Джон Хюз-Уилсън
Най-големите гафове в света на разузнаването (5)

Глава 4
„Най-доброто“ разузнаване в историята
Пърл Харбър

В случая с Пърл Харбър виждаме последствия от липса на разузнаване в една държава като цяло.

За разузнавателните аналитици Пърл Харбър представлява особен интерес, защото е типичен случай на неуспех на едно държавно ръководство да отреагира адекватно, имайки всички необходими индикации и предупреждения за предстоящо нападение. В резултат на това в света настъпиха необратими промени и новото надмощие на САЩ беше подкрепено след четири години с взривяването на първата в света атомна бомба. Гъбата над Хирошима и досега хвърля сянка върху международните отношения, но надали без Пърл Харбър САЩ щяха да влязат във война с Япония в Тихия океан.

Америка беше в шок, след като в ранната утрин на 7 декември 1941 г. с внезапен удар японската кралска флота потопи 18 бойни кораба, разруши 188 самолета и уби 2403 души. Всички американци от онова поколение си спомнят къде са били по онова време. Както се изрази президентът Рузвелт: „Ден, който ще се запомни с позор.“

Иронията е в това, че най-информираните политически коментатори очакваха война с Япония. Доказателствата, че тя е неизбежна, бяха предостатъчно дори за онова време. Как тогава САЩ пропуснаха да се подготвят за нещо, което беше признато като „ясна и настояща заплаха“? За да разберем как такава катастрофа сполетя една велика нация, трябва да се върнем към началото на Втората световна война.

През 1939 г. САЩ бяха световна сила от гледна точка на икономиката, политиката и по големина. Колкото и да е странно обаче, с изключение на флотата, Америка не притежаваше други украси на велика световна сила. Армията й беше малка, не членуваше в Лигата на нациите, а държавната и социалната политика бяха доста изолирани. Америка нямаше организирана разузнавателна служба и отказваше да създаде такава. Обградена от океани, тя искаше само мир и просперитет. През 1940 г. Вашингтон беше зает с президентските избори и вътрешната политика на страната.

Това поведение беше оправдано. В периода 1931–1938 г., Голямата депресия беше ударила САЩ по-силно от всяка демокрация. С милионите безработни, опашките за храна и колапса на неуправляемия капитализъм, американското общество беше по-близо до разпад, отколкото можем да си го представим. Само политическите и икономически мерки, взети от новия президент Рузвелт, позволиха на Съюза да просъществува. През 1938 г. Америка се намираше в окаяно икономическо и социално състояние.

Започването на поредната война в Европа беше благословия за Съединените щати. Страната можеше да си докара икономически дивиденти от несгодите на другите. Най-яркият пример за това е откриването на близо 750 хиляди работни места през 1939 г., след като акциите на компаниите на химическата, самолетостроителната, автомобилната и корабостроителната промишлености скочиха след нападението на Хитлер срещу Полша. Производството и икономиката бяха във възход.

При това положение правителството на САЩ нямаше основание да предприема стъпки, застрашаващи процеса на икономическо възстановяване. Докато някои врагове на Франк Делано Рузвелт твърдяха, че се опитвал да въвлече Съединените щати в една нежелана война, фактите сочеха, че той, без да е наясно със заплахите от фашизма и комунизма, искаше да запази процеса на възстановяване на икономиката на страната си.

Независимо от твърденията на привържениците на конспирацията, пътят към Пърл Харбър не беше осеян със заговори за въвличане на САЩ във войната. Нито пък беше част от схемата на Чърчил да примами САЩ, за да спаси Великобритания. Колкото по-подробно изучаваме събитията преди най-голямата катастрофа на американското разузнаване, толкова повече разбираме, че събитията бяха предшествани от редица грешки, които доведоха до фатални последици. Днес, с помощта на някои доказателства, можем да проследим подробно звената в тази верига, въвлекли Америка във войната по този катастрофален начин. Няма съмнение обаче, че най-изявената и постоянна грешка беше на разузнаването.

За професионалистите от разузнаването факторите, довели до провала при Пърл Харбър, са ясни:

1. Липса на организирано национално разузнаване.

2. Пълно подценяване на Япония като потенциален враг.

3. Липса на анализ на наличните данни.

4. Липса на ресурси за разузнаване.

5. Неразбиране важността на предоставената информация.

6. Конкуренция между разузнавателните агенции.

7. Невежество на висшите офицери.

8. Липса на предупредителна система.

9. Вътрешна борба за военно и политическо надмощие.

10. Липса на обучени аналитици, способни да обработят информацията.

11. Никакъв усет за опасност.

Този списък може да бъде и по-дълъг. Но и така е достатъчно точен: през декември 1941 г. САЩ не са допускали възможността за война с Япония и нямаше никаква организация на разузнавателните служби да ги предупредят при опасност. Ретроспективно картината е ясна, но повечето катастрофи стават ясни, след като се случат.

В случая на Пърл Харбър има една подробност и тя е, че със сигурност можем да посочим причината, накарала японците да атакуват спящата флота на Съединените щати. И тя се крие в действията на Америка. Военно ориентираната политика на японския император през 1941 г. беше накарала разгневените Съюзнически сили да предприемат драстични мерки. Чашата преля след серия груби нападения срещу Китай и Манджурия; завладяването на Южен Индокитай през 1941 г. Както и Колониалното правителство на САЩ, последвано от Великобритания и Холандия, наложиха стратегическо ембарго върху износа на петролни продукти и стомана за Япония, като се опитаха да накарат японците да седнат на масата за преговори. Японската боеспособност до голяма степен зависеше от доставките на петрол и други стратегически суровини от холандска Източна Индия и британска Малая. Според политиците ембаргото със сигурност щеше да вразуми Япония. Но премиерът на Япония Тоджо мислеше другояче. Според познавачите на японската култура и мислене дипломатическият натиск на Америка тогава не остави друг избор на гордите и свободолюбиви наследници на самураите, освен да се бият, за да си вземат това, до което Америка и приятелите й забраняваха достъп. От юли 1941 г. единственият възможен начин за това беше силата.

Не беше трудно да се прецени времето на евентуалното нападение. През лятото на 1941 г. американските специалисти изчислиха, че Япония разполагаше с резерви на авиационно гориво само за още 6 месеца. Според политиците в САЩ, не по-късно от декември 1941 г. Япония щеше да дойде смирено и да се съгласи да спре нападенията в Югоизточна Азия, за да си възвърне достъпа до петрола и другите стратегически суровини, от които толкова имаше нужда.

Но японските разчети бяха по-различни от американските. От гледна точка на Япония нямаше друг избор, освен да си вземат със сила това, което ембаргото от САЩ и съюзниците им забраняваше. И пак според японските плановици ударът трябваше да бъде не по-късно от декември 1941 г., когато стратегическите военни резерви щяха да са на привършване. Не за първи път в историята на разузнаването аналитиците от двете страни на барикадата разглеждаха една и съща информация от различна гледна точка. Ето къде е допусната най-съществената грешка от САЩ, която доведе до трагедията при Пърл Харбър.

