Ако Пърл Харбър представлява полезен пример за огромен провал на способността на държавата да прецени правилно разузнавателната си информация, заплащайки за това огромна цена, то трябва да се каже, че Съединените американски щати се учели бързо от предишните си грешки. С невероятна енергия и чувство за отговорност, с които се характеризират повечето от хората там, САЩ предприели всички мерки, за да са сигурни, че никога повече Вашингтон няма да бъде въвлечен в такава афера, напълно изненадан и неподготвен, изграждайки стабилна национална разузнавателна служба.

Резултатът бил невероятен. До 1945 г. Америка вече разполагала с развита световна мрежа от разнородни разузнавателни способности и възможности, международна разузнавателна система с ефективни оперативни качества и същевременно добре оборудвано и снабдено с модерна апаратура военновъздушно разузнаване. Тези придобивки се отразили и върху нарасналия приоритет на разузнаването, като дейност вътре в индивидуалните въоръжени служби и освен това подкрепено от много скъпоструващи технически съоръжения и обучени специалисти, които трябвало да задействат цялата система така, че да работи. Това било забележително постижение.

За да са сигурни, че нямало да се повторят грешките от събитията в Пърл Харбър, за целта бил създаден специален разузнавателен щаб, който имал за задача да осигурява абсолютен достъп на президента и съветниците му до най-добрата и навременна информация, независимо от цената за подсигуряването й. В началото на шестдесетте години или двадесет години след събитията в Пърл Харбър, властите на Съединените американски щати имали най-усъвършенстваните разузнавателни източници в света.

Когато професор С. Норткоут Паркинсън формулирал своя популярен закон, че работата се увеличавала, за да запълни времето за извършването й, той можел да бъде съотнесен и към корпоративните тела, и към бюрократичния апарат. Само че опитът на Паркинсън от следвоенната британска социалистическа бюрокрация бил изразителен и тягостен, а професорът никога не оценил способностите на обществените служители да се борят за власт и за влияние в споровете им за сфери на надмощие в необузданите битки в корпоративните заседателни зали.

Бюрократичен Вашингтон не правел изключение. Независимо че възможностите за надеждно разузнаване нараснали стократно след Пърл Харбър, един от непредвидените странични ефекти бил да се увеличи цената на вашингтонските бюрократи, за да се ангажират със задачите си. Нови разузнавателни агенции привличали все по-големи бюджети. Последствията от тези събития били, че до шестдесетте години на двадесети век състезанието за влияние на територията на Съединените американски щати между различните разузнавателни агенции се превърнало в нов разузнавателен проблем за тях.

Проблемът с малкото разузнавателна информация, разпръсната наоколо, станал проблем на съществуването на голямо количество информация, събирано от конкуриращите се разузнавателни агенции, които се биели за придобиването на контрол върху притока на информация. Всяка разузнавателна агенция ревниво се придържала към монопола си за информация и го държала разделен и ограничен. Затова ЦРУ се опитвало безуспешно да стане пълновластен господар на притока на цялата разузнавателна информация. В един момент в американския секретен свят започнала да доминира конкурентната способност на пазарната икономика. Това било идеалното разпределение на нещата, понеже с една силна изпълнителна власт нещата щели да тръгнат в правилна посока, без допълнителни аргументи. Все пак американската конституция била създадена да осъществява централен контрол върху всичко, което било трудно за постигане. Добавяйки и непреодолимата съблазън на доларите на преговарящите; лобирането на вече избраните политици; изискванията на регионално ниво за част от парите, получени от правителствените мероприятия за благоустрояване на населението, за да се поддържа доверието му и от данъците и митническите такси; и заедно с нарастващите нужди на въоръжените служби и вътрешните битки в американското разузнаване — всичко показвало как работел Вашингтон.

Необходимо било създаването на нови разузнавателни възможности в Съединените американски щати. След края на Втората световна война и след унизителното за Англия уреждане на финансовите й задължения към Гърция през 1947–1948 г., британската имперска мощ претърпяла пълен провал. На нейно място, според всеизвестната фраза на Санче де Грамон, Америка се възползва от случая да „се впусне в борба за света“ с преданост и ентусиазъм, приемайки ролята на лидер на Свободния свят. Предизвикателството на разпространението на комунизма, олицетворено от бившия Съветски съюз и неговите съюзници, трябвало да бъде посрещнато и Америка приела присърце новите си глобални отговорности. Изолацията преди събитията в Пърл Харбър била забравена отдавна. Никъде другаде не било отразено новото американско поведение в световен аспект, както в речта на Теодор Сьоренсен в деня на встъпването в длъжност на Джак Кенеди през 1961 г.: „Ние ще платим и понесем всяка цена, спекулации и бреме.“ Много хора видели в това един вид глобален празен чек. За още неопитните американски разузнавателни служби това била пролетта на надеждите. Героична борба между идеологиите, снабдена с неограничено количество долари, заедно с несъкрушимия и мощен враг, придавали неповторима страст, жар и убеждение на битката, която съществувала само благодарение на благородната и добре подплатена кауза. Никъде не било така добре обяснено състоянието на нещата, както във войната във Виетнам.

Макар че Виетнам всъщност бил френски следколониален проблем, британците също имали пръст в него. Независимо от реториката за галите, Франция не можела да възстанови властта си в предвоенните си колониални територии в Далечния Изток, щом японците капитулирали през 1945 г. Успешното националистическо правителство на водача на съпротивата Хо Ши Мин, веднага обявило независима Демократична република Виетнам, съгласно директивата на Виетмин, Съюза за независимост на Виетнам. През август и септември 1945 г. най-близките съюзнически войски там били британските, които не били приятелски настроени към комунистическите националистически бунтове срещу колониалната власт. Затова, когато 20-та индийска дивизия, командвана от генерал Грейси, възстановила властта си над Сайгон съгласно капитулацията, подписана в Токио, те започнали да възстановяват статуквото отпреди войната.

Наясно с опасностите от уличните безредици, Британският генерален щаб предприел необичайната стъпка пак да въоръжи японските войски, като ги накарал да се закълнат във вярност към съюзническите войски. В резултат на това изпратил бившите завоеватели пак по улиците в Ханой, където да възстановят реда и закона, поддържан от тях три години преди това, без значение дали имало ново виетнамско правителство, или не. Веднага щом виетнамският шок се уталожил, японците станали успешни пазители на мира. Завърналото се набързо френско колониално правителство в края на декември 1945 г. веднага щурмувало щаба на Виетмин, за да възстанови контрола върху бившата си колония. Британците се оттеглили, като оставили французите да властват над недоволните си индокитайски граждани. Но вече било късно. Яростната борба за независимост бързо дестабилизирала новия френски режим, като войната била водена от героите от противояпонската съпротива и от Виетмин, под ръководството на Хо Ши Мин.

До 1954 г. всичко било приключило. Независимо от усилията на французите, останали без добри генерали, виетнамците ги превъзхождали по численост и накрая ги победили. Кулминационната точка във войната била в Диен Биен Фу, на 160 мили северно от Ханой, където Виетмин, под ръководството на генерал Гиап, хванал в капан голям френски гарнизон. За два месеца през пролетта на 1954 г. 16 000 френски войници били обсадени. Съпротивата им била преодоляна от 50 000 виетнамци с много батареи и артилерия. Падането на гарнизона на 8 май 1954 г. било последното поражение на френската власт. Те подценили решителността, уменията и военните способности на виетнамската армия, а падането на крепостта Диен Биен Фу поставило края на френското господство в Индокитай.

От 8000 французи, попаднали в плен, само 3000 се върнали, за да разкажат за своето изпитание. Те искали да забравят за унижението, което преживяли. Сянката на Диен Биен Фу щяла да преследва генералите във Виетнам през следващите години.

Женевското мирно споразумение от 1954 г. дало Виетнам на виетнамците, но разделило държавата на две. Прокомунистическият Северен Виетнам бил разположен северно от седемнадесетия паралел, а антикомунистическият Южен Виетнам бил на юг. До 1956 г. Виетнам бил поляризиран в две антагонистични нации: тоталитарен комунистически Виетнам и другия Виетнам, с корумпирано деспотично управление. В южната половина на страната били посети семената на бъдещите проблеми. Освен че Хо Ши Мин и северновиетнамското правителство предявявали претенции към цялата територия на Виетнам, проблемът бил, че измежду 900 000 политически бегълци в Южен Виетнам съществувало ясно изразено здраво ядро от професионални революционери, целящи да разрушат корумпирания режим на президента Дием. В резултат на това бил създаден Виетконг, военното звено на Националния фронт за освобождение на Южен Виетнам.

До 1961 г. тази въстанически настроена група завоювала контрола върху осемдесет и пет процента от Южен Виетнам, главно в селската област и околностите. Недоволството от режима на Дием нараствало все повече и комбинацията от комунистическа, националистическа и религиозна опозиция щяла да дестабилизира цялата страна. От Виетконг били организирани над 600 атаки на месец от началото на годината. При тези условия Кенеди, новият американски президент, се почувствал длъжен да заеме позиция и да окаже подкрепа на антикомунистическия режим в такъв нестабилен район. Изправен пред избора да подкрепи Лаос и Южен Виетнам, Кенеди избрал втората възможност. Всъщност това било югоизточното азиатско домино, чието падане щяло да бъде подпряно на всяка цена от американците, изразявайки американското желание да „подкрепи всеки приятел и да се противопостави на всеки враг“.

До този ден още съществували продължителни дебати за истинските фактори, накарали Кенеди да направи този избор за доминото. Освен идеологическото разделение между Северен и Южен Индокитай, имало и дълбоко Виетнамско разделение между будизма и католицизма. След комунистическата победа над французите, много католици предпочели да живеят на юг. Дием, независимо от диктаторските му наклонности, бил католик и се молел на Запада за подкрепа, използвайки главно католическата си вяра измежду другите причини. Кенеди също бил непоколебим католик, чието семейство експлоатирало католическата избирателна общност през годините за гласове в полза на клана Кенеди. Влиянието на католическия кардинал в Бостън, където бил основният дом на Кенеди, никога не било доизяснено докрай от студентите в подозрителния свят на новоанглийската политика от петдесетте и шестдесетте години, но никой не спори за съществуването на определено духовно влияние. Съществува обаче устойчив скептицизъм сред много американски политически наблюдатели, че решението на Кенеди да подкрепи Дием не било безкористно за първия американски католически президент.

Каквато и да била причината, това щяло да бъде съдбоносно решение. През декември 1961 г. първите американски военни части, придружени от тридесет и три тежкотоварни хеликоптера, пристигнали във Виетнам, а през февруари 1962 г. новото американско военно помощно командване във Виетнам започнало подготвителни операции. Това, което щяло да стане известно като „американски дълъг кошмар“, вече започнало.

Намесата на Америка във Виетнам скоро започнала да нараства неимоверно. През 1965 г. американска 9-та военноморска бригада прегазила до брега в Да Нанг, а през пролетта на същата година Америка стартирала програма за открити въздушни офанзиви срещу комунистите, като започнала да прониква и в Северен Виетнам. За да поддържат това военно подкрепление, американците налели близо четвърт милиард долара в Южен Виетнам през следващите дванадесет месеца. Ангажиментите и намесата на сухоземните войскови части се увеличили от 1000 американски войници, намиращи се във Виетнам до 1960 г., до 300 000 американски войници през 1966 г. Американската военна машина изцяло била ангажирана с Югоизточна Азия.

Броят на жертвите също нараствал. През 1965 г. американците загубили 1484 души. За една година тази цифра нараснала до 5000 души. Изведнъж „далечната“ война започнала да нанася близък и съкрушителен удар върху къщите и семействата във всеки щат на Америка. Войната придобивала нови измерения. Това вече не било война за душите, сърцата и умовете на южновиетнамските хора, тя станала война за душите, сърцата и умовете на американските хора, помолени за подкрепа на Южен Виетнам. Но тя вече не се изразявала само в долари, а с живота на американските синове.

