Ако войната в Залива не е била разузнавателна грешка, то тя със сигурност е била страшно неприятна изненада. Когато иракската армия на Саддам Хюсеин нахлула в малката петролна държава Кувейт, разположена в самото начало на Персийския залив, на 2 август 1990 г., реакцията на всички наблюдатели и на разузнавателните офицери по цял свят била една и съща „Не мога да повярвам!“ Веднага след като първоначалният шок отминал, втората реакция на западната разузнавателна общност била абсолютно еднаква: „А като имаш предвид колко голяма е иракската армия…“

Онова, което нападението срещу Кувейт демонстрира, може би най-ясно от всички други по-скорошни примери за провал на разузнавателната система, е ясното разграничение между възможности и намерения, описвани в разузнавателните доклади за преценка на ситуацията. Защото, ако някога е съществувала държава, готова да използва военните си възможности през 1990 г., тя със сигурност била Ирак. Ирак тогава притежавал армия, въоръжена с 5000 танка, 7000 военни бронирани пехотни автомобила и 3500 артилерийски оръдия. Освен това по онова време армията имала на разположение над един милион души — въоръжени мъже, десет пъти по-голяма от британската армия. Тук е мястото да се каже, че Ирак притежавал повече бойни хеликоптери, отколкото имали тогава британските военновъздушни сили и британските въздухоплавателни средства, взети заедно. Това била страховита военна боеспособност. Разузнавателният проблем за Ирак през 1990 г. следователно трябвало да излезе на преден план. Какво би могъл Саддам Хюсеин, диктаторът, разполагащ с четвъртата по големина армия в света, да предприеме след това? Задачите, които стояли тогава пред разузнаването, били най-трудните, най-опасните и най-ефимерните от всички разузнавателни задачи, съществували дотогава: Какви наистина са намеренията на Саддам?

Това, което трябвало да направят разузнавателните аналитици, било да се поставят на мястото на Саддам Хюсеин и да се опитат да вникнат в мислите му. Единственият начин, по който те можели да осъществят тази трудна задача бил или да се доберат до секретните заповеди на Саддам Хюсеин, или да внедрят безупречен източник на информация толкова близко до обкръжението на иракския президент, колкото позволявал рискът. И двете цели били трудни за изпълнение, но необходими.

След Виетнам американската разузнавателна общност насочила света към събирането на всеобща и съвместно значима разузнавателна информация. Способността на американските национални агенции и на техните съюзници да събират разузнавателна информация била грандиозна. От въздушните сателити до биноклите на Марк 1, разположени на земята, американската разузнавателна общност събирала цялата информация, която можела, за потенциалните си врагове, които до 1993 г. се явявали в лицето на бившия Съветски съюз и тъй наречения комунистически блок. При събирането на разузнавателна информация, американците започнали да разполагат с такава база данни, която достигнала енциклопедични пропорции. Всъщност секретният списък с мишени, притежание на американския стратегически военновъздушен отряд, станал известен впоследствие като БЕ или „Бомбена енциклопедия“.

Най-влиятелният документ в края на осемдесетте години за западната разузнавателна общност бил наречен „Съветската военна мощ“. Той представлявал червена гланцирана книжка, публикувана от разузнавателната агенция към американското министерство на отбраната. За разузнавателните експерти този документ (който първоначално бил строго секретен дълги години, за да се превърне впоследствие в общественопопулярно четиво, което журналистите ползвали свободно, като знак за добронамерено развитие на взаимоотношенията между журналисти и власти) представлявал изобилие от чудесни, и изчерпателни неща: снимки от космоса на новите ракети „земя-земя“, изкарани от секретен хангар, разположен дълбоко в сибирската тайга; близки снимки на най-нови съветски модели танкове при изкарването им от съветските фабрики; снимки на непознати хеликоптери, които имали невероятно широк и мащабен обсег на действие; дори снимки на най-новите съветски радарни антени, монтирани на покрива на ядрените подводници, които никога дотогава не били виждани. Цялата информация била в тези книжки, придружена от необходимите диаграми, сравнителни таблици и важни цифри. Четивото „Съветската военна мощ“ било мечтата на разузнавателния аналитик. То било предоставяно на разузнавателните агенции, на разузнавателните служби на НАТО и на всички висши разузнавателни офицери.

Каквато и да била стойността на документа „Съветската военна мощ“, неговото излизане на информационния пазар не винаги било посрещано еднозначно. Често се случвало циниците, получавайки четивото, да зададат въпроса: „А дали имате информация за съветските намерения?“ При този въпрос американският информатор винаги изглеждал наранен и промърморвал, че това не било работа на агенцията, пък и кой ли можел да знае със сигурност? Възбудената публика после щяла да се втренчи раздразнено в човека, който се осмелил да зададе такъв въпрос, след което съвещанието щяло да продължи, все едно, че нищо не се е случило. Но вече вредата била нанесена, а мехурчетата постепенно започнали да се пукат по повърхността. Истината всъщност била, че именно обстоятелството да разгадаят намеренията било най-главното разузнавателното предизвикателство. Нападението срещу Афганистан през 1979 г., почти състоялото се нападение в Полша през 1981 г., разпадането на комунистическата система през 1989–1992 г. и нападението над Кувейт през 1990 г. — всички тези събития изненадали разузнавателната общност, въпреки огромните суми, които данъкоплатците давали за закупуването на разузнавателни съоръжения и източници, както и за обучението на разузнавателен състав.

Проблемът с разгадаването на намеренията е едновременно и културен, и практически. Културният проблем е сериозно и дълбоко залегнал в нашата модерна психика и най-вече в начина, по който всеки индивид гледа на света. За да се реши този проблем, той трябва да се развие в три разграничени фази. Първо, трябва да се установи, че съществува проблем. Второ, той трябва да бъде правилно преценен. И накрая, следващата фаза е да се потърсят правилните решения за този проблем. Ключът към тази материалистическа логика е преценяването на проблема: количественото определяне. Количественото определяне е проникнало навсякъде и обхваща целия ни живот, разпространявайки се върху цялото човечество, където сега компютрите са достигнали до такова технологическо ниво, че опитват да анализират дори ритъма на Шекспировите поеми. Както отчаяно е изстенал Том Улф: „Проклятие! Те дори се опитват да наложат определени рамки върху литературата!“

Има обаче важна взаимовръзка между компютрите и разузнавателния свят. Модерният свят се движи въз основа на научните методи, защото вече измерва подходящо проблемите. Следователно трябва да може и да ги решава. На материалното се дава по-голяма стойност, отколкото на нематериалното. Един факт трябва да бъде измерен, доказан, докоснат, демонстриран. С нематериалното е далеч по-трудно. Защото то не може да бъде изложено на показ или поставено на заседателната маса за обсъждане.

Това, което представлява човешката природа, се корени във факта, че и организации, и индивиди се стремят към онова, което им се струва най-лесно или най-ясно за демонстрация. Например, когато изпълнителният директор по продажбите споменава на председателстващия борда на директорите, че той смята, че сините коли биха се продавали по-лесно от червените през следващата година, то той би трябвало да докаже това свое твърдение, ако не иска да загуби работата си. Само предположенията не струват и пукната пара. Ако той каже: „Шефе, аз познах 19 пъти правилно резултатите през последните 10 години, това съставлява 90% от правилната преценка на ситуацията“, тогава предположението му за сините коли ще бъде оценено подобаващо. И председателстващият с чиста съвест би могъл да си каже: „Тези цифри си заслужават риска.“

Точно по този начин стоят нещата и в разузнавателните служби. Относително лесно е да се преброят танковете, самолетите и корабите. Техническите проблеми могат и да са огромни, разходите — неизмерими, но това може да се постигне за определено време, като на разположение са необходимите източници и технологични възможности. Но е по-трудно да се преценят намеренията. Те не могат да бъдат измерени. Политик или дипломат могат да кажат нещо по време на коктейл и на следващата сутрин коренно да променят мнението си. Намеренията лежат върху плаващите пясъци на човешката психика, с всичките й непоследователности и слабости. Например целият ход на световната история щял изцяло да се промени, ако Адолф Хитлер отговорил „НЕ“ на въпроса на своя началник генерален щаб: „Да продължаваме ли по-нататък, господарю мой?“ на 31 август 1939 г. Намеренията за разузнавателния свят са като „обърканата логика“ за математиците.

Но не само намеренията е трудно да се преценят, защото те изискват определен достъп до секретни източници, рискове и огромни разходи, но дори и тогава не е сигурно, че огромните средства ще гарантират получаването на достоверна информация. Но все пак намеренията също изискват определяне на количеството им. В Берлин по време на Студената война някои от разузнавателните агенции решили да се опитат да измерят ефективността на разузнавателните си служители чрез вербуването на няколко агенти на по-ниско ниво. Така един главен агент, работещ с двадесет редови разузнавателни агенти, всеки от които правел по пет доклада месечно по източните въпроси, независимо от качеството им, се оказало, че бил оценен на по-високо ниво от друг главен агент, който разполагал само с един разузнавателен източник и никога не докладвал официално, но имал същия достъп до намеренията на източногерманското правителство, както и останалите разузнавателни агенти. Винаги е много трудно да се преценят потенциалните човешки възможности. При тези обстоятелства е безкрайно изненадващо как тогава горделивите разузнавателни мениджъри на агенции и финансовите им съветници преценяват, че с разузнавателните възможности е по-лесно да работи човек, отколкото с разузнавателните намерения. Не само че е трудно да се преценят човешките възможности, но и няма гаранции, че ще постигнат желания успех.

Вторият проблем относно човешките възможности е изцяло практически: доста често е трудно да се извърши успешно дадено действие. Да вземем само един пример от разузнавателната сфера на Джеймс Бонд: случая с Гордиевски. Олег Гордиевски бил офицер от кариерата от КГБ. Той бил вербуван от британската разузнавателна служба (МИ-6) и действал като двоен агент на място около шест години. Рисковете едновременно и за Гордиевски, и за неговите свръзки били значителни. По всяко време той рискувал да бъде заловен и екзекутиран. Стойността на информацията, с която разполагал Гордиевски, била неизмерима и вероятно е помогнала доста за по-бързото приключване на Студената война. Когато Гордиевски усетил, че опашките му от КГБ следват буквално всяко негово движение, измъкването му, образно казано, „под самия нос“ на неговите съветски наблюдатели се превърнало в най-секретната и успешна операция, случвала се някога.

Истината била, че британците никога не били абсолютно сигурни, че Гордиевски работил само за тях, а не бил „придатък“ към тяхната разузнавателна система. Само в един период от време било потвърдено с абсолютна сигурност, че той работил сто процента за британците и информацията, която им предоставял, била наистина стойностна, значима и достоверна. Операциите на Гордиевски се считали за шедьовъра на разузнавателното дело. Но на каква цена? Колко други подобни операции били неуспешни? Дори и случаят с Гордиевски да бил един успешен на сто неуспешни, то тогава само един процент си заслужавал риска. Урокът, който всички научили в тази връзка, бил, че човешките успехи в сферата на разузнаването били не само трудни за оценка, но и за измерване. Щом някой началник запитвал подчинените си „Ще проработи ли системата?“, разузнавателният офицер свивал рамене и отговарял искрено: „Ние наистина се надяваме на това, сър!“

Разузнавателната бюрокрация просто се обръща към по-достоверната информация, променяйки начина си на действие, особено ако резултатите трудно можели да бъдат доказани или измерени. Нападението на Саддам Хюсеин срещу Кувейт показало колко късогледо можело да бъде това професионално предубеждение на разузнавателната бюрокрация. Независимо че разполагали с най-модерните разузнавателни системи в света, САЩ и нейните съюзници били напълно изненадани от това нападение. Истинската причина да не предвидят точно този развой на събитията била, че им липсвали човешки ресурси на място. Те се нуждаели от свои агенти на място, които да ги информират непосредствено за намеренията на Саддам Хюсеин. Ако съществувал един иракски Гордиевски, който да седи до рамото на Саддам Хюсеин, когато управлявал Революционния команден съвет, тогава Западът щял да бъде предупреден навреме за намеренията му и на Кувейт щели да му бъдат спестени разходите по Войната в Залива. Но освен че не разполагали с иракски Гордиевски, им липсвали и други добри агенти на тази територия.