Независимо че допусна такава наивна грешка в преценката си за японските намерения, американската администрация все пак имаше представа за военната политика на Япония. През 1941 г., паралелно с британската операция „Ултра“, за пробив на кодираните комуникации на немската „Енигма“, Америка намери ключа към разкодирането на най-секретните кодове и шифри на Япония. Дипломатическите съобщения на Япония от най-високо равнище сега можеха да бъдат разкодирани. Разбираемо е защо името на тази операция стана „Меджик“. Благодарение на тази операция много от тайните на Пърл Харбър щяха да се разберат предварително.

Американската история в областта на разкодирането беше необичайна. През 1929 г. първият в историята отдел за разчитане на кодирани дипломатически съобщения, МИ-8, воден от легендарния Хърбърт Ярдли, беше разпуснат от държавния секретар Хенри Стимсън под предлог, че „Джентълмените не си четат пощата“. Този поразителен акт на политическо самоотричане не беше толкова благороден, колкото се опитват да го изкарат историците, защото когато МИ-8 на Ярдли беше закрит, дейността му беше тайно прехвърлена към друг клон на американската бюрокрация — Военната служба за сигнално разузнаване (ССР), водена от Уилям Ф. Фридман. Видна фигура в науката, той беше нагърбен със задачата да разшифрова дипломатическите кодове на японското правителство.

Картината стана още по-объркана, защото в същото време още една американска организация за разчитане на сигнали следеше радиообмена на Япония. Американската флота беше създала своя свръхсекретна организация във Вашингтон, известна като ОП-20-Г, командвана от тихия и разхвърлян лейтенант Лорънс Стафорд. Няма доказателства, че тези организации работеха в синхрон. Още по-смешно беше, че ОП-20-Г и Службата за сигнално разузнаване се помещаваха на една пряка разстояние във Вашингтон. Групата на Стафорд беше в сградата на Военноморския флот на Конститюшън Авеню; малко по-надолу на същата улица военният отдел на Фридман разбиваше японските кодове в Мюнишънс Билдинг.

През 1941 г. и двете групи бяха претоварени с работа. За военноморското разузнаване ОП-20-Г бяха успели да получат достъп до ежедневния радиотрафик на японската флота с кодово име „Ориндж“. Разшифроването на дипломатическите съобщения с кодово име „Пърпъл“ беше задължение на Службата за сигнално разузнаване. Между двата отдела нямаше доверие и обмен на информация. Военноморските тайни оставаха за флотата, а военните за армията. Ето тук е втората причина за катастрофата. Винаги трябва да разполагате с всички парчета, за да наредите пъзела.

Ако описаното досега не е достатъчно, то договорът подписан между ОП-20-Г и ССР през 1940 г. дойде като капак на всичко. Както си спомня ръководителят на ОП-20-Г: „Договорихме се (със ССР) да разделим обработката на японската дипломатическа кореспонденция по дни, като военноморските сили щяха да поемат нечетните дни, а армията четните. По-късно военноморското разузнаване и армейското Г-2 организираха предаването на получените данни до Белия дом и Държавния департамент на месечна основа, флотата през нечетните месеци, а армията през четните.“

За да усложнят още повече ситуацията, американската армия и флотата не само не си сътрудничеха при събирането и обработката на информация, но и отказваха да споделят и разменят получените от анализа данни. За да обобщят всичко това, и двете институции се състезаваха кой по-бързо ще предаде получената информация на политическите си покровители. Днес, когато информацията е ценна стока, възможността да си единственият, който я предоставя на политиците, се счита за триумф на бюрокрацията. За всеобща изненада, през 1940 и 1941 г. началниците на военноморското и военното разузнаване отказваха да предоставят жизненоважна информация дори и на президента на Съединените щати.

Мотивите им изглеждаха сложни, но не бяха лишени от логика при по-подробен анализ. Основното им притеснение идваше от това, че политиците във Вашингтон не можеха да пазят тайни. Генерал Маршал, началник на Генералния щаб и адмирал Старк, шеф на военноморските сили, нямаха доверие на политическите съветници на президента. Малко хора вярваха, че администрацията на Рузвелт работи изцяло в полза на националните интереси. Затова и армията, и флотата ограничиха достъпа до данните на „Меджик“. Само Рузвелт, военният секретар Стимсън, военноморският секретар Нокс и Кордел Хъл, държавният секретар, имаха достъп до тайните на „Меджик“, и то при ограничен режим.

До декември 1941 г. американското разузнаване разшифрова както японския код JN-25 на военноморските сили, така и този на дипломатическия радиообмен от най-високо равнище. Това означава, че те можеха да дешифрират и прочетат японските намерения преди Пърл Харбър. За съжаление те позволиха сигналното разузнаване да се разраства по един лошо координиран начин, което намали ефективността от дешифрирането. Американците не успяха да създадат и ефективно звено за координиране работата на разузнаването. Не на последно място, за да запазят данните от противниците и презираните политици във Вашингтон, разузнавателните служби рядко предоставяха информацията, и то само на ограничен брой началници. Изведнъж причините за катастрофата при Пърл Харбър станаха по-разбираеми.

Не може да виним само сигналното разузнаване за Пърл Харбър. Има много други фактори, които допринесоха за трагедията. Американските власти имаха достъп и до други доказателства за подготовката на удара при Пърл Харбър от много други източници.

Глава 2 описва как Комитетът на двойния кръст на Джон Мастерман използва бившите агенти на Абвера, преминали към МИ-5 срещу старите си господари. Ако цялата вина за разгрома при Пърл Харбър падне върху бюрократичния Вашингтон, към него ще трябва да бъде добавен и директорът на Федералното бюро за разследване, Едгар Хувър. Изглежда, заради личните си предубеждения, той беше пренебрегнал важна информация от единия от най-добрите двойни агенти на МИ-5.

Югославянинът Душко Попов — Триколката беше изпратен от Англия в неутралната Америка през Лисабон, като част от сложното разиграване на агентите на Абвера. Ползата от Попов беше двойна. Първо, той можеше да предаде опита на Англия от работата с двойните агенти на шефовете на американското контраразузнаване. Второ, което беше по-важно, Триколката беше получил от официалните си началници в Абвера новите точки, съдържащи приоритетите им за събиране на информация. Задачата на Триколката относно САЩ беше под формата на дълъг въпросник. Това разкри до голяма степен основните идеи и грижи на Оста.

Освен всичко друго въпросникът съдържаше и някои издайнически запитвания. Цял раздел от него беше отделен за Пърл Харбър — разположение, диспозиции и защита. Въоръжен с тези документи Попов се срещна с шефа на ФБР във Вашингтон през август 1941 г.

