Джон Хюз-Уилсън
Най-големите гафове в света на разузнаването (9)

Глава 8
„Госпожо премиер, войната започна“
Йом Кипур, 1973 г.

Ако катастрофа като Пърл Харбър може да накара една нация да промени разузнавателната си система, то една победа, подкрепена от отлични разузнавателни действия, може да доведе до пълно отпускане, последвано от поражение. Това звучи парадоксално, но е факт, доказан от Израел, прегазен от арабите през октомври 1973 г.

На еврейския Ден на изкуплението, Йом Кипур, на 6 октомври 1973 г., сирийската и египетската армия нападнаха „Великия Израел“, причинявайки тежки загуби на изненаданите отбранителни сили. След жестока 18-дневна битка, нападателите бяха изтласкани и израелските територии възвърнати, но пораженията останаха. Митът за израелската непобедимост беше разбит завинаги. Малката държава, която винаги излизаше победител в кавгите, независимо че се бореше за оцеляването си, обкръжена от вражески настроените араби, стана поредната страна, изненадана от противниците си заради некадърното разузнаване.

Политиката на вината никога не е била добра за честните реформи. Така стана и с евреите в Европа. Ужасени от Холокоста и обременени от многобройните оцелели, победителите от 1945 г. обърнаха поглед към новата вълна еврейски бежанци, насочили се към Палестина, за да подкрепят половин милион души, които вече бяха отишли там през двайсетте и трийсетте години. Дори и Великобритания, упълномощена от ООН да пази реда в Палестина, направи само плахи опити да усмири непримиримите еврейски бежанци в Палестина и техните банди, борещи се за свобода, които тероризираха както британците, така и арабите. През 1947 г. Великобритания с облекчение сдаде отговорността си за Палестина и остави евреите и арабите да се разбират помежду си. След „Аушвиц“ и „Берген-Белзен“ никой не искаше да стои на пътя на новото еврейско отечество.

Израел обаче стана натрапник на ръба на враждебния арабски свят. За Запада това беше завръщане на евреите към историческия им дом. Арабите гледаха на Израел като на изкуствено насаждение, което беше заело палестински територии, чрез подкупи, подмазвания, терористични актове, грабежи и корупция. Арабите не изпитваха нито вина, нито съжаление за отношението на Хитлер към евреите. Напротив, те посочваха еврейското отношение към арабските им съседи през трийсетте години. Така се зароди вражда между новите заселници и местните жители.

На 14 май 1948 г. държавата Израел беше официално създадена. На 15 май 1948 г. Египет, Сирия, Трансйордания, Ливан и Ирак едновременно нападнаха новата нация, за да я унищожат в зародиш и да изтласкат кукувицата на Близкия Изток в Средиземно море. Но не успяха. Окуражени от отчаянието си и моралния плам на вековния си поход, новите израелци отблъснаха врага, независимо че бяха по-малко. Смачкани и победени, арабите се оттеглиха, изненадани от свирепостта на еврейския народ. Израел беше роден в кръвопролитие и в победата на бойното поле. Ислямският свят обаче не прие това. Правото на Израел да съществува и отнемането на палестински територии причиниха спорове, които продължават и днес.

Още една война избухна през 1956 г., когато Израел се съюзи с Франция и Великобритания да нападне Египет, след като Насър национализира Суецкия канал. Резултатът беше същият като през 1948 г.: унижение за арабите и триумф за Израел. Раната загнояваше. През 1967 г., обкръжени от значително по-многобройни арабски армии, готови за удар, Израел пое инициативата и удари пръв. Призори на 5 юни 1967 г., израелските въздушни сили унищожиха египетските и сирийските наземни сили и после, с пълно превъзходство във въздуха, изхвърлиха сирийците от Голанските възвишения на север, превзеха Йерусалим от йорданците и Ивицата Газа, както и целия Синайски полуостров от отстъпващата египетска армия на юг. Великият Израел беше роден.

За първи път през 1968 г. Израел почувства териториална сигурност зад добре защитени граници. На север, Голанските възвишения придаваха сигурност и кибуцарите можеха да отглеждат децата си, без да се притесняват от снарядите. На изток, йорданската армия беше изтласкана от западния бряг на другата страна на река Йордан. На юг, доскорошната буферна зона между Израел и Египет, пустинята Синай, беше заместена от нова граница: Суецкия канал.

Тези разширени граници придаваха политическа и териториална сигурност, но и отнемаха много средства, хора и усилия да бъдат опазени от арабската враждебност. Това беше тежко материално бреме за една малка държава. Нещата се влошаваха и от загубата на старата буферна зона на юг. Преди 1967 г., египетските сили трябваше да извървят 150 мили през синайската пустиня, за да нападнат евреите. Сега трябваше само да пресекат 150-ярдовия Суецки канал. Тази разлика се оказа решаваща през 1973 г.

Участниците в Шестдневната война още вадеха овъглените трупове от изгорелите танкове, когато битките се възобновиха, макар и само с артилерийски престрелки и партизански нападения. След като Египет задържа напрежението на „няма мир, няма война“ шест години, Израел започна да осъзнава реалната стойност на стратегическата си позиция. Само през юли 1969 г. бяха убити 36 и ранени 76 израелски войници, а между януари и юли 1970 г. израелските сили изгубиха 500 човека. Това не можеше да продължава дълго и на 9 септември 1970 г. Израел реши да даде урок на арабите.