Липсата на добро разузнаване била само едната половина на проблема в Залива през 1990 г. Другата половина била в личността, и по-специално в действията на иракския диктатор. Още от самото начало на войната между Иран и Ирак, в началото на осемдесетте години, Западът все подценявал опасността, която Саддам Хюсеин представлявал за стабилността в региона. Вниманието било насочено изцяло към новия режим в Иран, контролиран след свалянето на Шаха, от теократичното шиитско ислямско правителство, начело с фанатичния Аятолах Хомейни.

Новият ирански режим привлякъл вниманието на американската външна политика, след като те нападнали посолството на Съединените американски щати в Техеран и взели целия му персонал за заложници. Катастрофалната операция „Орлов нокът“, която се превърнала в ужасно нескопосан опит на американците да спасят заложниците си, накрая била изоставена след поредица инциденти, които се случили впоследствие. Това означавало, че персоналната агония от положението на САЩ в Иран, пред която бил изправен американският президент Картър, накрая приключила с победата на Рейгън на президентските избори през 1980 г. Президентът Роналд Рейгън пък открил, че революционен Иран се превърнал в най-голямото предизвикателство след Съветския съюз за американската външна политика. То довело до скандала Иран и силите на „Контрите“, предизвикан от твърдия служител на американския комитет за сигурност, военноморския полковник Оливър Норт, чиито секретни кораби, подпомогнати от партизанските войски на „Контрите“, трябвало да спасят американските военнопленници в посолството.^[1] Цялата история станала прекалено сложна и объркана, но все пак Иран останал в основата на целия проблем.

В тази атмосфера на световна нестабилност, когато ислямският фундаментализъм застрашавал всички мирни международни конвенции, иракското решение да нападне революционен Иран през 1980 г. било прието като „манна небесна“ за западните дипломати. „Лудите молли“ (свещеници) и техните „революционни орди“ можели да се бият до смърт срещу множеството танкове и пушки на Ирак. След като вече Иран бил въвлечен в люта битка с Ирак, в региона се възвърнала един вид стабилност през следващите осем години, понеже двете най-мощни държави в района се биели до пълно изтощение. Всъщност западните аналитици виждали в иракската война срещу Иран услуга за приятелските богати на петрол малки държави в Персийския залив. Саддам Хюсеин правел огромна услуга на Запада с тази „навременна“ война.

Саддам Хюсеин Тикрити бил малко вероятен съюзник на Запада. Роден в Тикрит, в Северен Ирак, той израсъл в суровия свят на планините, между мафиотските структури на притежателите на земи в района и фамилните кланове, които имали претенции да ги управляват. Пушките били достъпни за всеки мъж в Тикрит, както и мечовете. Разказвали се истории, че Саддам Хюсеин застрелял и убил първия човек в живота си, когато бил единадесетгодишен. Издигането му през всички рангове на Иракската Арабска Социалистическа партия (БААС) се дължало повече на това, че той желаел да получи власт и сила, а не на политически убеждения. Властта означавала много повече за него, отколкото арабското единство, свободата или социализма. До 1970 г. той бил вицепрезидент, а през 1979 г. станал президент на Ирак, като взел властта от бившия президент Бакр, който бил само фигурант, и така показал къде била силата на Ирак.

Саддам Хюсеин не изпитвал толкова дълбока нетърпимост към Иран. Но през 1975 г. той сключил специални споразумения с иранския шах, които по-късно разредили напрежението между двете държави. Но революцията на Аятолах Хомейни разрушила статуквото в региона. Две събития накарали Саддам Хюсеин да атакува Иран: първо, вдъхновеният от иранците опит да бъде убит неговият заместник Тарик Азис в сърцето на Багдад; второ, постоянното подстрекаване от Хомейни към иракските шиити да се вдигнат и свалят от власт „безбожниците-атеисти“ от Бааската социалистическа партия. Саддам Хюсеин нямал намерение да толерира подобни предизвикателства към неговата партия и режим, заради това ударът му бил много мощен. През 1980 г. той нападнал Иран с половината иракска армия, като нарекъл нападението, ограничена наказателна акция покрай границата срещу объркания съсед.

Една от постоянно възникващите теми на новите революционни режими се състояла в нежеланието им да си гледат само своята работа. От революционна Франция до Болшевишка Русия и Иран на Хомейни, спешността да се разпространяват добрите вести към нервните съседи, била неудържима. Друга подобна тема била омразата и неизменните реакции на съседните държави: да атакуват източника на проблема, за да се спре разпространението на опасната му ерес. Така се развили събитията и с първата война на Саддам Хюсеин в Залива през 1980 г. Макар че той задържал силите си само пет дни на иранска територия и поискал да води преговори, иранците не споделили неговата резервираност. Към виковете „Аллах Акбар“ („Да живее Аллах“), ислямските революционни стражи на Иран и на Хомейни се нахвърлили срещу неверните иракски нападатели. Дяволският гений на Саддам Хюсеин никога повече нямало да се върне обратно в бутилката.

През 1988 г., след осемгодишна война, през която били причинени над половин милион жертви и светът видял толкова голяма употреба на отровен газ, двете държави подписали споразумение за прекратяване на огъня, като и двете били пред пълно изтощение. Следователно Саддам Хюсеин се изправил пред задачата да възстанови Ирак след една война, дълга колкото двете световни войни на века, взети заедно. Въпреки всеобщото мнение, че Ирак спечелил войната, еуфорията от победата не продължила дълго. Макар мрачното настроение в Техеран да било противоположно на танцуването по улиците на Багдад, иракската икономика била пред колапс. Експертите изчислили, че щяло да струва 230 милиарда долара и да отнеме от 15 до 20 години, за да бъде възстановен този стандарт на живот, който имал Ирак преди 1980 г. Годишният бюджетен дефицит възлизал на 10 милиарда долара, а Ирак имал над 75 милиарда долара външен дълг, като по-голямата част от него била дължима на Саудитска Арабия и Кувейт. След войната Саддам Хюсеин се изправил пред икономическа катастрофа.

Очевидният приоритет бил да се изчисти външният дълг и да се демобилизира армията, която била погълната от войната. Донаборниците, които се записали през 1980 г. в армията на осемнадесетгодишна възраст, почти не оцелели. Но повечето млади войници, които оцелели, били демобилизирани дълго време след приключването на военните действия, защото отначало Иран отказвал да подпише мирния договор с Ирак. Всички опити на Саддам Хюсеин да спаси своята позиция пропаднали за осемнадесет месеца, след края на първата война в Залива. Притокът от демобилизирани войници върху дестабилизираната икономика увеличил ръста на безработицата и намалил шансовете за бързо възстановяване на Ирак. Отначало Иран отлагал мирните преговори в ООН, което принудило Ирак да държи огромна армия в пълна бойна готовност, което също пресушавало ограничените икономически ресурси.

За да се влошат нещата още повече, Саддам Хюсеин започнал целенасочено да малтретира другите арабски държави в региона, за да отменят иракския военен дълг, но неговият опит срещнал само безразличие от тяхна страна. Не помогнали и увещанията му, че той водил тази война, за да спре разпространението на шиитския фундаментализъм върху своите съседи. Иракските съседи не били склонни да приемат тези обяснения на Саддам Хюсеин и настоявали той да заплати дължимото в пълен размер. Саддам Хюсеин прекалил през 1990 г., когато поискал от съседите си, богати на петрол, не само да му опростят дълга, но и да му влеят финансова инжекция от 30 милиарда долара. Той добавил и една заплашителна забележка: „И нека националните режими в Залива са наясно, че ако не дадат доброволно тези пари, то Ирак знае как да си ги вземе.“

Тези заплахи и искания били последвани от паралелното действие на Ирак за прекратяване производството на петрол в Близкия Изток. Обяснението за тази инициатива било в намерението да се увеличи така международната цена на петрола. Основният закон на търсенето и предлагането в случая се базирал върху това, че ако имало по-малко петрол за западните купувачи, то цената щяла да се увеличи. А ако тя се увеличала, то Ирак, един от най-главните членове в организацията на производители и износители на петрол (ОПЕК), щял да спечели много пари. Възвръщаемостта от продажбата на петрола била единственият източник на доходи за Ирак на този етап.

След войната от 1980–1988 г. и Иран, и Ирак поискали ултимативно от останалите страни-членки на ОПЕК да намалят производството на петрол, като така щели да позволят на двете държави да си възстановят част от разходите по войната, чрез увеличените продажби на петрол. Останалите страни-членки на ОПЕК отказали да изпълнят това искане. Дори Обединените арабски емирства (ОАЕ) и Кувейт започнали да натискат цената на петрола надолу, увеличавайки своята продукция на петрол. Така замразили надеждите на Ирак да възстанови поне част от финансовите си загуби през войната с продажбата на повече петрол на по-висока цена.

Тогава нито един разузнавателен аналитик не можел да предвиди каква заплаха представлявала комбинацията недоволство вкъщи, банкрут във външноикономическите взаимоотношения и отказ на сътрудничество от своите най-близки съседи. Тази комбинация се събрала в държавата на Саддам Хюсеин. Не било лесно да носиш короната на главата си, имайки предвид интригите, които се плетели в Багдад. Саддам Хюсеин добре осъзнавал, че оцеляването му като лидер зависело главно от икономическото възстановяване и благоденствие на Ирак след войната. Затова било ясно защо той поел такъв курс във взаимоотношенията си със своите съседи, понеже се надявал да му помогнат при възстановяването на икономиката.

Изненадващото било, че рисковете за националната стабилност не били взети на сериозно. Особено като се има предвид, че Ирак си останал въоръжена държава дори след войната с Иран. До 1990 г. Ирак си оставал твърдо въоръжена държава, но с тежко икономическо положение, с нарастващо вътрешно недоволство и параноичен диктатор, който вземал решенията за бъдещето на държавата. Ситуацията била потенциално предизвикателство към уредените самодоволни държави-производителки на петрол около Ирак. Ако държавите в Залива се съмнявали за истинските намерения на Саддам Хюсеин, то арабското събрание в Багдад през месец май 1990 г. трябвало ясно да представи на дневен ред неговата позиция. Той казал на своите гости, че „с всеки долар за барел, с който се намалявала цената на петрола в света… Ирак губи милиарди долари на година“. Тогава помолил държавите-членки на ОПЕК да подпишат споразумение, чрез което да увеличат цената на петрола до 25 долара на барел. Щом молбата му останала без отговор, Саддам Хюсеин пак започнал да сипе заплахи. Според него решението на Кувейт и на ОАЕ да увеличат собственото си производство на петрол и да намалят неговата световна цена, било нарушение на подписаното по-рано споразумение за квотата на петрол и се превръщало в официално обявяване на икономическа война срещу Ирак. За да бъде сигурен, че всеки го е разбрал правилно, Саддам Хюсеин добавил: „Войната се води с войници… но освен това и с икономически средства. Затова ние ще помолим нашите арабски братя, които не искат да влизат във война с Ирак, да не го правят. Вярвам, че нашите братя са наясно с нашата ситуация, но вече сме стигнали дотам, че не можем да удържаме на напрежението.“

Това наистина бил сериозен „вик за помощ“ от един диктатор, който добре съзнавал, че губел благоразположението на поданиците си и обществения си имидж. Но това било и ясно очертание на курса на действие, който той заплашвал да предприеме. Макар че тези изявления били направени зад закрити врати, скоро информацията изтекла и стигнала до западните наблюдатели и до специалистите по иракско дело. Притесненията на Саддам Хюсеин станали ясни на много по-широка аудитория, отколкото се очаквало. За разузнавателните аналитици да твърдят по-късно, че не били наясно с намеренията на Саддам Хюсеин, щяло да бъде много трудно.

