Меган Чанс
Портретът (24)

Глава двайсет и четвърта

Липсваше му толкова много, че не можеше да спи. Не че преди спеше добре, но тази първа нощ без нея му се стори безкрайна. Наблюдаваше нарастването и промяната на сенките върху стените на ателието и се убеждаваше, че всичко ще бъде наред. Копнежът щеше да намалее и след няколко дни щеше да се почувства добре. Нещата щяха да се наредят чудесно. Когато най-после се зазори си наложи да обуе панталоните си и да започне да приготвя бои. Всекидневните занимания го пооблекчиха донякъде — поне вършеше нещо. Но не можеше да прогони образа й от ума си, тези изпълнени със съчувствие кафяви очи, прекрасната усмивка, нежността и уязвимостта й. И безпокойството, от което го освобождаваше единствено нейното присъствие, се върна с още по-голяма сила, изпълнено с желание за отмъщение.

Джонас изруга, докато подготвяше палитрата си, за да започне да рисува. Та тя бе живяла тук само една седмица — щеше да бъде лесно да прогони спомена за нея от ателието. Щеше да я забрави; това бе само въпрос на време. След няколко дни уханието на парфюма й щеше да изветрее, дългите златисто кестеняви косми, които откриваше в леглото си, щяха да изчезнат. Една сутрин щеше да се събуди и дори нямаше да се сети за нея. Съвсем скоро някоя сутрин. Скоро, знаеше това.

Искаше му се да повярва. Трябваше да повярва. Младият мъж стисна четката, смеси мръсно бяло с ултрамарин. Никога не бе мислил толкова много за някоя жена, никога не се бе чувствал така… така зависим от която и да било друга жена. Но Джини… ах, беше трудно да я забрави. Толкова трудно, че трябваше да си припомня непрестанно, защо я беше оставил да си тръгне. „Постъпи правилно — повтаряше си той. — Поне веднъж не постъпи егоистично.“

Само ако можеше сега да се накара и да повярва в това.

Почукването по вратата го сепна — толкова отдавна не бе имал посетители. Обзе го внезапен прилив на облекчение и удоволствие, неразумната надежда, че това може би беше тя. Наложи си да се поуспокои, да размисли. Това не беше тя. Не можеше да бъде тя. Въпреки всичко не успяваше да се пребори с тази мисъл.

— Влез.

Поне не позволи на гласа си да трепери.

Вратата се отвори в същия миг. Видя руса глава и сърцето му запрепуска, преди да осъзнае, че това бе Рико. Рико, който се връщаше от света на мъртвите или където другаде бе ходил.

Чайлдс се вмъкна вътре и затвори вратата зад себе си; лицето му се озари от широка усмивка.

— Bonjour, mon ami — приветства го любезно той. Липсваше ми.

Джонас изсумтя.

— Къде, по дяволите, беше?

— И тук, и там — вдигна рамене приятелят му. — Имах малко работа в Бриджпорт. Освен това исках да ти дам възможност да останеш насаме с твоята пеперуда. — Огледа стаята. — Къде е тя, между впрочем?

Уитакър се опита да не обръща внимание на пронизващата болка и да отвърне колкото може по-безразлично.

— Няма я.

— Няма ли я? — повдигна вежди Рико. — Напоследък развиваш истински талант за неясно изразяване, любов моя. Какво искаш да кажеш с това „няма я“? Да се разходи ли е отишла? Или на пазара? — Грабна розовата шапка от масата и я залюля на връзките й. — Очевидно не е отишла далеч.

— Достатъчно далеч — отговори Джонас. Съсредоточи се върху палитрата си. — Няма да се върне.

— Не!

Чайлдс седна на ръба на масата, като въртеше шапката около ръката си. Тонът му бе мек, безгрижен, но приятелят му чу скрития въпрос, острото любопитство… и още нещо, което не можеше да определи. Може би съчувствие. Или… тъга?

— Да — рече твърдо той. — Отиде си преди два дни.

— Хмм! — Рико съзерцаваше замислено шапката. — И ти я пусна да си върви?

Уитакър започна да рисува енергично по платното.

— Нямах избор.

— Което, както разбирам, означава, че ти си я помолил да си върви.