Всеки аспект на войната във Виетнам се превърнал в предмет на критично разглеждане от американската преса и телевизия. Заключението било, че през 1966 г. Съединените американски щати вече се биели на два фронта. Те провеждали всекидневни битки с неуловимия си враг в Югоизточна Азия, като в същото време се опитвали да убедят скептичната общественост, че подкрепяйки корумпирания чуждестранен режим „в един спор в далечна страна между хора, за които не знаем почти нищо“, това било от интерес за американските семейства, гласоподаватели и данъкоплатци. Това била предизвикателна задача, а именно било ли това антикомунистически кръстоносен поход, или не. Защото и за Кенеди, а после и за Джонсън тази задача била източник на притеснения поради това, че вътрешнополитическите проблеми винаги изглеждали по-въздействащи, отколкото воденето на една непопулярна война.

До 1967 г. американците спечелили войната. Тяхното наливане на мъже, материали и помощ, подкрепени от нови тактики, наличието на добра разузнавателна система и реформите в администрацията на Южен Виетнам и в армията му, довели Виетконг и северните му спонсори до първите стадии на поражение. Освен това, независимо от нарастващото антивоенно движение в Съединените американски щати, средна Америка продължавала да подкрепя президента Джонсън за довеждането на войната до успешен край. Генерал Уестморленд писал: „След година ефективна битка срещу огромните по численост американски войски, комунистическите загуби нарастваха драматично, като междувременно нямаше осезаемо доказателство за това.“

Умиротворителните усилия на Юг започнали да се увенчават с успех. Сигурността и нарастващото икономическо благосъстояние допринесли за възстановяването на стабилно управление. До 1967 г. само 20 процента от 242 провинциални окръзи на Юг останали размирни. Виетконгската структура за придвижването, настаняването и снабдяването на войските била така внимателно изградена, че за десет години кадрите, верни на партията, били унищожени. При положение че човешкият персонал не се замествал лесно.

Нито пък северновиетнамската армия и виетконгските й съюзници, здраво ударени от американско-виетнамските разрушителни операции, можели да се възстановят лесно. Една от най-големите военни операции („операция на кръстопътя в града“) била извършена през пролетта на 1967 г. При изпълнението й на територията били разположени над 26 000 американски и виетнамски войски, с голяма военновъздушна и огнева подкрепа. Били убити повече от 2700 войници от северновиетнамската армия и от виетконгските войски. Секретният комунистически щаб в Южен Виетнам избягал извън пределите на виетнамската граница в Камбоджа. И двете страни признали, че „операцията на кръстопътя в града“ и няколкото по-малки офанзиви на американците били големи американски успехи и сериозни поражения срещу комунистите.

Пленените при операциите документи доказвали това. Текстовете на северновиетнамската армия описвали отстъпничеството и предателството на „марионетния“ режим, който увеличавал разочарованието от войната на ангажираните дотогава комунистически бойци на юг. Например в дневник, воден от пленен войник от северновиетнамската армия през 1967 г., се говорело за увещаване от неговите партийни кадри (офицери) „да не влизат в битката на страната на марионетната армия“ и освен това е описана критика срещу неговите военни части, защото там съществували „слабо разпространена идеология, слабо чувство за организация и недостатъчно отговорно изпълнеше на заповедите“. Този и други подобни документи от онова време не може да се каже, че са записи на революционни сили, обнадеждени за решителна победа.

С атмосферата на неизбежно поражение се срещнали комунистическите партийни кадри в Северен Виетнам през юли 1967 г. Северновиетнамското управление било зашеметено от мащабите и успехите на американската намеса. Но и марксистките анализи за развитието на политическата и военната обстановка се оказали пълни глупости. Произлизащите от тази ситуация дебати за партийната стратегия били продължителни, язвителни, жлъчни и обвинителни. Комунистите осъзнали, че стратегията им да обединят страната се провалила и че военната им мощ в Северен Виетнам вече мъждукала. Но още съществували сериозни слабости в американската позиция, които можели да бъдат използвани след пренастройка на комунистическите приоритети и ресурси.

Комунистическите анализи идентифицирали поредица от фактори на юг, от които можели да се възползват. Били обозначени две ключови зони: първо съществувала неясна връзка между обществената подкрепа и подкрепата на американското правителство към войната, което било обозначено като потенциална слабост; на второ място съществували основни политически трудности във взаимоотношенията между наследниците на противниците на колонистите в Америка и южновиетнамската коалиция. И двете политически цели дотогава били пренебрегвани от северновиетнамските стратези. От военна гледна точка било признато, че некоординираното противопоставяне срещу врага на американските военни части било неуспешно и изглеждало трайно и непроменливо. Но северновиетнамските стратези определили описваните до момента като „грандиозни“, като навременни доставки на амуниции, петрол и самолети, относително лесни за организиране. Било установено обаче, че американците умеели да правят добра телевизия.

Това били проницателни заключения. Семената на офанзивата Тет били посети.

Дебатите в Ханой освен това били повлияни и от други фактори, които не били очевидни тогава за западните наблюдатели. Въпреки, че не били водени официални протоколи за секретната политика, обсъждана на стратегическа конференция в Ханой през юли 1967 г., през годините станало възможно да бъдат съединени отделните основни теми, предмет на проведените там дебати. Например, американската бомбена кампания срещу Северен Виетнам започнала да па̀ри и да оказва негативно влияние. Около 600 000 цивилни били мобилизирани да поддържат държавната инфраструктура, отговаряйки за ремонта и функционирането й. Освен това били въвлечени допълнително 145 000 войници във военновъздушната защита на Северен Виетнам. Бомбардировката нанесла големи икономически поражения и настанали трудни времена за виетнамското население. Появили се сериозни разходи в и без това бедните и въвлечени в битката държавни ресурси.

В тези условия не бил никак изненадващ фактът, че не била оказана фактически вътрешна съпротива срещу войната на Юг. Насочвайки вниманието върху една любопитна статия в официалното списание „Куан Дой Нан Дан“, публикувана на 22 юли 1967 г., можело да се види как се отразявало върху вътрешните работи северновиетнамското комунистическо управление. Статията яростно критикувала „официалните среди… които не могли да осъзнаят ясно смъртоносните и несъвместими разлики между Америка и Северен Виетнам“ и очевидно „вярвали, че Ханой би могъл да направи отстъпки за преговори за уреждане на евентуално мирно споразумение“.

Реалното съществуване на група от партийни функционери от северновиетнамската комунистическа партия, които се противопоставяли на продължаването на войната, било значително и крайно показателно за нагорещената обстановка и поляризацията, при секретните дебати в Ханой. Когато си спомняме за страха, че САЩ можели да нападнат Северен Виетнам, било ясно, че северновиетнамското правителство било разделено и уплашено в средата на 1967 г. Съдбоносната конференция в Ханой през юли същата година, била разделена между гълъбите и ястребите, а именно между тези, които търсели примирие със САЩ и онези, които желаели да нанесат грандиозен удар и да съживят въоръжената борба за обединяването на Виетнам.

Ястребите накрая спечелили в дебатите. Една статия в официално виетнамско списание от септември 1967 г. от генерал Гиап под името „Голямата победа — основната задача“, дава гласност и определя главните елементи, написани черно на бяло за това, което по-късно щяло да стане известно като „Офанзивата Тет“ през следващата година. Той определя в статията си две основни теми: „нежеланието на САЩ да се изправи лице в лице с продължителната война“ и „американските управляващи кръгове щели да се изправят срещу все по-нарастващата опозиция срещу политиката им от самите американски хора“. Това щели да бъдат водещите стратегии. Гиап освен това позволил да се изплъзнат още няколко други интересни информации. Той поставил ударение върху куража и волята на северновиетнамския народ и „непоклатимата им решителност да издържат, докато все повече се приближавали към обединението на любимото им отечество“. Това означавало, че северновиетнамският боен дух бил разклатен и се нуждаел от съживяване и подкрепа. Гиап заявил, че били предприети необходимите стъпки, които целели да „предпазват и защитават срещу дяволските и зловещи заговори и конспирации на реакционерите и шпионите“. За запознатите с комунистическия език, това означавало само едно: партийните членове, противопоставящи се на партийната политика били убивани. Над двеста официални партийци, включително и от Северновиетнамската разузнавателна служба, били арестувани и отстранени по една или друга причина през есента на 1967 г. Опозицията можела да се окаже опасна за социалистическия рай.

Според Гиап вече дошло време да се възстановят основните цели на цялата виетнамска стратегия. Това, което той предложил през декември 1967 г., било повсеместна офанзива в целия Южен Виетнам, използвайки за целта всеки наличен войник на северновиетнамската и виетконгската армия. Това щяло да ускори дългоочакваното въстание в Южен Виетнам и угнетените народни маси. Гиап искрено вярвал, че мобилизирането на всеки комунистически ресурс за организирането на показни атаки във всеки град и село на юг щяло да накара Виетмин и Националния фронт за освобождение на Южен Виетнам да осигурят революционния катализатор, който да изкара народа от къщите им, за да отхвърли игото на капиталистическия гнет.

От военна гледна точка политическо-военните анализи на Гиап били фантазии на слабоумен човек. Независимо от това, било доказано неведнъж, че погрешно разчетената тактика можела да постигне невиждани стратегически и психологически резултати. Това обстоятелство предстояло да бъде доказано и от офанзивата Тет. В друго измерение анализите на Гиап били забележително възприемчиви. Например той безпогрешно разпознал психологическия недостатък на „субективността и горделивостта“, присъщи на американските висши офицери. Според северновиетнамските хора американските генерали били военни техници и „майстори на насилието“, изпълняващи заповедите на своите господари. Те били способни да мислят само в прости военни условия. Освен това американците или печелили, или създавали нова система, целяща да спечели предимство в битката. Накрая те били обсебени от идеята за числеността „и управлението на военната сила“. Американците не можели да мислят като врага си и даже не се и опитвали да се поставят на негово място. Особено нежеланието им да възприемат идеята за изненадваща атака от отстъпващия враг бил главен недостатък във военната им стратегия, обосновал се Гиап. Например, американските генерали се провалили в опита си да установят истинската причина за битката при Булг^[1] в Ардените през 1944 г. И не само, че американските генерали тогава летели във въздуха заради своя боен успех, но те били дотолкова политически слепи относно истинската причина за битката, че пропуснали да осъзнаят, че атаката, кореняща се на политически мотиви, била напълно възможна.

Освен това Гиап безпогрешно идентифицирал точните причини, заради които за Съединените американски щати щяло да бъде невъзможно да увеличи количеството на войските във Виетнам, за да отговори на евентуална атака от виетнамските войски. Нуждите от световен американски гарнизон ограничавали броя на наличните бойни дивизии. Цялата американска глобална политика по време на Студената война се основавала на доктрината за „ограничен ответен удар“. И накрая вътрешнополитическият и международен натиск щели да ограничат всеки истински опит от американските военни да тръгнат срещу северновиетнамските бойци, използвайки тактическите си ядрени оръжия. Но дори и да било така, северновиетнамските военни никога не забравяли, че ако американският политически апарат подкрепял военния, то американската военна машина щяла да върне Северен Виетнам в Каменната ера.

Гиап забелязал и наличието на нарастващото вътрешно безпокойство относно войната и на това, което той наричал „широкоразпространената борба на американските негри“. Имайки предвид тези факти, с които щели да се сблъскат американските военни, това щяло да стесни обсега на американския военен отговор срещу евентуална виетнамска атака. Сигурен в анализите си на проблема, подкрепен изцяло от своите политически господари, през септември 1967 г. героят от Диен Биен Фу започнал подготовката на последните си планирани военни действия, за да победи в историческата борба за виетнамското национално освобождение.

Първото изискване било да се запази абсолютна секретност за операцията. Тук Гиап се сблъскал с проблема, който щял да обърка цялото планиране, предприето от северновиетнамската армия за Тет. Общо съществували две ключови цели в северновиетнамския план: първо, едновременната и повсеместна мобилизация на всеки комунистически войник и симпатизант на юг, за да бъдат постигнати максимални усилия; второ, нуждата от изненада, за да бъдат хванати в капана южновиетнамските войски и американските им съюзници неподготвени. До известна степен тези две цели били взаимно изключващи се. Едната изисквала максимална публичност, за да достигне до всички верни на партията членове. Втората пък изисквала максимална секретност, за да свари врага неподготвен. Публичност срещу секретност — това била оперативно-планова загадка, невъзможна за разрешаване.