Отговорът на държавите от Залива и най-вече на ОАЕ и Кувейт към признанията на Саддам Хюсеин и към отправената заплаха, бил да ги пренебрегнат и двете. Те нито обявили мораториум върху дълга на Ирак, давайки му и повече пари, нито намалили своето производство на петрол. А според статистиката на ОПЕК, станало ясно, че производството на петрол дори се увеличило. Затова и цената на петрола се понижила.

Яростта на Саддам Хюсеин вече излязла на повърхността. През юни 1990 г. той обявил ОАЕ и Кувейт за участници в „конспирация срещу региона, която обслужвала израелските интереси“. Споменаването на Израел било показателно и застрашително. Саддам Хюсеин понесъл флага, който целял да обедини неговите „арабски братя“ срещу другите араби. Доктор Джонсън казал в известната си фраза: „Патриотизмът е последното убежище на нехранимайкото.“ Затова, вземайки предвид тази фраза, всеки арабски повик за поход срещу израелците обикновено е прелюдия към военни действия. Трябва да се вземе предвид и значителният прагматизъм, който проявил Саддам Хюсеин във взаимоотношенията си с Израел по време на войната с Иран. В период, когато се намирал в затруднено положение, Саддам Хюсеин започнал да прави войнствени намеци.

За да се увеличат още повече проблемите му, в средата на 1990 г. той бил под сериозен натиск не само заради своите дългове, но и заради постоянно нарастващия спор със Запада. Макар че Ирак дълго се радвал на специални взаимоотношения с Франция, другите западни страни му били хладен поддръжник. Веднага щом войната в Залива приключила, тяхната поддръжка изчезнала и се насочила към революционен Иран. Режимът на Хомейни не представлявал особена опасност през 1989 г. за никого. Обаче заявленията на Ирак за насилствена диктатура внезапно излезли на дневен ред и действителността, която представлявал режимът на Саддам Хюсеин, не се нравела на деликатните западни демокрации.

Особено Англия имала причини да се оплаква. Роденият в Иран британски гражданин, журналистът на име Фарзад Базофт, бил арестуван и екзекутиран за шпионаж през пролетта на 1990 г. Базофт бил журналист от седмичника „Лондон Уикли“ и бил заловен да души около иракски секретни документи за развитието и построяването на ракетен комплекс. Какви били целите му и дали той бил таен агент за някого, както твърдели иракските тайни служби, и досега е неясно. Отнасяйки се пренебрежително към паспорта и самоличността на Базофт, Саддам Хюсеин наредил да го екзекутират и да разгласят това, за да го чуят всички шпиони и предатели на Ирак. Като опит за унищожение на вътрешната опозиция, екзекуцията на Базофт била успешна, но като съобщения към международната общност, тя се превърнала в катастрофа.

Преценките на Саддам Хюсеин за времето били крайно неподходящи. Западът вече бил нащрек за развитието на ситуацията в Ирак. Един балистичен експерт, Джералд Бул, бил убит при мистериозни обстоятелства в Брюксел. Понеже Бул бил световноизвестен експерт по дългобойна артилерия и разработвал проект за тъй нареченото „супероръжие“ за Ирак, когато той бил убит, случаят предизвикал особен интерес. Той бил насочен към мръсните трикове на израелските тайни служби (МОСАД), които били обвинени за убийството. Тогава пратки с качествени тръби от машинна стомана за производството на иракското „супероръжие“, били конфискувани на Запад.

За да привлекат още повече вниманието на западните журналисти, една мистериозна пратка с високотехнологични електронни компоненти, определени като части от ядрено устройство, били арестувани на лондонското летище на път за Багдад. След аферата със „супероръжието“, вече изглеждало ясно, че Ирак пак се въоръжавал с нови смъртоносни оръжия, които заплашвали целия Среден Изток. В резултат на това през деветдесетте години историите за Ирак заемали вече предните страници на западните медии, в които се разказвало за нарушението на човешките права и опитите на Ирак да се въоръжава с оръжия за масово поразяване. Обаче Саддам Хюсеин не се забавлявал с унищожителните критики. Внезапно той се превърнал в „гадния мъж с черната шапка“ за западните медии, които винаги точно и навреме лепвали най-подходящите етикети на нарочените обекти. Към иранските вражески настроения и поведението на страните от Залива вече се прибавили западната враждебност и личната критика.

Израелската враждебност винаги е била даденост за арабите. Още преди успешната бомбардировка на Израел, с цел да неутрализира иракския реактор „Озирак“, произвеждащ плутоний, през 1981 г., Ирак смятал Израел за свой временен, по летаргичен враг. Но след този израелски акт Саддам Хюсеин вече бил сигурен, че Израел заговорничел да атакува отслабения след войната с Иран Ирак. Той вярвал, че всяка израелска атака срещу него щяла да го свали от власт. От достоверни иракски източници става ясно, че примерът с трагичната участ на румънския диктатор Николае Чаушеску бил постоянно пред очите и в мислите на Саддам Хюсеин.

Параноята му се увеличавала с времето. Той започнал да изпраща открити заплахи срещу Израел, придружени от публични отричания, че Ирак разработвал ядрено оръжие, понеже страната вече разполагала с „достатъчно химическо въоръжение“. „Но, — добавял Саддам Хюсеин, — ние ще подпалим Израел, ако се опита да нападне Ирак.“ Защо Саддам Хюсеин си въобразил, че Израел планирал атака срещу него, си остава мистерия и досега. Единствената възможна теория е, че Саддам използвал тази заплаха като отклоняване от вътрешните проблеми на недоволните поданици.

Тази жестока противоизраелска реторика постигнала два резултата. Ирак си спечелил подкрепата на по-голямата част от арабския свят. Но тя успяла да изплаши и Запада, започнал да вижда в лицето на Саддам Хюсеин един нестабилен подстрекател към военни действия. Те били прави, макар че Саддам Хюсеин не се стремял сериозно към война. Той предприел още по-големи стъпки през 1990 г., за да могат Израел и САЩ да повярват в предположенията си. „Ирак не иска война — казвал Саддам Хюсеин. — Ние се бихме осем години и знаем какво означава войната.“ За да бъде сигурен, че съобщението му е стигнало където трябва, той го повторил и при посещението на един британски дипломат в Ирак.

До юни 1990 г. в ушите на разузнавателните аналитици би трябвало да зазвънят алармените звънчета за отговорността им да държат Ирак под око. Доказателствата вече били много ясни: добре въоръженият и вече пред финансов фалит Саддам Хюсеин постоянно отправял все по-застрашителни заплахи срещу съседите си и Израел. Заплахите към Израел му спечелили престиж в очите на по-голямата част от арабския свят, но пък му донесли много малко пари. В резултат на това Саддам Хюсеин се превърнал в нещо като втори Насър, но без необходимата сума пари, за да поведе арабите. Иракският лидер все повече заприличвал на оръжие с дръпнат предпазител в района на Залива, като ставал все по-непредсказуем и опасен. Той вече не можел да въздържа изблиците си на гордост и безпомощна ярост и се изправил пред огромен проблем. Единственият въпрос бил какво щял да направи по-нататък? С какво щял да подкрепи заканите си? Какви били неговите намерения?

Събитията, довели до нападението срещу Кувейт, били ясно обозначени. Ирак от дълго време претендирал, че държал правото на собственост върху своята малка южна съседка. След 1871 г., когато отоманският мюфтия Абд Аллах управлявал Кувейт, тогава подпровинция на Басра (най-южната провинция на Ирак), Багдад установил законово териториалните права над „иракската седемнадесета провинция“. Кувейт бил с много запаси на петрол, бил смятан за най-богатото кралство в Залива и бил беззащитен, което било мъчителна перспектива за всеки по-здрав наследник на Асирийската империя да не се втурне към него. За личност като Саддам Хюсеин желанието да разреши икономическите си проблеми в тази насока само с един майсторски удар било непреодолимо.

Но Ирак не само предявявал претенции към Кувейт, той се е опитвал да го напада и по-рано. През 1961 г. западащото правителство на тогавашния иракски лидер генерал Касем било мобилизирано за инвазия срещу Кувейт. Но следимперска Англия, която тогава още имала икономически интереси източно от Суецкия канал, се придвижила напред, за да възпре иракските лидери, акостирайки публично с флотата си там и сваляйки на сушата своите танкове, извикани на помощ от кувейтското правителство. Другите арабски държави също се присъединили към англичаните. Възпрени от очевидната готовност на англичаните да се бият и да използват сила, иракчаните отстъпили назад.

За разузнавателните аналитици от Лондон, Вашингтон, Париж и Москва картината на ситуацията в Кувейт не била напълно ясна. За да изпълни своето намерение за поредното си престъпление, Саддам Хюсеин притежавал необходимия мотив, възможности и средства. И не само това, държавата му и преди това веднъж нападнала Кувейт. Освен това, ако Саддам Хюсеин не предприемел нещо, и то скоро, той щял да фалира напълно и да се превърне в очите на целия смеещ му се зад гърба арабски свят в последния самовлюбен автократ, който отчаяно се опитвал да постави ръцете си върху парите на своите съседи. Кувейт бил идеалната жертва за извършването на забележителна международна кражба. Саддам Хюсеин още повече помогнал на разузнавателните аналитици с информация през лятото на 1990 г., когато ясно показал отчаянието си, извършвайки няколко отделни атаки срещу Кувейт. Кувейтското тогавашно управление (на семейство Ал-Сабах) показало странно безразличие към действията му.

Но все пак има определена доза унижение, на което може да се подложи един арабски лидер. На 16 юли 1990 г. дошъл ясен сигнал, че Саддам Хюсеин и неговият революционен командващ съвет били търпели достатъчно и вече тръгвали на открити вражески действия срещу своите съседи, които отказвали сътрудничество с Ирак. Тарик Азис, иракският външен министър, официално обвинил Кувейт и ОАЕ в извършването на вражески действия срещу Ирак „като провеждали нарочен заговор да удавят петролния пазар с такова количество петрол, което значително надвишавало позволената квота от ОПЕК“. Азис се оплакал, че това причинило на Ирак щети за 89 милиарда долара. Освен това той окачествил като вражески намерения и факта, че Кувейт откраднал петрола на Ирак, извличайки непропорционално количество от петролното поле Румалия, което било разположено от двете страни на тяхната обща граница.

Западната разузнавателна общност вече трябвало да бъде сигурна за намеренията на Саддам Хюсеин. Мистерия било защо тя не била сигурна. Част от проблема за западните разузнавачи, когато преценявали нюансите на арабските разузнавателни системи, се състояла в езиковите трудности. Арабската реторика не съдържала толкова ясни и разграничени сигнали в разтеглените си фрази, с които били свикнали западните разузнавачи. В арабския свят и най-страшните заплахи за въоръжени действия биват изказвани с тона на студено неодобрение на положението. За обикновения слушател било трудно да определи кога заплахата била достоверна, освен ако не бил запознат с арабската култура. Проблемът за западните аналитиците бил подобен на проблема от времето на Студената война, когато достоверността на фразите на обитателите на Кремъл можели да бъдат разбрани само ако ги превеждал и по-късно руснак. Защото за Съветския съюз езикът на марксизма изопачавал действителността и истината не можела да бъде разпозната с просто око от един лаик. В арабския свят по същия начин съществували различни критерии, чрез които се разграничавала истинската заплаха от изразяването на неодобрение.

