Джон Хюз-Уилсън
Най-големите гафове в света на разузнаването (7)

Глава 6
Некомбинирани военни оперативни действия
Диеп, 1942 г.

На 19 август 1942 г. войниците от 2-ра канадска дивизия на територията на Съсекс в Англия нападнали Диеп, който бил малко пристанище на северния бряг на Франция. Акостирането било извършено призори на дневна светлина и било подкрепено от тридесет от новите тежкобронирани пехотни танкове на Чърчил. След пет часа победените нападатели се оттеглили, претърпявайки най-тежките жертви и поражения от всички атаки, предприети някога от Съюзниците през Втората световна война.

От 5000 души, предприели рейда, 2700 били убити, ранени или пленени. Тъй като само 4000 от нападателите успели да акостират на брега, това означавало, че жертвите били шестдесет процента от общото количество. Ситуацията била по-лоша от тази през първия ден при Сома през 1916 г. Немските защитници били удивени от безразсъдството на своите нападатели. Един немски критик написал: „Тяхната безразсъдна офанзива се подигра с всички правила на военните стратегия, дело и логика.“ Затова много митове и мистерии обграждали военната афера в Диеп.

За някои канадски националисти рейдът в Диеп се превърнал в определящ мит за национално достойнство, в който се говорело как смелите канадски войници били предадени от коравосърдечните и некадърни британски генерали. За британското общество Диеп бил жертвен политически жест към Сталин, с който Британската империя му показвала, че се опитва да освободи напрежението, надвиснало над Съветския съюз, откривайки втори фронт на бойни действия. Но за конспиративните теоретици-професионалисти Диеп бил представен като хитър британски заговор, чрез който да демонстрират на американските плановици във Вашингтон, които били още новобранци в европейската война, че една преждевременна атака през Канала щяла да се превърне в кървав провал.

Всички гореизложени твърдения съдържали в себе си частица истина, но нито едно от тях не посочвало цялата история. Но от една важна гледна точка рейдът в Диеп бил уникален, защото бил единственото по рода си масирано нападение, предприето от имперските военни сили без официалното разрешение на обединените началник-щабове на Съюзническите сили. Точно в това отношение е залегнала мистерията в митовете за рейда в Диеп.

По-обстойното проучване на доказателствата обаче разкрива, че рейдът в Диеп не бил нищо друго освен неофициално нападение, заобиколило официалния ред от необходими команди, преди да бъде предприето. Атаката в Диеп била проведена, без да се вземат предвид необходимите средства и ресурси за нея, без да бъде извършено достатъчно разузнаване на немската отбрана преди това, и накрая тази атака не била подкрепена от британското командване, често държано в неведение или просто пренебрегвано. Но най-лошото било, че хората, планирали атаката, нарочно предпочели да не уведомяват официалните разузнавателни организации за нападението, защото били обезпокоени да не им попречат на изпълнението й, ако плановете не отговаряли на разузнавателните изисквания. В резултат се получила една катастрофална разузнавателна грешка.

Изглежда странен фактът, че един командир можел да си помисли да предприеме нещо като частна атака срещу крепостта Европа, такава, каквато я бил създал Вермахта. Но не по-малко странни били характерът, амбицията и досието на човека, отговорен за операцията в Диеп, т.е. Маунтбатън. В края на 1941 г. капитан лорд Луис Маунтбатън бил повишен в длъжност от капитан на кораб в Кралската флота като началник на „комбинираните операции“ със седалище до фелдмаршал Алън Брук, при началник-щабовете. До март 1942 г. Маунтбатън бил повишен с три степени, за да се превърне в най-младия вицеадмирал в британската военноморска история.

Основните заявки за слава на Маунтбатън били три. Той доказал, че бил енергичен капитан на разрушители: трите му последни кораба били потопени при командване в условия, които хулителите му определяли като явно доказателство за неговата некадърност и неопитност. На второ място, той бил голям майстор в организирането на личните си публични взаимоотношения, като си давал вид на млад, енергичен и героичен командир, напълно способен да воюва с немците и да разсее мрачната обстановка от уморителните британски поражения. И накрая Маунтбатън бил последователен в действията си, независимо от същността им. Братовчед на краля, довереник на премиер-министъра, личен приятел на Ноел Кауърд и способен без усилия да събере на едно място влиятелни и силни приятели както от Холивуд, така и от британските висши среди, Маунтбатън бил човекът-мечта за организирането на публични прояви и отношения в мрачната заради войната Англия в началото на 1942 г. Дори се дочули слухове в консервативните политически среди, че той щял да бъде издигнат до поста началник-щаб.

Старателно подхранваната и доразвивана по-късно легенда от Маунтбатън криела в себе си безскрупулност и амбиция, които често съпровождали великите мъже по пътя им към успеха. Той не бил склонен да мами при военноморските учения, за да печели предимство пред своите офицери-побратими, затова нарочно фалшифицирал военните резултати след войната, когато почувствал, че неговият култивиран исторически имидж бил в опасност. Изказано с няколко пестеливи думи дори от официалния му биограф, Маунтбатън избрал „да напише отново историята, като междувременно всячески пренебрегне фактите“.

Суетността на Маунтбатън не познавала граници. В разгара на военните действия, при неговите най-големи отговорности, той можел да бъде видян как позира за плакат на филма „Където ние служим“, пропагандно изучаване на житието на светците, основано на неговия собствен опит, където ролята на енергичния капитан на разрушителите била изпълнена от неговия приятел Ноел Кауърд. Маунтбатън всъщност написал на Кауърд след рейда в Диеп следното: „Писмото ти ме настигна в най-заетия ми ден!… но имайки предвид съдържанието му… толкова е належащо, че аз реших да му обърна специално внимание, преди да пристъпя към ангажиментите си.“ Един нормален командир по това време щял да посещава ранените и умиращите, както и да изслушва оцелелите.

Бийвърбрук бил предупреден по време на войната — „Не вярвай на Маунтбатън и неговите обществени възможности“, имайки предвид, че тъмната и съмнителна страна на Маунтбатън нямало да позволи никаква атака срещу внимателно изгражданата му репутация и имидж. Независимо че Бийвърбрук бил предупреден, младият, безпринципен, безсъдържателен и амбициозен аристократ получил място във висшия военен съвет на острова, заедно с необходимите ресурси и власт, за да атакува окупираните от немците брегове в Европа. Характерът на Маунтбатън обединявал в себе си вече новопридобитата власт и амбицията, и тази комбинация щяла да доведе до катастрофални последствия.

Корените на атаката в Диеп от 1942 г. биха могли да бъдат открити двадесет и четири години по-рано при атаката срещу Зийбруг в деня на Свети Джордж през 1918 г. Под ръководството на адмирал Роджър Кейс от Дувърския патрул, атакуващата сила от военни кораби, подводници и войници нападнала участъка с немските подводници на белгийския бряг, в опита си да блокира достъпа на параходите на кайзера до морето. Рейдът бил частично успешен и независимо от тежките жертви допринесъл за повдигането на бойния дух на британците. Рейдът в Зийбруг, създал представата за брилянтен военен успех, предизвикал сериозни поражения на ниска цена.

До 1940 г. Кейс, този път като началник на комбинираните операции, пак бил за провеждането на атака срещу победоносните немци около бреговете на Европа, надявайки се да се повтори успехът от 1918 г. Защо британците почувствали необходимостта за нападение срещу защитените европейски брегове е въпрос, който не е бил задаван често. Особено като се има предвид, че немците никога не почувствали нуждата да предприемат подобна офанзива срещу британските брегове. През 1940 г. британският премиер Чърчил решил, че макар британските военни сили да са изгонени от континента, офанзивата не трябвало да се прекратява, и то не само за да нанася поражения, но и да бъде като надежда за страдащите населения на окупирана Европа, които през 1941 г. вече се отказали да вярват в освобождението си. Отделно от бомбените атаки тази офанзива била единственото възможно средство тогава.