Джонас стисна челюсти. Съсредоточи се върху работата си — сложи сянка тук и там, омекоти една линия. Може би ако достатъчно дълго не обърнеше внимание на приятеля си, щеше да го накара да си тръгне. Но тогава чу Чайлдс да въздъхва и гърдите на Уитакър се стегнаха. Потърси помощ в гнева.

— Спести ми тази лекция — процеди през зъби той.

— Няма да има никакви лекции. — Рико стана от масата, остави шапката и тръгна бавно към приятеля си. — Просто съм изненадан, това е всичко.

— Тя е невинно създание — обясни Джонас. — По-наивна жена не съм познавал.

Чайлдс не отговори.

Домакинът му го изгледа крадешком.

— Иисусе Христе, Рико, ти я видя. Ти знаеш. Беше достатъчно да я погледна, за да се разпадне.

— Не си спомням такова нещо — рече тихо Фредерик. — Не мисля, че ти сам вярваш на думите си.

— Ти не беше тук — заяви Уитакър. И стисна още по-силно четката. — Не я видя.

Чайлдс се подпря на една табуретка, кръстоса ръце пред гърди. Светлосините му очи гледаха прекалено студено, прекалено преценяващо.

— Не ме лъжи, Джонас — рече тихо той. — Мислиш ли, че щях да я оставя с теб, ако не бях убеден, че ще се справи? Мислиш ли, че щях да те изоставя просто така?

Думите му се врязваха в сърцето на Джонас, изпълваха го с чувство за вина. Той затвори очи, опитвайки да си поеме въздух, да намери думи, които да го предпазят.

— Преди си го правил — промълви най-накрая той.

— Никога, когато си бил в такова състояние — напомни му Рико. — Никога, когато съм знаел, че имаш нужда от помощ. След това — да. Но след това.

Младият мъж не каза нищо. Не можеше да насили думите да излязат от гърлото му, а и не знаеше какво да отговори. Нямаше как да каже истината на приятеля си: че не му бе липсвал през тези дни, че присъствието на Джини бе достатъчно за него. Само щеше да му причини болка, а в тази стая и без това имаше предостатъчно мъка. Мълчанието се проточи.

Фредерик въздъхна.

— Прав си, разбира се — съгласи се най-после той; гласът му бе пълен със съжаление. — Невинаги съм бил тук, когато си имал нужда. Страхувам се, че не съм такъв… алтруист… какъвто ми се иска. — Засмя се саркастично. — Невинаги съм ти бил особено добър приятел, mon ami.

Джонас си пое дълбоко въздух. В думите на Рико имаше нещо толкова тъжно: признание, което не бе сигурен, че желае да чуе; вина, която би предпочел да забрави. Пое си отново бавно въздух; искаше му се да го утеши, но онова, което излезе от устата му, нямаше нищо общо с неговото намерение.

— Разбирам — рече той.

Чайлдс го изгледа особено.

— Наистина ли? — Отмести очи към заскрежения прозорец и падащия зад него сняг. — Заминавам за известно време. Може би за няколко месеца.

Уитакър се помъчи да прогони ужаса, предизвикан от последните думи на Чайлдс. Наложи си да попита нехайно.

— Пак в Париж?

Фредерик поклати глава.

— Не. Париж изгуби очарованието си за мен. — Усмихна се игриво. — Може би някъде на юг. Евентуално Калифорния — земята на златото и греха. Мисля, че ще ми хареса. — Вдигна рамене. — Някъде, където не е толкова студено.

— Ще ми липсваш.

Опита се да прозвучи безгрижно. Сърцето му беше натежало. Джини си бе отишла, а сега — и Рико. Вече се чувстваше дяволски сам.

Чайлдс изправи гръбнак.

— Ласкаеш ме — рече той. — Но се съмнявам, че ще бъдеш самотен.

Джонас се усмихна обезсърчено.

— Ще бъда съкрушен.

— Ти вече си съкрушен, любов моя — отвърна Фредерик. — Но не заради мен.

Усмивката на Уитакър изчезна. Обърна се отново към платното.

— Не говори абсурдни неща.

Чайлдс поклати глава.

