Джон Хюз-Уилсън
Най-големите гафове в света на разузнаването (3)

Глава 2
Неправилно тълкуване
Десантът в Нормандия, 1944 г.

Ако десантните действия в Нормандия от 6 юни 1944 г. бяха завършили с неуспех, то втората половина на XX век щеше да се развие по друг начин. Ако е имало събитие от Втората световна война, което е можело да промени хода на историята, то отблъскването на Съюзниците от нормандските брегове щяло да доведе до катастрофа. Малко е била вероятността немските генерали да осъществят заговора си за бомбен атентат срещу победоносния Адолф Хитлер. Той можел да преразпредели Изтока и така да спечели време, докато междувременно на сцената щяха да се появят новите секретни оръжия, а Съветската армия, командвана от Сталин, щеше да се изправи срещу наново въоръжения Вермахт, снабден с великите изобретения на немската военна индустрия до момента.

Днес приемаме за даденост, че проведената на 6 гони 1944 г. операция, позната като „Десантните действия в Нормандия“, е била успешна. Тогава обаче съществувала реална опасност десантните действия да се провалят и немците да изчакат, за да отблъснат врага в морето, както направили в Диеп през 1942 г. Чърчил пък се страхувал да не се появи още един „първи ден при Сома“, взел 60 000 жертви. Освен това сутринта на 6 юни 1944 г. Айзенхауер тайно започнал да пише черновата на едно съобщение, което започвало с фразата: „Десантът в Нормандия се провали“, за случай, че нападението претърпи неуспех.

Но ако тогава немското разузнаване правилно било разтълкувало доказателствата, които имало, Айзенхауер щял да залезе като победен и опозорен командир. Но немският разузнавателен щаб бил объркан, измамен и изигран при погрешните тълкувания на намеренията на Съюзниците. Ключовите въпроси, задавани от служителите в разузнаването: „Ще нападнат ли съюзниците? И ако да — къде и с каква сила?“, получили три погрешни от четири възможни отговора от висшите офицери и техните началници.

Но ситуацията не се развила по този начин само защото немците не осъзнали, че Съюзниците пристигали. Напротив, те очаквали нападението. През януари 1944 г., командирът на Западните чуждестранни армии, полковник Барон Алексис фон Рьон, получил важно съобщение от таен агент на една от немските разузнавателни служби в Англия, в което се казвало, че се очаквало генерал Айзенхауер пак да пристигне в Англия. След поражението на немците в Северна Африка през 1943 г., една такава среща можела да означава само едно: 1944 г. се очаквало да бъде годината на Втория фронт и Айк щял да командва нахлуващите войски от Запад. Фон Рьон бил поласкан да узнае, че съобщението на неговия агент било продиктувано от агент Тейт, двоен агент на МИ-5.

Немският главнокомандващ Фон Рундщед и неговият атлантически заместник Ромел, командващ Армейска група Б, също осъзнавали опасността от нападението. Ключовият въпрос бил къде точно Съюзниците щели да атакуват. От другата страна на Канала дилемата на Фон Рундщет и Ромел отново била в желанието им да разберат ключовите теми, обсъждани от организаторите на десантната операция. Дори и Съюзниците да не можели да прикрият, че нападението било неизбежно, те решили да насадят объркване в немската разузнавателна служба. Организацията, която трябвало да заблуди немското висше командване, била уникална група, а именно „Съюзнически щаб за заблуждаващи действия“, известна като „Лондонска контролираща секция“. Нейната главна задача била да обърква немското висше командване и Хитлер относно намеренията на Съюзниците за десантните действия в Нормандия.

Лондонската контролираща секция била забележителна организация. Съответно на необичайната си задача, т.е., „да обърка и да победи немския разузнавателен щаб“, тя разполагала с няколко знаменити служители. Начело с полковник Джон Бейвън, нейния лидер, подкрепен от романиста Денис Уетли, от банкера Реджиналд Хоур и от брилянтния полиглот и заместник на Бейвън — полковник сър Роналд Уингейт, Лондонската контролираща секция би могла да се гордее с един по-мощен и по-талантлив състав от всеки друг военен персонал. Но което е най-важно, членовете на Лондонската контролираща секция притежавали стабилна мрежа от връзки с всички центрове или организации, както и влияние във всеки лагер на Съюзниците. Затова тя се ползвала с голямо доверие от всички началник-щабове на Съюзническите сили, начело с Чърчил и неговия военен кабинет. Доверието било много важно, защото тогава Лондонската контролираща секция координирала усилията на всички създадени и съревноваващи се съюзнически разузнавателни служби и съюзническите служби за сигурност в техните разузнавателни атаки срещу немските индикатори и предупредителни системи.

Хитлер добре осъзнавал, че главен приоритет на Съюзниците било да го измамят и заблудят. През март 1944 г. той казал на командирите си от Западния фронт: „Каквито и съсредоточавания на кораби да има, те не са доказателство или индикатор, че изборът за атака е паднал върху който и да е от секторите на «Дългия западен фронт» от Норвегия до Бискайския залив“. Както и други командири, дотогава Фюрерът считал, че бил единственият способен разузнавач и решил да диктува условията на своите разузнавачи-професионалисти.