Комбинираните операции били любопитно военно формирование. То било най-вече експериментална служба от координиращ и планиращ персонал, основана върху военния опит до момента и предназначена да съчетава военните начинания, които трите въоръжени служби щели да предприемат срещу врага. Когато Маунтбатън поел поста в края на 1941 г. под директните инструкции на Уинстън Чърчил, задачите му по неговите собствени думи се състояли в това да продължи офанзивите, започнати толкова прекрасно от Кейс, да държи бойния дух под пара… На второ място, да подготви нападение срещу Европа, „без което ние никога няма да приключим войната“. Маунтбатън освен това твърдял, че Чърчил казал: „Искам да превърнеш бреговете на Англия от бастион на отбраната в отправни точки за нападение.“

Това било опиянителна материя за новоназначения четиридесет и една годишен морски капитан, чието последващо командване щяло да се прехвърли на един от самолетоносачите на Кралската флота. Но Чърчил имал предвид друг скрит политически план, спирайки се на енергичния Маунтбатън, който да поеме такава високоотговорна задача: премиерът искал да покаже агресивния британски дух на новопристигналите във войната американци, скептично настроени към бойните способности на съюзниците си. След унижението в Норвегия, Франция, Дюнкерк, Гърция, Крит, Малая и Сингапур, и след победите на Ромел в Северна Африка, чиято кулминация била отстъплението в Тобрук през юни 1942 г., американците имали основания да се съмняват и да са скептично настроени по отношение способността на британската армия да се бори. Дори Чърчил не можел да разбере защо армията продължавала да се предава, заявявайки печално не един път: „Защо нашите войници не искат да се бият?“

Изборът на Чърчил бил правилният. Съзнавайки ефекта от чара на Маунтбатън, добрия външен вид и прекрасно изградения му имидж, направил добро впечатление дори на американския президент Рузвелт, и по-специално на госпожа Елеонор Рузвелт, хитрият британски премиер осъзнал, че ако някой би могъл да представи най-добре британския висок боен дух между висшите американски политически и военни среди, то това бил Маунтбатън. При посещенията си във Вашингтон новият началник на „комбинираните операции“ спечелил за каузата си всички американци, които срещнал, включително и доайенът на републиканските военни ценности и най-влиятелният войник в Америка, генерал Джордж С. Маршал, който му станал личен приятел. Младият герой приключил рекламната си обществена мисия брилянтно, дори давайки си вид, че ставало въпрос и за съгражданите му, а не само за неговата собствена изгода. Чърчил бил горд от своето протеже. Маунтбатън пък, изглежда, бил наясно с по-широките намерения на Чърчил, хвалейки се пред един приятел: „Уинстън ми каза какво иска да стане и сега зависи от мен да го осъществя.“ Имайки такъв гръб в лицето на Чърчил, щяло да бъде трудно дори и за скромна личност да не бъде въвлечена в заблуда за себе си и в грандомания, но пък и приятелите на Маунтбатън никога не го обвинили в излишна скромност. Използвайки думите на канадските власти в Диеп, професор Браян Лоринг Вила заявил по отношение на Маунтбатън: „За това поведение и завъртане на главата на Маунтбатън Чърчил не бил виновен.“ Но има и случай, където виждали Маунтбатън като жертва на безскрупулния Чърчил, който го манипулирал за постигане на собствените си цели.

Щом Кейс си отишъл, Маунтбатън се постарал да положи отпечатъка си върху комбинираните операции и успял да пожъне добрите резултати от усилията на своя предшественик. Комбинираните операции се радвали на славата на успешните рейдове във Вааго, до Норвегия, първата битка на честта, проведена от парашутен полк, на кражбата на немските радарни секрети от Бруневал в Северна Франция. Дори рейдът в Свети Назарин, проведен на 27 март 1942 г., независимо от високата цена, която заплатили, бил счетен за успех, защото разрушаването на огромния сух док (единствения, който обслужвал немските бойни кораби в Атлантическия океан) разсеял стратегическото напрежение върху британците. Всички тези атаки били плодове от усилията, положени от Кейс и хората му.

Щабът на комбинираните операции, ръководен от Маунтбатън, изготвял нови планове, въз основа на които през 1942 г. да бъде проведена една поредица от мащабни атаки, започваща от временното завладяване на Алдерни, на островите по Канала, и приключваща с лекомислената схема за офанзива срещу щаба на Гестапо в Париж. Част от тази схема била и атаката в Диеп, предвидена за месец юни, под кодовото название „Рутер“. Целите, които трябвало да бъдат постигнати в Диеп, независимо от по-късните претенции, че нападението в Европа било риск или просто блъф, който да обърка немците и френската съпротива, били пределно ясни. Те се изразявали в следното: да се види и установи дали е възможно да се завземе голямо пристанище за определен период от време; да се извлече разузнавателна информация от пленниците, като се вземат документи и оборудване; да се прецени немската реакция относно военната демонстрация на френския бряг.

В допълнение към тези ясни военни цели съществували и други три, които не били толкова ясни и не били широко афиширани. Първата била желанието на военновъздушния щаб да въвлече самолетите на „Луфтвафе“ на запад в една мащабна битка и така да нанесе големи поражения на немските въздушни бази във Франция. Втората се изразявала в чисто политически аспект, а именно да покажат на Съветския съюз, че Англия наистина искала да стъпи на шията на немците. Третата била най-неясната цел и представлявала желанието на канадското правителство да бъде въвлечено още повече във войната.

Първата от горепосочените цели щяла най-твърдо да изиграе ролята на коз в ръцете на Маунтбатън. Макар че Кралската военна флота и армията хитро се въздържали от въвличането на толкова сили в плана „Рутер“, началникът на въздушния щаб, маршал Портал, искал да демонстрира мощта на своята възобновена военновъздушна сила, каквато била тя през 1942 г., и да вкара в действие самолетите на „Луфтвафе“, за да нанесе съкрушително поражение срещу немците. Един голям самолет-изтребител щял да профучи в обсега на южните британски въздушни постове и щял да „прочисти пътя за самолетите на «Луфтвафе»“. Затова кралските военновъздушни сили се превърнали в охотни поддръжници на плана, докато персоналът на другите две военни сили го приемали равнодушно.

Политическите трудности, които срещнал Чърчил през пролетта и лятото на 1942 г., били до голяма степен от подкрепата му на плана „Рутер“ и в частност на предвидените действия на комбинираните операции. Всяка британска победа на запад щяла да бъде важен залог в сложното маневриране в отношенията, което изникнало на дневен ред между Съюзниците. Нуждата от решителни действия станала още по-остра след речта на Сталин през февруари 1942 г., в която той направил уклончивото предложение да дискутира отделно с Хитлер условията по едно евентуално примирие. Информираното веднага за речта британско външно министерство я преценило като опит на Сталин да договаря примирие с Хитлер или да накара Англия да разсее напрежението върху руснаците. При всички случаи Съветският съюз трябвало да бъде убеден в решителността на Англия да воюва. Една солидна атака на запад можела да бъде такова доказателство, независимо от изхода.

