Цончо Родев
Докато има българин, ще помни!

Когато превали височината и отмина тримата стражници, кавханът^[1] Теодор връхлетя направо в кръга на военачалниците. В средата върху един камък седеше сам князът; беше в бранни дрехи и последните лъчи на слънцето, което вече едва-едва се показваше над планините, играеха върху златните люспи на бронята му. От дясната му страна, седнал направо на земята, беше Мостич, ичургу-боилът. От лявата — Есхач, великият боил, дал някога гостоприемство на първоучителя Наум и участвувал наравно със Симеон и стария княз Борис-Михаил в борбата против Владимир, беше вече много стар, за да върти меч в битките, но — натрупал опит в много сражения — умееше да даде добър и навременен съвет. Другите трима бяха войводите Имник, Книн и Ицвоклий.

Кавханът скочи от коня, стори половинчат поздрав и веднага заговори с трескава припряност:

— Господарю! Княже Симеоне! Прости на верния си боил^[2] Теодор, че ти носи лоши вести.

— Лоши вести? — вдигна гъстите си вежди Симеон. Той беше около петдесетгодишен, висок и едър, със снага на воин, но и с бледо лице на човек, който прекарва дълги дни и нощи над книгите. Имаше прошарени коси, прошарена беше и брадата му. Сега, като чу думите на кавхана, високото му мъдро чело се надипли, тъмната синевина на очите му посивя и придоби метален отблясък. — Лоши вести ли казваш, Теодоре? Каква по-лоша вест от тази, че срещу нас Лъв Фока е повел най-отбраните войски на Византия?

— Излязох при най-предните стражи, господарю. И видях стана им, разположен пред Тутхон^[3], Това не са само най-отбраните им войски, княже. Тук е цялата ромейска войска — преброих до дванадесет турми^[4], от тях поне четири турми конници. Разбираш ли, княже Симеоне? Велика сила е срещу нас, почти два пъти превишава нашата. И каква войска само! Всички облечени в желязо, всички с нови и от здрави по-здрави оръжия. Не хора, желязна стена ще срещнем утре, господарю!

— И какво от туй?

В тези четири кратки думи на княза имаше само въпрос и никаква тревога; сякаш вестта за огромната ромейска войска никак не го развълнува. И затова не въпросът, а непоколебимата самоувереност (Истинска ли беше тя, или показна? Пагубно нехаен ли беше Симеон, или непоколебимо уверен в успеха?), която се усещаше зад него, накара кавхана смутено да отклони поглед и да не намира място за ръцете си.

— Може би още има време — неуверено каза Теодор — да оставим това равно поле и да се оттеглим към проходите на Веригава^[5]. Тук всичко дава предимство на врага: равнината, в която той може бързо да се придвижва, крепостите, които осигуряват тила му, морето, което го пази отстрани… Всичко, всичко е на негова страна, княже…

— И ще го направи прекалено безгрижен? — подхвърли шеговито Симеон, но боилът поклати глава:

— … и ще ни разгроми… Послушай ме, господарю. Да използуваме нощта и да се изтеглим в планината!

— Ще рече — смръщи вежди князът, — да оставим ромеецът без бой да проникне дълбоко в родината ни? Това би било половин поражение, кавхане. Какво ще мислят воините — онези, простите воини, от чиито десници ще зависи победата, — когато видят, че ние малодушно обръщаме гръб на нашественика и му оставяме в дар свидни части от татковината ни? Какъв дух ще имат после в битката? — Теодор понечи да каже нещо, но Симеон не му позволи: — Не, кавхане, не! Битката ще бъде тук, на границата. Когато вижда, че зад гърба му са бащиното огнище и децата му, всеки от нашите бранници ще знае за какво се бие и за какво умира.

— Но те са два пъти повече от нас! — настоя боилът.

— Седни, Теодоре. Седни и се успокой! — Симеон изчака кавхана да заеме място в кръга на военачалниците, после му обясни кротко: — В сраженията не всичко се решава от броя на воините и от тяхното въоръжение, стари приятелю. Иска се и ум, и умение…

— Лъв Фока има славата на прочут воин — вметна загрижено ичиргу-боилът^[6] Мостич.