В акция, станала известна като „десетчасовата война“, израелските сили, използвайки плячкосана египетска бронирана техника, управлявана от 150 арабскоговорещи войници, прекосиха Суецкия канал и влязоха в Египет за наказателна акция. Този замаскиран отряд навлезе в района на града Суец, уби 450 човека, събра важна информация и унищожи три радара на военновъздушните сили. След десет часа израелските командоси се оттеглиха, взимайки със себе си два съветски бойни танка Т-62, пленени в объркването. През 1969 г. израелците пак пресякоха канала и под носа на египтяните и съветските им съветници разглобиха и взеха със себе си новата съветска радарна установка Р-12.

Независимо от успехите израелците знаеха, че вече ще са им необходими истински защитни мерки. Тогавашният началник-щаб на израелската армия, генерал-лейтенант Хаим Бар Лев, даде името си на израелските укрепления по дължината на Суецкия канал. Линията „Бар Лев“ беше 100 мили дълга и включваше засипани с пясък укрепления с дълбоки укрития в тях, минни полета, бодлива тел, маскирани пътища, резервоари с вода и вкопани танкове и оръдия. С линията „Бар Лев“ Израел смени мобилната и гъвкава тактика със собствена версия на линията „Мажино“. За да са сигурни, че никой няма да преплува канала в гумена лодка, израелците изведоха в канала подземни петролни тръби, които всеки момент можеха да изпомпат петрол в канала, след което водата щеше да бъде „запалена“.

Израел се нуждаеше от линията „Бар Лев“. Изтощителните нападения на египтяните продължиха повече от година, преди президентът Насър да се съгласи на прекратяване на огъня през юли 1970 г. Израелското население въздъхна с облекчение. И двете страни спечелиха от затишието. Египтяните започнаха да придвижват новите си ракети и радари за противовъздушна отбрана, дадени им от съветските спонсори. Целта им беше да разположат противосамолетни ракети по цялата дължина на канала. Израел пък наливаше цимент и пари в укреплението „Бар Лев“. Според груби изчисления отбранителната инфраструктура за Синай възлизаше на половин милиард щатски долара, по цени от 1970 г.

В тази си дейност Израел беше подкрепен от еврейски донори от чужбина. Повлияни от войната през 1967 г. и мотивирани от смесени чувства на гордост, вина и религиозен плам, еврейската диаспора утрои помощта си за Израел. Парите, дадени от частни лица и неправителствени организации, повечето американски, се увеличиха от 400 милиона долара през 1967 г. до 1,2 милиарда долара след Шестдневната война. Тези приходи, заедно с помощта от САЩ, позволиха стандартът на живот на едно средно израелско семейство да се увеличи по-бързо, отколкото в която и да е друга държава, независимо че бюджетът за отбраната можеше да докара някоя друга икономика до фалит. Колкото и да е парадоксално, войната помагаше на Израел да увеличи приходите си. Дори и сега обаче Израел трябваше да намали разходите си за отбрана с 68 милиона долара през 1972 г.

Други събития допринесоха за нарастващата сигурност на Израел. През „Черния септември“ на 1970 г., търпението на йорданския крал Хюсеин свърши и той заповяда на арабския си легион да прогони палестинските партизани, които се опитваха да основат държава на територията на Хашемитското кралство. С изгонването на палестинските партизани в Сирия и Ливан източната граница на Израел се успокои.

Още по-добри новини дойдоха за Израел на 28 септември 1970 г. — умря президентът на Египет, Насър. Мястото му зае по-спокойният и разсъдлив Ануар Садат. От самото начало той доста открито заяви, че за да постигне целите си, Египет трябва да се бие. Садат обаче беше прагматичен политик и се опита да постигне мирно решение чрез дипломатически преговори. Той заяви, че „1971 г. ще бъде годината за решение“.

Тя започна лошо за Садат. Египетската дипломация беше пренебрегвана, макар в много отношения да съвпадаше с израелския начин на мислене. Слабите преговори с ООН и влошаващите се отношения между двете страни доведоха до нова криза през пролетта на 1971 г. И двете държави пак започнаха да укрепват канала. Осъзнавайки, че всяка египетска атака през Суецкия канал ще бъде посрещната от подготвена израелска армия, Садат заповяда да не се атакува. За вътрешните му врагове това решение преля чашата и те решиха да го махнат.

Заговорниците обаче, водени от просъветския Али Сабри не си направиха добра сметка. Решението да не нападне Израел не беше нерешителност, а предпазливост. Садат предприе решителни действия срещу просъветската фракция на Централния комитет на Арабския социалистически съюз на 25 април. Скоростта и безпощадността на тези действия изненадаха всички, а най-вече враговете му. За една седмица Али Сабри и съмишлениците му бяха под домашен арест, а опозицията изчезна. Съветският съюз се направи, че нищо не се е случило. Садат, който се нуждаеше от съветско оръжие и помощ, се направи, че не знае нищо за съветско участие в заговора. И двете страни започнаха едно взаимодействие, с което да решат взаимната си загриженост — нарастващото израело-американско влияние в региона. За да затвърди новата си сделка, Садат подписа петнадесетгодишно приятелско споразумение, което му осигуряваше съветската подкрепа с оръжие и външна помощ.

До края на годината Садат остави политиката си да се носи по течението. Към края на 1972 г. бездействието му започна да поражда недоволство в Египет. Садат разбра, че е дошло времето за действие. Шеги за Решение на годината започнаха да се разпространяват по кафетата и пазарите в Египет. Както и Насър, Садат добре знаеше, че за да оцелее като лидер на Египет, трябваше да действа. С всеки изминат ден недоволството в армията и по улиците растеше. След безрезултатни срещи със съветското правителство, което отговаряше, че доставката на оръжие ще е прекалено „сложна“, Ануар Садат реши, че е дошло време за действие. Тогава имаше сериозно съветско военно присъствие в Египет, което не беше приемано добре. Арогантността на съветските офицери не се харесваше на египетските им колеги. Образованите египетски офицери ги окачествяваха като некомпетентни и груби. А най-лошото беше, че съветските офицери не показваха никакво уважеше към Исляма.

