Брандън Сандърсън
Легион (4)

4.

— Г-н Балубал Разон — прочете Тобиас от документите, докато изкачвахме стълбите. Прегледах документите по пътя насам, но умът ми беше зает с други мисли, за да им обърна подобаващо внимание. — Има филипински произход, но самият той е второ поколение американски гражданин. Завършил е физика в университета в Мейн. Няма отличия. Живее сам.

Стигнахме седмият етаж. Моника се задъхваше. Тя продължаваше да върви прекалено близо до Джей Си, което не му се нравеше.

— Трябва да добавя — обади се отново Тобиас, отпускайки документите, — Стан ме информира, че дъждът ще престане, преди да достигне до нас. Оттук насетне ни очаква слънчево време.

— Слава Богу — казах, докато се обръщах към вратата, пред която стояха двама мъже с черни костюми. Кимнах към тях и попитах Моника: — Ваши ли са?

— Да — отвърна ми тя. През целия път насам говореше по телефона с началниците си.

Моника извади ключ и го завъртя в ключалката. Стаята беше истинска кочина. На перваза бяха наредени кутии от китайска храна, сякаш се очакваше от тях да покълнат растения. Навсякъде имаше купчини книги, а по стените бяха окачени снимки. Не бяха от историческите, а най-обикновени. Наложи се да се въртим, за да заобиколим купчините с книги. Стаята беше тясна за четирима ни.

— Ако искаш изчакай отвън, Моника — предложих аз. — Тук е малко тясно.

— Тясно ли? — попита тя, мръщейки се.

— Продължаваш да минаваш през Джей Си, а това го притеснява. Мрази да му напомнят, че е халюцинация.

— Не съм халюцинация — сопна се Джей Си. — Имам съвършена екипировка за незабелязано промъкване.

Моника ме огледа за момент, след което излезе и застана между двамата пазачи, с ръце на кръста, без да откъсва поглед от нас.

— Добре, хора, да действаме.

— Хубави ключалки — каза Джей Си, опипвайки едната верига на вратата. — Дебело дърво, тристранно заключване. И ако не греша…

Той посочи това, което приличаше на пощенска кутия на стената до вратата. Отворих го. Вътре имаше пистолет.

— „Ругер“, преработен за по-голям калибър — каза Джей Си със сумтене. Отворих барабана и извадих един от куршумите. Джей Си продължи. — Това е оръжие за човек, който знае какво прави.

— Но го е оставил — намеси се Айви. — Дали е бързал прекалено много?

— Не — каза Джей Си. — Този пистолет стои до вратата. Имал е и друго оръжие.

— Оръжие, което да стои до вратата? Наистина ли имате този навик?

— Трябва да разполагаш с нещо мощно, което може да пробие дървото, ако някой опита да влезе. Но при много изстрели с това, отката ще умори ръката ти. За лично ползване би носил по-малокалибрен пистолет.

Джей Си огледа пистолета.

— С този никога не е стреляно. Има вероятност някой да му го е дал. Може да е посетил приятел и да го е питал как би могъл да се защити. Истинският войник опознава оръжието си като го използва най-редовно. Никое оръжие не стреля право напред. Всяко има своите особености.

— Той е учен — каза Тобиас, който бе приклекнал сред книгите. — Историк.

— Изглеждаш изненадан — казах аз. — Завършил е докторантура. Очаква се да е умен.

— Завършил е теоретична физика, Стивън, а това тук са исторически и теологични книги. Сериозни четива. Трудно е да се занимаваш сериозно с повече от един предмет. Нищо чудно, че живее усамотено.

— Броеници — каза Айви, вдигна една от купчина книги и я огледа. — Изглежда е била държана често. Отвори някоя от тези книги.

Вдигнах една от книгите на пода.

— Не, тази. „Делюзията Бог“.

— Ричард Докинс — казах, след като я огледах.

— Прочут атеист — Айви надничаше над рамото ми. — Пълна е с контрааргументи.

— Вярващ католик сред море от светски учени — каза Тобиас. — Да, много от тези книги засягат религиозната тематика. Тома Аквински, Даниъл У. Харди, Франсис Шефър, Пиетро Алагона…

— Има работен бадж — обади се Айви и кимна към нещо, висящо на стената. С големи букви пишеше „ЛАБОРАТОРИИ АЗАРИ“. Компанията на Моника.

