Меган Чанс
Портретът (3)

Глава трета

— Рисувам ръце, мис Картър, не буци глина.

— Вижте колко деликатни са пръстите на Кларис, мис Картър. Виждате ли изобщо някаква прилика с онова, което скицирате?

— Мис Картър, все пак имате някакво поне рудиментарно понятие от пропорции, нали?

Думите му бяха като шамари, всеки следващ я жегваше по-силно, докато накрая Имоджин помисли, че ще полудее, ако още веднъж го чуе да произнася името й по този саркастичен начин. „Мис Картър, мис Картър, мис Картър…“ В устата му фамилното й име звучеше сквернословно, като проклятие, изричано толкова често, че в крайна сметка бе изгубило смисъла, но не и порочността си.

Младата жена се приведе по-близо до статива, стисна по-здраво въглена между пръстите си. С крайчето на окото си видя как Уитакър започва поредната обиколка из ателието; стисна зъби, изправи рамене и си наложи да се концентрира. Толкова й се искаше да мине поне веднъж покрай нея, без да я жегне с думите си.

Това така и не се случи. Джонас Уитакър обикаляше из стаята като неспокоен тигър, надничаше през раменете на учениците си, оглеждаше скиците върху стативите и намираше грешки у всички, а след това изстрелваше критиките си със смъртоносната сила на оръдие. Единственото й успокоение бе, че никой не беше пощаден.

Макар че това едва ли беше някаква утеха. В думите му към другите се усещаше уважение, докато в коментарите му към нея имаше само присмех. Имоджин заработи още по-усърдно. Добави вени, мускули и кожа, като се опитваше да вижда ръката отвътре навън във въображението си. Това нямаше значение. Все не успяваше да я нарисува достатъчно добре за него. Младата жена погледна смръщено към грубоватия, червендалест модел пред себе си и отново положи усилия да открие деликатността, за която им говореше той, или поне някакъв намек за деликатност, но не откриваше нищо подобно. Дори ръцете на тази жена, разположени върху дървена подставка, за да се виждат от целия клас, не можеха да претендират за подобно нещо.

„Хлое щеше да се справи с това.“ Тази мисъл увеличи решимостта й. В съзнанието си видя Хлое, начина, по който сестра й рисуваше скици, чистите, икономични линии и щрихи, красиво смръщеното й чело, когато се концентрираше. Имоджин знаеше точно как Хлое щеше да изрисува модела, който стоеше пред тях днес, как щеше да открие грация дори там, където не съществува.

Затвори очи за момент, за да почерпи сили от това видение, преди да опита отново. Може би една-две линии там, малко светлосенки тук…

— Това е за днес. Прибирайте се.

Гласът на Уитакър избумтя в помещението и я стресна толкова, че тя изтърва въглена си. Наведе се да го вдигне.

— С изключение на вас, мис Картър. Искам да поговорим.

Младата жена застина. Настръхнала, изви бавно глава към художника.

— Искате да говорите с мен?

Той тъкмо вдигаше подиума, върху който беше стоял моделът; обърна се към своята ученичка и я изгледа хладно.

— Нещо не ви ли е ясно, мис Картър?

Тя поклати глава и побърза да сведе поглед.

— Не, разбира се, че не. Ясно ми е.

— Добре.

И Джонас отново насочи вниманието си към модела.

Имоджин се взря в рисунката си, в несръчно изпълнените щрихи, в любителските форми; обхвана я болезнено чувство на страх, което се увеличи още повече, когато колегите й започнаха да прибират вещите си. Нямаше причина Уитакър да иска да я остави след урока, не виждаше, защо и какво трябва да говори с нея.

Освен да й съобщи, че я отпраща.

