Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (13) (Уроците на Дон Хуан)

12
Битка на силата

Четвъртък, 28 декември 1961 година

Тръгнахме на път много рано сутринта. Упътихме се на юг, после поехме на изток към планините. Дон Хуан бе взел кратуни с храна и вода. Преди да тръгнем, се нахранихме в колата.

— Върви непосредствено до мен — каза той. — Тази област ти е непозната и няма смисъл да се рискува. Ти си тръгнал да търсиш сила и всичко, което правиш, е от значение. Наблюдавай вятъра, особено в края на деня. Наблюдавай кога сменя посоката и сменяй и ти своето положение, така че винаги да те засланям от него.

— Какво ще правим в тези планини, дон Хуан?

— Нали търсиш сила?

— Имам предвид какво точно ще правим.

— Когато си на лов за сила, няма планове. Ловът на сила и играта на лов са едно и също нещо. Един ловец ловува каквото му излезе насреща. Така той винаги трябва да е в готовност. Знаеш за вятъра, а сега ще можеш сам да ловиш сила във вятъра. Но има други неща, за които не знаеш и които също като вятъра са център на сила в известни моменти и на известни места. Силата е особена работа — каза той. — Невъзможно е да я приковеш към земята и да кажеш какво точно представлява. Тя е чувство, което човек има за някои неща. Силата е лична. Тя принадлежи само на самия теб. Моят покровител например можеше да разболее смъртоносно човек само като го погледне. Жените припадаха, спреше ли очи на тях. Въпреки това той не разболяваше хората през цялото време, а само когато се намесеше личната му сила.

— А как си избираше кого да разболее?

— Не зная. Той сам не знаеше. Такава е силата. Тя те командва и въпреки това ти се подчинява. Ловецът на сила я пленява и след това я съхранява като собствена находка. Така личната сила расте и воинът добива толкова много от нея, че става учен човек.

— А как се съхранява силата, дон Хуан?

— И това е друго усещане. Зависи какъв е воинът. Моят покровител беше човек с буйна натура. Той събираше силата посредством това усещане. Всичко, което правеше, беше силно и прямо. От него ми остана спомен за нещо, което преминава като ураган. И всичко му се случваше по този начин.

Казах му, че не мога да разбера как силата се събира чрез чувство.

— Няма как да ти го обясня — каза той след продължителна пауза. — Сам трябва да го направиш.

Взе кратуните с храна и ги привърза за гърба си. Подаде ми наниз с осем парчета сухо месо и ме накара да го провеся на врата си.

— Това е силна храна — каза той.

— Кое я прави силна, дон Хуан?

— Това е месо от животно, което е имало сила. От елен, един чуден елен. Моята лична сила го доведе при мен. Това месо ще ни крепи със седмици, ако трябва и с месеци. Дъвчи малки парченца от време на време и го дъвчи докрай. Нека силата навлиза бавно в тялото ти.

Тръгнахме. Наближаваше единайсет. Дон Хуан ми напомни още веднъж процедурата, която трябваше да спазвам.

— Внимавай за вятъра — каза той. — Не го оставяй да те изиграе. И не го оставяй да те измори. Дъвчи силната си храна и се крий от вятъра зад тялото ми. На мен вятърът няма да навреди: с него се знаем много добре.

Поведе ме по една пътечка, която водеше право към високите планини. Денят бе облачен и се канеше да вали. Виждах ниски дъждовни облаци и мъгли над планините, които се спускаха към местността, където бяхме ние.

Вървяхме в пълно мълчание докъм три часа следобед. Сухото месо, което дъвчехме, наистина ни изпълваше със сила. А вниманието ми към внезапните обрати в посоката на вятъра беше наистина мистериозна работа, дотолкова, че цялото ми тяло сякаш усещаше промените преди действително да са настъпили. Имах чувството, че мога да открия поривите на вятъра като някакъв натиск върху гръдния ми кош, върху бронхите ми. Всеки път, когато се канех да усетя някой порив на вятъра, гръдният ми кош и гърлото ми се стягаха.

Дон Хуан спря за миг и се огледа. Изглежда се ориентираше и тогава зави надясно. Забелязах, че и той дъвчеше сухо месо. Бях съвсем бодър и в никакъв случай уморен. Задачата да внимавам за обратите на вятъра така ме поглъщаше, че не забелязвах как тече времето.

Навлязохме в дълбока клисура, а сетне се упътихме към малко плато по оголената страна на огромна планина. Бяхме стигнали съвсем високо, почти до върха на планината.