Срещата се превърна в пълен провал. Омразата на Хувър към балканския плейбой беше очевидна. Югославският агент беше получил кодовото си име като шега заради слабостта си да спи с две жени едновременно в леглото. Ксенофобът Хувър обаче и за миг не допускаше възможността да работи с такъв „корумпиран дегенерат“ като Триколката. Хувър дори не обърна внимание и на въпроса: „Докъде е стигнало изкопаването на по-дълбок канал на източния и южния вход на залива Пърл Харбър?“ Триколката беше изгонен и опитите за сътрудничество в областта на сигурността между успялата Британия и арогантния Хувър приключиха безуспешно. Той не уведоми Флотата или Държавния департамент за въпросника. Вместо това в мемоарите си след време злорадо оповести, че е разпитвал „мръсен нацистки шпионин“, след което го изгонил. За съжаление, през онзи августовски ден, Хувър беше получил съдбоносна информация за пъзела Пърл Харбър. През януари 1941 г. Япония се споразумя с италианските и немските си съюзници да й съдействат в събирането на информация за САЩ. Въпросникът на Попов беше част от японския план за събиране на информация, не от немския. Хувър не го разбра, но по-ужасяващото беше, че това не го интересуваше.

Каквото и да мислим за Хувър или Попов, не можем да оспорим факта, че ако ФБР бяха сравнили въпросника на Триколката с информацията, която Флотата имаше от засечените съобщения на японския радиообмен J-19 и PA-K2, може би щяха да забележат значимостта на доказателствата. Японските съобщения и въпросникът на Попов бяха едни и същи. Някой се опитваше да разбере тактическото разположение на Пърл Харбър, но кой и защо?

Във Вашингтон през 1941 г. никой не се занимаваше с координацията и обработката на получената информация на най-високо ниво. Едгар Хувър никога не би я споделил с военните, макар да знаеше, че началникът на бюрото на ФБР на Хонолулу щеше да е много заинтересован от въпросника на Попов и всичко, което би разкрило японския интерес към острова, защото точно ФБР бяха отговорни за сигурността и контраразузнаването на Хаваите, а в същото време генералният консул на Япония използваше въпросник, който си приличаше с този на Попов. Тук имаме още едно ключово парче от пъзела Пърл Харбър, което заради самонадеяността, предразсъдъците и арогантността на Хувър не само, че беше пропуснато, но и изхвърлено.

„Магическите“ улавяния на японския код „Пърпъл“ за малко не бяха разкрити през май 1941 г., когато Токио изпрати съобщение до посолството си във Вашингтон, гласящо: „Според достоверни източници Вашингтон чете кодираните ви съобщения.“ Източникът, издал тази информация, така и не беше разкрит. Предполага се, че посланик Номору беше натопен от някой от другите източници на Оста, най-вероятно от берлинския Абвер. Японското разследване не установи нищо нередно и на 20 май Номору призна пред Токио, че е възможно американците да четат по-маловажната информация, но в никакъв случай дипломатическия радиообмен от най-високо равнище. Япония погрешно смяташе, че японският език е прекалено сложен за чужденци и че кодът „Пърпъл“ е непробиваем. Радистите във Вашингтон въздъхнаха с облекчение.

Колкото повече напредваше войната, толкова повече съобщения се получаваха за приближаващо нападение. През 1941 г. бяха уловени сигнали от Банкок, Берлин, Буенос Айрес, Батавия, Лондон, Москва, Рим, Шанхай и Сингапур. Всички те съдържаха едно и също съобщение: Япония се готви за война. Дори сталинска Русия помогна да се проясни картината за подготвителните работи на Япония. Като част от опитите на съветския диктатор да предотврати войната на два фронта, Сталин подписа споразумение за неутралитет между Съветския съюз и Япония на 13 април 1941 г. Това му позволи да насочи вниманието си към западните граници, където настъпваше Хитлер, но и Япония се ориентира към по-различно място от Сибир. Американската комисия за „сигнали и предупреждения“ беше започнала да се затрупва със сигнали, повечето от които бяха червени.

Сдържаният посланик Номору пак беше поставен на преден план против волята си, когато получи заповед от министъра на външните работи на Япония, Максуока, „да основе“ разузнавателна организация в Северна Америка, за да бъде Япония подготвена за най-лошото. Американските разузнавачи донесоха тази информация, но поради липсата на единен орган за разглеждане и обработка на информацията, тя беше изгубена измежду второстепенната шумотевица и лъжливи сигнали.

Войната като такава не беше най-голямата травма, получена от Америка. По-изненадващ беше начинът, по който избухна тази война и мястото, където избухна. Властите на САЩ можеха да бъдат и по-внимателни, защото не само разполагаха с информацията от японската радиовръзка и въпросника на Триколката, но и ежедневно получаваха предупреждения от Далечния Изток, сочещи Америка като най-вероятната цел на Япония.

През годината се получи още един сигнал за войнственото настроение на Япония. През лятото на 1941 г. беше пресечен тъй нареченият сигнал „Кантон“, който съдържаше списък на предполагаемите цели ма Япония. Военноморското разузнаване на Съединените щати не отрече произхода на този сигнал, но го отхвърли, смятайки го за обикновен израз на желанията на Токио, а не като реално предупреждение за набелязани цели. Количеството информация, получавана от други източници, също беше значително. Британското разузнаване в Манила (МИ-6) е документирало предаването на предупреждение от шефовете на военното и военноморското разузнаване на Америка в Хонолулу на 3 декември, ясно изразявайки британската преценка, че САЩ са вероятната цел за ранни враждебни действия.

Като направим преглед на събитията, не можем да не си зададем два въпроса. Първо, дали наличната информация до 6 декември 1941 г. наистина открояваше Пърл Харбър като сигурна цел? Второ, дали Пърл Харбър беше подготвен за евентуално нападение и ако не беше, защо?

За японските стратези ударът при Пърл Харбър беше маловажно събитие. Той беше планиран като изненадващо въздушно нападение, целящо да неутрализира американската флота по фланга на истинската японска атака. Основният удар трябваше да завземе икономическите цели на Япония в Югоизточна Азия. Пърл Харбър не беше основната цел на Япония на 7 декември 1941 г. Ако направим съотношение на силите на Япония, дислоцирани в Тихия океан през декември 1941 г., ще видим че само малка част от тях беше използвана да неутрализира американската флота. От политическа гледна точка ударът при Пърл Харбър беше също толкова важен, колкото и атаката срещу Малая и Филипините, но от военна гледна точка това беше странично събитие.

Този факт изненадва много наблюдатели. В края на краищата, не беше ли Пърл Харбър, който въвлече САЩ във Втората световна война и направи от европейската кавга глобален конфликт? Съществуват много доказателства, които показват обратното, не само разположението на японските сили в Тихия океан. Ако погледнем стратегическите планове на Япония, ще видим, че по-големи усилия бяха обърнати към целите за стратегическа окупация. Това беше отразено в много от съобщенията, засечени от американските и британските радисти. Повечето от тях се отнасяха за събитията в Югозападната част на Тихия океан и Азия. Изглеждаше, че японското командване не се интересуваше от американската флота.