Едно невероятно хрумване било използвано като разрешение на проблема. При всички положения било ясно, че всеки план за заблуда на противника трябвало да взема предвид нуждата от публични обръщения към войската, за да бъдат вдигнати на крак огромните революционни маси на юг, като обезсърченият Виетконг се очаквало да се скрие в непроходимата джунгла. Най-крайният план за заблуда бил умело изградено съчетание на истински факти и измислици. Този план взел предвид всичко, което Съединените американски щати и съюзниците им очаквали да се случи. Затова виетнамците комбинирали поредица от противоречиви сигнали, които само засилвали американските предубеждения.

Северновиетнамските стратези предприели и няколко инициативи, за да подпомогнат техните заблуждаващи схеми. Например, през октомври 1967 г. те дали да се разбере, че виетнамските комунисти и Националният фронт за освобождение на Южен Виетнам щели да съблюдават за прекратяването на огъня през цялата седмица от началото на фестивала Тет, започващ на 31 януари 1968 г. Продължителността на примирието изненадала много наблюдатели, но понеже Националният фронт за освобождение на Южен Виетнам в продължение на двадесет години съблюдавал някакво примирие по време на виетнамската Нова година, тази инициатива била посрещната много добре.

Американските анализатори предположили, че продължителността на примирието била предвидена, за да се даде възможност на омаломощените военни части на виетнамските комунисти на юг да бъдат подкрепени от Северен Виетнам, без да ги смущават американските бомбардировки, както често се случвало предните години. Примирието на Тет затвърдило американското мнение, че виетнамските комунисти и Националният фронт за освобождение на Южен Виетнам били победени бойни сили. Най-вече това едноседмично примирие целяло да приспи бдителността на американците. Периодът за него бил внимателно избран, защото тогава войниците от армията на Южен Виетнам били изпращани при семействата си за годишната си почивка.

Нито една друга заблуждаваща мярка нямала ефекта на едноседмичното фалшиво примирие. И щом офанзивата Тет приключила, нито една друга хитрост на северновиетнамската армия не предизвикала такова недоволство сред населението в Южен Виетнам. Станало така, сякаш северновиетнамската армия нарочно атакувала на Бъдни вечер, Коледа, Нова година и Великден, както при годишните семейни посещения на гробищата, и то след като заявила, че желаела прекратяване на огъня. Тет бил плашещ период от време, който заема уникално място във виетнамската култура.

Американците се надявали да видят някакви мирни сондажи, след бомбардировките върху Северен Виетнам и военните резерви на Националния фронт за освобождение в Южен Виетнам. Северновиетнамската армия започнала да убеждава всеки дипломатически източник, че те много страдали и искали да договарят условия за примирие. През септември 1967 г. те предприели заблуждаваща операция, целяща да предложи на американските власти съблазнителен сигнал за помощ от виетнамския народ, а заедно с това да вбие клин във взаимоотношенията между Съединените американски щати и съюзниците им от Южен Виетнам относно американските идеи за политическа линия, срещу колониализма, която била считана за слабо звено.

Един виетнамски комунистически агент на име Ха, снабден с необходимите документи, успял да направи така, че да бъде пленен от армията на Южен Виетнам. Той услужливо им съобщил, че бил изпратен, за да открие канал за преговори с американците, за да бъдат обсъдени по-късно съдбата на военнопленниците и политическите събития. Когато накрая американските власти били информирани, те започнали разговори с Ха, като се опитвали да припишат част от неговите изисквания за политическия режим в Южен Виетнам главно на неговия гняв. Недоверието и разногласията между съюзниците, започнали да се задълбочават, понеже виетнамците от Южен Виетнам взели да подозират, че американците се готвели да сключат едностранно споразумение със северновиетнамската армия зад гърбовете им.

Това заблуждение било подкрепено и от обръщение по официалното радио на Ханой, направено от северновиетнамския външен министър, който предложил преговори само ако Съединените американски щати престанели да бомбардират Северен Виетнам. Това изказване било прието като потвърждение, че северновиетнамските стратези започнали да се огъват пред американския натиск и желанието им да продължат войната отслабвало. Нищо не можело да бъде по-далече от истината.

Тези дипломатически и публични жестове били част от северновиетнамската „пасивна“ заблуда, целяща да замаскира истинските им намерения. Другото оръжие на комунистическата заблуда били т.нар. „активни“ мерки. Тази политика била начертана най-вече, за да привлекат вниманието на американското помощно командване във Виетнам върху няколкото атаки във вид на фойерверки върху ключови бази. Очакванията били Националният фронт за освобождение да разтръби за предстоящата атака, която щяла да приключи войната, след което щял да предложи на САЩ такъв тип атака, който бил търсен от американските разузнавателни аналитици. Това нямало да бъде въстание, обхващащо целия Южен Виетнам, то трябвало да обсади главно изолираните американски гарнизони. Всъщност се целяло да бъде постигнат втори „Диен Биен Фу“.

За да бъде сигурен, че американците нямало да пренебрегнат нуждата от неизбежни военни атаки, Гиап предложил на врага си не един, а два вида потенциален „Диен Биен Фу“. И двата били до границата между Севера и Юга, и двата били далече от основната им цел — офанзивата Тет, там където били разположени американските военни щабове за управление и снабдяване на войските и където имало най-много американци. Тези диверсионни атаки трябвало да отвлекат американското внимание от плановете за Тет и да постигнат преместването на американските резерви и оръжия от това място. Освен това виетнамците били доста „шумни“, за да привлекат вниманието на американското помощно командване във Виетнам и на световната преса. Ако Съединените американски щати търсели военни атаки, които да извършат, то Хо Ши Мин и генерал Гиап щели да им ги осигурят.

Първата атака била предприета срещу защитавания лагер в Дак То в средата на страната, който на запад бил близо до границата с Камбоджа. Атаката започнала на 4 ноември 1967 г. и продължила до края на месеца. Тя струвала на северновиетнамската армия над 6000 убити и била една бойна тренировка за офицерите, които по-късно щели да предприемат офанзивата Тет. От американска гледна точка атаката била скъпоструващо комунистическо поражение, но което постигнало първоначалната си цел: да съсредоточат вниманието на генерал Уестморленд и щаба му само върху комунистическите атаки-фойерверки върху изолираните американски гарнизони, като така го отклонявали от главната цел на атаката — Тет. Дали Дак То щял да се превърне във „Велика и заключителна победа“, за която комунистите толкова говорели?

Дак То бил само едноактна пиеса преди главното представление. През декември последните наставления достигнали до провинциалните командири на комунистическите военни сили в Южен Виетнам, в които бил включен и следният многозначителен пасаж: „През юли 1967 г. беше приета резолюция за всеобщи и повсеместни офанзива и въстание след дълги и внимателни проучвания на настоящата военна и политическа обстановка… всеобща офанзива би могла да се организира веднъж на хиляда години… и ще реши съдбата от войната.“ Американското разузнаване осъзнавало приближаването на военна буря от този и много други документи. Всъщност в началото на януари 1967 г. аташето, занимаващо се с обществени въпроси в Сайгон, от американското помощно командване във Виетнам, дал официално изявление в пресата, съдържащо данни за оперативната заповед за офанзивата Тет, основаващо се на документи, пленени от американската 101-ва военновъздушна дивизия през ноември 1967 г. Документът включвал виетнамски комунистически фрази от рода на:

„Използвай здрави военни атаки, подкрепени от местните хора, за да превземеш повече градове и села. Войските трябва да наводнят ниските земи и да се придвижат напред, за да освободят Сайгон, да завземат властта и да привлекат вражеските «марионетни» военни части на наша страна.“

Изглежда непонятно, че предвид разузнавателна система на Съединените американски щати, виетнамците успели да ги изненадат на Тет. Гиап и Ханой спечелили тотална стратегическа изненада срещу врага. За да разберем как станало това, трябва да проучим организацията и това, което социолозите по-късно ще нарекат „структура на вярата“, която била присъща на американската разузнавателна система относно делата им във Виетнам в края на 1967 г.

Американската разузнавателна машина наистина притежавала едно предимство пред другите разузнавателни организации, които се сблъсквали с подобни проблеми. Американските военни притежавали неограничено количество добре осведомени, проницателни, изразителни, информирани и готови да сътрудничат на високо ниво „местни експерти“ относно Виетнам, т.е., южновиетнамци. Затова всеки документ можел да бъде преведен незабавно; всеки затворник можел да се разпита, без да се търсят преводачи; всички лингвистични нюанси, комунистически жаргон и местни предразсъдъци били прозрачни за американските разузнавателни аналитици, понеже те се консултирали постоянно със сътрудниците и съюзниците си. Това бил забележителен коз в ръцете на всяка воюваща армия на територията на чужда държава, чийто език бил непонятен, а културата почти извънземна.

Но американската разузнавателна система имала няколко определени недостатъка, които работели срещу нея във Виетнам. Тези недостатъци по-късно щели да изопачат както и американската интерпретация на разузнавателната информация за Тет, така и американската реакция в това отношение. Главният недостатък, който изкривявал американското разбиране на фактите, се коренял във фиксираната историческа перспектива. Американските създатели на политиката и разузнавателните служби като анализирали информацията за Тет, търсели само исторически паралели за сравнение. Призракът на френското поражение в Диен Биен Фу обаче надвиснал над всеки западен разузнавателен аналитик, преценяващ северновиетнамските цели. Отвъд „Диен Биен Фу“, комунистическата стратегия в Корея и дори Битката при Издатината през 1944 г. били взети предвид като аналогии на предстоящата надвиснала атака. Всъщност председателят на американския смесен началник-щаб произнесъл реч в Детройт през декември 1967 г., заявявайки, че скоро щял да бъде последният комунистически щурм, който можел да се сравни само с немската атака в Битката при Издатината.

Генерал Уестморленд, главнокомандващ военните сили на американското помощно командване във Виетнам, и заместникът му, генерал Крейтън Абрамс, били служили в Ардените през 1944 г. Аналогията с последната битка на Фон Рундщет може да помогне на висшите американски офицери при преценката им на заплахата от Северен Виетнам, който те считали, че вече бил натикан в ъгъла и бил отчаян. Но все пак ние всички сме жертви на собственото си мнение и опит. И Уестморленд, и старшите му съветници видели само аналогията с Битката при Издатината, т.е., че тази виетнамска атака щяла да бъде последното издихание на изтощения враг, а не повсеместно въстание за постигането на политическа цел.

От тази гледна точка за последното виетнамско нападение оставала само крачка, за да бъде обобщено, че комунистите щели да прибегнат към добре изпитаната формула, опитвайки се да пресекат пътя на американските военни сили, както направили в Бастон при офанзивата в Ардените или пък да ги елиминират в битка, имаща вид на фойерверк, както станало в Диен Биен Фу през 1954 г. Американските аналитици и техните началници вярвали в идеята, че отчаяната северновиетнамска армия щяла да „тръгне на последен шанс“ за да унижи Съединените американски щати, като в резултат щяло да се увеличи вътрешното напрежение в Америка, което пък щяло успешно да приключи войната. Въпреки че „Диен Биен Фу“ бил поражение за французите, историята се опитвала да забрави, че останалата част от френската експедиционна сила в Индокитай останала недокосната. Напротив, тя била готова за бойни действия и за изпълнението на каквато и да е военна мисия. Но след Диен Биен Фу френската армия била отзована заради изтощеното от войната столично население. Американците, в частност ЦРУ се заселили трайно в „Диен Биен Фу“, когато се намесили по-дълбоко в битката във Виетнам. Ако северновиетнамската атака, целяща да победи във войната, била неизбежна и комунистите губели войната, те щели да тръгнат към нов Диен Биен Фу, за да елиминират подкрепата на американския народ към виетнамците. Това било логично обяснение.