Дон Хуан се покатери на голяма скала в края на платото и ми помогна да се покача при него. Скалата беше разположена така, че приличаше на купол над стръмни стени. Бавно я заобиколихме. Накрая се наложи да се прехвърля през скалата седешком, прилепен до повърхността й с пети и длани. Бях плувнал в пот и непрекъснато трябваше да си трия ръцете.

Близо до върха на планината, от другата страна, съгледах много просторна недълбока пещера. Приличаше на голяма стая, издялана от камък. Представляваше пясъчник, който времето беше издълбало в нещо, подобно на балкон с две колони.

Дон Хуан каза, че тук ще си построим лагер, че мястото е съвсем безопасно, защото е доста плитко, за да е бърлога на лъвове или други диви зверове, прекалено открито, за да е гнездо на плъхове, и прекалено ветровито за насекоми. Засмя се и заяви, че било идеалното място за хора, тъй като нито едно друго живо същество не би издържало тук.

Покатери се горе като планинска коза. Изненада ме удивителната му пъргавина.

Бавно се плъзнах седешком надолу по скалата, а след това опитах да притичам прилепен до планинския скат, за да стигна площадката. Последните няколко метра ме изтощиха докрай. Шеговито попитах дон Хуан колко годишен е всъщност. Мислех си, че за да достигне площадката, така както той го бе сторил, човек трябва да е изключително млад и способен.

— Аз съм толкова млад, колкото искам да бъда — каза той. — Това е също въпрос на лична сила. Ако си трупаш сила, тялото ти ще може да върши невероятни подвизи. От друга страна, ако пилееш сила, ще станеш много скоро дебел старец.

По дължина площадката беше разположена на изток-запад. Откритата страна на подобното на тераса образувание гледаше на юг. Запътих се към западния край. Гледката беше величествена. Дъждът ни беше заобиколил. Приличаше на завеса от прозрачна материя, спусната над низината.

Дон Хуан каза, че имаме достатъчно време да си построим подслон. Накара ме да струпам колкото мога повече камъни на площадката, а той насъбра клони за покрив.

След час бяхме построили стена, дебела трийсетина сантиметра, откъм източната страна на площадката. Беше широка половин и висока един метър. Той преплете и върза един за друг няколко клона и направи покрив, подпирайки го на два дълги пръта, завършващи с чатал. Друг прът със същата дължина бе прикрепен към самия покрив и го подпираше към противоположната страна на стената. Конструкцията приличаше на висока маса с три крака.

Дон Хуан седна с кръстосани крака пред нея, на самия край на терасата. Каза ми да седна до него, от дясната му страна. Известно време мълчахме.

Тишината наруши дон Хуан. Каза шепнешком, че трябва да се държим така, сякаш не е станало нищо необикновено. Попитах го дали трябва да направя нещо специално. Той каза, че трябва да се заема да пиша и то така, че все едно седя на бюрото си и нямам никакви други грижи освен да пиша. В даден момент той щеше да ме побутне и тогава трябваше да погледна, накъдето сочи с очи. Предупреди ме, че каквото и да видя, не трябва да произнасям нито думичка. Само той можел да говори безнаказано, защото всички сили в тези планини го познавали.

Изпълних нарежданията му и писах около час. Потопих се докрай в задачата си. Внезапно усетих леко потупване по ръката и видях очите и главата на дон Хуан да ми сочат някакво кълбо от мъгла на около двеста метра от нас, което се спускаше от върха на планината. Дон Хуан пошепна на ухото ми с едва доловим глас, макар да бе толкова близо до мен.

— Движи погледа си по това кълбо от мъгла — каза той. — Но не го гледай направо. Мигай с очи и не ги задържай на мъглата. Когато видиш зелена точка върху кълбото, покажи ми я с очи.

Започнах да движа поглед отляво надясно по кълбото мъгла, което бавно се спускаше към нас. Навярно мина половин час. Започна да се стъмва. Мъглата се движеше изключително бавно. В един миг внезапно почувствах, че виждам неясно блещукане вдясно от мен. Отначало помислих, че съм видял зелен шубрак през мъглата. Когато се взрях директно, не забелязах нищо, но когато погледнах, без да се взирам, успях да забележа неясно зеленикаво петно.

Посочих го на дон Хуан. Той присви очи и се взря в него.

— Съсредоточи поглед върху него — прошепна ми той. — Гледай, без да мигаш, докато видиш.

Поисках да запитам какво трябва да видя, но той се намръщи срещу ми, сякаш да ми припомни, че не трябва да говоря.