Стратегическите приоритети не бяха единодушно приети от военните съветници на Япония. Главното командване на Японските военноморски сили се отнасяше скептично към плановете на адмирал Ямамото за Пърл Харбър. Главнокомандващият на военноморските сили, адмирал Нагано, разреши атаката само при условие, че може да бъде прекъсната по всяко време и няма да заплаши другите, по-важни операции. Стана така, че докато имаше много доказателства, че Япония се готви за нападение на Далечния Изток, интересът към Пърл Харбър изглеждаше минимален. Така бяха отразени стратегическите приоритети на Япония в разузнавателната информация, получена от Съюзниците, и така тя беше отразена и в докладите им.

Очевидно е, че провалът на разузнаването при Пърл Харбър се дължеше на затрупването на основните доказателства от информационната лавина, която се получаваше тогава от службите. Такова маскираме на информацията на разузнавателен език се нарича „заглушаване“. Лесно е да се върнем назад и да отделим истинските доказателства; така беше и в случая на Пърл Харбър. Разликата е там, че тогава съществуваха други доказателства за по-вероятни събития.

Има и още нещо. До ноември 1941 г., всички информирани специалисти бяха наясно, че политическите опити Япония да бъде сложена на колене са обречени на провал и че японците се готвят за война. Това лесно се потвърждава и от хавайските вестници по онова време. Ето какви заглавия имаше там:

ПРЕГОВОРИТЕ МЕЖДУ САЩ И ЯПОНИЯ — ПРЕКЪСНАТИ

САЩ ОТКАЗВАТ КОМПРОМИС

ХАВАЙ — ВОЙСКИТЕ СА В БОЙНА ГОТОВНОСТ

ЯПОНИЯ Е СЪГЛАСНА НА ОЩЕ ДВЕ СЕДМИЦИ ПРЕГОВОРИ — ГОТВИ СЕ ЗА ДЕЙСТВИЕ В СЛУЧАЙ НА НЕУСПЕХ

СЪДБОНОСНИЯТ ЧАС НАБЛИЖАВА — ЯПОНИЯ ОТГОВАРЯ НА САЩ

Проблемът бе, че всички осъзнаваха сериозността на кризата, но в същото време цялото внимание беше насочено към Тайланд, Малая, Бирма и холандска Източна Индия като най-вероятни цели на японското насилие. Няма спор, че и в Съединените щати ситуацията беше разглеждана като сериозна. Военният секретар Стимсън, който тогава пое функциите на Рузвелт, който беше в отпуска, изпрати официално предупреждение до военните части на САЩ, когато бяха публикувани посочените преди малко заглавия. Разпореждането от главнокомандващия на Военноморските операции на САЩ на 27 ноември не можеше да бъде по-ясно:

„Настоящата телеграма да се разглежда като предупреждение за война… агресивни действия се очакват от страна на Япония в следващите няколко дни.“

Следващите редове според мнозина са станали съдбоносни:

„Организацията на военноморските действия очаква сухопътно, морско и въздушно нападение срещу Филипините, полуостров Кра (Тайланд) или може би Борнео.“

Нямаше и дума за Пърл Харбър.

И двете съобщения, на Стимсън и на Военноморското главно командване, бяха получени от съответните командири на Хаваите. Изненадващо и двете бяха пренебрегнати и войските на Хаваите не бяха поставени в пълна бойна готовност. Продължиха обикновените рутинни патрули, предвидени за мирно време. По всичко изглеждаше, че Пърл Харбър не беше една от целите на Япония. Още една изпусната нишка във върволицата информация.

И така, на първия от двата ключови въпроса вече имаме отговор: през декември 1941 г. всички знаеха, че войната с Япония е неизбежна, но никой не включваше в сметките Пърл Харбър, независимо че американските територии се смятаха за вероятна цел. Сега трябва да насочим разследването ни към втория въпрос: бяха ли американските войски подготвени за нападение, и ако не, защо? Днес Пърл Харбър се дава като пример за изненадващо нападение върху беззащитните моряци, готвещи се за църква в неделна утрин, пометени от бомбите падащи от ясното синьо небе. Повече от шест разследвания са били предприети по случая Пърл Харбър, но само при едно от тях е имало достъп до разузнавателната информация.

Не е изненадващо, че се появиха и теории за конспирация. Както можеше и да се предположи, заподозрени за бомбардировката при Пърл Харбър станаха Рузвелт и Чърчил. Твърди се, че Рузвелт е знаел, че нападението на Хаваите е неизбежно, но нарочно не е предупредил нещастните си командири, за да може да въвлече САЩ във войната против волята на съгражданите си. Чърчил пък не само е знаел за готвещото се нападение, но нарочно е пресякъл всички опити Вашингтон да бъде предупреден, за да накара САЩ да влезе във войната и така да спаси Англия. Сталин също е замесен: някои коментатори твърдят, че и в СССР са разполагали с цялата информация за Пърл Харбър, но нарочно са мълчали, за да бъдат сигурни, че Япония ще предприеме действия в Тихия океан. Така се елиминирала заплахата за източните граници на Съветския съюз.

Нито една от тези конспирации не се потвърди след щателна проверка. Рузвелт и съветниците му знаеха, че нещо ще се случи, но не знаеха какво точно, докато беше твърдо късно да спасят Пърл Харбър. Чърчил и Британските служби за сигнално разузнаване, а по-точно Обединеното бюро в Далечния Изток, споделяха получената информация с американските си колеги. Те предадоха на Америка повече информация, отколкото би направила всяка воюваща държава на друга неутрална. Никой не отрича облекчението на Чърчил след влизането на САЩ във войната, а още повече на ненавременната декларация на Хитлер, в която той обяви война на Америка. Няма доказателства обаче, че Чърчил е заблудил американските колеги или че е знаел за Пърл Харбър повече от самия Рузвелт, макар че и двете страни знаеха официалната позиция на Япония.

Един от най-големите проблеми досега е, че голямото количество информация от най-високо равнище обикновено изостря проблема още повече. Четейки вътрешните дебати на врага, разузнавателният аналитик често става невидима част от дебата. Но да си наясно с вътрешните дела и политика на врага не е същото, както да си наясно с крайните решения за действие, времето и кодовите думи на операциите. Точно в такова положение бяха поставени американските командири през декември 1941 г. Те знаеха, че Япония ще атакува, но не вярваха, че атаката ще бъде насочена срещу тях.

Грешката при Пърл Харбър на 7 декември 1941 г. не беше нито от военно, нито от стратегическо естество. Най-големият провал дойде от нехайството на разузнаването на държавно ниво. Слабото ниво на готовност на хавайските части не може да бъде приписано нито на Рузвелт, нито на Чърчил, нито на някой друг. Виновниците са безспорно местните командири и преките им началници.