Понеже лятото било изпълнено с изморителни поражения в пустинята, а тътенът на политическото недоволство отеквал в ушите му, Чърчил станал още по-неспокоен и чувствал отчаяна нужда от успех — какъвто и да е успех. С падането на Тобрук на 21 юни 1942 г. политическият вулкан в Уестминстър и Уайтхол изригнал с пълна сила, понеже мърморенето срещу военното командване в Англия по време на войната излязло на повърхността. Пороят от критики в политиката и пресата се разраствал все повече и засипвал Чърчил и администрацията му. Бил издигнат вот на недоверие за правителството на Чърчил в Камарата на общините и независимо че изходът от гласуването изглеждал нагласена работа, Чърчил бил жестоко потресен. Той признал по-късно, че „единственото нещо, от което се страхувал най-много, бил крясъкът на Камарата на общините“.

Чърчил спешно се нуждаел от успех, за да оцелее, и той го знаел превъзходно. В момента разполагал със скептично настроени спрямо битката парламент и Уайтхол, с немците и стратегическите им съюзници, и накрая със Сталин и Рузвелт. Предпазливите и прагматични началник-щабове осуетили повечето от неговите военни авантюри, считайки ги за преждевременни. Чърчил, политикът, загрижен да поддържа мнението на тълпата за важността на демокрацията в политиката, се нуждаел от няколко бързи победи. Само бомбеният военен департамент, командван от заядливия Харис, и комбинираните операции, командвани от енергичния Луис Маунтбатън, споделяли мнението на Чърчил за провеждането на военни действия срещу врага през лятото на 1942 г.

Третата точка от плана за провеждането на операцията „Рутер“ била да бъдат постигнати най-значителните от човешка гледна точка резултати, но била най-трудна за изпълнение от останалите цели на атаката. Тя се състояла в желанието на канадската армейска сила, след като стояла в бездействие две години и половина, да се намеси активно във военните действия. След избухването на войната канадският премиер Макензи Кинг следвал политически стабилна и логична, но нетрайна политика. Той дал широка публичност за дейната подкрепа на Канада за войната, но всъщност не въвлякъл войските си в бойните действия. Но имайки предвид грубата агресивност на канадците и известния им боен дух, тази политика на ненамеса в бойните действия не можела да продължи вечно. Въпреки че хиляди канадци се събирали под знамето, Макензи Кинг бил наясно, че записването в бойните военноморски редици, особено във френскоговореща Канада, било рецепта за политически проблеми, и затова той бил длъжен лично да се увери, че канадците нямало да бъдат изложени на предните фронтови линии или поне шансовете им за битка да бъдат сведени до минимум.

Политическите противоречия, наследствени в канадската военна политика, принуждавали канадските политици да се завръщат обратно вкъщи в Отава. Създавайки голяма, добре обучена и добре въоръжена армия, която по-късно била изпратена в Съсекс, Англия, за да се подготви за битката, канадските политици установили, че тяхната военна машина си била изградила своя собствена движеща сила. Висшите командващи канадската войска в Англия, Макнатън, Крерар и Робъртс, след двугодишно обучение под собствена команда, вече настоявали активно да вземат участие в битката, дори и заради това да дадат възможност на войниците, на които им било скучно, нещо да правят. Както можело да се очаква, скуката прераснала в липса на дисциплина и канадците започнали да крадат, да се напиват, да се бият, да прибягват до сексуални насилия, което било в реда на нещата при една такава солидна група от млади мъже, събрани заедно, далече от къщи, които нямали какво да правят, а наоколо се скитали много млади, самотни жени.

Напразно канадският апарат за връзки с обществеността твърдял, че престъпленията на канадските войници не били повече от тези, извършвани от войниците от други националности. Нарастващото недоволство между вбесените граждани на Съсекс се изразило в това 3238 канадски войници да бъдат съдени по бързата процедура до август 1942 г. До 1942 г. канадците в Англия били най-упражнявалата се, но най-необучена армия във войната. Канадците и командирите им искали да се бият, когато генерал-лейтенант Хари Крерар, командващ 1-ви канадски корпус, бил извикан в щаба на Монтгомъри, на 27 април 1942 г. и запитан дали канадските войници биха искали да вземат участие в една огромна атака на френския бряг, отговорът му бил: „Не се и съмнявай!“

На 13 май 1942 г. началник-щабовете одобрили операцията „Рутер“. Както изглеждало, планът разчитал главно на фронталната атака покрай крайбрежния град Диеп, подкрепена от допълнителни флангови атаки, извършвани от отделни отряди, които да отблъснат бреговите батареи. Те пък щели да възпрепятстват приближаването към брега. Междувременно във въздуха щели да излетят хиляди самолети на военновъздушните сили, които трябвало да завземат контрола над въздушното пространство, за да изградят чадър на военновъздушно превъзходство. Тогава флотата трябвало да бомбардира града. „Рутер“ всъщност не бил добър план. Във финалната си фаза той бил значително отслабен, защото флотата отказала да предостави достатъчно бойни кораби за огнево подкрепление, а Кралските военновъздушни сили свели мащаба на здравата си бомбардировка срещу Диеп до няколко поредици от бомбардировки, които щели да бъдат извършени от самолети-изтребители и няколко обстрелващи атаки, за да се избегнат жертвите между френските цивилни граждани. Канадската втора дивизия щяла да предвожда нападението и щяла да плени немските радарни станции и летищата в Аркес, три мили навътре в града.

На 5 и 6 юли канадските войски се качили на своите кораби, подготвени за атаката, но щом времето започнало да се разваля, те получили заповед да заковат с летви шлюзовете и да изкарат бурята, изчаквайки благоприятни климатични условия на котва. Докато войските страдали от морска болест в своите малки десантни кораби, два немски бомбардировача се появили над пристанищата, където било съсредоточено голямо количество десантни войски, над един от островите Виг, и бомбардирали флотилията, без да постигнат значителни резултати. Понеже бурята не стихвала, на 7 юли операцията била отменена и войските слезли на брега, за да наводнят местните кръчми и барове на Южна Англия, разказвайки истории за рейда в Диеп, който всъщност не се състоял, и за ужаса, преживян по време на бурята на малките кораби. Всички загрижени относно плана за Диеп, счели, че той бил безнадеждно компрометиран и вече нямало да бъде споменат.

Добре, че станало така. Нито армейският командир Монтгомъри, нито военноморският командир в Портсмут, адмирал Уилям Джеймс, вярвали в плана и смятали, че бил изпълним. Колкото повече планът „Рутер“ набирал сила, толкова по-притеснени ставали те. Понеже бил армейски командир, Монтгомъри бил много притеснен относно идеята за фронтална пехотна атака, още повече, че тя трябвало да бъде извършена без необходимата бомбардировка от Кралските военновъздушни сили, които да смекчат съпротивата, защото бомбеният отдел не можел да го подсигури. Бърнард Лоу Монтгомъри, участник в Първата световна война, знаел доста за фронталните атаки без необходимото огнево подкрепление.

Командирът на Кралската флота в Портсмут и адмиралът, командващ земноводните военни сили, пък добре си спомняли съдбата на разрушителите „Принцът на Уелс“ и „Отпор“, застигнала ги само преди шест месеца в Малая. Те не възнамерявали да рискуват в битката бойни кораби, изпращайки ги на пет мили от вражеския бряг, без да са сигурни, че самолетите-бомбардировачи ги прикриват напълно. Министърът на флотата, адмирал Дъдли Паунд, се съгласил с тези условия от все сърце. Професионалната военна гледна точка била, че атаката в Диеп, ако бъдела извършена според плана „Рутер“, била некадърно замислена, липсвало й огнево подкрепление и била некоординирана. След като вече била отменена, всички можели спокойно да си отдъхнат.