По този случай разузнавателните аналитици не разбрали правилно развитието на положението. Разузнавателните аларми, които трябвало да посочат опасността от конфликт на 16 юли 1990 г., само седемнадесет дни преди нападението, изглежда не били включени. Поради необясними причини сигналите за нарастващото иракско отчаяние били определени само като поредното превъртане на дипломатическия винт от иракския лидер.

А всъщност това не било така. На 15 и 16 юли 1990 г. две дивизии на елитната иракска републиканска гвардия се придвижили на юг прекалено публично и заели позиции за битка в пустинята, на 20 мили северно от кувейтската граница. Както американските разузнавачи от НАТО, които работили по проблема от август 1990 г. до март 1991 г., казали по-късно: „Това беше «съвсем мъничък намек» за истинските намерения на Саддам Хюсеин.“

На следващия ден Саддам Хюсеин увеличил напрежението. Избирайки специално за реч пред нацията деня на Баасистката революция, в нея той отправил предизвикателство към Кувейт и ОАЕ, сочейки Кувейт като крадец на иракския нефт. Освен това той публично го обвинил в нарочно увеличение на производството на петрол и за първи път претендирал, че кувейтците нарушавали целостта на границите му. Това, както го определил Саддам Хюсеин, представлявал сериозен акт на агресия. И накрая, за да налее още масло в огъня, Саддам Хюсеин заявил, че коварният Кувейт заговорничел зад гърба им със западните и ционистките империалисти, за да унищожат арабската кауза. Той изискал от „двете мошенически държави“ да се вземат незабавно в ръце „за предпочитане с мирни средства“, но ако те не го направели, то Саддам Хюсеин вече им отправял последно предупреждение. „Ако думите не свършат работа, за да ни защитят, то пред нас не стои никакъв друг избор, освен да предприемем незабавни контрадействия, за да поправим нещата.“

Тази реч приличала на ултиматум. Тя би трябвало да катализира и постави нащрек действията на разузнавателните служители и политиците. Особено щом Ирак предприел действия за обявяване на финансови искания и изпращането на бронирани дивизии при кувейтската граница. Още тогава трябвало сериозно да се вземе предвид и засилващата се параноя на Саддам Хюсеин. И накрая, заключителните реплики в речта му не трябвало да оставят съмнение за страничния слушател относно намеренията му. В тях той заявил, че „не останало време за разговори“ и освен това казал, че ако Кувейт не откликне на иракските искания, то „той щял да понесе съответните последствия“.

Америка забелязала движението на иракските войски по кувейтската граница. Съществували малко места в Средния Изток, докъдето сателитите на американската национална разузнавателна служба не можели да достигнат. Това довело администрацията на президента Буш до официално предупреждение на Ирак, че САЩ щял да „застане зад гърба на приятелите си“ в района на Залива. Това бързо изявление на САЩ не било толкова солидно, както прозвучало отначало. То имало за цел само да разсее напрежението в обстановката. Изявлението на Съединените американски щати се основавало на неправилната преценка, че Саддам Хюсеин всъщност нямал предвид това, което казал. Американското изявление целяло само да предупреди хората и да помогне, доколкото е възможно.

Американското министерство на външните работи и ЦРУ били убедени, че Саддам Хюсеин блъфирал и нямал намерение да предприема каквито и да било действия. Още повече, че вече и притеснените кувейтци се съгласили с тях в този ред на мисли. Освен това те помолили своите американски приятели да не правят повече агресивни изявления, „защото така рискували да възпламенят и без това нагорещената обстановка“. Саддам Хюсеин използвал заплахите само като съществен елемент от преговорите, заявили кувейтците, и при всички случаи те били в подобна ситуация и преди това. Саддам Хюсеин отправял същите заплахи и в миналото. „Нямало причина за паника и САЩ трябвало да се отдръпнат настрани, за да не влошават повече ситуацията.“ Кувейтците обаче сгрешили в едно нещо: Саддам Хюсеин наистина правел заплашителни изявления и в миналото, но те винаги били на арабски конференции, при закрити врати. Той никога преди това не отправял такива заплахи на открито, в публичното пространство. Имайки предвид факта, че вече се бил обявил за лидер на антиционисткото арабско движение, Саддам Хюсеин имал много да губи, ако не държал на думите си, особено вкъщи.

Америка решила след това развитие на ситуацията да преправи своето публично изявление, за да облекчи кувейтските притеснения, но вътрешните й действия показали, че не всеки човек в американското разузнавателно и политическо общество бил убеден в правилността на това решение. Към 24–25 юли 1990 г. американската администрация започнала да изпитва съмнения дали наистина Саддам Хюсеин „вдигал само излишен шум, дрънчейки с мечовете си“, както той убеждавал притеснения президент на Египет, Хосни Мубарак. Американските петролни танкери KC-135, които зареждали с гориво американските самолети, започнали да се разполагат в Залива и било обявено началото на грандиозно военно обучение. Повече притеснени от него били самите кувейтци. В багдадската преса се появили алармиращи доклади, че „чуждестранни войски се намесвали в региона“. За Кувейт термина „чуждестранни войски“ означавал две различни неща: или САЩ, или Ирак. Те не искали на територията си нито една от тези войски и помолили Вашингтон за дискретност.

Разглеждайки събитията през последните две седмици на юли 1990 г., става ясно как ситуацията ускорила събитията. Някъде по трасето Саддам Хюсеин взел решение да предприеме нападението, но е трудно да се каже кога. Един надежден човешки разузнавателен източник вътре в революционния командващ съвет щял да свърши идеална работа за целта. Конспиративните теории за дългосрочното планиране на Ирак да завземе Кувейт не били последователни. Ирак винаги е имал желание да сложи ръцете си върху Кувейт и неговия петрол. Естествено, той имал и постоянна военна възможност да го направи. Намерението за действие винаги било ключът към всяка акция. Последното решение никога не е процес от дълго обмисляне. Това, което било ясно, е, че Ирак очевидно само дрънкал с мечове на 15–16 юли. Но до 25 юли Саддам Хюсеин окончателно решил да нападне и мечовете били извадени от ножниците.

Два въпроса стояли пред разузнавателните аналитици: дали Ирак можел да бъде възпрян и какво накарало Саддам Хюсеин от просто отправяне на заплахи да поеме риска за конкретни действия? Първите разузнавателни индикации, че проблемът поемал в нова насока, се появили през май 1990 г., когато Саддам Хюсеин започнал своята кампания срещу ОАЕ и Кувейт за цената на петрола. Нито една държава не можела да рискува да се намеси, а още повече да предприеме война, имайки предвид, че била пред банкрут, дори и да я управлявал такъв горделив и параноичен диктатор. Всяка логична преценка тогава можела само да изразява съмнения за действията, които можел да предприеме Саддам Хюсеин.

Но тези предварителни индикатори били подкрепени от постоянното биене на барабаните, от агресивните изявления, ставащи все по-остри и от нарастващите иракски искания. Някъде между края на май и началото на юли 1990 г. изолираните разузнавателни индикатори се увеличили до дузини заплашителни сигнали. Западните разузнавателни агенции вече изпращали поток от предупредителни сигнали, предвиждащи агресивни действия. Между май и юли 1990 г. някой трябвало да предприеме нещо, за да спре Саддам Хюсеин да не отиде прекалено далеч.

Проблемът с възпирането на Саддам Хюсеин от вражески действия, въпреки предположението на западните разузнавателни агенции, че атаката срещу Кувейт била определена вероятност, по-късно се изразил в дипломатическата двусмисленост, с която САЩ хем се опитвали да застанат на твърди позиции, хем ги смекчавали, издавайки противоположни „разяснения“ и „заповеди“. Например когато те придвижили своите танкери KC-135 и корабите си към Залива на 21 юли „за да дадат необходимия сигнал на Саддам Хюсеин“, както заявил Пентагонът, в същото време адютантът на американския министър на флотата дал изявление пред пресата, за „да изясни ситуацията“, в което заявил, че тези кораби не били в пълна бойна готовност. А на 24 юли, когато Пентагонът заявил, че „САЩ били длъжни да подкрепят самоотбраната на приятелите си в Залива“, официалните служители отказали да потвърдят дали САЩ щели да помогнат на Кувейт, ако той бъдел атакуван от Ирак. Този развой на събитията довел до невъзможна ситуация. Допълнителните „разяснения“ само навреждали, а не помагали на разузнавателните агенции и дипломатическите отношения.

Ситуацията страшно се объркала. Дали САЩ подкрепял Кувейт през юли 1990 г., или не? Ако дори сега отговорът на този въпрос не ни е ясен, то със сигурност не е бил ясен и на иракчаните тогава. Те били много объркани. Било ли това известната двуличност на американските дипломатически отношения, чиято крайна цел била да накара врага да размисли и да се откаже от планираните си действия? Или било хвърляне на прах в очите, подкрепяйки Кувейт с меки думи, но не и с истински намерения? Какви били намеренията на американския президент Буш? На 25 юли обърканият Саддам Хюсеин решил да открие това сам. Той внезапно изпратил на американския посланик в Багдад бележка, в която изисквал да го уведоми до един час какви били истинските намерения на Съединените американски щати. Американският посланик, Ейприл Гилеспи, накрая постигнала своята дълго преследвана политическа цел през последните две години: да се срещне очи в очи с иракския диктатор.

Разказите за това, което трябвало да се превърне в плодотворна среща преди войната в Залива, коренно се различават. Съществуват два източника, разказващи за случилото се през онзи ден: копие от свидетелските показания на посланик Гилеспи, представени пред сенатската комисия по външни взаимоотношения във Вашингтон на 20 март 1991 г. и иракската официална версия на диалога, която не била дискутирана от американското министерство на външните работи. Срещата оставила у Саддам Хюсеин впечатлението, че ако той нападнел Кувейт, то САЩ нямало да се намесят. Ако той разбрал тъкмо това, то било погрешно.

Всяка среща притежава своята химия и психология. Напълно нецелесъобразно било, че западните либерали и феминисти изпратили жена за посланик в арабския свят. Това винаги трябвало да бъде пресметнат риск. В една култура, където само мъжете контролирали властта и събитията, а „силните мъже“ се ценели високо, женските пълномощници се смятали за недостатък, освен ако не демонстрирали в работата си, че били необикновени властнически фигури или че можели да завземат властта принудително. Политическата коректност можела да приеме в редиците си политици, завършили провинциални университети, но арабският свят бил непримирим към необичайното. Един от първите уроци на дипломатите е да научат още в началото на кариерите си, че трябва да се справят със света такъв, какъвто е, а не какъвто те биха искали да бъде. Практичността на дипломацията отмивала от характера на всеки разумен дипломат илюзиите и идеализма, защото не всяка нация споделя едни и същи морални ценности.

Посланик Гилеспи вероятно не оставила у Саддам Хюсеин впечатлението, че САЩ били решени да защитават Кувейт, ако Ирак го нападнел. Нито един друг аспект на американската грешна преценка преди войната в Залива не получила такъв щателен оглед, както първата и единствена среща между посланик Гилеспи и Саддам Хюсеин. Критиците заявяват, че тя дала зелена светлина пред Саддам Хюсеин, защото на нея било изразено мнението, че САЩ щели да стоят настрана от иракските действия в Кувейт. Тези твърдения били по-късно отхвърлени категорично от американската посланичка Гилеспи.

Ясно е, че за краткото време, което й предоставил Саддам Хюсеин, било трудно за посланик Гилеспи да влезе във връзка с Вашингтон, за да получи пресни напътствия. Ейприл Гилеспи трябвало да представлява американските интереси само въз основа на политическите наставления, които й били предоставени преди това от американското външно министерство и които не можели да се обновяват често при бързо развиващата се международна криза. През този горещ следобед в Багдад недостатъчните разузнавателни преценки, слабата национална политика, иракското отчаяние и дипломатическата предпазливост се обединили, за да се превърнат във фатална комбинация. Вече е ясно, че на 25 юли Съединените американски щати загубили последната си възможност да възпрат Саддам Хюсеин да не нападне Кувейт.