Отново се вгледах. Частта от мъглата, която се бе спуснала отгоре, висеше, сякаш беше парче твърда материя. Беше на черти точно там, където бях забелязал зеленикавия оттенък. Когато очите ми отново се умориха и аз примижах, отначало видях къс мъгла, наложен върху предишното кълбо, а сетне съгледах тясна ивица мъгла помежду им, която приличаше на тънка, неподпряна никъде конструкция — мост, който съединяваше планината над мен и кълбото мъгла пред мен. За момент помислих, че виждам прозрачната мъгла, подгонена надолу по планинския скат и минаваща по моста, без да го разруши. Сякаш мостът бе твърд. В един миг миражът стана толкова абсолютен, че аз успях наистина да различа тъмното под самия мост и, като контраст, светлия пясъчен цвят на страничната преграда.

Втренчих се в моста онемял. И тогава или аз се повдигнах до неговото ниво, или мостът се сниши до моето. Внезапно съгледах някакъв лъч пред себе си. Бе неимоверно дълъг, твърд лъч, тесен и без странични опори, но достатъчно широк, за да се върви по него.

Дон Хуан разтърси силно ръката ми. Усетих как главата ми се люшна напред и назад, а след това забелязах, че ужасно ме сърбят очите. Съвсем несъзнателно ги разтърках. Дон Хуан не спираше да ме разтърсва, докато аз не отворих отново очи. Той сипа малко вода от кратунката в ръката си и поръси лицето ми с нея. Усещането беше крайно неприятно. Водата беше толкова студена, че почувствах капките като рани по кожата си. Сетне забелязах, че тялото ми е много топло. Тресеше ме.

Дон Хуан бързо ми даде да пийна малко от водата, после намокри ушите и врата ми.

Дочух много силен, призрачен и проточен птичи крясък. За момент дон Хуан се заслуша внимателно, после блъсна с крак камъните на стената и събори покрива. Захвърли клоните в шубраците, а след тях и камъните, един по един.

Пошепна на ухото ми.

— Пийни вода и сдъвчи от сухото месо. Не можем да останем тук — този крясък не беше на птица.

Спуснахме се от площадката надолу и поехме в източна посока. Съвсем скоро стана тъй тъмно, сякаш пред очите ми беше паднала завеса. Мъглата приличаше на непроницаема преграда. Никога не бях подозирал колко леплива е мъглата нощем. Не можех да осъзная как върви дон Хуан. Държах се за ръката му като сляп.

Не зная защо, но имах чувството, че вървя по ръба на някаква пропаст. Краката ми отказваха да се движат. Разумът ми се доверяваше на дон Хуан, затова с разсъдъка си исках да продължа напред, но не и с тялото си, и дон Хуан трябваше да ме влачи в непрогледната тъмнина.

Навярно той познаваше местността безпогрешно точно. На едно място спря и ме накара да поседна. Не смеех да пусна ръката му. Тялото ми усещаше, без капчица съмнение, че седя на гола куполообразна планина и придвижех ли се на сантиметър вдясно, ще се прекатуря отвъд допустимата точка в някаква пропаст. Бях абсолютно сигурен, че седя на извит планински скат, тъй като тялото ми несъзнателно се извърташе надясно. Помислих, че става така, за да поддържам вертикална стойка, затова опитах да компенсирам положението си, дърпайки се колкото мога наляво към дон Хуан.

Изведнъж дон Хуан се отдели от мен и без подкрепата на тялото му аз паднах. Допирът със земята ми възвърна чувството за равновесие. Лежах върху равна местност. С опипване започнах да разпознавам нещата непосредствено около мен. Усетих сухи листа и вейки.

Внезапна светкавица озари цялата околност, а след нея тресна страхотен гръм. Съгледах дон Хуан, който стоеше прав от лявата ми страна. Видях огромни дървета и пещера на няколко крачки зад него.

Дон Хуан ми каза да вляза в дупката. Пропълзях вътре и седнах с гръб, опрян до скалата.

Почувствах как дон Хуан се навежда, за да ми пошепне да пазя пълно мълчание.

Последваха три светкавици, една след друга. В миг видях дон Хуан да седи с кръстосани крака вляво от мен. Пещерата бе вдлъбнатина достатъчно широка, за да седнат в нея двама-трима души. Дупката изглеждаше като издълбана в дъното на огромна морена. Усетих, че съм постъпил разумно, като съм пропълзял вътре, защото ако бях влязъл нормално, щях да си чукна главата в камъка.