На 8 голи 1972 г. Садат се срещна със съветския посланик Виноградов и му каза, че иска съветският персонал да напусне Египет до 10 дни. Оставяйки посланика в шок, Садат напусна срещата. Той много добре знаеше какво прави. На 17 юли съветските войски започнаха да се изтеглят от Египет. Това покачи много рейтинга на Садат.

Щом еуфорията се поуталожи, грижите пак налегнаха Садат. Жестът му не реши основния проблем на Египет. Египетската икономика продължаваше да се задушава от постоянната необходимост страната да се намира в пълна бойна готовност. Опасността от масови безредици нарастваше с всеки изминал ден. Садат трябваше да предприеме нещо, преди да е станало твърде късно. Някъде към края на 1972 г. той взе съдбоносното решение да атакува Израел.

Първите доказателства за решението му проличаха на закритото заседание на Централния комитет на Арабския социалистически съюз на 14 ноември 1972 г. Оттогава президентът Садат започна да планира възобновяването на войната с Израел чрез изненадващо нападение през Суецкия канал, за да отнеме окупираните от Израел територии на Синай. Тези цели бяха главно политически. Израел щеше да е в шок, а арабският и ислямският свят щеше да види Египет на предни позиции в борбата с омразните евреи. Твърдите му действия щяха да бъдат приветствани в Египет. Позициите му на лидер щяха да бъдат затвърдени.

Но на Египет му трябваха съюзници. На Садат му трябваха главно три неща: пари, оръжие и диверсии. Парите дойдоха от богатите на петрол арабски държави, основно от Саудитска Арабия, която подкрепи Садат и като потенциална защита срещу радикалните лидери, като либийския полковник Кадафи. Оръжията щяха да дойдат от Съветския съюз, само че този път без придружаващите ги тълпи съветници, а диверсионните действия щяха да бъдат осигурени от съучастника на Египет в поражението през 1967 г. — Сирия. През последните месеци на 1972 г., египетският президент Садат и сирийският — Асад, започнаха да създават военна коалиция, която щеше да предприеме изненадващо нападение срещу Израел едновременно на два фронта.

Египетската армия не бездействаше след поражението си в Шестдневната война. В края на 1972 г. Садат назначи генерал Ахмед Исмаил за началник на генщаба, с ясните инструкции да се готви за война. Назначението на Исмаил не беше нито приятелско, нито политическо. Той беше един професионалист, чието влияние скоро се усети във военните среди на Египет. Исмаил беше получил образованието си във Военната академия в Москва и знаеше как да планира нападение. Като добре обучен генерал, той поиска да бъде направено пълно проучване на ситуацията относно израелските отбранителни сили.

Според генералния щаб на египетската армия Израел притежаваше пет безспорни предимства. Първите четири включваха: гарантирана доставка на оръжие от САЩ, голям превес на оръжейните технологии, западни стандарти на обучение и превъзходство във въздуха. Петото предимство беше от психологично естество, срещу което Исмаил беше безсилен. Исмаил знаеше, че един народ, като израелския, си даваше сметка, че поражението ще бъде фатално за тях, и щяха да се бият докрай. Затова и в плановете си той се придържаше към ограничени цели. Египетската армия нямаше да изтласква израелците в морето.

Исмаил също знаеше, че с добро планиране той може да неутрализира първите четири предимства на израелските сили. В израелската армия съществуваха и недостатъци, които Исмаил скоро откри. Слабостите на противника са винаги по-интересни от предимствата му. Египтяните дълго изучаваха слабите страни на Израел, най-фаталната от които беше прекалената им самоувереност и арогантност след победите.

Израел имаше още едно слабо място — комуникациите и придвижването. Той винаги използваше Наполеоновата стратегия на „централно позициониране“. Използвайки късите разстояния и обкръжени от врагове, израелците винаги успяваха да отразят опасностите от всички посоки. Този път обаче те бяха разтеглени на по-голяма територия. Териториите, придобити по време на Шестдневната война, вече не позволяваха подобна мобилност.

Египтяните анализираха всеки аспект от силните и слабите страни на Израел, преди да създадат концепция за предстоящата битка. Планът се състоеше от седем основни пункта, основани на информацията от египетското разузнаване:

1. Изненадващо нападение.

2. Да се напада с големи сили и на широк фронт, за да се предотврати всеки опит за контраатака.

3. Да се поддържа въздушен чадър над наземните части, за да се предпазят от израелските ВВС.

4. Да се накара Израел да разпилее ресурсите си измежду отдалечени точки на сражение.

5. Да се притъпят контраатаките на Израел чрез подбрани отбранителни позиции и техника.

6. Да се нанесат тежки поражения на израелската армия.

7. Да се осигури най-модерната военна техника, която да се противопостави на Израел.

Последното изискване накара Египет пак да се обърне отново към Съветския съюз, за да му осигури последните си изтребители-бомбардировачи МиГ-23 или ракетите „земя-земя“. Това отне времето до есента на 1973 г., но Египет вече разполагаше с модерната техника, изисквана от „Плана“, известен тогава като операция „Бадр“.

При други обстоятелства израелското разузнаване веднага щеше да усети, че се готви нещо. С добре изградените си шпионски мрежи в арабския свят израелците рядко пропускаха информация от сигурни източници, когато им беше необходимо. Египетските офицери винаги представляваха интерес. Но сега нещо се обърка. Може би египетските служби за сигурност си свършиха работата добре, но независимо от това, че знаеха за плановете на Египет, службите на Израел не отреагираха адекватно. По думите на Хаим Херцог, през 1972–1973 г. израелското разузнаване „имаше очи, но не виждаше с тях“. Това беше състоянието на израелското разузнаване преди Йом Кипур.

