Карлос Кастанеда
Пътуване към Икстлан (12) (Уроците на Дон Хуан)

11
Настроението на воина

Пристигнах с колата до къщата на дон Хуан в четвъртък, на 31 август 1961 година, и преди да имах възможност да го поздравя, той показа глава от прозореца, усмихна ми се и рече:

— Ще трябва да отпътуваме доста далеч до едно място на сила, а вече е почти пладне.

Отвори вратата на колата, седна до мен на предната седалка и ми нареди да карам на юг. След около седемдесет мили свърнахме на изток по един неравен път и пътувахме така, докато стигнахме склоновете на планината. Паркирах колата встрани от пътя в една котловина, която дон Хуан избра, защото била достатъчно дълбока, за да скрие колата от поглед. Оттам се запътихме направо към върха на ниските възвишения, след като прекосихме обширна, равна и гола местност.

Когато се стъмни, дон Хуан избра място за спане. Настоя за пълно мълчание.

На следващия ден закусихме оскъдно и продължихме пътешествието си в източна посока. Растителността вече не се състоеше от хилави шубраци, а от гъсти зелени храсти и дървета.

Късно следобед се изкатерихме до върха на една гигантска конгломератна скала, която приличаше на стена. Дон Хуан седна и ми направи знак да седна до него.

— Това е място на сила — каза той след минута мълчание. — На това място преди много години са погребвали воини.

В този момент точно над нас прелетя врана, грачейки. Дон Хун проследи погледа й с втренчен взор.

Разгледах скалата и тъкмо се чудех как и къде са били погребвани воините, когато той ме тупна по рамото.

— Не тук, глупако — каза той усмихнат. — Там, долу.

Посочи полето точно под нас, в подножието на скалата, на изток; обясни, че това поле е заобиколено с естествена ограда от камъни. От мястото, където седях, съгледах едно пространство, което беше навярно с диаметър от стотина метра и което приличате на съвършен кръг. Обрасло беше с гъсти храсти, които притулваха камънаците. Не бих забелязал колко съвършено кръгло е, ако дон Хуан не ми беше обърнал внимание.

Добави, че в стария свят на индианците наоколо имало десетки такива места. Не били точно места на сила като някои хълмове или землища, които били убежища на духове, а по-скоро места за прозрение, където човек можел да се научи, където можел да намери решенията на дилемите си.

— От теб се иска само да дойдеш дотук — каза той. — Или да прекараш нощта на тази скала, за да пренаредиш чувствата си.

— Тук ли ще прекараме нощта?

— Така мислех, но една малка врана току-що ми каза да не правим това.

Опитах се да разбера още нещо за враната, но той ме накара да замълча с нетърпеливо движение на ръката си.

— Погледни този кръг от камъни — каза той. — Запечатай го в паметта си и някой ден някоя врана ще те поведе към друго такова място. Колкото по-съвършен е кръгът, толкова по-голяма е силата.

— Още ли погребват тук костите на воините?

Дон Хуан се престори на озадачен, а после широко се усмихна.

— Това не е гробище — каза той. — Тук никого не погребват. Казах, че навремето тук са погребвали воините. Имах предвид, че са идвали тук да се погребат за една нощ или за два дена, или за колкото време са имали нужда да останат. Нямах предвид, че тук са погребвали костите на мъртъвците. Мен гробищата не ме интересуват. В тях няма сила. Сила има в костите на воина, но те никога не са в гробищата. А в костите на човека на знанието има дори още повече сила, само дето е почти невъзможно да ги намериш.

— А кой е човек на знанието, дон Хуан?

— Всеки воин може да стане човек на знанието. Както ти казах, воинът е безупречен ловец, който търси сила. Ако успее в лова си, той може да стане човек на знанието.

— Какво искаш…

Той спря въпроса ми с движение на ръката. Стана, даде ми знак да го последвам и заслиза по стръмната източна страна на скалата. В почти отвесната стена имаше очертана пътека, която водеше към кръглото място долу.