Блясъкът на светкавицата ми показа колко е гъста мъглата. Забелязах стволовете на огромни дървета като тъмни силуети на фона на млечната светлосива маса на мъглата.

Дон Хуан пошепна, че мъглата и светкавицата са съучастници и че аз трябва да остана на изтощително бдение, тъй като съм влязъл в битка със силата. В този момент ослепителна светкавица разкри фантасмагорична картина пред очите ни. Мъглата беше като някакъв бял филтър, който смразяваше светлината от електрическата искра и равномерно я разпръскваше: мъглата приличаше на гъста възбяла субстанция, която висеше между високите дървета, но точно пред мен, на нивото на земята, булото й изтъняваше. Можех съвсем ясно да различа подробностите на терена. Намирахме се в борова гора. Заобикаляха ни много високи дървета. Бяха толкова огромни, че ако не знаех предварително къде горе-долу се намираме, можех да се закълна, че сме попаднали в пояса на червените борове.

Последва серия от светкавици, която продължи няколко минути. Всяко просветване разкриваше все по-ярко подробностите, които вече бях забелязал. Точно пред мен съгледах ясно очертана пътека. По нея не растеше нищо. Тя като че ли свършваше в някаква полянка без дървета.

Последваха толкова много светкавици, че вече не можех да определя откъде точно идваха. Околността обаче бе тъй изобилно осветена, че аз се успокоявах все повече и повече. Страховете ми и моята несигурност бяха изчезнали веднага щом се появи достатъчно светлина, която да повдигне тежката завеса на тъмнината. Затова когато последва продължителна пауза между две светкавици, вече не бях объркан в ориентацията си от чернотата около мен.

Дон Хуан пошепна, че вероятно ми е омръзнало да гледам и че трябва да насоча вниманието си върху звука на гръмотевицата. За мое учудване осъзнах, че въобще не съм обръщал внимание на гръмотевиците, макар наистина да бяха страховити. Дон Хуан добави, че трябва да проследя звука и да гледам по посока, откъдето смятам, че идва.

Поредиците от светкавици и гръмотевици бяха секнали, но от време на време нещо проблясваше и се чуваше трясък. Гръмотевиците идваха сякаш винаги от дясната ми страна. Мъглата се вдигаше и аз, вече свикнал със смолисто черната тъмнина, успях да различа очертанията на околната растителност. Светкавиците и гръмотевиците продължиха и изведнъж цялата дясна страна се разтвори и аз съзрях небето.

Електрическата буря сякаш се движеше към дясната ми страна. Блесна нова светкавица и аз видях далечна планина вдясно. Светлината озари всичко наоколо, откроявайки силуета на планинския масив. На върха му съгледах дървета; приличаха на стройни черни фигури, открояващи се на фона на блестящото бяло небе. Над планините видях дори кълбести облаци.

Около нас мъглата съвсем се беше разнесла. Духаше силен вятър и аз чувах шумоленето на листа по големите дървета вляво от мен. Електрическата буря беше вече твърде далеч, за да озарява дърветата, но тъмните им очертания оставаха ясни. Светлината на бурята ми позволи да установя обаче, че вдясно от мен се простира верига далечни планини и че гората е само отляво. Сякаш гледах надолу към някаква тъмна долина, която не можех да видя. Планинската верига, над която сега се разразяваше електрическата буря, беше на отсрещната страна на долината.

После заваля. Притиснах се към скалата колкото можех повече. Шапката ми добре ме предпазваше. Седях, свил колена към гърдите си, и само глезените и обувките ми се мокреха.

Валя дълго. Дъждът беше възтопъл. Усещах го по краката си. После заспах.

Събуди ме птичи шум. Огледах се за дон Хуан. Нямаше го; обикновено бих се зачудил дали не ме е оставил сам на това място, но шокът от гледката наоколо почти ме парализира.

Изправих се. Краката ми бяха подгизнали, а периферията на шапката наквасена, при това в нея още имаше вода, която се стичаше по мен. Не се намирах в никаква пещера, а под някакви гъсти храсти. За момент изпитах несравним смут. Стоях на равно място между две малки купчини пръст, покрити с храсти. От лявата ми страна нямаше дървета, а от дясната — никаква долина. Пред мен там, където бях видял пътека, водеща към гората, се изправяше гигантски храст.

Отказах да повярвам в това, на което бях свидетел. Несъответствието между двете версии на действителността ме караше да се вкопча във всяко обяснение. Хрумна ми, че е абсолютно възможно да съм заспал тъй дълбоко, че дон Хуан да ме е пренесъл на гръб на друго място, без да ме събуди.