Това, което последвало отменянето на плана „Рутер“, било началото на мистерията в Диеп. Кипейки от гняв заради отменянето на така дълго лелеяния проект, който щял да заздрави командващата му позиция в очите на публичното пространство, Маунтбатън решил да действа на своя глава. На 8 и 11 юли той свикал две съвещания на основния персонал, който взел участие в оригинално планираната операция в Диеп, и го помолил за подкрепа, за да подготвят отново рейда.

Понеже второто заседание било проведено на 11 юли, няколко от последователите на Маунтбатън били помолени да останат, след като главните критици на новата схема напуснели залата. Никой не може ясно да обясни какво е въодушевило закритата среща, която последвала, но оттогава Маунтбатън и неговият главен щабен офицер, капитан Джон Хюз-Халет, били изцяло посветени на операцията, която щяла да замести отменения план „Рутер“. Тя била наречена „Джубили“, а целта отново била Диеп.

Всяка по-мащабна атака срещу континентална Европа трябвало да бъде одобрена от началник-щабовете. Обаче това, което последвало, било една от най-забележителните истории, случили се през Втората световна война: командирът на комбинираните операции, протежето на премиера и любимецът на медиите, лорд Луис Маунтбатън, решил да заблуди началник-щабовете на Британските комбинирани операции, Британските разузнавателни координационни служби, другите въоръжени служби и повечето от своите щабни офицери. Маунтбатън решил пак да предприеме отхвърлената атака срещу Диеп, наричайки я с друго име и без официалното разрешение за нейното провеждане. Той признал към края на живота си в едно интервю, излъчено в телевизията на BBC през 1972 г.: „Аз взех необикновено и по-скоро самонадеяно решение, което се състоеше в това отново да начертаем и изпълним операцията срещу Диеп.“

Дори капитан Хюз-Халет, най-близкият съратник на Маунтбатън, напълно отдаден на каузата за нова атака срещу Диеп, бил загрижен за липсата на одобрение от най-висшите етажи на властта в Англия. Той посочил, че като главен щабен офицер в департамента на комбинираните операции се нуждаел от цитирането на официално разрешение дори и само в документите, придружаващи плана или в официалните реквизиции. Затова на 17 юли началникът на комбинираните операции официално уведомил началник-щабовете и помолил отговорната за тази цел координираща комисия да вземе решение, чрез което да бъде включено в протокола за следващата им среща обсъждането на следната точка: „Командирът на комбинираните операции е насочен да предприеме една спешна военна операция, която да замени плана «Рутер», използвайки същите военни сили.“ На което началник-щабовете решително се възпротивили и точката не била вписана в протокола.

Маунтбатън започнал да става все по-отчаян. Той имал още една среща с началник-щабовете на 25 и 26 юли, на която ги помолил за официално позволение да предприеме широкомащабни рейдове, но без да уточнява всеки път целите и мишените си. Вече ревнив и завистлив от бързото израстване в службата и привилегирования достъп на Маунтбатън до висшите кръгове на властта, началник-щабът не се съгласил да даде такова позволение. На 27 юли било взето решение, което съвсем леко разширявало пълномощията на Маунтбатън да извършва планиране на военни операции, но всъщност било взето по-важното решение, чрез което Комбинираните операции, преди да предприемат военни действия, трябвало да искат позволение от началник-щабовете.

Това обаче било достатъчно за Маунтбатън. Въодушевен, че получил шанса си и в належаща нужда да предприеме нещо незабавно, той отправил директни заповеди към Хюз-Халет и няколко от офицерите, които се ползвали с доверието му, да продължат с подготовката на плана. Никой не знае какво е казал на Хюз-Халет, но няма никакво съмнение, че то въвело Хюз-Халет в заблуждение за новото положение на нещата. Може би Маунтбатън му е заявил, че е получил необходимите правомощия от началник-щабовете за плана „Джубили“, с официалното позволение от решението, взето на 27 юли, което разширявало само правомощията му да изготвя и съставя планове за военните операции. Хюз-Халет вярвал в това, което Маунтбатън му казвал. Всеки главен щабен офицер би повярвал на своя началник.

На 28 юли били издадени заповеди към специално подбрани щабни офицери, че планът „Рутер“ пак бил в сила, ползващ се с официалната подкрепа на началник-щабовете, но вече под кодовото име „Джубили“. Новите оперативни заповеди били издадени към атакуващите щабове на 31 юли и цялото безумие по планирането на отменената операция започнало отново. На 12 август началник-щабовете отбелязали, че Маунтбатън можел, по принцип, да предприеме военна операция, заместваща изоставения план „Рутер“. Диеп не бил нито споменат, нито дискутиран.

До края на дните си Маунтбатън използвал тези размити директиви от началник-щабовете, чрез които създавал впечатлението, че получил от тях официално позволение за втория си рейд в Диеп. Интересно е, че нито колегите му от началник-щабовете, нито документите от Кабинета, потвърждавали претенциите му по време и след края на войната. Дори Чърчил срещал трудности, спомняйки си решенията за рейда в Диеп, когато пишел своята история за войната, „Движещата сила на съдбата“, публикувана през 1950 г. Накрая, разстроен, той приел за достоверен разказа на Маунтбатън и поел отговорността за Диеп върху себе си. Но ние знаем от кореспонденцията му, че Чърчил направил това признание, защото нито той, нито някой от приближените му открили документи, които да доказват обратното.

Всъщност не съществувало официално позволение да бъде предприета отново операцията за втора атака срещу Диеп, което Маунтбатън знаел прекрасно. Той заобиколил проблема с войските, като казал на канадските командири да задържат новите подробности, получени за операцията, само за себе си „в интерес на сигурността“. Ограниченият брой щабни офицери започнали да съставят план по изпълнението на „Джубили“ в пълна секретност. Но не всеки бил информиран. Под прикритието на думата „сигурност“ някои от ключовите офицери били държани „на тъмно“ относно плана. Адмирал Байли-Грохман, който не бил склонен към сътрудничество, бил изключен от плана, а неговото място Маунтбатън предложил на капитан Хюз-Халет. Армейският щаб в генералната щабквартира на Монтгомъри бил пренебрегнат, понеже Маунтбатън вече директно контактувал с командването на канадската армейска група. Най-опасно се оказало обстоятелството, че нито началник-щабът на Маунтбатън, нито главният офицер-разузнавач за свръзка и неговият заместник, генерал-майор Хейдън, били информирани, че операцията в Диеп щяла да бъде предприета отново. Затова било учудващо обстоятелството как Маунтбатън се надявал да се измъкне от тази каша. Може би той залагал на факта, че изходът щял да се превърне в огромен успех за британците и на истината, че „победителите не ги съдят“.

Реалната опасност за новата операция на Маунтбатън се кореняла в разузнаването. Логистичното управление и администрацията винаги щели да разобличат играта. Изискванията на разузнаването щели да поставят мишената на открито, но все пак Маунтбатън се нуждаел от претекст, за да поиска карти, планове, снимки и информация за Диеп. Всъщност той имал две заплахи за сигурността си: освен че трябвало да запази подготовката на новата операция в Диеп в тайна от немците, трябвало да я пази в тайна и от британските началник-щабове. Мащабът на заблудата спирал дъха. Но все пак Маунтбатън продължавал да се нуждае от разузнаване, от разузнавателни материали, за да предприеме нападение срещу защитените пристанища в окупирана Европа.