През 1973 г., единствената организация, която се занимаваше със събирането и обработката на информацията, беше армията, и по-точно военното разузнаване АМАН. МОСАД, тайните разузнавателни служби, отговаряха за операциите извън страната; Шин Бет, еквивалентът на британските МИ-5, бяха ограничени до вътрешната сигурност, а Отделът за изследване и оценка на Министерството на външните работи се занимаваше с дипломатическия трафик. Всички други разузнавателни звена бяха поверени на военните.

Тази ситуация се създаде заради израстването на Израел като военна държава от самото начало. Военното разузнаване непрекъснато беше привиквано от всичките премиери за доклад, обикновено в 2 ч. през нощта. Дори министърът на отбраната винаги водеше със себе си не само главнокомандващия на армията, но и шефа на военното разузнаване. Военното разузнаване беше основната разузнавателна институция в Израел и началникът му винаги контактуваше пряко с всички правителства и кабинети.

Подобно положение е опасно за всеки офицер, независимо колко е добър. Обективната и понякога неудобна информация трябва да се докладва на политиците, независимо от последствията. Някъде между 1967 и 1973 г. връзката между разузнаването и политиката в Израел беше изгубена. Според някои тя никога не е съществувала. Военното разузнаване се превърна в национално разузнаване; а националното разузнаване се влияеше от националната политика. Границата между военните и министерските задължения стана незабележима. Подобен подход винаги води до провал. Така стана и с израелското разузнаване.

Истинският проблем се намираше в политическите кръгове на Израел. По време на управлението си министър-председателката Голда Меир започна да не обръща внимание на хората извън нейния политически кръг. Израелската политика за национална сигурност започна все повече да се осланя на прекомерната секретност, личните взаимоотношения, партийната принадлежност и най-страшното, чувството за собствена справедливост. Според професор Перлмутер, върл противник на Меир, се създадоха групи „интересуващи се само от собствената си важност и колегиалност“. Те смятаха, че са единствените, които могат да се месят в националната сигурност на Израел. Създаваше се групово мислене и всяко отклонение от догмите грозеше с изгонване от кръга и кулоарите на националната отбрана.

С този манталитет Израел започна да претегля първите сигнали за надигаща се заплаха от Египет през 1973 г. Вътрешният политически кръг на Меир мислеше, че след удара през 1967 г. арабите биха посмели да нападнат Израел само при две условия. Първото беше, че Египет трябва най-напред да се справи с превъзходството на израелските ВВС, а второто, че трябва да се съюзят със Сирия. Не забелязвайки изпълнението на нито едно от двете условия, израелците решиха, че са вън от опасност. Сигурно беше, че арабите ще предприемат нов удар, но той нямаше да дойде сега. Според Израел те не бяха достатъчно силни. Тази преценка се превърна в национална политика, която оспорваше всички противоположни виждания на разузнаването. Тази политика стана известна като „Концепцията“. Типичен пример за объркани политически възгледи.

Други фактори пречеха на работата на военното разузнаване през пролетта и лятото на 1973 г. Първото беше цената на мобилизацията. През май 1973 г. израелският командващ, генерал Елазар, заповяда частична мобилизация на войските, забелязвайки ясни сигнали за наближаваща египетска атака. Тогава се надигаха и безредиците в Ливан, причинени от активистите на ООП (Организацията за освобождение на Палестина). Имаше голяма вероятност гражданската война оттам да се прехвърли върху северните части на Израел. Египетското нападение обаче не се осъществи, независимо че беше планирано за месец май. Садат го отложи, защото се страхуваше, че конфликтът в Ливан ще отвлече вниманието от неговите действия. Частичната мобилизация струваше на Израел 20 милиона долара, които икономиката не можеше да си позволи. След този случай започна да се задава въпросът „Сериозни ли са показателите за война и необходима ли е мобилизация?“. Дефектното мислене на „Концепцията“ и високата цена на мобилизацията заглушиха отговора на този въпрос, който трябваше да бъде: „Това е политическа преценка, господин министър.“

Разузнавачите в Израел бяха объркани и от честата мобилизация на египетските войници заради безредиците в страната през трите години управление на Садат. Затова и нищо не се случи, когато се получи информация, че египтяните местят армейския щаб в пустинята и се забелязва усилено движение на военна и цивилна техника, както и плаващи мостове към Суецкия канал.

Израелците вече бяха наблюдавали подобно нещо през 1972 г. Тогава обаче липсваше цивилната мобилизация и подвижните мостове. Нямаше я и интензивната строителна дейност, кипяща пред погледите на „Бар Лев“. Строяха се рампи за танковете, потенциални точки за пресичане на канала. Заслепени от самоувереност и от „Концепцията“, израелците не предприеха никакви действия.

Египтяните умело използваха елемента на заблуда в плановете си за операция „Бадр“. Те трябваше да опазят три основни тайни: споразумението им със Сирия, техническата им подготовка за войната и датата и времето на нападение. Последното беше лесно, защото и самите командири бяха в неведение. През 1973 г. Садат непрекъснато променяше датата.

За споразумението си със Сирия египтяните използваха най-простото средство — лъжата. Независимо че споразумението беше постигнато още на 1 април, египетските генерали продължаваха открито да твърдят, че Египет и Сирия са още далеч от мисълта за военно сътрудничество.