— Познавам го още от Цариград, когато учех в Магнаурската школа. Лъв е смел и силен, не може да му се отрече. Ако го направлява умен пълководец, той може да извърши истински чудеса. Но сам не е надарен да води другите. Смелостта и силата са достатъчни за воина. Но не за пълководеца…

— И ти мислиш?… — проговори войводата Книн.

— Да, мисля. Мисля и зная! Тук, край реката Ахело, ние ще извършим онова, което ромеите готвят за нас: веднъж завинаги ще съкрушим тяхната мощ.

— И как ще стане това, Симеоне? — обади се и Есхач. Възрастта на великия боил и многото премеждия, които бяха преминали заедно, негласно му позволяваха да не титулува княза; Есхач се отнасяше към него с уважение, но и бащински просто.

— Ще ни помогне сам Лъв Фока — самоуверено се засмя князът. — Ще ни помогне, обещавам ви. Слушайте. Той сега мисли като кавхана: по-многочислена е войската му, бранното поле му дава предимство. И какво ще реши Лъв? Че трябва с един зашеметяващ удар на цялата си войска да ни смете и унищожи. Точно това ще доведе и гибелта му.

— Гибелта му? — В гласа на Есхач имаше нескрито съмнение.

Симеон затъпка земята пред себе си, взе някаква клечка и с нея започна да чертае. Военачалниците се надвесиха и веднага разбраха неговата проста рисунка. Ето, тук беше морето. Врязани в него, личаха и двете ромейски крепости Месемврия^[7] и Тутхон или, както те го зовяха по гръцки, Анхиало^[8]. Отсам, откъм сушата, се издигаха трите ниски възвишения (на едното от тях се намираха сега самите те), които затваряха от запад продълговатото поле. Към северния край на полето, по-близо до Месемврия, князът нанесе и реката Ахело — неголяма, но дълбока и пълноводна. Четири къси драскулки напомниха за четирите моста, които днес тиловаците издигнаха над нея. Накрая отбеляза и онова, което надничащите иззад рамото му пълководци смятаха най-важно: разположението на ромеите, разставили стана си близо до Тутхон и развърнали силите си на север, и срещу тях — българските части, както бяха сега и както щяха да прекарат нощта, ако князът не изменеше решението си.

— Това е! — каза Симеон доволно, като завърши рисунката си.

— Само не виждам откъде ще дойде гибелта на ромееца — обади се Теодор.

Князът издигна глава и огледа военачалниците си. Лицата им подсказваха, че всички споделяха съмненията на кавхана. Симеон показа с пръст онова място върху рисунката, което се намираше между очертанията на двете войски.

— Ако дадем сражението тука — рече той, — гибел наистина няма да има. Или ако има, ще бъде нашата. Открито поле, многоброен противник, превъзходно оръжие и така нататък — всичко, както го каза Теодор. Но ние ще бъдем глупци, ако приемем да се бием на това място и битката да се реши от броя на хората и от оръжието. — Той поспря за малко и присви очи, сякаш гледаше в утрешното сражение. — Бог помага не само на силния, но и на умния. — Симеон отново издигна взор. — Книн, Имник и Ицвоклий, от вас не искам победа. Разбирате ли? Не се увличайте, въздържайте и воините си — това е моята повеля. Но като не искам победа, от вас аз чакам нещо къде-къде по-трудно — да отстъпите, като запазите и людете си, и бранния ред на дружините. Вие, Книн и Ицвоклий, ще отстъпите с бой, но бой за примамка на ромееца; ще отстъпите, ще преминете реката по тези мостове и веднага ще се извърнете с лице към врага. Ясно ли е? Ще се извърнете тогава, когато между вас и него се намери реката.

— Ясно е, господарю — отговори за двамата Ицвоклий. Симеон забеляза, че очите му бяха наченали да възвръщат обичайния си войнствен блясък. — Ясно е — повтори той. — Ти искаш да примамим ромееца, докато опре нос в реката.

— Точно така — кимна доволно Симеон. — Зная, че е трудно такова отстъпление, но и вашите войскари не са хванали от вчера щита и копието.

— Можем да го направим — обади се и Книн, — стига ромейската конница да не ни отреже пътя…

— За това ще се погрижиш ти, Имник. Ще струпаш цялата си конница на нашето дясно крило.