За да разберем това, първо трябва да споменем статута на американските военни части на Хаваите през 1941 г. Трябва също да знаем, че тогава нямаше модерната организация на унифицирано командване, съвместна организация на всичките служби и т.н. Отбраната на Хаваите беше разделена на две части: Военноморската флота на САЩ беше под командването на адмирал Кимел и отговаряше за морските операции в Тихия океан и за корабите, закотвени в Пърл Харбър. Сухопътните войски бяха командвани от генерал-лейтенант Шорт и се грижеха за наземната сигурност на всичките острови. Лошото беше, че тогава флотата и армията на САЩ не си сътрудничеха. Те бяха две отделни, конкуриращи се организации. Флотата се мислеше за висшестояща институция и гледаше на Шорт и войниците му като на обикновен гарнизон, назначен да пази наземната им база. Нямаше нито обединено командване, нито сътрудничество между военноморското разузнаване и разузнаването на армията.

Намесва се и друг фактор. Както Кипър за англичаните и Таити за французите, Хаваите се смятаха за благоприятно местоназначение за служба. Репутацията на хавайските острови за прекрасния климат, плаж и другите развлекателни забележителности на тропическия рай беше също толкова известна през 1941 г., колкото и днес. За моряците Хаваите бяха място, където можеха да си починат пълноценно след дълго плаване, докато корабът се поправя и подготвя за следващ рейс. Според полковник Хенри Клаузен, адвокатът, назначен да оглави тайното разследване на Департамента по отбраната, хавайското назначение за армейците беше „безкраен празник“.

Ситуацията на Хаваите беше потвърдена и от изобличаващия доклад, изготвен специално за генерал-лейтенант Шорт от генерал Х. С. Бъруел. Ето как бяха описани слабите места в организацията на командваните от Шорт войски:

● Не се осъзнава възможността за изненадваща вражеска атака в случай на „внезапен конфликт с Япония“.

● Удовлетворение на всички нива, основано на „мирни навици“.

● Липса на „агресивно“ поведение и „загриженост“ за бъдещето.

● „Не се обръща достатъчно внимание на разузнавателните функции“.

● Липса на обединено командване и сътрудничество с другите служби.

Тези проблеми съществуваха не само при Шорт. Адмирал Кимел нарочно беше отстранил армията от всичките дебати и разисквания на военноморското командване. След продължилото разследване се разкри следното:

● Липса на обединено стратегическо командване на острова.

● Липса на съвместно въздушно или радиопатрулиране на водите около Хаваите.

● Липса на сътрудничество между флотата и армията.

● Политиката на флота да укрива от армията разузнавателните данни и по-специално решението на адмирал Кимел да не предоставя на армейското командване тъй наречения „Код на ветровете“, съдържащ окончателните японски предупреждения за започване на военни действия.

● Постоянни кавги между флотата и армията за командването на по-отдалечените острови като Гуам и Уейк.

Адмирал Кимел нямаше намерение да се свърже с армейските си колеги, за да обсъди съществуващите проблеми. По-късно той се самоизобличи като описа действията си пред Военноморския съд по следния начин:

„Опитвах се да информирам главнокомандващия за всичко, което мислих, че ще му е необходимо. Не съм споделял плановете си с Главното командване… Не исках да рискувам тази информация да бъде разпространена… от хора и институции, които не влизаха в плановете ми.“

Не е учудващо, че при наличието на такова разделено командване, липсата на сътрудничество, нежеланието да се сподели жизненоважна информация и липсата на всякаква ориентация за военни действия, американските войски изобщо не бяха подготвени за нападението.

В последните дни преди трагедията разузнавателните служби на САЩ и Съюзниците бяха претоварени. През ранния декември 1941 г. разузнавателните аналитици правилно забелязаха престрояването на японската бойна флота за нападение срещу Батавия, Тайланд и Малая. Необходимо беше правилно да се изчисли времето на това нападение. Най-важно за разузнаването сега беше правилно да отговори на въпроса: кога?

Японците извършиха добра работа по подготовката на посолствата си в чужбина за подобен случай. Взимайки решението за изненадващо нападение, те също така взеха решение да дадат на посланиците си време да предадат лично информацията на правителствата на държавите-домакини. Изчисляването на точния момент за нападение беше толкова важно за атакуващите, колкото и за жертвите.

На 19 ноември Токио предаде предупреждение за посолството си във Вашингтон да очакват специално радиопредаване „в случай на прекъсване на дипломатическите отношения и международните комуникации“. Персонално кодирано съобщение щеше да бъде включено в новините, които Япония ежедневно предаваше на къси вълни. То щеше да бъде закодирано в прогнозата за времето (откъдето идва и името „Код на ветровете“), където „Дъждовни ветрове от изток“ щеше да означава конфликт с Америка, а „Дъждовни ветрове от запад“ — конфликт с Британската империя. Бяха предадени инструкции за унищожение на всичките дипломатически кодове и шифрограми, а дипломатическите мисии на Япония трябваше да се готвят за война.

Съобщението беше надлежно засечено и разшифровано от всичките разузнавателни институции на Съюзниците. От този момент нататък основният приоритет на всички служби стана да следят за съобщението, съдържащо „Кода на ветровете“. И досега не се знае със сигурност дали Япония излъчи такова съобщение.

Обезпокоени от влошаващата се ситуация и разбиращи сериозността на положението, щабквартирата на военноморското разузнаване и Военният департамент на САЩ засилиха бдителността си. Усилията им бяха възнаградени. Бяха засечени две съобщения, които ясно доказваха, че войната е неизбежна. Те бяха предадени на адмирал Кимел от Военноморското бюро във Вашингтон на 3 декември и гласяха следното:

„Получи се достоверна информация, че вчера, дипломатическите представителства на Япония в Хонконг, Сингапур, Батавия, Манила, Вашингтон и Лондон са получили категорични инструкции незабавно да унищожат кодовете и шифрите си и да изгорят останалата поверителна и секретна документация.“

Второто съобщение от Вашингтон до командващия Тихоокеанската флота на Хаваите беше още по-категорично:

„На 1 декември на Лондон, Хонконг, Сингапур, Батавия и Манила беше заповядано да унищожат «машините» си. «Машината» от Батавия вече е върната в Токио. На 2 декември Вашингтон получи инструкции да унищожи всичките си системи и секретни документи, като запази само едно копие.“

Има само една интерпретация, когато едно посолство е инструктирано да унищожи кодовете си, а още повече и машините си за кодиране: всеки момент посолството ще бъде закрито, а дипломатическите отношения — прекъснати. Унищожаването на шифроващите машини е решителното предупреждение за започването на военни действия за всички разузнавателни служби по света.

Документирано е, че военноморското разузнаване на Хаваите получи тези две съобщения. Няма доказателства обаче, че адмирал Кимел е предал тези съобщения на генерал Шорт, човека отговорен за сигурността на Хавайските острови.

Трагедията неумолимо наближаваше. Американският военноморски флот, предупреден, но неподготвен, се чудеше какво да прави. Да се обяви военно положение в Пърл Харбър през 1941 г. беше трудна задача. Разпределянето на персонала по корабите беше задача на капитаните. Жените на моряците се оплакваха от непрекъснатите ненужни дежурства, които техните мъже бяха принудени да дават. Командващият кораба „Индиана“ се опасяваше, че ще има големи неприятности с жените на брега, ако не намали нарядите на подчинените си.