Бавно поехме надолу по опасната пътека и когато стигнахме равното, дон Хуан, без да спира, ме поведе през гъстите храсталаци към средата на кръга. Там насъбра няколко дебели сухи клони и разчисти място за сядане. Мястото беше също съвършено кръгло.

— Възнамерявах да те погреба тук за цялата нощ — каза той. — Но сега вече знам, че трябва да мине още време. Нямаш сила. Ще те погреба за малко.

Идеята, че ще ме затворят, ме притесни сериозно и аз попитах как възнамерява да ме погребе. Той се закикоти като дете и започна да събира сухи вейки. Не ме остави да му помогна и каза, че трябва да седя и да чакам.

Нахвърля клоните, които бе събрал, в очистения кръг. После ме накара да легна с глава на изток, положи сакото ми под главата и направи клетка около тялото ми. Изгради я, като начупи клоните на парчета, по половин метър едното, и ги заби в меката пръст; клоните, които завършваха с чатал, послужиха за подпори на няколко дълги пръчки, които образуваха рамка и оформиха открит ковчег. Той затвори кутиеобразната клетка, като положи малки вейки и листа по дългите пръчки и по този начин ме покри от раменете надолу. Главата ми остави да стърчи заедно със сакото, което ми служеше за възглавница.

След това взе дебело парче сухо дърво, разрови пръстта около мен и покри с нея клетката.

Рамката беше тъй солидна и листата тъй добре подредени, че вътре не падна никаква пръст. Можех свободно да движа краката си и всъщност можех дори да излизам и влизам пълзешком.

Дон Хуан каза, че обикновено воинът си построява клетката и после влиза в нея, като я запечатва отвътре.

— А животните? — попитах аз. — Не могат ли да изрият пръстта отгоре, да нахлуят в клетката и да наранят човека.

— Не, от това воинът не се тревожи. Тревожиш се ти, защото нямаш сила. Воинът освен това се ръководи от непреклонната си цел и може всичко да отблъсне. Нито плъх, нито змия, нито планински лъв могат да му попречат.

— И за какво се погребват, дон Хуан?

— За прозрение и сила.

Изпитах крайно приятно чувство на смирение и удовлетворение; в този момент светът изглеждаше спокоен. Тишината беше изумителна и в същото време отпускаща. Не бях свикнал на такова мълчание. Опитах да заговоря, но той ми шътна да мълча. След малко покоят на мястото ме завладя. Замислих се за живота си, за миналото си и изпитах познатото чувство на тъга и угризение. Казах му, че не заслужавам да бъда тук, че този свят е силен и красив, а аз съм слаб, и че моят дух е бил обезформен от обстоятелствата на моя живот.

Той се разсмя и заплаши да покрие главата ми с пръст, ако продължавам да говоря подобни неща. Каза, че съм мъж. И като всеки мъж заслужавам всичко, което е съдба на мъжа — радост, болка, тъга и борба, — и че природата на мъжките дела е без значение, щом мъжът се държи като воин.

Снишавайки глас почти до шепот, той каза, че ако аз наистина чувствам своя дух обезформен, просто трябва да го преправя — да го пречистя, да го направя съвършен, защото в нашия живот нямаме друга задача, която да е по-достойна. Да не се погрижиш за своя дух, значи да дириш смъртта, а това е все едно да търсиш нищото, тъй като смъртта без друго ще ни настигне.

Дълго време той не проговори, а после каза с тон на дълбоко убеждение:

— Търсенето на съвършенство на воинския дух е единствената задача, достойна за нашата мъжка природа.

Думите му подействаха като катализатор. Усетих тежестта на своите минали деяния като непоносимо и досадно бреме. Признах, че за мен няма никаква надежда. През сълзи заговорих за живота си. Казах, че съм скитал толкова дълго време, та съм станал глух за болката и тъгата, освен в особени случаи, когато осъзнавам своята самота и безпомощност.