Разгледах мястото, където бях спал. Там земята беше суха — суха беше и земята на мястото до мен, където беше седял дон Хуан.

Повиках го няколко пъти, а след това ме обзе силно безпокойство и започнах да дера гърло колкото мога по-силно. Той се появи иззад някакъв шубрак. Веднага разбрах, че много добре знае какво става с мен. Усмивката му беше тъй дяволита, че накрая и аз се усмихнах.

Не исках да губя никакво време и да го разигравам. Изломотих набързо какво става с мен. Обясних колкото е възможно по-внимателно всички подробности около нощните ми халюцинации. Той слушаше, без да ме прекъсва. Не можа обаче да остане сериозен и на няколко пъти се разсмя, но тутакси се овладяваше.

Три или четири пъти го помолих да обясни някои неща; той само тръскаше глава, сякаш цялата история бе неразбираема и за него.

Когато свърших разказа си, той ме погледна и каза:

— Изглеждаш ужасно. Може би трябва да притичаш зад някой храст.

Закикоти се, а след това добави, че трябва да се съблека и да изстискам дрехите си, за да изсъхнат.

Слънцето грееше ярко. Имаше много малко облаци. Денят беше ветровит и свеж.

Дон Хуан тръгна и ми каза, че отива да потърси някакви треви и че аз трябва да се съвзема, да хапна нещо и да не го викам, докато не се успокоя и не добия сили.

Дрехите ми наистина бяха мокри. Седнах на слънце да изсъхна. Чувствах, че единственият начин да се отпусна беше да взема бележника си и да попиша. Докато работех върху бележките си хапнах.

След няколко часа се поободрих и повиках дон Хуан. Той ми отговори от някакво място близо до върха на планината. Каза ми да взема кратуните и да се изкача при него. Когато стигнах там, намерих го да седи на една гладка скала. Отвори кратунките и си взе малко месо. Подаде ми две големи парчета.

Не знаех откъде да започна. Имах да го питам за много неща. Той сякаш разбра какво е настроението ми и се разсмя от душа.

— Как се чувстваш? — попита той закачливо.

Не исках нищо да казвам. Още бях разстроен. Дон Хуан ме прикани да седна на гладкия камък. Каза, че камъкът е силен и че като поседя малко на него, ще се обновя.

— Седни — сухо ми заповяда той.

Не се усмихна. Очите му ме пронизваха. Автоматично седнах.

Каза, че съм небрежен към силата, като се държа мрачно, и че трябва да сложа край на това, в противен случай силата ще се обърне срещу двама ни и никога няма да излезем живи от тези пусти и тъжни възвишения.

След миг мълчание той попита между другото:

— Как върви сънуването?

Обясних му колко ми е трудно да си заповядвам да гледам ръцете си. Отначало ми беше сравнително лесно, навярно поради новата задача. Не ми беше трудно да си напомням, че трябва да гледам ръцете си. Но въодушевлението ми се бе изпарило и някои нощи не можех вече да постигна нищо.

— За да заспиш, трябва да си слагаш превръзка на главата — каза той. — Превръзката е хитра маневра. Не мога да ти дам, защото сам трябва да си я направиш от хасе. Но не можеш да си направиш, докато не ти се появи при сънуването. Разбираш ли какво искам да кажа? Превръзката трябва да се направи според особеностите на съновидението. И трябва да има напреко една лента, която да приляга плътно по горната част на главата. Или просто да прилича много на стегната шапка. Сънуването е по-лесно, когато човек носи силен предмет на горната част на главата си. Можеш да носиш своята шапка или да си сложиш качулка като монах и да заспиш, но тези неща ще станат причина само да имаш напрегнати сънища, а не сънуване.

За момент замълча, сетне продължи да ми разказва с бърз водопад от думи, че с превръзка за глава не се „вижда“ само при сънуване, а може да се случи и когато съм буден и в резултат на всякакво крайно или абсолютно несвързано събитие, като например наблюдаването на птичия полет, движението на водата, облаците и така нататък.

— Ловецът на сила наблюдава всичко — продължи той. — И всичко му казва по някоя тайна.

— Но как може човек да е сигурен, че нещата казват тайни? — попитах аз.

Помислих, че може би си има специална формула, която му позволява да съставя „правилни“ тълкувания.

— Единственият начин да бъдеш сигурен е да спазваш всички напътствия, които ти давам още от първия ден на твоето пристигане при мен — каза той. — За да има сила, човек трябва да живее със сила.