Манията да се правят сравнения и исторически паралели обаче не била единствената слабост на американската позиция. Сложната американско-южновиетнамска командваща структура също задълбочила трудностите и ограничила способностите им да реагират бързо на определени сигнали. Според главнокомандващия Уестморленд той не бил единственият командващ американските военни сили във Виетнам. Главнокомандващият на тихоокеанската флота командвал всички американски стратегически и военновъздушни сили. Американската военновъздушна войска била отделна служба. ЦРУ пък следвало своя собствена програма в страната, голяма част от която не била конвенционална и традиционна военна програма. Посланикът Бънкър в Сайгон бил осведомен за всички взаимоотношения с гражданите на Южен Виетнам. Южновиетнамците пък разполагали със свои административни и военни организации. Но администрацията на американския президент Джонсън била много чувствителна относно всяка промяна във Виетнам, която можела да повлияе на общественото мнение, като в резултат сложила ръцете си върху управлението на виетнамската политика, и то на цели 5000 мили оттам.

Служебното лице в центъра на тази централизирана политика бил Робърт Макнамара, амбициозен и арогантен цивилен гражданин, министър в министерство на отбраната, който вярвал, че управлението с микрометодите, научени в Харвардския бизнес университет, били единственият инструмент, който щял успешно да приключи войната. Ситуацията скоро стигнала нивото на абсурда, когато и американският президент се задълбочил над картите на Виетнам с обозначени на тях тактически цели и изискал от офицерите си да преценят възможността за военновъздушна атака срещу тях. Всъщност Джонсън добил репутация от следното свое изказване в пресата: „Това ли е най-доброто, което могат да направят военновъздушните сили? Взривете няколко въшливи бараки!“

До 1968 г. не били придвижени никакви конкретни решения по веригата на американското военно командване. Начинът, по който Макнамара контактувал с военните, бил прост: несъгласните с него, той уволнявал; ако не можел да ги уволни, ги изтиквал в ъгъла, като им отрязвал достъпа до президента, като кардинал от последните дни на Ренесанса. Под пагубното му влияние Джонсън нямал достъп до никого от военните си подчинени, чиято гледна точка се различавала от тази на Боб Макнамара, което щяло да стане главен фактор за последвалото абсолютно поражение.

Под повърхността на тази свръхцентрализирана национална военна власт се разполагали конкуриращите се помежду си разузнавателни организации, превръщащи всеки опит на централен контрол върху разузнаването в пълен кошмар. При наблюдаването на един списък, включващ част от агенциите на разузнаването по онова време, в устата оставал привкус на византийска бюрокрация, на която се подчинявали събирачите на разузнавателна информация и анализаторите на виетнамския проблем. Списъкът от агенции включвал: Бюро за национална статистика; Централно разузнавателно управление; Разузнавателна агенция по отбраната; Национална агенция по безопасността; Национална разузнавателна служба; Бюро за морско разузнаване; Обединено разузнаване; Американско военно помощно командване; Смесен виетнамски разузнавателен център; Смесен виетнамски военен център за разпити; Смесен център за използване и обработване на документи; Смесен център за използване и обработка на материали. Всички изброени американски агенции целели да бъдат паралелни с виетнамските разузнавателни агенции и източници.

За да се объркат още нещата, повечето южновиетнамски офицери от смесените разузнавателни центрове във Виетнам, не били наясно със секретния американски материал. А нуждата да бъдат запознати с него била належаща, за да се сглоби картината на ситуацията във Виетнам по онова време. В резултат южновиетнамските разузнавателни служители били недоволни, когато трябвало да предоставят своите агенти на американското разузнаване, които днес били тук, а утре си заминавали. Американската едногодишна система за набиране на военен персонал пренебрегвала набирането на определен опит. Като капак на всичко южнокорейският контингент, един от най-коравите от всички останали контингенти, отказал да предостави на американците разузнаване от своя архив, освен ако не им било изрично наредено да го направят.

Шеметното количество информация потекло през лабиринта на виетнамските разузнавателни организации. Смесеният виетнамски център за обработване на документа, имайки предвид езиковия проблем, обработвал половин милион страници от пленените от северновиетнамската армия и Националния фронт за освобождение документи всеки месец. Около десет процента от тази информация била първична, но всеки лист хартия трябвало да бъде прочетен и предаден. Работата била огромна и непосилна. Американският проблем вече не бил в това, че им липсвала разузнавателна информация във Виетнам, а в това, че получили прекалено много информация.

За да контролира и координира този огромен приток на информация, трябвало да бъде използван смесеният и опитен разузнавателен щаб на генерал Айзенхауер, създаден през 1944 г. Но към края на 1967 г. американците назначили едва шестима офицери за свръзка с южновиетнамския разузнавателен щаб. Всички незабавно били изцяло удавени от изискванията на офицерите за свръзка и листовете хартия, разменяни между САЩ, американското военно помощно командване във Виетнам и американските разузнавателни агенции във Виетнам, както и виетнамските разузнавателни агенции в подкрепа на армията на Южен Виетнам. Американците имали сериозни разузнавателни проблеми в командването, контрола и комуникациите във Виетнам през декември 1967 г. Всъщност проблемът се състоял в това, че нямало обединено командване и никой не можел да заяви, че всичко било координирано по надлежния ред. Това направило за посмешище опитите на Робърт Макнамара да управлява на микроравнище „своята“ война от авеню „Пенсилвания“. Северновиетнамската армия и Виетконг били също наясно, че съществувала слабост в командването на разузнавателния поток. Като част от приготовленията им за Тет, те се опитали да прихванат част от електронните връзки на американските радиочестоти, но не и тези на армията на Южен Виетнам. Командването, контрола и комуникациите щели да станат главните мишени в Тет.

За да се задълбочи още повече проблемът с манията по миналото и по „Диен Биен Фу“, разбърканото и разделено командване във Виетнам и многото некоординирани разузнавателни агенции, американските власти направили грешка относно правилната преценка на стратегията, която щели да предприемат северновиетнамската армия и виетнамските комунисти. До юли 1967 г., месеца на секретната Ханойска конференция, американските анализатори решили, че са идентифицирали напълно комунистическите цели. Щом претърпели поражение в Южен Виетнам, страдайки силно и разделяйки се с много жертви на Север, заради мълниеносната бомбена атака на американците, северновиетнамската армия със сигурност щяла да удари само по границата на страната, далече от американските позиции, по брега и около населените места. Само ако застрашавали дългата 1100 мили, покрита с планини и джунгли виетнамска граница, едва тогава комунистите щели да изненадат американците в капан, щели да ги унищожат и да убият желанието им да воюват. Снабден с тези анализи, американският разузнавателен щаб започнал да търси американския „Диен Биен Фу“.

Не трябвало да търсят надалеч. Независимо че американските разузнавателни агенции във Виетнам били заети в бюрократичната война помежду си през есента на 1967 г., в началото на декември било явно за всеки информиран наблюдател, че ставало нещо нередно. Разузнавателните показатели започнали да се променят. Движението на камиони по следите на канала за доставки на Хо Ши Мин в Лаос и Камбоджа нараснало от 500 камиона през август на 6300 през декември 1967 г. Следвайки фактите, т.е., подписването на въоръжени споразумения със Съветския съюз, на юг се появили нови оръжия. Трафикът станал по-интензивен. Дезертьорите вече не идвали с готовност. Пленените документи вече говорели, че се предвиждала нова голяма офанзива, целяща да приключи войната. Било докладвано за придвижване на войски и подкрепления. Южновиетнамците потвърдили наличието на много облечени в цивилни дрехи виетнамски комунисти, които проверявали фалшивите документи на гражданите и разузнавали разположението на американците в Сайгон и околностите. Изтощените военни части на Виетконг били подкрепени от северновиетнамските доброволци за първи път. Обърканите американски разузнавателни офицери, по централните земи на страната вече срещали в нови униформи и по-добре въоръжени вражески войници в края на есента на 1967 г., когато изпълнението на плана за Тет било вече в ход.

Ако ключът за разузнавателната интерпретация бил да се потърси и обясни свръхнормалното или отсъствието на нормалното, питайки се какво представлява всичко това, то американската разузнавателна общност разполагала с всички показатели, че ставало нещо необичайно в края на есента на 1967 г. Но тя не можела да си обясни какво означавало всичко това. Дори по-лошо, тя не се съгласявала, че подобно нещо съществувало. Част от проблема бил в това, че американските разузнавателни агенции били заангажирани с политическите аспекти на Виетнамската война. Те били обективни наблюдатели. Всички американски агенции се сблъсквали с политическа, парична или друга интересна пречка някъде. Военните били заинтересовани да докажат, че побеждават и че политиката на генерал Уестморленд била успешна. Въпреки дълготрайния и, както се оказало, основателен песимизъм за цялата виетнамска авантюра, ЦРУ било безнадеждно разделено в преценките си на разузнавателната информация между полевото временно бюро в Сайгон и разузнавателния щаб, намиращ се в Лангли, Вирджиния. Председателят на смесения началник-щаб във Вашингтон, бил параноично настроен относно увеличената военна сила на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти, което според него можело да притесни администрацията на Джонсън и да обезпокои общественото мнение. А това щяло да доведе до изпращането на допълнителни войски във Виетнам. Политиката обърквала военните цели и обективност.

Разрешението на такъв сложен проблем се кореняло в създаването на независим национален разузнавателен щаб, който да насочва вниманието си към всички налични ресурси. След края на Втората световна война американците създали такъв щаб, а именно: Бюрото за национална разузнавателна статистика (БНРС). Това бюро (БНРС) било предназначено за предотвратяването на такива събития, като Пърл Харбър, както и да предоставя обективна разузнавателна преценка на президента на Съединените американски щати и на съветниците му.

Оригиналният план на президента Труман за американското национално разузнаване, изработен през 1950 г., бил мощен и самоуверен. Директорът на централното разузнаване, генерал Уолтър Бедел Смит, бил привлечен да работи за каузата. Бедел Смит бил началник-щаб на Айзенхауер в Европа и единственото, което знаел относно работата на разузнаването, било това, което научил при участието си в смесената разузнавателна комисия. Новото централно разузнаване създало по-късно Бюрото за национална разузнавателна статистика, което било независима преценяваща разузнавателна група, съставена от най-добрите кадри, които щели да представят докладите си пред комисия от директори на всичките национални разузнавателни служби под ръководството на американското централно разузнаване.

За съжаление Бедел Смит не успял да предотврати разузнавателните агенции да не влизат в постоянни спорове и да не се превръщат във врагове една на друга. Под властническото му управление, разузнавателната система работела успешно, но когато през 1968 г. ЦРУ създало нова служба, която докладвала директно на Белия дом, а министерството на външните работи си създало свое бюро за разузнаване и двете новосъздадени организации били подготвени да предизвикват в спор Бюрото за национална разузнавателна статистика относно информация, която не съвпадала с тяхната. В този климат Бюрото за национална разузнавателна статистика предоставило през есента на 1967 г. доклад с реда, по който щяла да бъде проведена офанзивата Тет, както и бойната сила на врага във Виетнам. Но този доклад само доказал, че не бил документът, който щял да доведе до консенсус разбиранията на хората във Вашингтон за обстановката. Напротив, той предизвикал яростен спор между конкурентните разузнавателни агенции. Професор Паркинсън разбрал ситуацията ясно.

Бойните редици били набързо начертани. В синия ъгъл били виетнамските военни формирования, командвани от американското военно помощно командване; в червения ъгъл били разположени агентите от ЦРУ. Зад главните герои поддръжниците им се въртели наоколо, но всеки от тях бил готов да започне среща на ниво комисия или да подпомогне първите със съвет, подкрепа или политическа намеса за осъществяване на целите. Задачата била проста — колко войски можели да разположат на бойното поле срещу съюзниците северновиетнамската армия и виетнамските комунисти? От изхода на тази бюрократична битка зависела честната преценка на наличните вражески сили, които трябвало да предприемат комунистическата офанзива, за да можели американските военни сили да дадат надлежен ответен удар с произлизащи от това вътрешнополитически последствия.

Американското военно помощно командване и поддръжникът му — Разузнавателната агенция за отбрана, спорели по отношение на това, че цивилните поддръжници на Виетконг не трябвало да бъдат включвани в общата сила на врага. Никой от тях обаче не знаел колко били те на брой, но все някой трябвало да отиде до виетнамските села, за да установи, че тези цивилни граждани били безобидни деца и старци. ЦРУ пък обсъждало въпроса да изключи от общата бойна вражеска сила между сто и двадесет и сто и петдесет хиляди души подредени войници на Виетконг, годни да носят оръжие и готови да помогнат борбата за освобождение на Юг. ЦРУ се опитвало да прикрие истинския размер на проблема. Въпросът не се състоял в някакъв мистериозен брой цифри. Неговият отговор щял да има практически военни последствия. Простата аналогия била с немците, които трябвало да включат и британската гвардия в общия брой вражески сили през 1940 г. Това щяло да бъде от значение за Вермахта относно броя на войските, които трябвало да изпрати на тази територия.