Хитлер и военните му експерти били убедени, че за да се осъществи успешно нападение, Съюзниците трябвало да завземат пристанището, където щял да бъде извършен десантът. Това предубеждение, основаващо се на логичните военноморски съвети и опита от рейда (нападението) на Съюзническите сили в Диеп през 1942 г., щяло да навреди на която и да е разузнавателна преценка. Тогава от другата страна на Канала бил изобретен находчив план с единствената цел да подхранва тези немски предубеждения. Планът бил наречен с двусмисленото име „Поддръжник“.

„Поддръжник“ било името, което използвали Съюзниците, за да обединят в едно всичките действия за нарочно заблуждаване на врага, използвайки немската разузнавателна система за препредаване на фалшиви съобщения. Тези действия имали две основни цели: първо, да отслабят военните сили на Хитлер, карайки го да разпръсне ключовите си дивизии и армии в цяла Европа, от Норвегия до Балканския полуостров; втората цел била да забави немската реакция срещу нападението на Съюзниците за по-дълго време, държейки немските плановици в неведение относно това, дали първият десант нямало да бъде за заблуда.

За да осъществи това намерение, Лондонската контролираща секция на Бейвън предложила широковарираща поредица от заблуждаващи операции, която да подхранва немското разузнаване с информациите, които то искало да получи. Още повече, че използвайки истинска разузнавателна информация, Фон Рьон от Западните армии щял да получи точна картина за войските на Съюзниците. Истинското коварство се състояло във финото изопачаване на фактите, целящо да заблуди немския щаб за времето и мястото на десанта и за размера и разположението на съюзническите армии. Тези доклади били пълни с объркваща информация, която трябвало да бъде внедрена в немската разузнавателна система. Удивително е, но част от нея съдържала абсолютна истина. Единственият проблем пред немските плановици бил да открият коя част от информацията била истинска? На модерния език на разузнаването, целта на Лондонската контролираща секция била да залеят немската разузнавателна служба с данни, повечето от които били „мълва и клюки“.

Очевидната цел на плана „Поддръжник“ била необятна и по думите на Антъни Кейв Браун „той“ не бил нищо повече от една пълномащабна измама. Планът „Поддръжник“ бил разделен на шестнадесет военни хитрости или разузнавателни зони, като всяка имала за цел да подхранва съществуващата колекция от познати немски разузнавателни планове от незначителните шумове до електронното военно дело, от анализите на бомбените мишени до френската съпротива. В тази дейност британците получили неоценима помощ от УЛТРА (високо секретна, разгадаваща кодовете операция, провеждана в Блечли Парк), която им позволила да разчетат повечето от загадъчните съобщения („Енигма“) на Хитлер, понякога преди да ги видят получателите им. Използвайки УЛТРА, Съюзниците с голяма прецизност откривали каква информация се надявали да получат немците и за да им я предоставят по-късно за заблуда и дезинформация.

„Енигма“ била забележителен успех за британците. Независимо от това историите за проникването в апаратите, разпространяващи сведенията „Енигма“, може би съдържат най-много глупости, изписани за което и да било събитие по време на Втората световна война. Отначало енигмата не била триумф само на британските умения, защото поляците постигнали успех в разгадаването на данните, а французите научили на това британците.

Историята на апарата, разпространяващ сведенията енигма, или „Секретния цифров апарат“, както е истинското му име, започва от края на Първата световна война. През 1919 г. механичният шифроващ апарат, изглеждащ като обикновена пишеща машина в дървена кутия, бил доразвит от холандското изобретение от немеца Артър Шербиус и обявен за продажба като търговски продукт на Международния конгрес на пощенския съюз през 1923 г. Шербиус не продал много от продукта си и останал разочарован. Но през 1926 г. немската флота закупила няколко апарата, произвеждащи сведения енигма и ги преобразувала за военните си нужди.

През 1929 г. бдителен полски митничар във Варшава засякъл щайга, която уж съдържала радио оборудване, за чийто получател била посочена немска фирма. При извършването на обикновените митнически проверки се появил въодушевен служител от немското посолство, претендирайки, че била допусната грешка и че щайгата трябвало да бъде върната незабавно в Германия. Заинтригуван, митническият служител решил, че става нещо странно, но понеже било петък, се съгласил да свърши тази работа в понеделник сутринта. През почивката полският генерален щаб, информиран за инцидента от същия този митничар, отворил тайно щайгата и прекопирал скиците и снимките в нея.

Щайгата съдържала секретен шифроващ апарат „Енигма“ за немското посолство. Осъзнавайки потенциала на своето откритие, поляците започнали мъчителна работа по „противоположно инженерство“, за да пресъздадат апарата отново и да узнаят схемата за предаването на съобщения по него. Поляците имали невероятна мотивация. Между 1928 г. и 1932 г. немските въоръжени сили и чуждестранната им служба били снабдени с апарати „Енигма“, като шифроващото им устройство се смятало за непробиваемо.