Усмихна се снизходително. Сякаш бе изгубил суровия си вид; дори ме побутна леко по ръката.

— Изяж си силната храна — подкани ме той.

Задъвках сухото месо и в този момент ме озари мисълта, че сухото месо може би съдържа психотропно вещество и от него да са халюцинациите ми. За момент почувствах облекчение. Ако бе поставил нещо в месото, прекрасно можех да разбера миражите си. Помолих го да ми каже дали има нещо в „силното месо“.

Той се засмя, но не ми отговори директно. Настоях, уверявайки го, че не се сърдя, нито дори се дразня, само искам да го узная, за да мога спокойно да си обясня събитията от предната нощ. Подканих го. Увещавах го, накрая започнах да го моля да ми каже истината.

— Ти си съвсем обезумял — каза той и заклати глава, загубил вяра. — Ставаш коварен. Упорстваш в опитите си да си обясниш всичко докрай. В това месо няма нищо друго освен сила. Силата не е сложена в него от мен, нито от когото и да било, а от самата сила. Това е сухо месо от елен и този елен ми бе дарен по същия начин, по който на тебе неотдавна ти бе дарен един заек. Нито ти, нито аз сме поставили нещо в този заек. Не ти казах да изсушиш месото на заека, защото това би изисквало повече сила, отколкото имаше ти. Аз обаче те накарах да хапнеш от месото. Ти не изяде много заради собствената си глупост. Това, което се случи с теб миналата нощ, не беше нито шега, нито лудория. Ти се сблъска със силата. Мъглата, тъмнината, светкавиците, гръмотевиците и дъждът бяха част от великата битка на силата. Ти имаше късмета на глупака. Един воин би дал всичко за една такава битка.

Моят аргумент беше, че цялата случка не би могла да бъде битка на силата, тъй като не е била действителна.

— А кое е действително? — попита ме дон Хуан съвсем спокойно.

— Това, което виждаме, е действително — казах аз, посочвайки околността.

— Такъв беше и мостът, който видя миналата нощ, такава беше и гората, и всичко останало.

— Щом са били действителни, къде са сега?

— Тук са. Ако имаш достатъчно сила, то можеш да ги повикаш обратно. Точно сега ти не можеш да сториш това, защото считаш, че е много полезно да продължиш да се съмняваш и да се заяждаш. Не е полезно, приятелю. Не. Съществуват светове и светове тук пред нас. И те не са за смях. Ако не те бях хванал за ръката, миналата нощ ти щеше да тръгнеш по този мост, независимо дали искаш или не. Преди това трябваше да те предпазя от вятъра, който те търсеше навсякъде.

— Какво би се случило, ако не ме беше предпазил?

— Тъй като нямаш достатъчно сила, вятърът щеше да те накара да се изгубиш и навярно дори щеше да те убие, като те блъсне в някой пролом. Ала мъглата беше действителна миналата нощ. Две неща можеха да ти се случат в мъглата. Можеше да тръгнеш по моста към другата страна или можеше да паднеш и да намериш смъртта си долу. И двете биха зависели от силата. Едно обаче щеше да е сигурно: ако не те бях предпазил, щеше да тръгнеш по този мост, независимо от всичко. Ето такава е силата. Както съм ти казвал и преди, тя те командва и все пак е под твоя команда. Миналата нощ например силата би те принудила да тръгнеш по моста и тогава щеше да остане под твоя команда, за да те задържи, докато ходиш. Спрях те, защото знаех, че нямаш начин да използваш силата, а без сила мостът щеше да се срути.

— Ти видя ли моста, дон Хуан?

— Не. Аз видях само силата. Тя можеше да е всякаква. Силата за теб този път беше мост. Не зная защо мост. Ние сме страшно загадъчни същества.

— Виждал ли си някога мост в мъглата, дон Хуан?

— Никога. Но това е, защото не съм като тебе. Виждал съм други неща. Моите битки със силата са много различни от твоите.

— Какво си виждал, дон Хуан? Можеш ли да ми кажеш?

— В моята първа битка със силата в мъглата видях враговете си. Ти нямаш врагове. Ти не мразиш хората. По онова време аз ги мразех. Аз направо блаженствах в омразата си. Вече не го правя. Победил съм омразата си, но в онова време тя едва не ме унищожи. От друга страна, твоята битка със силата бе чиста. Тя не те съсипа. Ти се съсипваш сега с някакви противни мисли и съмнения. Ето как блаженстваш ти. При теб мъглата беше безпогрешна. Ти имаш афинитет към мъглата. Тя ти даде този удивителен мост и отсега нататък този мост ще бъде там — в мъглата. Той ще се разкрива винаги пред теб, докато някой ден ти ще трябва да тръгнеш по него. Горещо ти препоръчвам от днес нататък да не излизаш сам в мъгливи местности, докато не се научиш как да постъпваш. Силата е много загадъчна. За да я имаш и да я владееш, трябва първо да я притежаваш. Възможно е обаче да я трупаш малко по малко, докато добиеш достатъчно, за да те поддържа в някоя битка на силата.