Саддам Хюсеин започнал срещата с типичната си филипика срещу арабските си съседи и Съединените американски щати. Той основно наблегнал на иракската икономическа молба, обяснявайки с ярост всеки детайл. Той обвинил Съединените американски щати „в подкрепа на кувейтската икономика срещу иракската икономика“ и после, както всички несигурни в себе си кавгаджии, започнал да ругае: „Ако вие, Съединените американски щати, използвате сила срещу нас, то ние знаем как да ви отговорим. Ние също можем да окажем срещу вас сила. Ние не можем да дойдем до вас, но отделни араби могат да ви стигнат, където и да сте.“ Посланик Гилеспи разбрала, че Саддам Хюсеин заплашвал с терористични атаки.

Тя запазила хладнокръвие, типично за арабското дипломатическо поведение. Трудността се състояла в това да отдели баластрата от истинските заплахи и да идентифицира конкретните сигнали за предложения, които ядосаният иракски лидер би могъл да й предостави за обсъждане или за преговори по-късно. Това била непосилна задача за първата й среща със странния, сърдит, емоционално нестабилен и ругаещ арабски диктатор. Но Гилеспи разполагала със своите напътствия от американското външно министерство. Нейните ясни инструкции били да потушава всяка криза, а не да налива масло в огъня на опърничавостта на Саддам Хюсеин.

Тя се опитала да успокои Саддам Хюсеин, посочвайки, че САЩ не желаел да предприема вражески действия срещу Ирак и че не участвал в заговор срещу иракските интереси. Гилеспи наблегнала главно на това, че разполагала „с инструкции лично от американския президент да търси почва за развиването на приятелски взаимоотношения с Ирак“. Нали президентът попречил на опитите на Конгреса да наложи икономически санкции срещу Ирак? Тя продължила да излага американската позиция, заявявайки категорично: „Президентът Буш е интелигентен мъж. Той няма да декларира икономическа война срещу Ирак.“

Срещата започнала да се развива в определена форма и с ритъм, които после щели да имат сериозни последствия. Мрачният иракски президент изложил своите болки и пак отправил заплахите си за извършване на определени действия, ако не постигнел своето. Ейприл Гилеспи утешавала начумерения арабин, успокоявала го и се опитвала да прави в процеса на монолога му уверения, че нямало никакъв проблем и че те всички искали да си останат приятели. Гилеспи дори стигнала по-далече. Действайки пак въз основа на инструкциите от вашингтонското министерство на външните работи, тя поела една линия на поведение така, както в САЩ разбирали молбата на Саддам Хюсеин за петролния пазар. Тя заявила пред Саддам Хюсеин, че в Америка имало щати — производители на петролни продукти, заинтересовани да купуват петрол на цена, по-висока от 25 долара на барел, които подкрепяли неговата гледна точка. Саддам Хюсеин позволил на този етап да бъде умилостивен, но допълнил, че още бил твърдо решен да не позволи на Кувейт да продължи да мами държавите-членки на ОПЕК и петролната квота. Американската посланичка пак го утешила, допълвайки: „Моите преценки след двадесет и пет годишна служба в тази сфера ме карат да си мисля, че твоята политика ще получи широка подкрепа от арабските ти братя. Този проблем не е свързан с Америка, — заявила тя. — САЩ по принцип не си създава мнение за възникналите спорове между арабските държави, какъвто е и вашият граничен спор с Кувейт.“ Всъщност американският министър на външните работи наредил „на нашия официален представител да повтори няколко пъти тази наша позиция“.

Посланик Гилеспи по-късно деликатно контраатакувала Саддам Хюсеин, настоявайки за изясняване на арабските намерения за Кувейт, въпреки че поставила въпроса „в дух на приятелство и помирение“. Сега било ред на Саддам Хюсеин да я увери, че предпочитал да открие мирно решение на спора. „Ние няма да предприемаме нищо, докато не се срещнем с кувейтците. Когато се срещнем и установим, че има някаква надежда да постигнем разбирателство с тях, тогава няма да предприемаме нищо.“ Все пак той си запазил отворена вратичка за действия, допълвайки: „Ако не можем да открием мирно решение на въпроса, то естествено е, че Ирак няма да приеме смъртта като решение, дори то да е най-мъдрото решение до момента.“ Дали това не била арабска реторика, изразяваща истинска заплаха? Това трябвало да прецени посланик Гилеспи. Все пак тя присъствала на срещата.

След това Саддам Хюсеин напуснал стаята, оставяйки вглъбената в себе си американска посланичка сама за половин час, докато той разговарял по телефона с президента на Египет, Хосни Мубарак, който се опитвал да посредничи при кризата. Щом се върнал, Саддам Хюсеин се усмихнал и изглеждал успокоен. Той искал по-бързо да приключи срещата, казвайки на Гилеспи, че „вече нямало проблем и че Кувейт и Ирак щели да се срещнат на двустранни преговори в Джидах следващата седмица“.

Дали американската посланичка получила обещание от Саддам Хюсеин да не предприема силови действия срещу Кувейт на срещата им, никога не станало ясно. Въпреки че всеки разговор съдържал неизказани мисли, в този случай нямало съмнения, че тонът на срещата, в Багдад на 25 юли, бил ясен за събеседника. Посланик Гилеспи по-късно признала, че иракското описание на събитията тогава било „осемдесет процента вярно“. Всъщност, заплашвайки и сипейки укори, Саддам Хюсеин получавал удовлетворение. Според елегантната фраза на Лорънс Фрийдмън, за Саддам Хюсеин, „САЩ му подавали ръка за приятелство, карайки го обаче да се държи подобаващо“.

Ако работата на дипломацията била да изпраща ясни сигнали по време на криза, то тя се провалила през този следобед. Не само че вече пътят от Басра до Кувейт и петролните им полета бил открит, но и според Саддам Хюсеин американският президент, единственият човек в света, имащ правото да затвори вратата, бил в приятелски отношения с Ирак и поддържал политиката му. Много хора смятат, че изходът от срещата представлявал дипломатическа и разузнавателна катастрофа. Това, което накрая става ясно е, че посланик Гилеспи, изглежда, не успяла да разбере правилно последствията от срещата. Уверена, че кризата между САЩ и Ирак била приключила, тя дори започнала да подготвя плановете си за почивка и телефонирала на американското външно министерство, че „намеренията на Саддам Хюсеин били да се разреши мирно спорът и че изглеждал напълно откровен“. Дори и той да я е подвел по време на срещата, записите от проведения разговор не оправдават това нейно мнение.

Останал един последен шанс за мирно уреждане на нещата: провеждането на иракско-кувейтски преговори в Джидах, Саудитска Арабия, насрочени за 31 юли. Макар че доказателствата сочели, че капитулацията на Кувейт на разговорите трябвало да спре нападението, още имало шансове за диалог. Все пак поведението на Кувейт на срещата било непредпазливо. Ако САЩ не подкрепели Ирак в случая, то тогава и Кувейт нямал шансове. За изненада на иракския вицепрезидент Изат Ибрахим, кувейтската делегация предложила само частица от исканата сума от Ирак, едва девет милиарда долара. Било жест на добра воля от Кувейт да даде така своята лепта за изплащането на иракските военни задължения. Но Ирак щял да получи тази сума само ако оттеглел завинаги териториалните си претенции към Кувейт. Ибрахим избухнал и се върнал веднага в Багдад. Кувейтската делегация останала да чака следващия кръг преговори, които щели да се превърнат в дълго арабско уреждане на спора, надлъгване и надхитряне.

В последвалото денонощие вече било късно за предприемането на каквито и да е действия. Независимо от телефонното обаждане, на 31 юли на йорданския крал Хюсеин до американския президент Буш, че „иракчаните били сърдити и наистина се стягали да предприемат действия“, времето за преговори за допълнително уреждане на нещата вече било изтекло. Само директната американска заплаха можела да спре тогава Саддам Хюсеин, но благодарение на посланик Гилеспи, иракският лидер щял да сметне това поведение за непонятна промяна в американската позиция по въпроса. Дори на този етап Кувейт още не желаел да помоли американците за помощ, страхувайки се да не си навлече гнева на своите арабски братя. Американското правителство също не искало да се намеси, за да не възпламени и без това нажежената ситуация, при която иракчаните вече дори разположили 100 000 войници по кувейтската граница. Събитията надхвърлили дипломатическите преценки с връхлитането си. В края на деня на 2 август 1990 г. Кувейт бил нападнат и така прекратил съществуването си като независима нация.

Разузнавателната следа от размяната на документи и информация от онези дни била значителна и била ясен индикатор за истинските намерения на Саддам Хюсеин. Между 25 юли и 31 юли иракчаните започнали мощно да изпращат подкрепления на бойните си сили на юг. Те изпращали амуниции и военни конвои към своите най-предни дивизии и разполагали значително количество кутии със снаряжение в районите, където се очаквало да бъдат предприети атаките. Във Вашингтон разузнавателните агенции незабавно доловили настъпилата в статуквото промяна, използвайки сателитната си информация и сигналните разузнавателни агенции. Те веднага уведомили Белия дом и американското външно министерство, че иракските военни сили вече били прекалено концентрирани и възнамерявали да атакуват. Военната иракска сила вече била „непропорционална на задачата си, която заявявала, че изпълнявала там, освен ако те наистина блъфирали“, както се казвало в разузнавателния доклад, изготвен от националната разузнавателна служба на 30 юли. Пентагонът и националната разузнавателна агенция продължили да излагат тезата си, заявявайки, че Саддам Хюсеин според тях „щял наистина да използва силата си“. Това представлява навременно и ясно разузнавателно предупреждение, отговарящо на всички стандарти.

Останалата част от американската администрация, имайки доверие в официалното изявление на посланик Гилеспи, не предприела нищо в тази насока. Един френски източник заявил, че Вашингтон разполагал с надежден индикатор за иракските намерения. Американското разузнаване дори засякло иракски доклад, в който било описано развитието на американските „бездействие и пасивност“ при големи военни акции в миналото. Кипър през 1974 г. китайците в Тибет и съветското нападение срещу Афганистан през 1979 г. били описани като примери, в които американците не направили нищо и не подкрепили нито една от държавите. Съществувала само една причина иракчаните да проявят такъв интерес за поведението на американците — в случай на конкретни провокации. Ако онова, което твърдели французите, било истина, то вече имало още един разузнавателен индикатор за истинските намерения на Саддам Хюсеин.

Но всичко било напразно. В ранните часове на 2 август 1990 г. две елитни военни части на иракската републиканска гвардия пресекли границата, за да нападнат Кувейт. Докато доставените от Съветския съюз танкове на иракските дивизии „Медина“ и „Хамураби“ се придвижвали на юг, мощен боен удар превзел петролните полета на Варба и Бубиян, а специалните иракски сили се разположили на ключови позиции в град Кувейт. За едно денонощие битката приключила. Забележително е, чак три часа, след като тя започнала, кувейтците помолили САЩ за помощ. Но дори тогава те претендирали тя да бъде „строго поверителна, за да не запали още повече искрите на горещия конфликт“.

Тяхната молба била безсмислена. Ситуацията била възпламенена достатъчно, щом те вече били обградени и по тях стреляли. Кувейт станал окупирана иракска провинция. Искрица надежда обаче се появила от най-неочаквания човешки източник на информация. Вторият главнокомандващ военната разузнавателна служба на Саудитска Арабия, преоблечен като бедуин, в началото на окупацията се скитал из Кувейт цели три дни, като набелязал местоположението на всички иракски части, преди да се завърне незабелязан вкъщи. Там той предоставил на своите началници достоверна и точна информация за разположението, въоръжението и бойния дух на иракската армия. Нито един друг източник на информация не би могъл да предостави тези данни, както този старомоден начин за изготвяне на разузнавателен доклад.

