дълга и буйна, като на някакъв дивак, току-що убил монах и взел дрехите му, но неспособен да скрие диващината си.

Младежът от лявата ми страна се закиска тихичко и започна да разсъждава върху цялата тази загадъчност. Каза, че дон Хуан бил облечен като важен господин, който току-що е слязъл от коня си. Имал кожени гамаши за езда, големи шпори, камшик, с който непрестанно шибал лявата си длан, шапка чихуахуа с конусовидно дъно и два 45-калибрени автоматични револвера. Каза, че дон Хуан представлявал същински портрет на заможен „фермер“.

Младежът на края, вляво от мен, се засмя стеснително и не посмя да разкаже какво бе видял. Подканих го, но останалите сякаш не проявяваха никакъв интерес. Той пък, изглежда, беше прекалено срамежлив да говори.

Огънят почти догаряше, когато дон Хуан излезе иззад камъка.

— По-добре да оставим младите да си вършат работата — ми каза той. — Кажи им довиждане.

Не ги погледна. Бавно се отдалечи, за да ме остави да си взема сбогом.

Младежите ме прегърнаха.

В огъня вече нямаше пламъци, но живите въглени изпускаха достатъчно отблясъци. Дон Хуан приличаше на тъмна сянка на няколко фута от нас, а младежите образуваха кръг от ясно очертани статични силуети. Имаха вид на смолисточерни статуи, изрязани на фона на тъмнината.

И тъкмо в този момент ме осени мисълта за цялото събитие. По гърба ми пролази ледена тръпка. Настигнах дон Хуан. Той ми каза с неочаквано напрегнат глас да не се обръщам да гледам младежите, защото приличали на кръг от сенки.

Усетих в стомаха си сила отвън. Сякаш някаква ръка ме бе сграбчила. Неволно изписках. Дон Хуан прошепна, че в тази област имало толкова сила, та щяло да ми бъде много лесно да се възползвам от „походката на силата“.

Часове наред тичахме, вдигайки високо колене. Пет пъти падах. Загубех ли равновесие, дон Хуан отброяваше поредността. После той спря.

— Седни, сгуши се до скалите и покрий корема си с длани — пошепна той на ухото ми.

Неделя, 15 април 1962 година

Сутринта, още щом се съмна, тръгнахме. Дон Хуан ме насочи към мястото, където бях оставил колата си. Бях гладен, но иначе се чувствах бодър и добре отпочинал.

Хапнахме малко сухар и пийнахме минерална вода от бутилките, които имах в колата. Поисках да му задам няколко въпроса, които ме измъчваха, но той вдигна пръст към устните си.

Следобед се озовахме в граничния град, където той пожела да го оставя. Отбихме се в един ресторант да обядваме. Нямаше никой. Седнахме на маса до прозореца с изглед към оживената главна улица и си поръчахме ядене.

Дон Хуан изглеждаше отпуснат; в очите му блестяха дяволити пламъчета. Окуражих се и го затрупах с въпроси. Основното, което исках да зная, беше неговият маскарад.

— Показах ти част от моето неправене — каза той и очите му сякаш заблестяха.

— Нито един от нас не видя една и съща маска обаче — казах аз. — Как постигна това?

— Много просто — отвърна той. — Това бяха просто маски, защото всичко, което правим по един или друг начин, е само една маска. Всичко, което правим, както съм ти казвал, е свързано с правенето. Един човек на знанието може да се прикачи към правенето на когото и да е и да се окаже сред загадките. Но това не са загадки, наистина не са. Загадки са само за ония, които са попаднали неволно в правенето. Четиримата младежи и ти още не съзнавате какво е неправене, затова беше лесно да ви заблудя.

— Но как ни заблуди?

— За теб това е без значение. Няма как да го разбереш.

— Нека опитам, дон Хуан, моля те!

— Когато например всеки от нас се ражда, той носи със себе си малък пръстен от сила. Този пръстен почти веднага започва да се използва. Затова всички ние от рождение сме скачени и пръстените на силата ни са съединени помежду си. С други думи, нашите пръстени на силата са закачени за правенето на света, за да образуват тоя свят.

— Дай ми някакъв пример, за да го разбера — казах аз.

— Например нашите пръстени на силата, твоят и моят, са закачени точно сега към правенето в тази стая. Ние правим тази стая. Нашите пръстени на силата въртят тази стая и я създават точно в този момент.

— Чакай, чакай — казах аз. — Тази стая, така или иначе, си е тук. Аз не я създавам. Нямам нищо общо с нея.