— Цялата ли, господарю?

— Цялата, цялата. Лъв не е толкова глупав, че да преведе своите ездачи през прибрежния пясък. Пресрещни ромейската конница и ако трябва, измрете до един, но не й позволявайте да обградят нашите пешаци. После, когато захване отстъплението на Ицвоклий и Книн, оттегли се и ти, но не прекосявай реката, а свърни по десния й бряг. Чуеш ли, че засадниците ни са нападнали, обръщай се и удряй с всички сили — Симеон потърси погледа на ичиргу-боила. — Най-трудната задача съм оставил за тебе, Мостич. Ти ще водиш засадниците.

Мостич не се изненада. Нито разтревожи. Не му беше за първи път да изпълнява такава задача.

— Разбирам плана ти, господарю. Искаш да натикаме в реката не носа, а цялата глава на ромееца.

— Докато ние го трепем през реката със стрели, прашки и копия!… — допълни Книн въодушевено.

Унинието сякаш беше преодоляно. Храбрите и опитни войводи, излагали неведнъж живота си в бран, се бяха възпламенили от огъня на княза. Възбудата им се предаде дори и на най-недоверчивия, най-черногледия — кавхана Теодор.

— А мен забрави ли, княже? — попита той, като прекара пръсти през посивелите си коси. — Няма ли и за мене бойна повеля?

— Щом чувствуваш в сърцето си онзи плам, с който сразяваше ромеите при Вулгарофигон^[9], има задача и за теб, Теодоре. Задача, която не иска здрава десница, а хладнокръвие и ясен поглед. Видя ли мостовете над реката? — Симеон показа на рисунката си и другият потвърди мълчаливо. — Два за воините на Ицвоклий и два — за Книн. Ти вземи четири десетици стари и опитни воини и ги разположи по една на всеки мост. Подгответе клади от сухи съчки, имайте в ръце разпалени факли. Видиш ли, че нашите дружини са преминали, веднага пали мостовете. Пали ги така, че последните наши воини да изпърлят ботушите си. — Кавханът кимна: бе разбрал задачата и знаеше, че ще я изпълни. — А ти, Мостич, бъди готов. Щом лумнат четири клади над реката, с името на България тръгвай напред. — Симеон се прекръсти. — И нека бог бъде на нашата страна, братя…

Всички се прекръстиха след него. После войводите се размърдаха, готови да отидат при дружините си, за да ги приготвят за утрешната битка. Само Старият Есхач остана замислен и угрижен.

— Какво, Есхач? — попита го князът. — Ти невям продължаваш да се съмняваш в успеха?

— Позна, Симеоне. — Старият боил, участвувал за пръв път в сражение преди повече от половин столетие, не се опита да отрече несъгласието си, нито да го подслади с угодни думи. — Страх ме е, че утре самодоволството ни ще се превърне може би в саможертва, но не и в победа.

— И защо мислиш така?

— Защото мостовете горят не само за ромеите, Симеоне. Колцина са людете на Мостич? Да речем, петнайсет хиляди. Нека прибавим към тях и двете хиляди конници на Имник. Стават седемнайсет хиляди. Тези седемнайсет хиляди ще трябва да се справят с шестдесетте или седемдесетте хиляди ромеи на Лъв Фока. — Есхач отново поклати загрижено глава. — Трудно е, Симеоне. На един от нашите ще се падат по четирима ромеи. А изгорените мостове не ще позволят на Ицвоклий и Книн да върнат своите дружини на отсамния бряг, за да помогнат на Мостич. Е, ще стрелят наистина, но едно е да стреляш отдалече, друго — да удариш с ръка…

— Не си прав, боиле — каза войводата Ицвоклий. — Сблъска ли се шейсетхилядното ромейско множество до реката, загуби ли реда си, не можеш вече да го броиш по четирима срещу един от нашите.

— Ами ако запазят реда си? — настоя старецът. — Ако пълководците им съумеят навреме да ги престроят?

Всички се извърнаха към княза. А Симеон срещна погледите им и се усмихна; усмихна се като човек, който владее някаква особена тайна.