Както и израелците пропуснали да забележат неизбежния проблем в Йом Кипур през 1973 г., а британците пренебрегнали разузнавателната информация за предстоящия конфликт във Фолкландските острови през 1982 г., така и Съединените американски щати били подведени от собствените си дипломати и политически сътрудници в измамните им информационни сведения за иракските възможности и намерения през 1990 г. Но дори това да било така, оставали въпросите за разузнавателните грешки, допуснати при войната в Залива, но не как администрацията на Буш пропуснала да забележи индикаторите за войната, а защо. Пропускът не се дължал на събирането на разузнавателна информация, понеже САЩ имал достатъчно разузнавателни източници, проблемът се състоял в анализа и интерпретацията на събраната информация. Този пропуск още веднъж доказвал известната теза, че американската външна политика често не била централизирано контролирана, заради наличието на вътрешни различия и много съревноваващи се влияния. Тези сили може би били предизвикани от определен интерес да не се разкрива много сериозността на проблема или да не бъде признато съществуването му. Кореспондентът на Американската радиопредавателна компания, Джон Кули, казал през 1991 г. следното:

„Силните, но ограничени търговски интереси, като увеличаващата се продажба на жито на Ирак и икономическата и банкова криза вкъщи, помогнаха на администрацията на Буш, заедно с много конгресмени, да си затворят очите пред естествените и агресивни цели, които преследвал Саддам Хюсеин.“

Позовавайки се на кувейтския терор, предизвикан от това, че те заплашвали да привлекат на помощ и останалия арабски свят, открито молейки САЩ за помощ, Саддам Хюсеин успял да оправдае своите последвали действия.

Изглежда учудващ фактът, че военният успех в Залива с 15 000 убити и 30 000 ранени иракчани, докато силите на коалицията дали под хиляда жертви, всъщност се смята за провал. Успехите на военните и логистичните сили на местна почва, точността на високотехнологичните оръжия, показвани нощем по телевизията, подготвените офицери и войници, създават впечатление за безспорен успех. Всъщност не всички снимки на високотехнологичните оръжия били показани публично по телевизията. Освен това съществували много снимки на високотехнологични бомби, които не били показани пред обществото, защото трябвало да се види как полита във въздуха мост, пълен с хора. Не били показани и снимки на ужасените лица на иракските граждани, които се срещали очи в очи със смъртта. После екранът потъмнявал до черно. Военните избрали да не показват тези картини по време на главните телевизионни емисии от деня. Показаните по телевизията грешки, които извършвали войските на НАТО при бомбардировките в Косово през 1999 г., само доказали колко били прави тогава американските военни да не показват всичко по телевизията.

Сред този военен успех и технологически постижения, една от сферите не се справила със задачите си, независимо от огромните пари, които били инвестирани в нея: разузнавателната сфера. Ако успехът по време на битката не изострил до крайност този провал, никога нямаше да разберем за проблемите, които съществували в разузнавателната система преди и след войната. Още дълго преди войната, преди избухването на революцията в Ирак през 1979 г., Западът постоянно подценявал заплахата от Ирак в лицето на Саддам Хюсеин, която била отправяна постоянно към него и към територията на Залива. Вместо да бъде оценяван правилно като един нестабилен фактор в необичайно нестабилна ситуация, Ирак бил считан за балансьор в иранските взаимоотношения с шиитския фундаментализъм. Американците тайно подкрепяли Ирак с няколко разузнавателни и обучаващи програми.

Това бил сериозен провал в политическите и разузнавателните анализи, още повече, че приятелите на Запада в Залива, постоянно предупреждавали, че особеното съчетание на тирания, военни възможности и амбиция в характера на Саддам Хюсеин, било толкова дестабилизиращо обстановката, колкото я дестабилизирали и най-ненормалните молли (свещеници) в Техеран. Поради необяснима причина този съвет все бил пренебрегван и Саддам Хюсеин представлявал за западните политици сила, която всъщност стабилизирала Средния Изток. Няколко разузнавателни агенции трябва да си понесат отговорността за това неправилно интерпретиране на ситуацията, особено за периода 1985–1989 г.

Присъдата е още по-сурова поради това, че разузнавателните агенции тогава не пропуснали нито едно разузнавателно сведение за Саддам Хюсеин и действията му преди войната в Залива. Напротив, те колекционирали всякаква разузнавателна информация. Те се провалили в опита си да разберат значението на фактите. Един от служителите на ЦРУ заявил по-късно: „Всичко, от което се нуждаехме, беше един проклет агент в републиканския съвещателен съвет на Саддам Хюсеин.“ Добрите шпиони, които можели да предоставят надеждна информация за намеренията на един диктатор, били трудни за откриване. Американците не разполагали дори и с незначителен шпионин в лагера на диктатора, който да им насочи вниманието към емоционалната нестабилност на Саддам Хюсеин. Но независимо от това западните наблюдатели разполагали с достатъчно доказателства за истинската същност на иракския президент.

Западът имал дълга история на принципна подкрепа за Саддам Хюсеин. През 1981 г., въпреки саботажните действия на Израел срещу марсилските докове, от които се транспортирали най-важните резервни части, французите приключили успешно с построяването на ядрената централа „Озирак“ в Ирак. Израелците незабавно бомбардирали цеха за производство на плутоний, докарвайки до ярост тогавашния френски президент Франсоа Митеран. Своето неудоволствие от този акт показал и американският президент Картър, чиято администрация снабдила израелските атакуващи с достоверни мишени за унищожение чрез своите разузнавателни сателити.

Независимо от временното отстъпление на западните страни, военната помощ, които те предоставяли на Ирак, продължила да пристига към Саддам Хюсеин и през целия период на осемдесетте години. Само французите правили бизнес за по два милиарда долара годишно и продали въоръжение за 5 милиарда и 600 хиляди долара, в подкрепа на първата война в Залива. Към французите се присъединили и все по-огладняващите американски компании за производство на оръжие. Америка започнала да налива въоръжение в Ирак след 1982 г.: хеликоптери, двигатели за подводници и военни кораби, амуниции и резервни части. Американската помощ за Ирак нараствала все повече с развитието на войната с Иран. През 1984 г. Конгресът одобрил проекта „Наклон към Ирак“ и САЩ извадил Ирак от официалната листа на нациите, подкрепящи тероризма. В средата на осемдесетте години Америка давала още по-свободни търговски кредити на Багдад, възлизащи на половин милиард долара, само за да закупят иракчаните сто и петдесет хиляди тона американски ориз.

Американците не били сами по време на тази си мисия. Британците също се присъединили към търговските печалби, които получавали от подкрепата си за Саддам Хюсеин. До нападението на Ирак над Кувейт британците доставяли на Саддам Хюсеин радари, комуникационна техника и технологически пакет за развитие на ядрени оръжия, включително и на плутоний и торий, използвани за производството на ядрени реактори; самолетни двигатели, артилерийските контролни стрелкови системи и новите артилерийски ракети и оръжия за ракетните установки, произвеждани от допълнителната помощна компания „Вайкърс“. Тези стоки включвали и доставката на смъртоносните химикали тиодиликол и тионил хлорид — основни съставни части в производството на отровни газове, както и доставката на нервнопаралитични газове, произвеждани от компанията МСР ООД.

Никой в разузнавателната общност не се чувствал спокоен от търговията с тези смъртоносни оръжия, с които бил снабдяван диктаторът, както и от предоставените му оръжия за масово поразяване. През март 1992 г. Робин Робинсън, принципен цивилен служител от Квакерите, подал оставката си от секретариата на смесения разузнавателен комитет, изразявайки своите притеснения за лицемерието на британското правителство в търговията с оръжие с Ирак.

Но това не повлияло на последвалите събития. Търговията с Ирак била печеливш бизнес.

При един от най-подозрителните ходове в тази ситуация, в края на осемдесетте години бил създаден иракско-американски търговски форум, основан от пенсиониралия се американски посланик, Маршал Уили. На този форум бил представен светът на най-големите оръжейни компании, големият бизнес, произлизащ от това, както и добрите правителствени взаимоотношения. Компании като: „Ексон“, „Мобил“, „Бел“, „Локхийд“ и „Дженерал Мотърс“ били набързо вписани като участници в този новосъздаден форум и американската подкрепа към Ирак вече била провеждана чрез това полуофициално независимо тяло на високо ниво. Когато 4 милиарда американски долара на тази организация изчезнали мистериозно от клона на Италианската банка в Атланта, за никого не било изненада, че американската хазна блокирала достъпа до информация по този случай.

В края на 1988 г. форумът, с подкрепата на американското правителство, станал домакин на най-големия търговски панаир, където били изложени високотехнологични изделия за продажба в Багдад. По думите на Джоф Саймънс, влиятелен и информиран писател относно иракските работи, станало ясно следното: „В края на осемдесетте години американско-иракската търговия се изчислявала на милиарди долари, като в нея участвали цели дузини американски компании. Няма съмнение, че военната сила на Саддам Хюсеин била създадена основно от американската неизчерпаема бизнес амбиция.“

Апогеят на тази скрита подкрепа на американците към иракския режим и неговия лидер настъпил на 12 април 1990 г., когато висша американска делегация от сенатори и държавни служители посетила Ирак. Тя била придружена от американския посланик в Ирак, Ейприл Гилеспи. На срещите, които делегацията провеждала със Саддам Хюсеин в Мосул, станало ясно, че Гилеспи уредила частна телефонна връзка с Джордж Буш така, че американският президент да можел лично и на място да издава своите нареждания за развитието на търговските предложения, давани от американската делегация.

Именно тези близки търговски взаимоотношения на високо ниво с Ирак обяснявали защо Саддам Хюсеин почувствал през 1990 г., че американското правителство всъщност било на негова страна. Защо, въпреки тесните си търговски взаимоотношения, в САЩ не усетили заплахата, която представлявал Саддам Хюсеин по-рано?

Следователно Западът имал много време на разположение, за да изучава Саддам Хюсеин. Неговият произход, психология, жестокост и истинската природа на режима му били ясно разбрани от целия разузнавателен щаб, който специализирал в региона от 1969 г. нататък, откакто Саддам Хюсеин бил назначен за вицепрезидент и му била дадена властта да управлява вътрешнодържавния партиен апарат за сигурност. Цялото развитие на режима на Саддам Хюсеин, на неговата личност и на характера му, било отблизо проследено през последвалите две десетилетия. Западът не би трябвало да е изненадан от нищо, което е направил Саддам. Доказателство са следните думи на един британски служител от разузнаването, който специализирал в арабските отношения и държави и по-специално в Залива:

„Саддам Хюсеин беше старомоден арабски диктатор. Всеки знаеше какво можеше той и какво беше способен да направи. Той беше непочтен, неискрен, фалшив, незаслужаващ доверие, алчен, амбициозен и прекалено уплашен да не бъде изхвърлен от поста си на иракски президент чрез преврат, както всеки от неговите предшественици. Щом войната с Иран избухна, Саддам Хюсеин се превърна в параноичен и отчаян човек. Освен това той безумно се страхуваше от заговори. Собствените му хора направиха три опита да го убият в рамките на седем месеца, преди той да нападне Кувейт. Да мислят, че един психично нестабилен диктатор, който има на разположение 50 000 танка, щеше да седне кротко да чака беззащитния си съсед, който по стечение на обстоятелствата обаче се оказва най-богатата държава в света, поставила му брадвата на врата от финансова гледна точка, беше наистина тъпо. Особено когато американският посланик ясно му дава да разбере, че няма значение, дори ако ограби банката. Всеки, който познаваше добре региона, щеше да предположи, че Саддам Хюсеин щеше поне да си опита късмета. Беше въпрос на разузнавателни информационни сведения и намерения, както и да познаваш определения човек. При тези обстоятелства какво друго можеше да направи Саддам Хюсеин?“

Слабите разузнавателни преценки по време на войната в Залива били само част от обвинението. Дори след самото нападение и войната през януари 1991 г. се появили сериозни разузнавателни провали и за операциите „Пустинен щит“ и „Пустинна буря“.