Залозите във Виетнам били високи, споровете непреодолими. Изложено на риск било дори чувствителното изчисление на точния брой военна сила, която трябвало да бъде изпратена във Виетнам, което било барометърът на успеха на американското военно командване. Смесените началник-щабове и американското военно помощно командване били наясно, че от политическа гледна точка били изчерпали лимита си от хора още в началото на 1968 г. Ако стратегията на американското командване успеела да победи в Южен Виетнам, какво значение щяло да има за американското общество увеличението на силата на Виетконг? Отговорът на този въпрос се превърнал в сърцевина на политиката на Джонсън и вътрешнополитическия дневен ред. По думите на председателстващия смесения началник-щаб, написани в писмо до Уестморленд, ставало ясно следното:

„Забелязвам, че съществува странно чувство… относно взаимовръзките между «статистическите книги»… и бъдещите сили на войските — всеки опит да «се предизвика съдбата» само ще се превърне в проблем за всички нас.“

Така било отчетливо произнесено мнението по тези въпроси на най-високо политическо и военно ниво във Вашингтон. Не раздувайте броя на врага, за да получите изпращането на повече войски във Виетнам, било съобщението, иначе Робърт Макнамара ще ви уволни.

Генерал Уестморленд и разузнавателният щаб на неговото военно помощно командване си взели бележка. Когато самият председателстващ смесения началник-щаб предупреждавал някого „да не създава проблеми за всички нас“, нито един политически проницателен командир нямало да пренебрегне такъв съвет. Истинското съобщение обаче било ясно: не казвай истината — това е политическо. Така националната политика, постановена от смесения началник-щаб, щяла да диктува притока на военна информация към Бюрото за национална разузнавателна статистика, не просто военни факти. Накрая Бюрото за национална статистика включило 120 000 виетнамски отбранителни или помощни сили в техния доклад на Националната разузнавателна статистика и избухнал невероятен скандал. Военните смятали, че статистиката противоречала на битката им за изтощаване на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти и поставяла под съмнение голяма част от успехите на американското военно помощно командване в унищожаването на Виетконг.

Същността на този спор се състояла в непопулярното „преброяване на труповете“. Почти като генерал Хейг на Западния фронт през 1916–1917 г., във Виетнам генерал Уестморленд прибягнал към инструкциите на Робърт Макнамара, които се състояли в бруталното преброяване на войските, който щели да преодолеят съпротивата на врага. Както Хейг преценил и разпределил оцелелите немци и боеспособността им, така и Уестморленд преценил и разпределил оцелелите войски от северновиетнамската армия и виетнамските комунисти и тяхната боеспособност. Този гений на американската управляваща система, използван за оценка на проблемите и цената, която трябвало да се заплати за ефективността на бойните действия, отсега нататък щял ефективно да се занимава и със самото водене на войната. Това бил странен начин за постигането на победа срещу политически враг, но тогава на преден план излезли нови и неприложими методи на вашингтонските военни плановици в средата на шестдесетте години.

Проблемът с новия метод за преценяване на успеха бил главно Робърт Макнамара, неговите методи и неговите чиновници. Един от тях бил генерал Уестморленд, главнокомандващ американското военно помощно командване във Виетнам. Назначаването на „Уести“ било посочено от Макнамара и неговото политическо влияние върху развитието на войната. Уестморленд бил висок, красив, с прилично поведение, тясно обвързан с Южна Каролина и бил продукт на южняшкия елит, който традиционно свързвал кариерата си с армията на Съединените американски щати, понеже това прилягало към джентълменския му имидж. Не пречело че и мощният председателстващ комитета по вътрешновоенните дела, Л. Мендел Ривърс, също бил родом от Южна Каролина.

Тогава повечето съвременници на „Уести“ вярвали, че той стигнал тавана на кариерата си, ставайки генерал-майор, командващ американската 101-ва военновъздушна дивизия в началото на шестдесетте години, защото бил интелектуално неподходящ за командването на по-високо от това равнище. Изглеждало, че щял да се справи по-добре на тактическото ниво на битката, където можел лично да влияе върху поведението на войските отколкото на операционно или на стратегическо ниво. Колегите му чувствали, че на него му липсвало стратегическо виждане, за да бъде добър главнокомандващ. И то дотолкова, че не могъл даже да приеме предизвикателството на Робърт Макнамара да води „неговия“ вид война.

Това много прилягало на бившия изпълнителен директор на корпорация „Форд Моторс“. Никой друг не бил по-виновен за американския военен провал във Виетнам от американския министър на отбраната, Робърт Макнамара. Той вярвал, че не му били необходими други генерали, освен онези, които да изпълняват желанието му в спазването на военните традиции, които можели да послужат като позитивна пречка към изчистването на управляващото мислене, необходимо да се упражнява ефективно властта и силата в модерния свят. Освежен от победата си във военния спор с Хрушчов около Кубинската ракетна криза, както и от успеха в международната компания за автомобилно производство, политически проницателният Макнамара вече имал две ясни цели за постигане: да предостави на политическия си господар Джонсън това, което искал, и да принуди военните формирования да направят нещата по свой начин.

За да постигне първото, Макнамара манипулирал вашингтонската политическа система, за да бъде сигурен, че щял да получи контрол върху военните съветници на президента. Той си играел с несигурността на Джонсън, която произлизала всъщност от дълбоко насаденото чувство на несигурност като президент, защото Джонсън искрено вярвал, че службата му в Белия дом била по някакъв начин незаконно придобита (поради липса на по-добра кандидатура той наследил президентството след убийството на Джон Кенеди). Затова Джонсън предпочитал да не влиза в излишни спорове и предпочитал да работи, без да си създава врагове. Всеки, сблъскал се с това положение на нещата, бил или „нагласян“, или „подкупван, или му била запушвана устата, за да постигнат своето“, или „се отървавали от него“.

Знаейки добре всичко това, Макнамара искал да е сигурен, че е прочистил всеки несъгласен с военното управление на Съединените американски щати по онова време относно воденето на войната с Виетнам. Той стигнал до неподозирани мерки, подсигурявайки се дори чрез това началник-щабовете да не могат да изкажат гласно притесненията си за начина, по който се водела войната, нито насаме, нито пък публично. Макнамара взел мерки да потуши в зародиш всеки предизвикващ конфликт военен съвет, създаващ враждебна политическа обстановка. Такъв бил съветът на командващия американския флотски корпус, изказан зад затворени врати: „Ако президентът иска наистина да победи във войната с Виетнам, тогава по-добре би било да му кажете, че това ще му струва половин милион американски войници и още пет години.“ Борейки се за прокарването на своите служебни бюджети и лична власт, отделните началник-щабове били завербувани един по един от Макнамара, който използвал за целта заплахи и политически подкупи, независимо от конституционните им отговорности да докладват пред Конгреса, а не само пред главнокомандващия и министъра на отбраната. Обучавани във взискателни към демократичния граждански контрол военни университети и добре запознати със съдбата на генерал Макартър в Корея, началник-щабовете мълчали прекалено дълго, което в крайна сметка им донесло обвинението, че били съучастници на Робърт Макнамара и неподкрепената политика на Джонсън във Виетнам. Но тогава било вече късно.

За да постигне втората си цел, т.е., да огъне американския военен апарат да изпълни заповедите му, Макнамара приложил бизнес методите, които му служели прекрасно в цивилния живот и го извели до върха на корпоративна Америка. Отначало, когато пристигнал в Министерството на отбраната като негов министър, той предприел цивилни проверки за разходите на всички нива на американската военна машина, което слисало повечето традиционно мислещи висши офицери, войници, моряци, пилоти и пехотинци. Опозиционно настроените били заместени с други военни, а тези, които останали, били обуздани и нямали друг избор, освен да се придържат към нововъведените правила и методи. Военните загуби и некадърност били констатирани с брутална ефективност от специално създадени екипи, съставени от умни млади цивилни, завършили висши учебни заведения в САЩ, чийто мозък не бил обременен с нищо излишно. Независимо че никога не били чували за изстрели, произведени от гняв, те измъчвали всеки по-висш офицер, третирайки го с арогантност в стремежа си да оборят спечеления с дългогодишни усилия военен опит.

Независимо от оплакванията на военните традиционалисти, в някои аспекти Макнамара бил прав. Без съмнение негодните икономисти нямали място в американското съзвездие от висши служби, които с цената на 30 милиона долара преследвали само една цел — унищожението на северновиетнамските цели по въздуха, като за нея пилотите трябвало да хвърлят скъпоструващи бомби в главната територия на врага. По-добре било да се извърши „инвестиционна стратегия на продукта“, състояща се в преценката да бъдат използвани по-надеждни оръжия, които щели да гарантират успех при улучване на мишените. Така всички разходи за постигането на военните цели щели да бъдат оправдани. Нито един данъкоплатец нямало да спори за това къде всъщност отивали парите му при тези неоспорими доказателства.

Макнамара и кръгът му не преценявали проблема от една допълнителна гледна точка: дали бомбардирането срещу подбраните военни цели наистина било най-добрата стратегия за постигане на пълна победа срещу добре въоръжения и неуловим партизански враг, чиито военни цели се основавали главно на политически причини. Числата и статистиката са само малка част от битката. Повечето от намесените във войната военни части били неизброими, непредвидими и неоценими. Макнамара доказал, че бил неподготвен за световната международна политика и необичайните военни действия, като пак наблегнал само на мерки, които познавал. Тези мерки били: събирането на статистическа информация за това колко комунисти били убити във Виетнам. Защото за Боб Макнамара числата изразявали всичко.

За назначения „мениджър“ във Виетнам от Робърт Макнамара, генерал Уестморленд, ключовите цифри били „точката на пресичане“, който магически момент за него означавал, че загубите на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти в Южен Виетнам щели да бъдат много повече от възможностите на северновиетнамската армия да ги замести с пресни сили. От тази гледна точка плановиците на американското военно помощно командване изчислили, че силата на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти в страната щели да бъдат в постоянно намаление. До средата на 1967 г., според американското военно помощно командване, точката на пресичане била достигната, така че американците щели да сломят врага само, ако изпратели там много свои войски и допълнително въоръжение. Но пред ЦРУ още съществували онези 120 000 души от войските на Виетконг, които били предизвикателство за цялата събрана разузнавателна статистика от американското военно помощно командване в Бюрото за национална разузнавателна статистика, която публично щяла да стане известна от „изтичането на информация“ във Вашингтон.

За да бъде компрометирано Бюрото за национална разузнавателна статистика и при хаотичните посещения на ЦРУ и Националната разузнавателна служба в Сайгон през септември 1967 г., било постигнато сортиране пак на несъответствията в получената информация. Според изчисленията на ЦРУ, цифрите на американското военно помощно командване за военната сила на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти нямали смисъл. Бюрократичната битка била яростна, като взела неочаквани размери, когато началникът на Бюрото за национална разузнавателна статистика започнал да крещи през масата на началника на разузнавателните анализатори на ЦРУ при разговорите в съвещанието: „Адамс, ти си пълно лайно!“ Дори началникът на местното управление на ЦРУ в Сайгон бил обвинен от собствените си шефове в щаба на ЦРУ в Лангли, че „преминал на страната на военните“.

Съвещанието се провалило и приключило с приемането на един компромис, който нито една от страните не приела напълно. В резултат индикаторите за офанзивата Тет се натрупали в камара, тиктакайки като часовник далече от сърцето на Националната разузнавателна служба на Съединените американски щати, която тогава била в политическо несъгласие относно това колко войски можели да се разположат срещу военното командване на генерал Уестморленд. Бюрото за национална разузнавателна статистика, внимателно създадено от генерал Бедел Смит, имащо за цел да хармонизира американското разузнаване на национално ниво, било извадено от строя за двадесет години от феодалните държавни агенции, загрижени да докажат собствената си правота.