Той не каза нищо. Сграбчи ме под мишниците и ме изтегли от клетката. Когато ме пусна, аз седнах. Той също седна. Между нас настъпи неловко мълчание. Помислих, че ме оставя да се съвзема. Взех бележника си и от нерви започнах да пиша.

— Чувстваш се като лист на произвола на вятъра, нали? — каза той накрая, взирайки се в мен.

Точно така се чувствах. Той като че ли ми съчувстваше. Каза ми, че моето настроение му напомнило за някаква песен и запя ниско; докато пееше, гласът му беше много приятен и аз се заслушах в думите:

„Тъй далеч съм от небето, където се родих. Безмерна носталгия нахлува в мислите ми. Сега, когато съм тъй самотен и тъжен като лист на вятъра, понякога искам да ридая, понякога искам да се смея с копнеж“ (Que lejos estoy del cielo donde he nacido. Immensa nostalgia invade mi pensamiento. Ahora que estoy tam solo y triste cual hoja al viento, quisiera llorar, quisiera reir de sentimento).

Дълго не проговорихме. Накрая той наруши мълчанието.

— От деня, в който си се родил, по един или друг начин някой е правил нещо с теб — каза той.

— Така е — казах аз.

— Постоянно правят нещо с теб против волята ти.

— Вярно е.

— И сега вече си безпомощен като лист на вятъра.

— Правилно. Точно така е.

Казах, че обстоятелствата на моя живот често са били опустошителни. Той слушаше внимателно, но не можех да разбера дали просто беше съгласен с мен или беше искрено загрижен, докато не забелязах, че се опитва да прикрие усмивка.

— Независимо колко ти се иска да се самосъжаляваш, ти трябва да промениш това — каза той кротко. — То не съответства на живота на един воин.

Той се разсмя и отново запя песента, но измени интонацията на някои думи; в резултат се получи вопъл. Отбеляза, че съм харесал песента, защото в своя живот не съм правил нищо друго, освен да търся недостатъци и да се оплаквам. Не можех да споря с него. Беше прав. И все пак вярвах, че имам достатъчно основания да оправдая усещането, че съм като лист на вятъра.

— Най-трудното на този свят е да усвоиш настроението на воин — каза той. — Няма нужда да се натъжаваш, да се оплакваш и да търсиш основание за скръбта си, вярвайки, че някой винаги прави нещо с нас. Никой не прави нищо на никого, още по-малко на един воин.

— Ти си тук, с мен, защото искаш да си тук. Досега трябваше да си поел напълно тази отговорност, затова идеята, че си на произвола на вятъра, е недопустима.

Той стана и започна да разваля клетката. Прехвърли пръстта обратно там, откъдето я бе насъбрал, и внимателно разпръсна всички пръчки из чапарала. После покри разчистения кръг с треволяк и съчки, оставяйки мястото така, сякаш никой никога не го е докосвал.

Обърнах внимание на сръчността му. Той отговори, че добрият ловец би познал, че сме били там, независимо колко предпазлив е бил той, защото следите на човека не могат напълно да се заличат.

Седна с кръстосани крака и ми каза да се разположа колкото мога по-удобно, с лице към мястото, където ме беше погребал, и да остана така, докато тъжното ми настроение се разсее.

— Воинът се погребва, за да намери сила, а не да ридае от самосъжаление — каза той.

Опитах се да му обясня, но той ме накара да спра с нетърпеливо движение на главата. Каза, че трябвало бързо да ме извади от клетката, защото настроението ми било непоносимо и той се изплашил да не би мястото да презре моята мекошавост и да ме накаже.

— Самосъжалението е противно на силата — каза той. — Настроението на един воин изисква самоконтрол и в същото време изисква да се самозабрави.

— Как става това? — попитах аз. — Как може човек едновременно да се контролира и да се самозабрави?

— Трудно е — каза той.

Изглежда размишляваше дали да продължи да говори или не. На два пъти беше на границата да каже нещо, но се спря и се усмихна.