Младата жена си пое дълбоко въздух; опитваше се да убеди сама себе си, че греши, че той просто иска да привлече вниманието й върху нещо по-незначително — може би по-фин начин за поставяне на светлосенките или кратка лекция за формите. Не й се вярваше обаче, не и след начина, по който я бе критикувал през целия ден, не и след всички тези хапливи забележки. Това можеше да се обясни единствено с желанието му да я изключи от класа си. Имоджин затвори очи и в съзнанието й се завъртяха картини, прекалено ясни и брутални, за да почерпи сили от тях. Картини, в които Джонас Уитакър стоеше до нея, зелените му очи блестяха презрително, мелодичният му глас звучеше дрезгаво и неприятно. „Можете да си събирате нещата и да си вървите, мис Картър. Нямам време за губене с дилетанти, лишени от всякакъв талант…“

Нечие докосване по рамото я накара да подскочи. Отвори рязко очи и се огледа; до нея стоеше Питър Макбрайд.

— Не се притеснявай — рече тихо и успокояващо той. Хвърли поглед към Уитакър, който разговаряше с Кларис малко по-нататък. — Не си толкова слаба, колкото може да си помисли човек, като го слуша. Той е суров учител, това е всичко.

Беше й невъзможно да се усмихне, но въпреки това направи опит.

— Много си мил — успя да отвърне младата жена.

— Говоря сериозно.

Светлосините очи на младежа я наблюдаваха съчувствено изпод русите вежди. Той се приближи още малко и понижи глас.

— Друг път ще те придружа до каретата ти и ще поговорим. Има някои неща, които трябва да знаеш за него.

Имоджин се намръщи, но преди да успее да попита каквото и да било, Питър се усмихна, сбогува се и побърза да излезе с другите. Младата жена хвърли крадешком поглед към своя учител и се запита какво ли означаваха думите на нейния състудент и как можеха да й помогнат.

— Хайде, Кларис — рече нетърпеливо, дори малко рязко Уитакър. — Върви си вкъщи. Ще се видим довечера.

— Не забравяй, че ми обеща — изхленчи моделът. — Ще играя в „Бауъри“. Ще оставя един билет на входа. Не забравяй.

— Няма.

Кларис се изхили — високо, неприятно.

— Добре тогава. — Притисна се в обвитата му в ръкавица ръка и гласът й прозвуча ниско и гърлено. — Не забравяй и това.

— Никъде не ходя без него.

В тона му се усещаше сарказъм и горчивина, които озадачиха Имоджин. Внезапно се смути, почувства се като някоя натрапница; искаше й се този въпрос да приключи веднага, да я изпъди или смъмри, или каквото друго възнамеряваше да прави, само да се свърши.

Чу някакъв тих шепот, последван от досадния смях на Кларис. Вдигна глава и видя, че Джонас изпраща жената до вратата.

— До довечера, скъпи.

Кларис изпрати въздушна целувка и излезе от стаята, заобиколена от облак бургундскочервени поли и яркочервени коси.

 

 

Уитакър се обърна толкова бързо, че свари Имоджин неподготвена и тя не успя да отмести поглед.

— Не знаех, че имате такива нездрави интереси, мис Картър — заяви той, като изви нагоре едната си вежда.

Младата жена се изчерви.

— Сър…

Той не й обърна внимание. Прекоси стаята и спря до прозореца.

— Елате тук.

Имоджин си наложи да диша спокойно и равномерно. Изправи се бавно, приглади светлолилавите поли на копринената си рокля, като се стараеше да възвърне хладнокръвието си. Ако опиташе истински, несъмнено щеше да успее и да го убеди да не я отпраща. Тази мисъл отлетя почти в мига, в който се появи. Имоджин не притежаваше медения език на Хлое; дори не знаеше какво да каже.

Уитакър издърпа с пъргаво, нетърпеливо движение едно от подпрените на стената платна и го постави върху близкия, порядъчно овехтял и опръскан с боя скрин.

— Ето — заяви без много-много обяснения той. — Започвате да го грундирате.