— А какво е битка на силата?

— Това, което се случи с теб миналата нощ, беше началото на една битка на силата. Сцените, които видя, бяха мястото на силата. Някой ден те ще придобият смисъл за теб; тези сцени имат много голямо значение.

— Можеш ли да ми обясниш значението им, дон Хуан?

— Не. Тези сцени са твое лично завоевание, което не можеш да споделиш с никого. Но това, което се случи миналата нощ, беше само началото, една схватка. Истинската битка ще се състои, когато прекосиш моста. Какво има от другата страна? Само ти ще узнаеш това. И само ти ще разбереш какво има в края на пътечката през гората. Но всичко това е нещо, което може да ти се случи, а може и да не ти се случи. За да тръгнеш по тези неизвестни пътища и мостове, трябва да имаш достатъчно собствена сила.

— Какво става, ако човек няма достатъчно сила?

— Смъртта винаги чака и когато силата на воина намалее, смъртта просто го потупва. Затова е глупаво да се осмели човек да навлезе в неизвестното, без да има сила: ще намери само смъртта си.

Всъщност аз вече не го слушах. Не преставаше да ме занимава мисълта, че сухото месо е било елементът, причинил халюцинациите. Потъването в тази мисъл ми носеше успокоение.

— Не се измъчвай да си го представяш — каза той, сякаш бе прочел мислите ми. — Светът е тайна. Това, което виждаш, не е всичко. В света има много повече неща, толкова много, че той е безкраен. Затова когато се мъчиш да си го представиш, в действителност ти само се опитваш да приобщиш света към себе си. Ти и аз сме точно тук, в света, който ти наричаш реален, просто защото и двамата го знаем. Ти не познаваш света на силата, затова не можеш да си го представиш като някоя позната картина.

— Знаеш, че не мога да оспоря думите ти — казах аз. — Но умът ми не може и да ги приеме.

Той се разсмя и леко докосна главата ми.

— Ти наистина си луд — каза той. — Но няма значение. Зная колко е трудно да живееш като воин. Ако беше спазил напътствията ми и бе изпълнил всичко, на което те бях научил, досега можеше да събереш достатъчно сила, за да прекосиш моста. Достатъчно сила да видиш и да спреш света.

— Но защо ми трябва сила, дон Хуан?

— Сега не разбираш причината. Ако събереш достатъчно сила обаче, самата сила ще ти намери причината. Звучи налудничаво, нали?

— Ти защо си искал сила, дон Хуан?

— Аз съм като теб. Не я исках. Не можех да намеря причина да я искам. Гнетяха ме всички съмнения, които гнетят теб, и никога не спазвах напътствията, които ми даваха, или може би не мислех, че ги спазвам; и все пак, въпреки глупостта си натрупах достатъчно сила и един ден моята лична сила срути света.

— Но защо трябва човек да желае да спре света?

— Никой не желае, там е работата. То просто става. И щом веднъж узнаеш какво е да спреш света, ще разбереш, че е имало причини за това. Нали се сещаш — едно от качествата на воина е да срути света поради една определена причина и след това да го възстанови, за да продължи да живее.

Казах му, че може би най-сигурният начин да ми помогне е да ми даде пример с някоя определена причина за срутването на света.

Известно време той мълча. Изглежда мислеше какво да каже.

— Не мога да ти дам пример — заяви той. — Прекалено много сила се иска за такова нещо. Някой ден ти ще заживееш като воин въпреки самия себе си; освен това ти може да натрупаш толкова сила, че сам да си отговориш на този въпрос. Научил съм те почти на всичко нужно за един воин, за да навлезе в света, натрупвайки сила сам. И все пак зная, че ти не можеш да го направиш и аз трябва да бъда търпелив с теб. Зная със сигурност, че е нужен цял живот борба, за да останеш сам в един свят на силата.

Дон Хуан погледна небето и планината. Слънцето вече се спускаше на запад и над планините бързо се образуваха дъждовни облаци. Не знаех колко е часът; бях забравил да навия часовника си. Попитах, дали може да ми каже колко е часът и той избухна в такъв буен смях, че се претърколи от плочника в храсталака.