— Още не ти е минала тъгата — каза той. — Още се чувстваш слаб и затова е безсмислено сега да се говори за настроението на воина.

Мина почти цял час в пълно мълчание. После той рязко ме попита дали съм успял да усвоя техниката на „сънуването“, на която ме бе учил. Бях опитвал усърдно и бях успял след огромни усилия да се добера до някаква степен на контрол върху сънищата си. Дон Хуан беше много прав в твърдението, че човек може да прави упражненията си като за удоволствие. За първи път в живота си бях очаквал с нетърпение да заспя.

Дадох му подробен отчет за това, което бях постигнал. За мен беше сравнително лесно да задържа образа на ръцете си, след като бях научил как да си наложа да ги гледам. Съновиденията ми, в които не винаги виждах ръцете си, траеха доста дълго, докато накрая губех контрол и се потапях в обикновени, непредвидими сънища. Не можех, сънувайки, да гледам по избор ту ръцете си, ту други неща. Каквото се случеше. В даден момент си спомнях, че трябва да гледам ръцете си и след това нещата наоколо. Имаше нощи обаче, когато не можех да си спомня въобще да съм правил това.

Той, изглежда, остана доволен и поиска да разбере какви са обичайните неща, които срещах в съновиденията си. Не можах да се сетя за нищо специално и започнах да разказвам подробно един кошмар, който ми се бе присънил предната нощ.

— Не се увличай толкова — каза сухо той.

Обясних му, че съм записал всички подробности от сънищата си. Тъй като бях започнал да се упражнявам да гледам ръцете си, сънищата ми бяха станали много привлекателни и способността ми да си ги спомням се бе увеличила до такава степен, че се сещах и за най-дребните подробности. Той каза, че само си губя времето да ги следя, защото подробностите и яснотата нямали никакво значение.

— Обикновените сънища стават много живи още щом започнеш да усвояваш сънуването — каза той. — Тази живост и яснота са страхотна бариера и в този смисъл ти си по-зле от всички, които съм срещал досега. Ти имаш най-лошата мания. Записваш всичко, каквото можеш.

Най-честно казано, вярвах, че всичко, което правя, е правилно. Записвайки най-прилежно сънищата си, аз си изяснявах характера на това, което ми се присънваше.

— Остави това! — каза той повелително. — Нищо няма да ти помогне. Това само те разсейва от целта на сънуването, което представлява контрол и сила.

Той легна, покри очи с шапката си и заговори, без да ме поглежда.

— Ще ти припомня всички упражнения, които трябва да правиш — каза той. — Най-напред трябва да съсредоточиш поглед върху ръцете си. После за кратко преместваш погледа си на друго. Съсредоточаваш го върху колкото можеш повече неща. Помни, че ако поглеждаш за кратко време, образите не се местят. После се връщаш на ръцете. Всеки път, щом погледнеш ръцете си, подновяваш силата, необходима за сънуването, затова в началото не гледай прекалено много неща. Всеки път са достатъчни четири неща. По-късно можеш да разшириш обхвата, докато възприемеш всичко, което поискаш, но щом образите започнат да се местят и усетиш, че губиш контрол, върни се на ръцете. Когато усетиш, че можеш да гледаш безкрайно нещата, ще бъдеш готов за едно ново упражнение. На него ще те науча сега, но очаквам от теб да го приложиш едва след като си готов.

Той мълча близо петнайсет минути. Накрая седна и се обърна към мен.

— Следващата стъпка при сънуването е да се научиш да пътуваш — каза той. — Също както си се научил да гледаш ръцете си, можеш да си наложиш да се движиш, да отиваш на различни места. Най-напред трябва да си избереш едно място, където искаш да отидеш. Избери някое познато място — примерно твоето училище, някой парк или дом на твой приятел — и тогава си наложи да идеш там. Това упражнение е много трудно. Трябва да изпълниш две задачи: да си наложиш да отидеш до определено място и после, когато вече си усвоил това упражнение, да се научиш да контролираш времетраенето на своето пътуване.