— Знаеш ли, когато я видях за първи път, помислих, че е просто една от онези безименни начинаещи, които имат слабост към художниците. Беше неустоима — толкова срамежлива и безпомощна с големите си очи на кошута. — Чайлдс се засмя при този спомен. — Не можах да се въздържа. Беше страшно подходяща да я подразни човек. Очаквах да изскочи с вик от ателието и ми се струва, че й се искаше да направи точно това. — Погледна леко усмихнат към приятеля си и продължи: — Но тя не побягна, mon ami. Беше много сериозна, но не си отиде, нито пък прибягна до онези глупави игрички с ветрила и потрепване на клепачите, любимо амплоа на повечето жени. В този момент аз самият почти се влюбих в нея.

— Спомням си.

На Джонас му се искаше думите му да прозвучат кисело, но гърлото му беше така стегнато, че те излязоха от него напрегнати и дрезгави.

Фредерик продължи да говори, сякаш не го бе чул.

— Но когато тя остана и на другия ден, и на по-другия… е, тогава ми стана ясно, че изобщо не е това, което си мислех.

— Не — прошепна Уитакър. — Не е.

Настъпи мълчание. Младият мъж се взираше в палитрата си, но вместо ултрамарин и алено, виждаше нейното лице. Лицето й такова, каквото бе изглеждало в мига, в който бе излязла през вратата. Видя тъгата в очите й, чувството за загуба, решимостта. Иисусе Христе, решимостта. Силата й за малко да го накара да се разплаче.

— Защо се страхуваш от нея, Джонас? — попита тихо Рико. — Какво те кара да я отблъснеш?

Уитакър стисна очи.

— Не се страхувам от нея — отвърна той, макар да знаеше, че това не е вярно.

Страхуваше се от нея. Страхуваше се, че силата й може да е само илюзия, че ще я сломи така лесно, както бе направил с толкова други, че ще види как се разпада пред погледа му. Страхуваше се, тъй като мисълта за мъката й го караше да се чувства слаб и знаеше, че ако останеше с него, щеше да види прекалено много мъка. Не можеше да понесе това. Не можеше да понесе да наблюдава как спокойствието и вярата й се изпаряват. Тази причина бе не по-малко егоистична от всяка друга, но не можеше да избяга от нея, не можеше да отрече съществуването й.

Но и не можеше да я признае.

— Тя не е чак толкова силна — излъга той.

— Тя е най-силната жена, която познавам.

— Това не е достатъчно.

Рико издаде някакъв рязък звук.

— Никога нищо не е достатъчно за теб, нали, Джонас? Mon Dieu. И преди съм те виждал да изхвърляш разни неща, но никога толкова качествени. Никога не си се разделял с нещо, което би могло да ти помогне толкова много. Мили Боже, нима наистина мислиш, че си тръгнах случайно? — Поклати глава. — Не бъди глупак, Джонас. Тръгнах си, защото тя е много по-подходяща за теб, отколкото съм аз. Тя е единствената жена, от която съм ревнувал, тъй като само след няколко дни вече успяваше да те успокои така, както аз никога не съм можел. И почти съм сигурен, тя е влюбена в теб, а това е дяволски удобно, тъй като ти пък си влюбен в нея.

Джонас не можеше да направи нищо. Изпита разкъсващо отчаяние при тези думи, сякаш балансираше върху въже и всеки момент щеше да падне на земята. „Ти пък си влюбен в нея.“ Тази мисъл се въртеше в главата му, това бе дяволска истина; искаше му се да я отрече, да се съпротивлява срещу нея с всяка глътка въздух, дълго и гръмко. „Не, не съм. Не, не съм. Не, не съм.“

Само дето беше. Беше влюбен и мразеше този факт. Мразеше безнадеждността, която изпитваше, мразеше уязвимостта си. Нямаше значение, че я обича. Нищо нямаше значение, освен лудостта му и онова, което тя щеше да причини на Джини. Една седмица не беше нищо. Месеците щяха да я съсипят, дните, часовете. Да живее с него, да го обича… Иисусе Христе, това проклятие не би пожелал на най-злия си враг, камо ли на жената, която обичаше.

„Жената, която обичаше.“ А, Господи, не това. Всичко друго, но не и това.

Преглътна мъчително и погледна встрани.

— Аз не я обичам, Рико — отвърна той с безразличие, каквото не чувстваше. — Аз ще я… ще я унищожа.