— Смяташ ли, че не съм помислил и за такъв обрат в боя, Есхач? — отговори той, без да престава да се усмихва. — Преди малко аз казах на кавхана: в битката не всичко се решава от броя на войските. Не стигнат ли войските, на помощ идва бранното майсторство. Не стигне ли и то, идва умът.

— А не стигне ли и умът?

— Тогава има още едно средство, Есхач. Сега ще го премълча — него аз съм запазил за себе си…

 

 

Нощта премина спокойно. После слънцето надникна иззад морето и обля със светлина полето край Ахело. Настъпи утрото на 20 август, лето от Христа 917-то.

 

 

Беше още много рано сутринта, когато ромейските теми^[10] се заизнизваха от укрепения стан при Анхиало и с литаври и тръби, с предизвикателно развети пряпорци се насочиха на север. Не измина повече от час, когато предните друнги^[11] се сблъскаха с българите. Тогава мерархи^[12] захванаха да дават заповеди, комеси^[13] се разтичаха и прииждащите като пълноводна река части самоуверено и някак безгрижно се отправиха към определените им места. Скоро бранният им ред започна да се очертава: в средата бяха тежките пешаци, облечени целите в желязо, които щяха да изнесат главната тежест на боя; вдясно от тях, почти до морето, се разположиха лековъоръжените пешаци — Лъв Фока предвидливо се бе досетил, че люде с тежко въоръжение трудно биха изгазили през пясъците; вляво имаше малко пешаци, но затова пък, както бе предрекъл Симеон, тук бе струпана почти цялата конница.

Когато частите заеха местата си, пред бранния ред излезе доместикът^[14] Лъв Фока, ограден от начелниците на отредите и съветниците си. Рядко друг път пълководец е имал толкова отбрана свита: в нея бяха петнадесетина патриции начело с известния Константин Липс и поне десет опитни военачалници, герои на много сражения — началникът на екскувитите^[15] Йоан Грапсон, Мелиас с неговите арменци, синът му Марул, комуто тази година бяха поверили иканатите^[16], Роман Аргир и неговият брат Лъв Аргир, Варда Фока и всички останали стратези на темите. Те обходиха полето и останаха видимо доволни — явно беше, че срещу могъщата им войска, цвета на византийското войнство, българите не брояха повече от десет-петнадесет хиляди души. После пред редиците се появи първосвещеникът Кефала. Той горещо помоли бога да благослови воините, които за величието на Византия, тръгваха против варварите.

В същото време и Симеон, придружен единствено от стария Есхач, обхождаше своите предни войски; навремени между него и Лъв Фока нямаше повече от две хвърляния на стрела. Като огледа всичко и даде наставления на войводите и по-низшите начелници, Симеон застана пред редиците и извика с глас, който изпълни долината и проникна до всяко българско сърце:

— Славни български воини! Братя! Преди двеста лета тук, на същото това поле, преславният български владетел Тервел заедно с вашите деди е сразил ромейските пълчища^[17]. Днес бог и България ни призовават да завършим онова, което преди две столетия са започнали нашите предци. Братя! Аз ви се заклевам, че победата ще бъде наша. Слушайте своите войводи, изпълнявайте повелите на начелниците си, бъдете неустрашими и твърди и довечера ние ще се поздравим като победители, като достойни синове на Тервеловите юнаци. Напред, братя!

Едва Симеон се оттегли на височината, която бе избрал за свое наблюдателно място, и Лъв Фока издигна меча си. Отново прозвучаха медни тръби, гръмнаха тимпани. И както се очакваше, първи се устремиха в нападение конниците, водени от Роман Аргир.

Доместикът очакваше бърза вест, че конницата е избиколила дясното крило на българите и ги е нападнала откъм гърба. Но за всеобща изненада след час пристигна друго съобщение: Роман Аргир донасяше, че нападът не успял. В тесния проход между двете височини, в който ромеите не могли да разгърнат всичките си сили, върху тях връхлетяла цялата българска конница, пък и от двата хълма българските пешаци ги засипвали с толкова стрели, копия и камъни, че отредът на Роман дал много жертви, без да успее да извърши обхода.