През годините Англия показала значително умение в управлението на разузнаването. Учейки се от грешките си, британците прецизирали главния принцип от 1941 г., т.е. всички операции трябвало да бъдат докладвани и надлежно отбелязвани в Борда на вътрешната служба за сигурност. Целта зад този типично бюрократичен принцип, била проста, но важна, а именно: Бордът на вътрешната служба за сигурност бил предпоставката да не се предприемат некоординирани операции за заблуда. Само той координирал дейността на Лондонската контролираща секция, която създала секретния план за заблуда, предприет от британците. Той е описан във втора глава. Бордът на вътрешната служба за сигурност бил отговорен и за сигурността на операциите. Само Бордът на вътрешната служба за сигурност знаел какви лъжи и какви истински данни изтичали към немците чрез няколкото контраразузнавателни и заблуждаващи операции. Само той можел да прецени общия риск за сигурността във всяка операция.

Маунтбатън нарочно не информирал Борда на вътрешната служба за сигурност за плана „Джубили“. Официалната история „Британското разузнаване през Втората световна война“ ясно описва пропуска. Маунтбатън не само не помолил за подкрепа от по-големите разузнавателни служби, като Секретната разузнавателна служба, но се придържал и разчитал на съществуващото разузнавателно досие, останало от плана „Рутер“. Той обновил основните разузнавателни информации със специално създадени за целта („Ad hoc“) разузнавателни задачи на ниско ниво, изразяващи се в осъществяването на въздушни разузнавателни снимки и създаването на сигналноразузнавателни отдели, които да изпълняват разузнавателните задания от щаба на комбинираните операции, без да задават въпроси.

Опасностите от това незачитане на разузнаването били сериозни. На първо място, Маунтбатън рискувал да не получи най-добрата информация за своите войски, които щели да акостират на брега. На второ място, той не можел да бъде сигурен дали немците знаят, че щял да предприеме подобна операция. Диеп, тогава била компрометирана мишена. 6000 войници говорели за отменения план „Рутер“ от 7 юли. И защо да не го правят? Тази операция била вече в историята. Всеки риск за реалната безопасност на рейда в Диеп безвъзвратно отминал. За да задълбочи още проблема, Лондонската контролираща секция започнала да подава подбрани късчета информация за стария рейд в Диеп на немския разузнавателен щаб. Сега, когато планът „Рутер“ бил отменен, не съществували никакви ограничения да захранват с наистина пикантни новини врага, за да увеличат доверието на Абвера в двойните разузнавателни агенти, лоялни към британската разузнавателна служба МИ-5.

Британската двойна операция, при която използвали двойните агенти на МИ-5 да изпращат фалшиви сигнали на своите немски началници, получили своя ден на големи събития през лятото на 1942 г. В резултат немската разузнавателна служба получила четири специфични предупреждения за атаката в Диеп от фалшивите си агенти, на които вярвали в Англия. Немците всъщност знаели, че някои спекулирали с информацията за предприемането на втора военна операция в Диеп, която била операция за нарочна заблуда, извършвана от двойните фалшиви разузнавателни агенти на Абвера, работещи и за МИ-5. Това обяснявало нещата. Но по-достоверното обяснение било, че Бордът на вътрешната служба за сигурност дал зелена светлина за изтичането на излишната секретна информация към Абвера, след като планът „Рутер“ бил отменен. Единственият проблем бил, че информацията не била излишна. Диеп наистина щял да бъде атакуван, но Маунтбатън решил да не уведомява Борда на вътрешната служба за сигурност за това. Рисковете, пред които щели да се изправят силите на Маунтбатън, били ужасяващи.

При един от тези обрати на съдбата, които се случват на война, немските разузнавателни служби не уведомили за предстоящата атака местните войски на територията на Диеп. Макар че се получили конкретни съобщения на 17 и 18 август 1942 г. на френските брегове и макар че и Хитлер, и немският главнокомандващ Рундщет предупреждавали, че може да бъдат предприети рейдове срещу френските брегове, няма доказателства, че немските разузнавателни служби информирали за предстояща атака в Диеп местните войски. Няма доказателство, че немците получили допълнителни подкрепления или че очаквали канадците. Нито Маунтбатън, нито канадският разузнавателен щаб обаче можели да знаят.

Разузнавателните изисквания за операция „Джубили“ били недвусмислени. За да се атакува защитен бряг, оперативният щаб се нуждаел от четири вида информация, т.е., топографията на бойното поле; силата на врага, неговото разположение и концентрация в района; вражеските оръжия, тяхното местоположение и възможности; и познаване на вражеските планове.

Нито един от четирите вида информация не изглеждал труден за придобиване, но за получаването им било необходимо изграждането на цял пантеон от разузнавателни източници и агенции. Например разпределението на бреговите наклони било описано във военните книги, но в случай че придойдел приливът, подводните плувци пак трябвало да проверят района, и то в деня на атаката, за да избегнат всякакви изненади. Информацията за силата на врага, разпределението на неговите войски и бойния им дух можела да се събере чрез фотографско разузнаване, докладите на разузнавателните агенти, събраната строго секретна информация и дори чрез открити източници. Откривайки, че вражеското оръжие и запаси на склад били по-стабилни, щом фотографското разузнаване открило местоположението им, то вече на помощ можела да дойде само информацията от местните разузнавателни агенти, откраднатата информация или събраната строго секретна информация, за да разкрият детайлите, които убягвали от снимките. И накрая познанието на вражеските позиции можело да дойде само от пленени и откраднати документи и допълнителна строго секретна информация.

От всичко дотук става ясно, че била необходима цялата разузнавателна британска сила, за да бъде проведена успешно такава мащабна операция, като тази срещу Диеп. Разузнавателната британска сила можела да отговори подробно на всички поставени въпроси. Но ако Маунтбатън помолел за помощ британското разузнаване, той бил наясно, че то щяло да информира незабавно за целите му британския кабинет, който пък щял да информира началник-щабовете за новата операция в Диеп и те можели да я спрат. Така че, прескачайки началник-щабовете, Маунтбатън трябвало да прескочи и британската разузнавателна служба.

Пренебрегвайки разузнавателната общност, той поемал риска да държи „на тъмно“ своите войски, без да им предоставя достъп до важната за тях информация. Пропускът да бъдат използвани достъпните разузнавателни източници, щял да предизвика ненужни жертви. В случая могат да бъдат представени два прости, но смъртоносни примера: първо, брегът в Диеп бил стръмен и много каменист за танковете; второ, в пещерите по двата фланга на фронта, били позиционирани артилерийски оръжия, умело покрити, които не се виждали от брега. Пропускът да бъдат отбелязани тези капани, щял да погуби много канадци в деня на атаката. Всъщност и двата капана можели лесно да бъдат открити от смесената разузнавателна комисия и наличните доклади, ако знаели какво предстояло. Но Маунтбатън не рискувал да ги моли за помощ в тази ситуация.

Повечето от другите разузнавателни грешки за атаката в Диеп били направо смешни. Разузнавателният щаб на департамента на комбинираните операции (съвместно с военното разузнаване) идентифицирали военното формирование на Вермахта, което отбранявало Диеп, като 110-та немска дивизия. Това определение щяло да поласкае потящите се офицери от 110-та дивизия, ако било истина. Но войниците от 110-та дивизия в този момент се бъхтели на уморителен поход през територията на Русия, на две хиляди мили от Диеп, насочвайки се на изток, за да преследват бягащите през безкрайната степ руснаци.