На брега армейските гарнизони бяха решили, че нямат достатъчно специалисти, за да управляват радарите повече от три часа на ден. Те даже планираха да поискат от Вашингтон да изпрати повече специалисти на Хаваите, за да заформят нещо като сътрудничество с моряците. От съображения за сигурност и за по-лесно наблюдение, самолетите на военното летище „Хикъм“ бяха наредени крило до крило. Това обаче създаде по-късно обстановката, наречена „лесна цел“ за японците, когато самолетите им пикираха над „Хикъм“ след няколко дена.

Оставаше една последна възможност за спасението на Пърл Харбър от Обединената японска флота, която на 26 ноември тайно отплува от Северна Япония и сега наближаваше островите. Пристигането беше определено за призори на 7 декември 1941 г. Ако САЩ бяха усетили японските намерения навреме, Пърл Харбър можеше да бъде предупреден.

Специалистите в разузнаването очакваха отговор на един важен въпрос. САЩ бяха направили дипломатическо предложение на Япония за мирно решаване на конфликта. Съдбата на конфликта зависеше от отговора: да — мир, не — война. Всички радисти очакваха отговора от Япония. Отново усилията им бяха възнаградени.

Американските власти бяха уведомени, че посолството на Япония във Вашингтон трябваше да получи свръхсекретна шифрограма от японското Министерство на външните работи около 6 декември 1941 г. Съобщението щеше да се състои от 14 части и щеше да бъде връчено на американското правителство в отговор на предложението му. Точното време на връчването на отговора щеше да бъде предадено в отделна шифрограма. Благодарение на „Меджик“ Америка можеше да засече тази шифрограма и да бъде наясно с решението на Япония няколко часа преди официалния отговор.

Това, което се случи след това, беше типичен пример на лоша организация и бюрократичен хаос. На 6 декември Япония започна предаване на отговора на американското предложение за мирно решаване на конфликта. Съобщението беше засечено и от армията, и от флота, независимо от съществуващата схема за четни и нечетни дни за следене на радиотрафика. Военноморските радисти първи успяха да разшифроват съобщението.

Около 22 ч. вашингтонско време, първите тринадесет части от шифрограмата бяха донесени на президента Рузвелт от куриер на военноморското разузнаване. След като прочете превода на английски език с помощника си Хари Хопкипс, Рузвелт произнесе само едно изречение: „Това означава война.“ Веднага след това военноморският куриер, капитан трети ранг Крамър, занесе съобщението на още няколко висши офицери от военноморските сили във Вашингтон. Изморен от дванадесетчасовия работен ден, капитанът се прибра да спи около 1 ч. през нощта на 7 декември, недочаквайки четиринадесетата част на шифрограмата.

По същото време армейското разузнаване работеше с пълна сила. Полученият текст беше разшифрован и двамата дежурни офицери от военното разузнаване, полковник Руфъс Братън и подполковник Клайд Дюзенбъри, с нетърпение очакваха пристигането на остатъка от текста. До 21.30 ч. последната част от шифрограмата все още не беше пристигнала. За разлика от колегите си от флотата, Братън не възнамерявал да обикаля нощните заведения на Вашингтон и уморен от продължителната работа, си тръгнал, като заповядал на заместника си да предаде цялата шифрограма на генерал Маршал.

Към полунощ на 6 срещу 7 декември, Дюзенбъри най-после получи последната, четиринадесета част на шифрограмата, която заповядваше на японския посланик да прекъсне дипломатическите отношения с Америка точно в 13.00 ч. източно стандартно време, т.е. 7.00 ч. на Хаваите.

С дългоочакваното парче от информацията в ръцете си, Дюзенбъри се опита да се свърже с Маршал. След като не можа да го открие, той също си легна около 1.30 ч., планирайки да разпространи информацията по-късно същата сутрин. От другата страна, в щаба на военноморския флот, същото съобщение лежеше на бюрото на капитан Крамър и също очакваше да бъде предадено сутринта. Докато Вашингтон спеше, девет часа от скъпоценното време, през което можеха да бъдат изпратени предупреждения, бяха безвъзвратно изгубени.

Истината озари главните действащи лица рано сутринта в неделя. Командващият военноморските сили адмирал Старк вече четеше последната част от шифрограмата, когато полковник Братън още се опитваше да предаде всичките четиринадесет части от съобщението на генерал Маршал. Единственото нещо, което каза президент Рузвелт, след като прочете последната част, беше: „Изглежда, Япония прекратява преговорите.“

Четиринайсетата част на шифрограмата се оказа фатална. В нея пишеше: „С настоящето имперското правителство на Япония би желало да уведоми правителството на Америка, че поради позицията на американското правителство Япония не вижда начин настоящият конфликт да бъде уреден посредством преговори.“ Този път съобщението беше прието сериозно. Значението на крайния срок — 13.00 ч. — веднага стана ясно и на адмирал Старк, и на генерал Маршал. След спешно съвещание с колегите си главнокомандващият на армията нареди да се изпрати предупреждение до всички тихоокеански дивизии. Първото предупреждение замина за Хаваите. То съдържаше следния текст, договорен на извънредното съвещание: „В 13.00 ч. източно стандартно време Япония ще постави ултиматум. Заповядано е да унищожат машините си за кодиране. Не знаем значимостта на крайния срок, но всички бойни единици трябва да бъдат поставени в съобразна бойна готовност.“

При такова съобщение, изпратено от щабквартирата, регионалният командващ има право да предприеме всички действия, които той смята за необходими. Още повече, че и свободната преса предричаше война. Вашингтон нарочно даде пълна свобода за действие на командващите с думите „да бъдат поставени в съобразна бойна готовност“. В този случай флотата можеше да се готви за плаване, армията да бъде вдигната по тревога и да бъдат раздадени муниции. Поне това щяха да бъдат действията на професионалните офицери, ако бяха получили такова съобщение от Главнокомандващия и ако международната обстановка беше малко повече от напрегната.

Това съобщение обаче не беше излъчено навреме. Маршал го изпрати в 11.30 ч., т.е. час и половина преди японското нападение, но секретните радиостанции на Военния департамент не можаха да се свържат с Хаваите. Наложи се предупреждението да бъде кодирано и главният радист, полковник Френч, да го изпрати по Уестърн Юниън до Сан Франциско. Оттам то беше препратено чрез предавател на частно радио до Хонолулу. Шифрограмата тръгна от Вашингтон в 12.01 ч. (6.01 ч. на Хаваите), но когато пристигна в Хонолулу, въздушните удари вече бяха започнали. Когато предупреждението на Маршал стигна по моторизиран куриер до щаба на генерал Шорт, часът беше вече 11.45 хавайско време, 17.45 ч. във Вашингтон. Куриерът се оправда с това, че „трябваше да се крие от падащите бомби“.