Мрежата на политическото заблуждение се разпростря чак до основния съюзник и закрилник на Израел, САЩ. През 1972 г. президентът Никсън беше спечелил изборите, открито ухажвайки еврейския електорат. Египетските дипломати направиха всичко възможно, за да въвлекат държавния секретар Роджърс и сменилия го през лятото на 1973 г. Хенри Кисинджър в заблуждение, че Египет желае да участва в преговори за мирно урегулиране на ситуацията в региона. Те успяха. Независимо от предупрежденията във Вашингтон, Кисинджър изключваше възможност за евентуална война. При срещата си с министъра на външните работи на Израел, Аба Ебан, двамата стигнаха до извода, че според разузнавателните данни от двете страни, война не е възможна.

Най-големият проблем за Египет беше да скрият техническата и военна подготовка за войната. Те бяха сигурни, че израелското разузнаване скоро щеше да забележи военната подготовка. До края на лятото на 1973 г., Сирия внесе от Съветския съюз два пъти повече оръжие, отколкото през цялата 1972 г. Египет внесе още повече.

Знаейки, че израелците имат навик да контраатакуват след първоначално нападение срещу тях, екипът на генерал Исмаил предвидливо реши, че ще са необходими сериозни защитни установки, за да предотвратят подобен проблем. Нуждаеха се главно от добра въздушна защита срещу израелските самолети, за да осигурят на войските си безпроблемно пресичане на Суецкия канал и установяване на отсрещния бряг. За целта бяха доставени ракети „земя-въздух“ (САМ). Другия проблем щяха да създадат израелските танкове. За да предотвратят танковата атака, египтяните се снабдиха със съветски преносими противотанкови оръдия, известни като РПГ-7. Снабден с такова оръдие, всеки войник ставаше потенциална заплаха за танковете.

Заблудата за израелските разузнавачи, наблюдаващи вноса на оръжие в Египет и Сирия, дойде от това, че повечето въоръжения и техника бяха със защитно предназначение. Последва заключението, че арабите превъоръжават отбраната си. Независимо че бяха преброени над 1000 бройки от нападателните ракети САМ на секретната съветска система САМ-6, израелците не се притесниха. Арабите създават най-добрата въздушна защита над Суецкия канал? Нека си харчат парите. Израел няма намерение да напада.

Не можем да си представим истинския мащаб на египетското превъоръжаване между 1970 и 1973 г. Египетската армия беше успешно екипирана и обучена да работи с най-модерните съветски оръжия от автоматите АК-47 до ракетите „Скъд“. Изводът на израелското разузнаване обаче беше, че цялото оръжие и техника на арабите са за отбрана.

Следващото, което трябваше да направи Египет, беше да избере датата за нападение и да я запази в тайна. Тя стана предмет на продължителни дебати. Изненадващо датата беше избрана през август, два месеца преди нападението. Беше решено, че ударът ще започне на 6 октомври. Причината за избора беше сложна смесица от практически и психологически причини.

На 6 октомври се падаше пълнолунието и бързите течения на Суецкия канал щяха да бъдат значително по-бавни, което би позволило безпроблемното закотвяне на плаващите мостове в средата на канала. Не толкова съществена беше психологическата причина. 6 октомври се падаше десети ден от Рамазана и годишнина от победата на пророк Мохамед в битката при Бадр до Медина през 624 г. Бадр направи пророка Мохамед политически и религиозен лидер. Символичността на решението беше осезаема. Според някои кодовото име Бадр излагаше операцията на излишен риск, застрашавайки сигурността й с очевидната символика.

Датата на нападението беше изненадващо лесно скрита от израелското разузнаване. Хората на Исмаил бяха подпомогнати и от малкото време, което оставаше за изтичането на информация. Забележителните служби за сигурност на Садат спомогнаха за запазване на тайната, но в крайна сметка екипът на генерал Исмаил избра най-добрия метод — мълчанието. Изненаданият министър на отбраната разбра за точната дата на 1 октомври, 5 дена преди атаката. Малко офицери бяха уведомени за датата от самото начало. Първоначалният им брой беше 14. Дори тогава египтяните се притесняваха, че това е с 10 души повече, отколкото трябва, познавайки умението на МОСАД да измъква информация от арабските офицери. Резултатът беше, че успяха да заблудят чуждото разузнаване, заблуждавайки и своите хора.

През септември 1973 г. бяха извършени и последните приготовления за войната. Това беше най-опасното време за Египет. Израелските служби за сигурност тогава щяха да бъдат засипани от предупреждения за движение на египетските войници. Те щяха да забележат настъпването на войските, събирането на запасняците, предвижването на мостовете, разтоварването на мунициите и необичайната поддръжка на самолетите. Това щеше да допринесе към останалите сигнали, предупреждаващи за нападение.

Израелските служби го бяха забелязали преди това. От началото на 1973 г. вече бяха извършени над 20 учебни мобилизации. Това беше третото отлагане на демобилизацията през 1973 г. На войниците им беше казано, че то е временно и че сега ще бъдат пуснати на 8 октомври. Толкова знаеха и израелските наблюдатели. Този ход е още един пример за стратегията за заблуда на противника.

Всичко друго беше в реда на нещата. Не се забелязваше струпване на цивилен транспорт или подготовка за гражданска отбрана. Дори Садат беше банален в словото си по случай Деня на Насър на 26 септември: „Нарочно не засягам темата за войната, защото достатъчно се изговори по нея. Само ще кажа, че освобождаването на земята ни е основна задача.“ Според арабската риторика това беше напълно в рамките на нормалното и не си заслужаваше да бъде включено в разузнавателните доклади за подробен анализ. Но израелското разузнаване недооцени речта на Садат. Да обещаеш мир на съседите си, държейки в ръката смъртоносно оръжие, не е безобиден сигнал.