Изправи се и изтегна ръце, прозявайки се.

— Рано е — каза той. — Трябва да почакаме, докато се насъбере мъгла на върха на планината, а после ще останеш сам на този плочник и ще благодариш на мъглата за даровете й. Нека дойде и те обгърне. Аз ще бъда наблизо, за да ти помогна, ако се наложи.

Представях си как ще стоя сам в мъглата и не зная защо, се ужасих. Усетих, че е идиотско да реагирам по такъв ирационален начин.

— Не можеш да си идеш от тези безлюдни планини, без да изкажеш благодарността си — каза той твърдо. — Един воин никога не обръща гръб на силата, без да изкупи получените дарове.

Той легна по гръб с ръце под главата, покрил лице с шапка.

— Как да почакам мъглата? — попитах аз. — Какво да правя?

— Пиши! — каза той през шапката. — Но не затваряй очи, нито й обръщай гръб.

Опитах да пиша, но не можех да се съсредоточа. Изправих се и запристъпвах неспокойно. Дон Хуан повдигна шапка и ме погледна раздразнено.

— Седни! — заповяда ми той.

Заяви, че битката на силата още не е завършила и че трябва да приуча своя дух да бъде безпристрастен. Нищо от това, което правех, не трябвало да издава чувствата ми, освен ако не искам да остана в плен на тези планини.

Той седна и нетърпеливо размаха ръка. Препоръча да се държа така, сякаш нищо необикновено не се е случило, защото местата на силата, като това, на което се намирахме, имали свойството да изсмукват хората, които се безпокоят. По този начин човек можел да развие странни и вредни връзки с някое място.

— Тези връзки приковават човек към някое място на сила понякога за цял живот — каза той. — А това място не е за теб. Ти не го намери сам. Затова стегни си колана и гледай да не си загубиш гащите.

Предупрежденията му подействаха върху ми като магия. Писах часове наред без прекъсване.

Дон Хуан отново заспа и не се събуди, докато мъглата не се приближи на около стотина метра, слизайки от върха на планината. Той стана и огледа околността. Аз също се огледах, без да извъртам гръб. Мъглата вече бе обгърнала низината и се спускаше от планината вдясно от мен. Пейзажът от лявата ми страна беше чист; вятърът обаче изглежда идваше отдясно и блъскаше мъглата към низината, като че искаше да ни обгради.

Дон Хуан прошепна да остана равнодушен, да остана където съм, без да затварям очи, и да не се обръщам, докато мъглата не ме обгради съвсем; едва тогава щеше да бъде възможно да тръгнем надолу.

Той се скри в подножието на няколко големи камъка, на десетина крачки зад мен.

Тишината в тези планини бе нещо величествено и в същото време страшно. Лекият вятър, който носеше мъглата, ме караше да усещам, че мъглата съска в ушите ми. По хълма надолу се заспускаха големи валма от мъгла като твърди кълба възбяла материя, които се търкаляха към мен. Помирисах мъглата. Беше някаква особена смесица от остър и свеж мирис. После тя ме обгърна.

Имах впечатлението, че мъглата действа върху клепачите ми. Усещах ги натежали и желаех да затворя очи. Беше ми студено. Гърлото ме смъдеше и ми се прииска да закашлям, но не посмях. Повдигнах брадичка и проточих шия, за да облекча кашлицата, и като погледнах нагоре, долових, че действително мога да видя плътността на слоя мъгла. Сякаш очите ми възприемаха плътността, като преминават през нея. Очите ми започнаха да се затварят и аз не успях да се преборя със силното желание да заспя. Усетих, че всеки момент ще припадна и ще се строполя на земята. В този миг дон Хуан скочи и ме сграбчи за ръцете, като ме разтърси. Тласъците бяха достатъчно силни, за да възвърнат съзнанието ми.

Той пошепна в ухото ми, че трябва да затичам надолу колкото мога по-бързо. Щеше да ме последва, защото не искал да бъде смазан от камъните, които съм можел да разместя по пътя си. Каза, че аз ще бъда водачът, тъй като това била моя битка на силата, и че трябвало да бъда с прояснена глава, за да изведа двама ни на безопасно място.

— Това е — каза той високо. — Ако не си в състоянието на воин, може и никога да не излезем от мъглата.

За момент се поколебах. Не бях сигурен, че ще намеря пътя надолу в тези планини.

— Бягай, зайко, бягай! — изкрещя дон Хуан и нежно ме побутна надолу по склона.