Отначало сякаш никой нямал възможността да определи размера и силата на иракските въоръжени сили. Генерал Шварцкопф тръгнал на война на 16 януари 1991 г., разполагайки само с информацията, че срещу себе си имал армия от 600 000 иракчани. По-късно броят им се намалил до 250 000 бойци. Проблемът с цифрите бил задълбочен и от недостатъчната преценка на бойната ефективност на иракските военни части. Получената информация тогава била, че революционните иракски бойни стражи били добре въоръжени, калени в битките, лоялни, посветени на каузата си и обучени. Някои разузнавателни източници, търсейки удобна аналогия, дори описали войските на Саддам Хюсеин като „SS-войските на Хитлер“, въоръжени с най-доброто съветско високотехнологично оръжие.

Това погрешно разбиране за иракската военна кадърност дошло от погрешната преценка за крайния изход от иранско-иракската война, продължила от 1980 до 1988 г. Всъщност иракчаните спечелили първата си война в Залива по погрешка. Вместо да осъзнаят, че Ирак не толкова спечелил, колкото Иран всъщност загубил войната, разузнавателните агенции прикачили на иракчаните в разузнавателните си доклади излишно висока боеспособност, въоръжение и професионална кадърност. Тези илюзии се разпространили и в разузнавателните преценки за войната в Залива през 1990–1991 г.

Надценяването на бойната кадърност на иракчаните на земята се разпространила и върху уменията им във въздуха, където цифрите и възможностите на армиите обикновено са предмет на професионална и щателна преценка. Не става въпрос само за значението на размера на националното въоръжение, но и за това дали самата нация знае как да го използва. Никъде другаде не е така важна техниката, както във въздуха.

И Иран, и Ирак разполагали с огромни количества оръжия, предоставени им от модерните оръжейни системи на САЩ и Съветския съюз. Но нито една от страните не можела да си служи с тях. Иранците не можели да си служат със своето американско въоръжение, а иракчаните пък придобили въздушно превъзходство по погрешка — не можели да се справят със своите самолети, като пропускали дори нагледните ирански цели. Въпреки че въздушните разузнавателни офицери разполагали с достоверна информация за тези слабости през целия период между 1981 г. и 1988 г., само определени агенции информирали за тях. Всички останали агенции задълбавали върху иракските предполагаеми цифри и малко съобщавали за конкретните им изяви на бойното поле. Накрая разузнавателните информации се задълбочили само върху преброяването на оръжията и хората, а не върху интерпретацията на онова, което можело да се случи. Според един разузнавателен наблюдател: участието на разузнавателните агенции „по време на самата битка било незначително“.

Развитието на „сточасовата война“ веднага щом съюзниците атакували съвместно по земя на 24 февруари 1991 г., повдигнало още въпроси пред западното разузнаване. Ходът на битките бил внимателно документиран. По-малко място в документите обаче било отделено на пропуските на американското и западното разузнаване при самите боеве. Изглежда ироничен и парадоксален фактът, че повече усилия и ресурси били използвани в генералния щаб на Шварцкопф в Саудитска Арабия, докато разузнавателните усилия на бойното поле били крайно недостатъчни. По-подвижните умове биха определили войната като триумф на оперативната безопасност, но в ума на сърдития и ядосан командир на батальон от 50 танка, които се придвижвали напред в пушека, придружавани от страха и опасността от предстоящата битка с бронираната иракска републиканска гвардия, въобще не предизвиквали комфортно състояние на духа. Било в реда на нещата вбесени висши офицери от британските бронирани бойни сили да задават по един и същ начин въпроса на разузнавателните агенции: „Къде всъщност бяхте вие през цялото време?“ Истината била, че потокът от разузнавателна информация към висшите оперативни командири на дивизии никога не бил подобрен. Проблемът се състоял в самото й разпространение. Следователно още веднъж се доказало, че било прекалено трудно да се разпространи разузнавателна информация до най-долните етажи на войските.

Причините за това били двустранни.

Първата произлизала от класическия проблем, че повечето от разузнавателната информация била строго секретна, което идвало от начина, по който била събирана, затова нейното препредаване надолу по етажите криело рискове да компрометира източниците си. „Винаги защитавай източника си на информация“, това било правилото, неизменно спазвано в разузнавателния свят. В американската разузнавателна система тази информация се класифицирала под гриф „специален строго секретен материал“ и можела да се предоставя само на специално посочени за целта хора. Страхът и опасенията се съдържали главно във факта, че врагът можел да открие с какво количество информация се разполагало по отношение на неговите действия.

Щом врагът разбере, че знаеш кодовете му, той веднага ги променя и трябва да започнеш отначало. Но пък ако не можеш. Представи си ситуацията тогава. Това бил сериозен проблем. Затова усилията на разузнавателните служители да предоставят достоверна информация „извън съществуващите канали“, която да бъде подкрепена и от „съвпадащи“ доклади, извадени в пресата или в подобни източници на информация, винаги били посрещани благосклонно и окуражавани. Ако разузнавателната информация идвала само от един секретен източник, то рискът от разкритие, компрометиране и загуба на парите на данъкоплатците за закупуването на високотехнологични разузнавателни средства се увеличавал значително. „Ултра“ по време на Втората световна война се превърнал в класически пример. През 1941–1942 г. атлантическите конвои поели риска защитавайки секретните данни „Ултра“, получавани от бойните кораби на Дьониц. В случая по-добре било да се отървеш с един разбит на парчета конвой, отколкото да загубиш способността да защитаваш всеки свой бъдещ конвой.

Нека да вземем два по-модерни примера. Ако антуражът на Саддам Хюсеин бил наясно, че в 13.04 ч. багдадско време един американски шпионски сателит бил над тях за 27 минути, то тогава иракската военна дейност щяла да бъде замразена и скрита в най-близкия хангар през следващия половин час. Ако само революционните стражи на Саддам Хюсеин подозирали, че всеки разговор между Багдад и дивизионните командири в Кувейт бил засичан, разгадаван и превеждан от американските разузнавателни служби във форт Мийд, щата Мериленд, то всички радиокомуникационни връзки щели да бъдат изключени. Понеже всички иракчани, загрижени за своята безопасност, използвали телефони с надземни кабели, американците нямало да имат втора възможност за такъв пробив.

Втората причина за недостатъчното разузнаване през войната в Залива била сравнително нова. Но тя се превърнала в сериозен проблем във Виетнам. Получил се прекалено голям поток от разузнавателна информация. Системата била препълнена с информация. Един сателит се пресичал с друг, а разузнавателните снимки възлизали на стотици хиляди. И те всичките трябвало да бъдат прегледани, сортирани, анализирани, интерпретирани и изложени в резюме, за да стигнат до онези, които вземат решенията. Абсолютно непосилен процес.

Внезапно технологиите представили на преден план един вид секретно разузнаване, достъпно през 1944 г. само за Чърчил и Айзенхауер. То придобило такава форма, че всеки батальонен командир можел да го използва, ако имал достъп до специално устройство, наречено вторична представителна разпределителна система. Тя била високотехнологично, снабдено с оптична трансмисия устройство, което наподобявало съвременна факс машина. Поне дванадесет такива устройства били изпратени в Залива, но едва четири работели както трябва. Обаче за да бъдат те използвани правилно, означавало, че всяка бойна част трябвало да има достъп до последните разузнавателни доклади. А командирите знаели този факт. Затова те настоявали да получават последната разузнавателна информация.

След като стотици земни и военновъздушни командири изисквали денонощно снимки на своите мишени, системата за разпространение на разузнавателни снимки на набелязаните цели излязла извън строя. Ето какво казва един служител от разузнаването в щаба на Шварцкопф в Саудитска Арабия, който представял свидетелските си показания пред американската сенаторска комисия след войната:

„Разузнавателната информация можеше да бъде предоставена по всяко време… но поради липсата на вторична представителна разпределителна система командирите на дивизии и батальони, както и останалите военни части, не можеха да получат навременен достъп до нея. В това се състоеше и проблемът.“

Следователно американските армейски, военноморски и военновъздушни системи били неконкурентно способни, защото не можели да предават и получават разузнавателна информация навреме. За да се влошат нещата още повече веднага щом битката започнала, системата била пред колапс, поради огромното количество разузнавателна информация, която съдържала. Американската 82-ра военновъздушна дивизия, изпратена в пустинята да защитава открития западен фланг, се оплакала, че получавала по-добра информация от застаналите вляво до нея френски наблюдаващи дивизии, които използвали традиционните разузнавателни методи, отколкото от своите високотехнологични разузнавателни устройства, използвани от щаба на американския 18-ти военен корпус. Старият проблем да се запази секретността на информацията, разделил на няколко категории разузнаването, поставяйки всяка една в ръцете на онези, които правели то да изглежда много трудно, особено при акция, въпреки добрите си намерения и използването на най-добрите технологии тогава.

В един малък триумф в разузнавателната сфера по време на войната се превърнали обединените действията за намиране на ракетите „Скъд“. В тази операция обединените разузнавателни сили се опитвали да засекат поне частични запаси на ракети „Скъд“, притежание на Саддам Хюсеин. Иракският лидер нарочно насочвал тези ракети за стрелба по мишени в Израел, във френетичен опит да предизвика израелците да влязат във война и така да бъдат отделени останалите арабски държави от западно-американската коалиция срещу Ирак. Този план на Саддам Хюсеин не проработил, но опитите на обединеното разузнаване да засекат местоположението на тези ракети били потискащи. Както заявил по-късно един офицер от специалните служби: „Толкова разузнавателни източници използвахме, за да открием ракетите «Скъд», че можехме да разузнаем цялото земно кълбо с тях.“

Последната и най-голяма разузнавателна грешка, по време на войната в Залива била преценката за бомбеното разрушение, по средата на военновъздушната кампания, която била проведена през януари-февруари 1991 г. Разузнавателната преценка за най-подходящо бомбено разрушение винаги била най-трудната задача, но набелязването на определените мишени зависело изцяло от наличната разузнавателна информация. Проблемът бил, че вече извадените от строя танкове Т-72, които продължавали да бъдат окопани в отбранителни позиции зад пясъчни стени, изглеждали като танкове, готови за бой. Освен ако лафетите им не били строшени или от тях не излизал дим.

Още в началото на кампанията станало ясно от пристигащата разузнавателна информация, че обединените сили съобщавали за повече извадени от строя танкове, отколкото било в действителност. Това било нормално. Военновъздушните екипажи винаги преувеличавали своите успехи. Но пък не било за пренебрегване, че за самолетите, атакуващи при 400 възела, бронираните камиони приличали на танкове. Неизбежната разузнавателна политика на потвърждение на крайната ситуация докарвала до търкания с военновъздушните екипажи за предоставената от тях информация, но те отдавали това на разузнавателната консервативност. Освен това военновъздушните сили похарчили цяло състояние, изразено в пари и време, така че те със сигурност били постигнали целите си. По-късните усилия на НАТО срещу сръбското бронирано въоръжение в Косово през 1999 г. били отчайващо подобни: военновъздушните сили изпитвали сериозни ограничения.