Докато записвах тези думи, имах усещането, че наистина съм откачил. Записвах си наистина ненормални заръки и си блъсках главата как да ги спазвам. Усетих прилив на угризение и смут.

— Какво правиш с мен, дон Хуан? — попитах аз, без да мисля.

Той като че се изненада. Втренчи поглед в мен за миг, а после се усмихна.

— Задаваш ми непрекъснато един и същ въпрос. Нищо не правя с тебе. Ти ставаш достъпен за силата; търсиш я, а аз те напътствам.

Наклони глава и ме заразглежда. Подхвана брадичката ми с една ръка и тила с другата и задвижи главата ми назад и напред. Мускулите на врата ми бяха много стегнати и това движение на главата намали напрежението.

Дон Хуан изви очи към небето за момент, сякаш изучаваше нещо.

— Време е да тръгваме — каза сухо той и стана.

Поехме на изток, докато стигнахме малка горичка от дръвчета в една долина между два голи хълма. Вече бе станало почти пет следобед. Той подхвърли, че може да се наложи да прекараме нощта на това място. Посочи дърветата и каза, че наблизо има вода.

Напрегна тялото си и задуши въздуха като животно. Виждах как, докато издишваше и вдишваше през носа си в бърза последователност, мускулите на стомаха му се свиват много бързо на кратки спазми. Прикани ме да направя същото и сам да открия къде е водата. Неохотно направих опит да му подражавам. След пет-шест минути бързо дишане ми се зави свят, но ноздрите ми се прочистиха по изключителен начин и аз наистина успях да различа мирис на речни върбалаци. Не можех обаче да кажа къде са.

Дон Хуан ми каза да си почина малко и после отново ме накара да душа. Втория път беше по-напрегнато. Успях действително да различа отдясно мирис на речна върба. Насочихме се в тази посока и намерихме на повече от четвърт миля местенце, подобно на тресавище със застояла вода. Заобиколихме го и се озовахме на малко по-висока равна площадка. Над тази площадка и около нея храстите бяха много гъсти.

— Това място гъмжи от планински лъвове и други по-малки котки — каза между другото дон Хуан, сякаш отбелязваше нещо съвсем обичайно.

Хукнах към него и той избухна в смях.

— Обикновено не идвам тук — каза той. — Но враната ни показа тази посока. Сигурно има нещо специално.

— Наистина ли трябва да останем тук, дон Хуан?

— Да. Иначе бих избягнал това място.

Станах безкрайно нервен. Той ми нареди внимателно да слушам какво ще ми разкаже.

— Единственото нещо, което човек може да прави на такова място, е да лови лъвове — каза той. — Затова имам намерение да те науча как се прави това. Има един специален начин за построяване на капан за водни плъхове, които живеят наоколо в подмоли. Те служат за примамка. Стените на клетката трябва да се направят така, че лесно да падат, а отстрани се слагат много остри шипове. Когато капанът е изправен, шиповете са скрити и не докосват нищо, освен ако някое животно не се стовари върху клетката; тогава стените падат и шиповете пробождат животното, което е попаднало в капана.

Не можех да разбера какво иска да каже, но той начерта скица на земята и ми показа, че ако страничните пръчки на капана се поставят в кухи отвори по рамката, капанът ще падне от тази страна, от която е докоснат покривът.

Шиповете представляваха остри трески от твърдо дърво, които бяха прикрепени по рамката околовръст.

Дон Хуан каза, че обикновено върху мрежата от пръчки се поставя тежък товар от камъни, като пръчките са свързани с капана и висят доста над него. Когато планинският лъв стъпи върху капана, примамен от водните плъхове, той се опитва да го счупи, като го удря с всичка сила с лапите си; тогава треските пробождат лапите му и обезумяло, животното започва да подскача, като по този начин отприщва върху себе си лавина от камъни.