Срещу задкулисните игри и бюрократичните вътрешни борби северновиетнамският план за заблуда на американците в Южен Виетнам имал само ограничено отражение. Въпреки че северновиетнамската армия успяла да отрови някои от източниците на правилна и точна разузнавателна преценка, би могло да се заяви напълно отговорно, че част от комплексните схеми за заблуда, изработени от северновиетнамската армия, в голяма степен били инцидентни. По много причини американското разузнавателно общество не се нуждаело от заблуждаване, поради това, че то било способно да заблуждава само себе си, дори без използването на какъвто и да е вражески план за заблуда. Според огорчени американски разузнавателни офицери „северновиетнамската армия не трябвало да атакува американския военен щаб в Сайгон през нощта на офанзивата Тет; само успехът щял да приключи объркването по всички рангове на американското командване във Виетнам“.

Каквито и да били борбите за власт във Вашингтон, в началото на януари 1968 г. във Виетнам било очевидно, че се подготвя нещо. Северновиетнамската пасивна заблуждаваща стратегия пак била стартирана, но този път на най-високо политическо ниво, с предложението от Нова година да започнат двустранни преговори. Това поставило началото на нов дневен ред, като отклонило вниманието на САЩ от подготовките на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти. В Южен Виетнам последвали няколко незначителни атаки върху американско оборудване и било очевидно придвижването на северновиетнамската армия покрай Ке Сан, на границата между Северен Виетнам и Южен Виетнам. Американските подозрения се задълбочили, когато шестима офицери от северновиетнамската армия направили неуспешен опит да се промъкнат през портала на огневата база Ке Сан, преоблечени като морски пехотинци. Събудените часови започнали да стрелят.

Ке Сан бил типичен изолиран американски гарнизон, каквито имало в цял Южен Виетнам. Разположен на дванадесет мили южно от Северен Виетнам, на шест мили от Лаос и на осемстотин мили от Сайгон, Ке Сан се намирал по средата на канала за снабдяване със суровини на северновиетнамската армия на Хо Ши Мин, в северния ъгъл на Южен Виетнам. Този гарнизон бил охраняван от два елитни полка морски пехотинци от американската флота. Базата била трудно снабдявана, понеже била нависоко в планините, във вътрешността на страната, а освен това често бивала покривана с гъста мъгла. Заради прекалената си изолация, уязвимите си летища и открити постове, Ке Сан напълно приличал на втори „Диен Биен Фу“. Но най-алармиращо било обстоятелството, че тази база се намирала в обсега на всички оръжейни установки по границата на Северен Виетнам.

Генерал Уестморленд оставил посланиците в Сайгон и Вашингтон да се притесняват относно преговори със Северен Виетнам и започнал подготовка за оперативна намеса. В операция „Ниагара“ по въздуха били доставени множество незабележими наземни сензори, които да наблюдават дейността на северновиетнамската армия. На място във високосекретните бази, отдалечени от Тайланд, пристигнали много разузнавателни аналитици, които започнали да засичат разговори между обърканите войници на северновиетнамската армия: „Какви, по дяволите, са тези метални остриета, другарю?“ и още по-объркания отговор на другия войник: „Претърси ме, другарю, но ние закъсняваме за Ке Сан.“

Операция „Ниагара“ около Ке Сан била голям разузнавателен успех и към средата на януари 1968 г. тя засякла около 15 000 души от северновиетнамската армия, които се приближавали към американската военна база. Патрулите, от редиците на американските морски пехотинци, все по-често се сблъсквали с войници от северновиетнамската армия, които копаели по околните хълмове, понеже примката около комунистите се затягала. Генерал Уестморленд и щабът му все повече се убеждавали, че Ке Сан бил целта на дългоочакваната решителна атака на комунистите. Били получени още индикатори за вражеските намерения от разузнавателните сигнали и даже било наблюдавано нарастване на количеството радиостанции и допълнителен трафик около Ке Сан. Още по-объркващо било, че се наблюдавала голяма активност от виетнамските комунисти, която предупреждавала за атаки от тяхна страна на юг. Но вече било късно за каквито и да било действия, понеже американското внимание било насочено върху двете дивизии на северновиетнамската армия около Ке Сан, а не върху Виетконг, които се опитвали да се прегрупират и да получат допълнителни доставки на юг.

И последните съмнения се изпарили на 20 януари 1968 г., когато младши офицер от северновиетнамската армия дезертирал към американските часови в Ке Сан и информирал морските пехотинци, че две от отбранителните позиции на двата околни хълма щели да бъдат атакувани същата вечер, „като прелюдия към утрешната всеобща атака срещу американската база“. Командващият американската морска пехота, полковник Лоундс, се задействал незабавно. Двата хълма били атакувани и призори на 21 януари 1968 г. двата полка на американските морски пехотинци били хванати в капан в Ке Сап, а покриващата ги южновиетнамска сила трябвало да се оттегли в периметъра на огневата база. Ке Сан вече бил отрязан от останалата територия на Виетнам, обсаден и атакуван. Генерал Уестморленд, щабът му и американските разузнавателни аналитици накрая открили своя „Диен Биен Фу“.

Трудно е да определим точния ефект от атаката срещу базата в Ке Сан през януари 1968 г. върху американската психика. През цялото време американците били убедени, че трябвало да очакват отчаяна офанзива от хванатия в капан враг, както се случило в Ардените през 1944 г. Атаката се очаквало да бъде проведена срещу изолиран американски гарнизон и предназначена да донесе победа, насочена към получаването на обществена подкрепа за войната във Виетнам. Американският военен апарат, управляван на микроравнище, незабавно се впуснал в действие. Получили всъщност кризата, с която можели да се справят „ефективно“. В Белия дом президентът Джонсън получавал всекидневна информация за обсадата в Ке Сан върху специална релефна карта, копираща терена в Ке Сан, както и разположението на войските. Макнамара лично назначавал офицерите, които да наблюдават развитието на обсадата окоп по окоп. Нищо не било оставено на случайността. Нито една статистическа информация от обсадения гарнизон в Ке Сан, получена във Вашингтон, не била счетена за незначителна, че да бъде пренебрегната. Подкрепления и доставки летели към базата във Виетнам на висока цена и със значителен кураж. Не било пропуснато нито едно политическо или военно усилие, което да гарантира, че американският гарнизон щял да издържи на обсадата. Алтернативата била да се получи едновременно военна и обществена катастрофа.

Основната заблуждаваща мярка на генерал Гиап проработила брилянтно. Заслепено от собствените им предразсъдъци, вниманието на американците било привлечено към фалшивата атака, а не към истинското нападение. Това било триумф за северновиетнамските плановици и сериозен разузнавателен провал. Генерал Уестморленд дори издал предупреждение, че „щели да бъдат направени опити да засипят с прах очите на американците, отклонявайки ги от истинската атака в Ке Сан“. Всъщност, без да иска, той визирал офанзивата Тет, само че в случая очите на американците гледали към диверсионната атака в Ке Сан.

Но не всеки бил превърнат в глупак. Американските и южновиетнамските разузнавателни информационни бази направили големи усилия да пропуснат индикаторите, че съществувала опасност от атаки и на други места във Виетнам. По ирония на съдбата именно тези индикатори били счетени от американските военни командири за диверсионни мерки, целящи да отклонят американското внимание от истинската виетнамска цел, т.е. Ке Сан. Американското разузнаване било силно притеснено от увеличения информационен обмен на съобщения в Южен Виетнам. В един разузнавателен доклад, седмица преди събитията на Тет, американските разузнавачи предупредили за вълна от координирани атаки по територията на Виетнам. Разузнавачите пък на армията на Южен Виетнам съобщили за стотици индикатори относно планираните атаки на виетнамските комунисти по американските военни съоръжения и с демонстрационни цели. В резултат разузнавачите от армията на Южен Виетнам предприели поредица от разузнавателни операции, целящи да разкрият какво ставало всъщност. По крайбрежието на град Ки Нон на 28 януари те открили златна мина.

На 28–29 януари 1968 г. полицията пленила група от осемнадесет лидери на Виетконг заедно с плановете им за подготовката на „великата освободителна офанзива“, три дни преди тя да се случи. В купа пленени информационни документи и карти били открити и няколко аудиокасети, които трябвало да бъдат пуснати в национален ефир веднага щом виетнамските комунисти завземели определените за целта радиостанции. Тези касети включвали проповеди към обществото „да се вдигнат на бой и да отхвърлят марионетното правителство на Южен Виетнам, сега, когато денят на свободата е дошъл“, както и да подкрепят „силите, борещи се за мир и национален суверенитет, които вече завзели Сайгон, Ху и Да Нанг“.

Толкова впечатлени били властите в армията на Южен Виетнам, че пуснали касетките по телефона на американските разузнавателни аналитици в Сайгон. Очевидно комунистите все още не били пленили Ху и Сайгон. Или имали намерение да го направят? Разузнавачите от американското военно помощно командване били заинтересовани от тази информация и поискали спешен превод, но понеже това щяло да отнеме време, преводите щели да пристигнат по куриер.

След двадесет и четири часа, когато разузнавачите от американското военно помощно командване получили касетите, на хоризонта се появила още по-голяма заплаха. Сутринта на 29 януари 1968 г. един от американските специални сензори, монтирани в Ке Сан, алармирал американското военно помощно командване, че няколко военни части от северновиетнамската армия се приближавали към американската огнева база. Всъщност в доклада си те използвали именно фразата „Изглежда като голям напън“. Американското военно внимание било неизменно и единствено насочено към демилитаризираната зона на Север и заплахата към обсадения гарнизон. Всички други разузнавателни информации били счетени за опит да се отклони американското внимание от битката на северновиетнамската армия. Генерал Уестморленд и щабът му не били напълно слепи за предстоящата офанзива на Тет. Те не разбрали правилно значението й. За тях офанзивата Тет била само диверсия.

На 29 януари 1968 г. прекратяването на огъня на Тет постигнало желания ефект. За щастие на съюзниците нито Южен Виетнам, нито Северен Виетнам видели в това значението, което Гиап искал да видят. Северновиетнамците и съюзниците им в лицето на виетнамските комунисти незабавно разрушили съществуващото прекратяване на огъня, атакувайки няколко градове на юг. Това действие на некадърно военно командване било предизвикано от слабите комуникации между северновиетнамската армия и виетнамските комунисти. Вече алармирани, властите на армията на Южен Виетнам намалили наполовина отпуските на офицерите и предупредили, че може да започне атака на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти. Слабата организация на северновиетнамската армия и виетнамските комунисти на Тет била компрометирана от тактическа гледна точка.

Но това нямало значение. Макар че били предприети преждевременни атаки от комунистите, призори на 30 януари, заради напрежението в командването между американците и командващите от Южен Виетнам, те не могли да им попречат. Причината била, че разузнавателната структура на съюзниците, заради проблемите помежду им, не получила сигналите навреме, за да ги анализира правилно, като пропуснали да видят истинското им значение и да предприемат необходимите мерки, за да неутрализират по-нататъшните им действия. Старшият разузнавателен офицер на американското военно помощно командване и главен архитект на действащата тогава статистика, генерал Дейвидсън, късно установил значимостта на събитията. Сутринта на 30 януари той предупредил главнокомандващия, че „щели да последват много атаки на територията на Виетнам през следващите две денонощия“ и че южновиетнамската армия била заета да се бори със собственото си прекратяване на огъня на Тет. Генерал Уестморленд незабавно алармирал висшето американско командване да поднови военните си операции, както и да постави войските си „в максимална бойна готовност за отбрана на щаба, за разположение на материали и доставки за летищата, за населените центрове и за снарядите“. Оставало само едно денонощие до истинската офанзива, когато американското военно командване във Виетнам започвало да задвижва механизма за разрешаване на проблемите на територията на целия Виетнам.