Всъщност военното формирование, което защитавало Диеп, бил 571-ви пехотен полк от 302-ра дивизия, чиито войници в момента дегустирали вкуса на френското вино и се радвали на френските жени. Това военно формирование било съставено главно от поляци и етнически немци на средна възраст, които били снабдени и въоръжени с разнородна смесица от коне, мотоциклети, пленени френски и чешки оръжия. Понеже имало голяма липса на оръжия, амуниции и необходимо обучение, както и на обучен персонал, командващият 302-ра дивизия решил да концентрира основната си бойна сила на мястото, което било най-застрашено от вражеско нападение, т.е. покрития с морски чакъл бряг на Диеп. Също така той наредил да не бъдат държани оръдията в оборудваните за тази цел места, понеже имало опасност да се установи местоположението им от въздуха и да бъдат унищожени от въздушни бомби. Тактическото въздушно разузнаване на департамента на комбинираните операции не можело да проникне вътре в пещерите на скалите в Диеп, понеже те прелитали ниско над брега. Мъдростта на простия, но практичен дивизионен план на отбрана, организиран от генерал-майор Конрад Хаас, излязла наяве, когато фланговата покриваща стрелба от неговите маскирани оръжейни позиции и единствения танк, който притежавал, издигнали твърда и плътна стена към морето, унищожавайки мъже и машини, които се мъчели да се изкачат по стръмния бряг на Диеп.

Ако Маунтбатън пренебрегнал британската разузнавателна служба и разузнавателната служба на Франция в операцията си, то неговият щаб се опитал да намеси в нея разузнавателни елементи поне на тактическо ниво, ако нямал възможност да разполага с разузнавателни елементи на стратегическо ниво. Това било в резултат от опита, придобит при рейда в Свети Назарин през пролетта. Ако командващият щаб можел да установи вражеските реакции в хода на битката, това щяло да позволи на комбинираните операции да предприемат конкретните контрадействия в съответствие с тези на врага. Това била правилна тактическа политика и тя проработила доста добре при битката в Свети Назарин. По ирония на съдбата обаче в Диеп щабът на комбинираните операции бил така засипан със секретна тактическа информация, че не бил в състояние да предаде навреме никаква разузнавателна информация на въздушния командир по време на битката. Но намерението било логично.

Понеже денят на атаката наближавал, се появили притеснения относно перспективите за успех на плана „Джубили“ и безопасността на операцията. Сигурността станала основна грижа, защото щом била отменена първата атака, то втората се обезсмисляла, но ужасът, който се появил от страха да не бъде компрометирана тя отново и поради факта, че били изгубени строго секретни документи, извели на преден план нуждата да се затвърди сигурността на операцията, която да се пази в тайна поне от Британската разузнавателна служба. Дори ентусиазираните канадци имали съмнения. Генерал-майор Робъртс, дивизионният командир, бил разтревожен за плана, но бил баламосан от убедителните уверения на Маунтбатън и щаба му в комбинираните операции. Освен това, мислел си Робъртс, те били опитни офицери, той не. Но повечето от канадците споделяли безпокойството му.

Капитан Остин Стантън, адютант на атакуващата танкова част от Калгарските танкове, също бил притеснен: „По мое мнение нямаше никаква надежда за сигурност и безопасност.“ Той бил така песимистично настроен, че облякъл нови бойни дрехи в деня на битката, в случай че попаднел в плен, ядосвайки командващите офицери. Заедно с останалата част от бойната сила на операция „Джубили“, танковете били натоварени на един от новите сто деветдесет и пет футови кораби в Нюхевън през нощта на 18 август, наблюдавани от мълчалива тълпа цивилни граждани. „Докато чакахме на опашка, за да влезем в доковете, — забелязал Стантън, — всичко наоколо беше тихо и застрашително.“ Заедно с останалите 237 кораба и 4963 нападатели разтревоженият адютант от канадската танкова сила тръгнал за битката със своя кораб.

Атаката започнала погрешно още отначало. Немската флота разполагала с редовни крайбрежни рейсове, които се опитвали да избегнат малките търговски кораби край френския бряг. Този факт бил известен на морските радарни групи в Дувър и Портсмут, както им били известни и рутинните немски конвои. Било проведено по-подробно разузнаване на по-високо ниво върху програмата с конвоите, за да бъде избегната друга ситуация, подобна на тази с апаратите „Енигма“ и проникваща в кодовете операция. Никой от разузнавателния щаб на Маунтбатън не попитал за подробности относно немското придвижване по Канала през нощта на 18 срещу 19 август. Ако го направели, щели да разкрият плановете си за операция „Джубили“ пред Британската разузнавателна служба, както и пред началник-щабовете.

Резултатът бил неизбежен. Призори на 19 август, когато британският конвой се събирал на скалите на Белвил и Берневал, източно от Диеп, ескортът му се натъкнал по погрешка в тъмното на немски брегови конвой. Независимо от ясните радарни сигнали, изпратени от Англия сутринта и получени от капитана на бойния кораб на Великобритания „Калпе“, съдържащи информация за местоположението на немските патрулиращи конвои, съобщението не било предадено на източните флангови морски ескорти. Затова комбинираните операции започнали атаката погрешно още отначало.

За първи път атакуващите от плана „Джубили“ узнали за наличието на немски патрулиращи конвои, когато във въздуха избухнал снаряд, а в студената светлина немците открили огън, изваждайки от строя уязвимия оръдеен кораб №5, който трябвало да охранява отблизо източните десантни морски съдове. Започнала огнева стрелба с трасиращи снаряди, летящи във всички посоки, „като на огневи видеоекран“, докато другите военни части от Кралската флота се присъединили, преди останалите без амуниции немци да бъдели отблъснати с цената на огромни жертви. Плановете за операция „Джубили“ излезли наяве. Когато се зазорило, шокираните окупатори на Източната десантна флота се събрали на брега в зловеща тишина. Един от сержантите на 3-ти отряд разказвал: „През биноклите можеше да видиш как проклетите немци ни наблюдаваха, докато окупирахме брега!“

При дневна светлина били предприети няколко атаки. Източно от левия фланг 3-ти отряд, командван от Питър Янг, се покачил върху немската телена мрежа, „която немците имали благоразумието да обърнат с лице към скалите, за да ни бъде по-лесно да се катерим по нея“, повеждайки останалите бойни отряди в успешно нападение срещу спокойните артилерийски батареи на Гьобелс, разположени навътре в града. Към обяд Янг се върнал в Нюхевън, като бойните му дрехи били на парцали, а ръцете му набраздени целите до кръв. На западния фланг във Варенгвил, дисциплинираният 4-ти боен отряд, командван от лорд Ловат, унищожил оръдията на батареята на Хаас в една атака, проведена като по учебник.

Диверсионните атаки на бойните отряди, целящи да извадят от строя немските оръдия, които защитавали фланговете, били успешни само за един ден. В източната периферия на Диеп, в Пуйс, канадският пехотен полк бил покосен, когато войниците му се опитвали да излязат на брега, като двеста двадесет и петима души били убити, а двеста шестдесет и четирима взети в плен. Само тридесет и трима ранени войници оцелели. Западно от Пурвил, Южен саскачевански канадски пехотен полк и Високопланински канадски пехотен полк излезли на брега, без да срещнат трудности по пътя си, но не успели да пресекат река Ски, за да се доберат до Диеп. От 1000 души от двата батальона едва 340 се спасили, 144 били убити, а останалите — изпратени в немските концентрационни лагери.

