Бренда Джойс
Чудото (10)

Глава 10

Стаята й бе обляна от лунна светлина.

Джулиън стоеше в рамката на вратата и я гледаше докато спи. В този момент тя приличаше на ангел. Ангел, изпратен от небето, да му помогне да се изцели. Джулиън затвори очи. Не можеше да си тръгне, но още повече се боеше да се приближи. Какво щеше да стане, ако отново престане да се владее?

Лиза! Как успя да завладее непристъпната крепост, в която бе превърнал сърцето си? Трябваше бързо да я върне в Ню Йорк. Но ако го направи, искрицата, която тя запали в гърдите, щеше да изгасне. О, не, господи! Той не искаше това! Не искаше отново да умира!

Но се страхуваше отново да живее. Нима отново изпитваше любов? Той се боеше: веднъж вече силно бе обичал и загуби всичко, дори себе си. Нямаше до го преживее отново.

Джулиън се обърна и се отдалечи.

 

 

— Защо не се усмихнеш? Днес си толкова красива! — чу се мек глас зад ухото на Лиза.

Тя си обърна и видя Робърт. Беше вечерта на бала, но Лиза не изпитваше радост. Вместо нея чувстваше болка, че я бяха отблъснали.

— Как да се усмихвам, когато той постоянно ме избягва?

Като въздъхна тежко, Робърт я прегърна. Гостите започнаха да пристигат. Карета след карета приближаваха замъка и спираха пред отворените парадни врати. Лиза и Робърт стояха в балната зала, а Джулиън — до вратата.

— Той дори не ме поздрави, когато слязох долу — оплака се Лиза и устните й затрепереха. — След онази… вечер стана още по-лошо. Не знам дали ще мога да продължа да живея така.

— Той се бори със себе си, Лиза. Когато влизаш в стаята, не може да откъсне поглед от теб, а когато ти го гледаш, обръща глава — каза Робърт. — Сигурен сам, че ще сломиш ината му.

Лиза вече не вярваше на Робърт, макар да не се съмняваше, че намеренията му бяха добри.

— Трябва да застана до Джулиън, да посрещам гостите и да се преструвам, че брака ни е истински — печално проговори тя.

В залата влязоха Едит и баща й. Едит никога преди това не бе изглеждала толкова великолепно, както в сребристата рокля от шифон. Лорд Тарингтън и Джулиън си стиснаха ръцете. Лиза гледаше как съпруга й се наклони към Едит и я целуна по бузата.

Сърцето на Лиза се сви. Робърт също видя това и тихо изруга, но Лиза гордо вдигна глава и тръгна напред. Това бе нейния дом, нейния бал, нейните гости. Приближи се към Едит, погледна я право в очите и каза:

— Здравейте, Едит, лорд Тарингтън. Колко хубаво, че дойдохте на бала в Касъл Клер. — И като се стараеше да се усмихва колкото се може по-любезно, им протегна ръка.

Тя не погледна към Джулиън, но чувстваше погледа му.

Гостите се събраха в обновената бална зала. Дамите изглеждаха великолепно във вечерните си тоалети с цветовете на дъгата. Скъпоценностите блестяха по тях. А мъжете бяха много представителни в черните си смокинги и бели ризи. В отдалечения край на залата бяха поставени два бюфета, а слугите разнасяха шампанското. Оркестърът чакаше сигнал, за да засвири.

— Първият танц е наш — прошепна Джулиън в ухото на Лиза.

Тя трепна. От топлия му дъх по тялото й се разнесоха тръпки. Лиза погледна красивото, но студено лице на Джулиън. Той почти я докосваше.

— Какво каза? — попита тя.

— Казах, че първият танц е наш.

Без да дочака съгласието й, той взе ръката й и я изведе в средата на залата. Лиза се вцепени. Той я бе поканил? Странно. Нали вчера Сейнт Клер я отблъсна. Отхвърли я като непотребна вещ.

Той се усмихна криво.

— Това е само традиция, Лиза, нищо повече.

Искаше й се да издърпа ръката си, независимо от присъствието на гостите и да му удари плесница. А после да го налага дотогава, докато не каже защо толкова упорито я избягваше.

Защо не могат да бъдат щастливи, защо беше такъв страхливец. Вместо това Лиза залепи усмивка на лицето си и направи реверанс. Джулиън кимна на оркестъра — веднага зазвуча валс.

