Цончо Родев
И стана ден (100)

8.

Такива бяха времената, че в Сливен нямаше тайни: конакът знаеше какво става в града и градът знаеше какво става в конака.

Когато научи, че внукът му е бил изправен пред съд, Бяно Абаджи облече празничния си кат дрехи, отби се при Шукри берберина да се обръсне и отиде в конака, Хайдар бей му направи ихтибара да не го кара да чака, а го прие веднага, посрещна го с уважение и тозчас поръча неизбежните кафета. И двамата знаеха правилата на играта, та докато не опразниха филджаните, не отвориха друг лаф освен за времето, за очаквания берекет, за семействата си и прочие. По-късно, когато претакаше в паметта си този встъпителен разговор, Бяно щеше да си спомни, че за последното — семействата — Хайдар бей го бе разпитвал с особен, с подчертан интерес. И тъй като гостът живееше настрана от роднините си, разпитът от само себе си се насочи към онези, които обитаваха под покрива му — Таша и децата. Но за всичко това, повтаряме, Бяно си спомни значително по-късно; докато сърбаше Хайдаровото „тежко — сладко“, той с пълно съсредоточение мислеше за много по-важната цел, която го бе довела тук.

— Нали няма да сбъркам, ако предположа, че си дошъл да просиш снизхождение за Димитър, Бяно Абаджи? — откри разговора Хайдар бей.

— Защо употребяваш думата „снизхождение“, бей? Снизхождението предполага вина, пък доколкото се чу в Сливен, Димитровата била съвсем според онази поговорка, дето понявга мокрото горяло покрай сухото.

Мютесарифът си сви цигара, а докато прекарваше език по хартийката, хвърли бърз, но красноречив поглед към посетителя.

— С тези думи трябваше да отидеш при Келеш Осман или при Салих ходжа, Бяно Абаджи. Те тука — той се почука с показалец по челото — са така, че лафът ти можеше да мине.

— Искаш да речеш, че при тебе няма да мине?

— При който и да е по-умен човек няма да мине. Пък аз, може и да е нескромно, но се имам за по-умен от Салих и Осман…

Бяно поиска разрешение да запали и, като го получи, съсредоточено напълни „ингилизката“ си лула. Пусна няколко кълбета пушек към тавана и едва тогава поде прекъснатия разговор:

— Има някакво противоречие, мютесариф ефенди. В града се говори, че моят внук Димитър напълно доказал невинността си…

— Защото слухът е пуснат от ходжата и Келеш Осман — обясни беят.

— Искаш да кажеш, че ти не споделяш тяхното мнение?

— Винаги съм правил „евалла“ на разума ти и затова ще кажа, че и ти, ако беше на мое място, също нямаше да споделиш мнението на онези.

— Защо?

— Защото всъщност внукът ти ни удави в несръчни измислици, Бяно Абаджи. — Мехмед Хайдар притегли някакви книжа и плъзна поглед по тях. — Според Димитър той бил пратен за важни алъш-вериши от чичо си търговеца. А защо в документите му нямаше никакво пълномощно от чичото? Кой търговец в Гюргево и Турну Северин ще приеме, че този млад човек представлява еди-кого си, ако няма нарочна тапия от него, при това заверена от съответните власти? По-нататък. За голямата търговия, за която е бил пратен, Димитър е трябвало да носи и бая̀ пари. Ако не за цялата стока, то поне за сигурна предплата. Така се прави навред по света. А защо в кесията на Димитра са се гонели само няколко нашенски жалки мангъра и влашки леи? Така ли тръгва по алъш-вериш един търговец? То поне да беше му стигнал акълът да каже, че комитите са го обрали, за да купят хляб или оръжие, пък то… И още по-нататък. Димитър Кутев ни забаламоса, че сам се е предал на властта и без оръжие, дори има̀ тепегьозлъка да поиска да се уверим в това по тапиите, с които ни го пратиха. А там изрично пише, че не се е предал, напротив, дни и нощи се е крил от потерите, докато накрая е попаднал на пусия. Достатъчно ли е, Бяно Абаджи? Или да продължа?

Лулата на Бяно отдавна бе угаснала между пръстите му.

— Когато идвах насам — каза, — имах намерение да търся не снизхождение, а справедливост. Сега разбирам, че е трябвало още от вратата да се хвърля в краката ти и да прося милост.