Приятелят му го изгледа със съчувствие.

— Мисля, че тя може да те изненада.

Уитакър поклати глава.

— Не ме разбираш. Аз… — Пое си дълбоко въздух. — Не знаеш. Никога не си виждал… този поглед.

— Какъв поглед?

Джонас затвори очи, потънал в спомени. Спомени, изпълнени със съжаление, напрежение и страх. Спомени за изражението на брат си, когато бе излязъл от лудницата, за празнотата, за липсата на емоции.

— Бих ли могъл да ти го опиша някога? — възкликна тихо той. Спря за момент, докато търсеше верните думи. — Когато… когато излязох от лудницата, брат ми дойде да ме види. Като някой глупак реших, че иска да знае какво бях преживял. А и аз… исках да говоря за това. Имах… нужда да го сторя. Той обаче не желаеше да слуша. Престори се, че всичко това не се е случвало, че изобщо не съм бил затварян цели четири месеца в онази адска дупка. И той не беше единствения. — Младият мъж отвори очи и се вгледа безпомощно в приятеля си. — Конспирация на мълчанието. Стигна се дотам, че започнах да се питам дали изобщо съм бил в лудницата. Понякога мислех, че това е просто още една илюзия, още един кошмарен сън.

— Джонас…

Накара го да замълчи с поклащане на глава.

— Не знам какво не е наред с мен, Рико. Не знам дали някога ще се отърва от това. Не знам какво ще правя, ако успея. Единственото, което знам със сигурност, е, че не мога да осъдя и нея на подобен живот. Не разбираш ли? Не мога да го направя.

Чайлдс срещна погледа му.

— Изборът не е твой, а неин.

Джонас се изсмя горчиво.

— Е, тя направи своя — отиде си.

— Само една твоя дума е достатъчна да я върне.

— Не желая да се връща.

Уитакър се мъчеше да се овладее. Размаха четката си.

— Остави ме на мен самия, Рико. Единственото, което искам, са моите бои и платна. След известно време ще я забравя напълно. Вече съм успял да го направя наполовина.

— О?! — усмихна се иронично Фредерик. — Тогава защо виждам точно нейното лице на това платно, mon ami? — Приближи се и надникна през рамото на своя приятел. — А, виждаш, че съм прав, нали? Напълно си я забравил. Този белег на устната й никога не е бил там в действителност, нали? Или пък бенката на челюстта й. Да, още докато говорехме, се убедих, че страдаш от амнезия.

Джонас размърда раздразнено рамене.

— Върви по дяволите, Рико. Остави ме на мира.

— Разбира се.

Чайлдс подпря гръб на стената. Изражението му бе многозначително и самодоволно.

— С най-голямо удоволствие, стига само да признаеш какъв ужасен глупак си.

— Рико…

— Няма да чака вечно, да знаеш. Ще си отиде и ще се омъжи за някой друг. За друг, не за теб. Ще целува някой друг, Джонас. Ще носи децата на друг…

— Млъкни, дяволите да те вземат!

Думите се изплъзнаха, преди да успее да ги спре. Младият мъж стисна зъби и се обърна, като си налагаше да се овладее.

— Вече ти обясних, Рико. — Гласът му прозвуча опасно несигурно. — Казах ти…

— Засипа ме само с някакви извинения — поклати глава Чайлдс. — Защо я рисуваш, ако не я обичаш? Как така на онова платно е изобразена пак тя? Твоят шедьовър, беше казал. Тя трябваше да бъде твоя шедьовър.

„Галатея при своя Пигмалион.“ Думите прозвучаха в главата му като ехо от някакъв спомен. Уитакър си пое дълбоко въздух. Неговият шедьовър. Да, тя бе точно това, но без да е нарисуван. Беше се съживила под ръцете му, беше му дала нещо, което мислеше, че е изгубил завинаги. Умиротворение. Надежда.

Любов.

Пусна четката, чу я как изтрака на пода и закри очи с длан.

— Моят шедьовър — прошепна той и се засмя горчиво.

— Кажи ми, Рико, кой е бил променен повече, след като Афродита превръща статуята на Пигмалион в жива жена? Пигмалион или Галатея?