— Някой ден може да ти дотрябва да хванеш планински лъв — каза той. — Те имат особена сила. Страшно умни са и единственият начин да ги уловиш е да ги прилъжеш с миризмата на речни върби.

С изумителна бързина и майсторство той стъкми един капан и след продължително чакане улови три тлъстички катерицоподобни гризачи.

Каза ми да откъсна наръч върбови клонки от края на тресавището и ме накара да натрия дрехите си с тях. Той стори същото. После, бързо и чевръсто изплете от пръчките две мрежи, направи топка от блатна кал и треви и ги отнесе обратно на площадката, където се прикри.

Междувременно гризачите бяха започнали да пищят много силно.

Дон Хуан ми заговори от скривалището си. Каза ми да сложа в другата мрежа една голяма топка кал и трева и да се покатеря на ниските клони на едно дърво до капана, където бяха гризачите.

Дон Хуан каза, че не иска да наранява нито лъва, нито гризачите, затова ако лъвът дойде до капана, ще му хвърли калта. Каза ми да бъда нащрек и да замеря животното с моята топка след него, за да го подплаша и прогоня. Препоръча ми да бъда изключително внимателен, за да не падна от дървото. Последните му заръки бяха да остана тъй неподвижен, че да се слея с клоните.

Не можех да видя къде е дон Хуан. Писъците на гризачите станаха извънредно силни и накрая толкова се стъмни, че едва можех да различа общите очертания на терена. Чух внезапен и близък звук на меки стъпки и приглушено котешко дишане, после съвсем тихо изръмжаване и гризачите престанаха да цвърчат. Тъкмо тогава съгледах тъмната форма на животно току пред дървото, на което бях аз. Още не бях успял да се уверя, че това с планински лъв, той се понесе към капана, но преди да го стигне нещо го удари и той се дръпна. Хвърлих топката си, както дон Хуан ми бе казал да направя. Не улучих, но се чу много силен шум. В този миг дон Хуан издаде няколко последователни пронизителни писъка, от които по гърба ми полазиха тръпки, животното подскочи необикновено пъргаво към площадката и изчезна.

Дон Хуан продължи да пищи пронизително още малко след това и чак тогава ми каза да сляза от дървото, да взема клетката с гризачите, да изтичам до площадката и да дойда колкото е възможно по-бързо при него.

За невероятно кратко време аз застанах до дон Хуан. Той ми каза да запищя, доколкото мога, като него, за да държа лъва на разстояние, докато той разглоби клетката и пусне гризачите.

Закрещях, но не можах да постигна същия звук. Гласът ми беше пресипнал от вълнение.

Той ми каза да се отпусна и да крещя с истинско чувство, защото лъвът е още наблизо. Изведнъж осъзнах напълно положението. Лъвът беше истински. Изкрещях мощно и пронизително няколко пъти.

Дон Хуан избухна в гръмогласен смях.

Остави ме да покрещя, а после каза, че ще трябва колкото може по-тихо да напуснем мястото, защото лъвът не е глупав и вероятно вече се връща по същите стъпки след нас.

— Сигурно ще ни последва — каза той. — Независимо колко сме предпазливи, ние ще оставим следи, широки като панамериканска магистрала.

Вървях много близо до дон Хуан. От време на време той спираше за миг и се ослушваше. В един момент хукна в тъмното и аз го последвах с ръце, протегнати пред очите, за да се предпазя от клоните.

Накрая пристигнахме до подножието на скалата, където се бяхме установили по-рано. Дон Хун каза, че ако успеем да се покатерим до върха, без да бъдем обезобразени от лъва, ще се спасим. Тръгна напред да ми показва пътя. Започнахме да се катерим в тъмното. Не зная как, но го последвах с безкрайно уверени стъпки. Когато стигнахме до върха, чух особен животински вик. Приличаше на кравешко мучене, само дето беше по-продължителен и по-дрезгав.

— Нагоре! Нагоре! — извика дон Хуан.