В първия момент тя не можа да разбере какво й казва. Съзерцаваше го като поразена от гръм, сигурна, че не го е чула добре, че всъщност думите му бяха нещо подобно на: „Мис Картър, изключвам ви от групата си.“

Тогава обаче Джонас изви нагоре едната си вежда и на лицето му се появи познатата подигравателна усмивчица. Имоджин чу самата себе си да заеква смутено.

— Вие… искате да грундирам това ли?

— Струва ми се, че точно така казах.

— Но аз не знам как.

— Нима? — Тонът му бе пропит с такъв сарказъм, че сякаш я прободе през сърцето. — Защо, мислите, ви накарах да останете, мис Картър? За да обсъждаме теорията ли?

Младата жена облиза устни; страхуваше се да сподели опасенията си от страх да не се превърнат в истина. Имаше нужда обаче да разбере, да бъде сигурна.

— Мислех, че се каните да ме отпратите.

— Привлекателна идея — усмихна се ехидно преподавателят й. — Но не днес. Днес ще стоите, докато грундирате тази канаваца.

Имоджин се опита да скрие облекчението си и изпита благодарност, когато Джонас се обърна, за да вземе нещо от масата зад себе си. Това й даде възможност да дойде на себе си.

Той обаче сякаш бе забравил за нея. С резки, решителни движения нареди още няколко неща до платното: дебела, извита туба с оловно белило, кофичка, в която имаше тънки листа от някакво втвърдено, мътно вещество, шпакла и парче стъкло, бурканче терпентин и друго — пълно с ленено масло. След това Уитакър кръстоса ръце пред гърдите си и погледна към ученичката си.

— Вече свърших част от вашата работа — информира я той. Изчака тя да кимне, преди да продължи. — Намокрих платното и го опънах на рамката. Сега то вече е изсъхнало.

— Разбирам — отвърна тя.

Без да й обръща внимание, Джонас продължи да говори.

— Първата ви работа е да приготвите лепилото.

Младата жена кимна.

— Какво трябва да правя?

— Какво да правите ли? Ами да ме слушате внимателно. Ето тук има желатин… — И той посочи към кофичката. — Започнете да го варите в малко вода, докато се получи нещо подобно на желе. На печката има тиган.

Без да добави нищо повече, Уитакър се подпря на прозореца, все така с кръстосани ръце; пръстите на ръката в ръкавицата излъчваха напрежение и бяха някак зловещи на фона на бяло-сивата риза. Цялото му тяло изглеждаше сковано, сякаш се опитваше да удържи напиращата вътре в него енергия. Но очевидно не успяваше напълно. Тя се излъчваше от очите, макар че външно беше напълно спокоен; освен това Имоджин имаше странното усещане, че той не пропуска нищо, че забелязва всяко нейно движение, докато тя взема съда с желатина и прибавя няколко парченца от него във водата.

Неотстъпното му внимание я караше да действа бавно и предпазливо. Постави тигана на малката печка.

— Докато заври ли? — попита тя.

— Докато заприлича на желе — отвърна той.

— А после?

— Ще стигнем до това, когато му дойде времето — рече спокойно Джонас. — А сега бих искал да науча нещо повече за образованието ви, мис Картър. Кой не си е направил труда да ви научи как се грундира платно? Онези в училище „Алън“, или както там му беше името?

— „Аткинсън“.

— А, да, „Аткинсън“. На какво ви учеха там? Освен да скицирате хубави къщурки и да рисувате акварели на тема залез?

Имоджин си наложи да не обръща внимание на подигравките му. Това, че все още не я бе изпъдил от класа си, не означаваше, че няма да го направи. Той само търсеше грешки и тя не можеше да си позволи лукса да допусне дори една, не можеше да му даде повод да я унижава. Повика на помощ цялата си сила и заговори тихо, уравновесено.

— Училището беше много добро.