Дон Хуан като че ли не обърна внимание на аргументирания ми протест. Той ми обясни най-спокойно, че стаята, в която се намираме, е започнала да съществува и остава на място с помощта на нашите пръстени на силата.

— Нали разбираш — продължи той, — всеки от нас знае правенето на стаите, защото по един или друг начин ние сме прекарали голяма част от живота си в стаи. Един човек на знанието обаче развива друг пръстен на сила. Бих го нарекъл пръстен на неправенето, защото е закачен за неправенето. С такъв пръстен той може да завърти друг свят.

Млада сервитьорка ни донесе храна и като че ли ни изгледа подозрително. Дон Хуан прошепна да й платя, за да й покажа, че имам достатъчно пари.

— Не е виновна, че не ти вярва — каза той и се разтърси от силен смях. — Страшен вид имаш.

Платих на жената и й дадох бакшиш, а когато тя ни остави сами, се вторачих в дон Хуан, търсейки начин да подхвана отново нишката на разговора ни. Той ми помогна.

— Трудното при тебе е, че още не си развил своя допълнителен пръстен на силата и тялото ти не познава неправенето — каза той.

Не разбрах какво иска да каже. Мисълта ми бе съсредоточена в един напълно прозаичен проблем. Интересуваше ме само дали бе обличал пиратски дрехи или не.

Дон Хуан не отговори, а се разсмя гръмогласно. Помолих го да ми обясни.

— Нали току-що ти обясних — тросна ми се той.

— Искаш да кажеш, че не си слагал никакъв костюм? — попитах аз.

— Просто закачих моя пръстен на силата за твоето правене — каза той. — Ти сам извърши останалото, другите също.

— Невероятно! — възкликнах аз.

— Всички ние сме научени да сме на едно мнение за правенето — каза кротко той. — Нямаш представа каква е силата на това общо мнение. Но за щастие неправенето е също толкова вълшебно и могъщо.

Усетих в стомаха си напрежение, което не можех да овладея. Между непосредствения ми опит и неговите обяснения се простираше непреодолима бездна. Накрая, като последно средство за защита, се допитах, както бях правил винаги, с нотка на съмнение и недоверие: „Ами ако дон Хуан се е уговорил с младежите и е подготвил всичко това?“

Смених темата и го разпитах за четиримата ученици.

— Нали ми каза, че са сенки? — попитах аз.

— Точно така.

— Съюзници ли бяха?

— Не. Бяха ученици на един мой познат.

— Защо ги нарече сенки?

— Защото в оня момент бяха докоснати от силата на неправенето и тъй като не са чак толкова глупави като теб, те преминаха в състояние, съвсем различно от това, което познаваш. Точно по тази причина не исках да ги погледнеш. Това само би те огорчило.

Нямах повече въпроси. Не бях и гладен. Дон Хуан се нахрани до насита и изглеждаше в отлично настроение. Аз обаче се чувствах подтиснат. Изведнъж ме налегна страшна умора. Осъзнах, че пътищата на дон Хуан са твърде непосилни за мен. Заобяснявах, че нямам качества да стана магьосник.

— Още една среща с Мескалито сигурно ще ти помогне — каза той.

Уверих го, че съм много далеч от такова намерение и че дори не бих помислил за такава възможност.

— С теб трябва да се случат много смайващи неща, за да позволиш на тялото си да се възползва от всичко, което си научил — каза той.

Осмелих се да отбележа, че тъй като не съм индианец, наистина не съм навикнал да водя необикновения живот на магьосник.

— Ако можех да се освободя от цялата плетеница на склонностите си, сигурно бих успял да се справям малко по-добре в тоя свят — казах аз. — Или например, ако отида в ония безлюдни места с теб и заживея там. Засега фактът, че съм и в двата свята едновременно, ме прави безполезен и на двете места.

Той ме изгледа продължително.

— Този свят е твой — каза той и посочи оживената улица навън. — Ти си човек от този свят. Тъкмо там, в този свят се намира твоето ловно поле. Няма начин да се избяга от правенето на нашия свят, затова всеки воин би се постарал да превърне своя свят в свое ловно поле. Като истински ловец воинът знае, че светът е създаден, за да се използва. Затова той го използва изцяло. Воинът е като пират, който никога не се насища да взима и използва всичко, което иска, само дето воинът не обръща внимание или не се чувства обиден, когато и него го използват или и от него взимат.