През 1932 г. капитан Бертран, началникът на френския отдел, занимаващ се с шифри и кодове, вербувал немския агент Ханс Шмидт. Той работел в немския военен отдел по шифрите и кодовете. Като агент Асче, той станал редовен доставчик на кодове и наръчници на шифри за френското разузнаване, предавайки над 303 немски секретни документи, включително и едно дълго шифровано съобщение „Енигма“, както и няколко комплекта шифровани ключови кодове. Французите накарали Бертран да предложи тези разузнавателни похвати и на британците и поляците, които били приятелски настроени страни и също били разтревожени от стремежа на Хитлер към все по-голяма власт. По нареждане на британското министерство на външните работи обаче, британците отхвърлили разузнавателния материал, предложен от агент Асче.

Поляците с благодарност приели подаръка, предоставен им от Асче, и го предали на брилянтен екип млади математици от Познанския университет, които изучавали проникването в кодовите и шифроващите системи още в първи курс, като част от учебната им програма. В сътрудничество с французите и въоръжени с новите законно придобити апарати „Енигма“ и наръчниците с кодове, предоставени от Асче, Мариян Ржевски и двама асистенти от секретния екип под кодовото наименование BS-4 разгадали секретните системи на апаратите „Енигма“. През 30-те години на XX век те започнали да четат „над осемдесет процента“ от секретния обмен на немската военна информация. До 1937 г. полският математически екип успял да създаде елементарен механичен компютър, който да замени по-ранните им методи на разшифроване и четене на кодовете, при които използвали перфорирани карти или дълголистови „ключови кодове“.

Веднага щом Судетска Чехословакия паднала в ръцете на Хитлер след Мюнхен през 1938 г., поляците разбрали, че войната с Германия вече не можела да бъде предотвратена. През януари 1939 г. те провели секретна конференция на разузнаването в Париж, за да дискутират проникването и разчитането на шифрованата кодирана система заедно с британците. Според Мейер, ръководител на полското разузнаване, разочарованите поляци предложили малко информация на британците, защото било „очевидно“, че те не знаели нищо за апаратите „Енигма“ и било почти ясно, че нямало какво да им предложат в замяна.

До юли 1939 г. ситуацията се променила. Поляците вече не можели да разчитат трафика на информация „Енигма“, защото немците увеличили броя на роторите в информационните си апарати. Понеже войната била неизбежна, поляците нямали време да започват нов математически лов на шифровани кодове. Затова на 16 август 1939 г., 19 дни преди избухването на войната, капитан Бертран предал изготвеното от поляците копие на апарата „Енигма“, придружено от специална документация, кодове, шифри и дори технически чертежи на първия секретен Познански компютър на изненадания офицер за свръзка на Британските секретни служби в Блечли Парк. Британците получили тайното си оръжие за спечелването на войната наготово от поляците. Въоръжени с този безценен инструмент, развит и усъвършенстван, прецизиран, за промените, които водела със себе си войната, британските заблуждаващи служби можели не само да захранват немците с фалшива информация, но и да знаят във всеки момент ходовете на врага, преценявайки дали той е захапал подхвърлената му стръв.

Лондонската контролираща секция проницателно осъзнавала, че само няколко разузнавателни организации вярвали в лесно придобитата информация. Както богатият колекционер можел без колебание да откаже да приеме, че скъпото произведение на изкуството, което е закупил, е фалшификат, така и офицерите от разузнаването вярвали, че трудно придобитата информация е по-истинска от лесно придобитата. Това били глупости, но Бейвън и хората му подготвили поредици от изтичане на информация, които щели да достигнат до разузнавателните служби на полковник Фон Рьон по крайно заобиколен път. Затова използвали няколко тайни агенти в Мадрид, Швейцарската стокова борса и няколко набързо потулени пукнатини в информацията в неутралната преса.

Освен това Бейвън бил подпомогнат от един забележителен успех. От 1940 г. Британските служби за сигурност МИ-5 ефективно проучвали и контролирали всеки познат немски агент в Англия. Вместо да екзекутират повечето от „тъмните“ шпиони, изпращани от Абвера, немското разузнавателно бюро, през 1940 г. и 1941 г., специален британски екип от МИ-5 подготвял вербуването им още при пристигането им в Англия и по-късно организирал нещата така, че те да започнат да работят за британците, изпращайки фалшиви съобщения до бившите си началници. Изправени пред дилемата да се изправят пред стрелковия взвод на Лондонската кула или да прекарат времето си в топли, безопасни къщи, където щели да бъдат в домашен арест, снабдени с радио, за да изпращат фалшиви сигнали до немските контролиращи органи, повечето агенти ставали много отзивчиви към сътрудничеството с британците.