Задрасках към върха в непрогледния мрак пред дон Хуан. Когато той стигна равното на върха на скалата, аз вече бях седнал и едва си поемах дъх.

Той се строполи на земята. За секунда помислих, че усилието е било твърде голямо за него, но той се смееше на бързото ми катерене.

Няколко часа седяхме в пълно мълчание, а сетне поехме към колата ми.

Неделя, 3 септември 1961 година

Когато се събудих, дон Хуан не беше в къщата. Поработих върху бележките си и ми остана време да събера малко съчки за горене от околните прерийни шубраци, преди той да се върне. А когато той влезе в къщата, аз вече се хранех. Той започна да се смее над онова, което наричаше моя обичайна програма за ядене по обяд, но си взе от сандвичите ми.

Казах му, че случката с планинския лъв ме озадачава. Връщайки се, мислено назад, всичко изглеждаше недействително. Сякаш всичко беше измислено и представено заради мене. Последователността на събитията беше тъй бърза, че аз наистина нямах никакво време да се изплаша. Бях успял само да действам, но не и да се замисля върху обстоятелствата, в които се намирах. Когато седнах да пиша бележките си, ми хрумна въпроса дали наистина бях видял планинския лъв. Сухият клон още беше ясен в спомените ми.

— Това беше планински лъв — каза дон Хуан повелително.

— Беше ли наистина животно от плът и кръв?

— Разбира се.

Казах му, че подозренията ми се дължат на лесния изход от цялата случка. Сякаш лъвът бе чакал там и бе обучен да постъпи точно както дон Хуан бе запланувал.

Той не се огъна пред атаката ми от скептични забележки. Разсмя се.

— Смешен човек си ти — каза той. — Видя и чу животното. То дойде точно под дървото, на което ти се бе покачил. Не те подуши и не се хвърли връз тебе заради върбите. Те убиват всички други миризми, дори за лъвовете. Нали държеше сноп пръчки в скута си?

Казах, че не се съмнявам в думите му, но че всичко, което се бе случило през онази нощ, беше пределно чуждо на събитията от ежедневния ми живот. Докато бях писал бележките си, за момент дори бях имал усещането, че дон Хуан е играл ролята на лъв. Трябваше обаче да отхвърля тази идея, защото наистина бях видял тъмните очертания на четириного животно, което се хвърли върху клетката и след това подскочи към площадката.

— И защо си се загрижил толкова? — каза той. — Това беше просто една голяма котка. В тези планини навярно има хиляди котки. Голяма работа! Както обикновено, насочваш вниманието си в погрешна посока. Никакво значение няма дали е бил лъв или са били гащите ми. Важното е какво си усещал в оня момент.

През целия си живот не бях виждал, нито чувал за голяма дива котка, подгонила жертвата си. Когато си помислих за това, не можех да подмина факта, че аз бях само на няколко фута от точно такава котка.

Дон Хуан ме слушаше внимателно, докато разказвах за цялото си преживяване.

— И какво толкова страшно има в голямата котка? — попита той изпитателно. — Ти си бивал толкова близо до повечето животни, които се въдят наоколо, и никога не си се страхувал от тях. Обичаш ли котките?

— Не, не ги обичам.

— Ами тогава ги забрави. Урокът без друго не беше как се ловят лъвове.

— А за какво беше?

— Това място ми бе показано от малката врана и на това място аз видях възможността да те накарам да разбереш как действа човек, който е в настроението на воин. Всичко, което направи миналата нощ, се дължеше на необходимото за него настроение. Ти беше едновременно хладнокръвен и увлечен, когато скочи от дървото, за да вземеш клетката и да дотичаш при мен. Не се парализира от страх. И тогава до върха на скалата, когато лъвът нададе рев, ти се придвижи много добре. Сигурен съм, че нямаше да повярваш какво си направил, ако бе видял скалата през деня. У теб имаше степен на забрава и в същото време степен на контрол над себе си. Не се отказа и не подмокри гащи и все пак се отпусна и се изкатери по тази стена в абсолютна тъмнина. Можеше да не улучиш пътеката и да се убиеш. За да изкатериш тази стена в тъмното е нужно да се държиш за себе си и в същото време да се отпуснеш. Ето това наричам аз настроение на един воин.