Но вече било късно. По думите на полковник Джеймс Уиртц: „Цялата американска командваща структура била неспособна да предаде предупрежденията до подчинените си военни части за толкова кратко време.“ Уиртц отбелязал, че и комуникационната съобщителна мрежа „просто не могла да предостави и подсигури достатъчно информация до всички командири, намиращи се на бойното поле… навреме“. Генерал Гиап победил генерал Уестморленд, независимо от модерния разузнавателен апарат на американците. Ако някой се нуждаел от доказателства, Уиртц ни ги предоставя:

„Двестате полковници, назначени в смесения разузнавателен щаб във Виетнам, били вечерта на 30 януари на едно парти в Сайгон.“

Следователно не можело да бъде открито по-голямо обвинение към разузнавателната общност, заради техния провал. Един от тях, разузнавателният агент полковник Джеймс Механ, на следващата сутрин стрелял вече с картечница от покрива на щаба на висшите американски офицери, още в неведение за военна офанзива Тет. А той бил старши разузнавателен офицер!

Офанзивата Тет дошла за американците и американското военно помощно командване във Виетнам като гръм от ясно небе. 36 от 44 виетнамски провинции били нападнати през нощта на 31 май 1968 г. от смесени военни части на северновиетнамската армия и Виетконг, както и всеки пети от общо 6 „автономни града“, заедно с 58 южновиетнамски града от общо 245. Военните части на армията на Южен Виетнам се превърнали в главни мишени. Много атаки били проведени в Сайгон, където американското посолство било атакувано пред очите на американските телевизионни камери, а освен това и в Куанг Три, На Транг, Ки Нон, Контум, Бан Ме, Тот, Ми То, Бен Тре и Ху. За кратко време Виетконг успешно завзел властта в десет провинциални града.

Центърът на Ху, античната столица на Севера, бил нападнат, независимо че имало ясни разузнавателни индикатори, че там предстояла атака, предоставени от разузнавателните части на Южен Виетнам десет дни по-рано, когато те заловили военни офицери от северновиетнамската армия. Американците и войниците от Южен Виетнам били обградени от нападателите и въвлечени в битка, която ставала все по-яростна. Хванати в капан от армията на Южен Виетнам и американските пехотинци, комунистите скъпо продали живота си. Американските телевизионни камери записвали стреса от битката сред младите американски морски пехотинци и ги показвали във всеки американски дом. Предавали съобщението как техните войници се биели на живот и смърт в истинска битка във Виетнам. Така те оставяли незаличимото петно, че американските войници губели войната. Всъщност било обратното.

Телевизионните камери обаче пропуснали да запечатат на лента ужаса сред обсадените виетнамски комунисти и ужасените южновиетнамски домакини, които тогава били хванати в капан в цитаделата на Ху. Такова едностранно неточно предаване на войната, докладвано от американските медии, щяло да промени съдбата й. Трябвало да бъдат обхванати и другите аспекти. Тези събития оставили горчиво разочарование у американските военни, които се разсърдили не на шега на лъжите, некадърността и безскрупулната амбиция на журналистите и медиите. Това положение на нещата е такова и до днес. По думите на един ветеран от Виетнам:

„Ние изгубихме войната в Тет, когато онези лъжливи кучи синове показаха как американските момчета се биеха и умираха в Сайгон и Ху… По дяволите, защо не показаха истинската битка и как изглежда тя? Не, те всъщност не показаха какво се случваше на виетнамските комунисти в цитаделата и какво те правеха на гражданите на Южен Виетнам. Те никога не показаха защо ние налагахме онези северновиетнамски задници… Никога, никога повече няма да повярвам на пресата… Те излъгаха.“

В тези изречения се крие цялата американска трагедия във Виетнам. Защото за северновиетнамската армия и Виетконг Тет бил тотална катастрофа и сериозно отстъпление. За американците и съюзниците им Тет бил едно успешно отблъскване и прекратяване на изненадващата вражеска атака, като врага претърпял тежки загуби. Но офанзивата Тет била катастрофа за американското обществено мнение.

През първите две седмици на комунистическата офанзива, която после започнала да изчезва, северновиетнамската армия и виетнамските комунисти загубили 33 000 убити, 60 000 били ранени, а 6000 взети в плен. Армията на Южен Виетнам се била много яростно. Идеята на генерал Гиап „за всеобщо вдигане на народните маси за сваляне от власт на марионетното правителство на Южен Виетнам“ не успяла да се реализира. Но не само това, голяма част от народните маси в Южен Виетнам се вдигнали след тази офанзива срещу виетнамските комунисти, приели ролята на „освободители“, като започнали да ги избиват в яростта си, борейки се за собствената си правда.

Според Хо Ши Мин и северновиетнамското политбюро офанзивата Тет от военна гледна точка била пълен провал. Понякога предчувствията за истината били по-силни от самата нея. Истината за повечето хора можела да се види на телевизионния екран. „Камерата, — както се казва в старото клише, — не може да лъже.“ Разбира се, че може. Всички картини са селективни и специално подбрани. Документите биват фалшифицирани, актьори получават пари, за да се представят за определени хора, по телевизията биват демонстрирани стачки и вълнения, както и запалени флагове, междувременно няколко определени изстрела дават вид, че са документирали цялата реална сцена. Така било и на Тет. Разрушените виетнамски сгради били представени така, все едно били развалините на Хирошима. По думите на Чарлз Макдоналдс: „Телевизионните камери се фокусираха само на един-единствен разрушен блок във Виетнам, който даваше представата сякаш целият град беше потънал в развалини.“ Щетите и пораженията след Тет не били толкова големи, но картините на горящата сграда, от която се показвали няколко кървави тела, картините на няколкото стенещите бежанци и нервни войници направили ситуацията да изглежда ужасяваща.

Американската и международната преса във Виетнам откликнали на историята с голяма пъргавина. Една поредица от заблуждаващи телевизионни картини и снимки по вестниците била предоставена на публичното пространство, придружена от съответните текстове. Така станало ясно, че Сайгон бил целият „в развалини“, което не било вярно. Комунистите били „нанесли горчиво поражение срещу американците и войските на Южен Виетнам“ — точно обратното се било случило. Американските войски и войските на Южен Виетнам отблъснали комунистите с цената на 2800 виетнамци и 1000 американски войници, които били убити. Пресата пренебрегнала хилядите южновиетнамски бежанци и жертви на комунистическата офанзива. Но за свой срам западните журналисти дори пропуснали да отразят фактите за 5000 души от Южен Виетнам, измъчвани и убити от виетнамските комунисти при кратката им окупация на Ху. За пресата това нямало значение. За пресата в Южен Виетнам имали значение само амбициите и кариерите на определени журналисти. А пресата знаела добре как да разкаже на читателите определени истории.

Това била измамна история, измама за мащаба от своето правителство и въоръжените сили. Нали администрацията на Джонсън и командващият щаб на генерал Уестморленд им казвали от месеци, че войната във Виетнам вече била спечелена? Не било ли това доказателство за измислици, лъжи и измами, изречени от гладкоговорещите, пиещи „Мартини“, офицери на Уестморленд, в щаба в Сайгон? Които си плакнели устата с приказки за умиротворяване, прогрес, развитие и преброяване на телата? Пресата и американската общественост били систематично лъгани за действителната ситуация дотогава. Това не било победа. Комунистите изненадали американската армия и нанесли страхотно поражение върху Америка в Южен Виетнам. Всеки можел да види истината. Дори великият Уолтър Кронкайт, водещ редактор в телевизията и гласът на предградията, заявил: „Но аз мислех, че ние печелим?“

Въобще нямало конспирация между репортерите. Те само отразявали историята, както я виждали. Скептични относно официалните американски съобщения, те индивидуално и колективно дошли до правилния извод, че Съединените американски щати станали жертва на изненадваща атака. Неопитни в хода на войната, те неправилно предположили, че американските военни сили във Виетнам претърпели сериозно поражение. Щом се завърнали у дома, издателите без да правят допълнителни критики и уговорки, приели разказите на своите кореспонденти. След години един от военните кореспонденти в Сайгон, представител на „Вашингтон Пост“, печално признал как американската преса подвела обществеността. В едно предаване по телевизията той признал: „Много рядко съвременната журналистика при подобна криза може да си промени посоката, отдалечавайки се толкова далече от действителността.“ Но това било след десет години. Само в един аспект статиите в пресата били истински. На Тет през януари 1968 г. американските военни сили били напълно изненадани от атаката и хванати неподготвени. Това било истина, а причината да се случи, се кореняла в погрешното разузнаване, и най-вече в грешната разузнавателна стратегия. Логично можело да се заяви, че проблемите в разузнаването, още преди събитията на Тет, до голяма степен допринесли САЩ да загубят войната във Виетнам.

Истината била, че преди събитията на Тет, Америка печелела войната. Когато Тет станал реалност, единствената цел на САЩ вече била да се измъкнат от Виетнам. Офанзивата Тет се превърнала в решителната битка във Виетнамската война, но не заради плановете, провеждани от генерал Гиап и неговите офицери. Офанзивата Тет белязала, както посочил Уиртц, „повратния момент между американската ескалация на конфликта и американското изтегляне от Виетнам“. Шокът за американското обществено мнение и за американския президент бил огромен. Независимо какъв бил мащабът на загубите, които претърпял генерал Гиап на Тет, той спечелил войната там, където било най-важно, т.е., не в Южен Виетнам, а в сърцата и умовете на американските хора. Никой не бил по-изненадан от това, колкото бил северновиетнамският народ, сметнал истеричната американска реакция относно Тет за неразбираема. След години един от северновиетнамските генерали, Трап До, признал: „От цялото си сърце признаваме, че не постигнахме целите, които бяхме начертали, а именно да поставим началото на едно огромно въстание в Южен Виетнам. Да извършим пропаганден удар върху САЩ, това наистина не беше нашата цел — но всъщност тази офанзива се превърна точно в такава пропаганда, което беше безкрайно щастливо стечение на обстоятелствата за нас.“

За анализаторите офанзивата Тет била размита тъжна история на пропуснати ползи и лошо стечение на обстоятелствата. Разполагайки с толкова много разузнавателна информация, как можела американската разузнавателна машина да обърка всичко? Това не било Пърл Харбър, освен това американската разузнавателна система свършила добра работа, а разузнаването на американското военно помощно командване разполагало с достатъчно информация за предстоящата атака. Трудността тук се състояла главно в интерпретацията на информацията.

Точно при офанзивата Тет американската система ги провалила. Разузнаването не трябвало да служи само за събиране на информация. Американците всъщност разполагали с апаратура, която разкодирала дори онези радиосигнали, които били предавани от дълбоката джунгла, но това не било същинската мисия на разузнаването. За да се превърне една информация в разузнавателна, тя трябвало да бъде точно и ясно анализирана. В крайна сметка разузнаването било това: интерпретация и анализи. Американската разузнавателна система тук се провалила по няколко причини: институционална, културна и организационна. В грешките си обаче американците били подпомогнати и от генерал Гиап и неговия план за заблуда, който целял да заблуди американските командири, насочвайки ги към диверсионна виетнамска атака и отклонявайки вниманието им от същинската цел. Но все пак не можело да има съмнение за крайния му успех. Американците, вземащи ключови решения, диверсията в Ке Сан изкарала като нощни пеперуди на светло.

Но можело да се каже, че всички американски разузнавателни анализи били грешни. Точно в това се състояла и трагедията на Тет. Например шефът на клона на ЦРУ в Сайгон, Джоузеф Хови, направил изключително точен разузнавателен анализ, съдържащ всички достъпни ресурси за офанзивата Тет, който бил готов още на 23 ноември 1967 г., т.е. два месеца преди атаката. Освободен от институционалните принудителни действия, в американската държавна политика във Виетнам или във военните нужди на американското военно помощно командване да докажат, че стратегията им работела, Хови направил една ясна интерпретация на смесените политически и военни цели на правителството на Северен Виетнам. Напразно застанал той под прожекторите.

Никой нямал желание да слуша. Тогава имало толкова много съревноваващи се помежду си разузнавателни анализи за комунистическите намерения във Вашингтон, че било невъзможно да се прецени кой анализ бил правилен. Освен това нямало една надеждна национална организация, която да установи консенсус на национално ниво между институциите в тази насока. Точните и уместни анализи на Хови веднага били отхвърлени от висшите му началници в Лангли. Защото не съответствали на мнението на щаба на ЦРУ за събитията или дори за политическите желания на администрацията в момента. Понеже за бюрократите във Вашингтон тогава разузнаването зависело от висшите офицери във властта. Така че добре подплатените с информация анализи не били добре дошли в тази междуособна война между вътрешните комисии.