Използвайки мрежата от дългогодишни двойни агенти, създадена от МИ-5, Британският комитет за двойно кръстосана информация, оглавяван от Джон Мастерман, можел да изпраща на немците всякакви лъжи за успешното осъществяване на плана „Поддръжник“. Съобщението на агент Тейт за пристигането на Айзенхауер в Англия било първото от замаскираните лъжи, които щели да продължат до 6 юни 1944 г., деня на военния десант в Нормандия. Още шестима агенти, доверени на Британския комитет за двойно кръстосана информация, изпращали съобщения до немските си контролиращи служители на Абвера в Хамбург или Мадрид, предоставяйки им подробности като значки на военните, танкове, пехота, съсредоточаване на военните части по територията, интересуваща немците и разположението на самите войски.

При операцията „Твърдостта на Севера“ — един от подплановете на плана „Поддръжник“, било докладвано, че измислената „Британска 4-та армия“ се намирала край Единбург, в Шотландия, което било записано от двама двойни агенти на Британския комитет за двойно кръстосана информация, наречени Джеф и Мът. Те били лоялни норвежки патриоти, дезертирали при британците, когато пристигнали на тяхна територия. По своята митична мрежа, съставена от контакти и подагенти, двамата норвежци информирали Хамбург за новия командир на британската 4-та армия — генерал-лейтенант Андрю Торн, нарочно избран на този пост, защото бил личен познат на Хитлер, понеже преди войната бил британски военен аташе в Берлин. За по-голяма достоверност те подхвърлили в местната шотландска преса доклади на цивилните граждански комитети по посрещането и военните пътнотранспортни инциденти. Освен това, немците можели да засекат постоянните радиовръзки на „4-та армия“ по местното административно радио. Всъщност „4-та армия“ никога не била повече от 40 души, главно щабни офицери и няколко снабдени с безжична техника оператори, които произвеждали контролирани секретни съобщения по радиочестотите.

Тези оператори на безжична техника били следващата степен на концепцията за заблуда, изготвена от полковник Бейвън. Понеже знаел факта, че немският щаб щял да търси „допълнителна информация“ (доклади, предоставени от други източници, потвърждаващи получената от агентите информация), винаги готовият да помогне Бейвън старателно снабдил Фон Рьон и хората му с материала, от който имали нужда. Фалшивият щаб на „4-та армия“ и заетите му поделения предавали и получавали непрекъснато поток от достоверна информация така че отличната разузнавателна служба Абвер или службата за прихващане на непознати радиосигнали да го засекат.

Каквито и да били видовете съобщения, те били сравнявани от старателните служители на Абвера и предоставяни като доказателство, че по-голямата част от британската армия се събирала в Шотландия и се подготвяла за кампания в планинския или арктическия участъци. Придружени от разузнавателните снимки, направени при опасните полети на Кралските военновъздушни сили, тези сведения означавали само едно. Хитлер трябвало да изпрати в Норвегия поне 12 военни дивизии, които да предотвратят нападението, което никога не последвало, от армия, която всъщност никога не съществувала.

Тези разузнавателни доклади трябвало да бъдат допълнени от други източници, които лондонската контролираща секция знаела, че немците щели да използват. Фотографското разузнаване било малко вероятно да бъде използвано за проверяване разположението на британските войски в Единбург, които трябвало да проведат операцията „Твърдостта на Севера“ — едва няколко немски самолета имали квалификацията, обсега, оперативната височина или скоростта, за да преодолеят дългия полет над Северно море. Специално оборудваните за тази цел летящи на по-голяма височина немски самолети „Луфтвафе ПР“ можели лесно да преодолеят Кент. Затова организаторите на плана „Поддръжник“ решили да предоставят на немците „подходящи мишени, чрез които да захранят разузнавачите от Абвера с подходящата за тях информация“. Внимателен в изпълнението на задачата си, екипът на Бейвън решил да затвърди допълнително представата, че войските се събирали на югоизток. Това щяло да подсили отклонението на вниманието на немците от Нормандия и освен това щяло да ги накара да изпратят подкрепления в областта на Па дьо Кале.

На брега до Дувър бил построен фалшив склад за нефт, снабден с тръби, помпи, контейнери за нефта, като дори били отразени в пресата посещения на място от британския крал Джордж VI. Немските снимки, правени от 34 000 фута височина, не можели точно да отразят и разкрият, че заснетото било дървен фалшификат, измислен и наблюдаван при построяването му от илюзиониста Джаспър Маскелайн и Бейзил Спенс. Тълкувателите на снимките не можели точно да определят, че стотиците танкове, паркирани при овощните градини на Кент били само надуваеми гумени подобия на танковете „Шърман“. Дори един фермер наблюдавал как неговият бик влязъл в схватка с един от тези „танкове“ и силно изненадан видял как пробитият фалшификат се спукал и издишал. Флотските кораби в Медуей заедно с водолазите, които влизали и излизали от морето, също изглеждали като истински.