Казах, че каквото и да съм направил през нощта, е било от страх, а не резултат на някакво настроение — на контрол и самозабрава.

— Зная — каза той, усмихвайки се. — И аз исках да ти покажа, че можеш да се пришпориш отвъд възможностите си, стига да си в подходящо настроение. Един воин сам си създава настроението. Ти не знаеше това. Страхът те доведе до състоянието на воин, но сега, когато знаеш това, всяко нещо може да те накара да изпаднеш в подобно настроение.

Поисках да споря с него, но мотивите ми не бяха ясни. Усетих необяснимо раздразнение.

— Винаги е удобно да се действа в такова настроение — продължи той. — Така се отстранява мръсотията и човек остава пречистен. Когато стигна върха на скалата, ти се почувства превъзходно. Така ли беше?

Заявих, че разбирам какво иска да каже и че все пак усещам колко идиотско е да се опитвам да приложа това, на което ме учи, в ежедневния си живот.

— Човек се нуждае от настроението на воин за всичко, което прави — каза той. — В противен случай става уродлив и грозен. Няма сила в живота, лишена от такова настроение. Погледни себе си. Всичко те обижда и ядосва. Ти хленчиш и се оплакваш и смяташ, че всеки те кара да му играеш по свирката. Ти си лист на произвола на вятъра. В твоя живот няма сила. Колко ли грозно е това усещане! Един воин, от друга страна, е ловец. Той преценява всичко. Това е контрол. Но щом преценяването свърши, той започва да действа. Отприщва се. Това е самозабрава. Един воин не е лист на произвола на вятъра. Никой не може да го побутне; никой не може да го принуди да прави нещо против него самия, нито против собствената му преценка. Един воин е настроен да оцелее и той оцелява по възможно най-добрия начин.

Харесваше ми позицията му, макар да я мислех за нереална. Изглеждаше твърде простовата за сложния свят, в който живеех.

Той се засмя на аргументите ми, а аз настоях, че състоянието на един воин не може наистина да ми помогне да преодолея чувството, че съм обиден или действително наранен от постъпките на хората около мен, както примерно бих могъл да бъда физически изтормозен от някое жестоко и злобно лице в положението на властник.

Тъй се разсмя гръмогласно и прие, че примерът е на място.

— Воинът може да бъде наранен, но не и обиден — каза той. — За един воин няма нищо обидно в постъпките на неговите събратя, щом той самият действа в границите на подходящото настроение. Миналата нощ ти не беше обиден от лъва. Фактът, че той ни подгони, не те ядоса. Не чух да го ругаеш, нито чух да казваш, че няма право да ни преследва. Може да е бил жесток и злобен лъв. Но това не беше съображението ти, когато се мъчеше да избягаш от него. Единственото нещо, което трябваше да се направи, беше да се оцелее. С това ти се справи съвсем добре. Ако беше сам и лъвът те бе стигнал и обезобразил до смърт, никога нямаше да ти дойде наум да се оплакваш или да се чувстваш обиден от постъпките му. Състоянието на един воин не е толкова крайно нито спрямо твоя свят, нито спрямо нечий друг. То ти е нужно, за да преодолееш всички неприятности.

Изложих разсъжденията си. Лъвът нямаше нищо общо с моите събратя, защото аз знаех и най-малките подробности за тях, докато за лъва не знаех нищо. Онова, с което ме обиждаха събратята ми, бе, че те постъпваха злонамерено и съзнателно.

— Зная, зная — каза търпеливо дон Хуан. — Не е проста работа да се постигне настроението на един воин. Това е революция. Да считаш лъва и водните плъхове за равни на събратята ни е великолепен акт на воинския дух. Нужна е сила, за да го постигнеш.