— Извикай Моника и повтаряй това, което ти казвам.

— Моника!

— Вече може ли да вляза?

— Зависи — отговорих, повтаряйки думите, които ми нашепваше Айви. — Ще ми кажеш ли истината?

— За кое?

— За това, че Разон сам е изобретил апарата и е включил „Азари“, след като е имал работещ прототип.

Моника ме погледна преценяващо.

— Баджът е прекалено нов. Не е захабен и издраскан от използване или от това, че е стоял в джоба му. Снимката не може да е на повече от два месеца, съдейки по брадата от снимката на баджа, която липсва на тази от Върмон. Да не говорим, че това не е жилище на човек с добре платена работа. С неработещ асансьор? В североизточната част на града? Не само, че кварталът е лош, но и е далеч от офисите ви. Той не е откраднал устройството. Изкушавам се да предположа, че вие сте опитали да го откраднете от него. Затова ли е избягал?

— Не дойде при нас с прототип — каза Моника. — Поне не с работещ прототип. Имаше една снимка, онази с Вашингтон, и много обещания. Бяха му нужни средства, за да направи стабилно работещ апарат. Явно онзи, който беше направил е работил няколко дни, след което е престанал. Финансирахме го осемнадесет месеца, с ограничен достъп до лабораториите ни. Дадохме му официален бадж едва, когато накара проклетия апарат да работи. И наистина открадна от нас. Договорът, който подписа изискваше всичкото оборудване да стои в нашите лаборатории. Използва ни като източник на средства, след което изтри всички данни и унищожи прототипите, за да избяга с единствения работещ.

— Истина ли е това? — попитах Айви.

— Не мога да определя. Съжалявам. Ако можех да чуя сърдечния й ритъм. Може би, ако сложиш ухо на гърдите й…

— Сигурен съм, че идеята ще й хареса.

— На мен ми допада — каза Джей Си.

— Стига — каза Айви. — Ще го направиш само за да надникнеш под сакото й, за да видиш какво оръжие носи.

— „Берета“ М9 — обади се Джей Си. — Вече надникнах.

Айви ме погледна намръщено.

— Какво? — попитах я. — Той го каза.

— Кльощав, М9 е ефективен пистолет. От поведението й съдя, че умее да го използва. Пъшкането й докато изкачвахме стъпалата беше преструвка. В много по-добра форма е от мен. Опитва да се представи за чиновничка в лабораторията, но очевидно отговаря за сигурността.

— Благодаря — казах му.

— Ти си много странен човек — обърна се към мен Моника.

Съсредоточих се върху нея. Тя беше чула само моята част от диалога, разбира се.

— Мислех, че си чела интервютата ми.

— Да, но те не те описват добре. Смятах, че превключваш от личност на личност.

— Това е раздвоение на личността. Съвсем различно нещо.

— Отлично — похвали ме Айви. Тя ме бе обучила за психологическите разстройства.

— Въпреки това — продължи Моника. — Предполагам, че съм изненадана от това, което представляваш в действителност.

— А именно? — попитах аз.

— Посредник — изглеждаше разтревожена. — Както и да е, въпросът остава същият. Къде е Разон?

— Зависи. Трябва ли някое точно определено място, за да използва устройството? Тоест, трябва ли да отиде до Върмон, за да направи снимката или може да настрои апарата да снима там?

— Трябва да отиде на мястото. Камерата вижда назад във времето на мястото, на което се намираш.

В това имаше някои проблеми, но засега ги оставих настрани. Къде би отишъл Разон? Погледнах Джей Си. Той сви рамене.

— Погледна първо към него — каза Айви обидено.

Погледнах към нея и тя се изчерви.

— И аз нямам идеи.

Джей Си се изхили. Тобиас се изправи, бавно и тромаво, подобно на далечен облак, плъзгащ се по небето.

— Йерусалим — каза. — Заминал е за Йерусалим.

Всички го погледнахме. Поне всички, които можеха да го видят.

— Къде другаде би отишъл вярващ човек, Стивън? След години спорове с колегите си? След като години е бил смятан за глупак заради вярванията си? Това е причината да разработи устройството. Отишъл е да отговори на един въпрос. Заради нас и заради себе си. Въпрос, който чака отговор от две хиляди години.

— Отишъл е да заснеме Иисус от Назарет, наричан Христос от последователите си, след възкресението му.