Политическият и дипломатическият живот също вървеше по реда си. Отшумяваха отзвуците от свалянето на 13 сирийски самолета от израелските въздушни сили в битката след сирийските провокации в средата на септември. Сирия беше мобилизирала повече войска на границата с Израел, но това не изненадваше никого, имайки предвид скорошното израелско въздушно нападение. Освен това Радио „Москва“ съобщи, че израелската атака е неизбежна и Сирия ще трябва да се защитава.

С настъпването на октомври започна и изтичането на информация. Разузнавачите във Вашингтон предупредиха Кисинджър, че се заражда конфликт, който ще избухне около 30 септември. Те обаче не взеха под внимание егото му. Сигурен в успеха си на преговорите с ООН през ноември, Кисинджър не им обърна внимание. Дори директорът на ЦРУ не беше приет от него, след като поиска спешна среща. Толкова зает беше Кисинджър със собствената си дипломация.

Друго предупреждение се получи от Синай, където млад израелски офицер беше попълнил стандартна бланка за определяне степента на опасност, анализирайки наличната информация. Него не го интересуваха „Концепциите“ на правителството. Лейтенант Бенджамин Симан-Тов методично следваше разузнавателния процес, седейки в офиса си на Южното командване. Резултатът изобщо не му хареса. Всички индикатори сочеха червената зона, т.е., най-голямата опасност. Много от тях бяха и в черната зона, което показваше пълна липса на информация. Симан-Тов веднага написа доклад до началника си, генерал-лейтенант Гедалия, че според него, учебните действия на египтяните отвъд канала не са нищо друго освен заблуда за прикриване на египетското нападение.

Никой не обича умните подчинени. Не знаем какво е казал генерал-лейтенант Гедалия на Симан-Тов, прочитайки меморандума му. Това, което знаем, е, че Гедалия направи нещо недопустимо с докладите на лейтенанта. Той ги скри. При нормални обстоятелства дори един неудобен доклад щеше да бъде придвижен нагоре с негативна резолюция от прекия началник на докладващия. Но новият командващ на израелската армия, генерал Елазар, беше решил да затегне нещата. Той искаше израелската армия да стане „като другите армии“. Той проповядваше дисциплина. Настояваше за постоянно издигане и кариеризъм от офицерския състав. Елазар беше накарал един подполковник да седи върху доклада си, защото не го беше харесал. Директорът на военното разузнаване, генерал Зейра, все пак видя доклада, но чак през март 1974 г. Тогава вече беше прекалено късно за всички: за Симан-Тов, за Елазар, за Зейра и за Израел. За свое успокоение генерал Зейра веднага повиши в чин младия разузнавач.

Така още един шанс беше пропуснат. Дните се превръщаха в часове. Рано сутринта на 5 октомври Египет и Сирия стояха в пълна бойна готовност на границите на Израел. Египтяните бяха наредили 194 артилерийски батареи и 5 пехотни дивизии. Офицерите в „Бар Лев“ предупредиха, че всеки момент очакват нападение. Генералният щаб не се съгласи с тях, но в кулоарите на израелската армия се разразиха скандали. От едната страна застанаха министърът на отбраната, генерал Даян, и командващият бронетанковите войски, генерал Тал, които стояха твърдо зад войната и мобилизацията. От другата страна бяха генерал Елазар и директорът на военното разузнаване, генерал Зейра, които мислеха, че египтяните и сирийците се мобилизират, защото се страхуват от Израел.

Неразбирателството във висшите военни кръгове на Израел доведоха до извънредно заседание на Комитета за национална сигурност на Голда Меир на 3 октомври. Както винаги, на заседанието присъстваха униформените членове: Даян, Тал, Елазар, заместникът на Зейра — Сахев, и Замир, началникът на тайните служби. Щом преразгледа всичките доказателства, комисията стигна до извода, че арабското струпване е повече защитна мярка, предизвикана от инцидента „Шонау“.

Не можем да усетим напълно атмосферата през последната седмица преди Йом Кипур, без да разберем с какво внимание политиците проследиха терористичната акция на австрийската граница. На 28 септември двама въоръжени мъже, представящи се за палестински революционери, взеха за заложници петима еврейски емигранти и служител на австрийската митница. Освен обичайното за случая искане на самолет за арабска държава, инцидентът предизвика съгласие у австрийския канцлер Бруно Криески да закрие транзитния център за съветските еврейски емигранти при замъка „Шонау“. Израелците бяха ужасени. Основната част от имиграционната им политика винаги е била да прекарват източноевропейските евреи през ориенталския Сефардим. След като числото на изгонените от Холокоста намаля, Русия остана единствен източник на източноевропейски евреи.

Израелската политическа дейност беше изцяло насочена към инцидента при „Шонау“. Загърбвайки проблемите в собствената си държава, г-жа Меир направи голямо отклонение на връщане от Европейския съвет в Страсбург на 1–2 октомври, за да убеди австрийския канцлер (също евреин) да отмени „предателството срещу еврейските интереси“ и да протестира срещу освобождаването на палестинските терористи.

На всички разузнавателни аналитици този инцидент приличаше на маскировъчна операция. Съветската армия от години си беше изработила навика всячески да прикрива истинските си намерения. Дори и западните военни ръководители понякога се учудваха на усилията, които съветските служби полагаха, за да заблудят противниците си. Никой руски командир не би дръзнал да предаде план за действие, без да е изготвил специален маскировъчен план. Интересно беше, че единствената друга армия, отдаваща такова значение на маскировъчната дейност беше израелската.