Ако разузнавателните анализи провалили американците на Тет, то финалната фаза (разпространяването) убедила всички в бързата им реакция на провала. Когато те накрая осъзнали, че мащабната атака била неизбежна, вече било късно да предупредят всички навреме. В определени случаи това нямало значение, защото местните командири и разузнавателни щабове осъзнали, че нещо не било наред и предприели действия по своя инициатива. По други места атаката била пълна изненада. Реакцията към офанзивата Тет била различна по различните места.

Например, 173-та военновъздушна бригада пак зареждала с провизии и гориво в Туй Хоа, провинциален град на южния бряг от На Транг, след няколко трудни месеца на битки във Виетнам и най-вече в Дак То. Благодарение на доброто местно разузнаване и неправилната преценка на северновиетнамската армия, тази американска пехотна бригада била възстановена срещу офанзивата на Тет. По думите на един от разузнавателните й офицери, капитан Джон Мун от американския военноразузнавателен корпус:

„173-та бригада беше готова за офанзивата на Тет, независимо че не го заявихме гласно, докато тя не се случи. Нашият командващ генерал беше твърд човек, родом от Канзас, на име Лио Х. Швейтър. Той бил разузнавателен офицер от американската военновъздушна дивизия, участник от десанта в Нормандия. Освен това е бил и командир от специалните сили, така че добре знаеше какво може да направи разузнаването и какво не може да направи. Той имаше неутолим апетит за всичко, което щабът би могъл да предложи. Той държеше щаба твърдо и искаше да знае всичко по всяко време. Разбираше работата ни по-добре, отколкото ние я разбирахме. Макар че бяхме в безопасна обстановка, той ни задължаваше да сме нащрек по всяко време. Нито едно копеле нямаше да изненада неговия разузнавателен щаб!

При подготовката на Тет беше ясно за всички, че нещо необичайно се носеше във въздуха. Чрез армията на Южен Виетнам ние знаехме, че има множество индикатори за някаква необичайна дейност. Макар че я считахме само на тактическо ниво. Затова генерал Швейтър нареди батальоните да определят специални десантни зони в джунглата, така че войските да бъдат лесно изтегляни и спускани при тях, ако се наложи. Местните виетнамци също бяха алармирани, така че очаквахме нещо да се случи.

През нощта на Тет северновиетнамската армия се нуждаеше от много време, за да стигне до Туа Хоа, понеже те бяха отклонени от малкото летище заради проблеми с радара, така че стрелбата започна по-късно от предвиденото. Когато алармата се включи, бригадните войски бързо бяха спуснати по въздуха в зоната на битката благодареше на десантните зони. Така беше лесно да бъдат отрязани достъпите на северновиетнамската армия до Туа Хоа. По този начин северновиетнамската армия беше на ръба на силите си, далеч от целите си и с отрязан достъп до фланговете и тила си, понеже все повече американски войски идваха да ги обградят. За да се усложнят нещата за северновиетнамската армия, военновъздушната база, макар и на пет мили южно оттам, беше отцепена от американските войски.

Това беше точен изстрел. Самолетите летяха напред-назад, оставяйки нови войски, като вземаха старите, за да се въоръжат отново. Толкова тежко беше в редиците на северновиетнамската армия, че местните хора се потапяха в горещите води на Южното китайско море до шия, за да избягат от полето на бойните действия. В края на битката едва 25 войници от северновиетнамската армия стигнаха до Туа Хоа, където армията на Южен Виетнам ги разчисти. Самият град не беше докоснат.

Ако Тет означаваше да се превземе Южен Виетнам, то Туа Хоа беше пълен военен провал, а атакуващите виетнамци бяха смазани. 173-та дивизия беше напълно готова и считаме, че ги натупахме здраво през този ден.“

Заякнала от битките, 173-та пехотна бригада, във Виетнам от 1965 г., била щастлива да разполага с опитна войска. Повечето от останалите бойни сили в Южен Виетнам или отвръщали на внезапните атаки на противника, или напразно „стояли“ в пълна бойна готовност. Военните части, около Ки Нон например тръгнали в атака еднолично, алармирани от получените пропагандни аудиокасети на виетнамските комунисти.

Прекратяването на огъня на Тет, както и последвалото отменяне, заедно с отиващите си в отпуска американски командири, създало голям проблем в разчитането на разузнавателната информация. По думите на един американски офицер, занимаващ се с комуникациите: „Наистина се нуждаехме от тридесет и шест до четиридесет и осем часа, за да доставим каквото и да било съобщение до когото трябваше от американското военно помощно командване.“ А американците тогава разполагали едва с осемнадесет часа, за да вдигнат на крак цялото командване във Виетнам. В резултат на това повечето войски били изненадани от атаката през нощта на 31 януари 1968 г.

Ето един пример. 1-ва американска кавалерийска дивизия била около Куанг Три далече на север. За изненада на капитан Джон Робинс, младият командир на шест оръдия от батареята „Алфа“ от втора военновъздушна дивизия, неговата част била преместена в десантната зона Ан, на изолиран пост на един хълм, десет километра западно от Куанг Три на 28 януари. Артилеристите поставили своите оръдия в окопите, които преди това изкопали, ядосани, че били толкова далече от цивилизацията. Сигурно висшите началници на капитан Робинс в 1-ва кавалерийска дивизия знаели нещо, защото през нощта на 31 януари артилеристите в десантната зона Ан, видели големи огневи залпове, които помислили за топовни салюти в чест на фестивала Тет. Всъщност това били съветски ракети, изстрелвани от северновиетнамската армия и виетнамските комунисти, за да бомбардират града Куанг Три.

После Робинс чул отчаяния зов за помощ от щаба на батальона си, който бил в средата на бомбардировките над Куанг Три и който изисквал от него веднага да демонтира оръдията си от хълма и да им се притече на помощ. Оказало се, че повечето войници от огневия екип на батальона никога дотогава не били стреляли по мишени. „Господи, капитане, ние нищо не виждаме в този пушек, от командния пост… просто трябва да стреляме по кучите синове.“

Подчинявайки се, оръдията от огневата десантна зона Ан открили огън, прицелвайки се напосоки в тъмното срещу ракетите, като се целели на око или според оскъдните карти, които имали. Те били като стрелците на Наполеон двеста години преди това. Призори Робинс наредил на мъжете си да прекратят огъня, понеже вече не останали амуниции, а гъста мъгла, запълзяла по хълма. Минала седмица, откакто батареята „Алфа“ била преместена на хълма. Едва тогава войниците отстъпили толкова силна била атаката срещу Куанг Три. Северновиетнамската армия придвижвала на слонове оръдията и ракетите през джунглата, точно под позициите на десантната зона Ан, като двете страни взаимно се правели на разсеяни относно съществуването си.

Ако изненадата от офанзивата Тет за американските командири във Виетнам била дълбока, то за Вашингтон тя била истински шок. Президентът Джонсън даже не бил запознат с последната разузнавателна информация, която генерал Дейвидсън прочел на главнокомандващия американската армия сутринта на 30 януари, че се е появил някакъв проблем. Всъщност Уестморленд не приел сериозно разузнавателното предупреждение. На следващата сутрин той установил със срам и ужас, че бил хванат в капан в щаба си от комунистическата атака и че не можел да стигне до командния си пост, докато последният не бил освободен от местната военна полиция.

За политиците и дърдорещите кръгове във Вашингтон офанзивата Тет била „невероятен шок, страхотна катастрофа“. Политиците се почувствали измамени от военните си съветници, докато медиите се почувствали излъгани и от политиците, и от военните. Ако само Макнамара и Уестморленд не говорели през цялото време за абсолютна победа във Виетнам и изтегляне на американските войски през 1969 г.? Все пак как виетнамските комунисти, за които се предполагало, че били победени, нанесли изведнъж такава изненадваща атака и поражение срещу Съединените американски щати и съюзниците им в цял Виетнам. Офанзивата Тет несъмнено била американско отстъпление на местно ниво, но никога не била катастрофата, за която медиите я представили пред света. Никой нямало да забрави останалите без дъх репортери и шокираните военни офицери по телевизията, разказващи такива истории, които целият свят да види. Но най-голямото нещастие от офанзивата Тет било загубата на доверието на гражданите в своя президент, своето правителство и своята армия.

Вълните, разбунени от офанзивата Тет, се разпръснали надалече и останали на повърхността над месец и нещо след приключването на атаката. Обикновените скандали избухнали между разузнавателните агенции. Централното разузнавателно управление побързало да изтъкне, че според Сайгон жертвите от северновиетнамската армия и виетнамските комунисти при офанзивата Тет били повече от обявения преди атаката брой на войниците от северновиетнамската армия и виетнамските комунисти на американското военно помощно командване. В случая или броят на жертвите в докладите бил надут, или в ЦРУ били прави през цялото време. Те вероятно били измамени от военните в Сайгон и от отдела по отбраната на Макнамара. Избухнал нов скандал.

Отрезвеният Робърт Макнамара си подал оставката, понеже не можел да се примири, че методите му довели до провал войната във Виетнам и че отговорността за това била изцяло негова. Неговият заместник, Кларк Клифърд, получил нареждане от Джонсън да направи основен преглед на военната американска стратегия във Виетнам. За своя изненада Клифърд не открил и един-единствен офицер, който да вярвал, че войната във Виетнам можела да се спечели с методите на САЩ.

Вашингтон никога повече не повярвал на Американското военно помощно командване. Демонстрациите срещу войната набирали голяма сила. През март президентът Джонсън заявил на зашеметената нация, че той нямало да се съревновава с Робърт Кенеди и не искал втори мандат за администрацията си. По-късно светът щял да научи как презрителните скандирания на протестиращите: „Хей, хей, Джонсън, кажи, колко дечица днес ти уби?“ се отразявали върху тексаския политик, който вярвал, че давал най-доброто от себе си за нацията.

През април било оповестено оттеглянето на генерал Уестморленд от поста главнокомандващ на Американското военно помощно командване. През декември 1968 г. Ричард Никсън бил избран за президент, който обещал да върне момчетата вкъщи. Уестморленд отдавна си бил отишъл, преживявайки всички критики към себе си, за да заеме по-късно поста на добросъвестен председателстващ смесените началник-щабове.

Завалели официални изисквания, които настоявали за цялостно и подробно изявление относно причините, довели до изненадващата атака на Тет. Американската разузнавателна структура била разтърсена, но вече било късно. Цялата американска политика се обърнала с главата надолу. Американското общество искало да се измъкне от това положение, което сваляло президенти, разрушавало репутации и отнемало живота на синовете им. Американската политическа вяра в каузата и желанието за победа във Виетнам, вече си били отишли. Въпреки военния провал на Тет, самите американци оставили победата в ръцете на Гиап и северновиетнамската армия.

На 14 април 1968 г., след храбра отбрана и въвличането във войната на 30 000 самолета в подкрепа на огневата база, гарнизонът в Ке Сан принудил победените северновиетнамци да се оттеглят покрай границата, като им причинил 5000 жертви. Това било приветствано като голяма американска победа.

Само след два месеца, на 23 юни 1968 г., Съединените американски щати изоставили военната база Ке Сан завинаги. На 29 март 1973 г. последният американски войник напуснал Южен Виетнам, а три години по-късно, на 30 април 1975 г., победоносната северновиетнамска армия нахлула в Сайгон като победител на Обединен Виетнам.

Както отбелязал тъжно един офицер от американското разузнаване: „Всичко започна от Тет.“

Бележки

[1] Всъщност Битката при Издатината — името дадено от Съюзниците на немската офанзива в Ардените през зимата на 1944 г. Навсякъде в текста е коригирано. — Бел. Dave ↑

Към следващата част или към съдържанието

Джон Хюз-Уилсън Най-големите гафове в света на разузнаването (8)

Метаданни

Данни

Най-големите гафове в света на военното дело и на разузнаването

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 7„Мислех, че ние печелим“Офанзивата Тет, 1968 г.

Джон Хюз-Уилсън
Най-големите гафове в света на разузнаването (8)

Глава 7
„Мислех, че ние печелим“
Офанзивата Тет, 1968 г.