— Няма съмнение — отвърна той; гласът му определено прозвуча още по-раздразнено. — И на какво са ви научили? Може би сте чели Шекспир и Милтън? Джон Дън?

Тя поклати глава.

— Не.

— Тогава значи сте учили гръцки? Или латински?

Желатинът започна да ври. Младата жена насочи цялото си внимание върху бързо сгъстяващите се мехурчета и неприятната миризма; искаше й се да знае какво да му отговори, искаше й се да бъде пъргава и умна, каквато беше Хлое. Тя щеше да отметне глава, да го изгледа предизвикателно и да заяви: „Учиха ни на правилно поведение, мистър Уитакър. На добри обноски. Добре би било вие също да ги понаучите.“

— Е, мис Картър. Какво изучавахте там? Моля ви, осветлете ме по този въпрос, умирам от желание да науча.

Без да го поглежда, Имоджин прошепна:

— На добри обноски.

— Какво казахте?

Тонът му беше настоятелен, безжалостен.

— Желето ври — рече тя.

— Оставете го да си ври. Попитах ви какво казахте.

— Нищо. Нищо не казах.

— Добри обноски. Това беше, нали? — Сега вече гласът му прозвуча развеселено, непогрешимо и болезнено сурово. — И какво, по дяволите, е това?

Думите отново изникнаха сами в съзнанието й. „Възпитано държане, мистър Уитакър. Вие също би трябвало да понаучите нещичко по този въпрос.“ Младата жена отвори уста, за да ги изрече. Но не се чу никакъв звук.

Преди да успее да отговори, художникът се отдели от стената.

— Достатъчно ли се сгъсти сместа? — попита нетърпеливо той.

Темата за „Аткинсън“ бе изоставена така внезапно, че Имоджин се запита дали всичко това не е било плод единствено на фантазията й.

Впи поглед в тигана, като същевременно опитваше да се успокои. Пушекът дразнеше очите й. Сивкавите мехурчета се пукаха шумно.

— Така мисля — отговори тя; беше й олекнало от внезапната му загуба на интерес.

— Тогава го донесете тук. Веднага.

Имоджин уви с парцал дръжката на съда, повдигна го внимателно и го отнесе до мястото, където стоеше преподавателят й. Той посочи към скрина; тя постави тигана отгоре му и отстъпи крачка назад. Дланите й отново се бяха изпотили; усети напрежение в раменете си, в лицето, докато чакаше.

На устните на Уитакър се появи ехидната усмивчица, която тя толкова мразеше.

— Работата е от лесна по-лесна. Дори вие би трябвало да можете да се справите с нея.

Младата жена се престори, че не е чула обидата му, сякаш той изобщо не бе проговарял.

— Какво да правя сега?

— Размажете лепилото върху канавацата. Мислите ли, че ще успеете да направите това, мис Картър?

Започваше да намразва името си.

Преподавателят й посочи към дебелата четка, поставена до платното.

— Използвайте нея за тази цел. В това няма нищо трудно, нали така, мис Картър?

Странно колко мелодично звучеше гласът му, как тази насмешлива нотка се носеше от него като леко неприятна миризма. Имоджин взе четката и я потопи в желатина. Гъстото желе залепна на дебел пласт по нея и когато я повдигна, няколко парченца цопнаха обратно в тигана.

— Прекалено гъсто е — обади се Джонас. — Казах ви да го варите, докато стане като желе, а не да ври, докато всичката вода се изпари.

— Казахте ми…

Спря насред изречението. Пръстите й се обвиха още по-здраво около четката; стисна зъби.

— Така или иначе — ще трябва да го използвате. Няма повече от него. — Уитакър се отдели от стената. — Размазвайте на тънък пласт, мис Картър. На тънък пласт.