Когато доказателствата под формата на въздушни снимки били прибавени към докладите на агентите, анализите на обмена на информация, заедно с отразеното присъствие на генерал Джордж Патън в района, немските разузнавачи получили ясни според тях послания. 1-ва американска армейска група, командвана от Патън, била позиционирана в югоизточната част на Англия, точно срещу Па дьо Кале. Двойните агенти на Мастерман, Брутус и Гарбо, ентусиазирано докладвали всеки подправен детайл, докато двойният агент Тейт потвърждавал техните доклади в своите собствени радиосъобщения от Уей в Кент. „Нещо голямо се строи в областта на Дувър“, казал той на своя контролиращ служител. Всъщност Бейвън и неговата Лондонска контролираща секция изграждали илюзията, за да принудят немските танкови дивизии във Франция да се придвижат на 150 мили източно от истинското място на нападението.

Претенциозният Фон Рьон вече притежавал достатъчно ключови компоненти, които да сравнява в своя план: лъжливо съобщение за огромен строеж в района; информация, удостоверяваща пристигането на нови военни формирования в Англия; образно разузнаване, чиито въздушни снимки показвали огромно съсредоточаване на войски в района и най-вече на югоизток в Англия. Сега всичко зависело от Фон Рьон и интерпретацията на неговите експерти на получената до момента разузнавателна информация, която те проучвали и изучавали. Истинска ли е? Какви части са тези? Какво правели в момента Съюзниците? Какво значело всичко това?

Личната преценка на Фон Рьон била много важна, защото той се ползвал с голямо доверие от Хитлер. Но Фон Рьон трябвало да се бори с двама врагове, когато седнал в кабинета на Фюрера, опитвайки се да разтълкува пред него разузнавателните доклади, т.е., съюзническия щаб за заблуда, който си играел с него като въдичар с риба, и службата за сигурност на нацистката партия, която тогава контролирала всички немски разузнавателни служби.

В началото на 1944 г. началникът на военното разузнавателно бюро, Абвер, адмирал Канарис, бил отстранен от Хитлер и изпратен в пенсия. Вилхелм Канарис имал сложен характер и бил една загадка по време на войната. Директорът на британската секретна разузнавателна служба, известна като МИ-6, по-късно го описвал като „проклет смел мъж и истински патриот“, едно необичайно високо отличие, получавано някога от врага. Дали Канарис е бил водач на противонацистката съпротива и британски шпионин? Изглежда изненадващо и невероятно, но съществуват доказателства, че той поддържал тесни контакти със Стюърт Мензис, директор на МИ-6, които предизвиквали впоследствие съмнения за неговата роля в мистериозния обмен на разузнавателна информация между британците и немците, които ненавиждали нацистката партия. Тези подозрителни връзки между Абвера и МИ-6 повлияли на изхода от военния десант на 6 юни 1944 г.

Канарис бил съобразителен и смел морски офицер в Първата световна война, когато успял да се спаси от обречения военен комплекс „Дрезден“ в Чили през 1915 г. и придвижвайки се по суша до Буенос Айрес, се завърнал в Германия след поредица перипетии и приключения, достойни за роман. Щом се завърнал, той бил награден с Железен кръст и изпратен да изпълнява секретни разузнавателни задължения в Испания. Спасявайки се от британски заговор, организирал убийството му, Канарис избягал от Испания и когато войната приключила, го заварила като командир на боен кораб в Средиземно море, където потопил осемнадесет вражески кораба.

След войната Канарис се потопил в сенчестия свят на Следверсайския Райх и неговата неофициална секретна служба. През 1934 г. новият канцлер Адолф Хитлер му предложил работа начело на Абвера с думите: „Това, което искам от теб, е да изградиш разузнавателна служба, подобна на британската секретна служба.“ Канарис не бил нацист и когато войната избухнала, поредица от мистериозни разузнавателни успехи помогнали на британците. Например пакети с техническа информация от анонимен разносвач се оказвали пред вратата на британското посолство в Осло. С разрастването на войната изтичането на информация и връзките между Абвера и противниците им станали очевидни.

Подозрителният Хитлер накрая пенсионирал Канарис и предоставил неговите отговорности на основния му противник и предан член на нацистката партия, генерал Валтер Скеленберг^[1], началник на разузнаването. Дискредитираният от Канарис Абвер бил обединен с партийното формирование на Шеленберг, за да образуват нацистката разузнавателна организация, т.е. службата за сигурност на Райха и разузнавателна служба под контрола на партията. Независимо че била образувана в разгара на войната, неизбежната бюрократична битка за надмощие избухнала с голяма сила между нацистките идеолози на Шеленберг и останките от Абвера, като всяка от страните искала да контролира своята зона, където се считала за експерт. По-късно военните разузнавателни професионалисти били окончателно победени от демагозите в нацистката партия.