Към този спор между различните служби се включили и песимистите от ЦРУ и националната разузнавателна агенция. Те претендирали, че без да са консервативно настроени, резултатите от преценката за бомбеното разрушение били преувеличени и трябвало да се намалят. Вбесеният Шварцкопф казал на експертите от Вашингтон да „сортират и прегледат всичко“ заедно с неговия изтормозен разузнавателен щаб и измърморил по-късно, че „той все още щял да си седи на задника, дори и след края на войната, ако разчитал на разузнавателните агенции да се съгласят, че иракските военни сили вече били достатъчно слаби, за да може да атакува той. То тогава, според разузнавателните агенции, войната можела да започне чак на 24 февруари 1991 г.“ Записките за твърденията на разузнавачите, че военните действия щели да започнат едва на 24 февруари 1991 г., били наистина интересни. Но бил истина и фактът, че иракчаните загубили само 40 процента от своите танкове, 30 процента от бронираните си персонални носачи и 42 процента от своята артилерия при военновъздушната кампания. Това било далеч от официално обявените от американците цифри. Някои авиатори от военновъздушните сили твърдели, че минимум 80 процента от иракското въоръжение било унищожено тогава. Освен това те заявили, че „ако войната била оставена само в ръцете на военновъздушните сили, то те щели сами да свършат цялата работа по свой собствен начин“.

Проведените бомбени разрушения, продължили до края на войната, вгорчавали и тровели взаимоотношенията между страните в Залива и Вашингтон и между наземните и военновъздушните сили дълго след като тя приключила, доказвайки още веднъж правилото, че дори да притежаваш най-добрата технология, щом не може да разчиташ на разузнаването да ти покаже точните цели, то неминуемо тогава губиш войната. За американските въоръжени сили призраците от Виетнам пак започнали да показват главите си на повърхността. Старшият американски военноморски офицер, генерал-лейтенант Уолтър Бумър, който участвал във войната в Залива казал следното: „Спомням си, че бях във Виетнам за два часа, като през цялото това време не получих и късче достоверна разузнавателна информация. Вече нещата са се подобрили значително, но ние още не можем да достигнем до нивото, на което да работим съвместно качествена работа.“

Коалиционните сили успели в Залива, но това, което допринесло разузнаването по време на битките, понякога било далече от определението „точна и надеждна информация, предадена навреме на онези, които трябвало да вземат решения, за да им позволят да го направят качествено“.

„Прогресът означава корупция“ не е само един отчаян вик на технофобите. Всеки, който мрази да говори с телефонен секретар, щял да разбере повечето от командирите в Залива, на които им се налагало да говорят с разузнавателни агенти, подобни на телефонни секретари, които просто предавали заучени фрази.

Предвиждало се новата разузнавателна високотехнологична система да заработи перфектно и разузнавателната информация да се предава на всеки от заинтересованите оперативни командири, но без посредничество. Точно така самолетите „Джей-Старс“, които правели радарни снимки на вражеските войски и действията им в пустинята, успявали от безопасно разстояние да предадат снимките си на бомбардировачите, които моментално настройвали мишените на оръжията си към вражеските цели, без да е необходима намесата на каквато и да било разузнавателна агенция. „Разузнаването“ в този аспект се превърнало в „оперативно действие“, което проработило успешно.

Когато разузнаването станало чувствително относно секретността на информацията си, на сцената се появили, високотехнологичните сателити, използващи милиметрични вълни и синтетични радари, които били добре защитени. Пълният разузнавателен цикъл не се състоял само в събирането, но и в съпоставянето на информацията, нейното разпространение и правилното й и достъпно интерпретиране в условията на абсолютна сигурност. Освен това тя трябвало да се предостави само на определените за целта хора.

През 1960 г. съществували само определени количества инфрачервени снимки, които предоставяло разузнаването. До 1990 г. обаче броят на достъпните снимки надвишавал вече 20 000 бройки, които били произвеждани само от един-единствен сателит. Разузнаването на бойното поле вече не се състояло само от няколко обучени и прехвалени специалисти в тази сфера. То се превърнало в сериозна, индустриална система, чийто проблем с разпространението на информацията започнал да си съперничи с друг победител на бойното поле: логистичната система. През войната в Залива информационната революция накарала военното разузнаване и военната система да се борят жестоко, за да останат на нивото на бойното поле, но често тези борби приключвали неуспешно. Дошла ерата на информацията.

Извън пещта на бойното поле останали старите и мъдри уроци. Ако военните успехи на бойното поле и оперативното разузнаване били перфектни, то войната в Залива била резултат само на старата, старомодна, дипломатическа и некачествена преценка на ситуацията, която объркала и националното разузнаване, като в резултат на това Западът бил въвлечен във война. Освен това нямало сериозен провал в технологията или в разузнаването, които да играели роля в ситуацията преди войната в Залива. Напротив, имало сериозен провал в човешкото разузнаване. Мишената също била човешка: Саддам Хюсеин, „единственият виновник“ за войната в Залива. Цялата война и цялата криза, които последвали, можели да бъдат открити в психиката и несигурността на неговите действия. Като прибавим към персоналните му проблеми и отчаяната нужда от бързи пари, всичко става лесно за обяснение.

Кризата в Залива била пример за старомодна разузнавателна грешка, с класически измерения. Обаче, използвайки наличната за онова време информация, става ясно, че има голямо количество информация за Саддам, а съвсем малко е известно за пенсиониралите се разузнавателни офицери, които тогава специализирали в арабските работи. Освен това няма информация къде западните разузнавателни агенции сбъркали и къде била грешката на Саддам. Разузнавачите на Саддам пък допуснали същите пропуски. Принц Калед бин Султан, висш саудитски генерал и командир на обединените сили в Залива, по-късно признал, че въпреки наблюдението върху Саддам от него и от разузнавателните служби на Саудитска Арабия те дори не разбрали какво щяло да последва. След войната принцът признал, че самите араби, знаейки темперамента на Саддам, неговия характер и режим, не разбирали докрай неговите намерения. Това бил пълен „провал на човешкото разузнаване“. Саддам, казал принцът, „блъфира всички ни“. Целта на разузнаването всъщност е да се види през блъфа на агресора.

Получило се любопитно повтаряне на събитията между британците и аржентинците девет години по-рано. Същите разузнавателни лоши преценки и грешки се случили и от двете страни преди войната в Залива. Иракската разузнавателна система подвела своите лидери така, както били подведени и западните лидери от своята разузнавателна система. Било очевидно, че иракският диктатор малко разбирал от международни работи. Неговият революционен команден съвет, едва ли щял да каже истината и да рискува да бъде разстрелян, дори и да имали различно мнение за събитията от иракския диктатор. Трябвало разузнаването да съобщи неподправената истина. В деспотизъм, като този тогава в Ирак, човек трябвало да е много смел да каже на лидера си онова, което той не искал да чува.

Лошо информиран, Саддам Хюсеин сгрешил в политически аспект, като помислил, че може да се измъкне след такава агресия без значими последствия. В това той бил подведен и от срещата си с американския посланик, от която той излязъл окуражен. Саддам Хюсеин направил и военна грешка, като решил, че неговите въоръжени сили били способни да спечелят войната. Той бил с погрешни илюзии и в двата случая и бил щастлив, че излязъл от ситуацията недокоснат. Въпреки всичко Саддам Хюсеин оцелял след войната в Залива, което било най-изненадващото събитие за западните наблюдатели. За тяхно учудване веднага щом Саддам Хюсеин разбрал, че ще оцелее след войната в Залива и че коалиционните сили не се огънали пред неговите атаки, като дори не го обвинили за войната, той веднага използвал момента да обяви победата срещу американците и техните империалистически съюзници.

Нали неговата републиканска гвардия спряла САЩ и техните лакеи на път за Басра, предотвратявайки настъплението им към Багдад? Трябва да е истина, високо прокламирал той, тъй като аз още съм тук, а къде са Буш и Тачър? Изчезнаха! Победителят във войната в Залива яхнал Ирак през деветдесетте години като някакъв отмъстителен колос, потушавайки всяко ново въстание и завземайки по-здраво властта в ръцете си. Той построил високи мемориални паметници, посветени на „победата на неговата армия над колониализма“. Както и своя предшественик, Навуходоносор, Саддам Хюсеин наредил да вграждат името му във всички новопостроени сгради в Ирак, за да се помни неговият героичен триумф и да бъде обезсмъртен завинаги. Саддам Хюсеин обаче никога не се заблуждавал за собствената си персона. Той научил много от поражението си. Започнал да търси пари, за да поправи щетите и да изгражда нови оръжейни площадки и възможности, които да му осигурят безопасността. Според един бивш началник от иракските военни разузнавателни служби станало ясно, че: „Теорията на Саддам Хюсеин се състои изцяло от война. Той не може да оцелее, без да води война.“

Следващия път Саддам Хюсеин бил категорично решен да притежава оръжие за масово поразяване, особено химическо и биологическо оръжие, за да укрепи силата си. Когато екипите от комисиите по ядрените оръжия на ООН били изгонени от Ирак в края на деветдесетте години, нямало какво да попречи на Саддам Хюсеин да развие своята оръжейна програма. Ключът към нестабилността в Залива още стоял на дневен ред и както и преди 1990 г. във въздуха витаели нестабилността на диктаторския характер и перспективата за лесни пари и петрол.

Войната в Залива бил първият тест за новия Световен ред, към който се стремял американският президент Джордж Буш и той бил успешно издържан. Бързият и навременен отговор на коалицията, подкрепени от Москва и Европейския съюз, създали нов глобален прецедент. Изразено в човешки жертви (но не иракски), войната била сравнително евтина. Коалицията изгубила само 223 убити и 697 били ранените. По ирония на съдбата повечето от жертвите били причинени от веселите американски пилоти, които пак поставили на дневен ред позабравената шега от десанта в Нормандия: „Когато американските военновъздушни сили пристигнат, дори съюзниците се снишават…“

Войната в Залива освен това дала ясно да се разбере, че агресията срещу съседа е международен проблем и също трябва да бъде наказана. Американските и западните икономически интереси били, според един секретен американски направляващ документ, „за сигурна и безопасна търговия с евтин петрол със страните-производителки на петрол, които щели да бъдат манипулирани само по своя воля“. Лорънс Корб, асистент в американското Министерство на отбраната, заявил следното през 1990 г.: „Ако ще и Кувейт да отглежда моркови, на нас въобще няма да ни пука!“

За да повлияем на бъдещето, ние първо трябва да разберем настоящето. Настоящето винаги ще дава отражение върху човешката природа, където алчността и жаждата за земя или власт, битката за природни ресурси и постоянната жажда за завоюване още ще продължават да лежат дълбоко в психиката на властимащите. Тези катализатори за конфликтите остават непроменени през вековете и са валидни за всички общества. Само чрез познаването на настоящето и миналото ние ще можем да контролираме бъдещето. Разузнаването е нашият предупредителен механизъм срещу появата на бъдещи личности като Саддам Хюсеин.

Не само срещу възможностите им, а също и срещу техните намерения.

Бележки

[1] Цялото изречение е абсолютна безмислица. САЩ продават оръжие на Иран тайно, като с част от средствата получени от тези продажби финансират въоръжената опозиция в Никарагуа (въпросните Контри). Целта на първата част от уравнението (продажбата на оръжие на Иран) е да се получи съдействието на иранската теокрация за освобождаването на американските заложници. Скандалът става известен като Аферата Иран-Контри, като никога не е ставало на въпрос въоръжени партизани-никарагуанци да освобождават заложниците. — Бел. Dave ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джон Хюз-Уилсън Най-големите гафове в света на разузнаването (11)

Метаданни

Данни

Най-големите гафове в света на военното дело и на разузнаването

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 10„Дори Кувейт да отглежда моркови, на нас няма да ни пука!“Заливът, 1991 г.

Джон Хюз-Уилсън
Най-големите гафове в света на разузнаването (11)

Глава 10
„Дори Кувейт да отглежда моркови, на нас няма да ни пука!“
Заливът, 1991 г.