Понеже и двата носа, покриващи брега, още били в немски ръце, канадският дивизионен командир, генерал Робъртс, трябвало да изостави атаката. Но той бил неопитен и затова оставил дивизионните земноводни сили сами да проведат атаката. Той не можел да види брега, нито фланговите носове, заради димната завеса, която атаката оставила зад себе си. Освен това не можел да се свърже със своите командири, достигнали до брега, заради проблеми с комуникациите. Понеже бил твърдоглав, здравомислещ и съвестен войник, който вярвал, че планът на комбинираните операции бил отличен, Робъртс наредил провеждането на фронтална атака срещу брега, както било предвидено по план.

По някакъв начин, макар и изненадващо Кралската хамилтънска лека пехота и Канадският есекски шотландски полк стигнали до центъра на брега без много жертви. Полетите на самолетите „Хърикейн“ на Кралските военновъздушни сили, придружени от изстрели, разбили немските бранители, оставяйки ги в кратковременна тишина, докато атакуващите сили се събирали покрай морската стена. Веднага щом прегрупирали силите си, канадците тръгнали срещу стената и телената мрежа в отсрещните сгради, но немските защитници ги обстрелвали по пътя им с картечници и минохвъргачки в права линия. По всеки появил се офицер или войник се стреляло от няколкото близки сгради, по крайбрежния булевард, а казиното се превърнало в отбранителна зона с дъги от огън, изстрелвани срещу брега. Атаката изгубила скоростта си, щом канадците открили зони за прикритие, а немците нямали вече движещи се мишени за стрелба.

В този пожар с гръм и трясък изтрополили танковете на Чърчил от Калгарския полк. Под градушката от снаряди и куршуми, която включвала и немските минохвъргачни бомби върху акостиралите кораби, калгарските танкове се събрали на брега и изхвърлили товара си. Независимо от повредите, 27 от общо 29 танка излезли на брега, но само 15 успели да преминат през гладките камъчета, плъзгайки се и пързаляйки се, за да стигнат до бреговата ивица. И си останали там, тъй като немците били построили капани за танкове точно за такъв случай, които целели да не допуснат придвижването на вражески танкове в града. По думите на един канадски войник: „Ние попаднахме в проклетите кръгове, изразходвайки горивото и амунициите си!“

Един от танковете се измъкнал към западния край на брега и стоварил там бесните хамилтънски войници, които веднага атакували казиното, но това била единствената успешна атака на бронираните сили. Ако било проведено достатъчно разузнаване в Диеп, щабът на комбинираните операции щял да знае, че в него имало построени противотанкови стени, които трябвало да предотвратят изхода на танковете от бреговата ивица. Тези стени не били секретни, защото всеки гражданин на Диеп знаел за какво са там. Британското и френското разузнаване също знаели за тези стени, но проблемът бил, че никой не ги попитал за тях. Освен това противотанковите капани не се виждали на въздушните разузнавателни снимки, направени от комбинираните операции. Канадците били предадени заради липсата на разузнавателна информация. Дори в Сома през 1916 г. атакуващите войски знаели повече за вражеските позиции.

Катастрофата се задълбочила около седем сутринта. Напрягайки се отчаяно да подреди логично оскъдните съобщения от брега, генерал Робъртс доловил две ясни информационни бележки: първо, Есекският шотландски полк пресякъл крайбрежния булевард и се движел покрай сградите в Диеп и второ, казиното било паднало. Въз основа на тази информация Робъртс взел единственото решение, което му останало, след като битката вече била в разгара си, т.е., да въвлече в нея и резервите си. Това бил определящ момент за безчувствено упорития Манитобън^[1]. Той спечелил военен кръст и бил ранен като артилерийски офицер през Първата световна война. Животът на войниците му и развитието на кариерата му зависели от предстоящото му решение. Той наредил на подвижните си резерви, френско-канадските стрелци от Монреалския полк и 40-ти боен отряд от Кралската флота да акостират на брега и да подкрепят това, което било считано за успешна акция до момента.

Френско-канадските войници били от различна „порода“. Вдъхновявани от някакъв северноамерикански тип версия на „френската фурия“ и със силна национална гордост, френските канадци били невероятни войници. Когато стрелците навлезли по-близо, срещу малките им кораби се изсипал порой от куршуми и снаряди. Неудържимо френско-канадските войски щурмували брега, навлизайки в дълбоката шест фута вода и „в буря от куршуми“. По думите на един официален доклад, „Монреалският пехотен полк не успял да постигне нищо, освен да добави още повече материал към претърпените вече огромни загуби“. За няколко минути стрелците били обстреляни и разбити на „шокирани и зашеметени малки групи, чиято цел била да оцелеят“. От 600 мъже, които акостирали, само 125 се върнали в Англия същата нощ.

В 8 часа сутринта Робъртс взел предпоследното си решение за деня и наредил на 40-ти боен отряд да акостира на западния край на града в напразен опит да обгради по фланговете немците. Полковник Джоузеф Филипс от Кралската флота опитал да отплува с отряда си от пристанището в Диеп, но бил отблъснат обратно от настойчивата немска съпротива. Филипс лагерувал на открито със своите войници през цялата зима на 1941 срещу 1942 г., „за да сме сигурни, че всички ще сме калени и здрави и ще се справим с всичко“. Не бил мъж, който щял да се откаже от замисленото. Той повел лодките на 40-ти боен отряд към западния край на Диеп.

Когато се появили извън прикритието на димната завеса на 600 ярда от брега, на слънчева светлина, грозната истина блеснала пред полковник Филипс, който бил в първата лодка. Той водел мъжете си към касапницата на брега, покрит с мъртвите тела на канадците, разкъсани от непрестанния огън. Независимо от заповедите си, Филипс водел войските си към нещо като погрома след битката на Леката бригада. Дори когато взел да преценява ситуацията, наблюдаван от своите офицери в командващото звено, срещу тях започнал огневи щурм от малокалибрени оръжия, а после полетели немски снаряди срещу нападащите канадски кораби.

Като проява на храброст и осъзнавайки безполезността акцията да бъде продължена, Филипс се изправил на кърмата на моторната си лодка. Излагайки се на прицел пред вражеските пушки, той нахлузил чифт бели ръкавици и започнал да сигнализира на следващите кораби да не атакуват, а да се връщат обратно под прикритието на димната завеса. Няколко секунди по-късно той бил смъртоносно ранен. По думите на един от офицерите му: „Неговите последни заповеди спасиха живота на над 200 души.“

Всичко приключило. В десет часа и петдесет минути Робъртс дал заповед да се оттеглят. Флотата спасила едва триста души от брега. Разбитите оцелели войници от операцията „Джубили“, накуцвайки, се отправили през Канала към къщи. Огънят постепенно замирал, немците предпазливо започнали да показват главите си навън и тръгнали да помагат на стенещите ранени. Останалите оцелели се предали. Операция „Джубили“ приключила. Крайната цена на операция „Джубили“ била ужасяваща: 1027 души били убити, а 2340 пленени. Останала само канадската гордост и няколкото тежки урока, които научили в битката за нападение срещу Европа. Междувременно Кралските военновъздушни сили също претърпели голямо поражение. Новите самолети „Фоке-Вулф“ 190 се превърнали в разочарование за пилотите на самолетите-изтребители. 105 британски самолета били свалени, като от тях 88 били изтребители, а други 100 били повредиш. „Луфтвафе“ изгубили 46 самолета. Флотата загубила един разрушител и тринадесет големи десантни кораба. За комбинираните операции и за канадците това бил най-лошият ден през цялата война.