Единствено Амт Мил, или военният отдел на новата разузнавателна организация бил още под контрола на Генералния щаб. Разузнавателният офицер от Амт Мил, който отговарял за британската територия, бил забавният екстроверт оберлейтенант Роджър Майкъл. Той, както и неговите офицери, ненавиждали своите партийни шефове. Но Роджър Майкъл се трудел в изключително неблагоприятна обстановка. Когато и да изпрател разузнавателен доклад, той неизменно бивал цензуриран от шефовете — нацистки идеолози, по-висшестоящи от него. Те намалявали наполовина всеки доклад, който той изпращал, за силата на врага в Англия. За всеки офицер, който бил професионален разузнавач, промененият разузнавателен доклад с мотиви по политически причини бил като да покажеш червена кърпа пред бик. Това поставяло под съмнение разузнавателните му професионални способности, съпричастност и обективност. Майкъл, който бил с гореща кръв, не правел изключение.

Полковник Фон Рьон намерил начин вбесените му подчинени да осуетяват намесата на нацистките шефове в разузнавателните им доклади, като им предоставили перфектни професионални разузнавателни преценки. Ако нацисткият началник решал да преправи докладите, най-доброто средство било да ги дублират, като начална мярка. Заради това през пролетта на 1944 г. Фон Рьон и Майкъл умножавали двойно в разузнавателните си доклади силата на съюзническите армии, убедени, че щом нацистките шефове ги намалят наполовина, при Хитлер щял да стигне истинският брой на вражеските войски. За да бъде по-правдоподобна тази схема, двамата заговорници безкритично получавали потока от информация за операцията „Твърдостта на Севера“, за „британската 4-та армия“ в Шотландия, за 1-ва американска армия, командвана от Патън и „военния строеж на югоизток в Англия“. По ирония на съдбата Фон Рьон и Майкъл се нуждаели от фалшивите доказателства на Лондонската контролираща секция толкова, колкото и съюзническият щаб за заблуда се нуждаел да ги изпрати. Само на фалшивите доклади за операцията „Твърдостта на Севера“ можело да се разчита, за да задоволят нуждата на немците от информация.

През май бил публикуван важният доклад „Подредба на вражеските войски за предстоящото нападение“ на Фон Рьон, който целял да запознае обществеността с опасността от него. За негов ужас нацистките шефове не докоснали цифрите за силата на Съюзниците. Причината била проста: нацисткият офицер, който отговарял за това, бил преместен на друго място. Разузнавателният доклад на Фон Рьон бил разпратен до всички официални разузнавателни служби, до всички военни формирования на Вермахта и до всички щабове на Запад. Фон Рьон не посмял да разкрие измамата, затова трябвало да приеме, че докладът, отпечатан от негово име, удвоявал силата на съюзническите войски в Англия от 40 дивизии на 80. Това всъщност била измама, която щяла да коства на Фон Рьон живота му.

Разузнавателните играчи от Лондонската контролираща секция на полковник Бейвън държали още един коз. По-добре би било, казвали си те, един немски генерал, ползващ се с доверието на Фюрера, да разпространява фалшивите доклади, с които захранили немската разузнавателна машина. Британците получили на тепсия този генерал. Генерал Фон Крамер бил пленен през май 1943 г., когато силите на Оста били победени в Тунис. Като военнопленник в Англия, здравето му се влошило и през май 1944 г. Червеният кръст уредил да го репатрират в Германия на неутрален шведски кораб. Щабът на Бейвън се подсигурил генералът да не напусне Англия с празни ръце. Пътешествието на Фон Крамер към кораба преминало през най-концентрираните с войски райони в Южна Англия и приключило там, където щабът на Патън бил готов да отплава и където бил за последна нощувка. Фон Крамер нямал представа къде е бил, но накрая бил поканен на официална вечеря (от военно благоприличие, като болен) от самия Патън. Освен това Фон Крамер се срещнал с няколко от „дивизионните командири“ на Патън, които се отнесли коректно към вражеския генерал, независимо че бил болен, като не пропускали да си прошепват от време на време тихи реплики, които включвали израза „Кале“.

Уловката проработила. До 24 май, 13 дни преди военния десант в Нормандия, Фон Крамер се завърнал в Берлин, докладвайки на място подробно на генерал Зейцлер, началник-щаб на Вермахта, всичко, което видял в Англия. Не било изненадващо, че неговата информация съвпаднала с всичко, събрано от немците до момента, и допринесла за допълнителното паралелно съпоставяне на данните и фактите от разузнавателния екип на Фон Рьон. Така през последните дни преди военния десант планът за заблуда, изготвен от Лондонската контролираща секция, бил в основата на преценките на немските разузнавателни служби. Дори Хитлер, въпреки почти женската си интуиция, накланяща везните в полза на Нормандия, в последния момент преместил разположението на своите войски. От 300 армейски дивизии само 60 били разположени на Западния фронт, което било по-малко от 20 процента. От тези 60 дивизии едва 8 можели да се противопоставят на вражеските войски, които щели да акостират на брега. Останалите били разпръснати между Балканския полуостров, Италия, Русия, Южна Франция, Дания, Холандия, Норвегия и най-вече в Па дьо Кале. От това, което разчели в немските информационни емисии на 1 и 2 юни, хората от щаба на Бейвън установили, че барон Ошима, японският пълномощник в Берлин, докладвал в Токио, че дори Адолф Хитлер преценявал, че основната атака щяла да бъде при Па дьо Кале, като на други места щели да бъдат проведени военни маневри само за заблуда на противника.