Тази новина отначало смая и разгневи доместика Лъв Фока, но лицето му скоро се проясни. Той се засмя самонадеяно:

— Пък и защо ли са ни толкова хитрини, умуване и сложни обходи? Не виждате ли — варварите са тъй слаби, че можем с един удар да ги пометем. Напред! Нека цялата ми войска се стовари като гръмотевица върху богоненавистния Симеон!

Полетяха вестоносци. Лумнаха предупредителни клади. Знамена и хоругви излязоха пред темите. Големи и малки начелници огласиха полето със заповедите си. И шестедесетхилядната войска, водена от доместика, с твърда стъпка и невъобразим шум се хвърли на пристъп.

Засенчил с ръка очите си, Симеон наблюдаваше от своята височина действията на ромеите. При него беше само Есхач, а на десетина крачки по-назад — група вестоносци, готови всеки миг да отнесат повелята му до този или онзи от войводите. Когато видя нападението на главните ромейски сили, князът се изсмя високо; имаше някаква зловеща радост в този смях, която накара стария боил да изтръпне.

— Гледай, Есхач, гледай! Силите ни не достигат. Сега започва бранното майсторство!

И то наистина започна. Започна по такъв начин, който едновременно учуди и зарадва нападащите ромеи.

Срещу натиска на облечените в желязо византийски редици българите оказаха слаба съпротива, много по-слаба, отколкото се очакваше от тях. Прашкарите и лъконосците им изхвърлиха срещу настъпващите няколко облака от стрели и камъни, поразиха когото можаха, после не дочакаха удара гърди срещу гърди и се отдръпнаха на около петстотин крачки. Трябваше да мине известно време, за да могат запъхтените ромеи да поемат дъх, да възстановят разбърканите си редици и да повторят удара. Но и този път не се стигна до решителна схватка — българите отново се оттеглиха. Оттеглянето си извършиха стройно, в редици, като на учение. Когато и третият напад не сполучи, безумен гняв облада мъжественото сърце на доместика Лъв. Той забрави всяка предпазливост, не обърна внимание на умората на своите воини и с див вик на устните и с обнажен меч в ръката се втурна да гони варварите, които сякаш му се подиграваха. Нищо, че мнозина припадаха от изтощение. Нищо, че бойните редици бяха разстроени. Нищо, че размесените части вече не можеха да се командуват. Напред!

После стана неочакваното. Пред освирепелите ромеи се появи една река; уж не беше широка, но изглежда беше дълбока и бързоструйна, защото водите й в миг погълнаха по-нетърпеливите ездачи и никога не им позволиха да се покажат отново на повърхността. Пък и не само нетърпеливите. Напразни бяха виковете на онези от първите редици, които виждаха препятствието и смъртната угроза, която то криеше — отзад разбърканите части напираха, натискаха и изтикваха предните във въртопите на реката. А българите? Те се изнизаха през четири дървени моста, които веднага зад тях пламнаха като четири факли… И за да увеличат и без това настъпилия хаос, уж обезверените допреди миг българи започнаха толкова бързо да ги засипват от отсрещния бряг със стрели и каменни топки, че затъмниха небето.

— Сега е ред на ума! — каза князът, като видя безпогрешните придвижвания на дружините, водени от Книн и Ицвоклий, и точните действия на кавхана Теодор и неговите отбрани воини.

Симеон прати вестоносец при Мостич, но ичиргу-боилът не го дочака. Като видя горящите мостове, той веднага поведе своите петнадесет хиляди пешаци. Не, това не приличаше на войска. Между двата хълма сякаш се отприщи бент и от него се изля огромна вълна̀, която смиташе и унищожаваше всичко пред себе си. С гневен вик за мъст и с името на България на уста се втурнаха те — не войска, а разрушителна стихия! — на един дъх прекосиха полето и с дива ярост се врязаха в нестройната тълпа на врага.

Ударът беше зашеметяващ. И неудържим. Онези, които мислеха, че се намират на крачка от победата, сега внезапно се видяха пред пълно поражение — загубили бойния си ред, ударени в тил от засадата, притиснати от конницата, обсипани със стрели, камъни и метателни копия през реката… И в този пъкъл — обградени от три страни, без ред и единоначалие, обезумели от свещения ужас пред лицето на смъртта — те ставаха лесна плячка на уж немощните българи, които с нечуван напор ги косяха, мачкаха, убиваха. Ромеите се люшкаха, тъпчеха се едни други, намушкваха се, а онези, които потърсваха спасение в реката, намираха в нея безславния си край.