Веднага щом самохвалството приключило, светът започнал да прави преценки. Чърчил уведомил Камарата на общините за положението, поемайки напълно отговорността, като заявил: „Диеп беше пример за разузнаване по време на бойните действия, за което аз понасям официално последствията и санкциите.“ Но той не го направил и го осъзнавал. Този факт станал ясен от една негова частна бележка, от декември 1942 г., която Чърчил изпратил на генерал Исмей, представителя на военното министерство в Комитета на началник-щабовете. Тогава вече началник-щабовете осъзнали лицемерието зад операцията в Диеп и предприели стъпки, „за да предотвратят нови появи на такова нещастно стечение на обстоятелствата и пробив в процедурите“. Пръстът сочел към комбинираните операции и още необуздания Маунтбатън. Струва си да се отбележи бележката на Чърчил, защото тя разкрива истинската мистерия в Диеп:

„Макар че поради много причини всеки беше загрижен да направи специално тази операция да изглежда колкото се може по-добре, дойде време да бъда информиран по-точно и прецизно за военните планове.“

В пороя от въпроси относно това, какво точно Чърчил не е знаел през 1942 г., той продължава:

„Кой ги е съставил? Кой ги е одобрил? Каква роля и каква част в тях изпълнява генерал Монтгомъри? А ролята и делът на генерал Макнатън? Какво е мнението за канадските генерали, избрани от генерал Макнатън? Генералният щаб провери ли плана? До каква степен заместник-началникът на Имперския генерален щаб бил информиран в отсъствието на началника си?“

Последният въпрос бил проницателен и опасен удар с нож в сърцето на нещата. Когато Чърчил го задавал, той със сигурност знаел истината, че един от членовете на Имперския генерален щаб, генерал Най, не знаел нищо за операция „Джубили“, независимо, че той бил най-старшият офицер във Великобритания в деня на атаката.

На 2-ри август 1942 г., две седмици и половина преди да стартира операция „Джубили“, Чърчил, придружен от фелдмаршал Алън Брук, началника на Имперския генерален щаб, отлетели за Кайро, за да уволнят всички дезертирали генерали, и след това за Москва, където водили деликатни и трудни политически преговори с руснаците. В отсъствието на Брук генерал Най, един от членовете на Имперския генерален щаб, офицер със забележителни репутация и интелект, поел отговорността да председателства съвещанието на началник-щабовете. Генерал Най първи разбрал, че рейдът в Диеп бил предвиден да започне сутринта на 19 август, когато изискал докладите от главнокомандващия войските в Портсмут и разбрал всичко за комбинираните операции. Засраменият Исмей, който имал претенциите, че бил еднакво пренебрегнат, трябвало да понесе целият гняв на генерал Най, затова, че бил държан в неведение.

Въпреки че Чърчил не наредил да се атакува Диеп, имайки предвид, че началник-щабовете, заедно с временно изпълняващия длъжността началник на Имперския генерален щаб, нито били информирани, нито били попитани за операция „Джубили“, кой тогава наредил нападението в Диеп? Всички следи водели към Маунтбатън. Неговото умение и ловкост да си послужи с издадената директива от началник-щабовете, в която увеличавали правомощията му да планира военни операции, както и по-късното споразумение, че той можел да се опита да намери начин да замести с друга подобна операция проваления план „Рутер“, били ключът към мистерията. Маунтбатън представил в светлината, която пожелал и която му била изгодна, горепосочените решения и създал у своя персонал представата, че получил официално разрешение за втора атака в Диеп. Но пък в крайна сметка кой би могъл да противоречи на своя началник, командира на комбинираните операции? Главните командири не лъжат собствения си щаб и персонал.

Тези анализи са подкрепени от последвалата секретност, за която настоявал Маунтбатън при планирането на второто нападение. Ясно е, че само най-високопоставените щабни офицери били информирани за новата „зелена светлина“ за плана „Джубили“, т.е. Хюз-Халет, висшите канадски офицери, командирите на отделните военни сили и определени щабни офицери. Те били задължени да действат само по директните заповеди на своя нов началник.

Всички въпроси за тази невероятна секретност около операцията, били обяснявани от Маунтбатън като специални мерки за секретна изненадваща операция, издадена директно от премиера. Само Маунтбатън можел да осигури необходимата власт и позволение в щаба на комбинираните операции за начина, по който щяла да бъде проведена операция „Джубили“. Само Маунтбатън имал властта и правомощията да предприеме или прекрати действията, проведени под неговите заповеди и от негово име, както накрая признал през 1972 г.

Защо го е направил? Амбицията и суетността били водещите сили за Маунтбатън през войната. Един негов приятел тогава написал за него: „Тази операция (Диеп) се счита за особено отговорна, що се касае до командира на комбинираните операции и неговата лична кариера… Ако доведе операцията до успешен край, ще бъде на върха и ще получи достъп до пълен контрол.“ Последният израз бил намек за замаскираните желания на Маунтбатън да се издигне на поста най-висш командир на британските военни сили, който да докладва директно на Чърчил. На Маунтбатън не му липсвали амбиции и вяра в собствените възможности. За Маунтбатън се изказвали и други източници. Един добре информиран коментатор го описал в комбинираните операции като „майстор на интригата, завистта и глупостта, който… като разглезено дете… си играел с живота на хората“.

Намесата в командването на „суетността, надутостта и силното желание за слава“, присъщи на Маунтбатън, по думите на командващия 4-ти боен отряд, лорд Ловат, било проницателно мнение за него. Операция „Джубили“ може да е била лошо замислена, зле подкрепена, без основно разузнаване и ужасно планирана. Но няма съмнение, че ако Маунтбатън или наивниците от щаба му били честни и помолили за помощ официалните разузнавателни секретни служби, тогава войниците му щели да бъдат информирани за брега, противотанковите стени, скритите оръдия в пещерите и нуждата от голямо огнево подкрепление от бомбардировачите и бойните кораби, за да победят отбраната на Вермахта в Диеп.

Поне немците мислели така. Генерал Хаас от 302-ра дивизия, победоносният командир на деня, описал плана на операцията като „посредствен, чието време било зле разчетено, огневото подкрепление било крайно недостатъчно, за да унищожи врага още при десанта“. Той отдал дължимото на смелите и решителни канадци, което направил и командирът на 15-та армия, изпращайки следоперативния доклад на Хаас на Фон Рундщет в Берлин. Фелдмаршал Фон Рундщет прибавил собствен постскриптум в доклада за десанта в Диеп: „Врагът няма да посмее да действа така втори път.“

В поредицата от лъжи, грешки и митове около аферата „Диеп“, станало ясно, че липсата на разузнаване била на второ място в провала и била следствие от лъжата на Маунтбатън за операцията. Ако той използвал наличните разузнавателни агенции по предназначение, то много канадци щели да бъдат спасени. С надеждно разузнаване операцията щяла да бъде по-успешна и щяла да донесе на лорд Луис по-нататъшните повишения, за които той толкова мечтаел. Той изгубил изцяло доверието в себе си. Но Маунтбатън бил от онези патологично уверени в себе си личности, които вярвали, че никога в живота си не допускали грешки. „Любопитно е, — казал той, — че съм бил прав във всичко, което съм казал или извършил в моя живот.“

Историята има бележка под линия. На 3 септември 1944 г. вбесеният Монтгомъри поискал да знае защо генерал Крерар, канадският командир на армията в Нормандия, отсъствал от едно съвещание за провеждане на битка, водено от него. Приемайки поздравления, понеже канадската армия току-що успяла да плени Диеп, Хари Крерар отвърнал, че имало стотици причини, поради които той не можел да присъства на съвещанието на „Монти“, а именно: стотиците канадски гробове, които той посетил за първи път на гробището в Диеп. Монтгомъри мъдро оставил на канадския командир последната дума.