За Бейвън и Лондонската контролираща секция това бил разузнавателен триумф. Един малък и талантлив екип успешно дирижирал най-сложния план за заблуда срещу проницателен и компетентен противник. Един пропуск или грешка в сценария, един откъс от неправдоподобна история и можело да бъде разплетена измамната мрежа, която съдържали плана „Поддръжник“, операцията „Твърдостта на Севера“ и техните сглобени пластове, номера и измислици. Разгадавайки немските професионални разузнавателни методи и подпомогнато от факта че можело да чете съобщенията по апаратите „Енигма“, Лондонската контролираща секция успешно измамила в преценките им немските разузнавателни щабове за военния десант в Нормандия и принудила Фон Рьон и немската разузнавателна машина да направи това, което искали Съюзниците. Последните немски разузнавателни обобщения към края на май 1944 г. изглеждали като каталог на грешките, т.е., немците били убедени, че Съюзниците щели да атакуват само ако климатичните условия позволявали това, по тъмно и близо до голямо пристанище при прилив. Освен това немците били сигурни, че щяло да има няколко заблуждаващи врага маневрени десанта, които трябвало да въвлекат в битка немските резерви, като ги откъснат от зоната на същинската атака, т.е., Па дьо Кале.

За голяма изненада операциите за заблуда на врага, протичали успешно дори след като съюзническите войски акостирали на брега на 6 юни 1944 г. На 9 и 10 юни свежа вълна от съпротивителни атаки, тежки въздушни рейдове и подготовки около брега били нанесени срещу областта на Па дьо Кале. Двойните агенти на Мастерман изпращали обяснителни сведения, че военният десант в Нормандия бил отклоняване вниманието на врага от местоположението на същинската атака, т.е., акостирането на 1-ва американска армейска група на Патън, която щяла да излезе на брега в Па дьо Кале.

Фон Рьон, повярвал, че раздутите му цифрови данни в разузнавателните доклади били истински, започнал да ги разпраща като разузнавателни обобщения към щабовете на целия западен фронт на Вермахта и към военните формирования в региона. Съобщението гласяло: „По всяка вероятност се очаква голям вражески десант на белгийската брегова ивица на 10 юни.“ За да допълни погрешните си тълкувания на ситуацията и консултирайки се с маршал Кайтел и Йодъл, член на щаба на Фюрера, Фон Рьон допълнил фаталната операционна преценка така: „Изтеглянето на немските армейски сили от Па дьо Кале щеше да бъде неблагоразумен избор.“ Разузнавателните служби нямали право да включват в докладите си преценки за военните операции.

За да допълни и затвърди каталога от грешки, Рьон се свързал с разузнавателния офицер за свръзка на Хитлер, полковник Крумахер, и му предоставил обосновани разузнавателни доклади, чрез които настоявал, че всяко изтегляне на немските сили от Па дьо Кале щяло да бъде голяма грешка, освен това Фон Рьон притежавал разузнавателни сведения, че новото нападение щяло да бъде срещу 15-ти армейски сектор, предшествано от вълна съпротивителни атаки през нощта на 9 срещу 10 юни. Снабден с тези специални молби и искания от висш щабен офицер от разузнаването, Крумахер се съгласил да представи тази разузнавателна гледна точка на обедното съвещание, което Хитлер планирал да свика.

На това съвещание маршал Йодъл докладвал за разузнавателните оценки на Хитлер и за последното радиосъобщение на генерал Кулентал, получено от неговия агент Гарбо, в което се съобщавало за неизбежната военна атака срещу Па дьо Кале, която щяла да бъде проведена от несъществуващата 1-ва американска армейска група, разположена в Кент. Кулентал бил старши контролиращ агент в Португалия и Испания. Хитлер захапал стръвта. На среднощното съвещание, на 9 срещу 10 юни, висшият командир на немските армейски части наредил преустановяването на всякакво движение на войски от Па дьо Кале към Нормандия. Освен това фюрерът наредил допълнителни дивизии да се придвижат към 15-ти армейски сектор, вместо към напрегнатия боен фронт в Нормандия.

Хитлер нямало да бъде доволен от решенията си и от разузнавателните доклади на Кулентал, ако бил осъзнал, че радиосъобщенията на агент Гарбо се бавели поне два часа, преди да достигнат до Вермахта. Основният въпрос защо ефективната британска служба за сигурност не успяла да засече точно двучасовата трансмисия на съобщения и да улови незаконния изпращач в ефира, изглежда никога нямало да хрумне на наивните и лековерни Кулентал и Фон Рьон. Офицерите-разузнавачи винаги се нуждаели от развит критичен нюх, но никога не зачитали същността на нещата, когато на преден план се появявали поощрителните предубеждения, които спазвали надлежно.