Веригата на разузнаването се беше провалила напълно. Независимо от опитите за предупреждение, японците завариха напълно неподготвена американската флота и пехота. Запитан при последвалото от Конгреса разследване защо просто не е вдигнал телефона и не е предупредил Хаваите, имайки предвид липсата на време, полковник Френч отговори, че телефонът никога не е бил използван от Радиоцентъра за отдалечени обаждания; било несигурно. „Ако някой от по-висшестоящите офицери искаха да използват телефона, те можеха да го направят. Това си е лично тяхна работа“, каза Френч.

За специалистите от разузнаването Пърл Харбър е уникален случай. Той представлява история на пропилени възможности, пренебрегната информация и трагичен изход на бюрократичните процедури. Мистерията се заплита и от постоянните слухове за заговори и конспирации. Всички подробности около трагедията бяха подробно изучени от шестте разследвания на американските власти. Те бяха:

1. Комисията на Робъртс (1941 г.).

2. Разследването на Харт (1944 г.) — Харт беше висш адмирал.

3. Армейската комисия на Пърл Харбър (1944 г.).

4. Военноморският съд за разследвания (1944 г.).

5. Разследването на Конгреса (1945–1946 г.).

6. Разследването Клаузен (1945 г.).

Всички те целяха да разберат едно и също нещо: кой, кога и какво е научил.

От процесите, само този на полковник Клаузен, адвокат по професия, имаше достъп до всички факти и до оцелялата документация от радиотрафика. Затова и заключенията на Клаузен се различаваха от предшестващите разследвания, които целяха да намерят изкупителни жертви за гафа при Пърл Харбър. За съжаление много от фактите останаха държавна тайна, докато Клаузен не прекъсна петдесетгодишното мълчание през 1992 г.

Клаузен поддържаше изцяло позицията на Вашингтон, че командващите войските на Хаваите, адмирал Кимел и генерал-лейтенант Шорт, бяха основните виновници за трагедията при Пърл Харбър. Обвиненията на Клаузен се основаваха изцяло на информацията от първоизточниците или на хората, замесени пряко в обмена на информация преди 7 декември 1941 г. През 1945 г. Клаузен пропътува целия свят, педантично събирайки парче по парче наличната информация. Носейки със себе си свръхсекретни документи и истински заряд за унищожаването им, Клаузен скоро разбра, че хората, работили в системата през 1941 г., знаят много повече, отколкото бяха признали при предишните официални разследвания.

Най-голямата опасност за разузнавателния свят е извънредната поверителност. Неслучайно служителите, които разполагат с достъп до най-секретната информация и са заключени зад блиндирани врати, до които имат достъп само хората от висшето командване, са наричани „клуб на потайните катерици“ от тези, които нямат достъп до тази информация. Принципът на избирателния достъп до поверителната информация е важен за разузнаването, но също така крие и много опасности.

Едната от тях е, че във всеки един момент на хората, които взимат решенията, може да им бъде отказан достъп до информацията под предлог, че тя не им трябва. Това беше случаят на генерал-лейтенант Шорт през 1941 г., който не знаеше за наличния радиотрафик и още по-малко предполагаше, че Флотата знае за намеренията на Япония. Това незнание трябва да е повлияло доста на решенията и заповедите му преди 7 декември 1941 г. Равносилно адмирал Кимел също не уведомяваше колегата си за най-важните тайни на военноморското разузнаване. Самият Кимел също не беше запознат с всички подробности, понеже личният му декодер за „Меджик“ беше взет по-рано през 1941 г., като част от свръхсекретна операция по размяна на радиосигнали между САЩ и Англия. Оттук става ясно, че и двамата командващи войските на Хаваите са действали почти на сляпо.

Проблемът ставаше още по-сериозен поради липсата на организация в разузнавателните служби на САЩ по онова време. Липсваше обединен ръководен орган на разузнаването, който да докладва лично на президента. Нито една от разузнавателните агенции не е разполагала с пълната и точна информация. Всеки държеше в себе си някаква част от нея, но нямаше кой да събере парчетата заедно и да получи цялостната картина. Имайки предвид това, на някой може да му се стори сурово вината да бъде хвърлена върху двамата хавайски командири. Независимо от това, че Клаузен ги сравнява с „часови, заспали на пост“, не можем да не изпитаме жал за Кимел и Шорт, които поеха цялата вина за трагедията.

Втората опасност е, че понякога „клубът на потайните катерици“ може да бъде използван за прикриване на грешки. Няма съмнение, че след Пърл Харбър, поверителността попречи на прозрачното и честно разследване. Голяма част от истината никога не излезе наяве. Въпросът е дали „държавната сигурност“ беше използвана като наметало за скриването на важни държавни тайни от врага, или като оправдание за политическите грешки. За съжаление няма отговор на този въпрос. Но при така стеклите се обстоятелства, вероятно и двете.

Съществува още една, по-скоро психологическа причина за катастрофата. През 1941 г. всички експерти бяха сигурни, че Пърл Харбър не може да бъде нападнат. Базата на Американския тихоокеански флот се намираше твърде далеч от Япония, или друг сходен противник. Пристанището беше добре охранявано, а хълмовете и плитките води наоколо правеха една торпедна атака технически невъзможна. Тогава всички бяха сигурни, че Пърл Харбър е неуязвим.

Което беше вярно през 1939 г., вече не важеше за 1941 г. На 11 ноември 1940 г. кралската флота унищожи няколко италиански бойни кораба, акостирали в Таранто, използвайки специални плитководни торпеда от излизащата от употреба серия „Сордфиш“. Торпедата бяха изстреляни от въздуха и неутрализираха военноморския флот на Мусолини.

Постоянният американски предател, забелязван както от приятели, така и от врагове, е синдромът „непроизведено в Америка“. Наивно убедени в неограничените си възможности и със самочувствието на най-добре развиваща се икономически държава, американците са склонни да вярват само на американските идеи и изобретения, отричайки постиженията на другите народи, било то оръжия, потребителски стоки или даже телевизионни предавания.

Америка на практика пропусна урока при Таранто. Имперската флота на Япония пък видя потенциален успех и реши да пресъздаде британския успех в доктрината си. Според думите на военноморското командване на Япония: „Таранто направи Пърл Харбър възможен.“

Японските авиатори проявиха интерес към възможността торпедото да бъде изстреляно от въздуха и да се движи в толкова плитки води, както стана в случая на Таранто. Чрез опити те разбраха, че ако торпедото е снабдено със специални перки, то може да бъде хвърлено от въздуха, да бъде потопено веднага, но не надълбоко. Японските торпеда, имащи славата на най-добрите в света, бяха снабдени с такива перки и изпробвани в плитки води. Експериментът успя и изведнъж Япония видя практическата възможност да нападне флотата на САЩ закотвена в Пърл Харбър. Това беше част от техническото разузнаване, която Америка осъзна, когато беше твърде късно, макар че, ако бяха попитали британските служби, щяха да я получат веднага. С голямото си самочувствие през 1941 г. Америка се залъгваше, че няма на какво повече да се научи. Японците обаче бяха на друго мнение.