Имоджин хвана платното със свободната си ръка. То се изплъзна изпод пръстите й, но в същия миг младият мъж се озова до нея и го задържа дотогава, докато тя успя да го хване отново. Този път Имоджин сграбчи здраво платното, като впи пръсти в дървената рамка. След това доближи четката до повърхността на канавацата и я прокара бавно, изпитателно, като усещаше непрестанно погледа на своя преподавател върху себе си. Толкова й се искаше поне това да направи както трябва.

Лепилото падаше на огромни желирани капки, плъзгаше се по плата и се събираше върху рамката. Тя размазваше, изпълнена с решимост, опитваше се да го разпредели равномерно, но желето бе прекалено стегнато. Не можеше да го нанесе на равномерен слой, не успяваше да го подчини на волята си. То продължаваше да се събира на трепкащи като живи бучки.

— По-тънко, мис Картър.

Младата жена стисна зъби, потопи отново четката в тигана. Този път лепкавото вещество потече надолу по полата й и се плъзна върху обувката й, преди да успее да го хване и да го постави върху канавацата.

— Разпределяйте го равномерно. И по-тънко.

Гласът му прозвуча остро. Той се приближи още повече, така че застана непосредствено зад нея.

Имоджин потопи отново четката. Сега пък гъстата лепкава течност пльосна в средата на платното. Тя побърза да я размаже, но вместо това се образуваха безредни пресичащи се линии.

— Равномерно — озъби се Джонас. — Нищо няма да излезе от това.

Младата жена се бореше отчаяно да запази търпение.

— Не мога…

— Боже мили.

Той измъкна платното от ръцете й и го захвърли встрани. То се удари в стената и падна на пода. Уитакър грабна друго платно, по-малко, от купчината под прозореца и го тръшна пред своята ученичка.

— Започнете отново.

Нямаше да му позволи да я пречупи. Нямаше. Имоджин натопи четката и я прокара веднъж, а след това и втори път по повърхността на плата.

— По-тънко!

Тя опита пак.

Преподавателят й отново издърпа платното от ръцете й. То се приземи на пода до другото. А после стовари третото върху олющения скрин с такава сила, че старата мебел се олюля.

— Повторете всичко отначало.

Младата жена усети как в очите й напират сълзи на безсилие и прехапа устна с надеждата, че болката ще ги накара да изчезнат. Усети капките желатин по обувката си, твърдия натиск на дръжката на четката върху пръстите си. „Не, не може да ме накара да се предам. Не може да ме накара.“ Ядосано избърса сълзите си с опакото на дланта и се опита да съсредоточи вниманието си върху платното, което художникът постави пред нея.

— Отново!

Имоджин прехапа устна толкова силно, че усети соления, метален вкус на кръв. Мрачно, несръчно тя допря четката до канавацата. Натисна. Платното се олюля. Младата жена посегна да го хване, но не успя да го достигне — то падна върху скрина и се плъзна от ръба му.

Джонас се спусна да го задържи. Видя го как подхвана платното току, преди да падне на пода. Едната му ръка го обгърна, другата имаше странно непохватен вид. Нещо в движенията му, в начина, по който хвана рамката, по който сложи обратно платното върху скрина — във всичко това имаше нещо необичайно, дори смущаващо. Младата жена се намръщи, забравила за платното, за четката, взря се в обвитата в ръкавица ръка, в извитите, но неподвижни пръсти…

Ръката му беше изкуствена.

Дъхът на Имоджин секна, сърцето й заседна в гърлото от изненада, от изумление. Усещането й за безсилие се изпари. Той имаше изкуствена ръка. Не можеше да повярва, че не е забелязала това по-рано — та то бе очевидно. Фактът, че носеше ръкавица само на едната си ръка, вечно неподвижните пръсти, начинът, по който се грижеше за лявата си ръка. Колко странно, че не бе разбрала досега. Откри, че й се иска да я разгледа по-отблизо. Наложи се да употреби цялата си воля, за да не се вторачи в нея; вдигна поглед и се опита да не гледа натам, а към лицето му, към стената зад него, към каквото и да било, но не и към ръката му. Но тя сякаш я примамваше; само след миг откри, че отново я съзерцава. Чувстваше се странно успокоена при вида на застиналите в едно положение пръсти, някак си… по-близка…