В Лондон Бейвън и неговата Лондонска контролираща секция наблюдавали по картите си как придвижването на немските войски към Нормандия спряло, за да започне придвижването им към Па дьо Кале. Операцията „Твърдостта на Севера“ и планът „Поддръжник“ проработили. Дори тогава голямата разузнавателна заблуда не приключила, а продължила и през юли. В допълнение към измамното нападение в Кале на 10 юни, в края на юни се появили измамни сведения за въздушни и морски нападения и операции на Съюзниците в Болоня и Диеп. Тези маневри за заблуда на противника били успешни и накарали Хитлер да издаде заповед военните дивизии на територията на Па дьо Кале да бъдат в бойна готовност за контраатака срещу нападението. За Бейвън и Лондонската контролираща секция това било триумф на разузнавателната операция за заблуда на противника, а за разузнавателния щаб на Фон Рьон и немското висше командване — катастрофа.

Дали наистина Фон Рьон е бил некомпетентен разузнавач? Далеч не било така. Досието му до 1944 г. било забележително. Грешката му била, че е позволил на вярата му в собствената система да преодолее съмненията му и да не направи критични анализи. Старата разузнавателна преценка върху материала от източниците трябвало да отговаря на въпросите: Истина ли е? Достоверна ли е? Потвърдена ли е от други източници? Тогава, изглежда, тези правила били или провалени, или съсредоточени и пригодени към вражеския план за заблуда, понеже врагът, чрез апарата „Енигма“, знаел как работи немската разузнавателна система и как да я заблуди. Изправен пред важните въпроси „Ще нападне ли врагът? И ако да — къде, кога и с каква сила?“, немският разузнавателен щаб дал погрешни отговори. Това било грешка, причинила разрушаването на Берлин и предизвикала пълното поражение на Третия райх. Рядко можело да се случи в резултат на сгрешена разузнавателна преценка да има такива катастрофални последствия.

Историята за разузнавателната заблуда относно военния десант в Нормандия на 6 юни 1944 г. има постскриптум, който елегантно обобщава хитростта на Бейвън. В три сутринта на 6 юни 1944 г., двойният агент на Мастерман, Гарбо, френетично изпращал съобщения на немските си контролиращи агенти, като информирал, че съюзническите войски напускали лагера със специални торби, в случай че им прилошеело при пътуването по море. Едва призори съобщението пристигнало в Берлин, когато Съюзниците започнали да акостират, като така рекламирали открито правдоподобността на съобщенията на Гарбо, без да провалят съюзническите операции. Горчиво порицавал Гарбо своите контролиращи агенти: „Изпращам ви тези безценни сведения и сериозно се питам относно вашия професионализъм и отговорности.“ След два месеца Гарбо получил съобщение, че го награждават с Железен кръст от щаба на Хитлер.

Фон Рьон нямал този късмет. Той бил арестуван след бомбения заговор срещу Хитлер на 20 юли 1944 г. После към него се присъединил и бившият му началник адмирал Канарис, който е бил част от операцията за заблуда на противника и със сигурност е бил в постоянна връзка с британците. За нацистите относно двуличието на разузнаването, Абвера, последната капка преляла, когато Канарис предприел мистериозно пътуване до Франция през юни 1944 г. Неговият заместник Шеленберг имал информация, че Канарис разговарял с няколко генерали, замесени в заговора срещу Хитлер. След три дни той бил арестуван от Шеленберг и хората му. „Здравей — казал малкият адмирал на арестуващия го служител. — Очаквах те.“

На 11 октомври 1944 г. полковник барон Алексис фон Рьон, по-късно началник на западните армии от немския генерален щаб, бил екзекутиран от немските власти за държавна измяна при кървавата разправа с всички, заподозрени в заговора за бомбен атентат срещу Хитлер. Рядко офицер-разузнавач заплащал такава висока цена за това, че преценил фактите абсолютно погрешно. Канарис скоро щял да го последва. Нацистките партийни лидери и хората им, които проверявали старите офицери на Абвера, проучвайки записките, докладите и дневниците им, открили достатъчно сведения, уличаващи адмирала и хората му, че знаели много неща, за които трябвало да докладват, но не го направили. Последният началник на Абвера бил накрая заклеймен, че бил в тесни контакти с врага. Напразно Канарис протестирал, че контактите с врага били работа на секретните разузнавателни служби и че той бил лоялен към немците и не изменил на Третия райх. Той бил хвърлен в затвора. И когато Райхът се срутил покрай умопобъркания диктатор, Хитлер наредил да го убият.

Краят на Канарис не бил лесен. След като бил пребит от главорезите на нацистките партийни лидери, той бил бавно удушен, провесен на кука за месо на 9 април 1945 г. във Флосенбург. Канарис бил самотна жертва на нацисткото отмъщение. По свой начин и двамата немски офицери-разузнавачи, Фон Рьон и Канарис, били сред последните жертви на успешния план за заблуда на врага, проведен и дирижиран от Съюзниците за военния десант в Нормандия на 6 юни 1944 г.