— Милост? — вдигна хубавите си вежди Хайдар бей. — Милост за какво, Бяно Абаджи?

— За съдбата на внука, разумява се.

— Тя е решена — сви рамене беят. Той показа нещо на книжата в ръцете си, но Бяно поклати бялата си глава — той не познаваше турската писменост. Хайдар го разбра и продължи със същия равен тон: — Димитър, син на Кутьо, е свободен, Бяно Абаджи.

— Свободен? Подиграваш ли се с мене, стария човек, бей?

— Това е написано от мене, българино, и е скрепено с моята дамга. Димитър, син на Кутьо, е невинен и затова следва да се освободи.

Не беше лесно да се обърка човек като Бяно, но Хайдар напълно го постигна. Старият човек избърса чело и произнесе на пресекулки:

— Винаги си бил добър към мене, Хайдар бей. Покажи се добър и сега и ми обясни всичко…

— За разлика от онези ахмаци Келеш Осман и Салих, аз не повярвах нито дума от съчинението на твоя Димитър, Бяно Абаджи. Но се оставям на техния акъл и тук се разписах, че Димитър е невинен.

— Защо? — за втори път днес изрече старецът.

— По две причини. Защото храня дълбока и предълбока почит към тебе, Бяно Абаджи. И защото искам да бъда запомнен в Сливен с хаир.

— Защо говориш за себе си така, някак си като в минало?

— Защото мюзевирджиите в съюз с Шевкет паша извършиха своето, Бяно Абаджи. Изпращат ме мюдюрин в Гюмюрджина. До две седмици ще дойде човек, който да поеме санджака от мене.

— Мюдюрин? Че това е…?

— Понижение, знам. И го очаквах, бях предупреден и подготвен за него.^[1] Така че го приемам с разочарование, но сравнително спокойно.

— Извини ме, че ще върна разговора на внука Димитър, бей. Но не се знае какъв човек ще дойде на твое място и дали той…

— Разбирам те — прекъсна го мютесарифът. Взе едно листче и надраска няколко думи от дясно на ляво, както се пише на арабие. — С тази заповед иди веднага в хапуса. Ще ти предадат начаса Димитра. И го посъветвай да не се върти много-много тука — зложелателите в Сливен не са се свършили, знаеш.

Старият човек сгъна листчето и полека се изправи.

— Зная, че сега трябва да изсипя в скута ти куп думи на благодарност и пожелания за успех в службата. Не ми идва наум нито една, бей ефенди.

— Не казвай също „Йакънда гьорюшмек юмидийле“^[2]. Защото не ми се вярва пътищата ни да се кръстосат отново.

Бяно кимна:

— Освен когато след години ме догониш на небето, Хайдар бей. А засега ще ти кажа само едно: знай, че Сливен винаги ще те помни с благодарност. Чу ли ме добре! Не аз, Бяно Силдар, а Сливен!

— Благодаря — простичко каза мютесарифът. — На сбогуване мога ли и аз да помоля нещо, Бяно Абаджи?

— На твое разположение съм.

— Познавам твоята кираджийка Таша Йосифова. Предай й, моля те, поздрав от мене. И й кажи, че до края на дните си ще запазя най-добър спомен за нея.

Старецът се поклони и се оттегли заднешком.

Беят не каза нищо повече, само го изпрати с почтително темане.

* * *

Бяно Абаджи освободи Димитър без никакви затруднения^[3] и веднага го отведе в бащината му къща. Руска, която до сега се бе държала — или поне бе показвала външно, че се държи, — даде пълна воля на чувствата си. Разплака се неудържимо и се хвърли да прегръща и целува сина си. Димитър също се разнежи и лицето му се обля в сълзи…

Бяно не остана по-назад, трогна се и той, но не си позволи нито плач, нито размекнати думи. Вместо това се сопна на внука си:

— Ти пък защо се цивриш?

— Защото най-безславно оцелях — беше неочакваният отговор. — На Вола трябваше да закрия войводата Ботев с гърдите си или най-малкото — да загина юнашки в сражение. А аз? Що сторих аз, дядо? Ето ме в къщи при мама, сигур подир малко и от прочутото й сладко ще ям. С това ли ще се равнявам аз с Андон и Ганчо? И с всички онези, които дадоха живота си за свободата на България?