— Какво чакате, мис Картър? — попита рязко той и я погледна. — Направете го…

В този миг Уитакър замръзна. Цялото му тяло настръхна, очите му се впиха в нейните, блестящи и зелени, с толкова горчивина и цинизъм в тях, че тя просто не можеше да погледне встрани, макар да й се искаше, Боже, как само й се искаше. Погледът му обаче не я пускаше и тя нямаше друг избор, освен да го наблюдава как вдига бавно сакатата си ръка, безкрайно бавно, сантиметър по сантиметър, а после я обхваща с другата си длан с интимен, едновременно нежен и чувствен жест. Имоджин усети, че кръвта се качва в главата й от смущение, почувства се объркана и невъзпитана, едновременно отвратена и изпълнена с любопитство.

— Не са ви казали — заяви без повече церемонии той.

Младата жена поклати глава.

— Съжалявам.

Той издаде някакъв тих, бълбукащ звук, нещо подобно на смях.

— За какво, по дяволите?

Не знаеше какво да отвърне, какво трябва да каже в подобен случай човек. Уроците по добри обноски на мис Аткинсън никога не бяха засягали подобна ситуация. Дори мисълта за Хлое не й помогна да намери отговор. Имоджин заби нокти в дръжката на четката и изрече първото — единственото — което й дойде наум.

— Защото трябва да ви се иска все още да я имате.

Той не каза нищо. Просто стоеше пред нея, плъзгаше пръсти по кожената ръкавица, наблюдаваше я с типичното си странно изражение. В този момент в главата й се появи поразителната идея, че изкуствената ръка бе най-реалното нещо в него, че именно тя, кой знае как, му помагаше да се чувства човешко същество. „Не сме чак толкова различни с него.“ Тази мисъл бе внезапна и неочаквана. Той не беше кой знае колко по-съвършен от нея. Отвори уста, за да му предложи утеха или може би просто разбиране — и тя не знаеше какво точно.

Преди обаче да успее да издаде звук, Уитакър кимна към лепилото.

— Не сме свършили — заяви неочаквано той. — Ще трябва да грундирате всеки ден по едно платно, докато се научите да го правите правилно.

Мигът отлетя почти, преди да е разбрала за неговото съществуване, разтвори се в топлината на стаята, изпари се навън. Имоджин впери поглед в своя преподавател, в грациозните му движения, когато взе друго платно. Те я изненадаха. Даде си сметка, че сега, след като вече знаеше за изкуствената му ръка, очакваше той да бъде много по-непохватен. Нямаше обаче нищо подобно. Отлетелият момент не бе отслабил решимостта му, не бе породил ново вдъхновение. Нищо не беше променил.

А може би все пак бе променил нещичко?

Младата жена наблюдаваше плавните движения и арогантното му изражение и разбра, че греши. Нещо все пак се бе променило. Нещо си бе отишло. Сега, когато го погледнеше, вече не виждаше в него учителя, който има власт да я пречупи. Сега, когато го погледнеше, виждаше пред себе си просто… един човек. Човек, който можеше да я научи само при положение, че пожелае да го направи. Човек, който не можеше да я принуди да си тръгне против волята си.

Решимостта породи внезапно спокойствие, даде й сила, която от своя страна подхрани допълнително решимостта й. Тя имаше точно толкова власт над своето бъдеще, колкото и той, може би дори повече. Той не можеше да я принуди да си върви и тя нямаше да го стори. Тази мисъл я накара да се усмихне.

Имоджин натопи отново четката и се обърна към платното.

— Добре тогава, мистър Уитакър — рече невъзмутимо тя, без да трепне под погледа му. — Точно колко тънко трябва да го размажа?