Когато той леко я поведе, тя затвори очи, чувствайки с цялото си същество тялото му, душата му, болката му. Ако можеше да престане да го обича! Ако можеше сърцето й да бъде също толкова студено като неговото!

Гостите им ръкопляскаха. Сълзи премрежваха очите й, когато улови погледа на Джулиън. Когато видя изражението на очите му, тя се олюля, но той я подхвана. В погледа му Лиза прочете нежност и безпокойство.

— Не плачи — прошепна той.

Неочакваното му съчувствие почти я сломи. Сълзите й сами потекоха. Джулиън спря. Докато опитваше да се отскубне, Лиза се разплака. Тя разбираше, че мъжът й е ядосан на нея навярно — имаха гости. Но вече не се владееше. Повдигна края на дългата си рокля и избяга от балната зала.

— Ти си виновна за всичко това! — Робърт обвини стоящата до него Едит.

— Това не е истина, не е истина! — прошепна тя.

Джулиън стоеше в средата на залата. Той беше пребледнял. Кимна към диригента и оркестъра засвири същия валс. Никой от гостите не се помръдна. Всички бяха потресени.

Изведнъж Робърт хвана Едит за лакътя и я поведе към средата на залата. Тя извика, когато той стисна ръката й и започна да я върти в ритъма на танца.

— Причиняваш ми болка — промърмори тя.

Той отслаби хватката.

— Някой трябва да ти предаде урок — заяви мрачно той.

— Не ми трябва урок от такъв грубиян като теб! — изсъска Едит, но в този момент Джулиън мина покрай тях и излезе от залата.

Другите двойки започнаха да се събират в средата на залата. Балът продължаваше.

— Бедният Джулиън — прошепна Едит, гледайки след Сейнт Клер.

Робърт спря рязко. Някаква двойка едва не се блъсна в тях, но той дори не обърна внимание на това. Силно стисна ръката й и изсъска:

— Остави брат ми на мира! Той се влюбва в жена си. Не им пречи!

Сълзи на обида заблестяха в очите на момичето.

— Не искам брат ти! — извика в лицето му тя. — Никога не съм го искала. Колко пъти трябва да го казвам?

Тя се отскубна и излезе от залата. Робърт гледаше след нея, мърморейки думи, които един възпитан джентълмен никога не би казал на всеослушание.

Лиза, ридаейки, се хвърли на леглото. Джулиън застана на вратата, съкрушен от болката й, осъзнавайки мъчително, че за всичко е виновен само той.

— Прости ми — задавено произнесе той.

Лиза изхълца и бавно седна. Джулиън видя изражението й — и сякаш някой го удари. Но колко беше хубава! Дори с разплакани очи и разчорлени коси.

— Лиза… — Той не знаеше какво да каже.

— Върви си — произнесе тя с треперещ глас.

— Няма да си тръгна, докато не ми простиш. Лиза… моля те, не исках да се случи нещо подобно.

— Но се случи! — Тя вдигна ръце, сякаш да се отдръпне от него. — Искам да си отида у дома — предавам се. Признавам поражението си. Вземи парите ми, само ме пусни.

Сърцето на Джулиън сякаш спря да бие. Думите й му нанесоха още един удар. Касъл Клер без Лиза!

Чудовищно! Той не искаше това!

— Аз си тръгвам. Не можеш да ме спреш.

Джулиън усещаше, че я губи.

— Няма да те спирам — едва каза той, но вътрешния му глас крещеше: Не я пускай!

Той искаше да добави още нещо, но се боеше, че гласът му ще издаде мислите му. Страхуваше се, че ще започне да я умолява да остане. Но тя бе права: трябваше да си тръгне.

Но… О, но как щеше да живее, ако тя го напусне? Изведнъж той с ужас разбра, че плаче.

— Джулиън… — прошепна Лиза.

— Ти си права. Ще бъде по-добре, ако си отидеш — каза той с пресекващ глас. Сърцето му бумтеше в гърдите му заплашително. Той не можеше да мисли трезво. Искаше да я помоли да не го напуска, но се овладя. Тя не биваше да узнае какво чувства той, колко му е болно.

— Извинете, мадам, за всички причинени неудобства — студено процеди той и бързо излезе от стаята.

— Джулиън?

Той спря.

— Джулиън!

Той побягна.