Както и да гледаме нещата, можем спокойно да разделим атаката на Пърл Харбър, позовавайки се на разузнавателния кръговрат, който описахме в Глава 1. Анализът на тази система ни дава ясна представа за слабите звена в разузнавателната и сигналната система на САЩ през 1941 г.

Съществуваха ли основни изисквания от националното разузнаване на САЩ?

Не. Независимо че всички бяха наясно, че войната с Япония е възможна или даже неизбежна, и всички източници бяха заети със събирането на информация, нямаме доказателства за съществуването на координирани изисквания за информационно осигуряване.

Имаше ли план за събиране на информация?

Отново не. Съществуваше някакво планиране в рамките на отделните служби (военноморското разузнаване се интересуваше от японската флота, а ФБР беше заето с търсене на японски шпиони). Информацията, събрана от отделните източници, никога не беше сравнена или компилирана на едно място.

Беше ли координирана и зададена придобитата информация?

Не. Всяко разузнавателно звено работеше за себе си. Например, през 1941 г. основният интерес на началника на бюрото на ФБР на Хаваите, Робърт Л. Шивърс, бяха шпионите, саботажите и диверсиите. Имайки предвид голямото японско присъствие на Хаваите, ФБР подходи сериозно към задачата, независимо от издънката на Хувър с въпросника на Триколката. За да си улесни работата, Шивърс установи сътрудничество с колегите си от другите служби на острова: капитан III ранг Джо Рошфорт от военноморското разузнаване и подполковник Джордж Бикнел от армейското Г-2. Шивърс основно се интересуваше от генералния консул на Япония на острова и се ядоса, като разбра, че военноморското разузнаване тайно подслушваше телефона на консула повече от година. Телефонното подслушване беше официално разрешено от ФБР и Шивърс реши да установи своя собствена линия за подслушване. Щом разбра, че и друга агенция се кани да се намеси в подслушването, капитан Мейфилд от флотата се уплаши, че сигурността може да бъде нарушена и японците ще разберат, че са под наблюдение. Той заповяда подслушването от военноморското разузнаване да бъде прекратено на 2 декември 1941 г. Шивърс не беше уведомен за това, и неизвестно защо реши да не започва подслушване от страната на ФБР. Стигна се дотам, че в последната седмица преди атаката на Япония, никой не наблюдаваше японските дипломати и никой не знаеше, че подслушването е прекратено.

Беше ли подредена информацията по леснодостъпен начин и в подходящ формат?

Отново не. Отделните агенции криеха собствената си информация, без да се интересуват от общата ситуация и ако изобщо докладваха информацията, я докладваха поотделно на покровителите си. Казано на модерен език, липсваше „обединена база данни“ за Япония.

Беше ли прочетена правилно наличната информация?

Тук отговорът е и да, и не. Кодът на радистите „Меджик“ беше правилно интерпретиран като заплаха за война с Япония. Независимо че разположението на Обединената флота на Япония или беше пропуснато, или недоразбрано от щаба на Военноморското разузнаване, повечето от получената информация беше интерпретирана правилно. Проблемът дойде от това, че информацията беше разбрана правилно, но бяха направени грешни заключения. Японците също бяха подценени от всички институции, започвайки от президента. Никой не ги възприемаше като потенциален враг и техническите и бойните им възможности бяха недооценени.

Беше ли предоставена навреме готовата вече информация?

Отговорът на този въпрос трябва да е едно голямо не. Видяхме, че президентът и другите институции във Вашингтон не получиха навреме четиринадесетия пасаж на съобщението от Министерството на външните работи на Япония. Адмирал Кимел пък не знаеше какво става до последната минута. Важна информация беше затрита по пътя от Хаваите до щаба на Военноморския флот. Командващият на армията беше оставен в неведение през цялото време. Разпространението на информацията беше ужасно. Нямаше нито интегриране на наличната информация, нито обработка на наличните данни, нито пък свеждането й до знанието на тези, които трябва.

Ако има фактор, обединяващ всичките грешки на американското разузнаване през 1941 г., можем да го наречем „интегриране на ресурси“. Днес не се поставя под съмнение, че отделните разузнавателни единици в една държава трябва да се управляват от единен орган, приближен до правителството й, където да се обединява цялата информация от различните разузнавателни агенции. Това е лесно да се каже, но не и да се направи. Всяка агенция си има свои тайни, които не иска да разпространява измежду колегите си от другите разузнавателни служби. Затова си има причини. Едната е добра, другата — лоша. По-приемливата причина е сигурност. Когато секретната информация се сподели с друга агенция, се създава предпоставка за изтичане на данни и потенциална заплаха за сигурността. Втората причина също е разбираема, макар и по-неприемлива. Всяка бюрократична организация, с монопол върху определена тайна, винаги може да си осигури достъп до политици, власт и ресурси. В постоянната битка за власт и надмощие отделните разузнавателни звена не желаят да споделят успехите си с други, за да си осигурят по-добри условия и бюджети в коридорите на властта.

Тази ситуация поставя политиците под голяма отговорност, понеже те са единствените, които имат правото и пълномощията да накарат националните ресурси и агенциите да работят заедно. Дори това да означава създаване на специализирани комисии с участието на ръководителите на разузнавателните звена, пак някой трябва да обедини усилията.

Това, което липсваше на Вашингтон през 1941 г., беше обединеното разузнаване, имащо достъп до цялата информация от всичките налични източници. С безумната схема, в която военноморското разузнаване докладваше през нечетните дни, а армията — през четните, Рузвелт беше поставен в ролята на свой собствен координатор и ръководител на военно-политическото разузнаване. Поради наличието на други отговорности и неразбиране на японския манталитет, той не се справи с тази задача. Той беше провален и от подчинените си, които никога не му казваха всичко. Истината е, че и правителството, и нацията като цяло подцениха възможностите и намеренията на Япония като потенциален враг.

Каквито и да са оправданията, не може да се отрече грозният факт, че САЩ са имали достатъчна и навременна информация, че Япония подготвя изненадващо нападение някъде в Тихия океан и най-вероятно в Пърл Харбър. Тази информация дойде от много места. 2000 войници загинаха и Америка беше въвлечена във война заради неуспеха на държавния глава да създаде навреме обединена национална разузнавателна служба и да контролира бюрокрацията във Вашингтон.

Можем спокойно да отсъдим, че основната вина имат президентът и правителството на Съединените щати, подпомогнати от съветниците си. Не съществуваше конспирация за въвличане на САЩ във войната, макар че Чърчил беше безспорно доволен да приветства Америка като свой съюзник.

Пърл Харбър представлява типичен провал на разузнавателния апарат, където една неорганизирана група разузнавачи разполагаха с всички необходими средства, но не успяха да ги използват по предназначение. Или казано по-просто — не си свършиха работата. Цитирайки думите на Разследването на Конгреса през 1946 г.: „Разполагайки с най-доброто разузнаване в нашата история, с почти сигурна информация, че войната наближава, с планове, които описват точно начина на нападението, извършено сутринта на 7 декември 1941 г. — как можахме да позволим на «Пърл Харбър» да се случи?“