По онова време сирийците бяха в по-тясно взаимодействие със съветската разузнавателна организация, отколкото другите страни в Близкия Изток. КГБ и ГРУ имаха сериозно присъствие в Дамаск, а сирийските тайни служби и палестинските им „клиенти“ гъмжаха от социалистически идеалисти и информатори. Арабската социалистическа партия на президента Асад най-много се доближаваше до съветската политическа система. Инцидентът при „Шонау“ беше случайно съвпадение, ако може да се нарече съвпадение събитие, отвличащо израелското внимание непосредствено преди сирийското нападение. Терористите твърдяха, че са от палестинска групировка, която никой не беше чувал, но че са били вербувани от Сайика, партизанска групировка, управлявана от сирийската армия и тайните служби. Нямаме доказателства, но по всичко личи, че „Шонау“ беше нарочно провокиран от сирийците, за да отвлекат израелското внимание.

Този ход успя. Публичното негодувание в Израел нарасна още повече, когато палестинските терористи бяха освободени. Политическата криза се задълбочаваше. Дали Израел щеше да отговори на „Шонау“? Нищо чудно, че сирийците укрепват границите си, беше заключението на г-жа Меир и обкръжението й на 3 октомври.

На 4 октомври започна последното отброяване. Съветските семейства бяха евакуирани от Сирия и Египет. Получаваха се все повече потвърждения за голямото струпване на войски по израелската граница. В петък сутринта на 5 октомври обезпокоените генерали се събраха при Голда Меир, но след кратко съвещание изводът на генералния щаб и военното разузнаване беше, че заплахата за война е минимална. Началникът на военното разузнаване, генерал Зейра, подчерта, че арабските войски може да са струпани както за нападение, така и за отбрана. Това беше самата истина. Като предпазна мярка беше решено израелската армия да се постави в пълна бойна готовност в мирно време. Следващата стъпка щеше да е привикването на запаса. За да бъде възможно това, г-жа Меир разпореди центровете за запасни войници да не спират работа през еврейския Ден на изкуплението, Йом Кипур, на 6 октомври.

Бездействието на Израел беше провокирано и от това, че Америка мълчеше. Доскорошните предупреждения за война изведнъж спряха. Според САЩ войната вече не беше неизбежна и арабските маневри бяха само отбранителни. Поне така беше казал Кисинджър на Аба Ебан ден преди това.

В разузнаването има един добре познат синдром, известен като „кръгово разузнаване“ или „маргаритка“. В тези случаи една агенция пуска информация по непотвърдени данни. Веднага след това друга агенция взима тази информация и съставя доклад от нея. Първата агенция, виждайки този доклад, решава, че нейната информация е потвърдена и от независим източник. Това е много опасно и между разузнавателните звена съществуват специални механизми за избягването на този синдром.

Такъв механизъм обаче не съществуваше между Израел и Вашингтон. И двете служби се осланяха една на друга. ЦРУ, виждайки, че израелците не се притесняват от арабското присъствие, решиха, че опасност не съществува. Израел, на свой ред, виждайки, че няма сигнали за тревога от САЩ, решиха, че няма от какво да се притесняват. На заседание на кръга от съмишленици на Меир на 5 октомври беше решено, че щом Вашингтон е спокоен, значи и те могат да се успокоят. Това беше класически пример на „кръгово разузнаване“. Всяка страна посочваше другата като достоверен източник. Всички от срещата на 5 октомври си тръгнаха с чувството, че нещо все пак не е наред. Планът на генерал Исмаил за заблуда на противниците беше успял.

Когато рано сутринта на 6 октомври 1973 г. телефонът на генерал Зейра иззвъня, той „просто знаеше, че идват лоши новини“. И не сгреши. Анонимен глас му съобщи, че Израел ще бъде атакуван на два фронта същата вечер, вероятно в 18.00 ч. Ужасѐн, Зейра веднага се обади по телефона на началника на израелската армия, генерал Елазар.

Анонимният глас сгреши само в едно: арабското нападение беше планирано първоначално за 18.00 ч., но два дена преди атаката Сирия и Египет се разбраха часът да бъде променен на 14.00. Сигурно беше, че Израел имаше по-малко от седем часа да реагира на заплахата.

След като получи съобщението от Зейра, Елазар веднага се обади на шефа си, министъра на отбраната Даян. Даян потвърди информацията. Негов информатор току-що му се бе обадил да го предупреди.

В кризисния щаб на премиера имаше само два въпроса за решаване. Първо, как да се изпреварят арабските войски и второ, да се свика генерална мобилизация.

На заседанието бе решено да не се прави нито едното, нито другото. Прибързаната въздушна атака срещу разпръснатите араби можеше да не доведе до успех. Израел не искаше да рискува самолетите си срещу непознатата въздушна отбрана. Пълната мобилизация не бе одобрена от генерал Даян и на Елазар му бе заповядано да обяви само частична мобилизация. Елазар не го послуша и в 13.00 ч. бе подкрепен от напълно разтревожения кабинет, който заповяда пълна мобилизация.

Във вихъра на следвоенните обвинения и оправдания не е трудно да разберем кой какво е знаел в онзи фатален момент. Това, което знаем със сигурност, е, че в 14.00 ч. вратата на залата, където заседаваше кабинетът на Голда Меир се отвори. Там кипеше обичайната врява, само че този път спорът беше дали арабите ще нападнат в 18.00 ч. или по-рано. Военният секретар на Меир сложи край на разправиите с думите: „Госпожо премиер, войната започна.“ Само воят на сирените на ПВО нарушиха последвалата тишина.

Войната на Йом Кипур започна така, както я беше предвидил Ануар Садат. В 14.00 ч. Египет и Сирия едновременно удариха Израел от юг и от север. Първи за нападението разбраха танковите бригади на Голанските възвишения. Изневиделица се появиха сирийски самолети и започнаха да обстрелват машините, докато екипажите обядваха. Забравили за обяда, те се хвърлиха да се спасяват по машините. Следващият обяд за оцелелите беше чак след два дена.