— Непременно ли трябва да бъде единият или другият? — попита Фредерик. — Не може ли да са се променили и двамата? Животът не е толкова прост, колкото се стараеш да го изкараш, любов моя. Нещата рядко са бели или черни.

— Може би.

Чайлдс се наведе по-близо.

— Не можеш да предпазиш другите от страданието, Джонас. Не можеш да предпазиш и себе си. Ако упорстваш в опитите си, нищо чудно да се озовеш още сега в Блумингдейл, тъй като със сигурност ще свършиш там с тези опити.

— Радостна мисъл — успя да изрече Уитакър.

— Е, да, аз съм известен с оптимизма си — отвърна сухо Фредерик, като се отдръпна.

Стовари длан върху рамото на своя приятел — успокояващо докосване, връзка, която го стопли. — Хайде, ела да пием по един коняк, mon ami. Помогни ми да отпразнувам новите хоризонти. Ще излагам в Националната академия.

Тонът на Чайлдс бе измамно ведър. Джонас долови напрежението в разговора им и разбра, че Рико умишлено се опитва да представи нещата в по-светли краски. Мина му мисълта да не приеме предложението, да отблъсне приятеля си с грубо мълчание. Истината обаче бе, че искаше да намери утеха в неговата компания и забрава в коняка. Искаше да говори за глупави, незначителни неща.

Остави палитрата и боите и го последва към вратата.

— Нима заминаваш толкова скоро? — попита той.

— Бих тръгнал още по-скоро, но умирам от желание да видя този твой шедьовър. — Грабна палтото на Уитакър от закачалката край входа и му го хвърли. — Все още възнамеряваш да го завършиш, нали?

— Не съм сигурен.

Джонас навлече дрехата несръчно, бръкна отвътре, за да оправи подплатата й, и спря, когато ръката му усети нещо тежко във вътрешния джоб. Отново бе оставил нещо в палтото си. С известен късмет можеше да бъдат пари. Господ му бе свидетел, че имаше нужда от тях. Бръкна в джоба. Пръстите му се заплетоха в разкъсаната подплата, преди да успее да опипа съдържанието му. В мига, в който го докосна, разбра, че не е монета. Беше нещо увито в хартия, със странна форма…

— Идваш ли?

Чайлдс се изправи нетърпеливо на вратата.

— Чакай малко. В джоба ми има нещо… — Опипа го с пръсти. — Иисусе Христе — промърмори той, като оглеждаше дебело увития предмет. — Какво е това, по дяволите?

Фредерик се приближи намръщен.

— Какво? — попита той. Хвърли поглед към пакетчето и смръщената му физиономия се разтегна в шеговита усмивка. — А, напълно бях забравил за това. — Сръга приятеля си. — Давай, отвори го.

Джонас постави колебливо предмета в изкуствената си длан, като го намести между два от пръстите за по-сигурно. След това, изпълнен с любопитство, започна да го развива внимателно. Хартията се разгъваше бавно под пръстите му, отстъпваше малко по малко и разкриваше фино изработено злато и бляскави аметисти.

Пеперуда.

Уитакър се взря в нея. Златото отразяваше светлината от прозореца и я пращаше към очите му; за момент бижуто му се стори нереално и странно живо. Бляскава, красива, деликатна пеперуда, която не можеше да смаже между пръстите си, на която не можеше да причини никакво зло.

Джонас я съзерцаваше и спомените започнаха да нахлуват в главата му. Червен брокат, карти и леката светлина на изгрева. Двамата с Рико се разхождат по Парк Роу и Бродуей. Магазинчета с витрини и заключени зад тях скъпоценности.

С изключение на едно магазинче и една брошка, за която бе дал последните си пари. Една пеперуда. За Джини.

Младият мъж затвори очи.

— Иисусе Христе — промълви той.

Когато ги отвори отново, Рико го съзерцаваше. Изражението му бе примирено, погледът — изпълнен със странна тъга.

— Забрави за коняка, mon ami — въздъхна той. — Отивай да рисуваш твоята картина, твоя шедьовър. Опитай се да я изхвърлиш от съзнанието си… ако можеш.

След това се завъртя на пети, излезе през вратата и изчезна в тъмния коридор, като остави Джонас сам.