Само Лъв Фока и още неколцина военачалници не загубиха самообладание. Те видяха и прецениха, че кръгът около тях не е сключен напълно и че още можеха да пробият и потърсят спасение на югоизток.

— Към морето! — заповяда с продран глас доместикът. — Най-силните и най-здравите да пробият към морето! Йоан Грапсон да застане начело, а всички останали — подир него!…

Заповедта му се пренесе от уста на уста и стигна до Йоан Грапсон. Началникът на екскувитите, сам видял безизходното положение на войската, не загуби време да я обсъжда. Той събра онези, които бяха оцелели от хората му, извърна ги към морето и като ги възпламеняваше с думи и с личен пример, поведе ги напред, за да разкъса обкръжението. Усетили надежда за спасение, подир тях се нареждаха и най-близките воини от другите отреди. А надежда наистина имаше. Това разбра най-добре началникът на екскувитите — от набитото му око не убягна, че тук, на югоизток, веригата на обкръжителите беше по-тънка. И той напъна с всички сили и с онази решителност, която понякога се ражда от отчаянието.

Един конник се откъсна от вчепканите в кървава саморазправа войски, прелетя през полето, изкачи се по хълма и не слезе, а се строполи от коня.

— Пратеник на ичиргу-боила — извика задъхано той на княза. — Ромеите пробиват към морето!…

Симеон кимна; той бе видял напора на обградената византийска войска към югоизток. Вдигна ръка. Към него притичаха двама воини. Единият му подаде позлатения шлем, другият — поводите на коня. Князът нахлупи шлема на главата си и постави крак на стремето.

— Стой, Симеоне! — спусна се към него старият боил Есхач. — Какво си намислил да…

— Единственото, което може да се намисли в този час — спокойно му отвърна Симеон. — Ние не можем да позволим на ромееца да се изплъзне. Ще поведа конниците от моята охрана. — На устните му се хлъзна странна усмивка. — Това е последното средство, което премълчах снощи, Есхач. Един истински княз трябва да бъде сред своите воини. Ще видиш — отида ли между тях, силите им ще се удесеторят!

Но боилът не го слушаше. Той улови поводите на коня и не каза, а изкрещя с всичките си старчески сили:

— Ти нямаш право да излагаш гърдите си на опасност, Симеоне!

— Отдръпни се, Есхач! — отговори князът, като се метна пъргаво на седлото. — Не ме спирай! Лош владетел е онзи, който само изисква, а не дава. Който не смее да тръгне сам по пътя, по който праща людете си. Аз искам да бъда… или да ме запомнят като княз, който е бил рамо до рамо със своите в изпитанията!… Прощавай, Есхач!

Той отстрани боила, спусна се към подножието на височината, където хиляда конници го чакаха с горящи от нетърпение очи, застана пред тях и изтегли меча си. До Есхач долетяха огнените му думи:

— Братя! Български юнаци! Боят край реката е на живот и смърт. От нас зависи на коя страна ще наклони победата. Който милее за родината и носи в гърдите си българско сърце, да тръгне след мене!

Не дочака да провери готовността им, а извърна белия си жребец, смушка го и полетя към бранното поле. След него, сред нечовешки вой, тропот и цвилене на коне, се понесоха хилядата ездачи.

Те избиколиха от юг вихрушката на битката и с оглушителен трясък се стовариха върху измъкващите се към морето византийци. Пръв връхлетя във вражеските редици Симеон. Ловък ездач и опитен воин, той косеше, поваляше, премазваше и оставяше зад себе си пътека от трупове и ранени.