На Суецкия канал, в укреплението „Бар Лев“, на всички им направи впечатление, че на отсрещния бряг липсва обичайната тълпа цивилни и военни. Следващото нещо, което ги впечатли, беше масивният артилерийски огън по позициите им. През дим и прах изненаданите израелци видяха гумени лодки с египетска пехота, пресичащи Суецкия канал.

Пред укрепленията на „Бар Лев“ египтяните извадиха секретното си оръжие — водни помпи с високо налягане. Пясъчните насипи просто се стопяваха под силните струи на помпите пред смаяните погледи на защитниците. Съветските плаващи мостове бяха покрили почти целия канал. В следващия момент върволица от танкове, пехота и камиони се изсипа в Синай. Цялата операция отне по-малко от три часа.

Египетското нападение разтърси израелците и доказа тактическата безпогрешност на генерал Исмаил. До 8 октомври египетската армия беше окупирала целия източен бряг на Суецкия канал на 10 мили навътре, в очакване на неизбежната израелска контраатака. Тя не закъсня. Танкове и самолети се хвърлиха срещу нападателите, за да ги изтласкат към канала. И двете се натъкнаха на новите отбранителни оръжия на Египет. Чадърът от ракетите САМ неутрализира израелските самолети. В пустинята танковете бяха унищожавани с новите противотанкови ракети. Израелските танкисти не можеха да разберат как ракетите, изстреляни от преносимите РПГ бяха насочвани точно в най-уязвимата част на американските им танкове — резервоарите за гориво и муниции. Отговорът беше прост. Египетските инженери бяха изискали от американските производители търговските каталози на машините, след което войската се обучаваше да се цели в най-незащитените части на корпуса на танковете.

И докато битката за Голан на север продължаваше, на юг започваха да проличават слабостите на египетската тактика. Завладявайки ограничени територии на Синай и целейки да се удържат по дължината на целия Суецки канал, египтяните бяха уязвими за всяка остра атака по дължината на фронта си. Израел се възползва от това. На 15 октомври генерал Ариел Шарон предприе контраатака, която остана най-брилянтната във военната история на Израел. Израелските войски пробиха египетската отбрана и прекосиха Суецкия канал. Следващата задача на Шарон беше да неутрализира ракетните установки САМ.

Планът имаше невероятен успех. На 16 октомври израелските танкове вече бяха три мили навътре в Египет. Те безмилостно помитаха всичко, което се изпречваше на пътя им, всявайки смут в египетския тил. До 21 октомври израелските десантни войски вече водеха боеве в покрайнините на Исмаилия, на северния път към Кайро. На юг, танковете бяха стигнали Червено море и потопиха два египетски торпедни катера. Израелските сили бяха отрязали пътя за връщане на 3-та египетска армия и я заклещиха в синайската пустиня без храна, вода, муниции и надежда. На 24 октомври войната свърши. Съветският съюз и Съединените щати започнаха да подготвят ядрения си арсенал, за да защитят подопечните си. Това не можеше да продължава. Никой не искаше да рискува една ядрена война заради арабите и евреите, биещи се пак в Синай и Голан. Генералният секретар на ООН спаси египтяните от по-голямо унижение, а Израел от повече жертви, успявайки да се споразумее за прекратяване на огъня.

Йом Кипур и разузнавателният урок, който донесе, много се различава от останалите войни. В случая наистина няма извинение за израелския гаф. Пърл Харбър пострада заради лоша организация; Тет — от вътрешна вражда. Йом Кипур не беше нито едно от двете. Израелският гаф през 1973 г., колкото и смешно да звучи, започва от триумфа им през 1967 г.

Първата грешка може да се квалифицира като кардинална за всеки разузнавач, организатор или командир. Заслепени от успехите си, израелците не зачетоха умението на арабите да се учат от стари грешки. Те не зачетоха новото им въоръжение, тактика, подготовка и накрая храбростта им. Това беше класическа грешка. Израел подцени възможностите на Египет във всички аспекти.

Подценяването на врага и прекомерната самоувереност доведоха до втората израелска грешка. Израел не успя да извлече правилни изводи от предоставените му данни. Така никой не направи връзка между едновременната мобилизация на египетските и сирийските войски. Възможността за атака беше отхвърлена. Беше разпространено мнението, че арабите няма да ударят, докато не бъдат изпълнени критериите, известни само на Израел. За съжаление на Израел, Египет не знаеше за предпоставките за нападения, определени от кабинета на г-жа Меир.

Последната фатална грешка на израелското разузнаване беше закостенялостта. Докато Израел беше млад, все още имаше място за дебати. С течение на времето военното разузнаване взе всичко в свои ръце и бюрократизира информацията. Бяха създадени йерархии, вериги, неудобните хора бяха отстранени, и още по-лошо — еретичните възгледи бяха потиснати. На 4 октомври, когато бригаден генерал Джоел Бен-Порат, шеф на информационния отдел, изрази своята загриженост за обстановката, той беше скастрен от ядосания генерал Зейра: „Събирай информация и остави по-умните да правят изводи!“ Военното разузнаване беше станало силно политизирано и понякога неефективно.

В резултат на това разузнавателните способности на Израел бяха превърнати в най-обикновена бюрокрация. За разлика от британските и американските си колеги, израелското военно разузнаване държеше монопола върху всички източници на информация. Те нямаха бюрократична конкуренция, която да им спъва работата.

Израелското военно разузнаване обаче провали държавата си в най-важния момент през 1973 г. Имайки цялата информация пред себе си, те я похабиха заради предразсъдъци, политика, приятелство и лош анализ. Когато обсъждаме професионализма на израелското разузнаване, служило толкова добре на държавата от самото й създаване, спомняме си сентенцията на Булай де ла Мьорт: „Това е по-лошо от гаф, това е престъпление.“