Ромеите оказваха отчаяна съпротива. Един техен воин, човек-планина на ръст, замахна и с все сила запрати тежкото си копие към княза. В същия миг белият жребец се изправи на задните си крака и копието потъна в гърдите му — вярното животно спаси своя господар. Симеон успя да скочи на крака, преди конят да го затисне, и застана срещу ромееца. Няколко ловки удара с меча, после страхотен замах и главата на дръзкия воин отлетя настрана. Повторно се смразиха сърцата на ромеите: каква надежда можеха да хранят срещу тези българи, щом сам владетелят им проявяваше такава храброст и бойна вещина? Стъписаха се те, докато българите още повече се окрилиха. Другите ездачи застигнаха и отминаха своя княз и вожд. Симеон извика подир тях:

— Хванете Лъв Фока! Искам жив да го доведете!…

Но пожеланието му не се сбъдна — с помощта на преданата си охрана доместикът Лъв успя да се измъкне от сражението и като изостави многохилядната си войска, избяга позорно и се скри зад яките стени на близката Месемврия…

 

 

… Привечер над бойното поле цареше тишина. Повече от петдесет хиляди византийски трупа покриваха десния бряг на неизвестната до вчера река Ахело, дала днес името си на една от най-великите победи на българското оръжие за всички времена. Камара след камара се редуваха труповете, като грозни и страшни паметници на най-гибелното поражение на Византия във вековната й борба срещу младата славяно-българска държава.

А българите сияеха. Подредени отново в стройни дружини, те не снемаха очаровани очи от своя княз, който лично ги бе водил към победата.

Още не изчистил кръвта от златолюспестата си броня, Симеон бавно вървеше пред редиците. На крачка зад него пристъпваха войводите и помощниците му. Мостич, прочутият от много битки ичиргу-боил Мостич, беше с превързана, окачена на платнена лента пред гърдите ръка: той, военачалникът, също бе дал кръвен принос за победата.

Най-после Симеон спря пред своите воини, хлъзна още един поглед по редиците, после свали шлема и се приведе дълбоко, много дълбоко:

— Поклон вам, български герои! — Гласът му, спокоен и твърд сутринта, сега трепереше от вълнение. — Слава вам, вечна слава! Знайте и помнете: това, което извършихте днес, ще остане записано със златни букви в летописа на българския род. Докато има българин на земята, той ще помни победата при Ахело и вас, които я постигнахте!

Отговори му такъв вик, който заглуши и вятъра, и далечния тътен на морето? Хиляди калпаци и шлемове полетяха към небето, хиляди копия и мечове се издигнаха над главите. Воините поздравяваха не своя господар и владетел, а вожда, излагал заедно с тях гърдите си в защита на родината.

— А сега да довършим започнатото, братя! — продължи князът. — Отсякохме пипалата на звера; сега да прободем и сърцето му. — Той посочи на юг. — След мен, славни герои от Ахело. Очакват ни нови победи и слава!

Бележки

[1] Кавхан — висша длъжност у прабългарите, по съвременни понятия отговаря на пръв министър или канцлер. ↑

[2] Боил — най-висша титла у древните българи. Боилите били най-приближените на хана или княза хора и крупни феодални владетели. Делели се на велики и малки и на вътрешни (столични) и външни (провинциални). ↑

[3] Тутхон — прабългарското име на Поморие. ↑

[4] Турма — военна част във виз. войска в състав от 5000 души (1 тема = 2 турми = 10 банди = 50 друнги). ↑

[5] Веригава — старославянското име на Стара планина. ↑

[6] Ичиргу-боил — висша длъжност в Първата българска държава, отговаряща на министър на вътрешните работи. ↑

[7] Месемврия — Несебър. ↑

[8] Анхиало — гръцкото име на Поморие. ↑

[9] Битката при Вулгарофигон, днес Бабаески, в Европейска Турция, се е състояла в 896 г. — първото от големите поражения, нанесени от Симеон на Византия. ↑

[10] Тема — военна част във виз. войска в състав 10 000 души. ↑

[11] Друнга — военна част във виз. войска в състав 200 души. ↑

[12] Мерарх — началник на турма във византийската войска. ↑

[13] Комес — висш военен чин във византийската войска. ↑

[14] Доместик — началник на сухопътните войски във Византия. ↑

[15] Екскувити — елитни византийски войски, част от гвардията. Цариградската гвардия се е състояла от четири вида части, всяка по 4000 души: схоларни (схоли), екскувити, аритми и иканати. ↑

[16] Иканати — виж екскувити. ↑

[17] Битката при Анхиало между войските на хан Тервел и на император Юстиниан ІІ се състояла през 708 година и завършила с пълна победа на българите. ↑