Колийн Маккълоу
Венец от трева (42)

Когато Метел Пий предаде на приятелите си предупреждението на Цина Октавий да не се показва, всички разбраха смисъла на посланието. Задаваха се нови бури и не се знаеше кой и как ще оцелее след тях. За пръв път от известно време насам при обсъжданията между сенаторите присъстваше и Сцевола Понтифекс Максимус. На другите не им беше убегнало, че той бавно и по възможност незабележимо се опитваше да изчезне от сцената на събитията. „Навярно — мислеше Метел Пий, — защото пръв от нас е видял крайната победа на Гай Марий и се е сетил за годежа на дъщеря си с малкия Марий.“

Катул Цезар въздъхна.

— Това, което предлагам, е младите да напуснат града, преди Луций Цина да е пристигнал. Рим ще има нужда и за в бъдеще от своите достойни синове, докато ужасните създания като Цина и Марий няма да останат вечно на този свят. Да не забравяме, че някой ден и Луций Сула ще се завърне у дома. — Той млъкна и се замисли. — Мисля, че по-старите сред нас трябва да останат в Рим и да си опитат късмета. Аз самият не възнамерявам да повтарям одисеята на Марий, дори и без епизода с блатата.

Прасчо погледна към Мамерк:

— Ти какво ще кажеш?

Той не му отговори веднага:

— Това, което мисля, е, че ти, Квинт Цецилий, на всяка цена трябва да заминеш. Засега обаче аз ще остана. Не съм чак толкова важна личност.

— Добре. Щом казваш, ще замина — не се поколеба Метел Пий.

— Аз също ще си отида — обади се на висок глас консулът Октавий.

Всички го изгледаха, сякаш не разбираха смисъла на думите му.

— Ще преместя цялата си канцелария в казармата на Яникулум и там ще чакам развоя на събитията. Ако враговете ми решат да посегнат на живота ми, кръвта ми поне няма да се лее по улиците на Рим.

Никой не посмя дори да спори с него. След клането от Деня на Октавий злочестият консул просто нямаше шансове да се спаси.

 

 

На другия ден консулът Луций Корнелий Цина, облечен в тога претекста и придружен от дванайсетте си ликтори, влезе в Рим пеша, минавайки по мостовете, свързващи острова Тибър с двата бряга на реката.

Близкият му помощник Гай Марций Цензорин обаче знаеше от източник, близък до управляващите в Рим, че консулът Гней Октавий Рузон е напуснал града и че се е скрил на Яникулум. В деня, в който Цина влизаше триумфално в града, той привика при себе си част от нумидийската конница и без да иска позволение, без дори да съобщи на някого за намеренията си — най-малко на началника си, — се насочи към крепостта. Това, че Цензорин поемаше върху себе си подобна отговорност, се дължеше до голяма степен на самия Цина. Сред приближените му се намираха много офицери, мечтаещи за кръв и отмъщение, които, като видяха как предводителят им влиза с голи ръце в обсадения град, решиха, че консулът Цина е влязъл в тайно съглашение с Катул Цезар, Сцевола и останалите и се готви някой ден да премине на тяхна страна; нещо по-страшно — че целият поход срещу Рим ще се окаже напразен, че Цина ще си върне властта, без да се пролее капчица кръв. Цензорин можеше да прости на много от враговете си, но не и на Октавий.

След като никой не се опита да го спре на входа. (Октавий лично бе пуснал целия гарнизон да си върви), Цензорин влезе през парадния вход начело на петстотин нумидийски наемници.

На казармения плац бе издигната дървена трибуна, на която стоеше консулът Гней Октавий Рузон. Той тъкмо си разменяше гневни реплики с началника на ликторите, който го умоляваше да напусне крепостта, преди да е станало късно. Щом чу тропота от стотиците копита по паважа на крепостта, Октавий се намести на стола си от слонова кост и се обърна с лице към отворената порта. Ликторите му пребледняха от страх и неволно се отдръпнаха назад.

Гай Марций Цензорин обаче не обърна внимание на охраната. Скочи на земята, извади меча си от ножницата и с няколко скока изкачи стълбите до трибуната. Без да направи нито жест, за да го спре, Октавий позволи на убиеца да го доближи и да го сграбчи с лявата ръка за косата. Марций дръпна с все сила и римският консул — отново, без да се съпротивлява — се свлече в краката му. Докато ужасените ликтори гледаха безпомощно отстрани, Цензорин вдигна с две ръце меча си и го стовари с всичка сила върху оголения врат на Октавий.

Отсечената глава падна на дъските, двама от конниците се качиха да я вземат и по заповед на предводителя си я забиха на едно от копията си. Мъртвото лице на Октавий излъчваше странно спокойствие. Цензорин пое копието и прати нумидийците обратно в лагера им на Ватиканското поле. Вътрешният му глас подсказваше, че има заповеди, които не бива да се престъпват, а Цина изрично бе забранил на войските си да го последват отвъд помериума. Затова свали собствените си доспехи, шлем и меч, остави ги на слугата си и яхна отново жребеца си облечен само в кожената риза на римските офицери. Като вдигна главата на консула вместо знаме пред себе си, гордият убиец се запъти към Форум Романум. Излезе на площада и първата му работа бе да отиде до нищо неподозиращия Цина и да му поднесе кървавия си дар.

Първата реакция на консула беше да се отдръпне от ужас; устата му затрепери от погнуса и той с две ръце отблъсна отрязаната глава далеч от себе си. В следващия миг обаче се сети за Марий, който чакаше на другия бряг на реката, за стотиците очи, които наблюдаваха него и близкия му помощник Цензорин. Той си пое тежко дъх и затвори очи. Това, което се беше случило, бе само една от злочестините, които походът му срещу Рим носеше на града.

— Забий я на рострата — заповяда на Цензорин. И като се обърна към смълчаната тълпа, заговори: — Това е единствената проява на насилие, с която ще се примиря! Бях се зарекъл, че Гней Октавий Рузон няма да види с очите си как заемам отново мястото си на римски консул. Именно той, заедно с Луций Сула, пръв посегна към откритото насилие! На мястото, където сега стърчи главата му, някога стърчеше главата на моя близък приятел Публий Сулпиций. Не виждам нищо лошо в това Гней Октавий да продължи тази тъжна традиция. Както ще стори и Луций Сула, когато на свой ред се завърне! Виж какво се случи с консула Октавий, народе, и добре помни! Погледни отрязаната глава на човека, който донесе със себе си толкова мъка, толкова глад и страдания на града; той беше злодеят, заповядал да се избият няколко хиляди мирни римски граждани на Марсово поле насред законно свикано народно събрание. Рим беше отмъстен! Повече кръв в този град няма да се лее! А и всички сте свидетели, че Гней Октавий бе убит далеч извън пределите на помериума.

Последните думи не бяха самата истина, но на първо време щяха да свършат работа.

 

 

За някакви си седем дни всички закони на Луций Корнелий Сула бяха свалени от таблиците. В скромния състав центуриатните комиции се събраха на няколко пъти последователно и приеха същата процедура, с която навремето Сула бе започнал своята законодателна програма. Лекс Цецилия Дидия беше повторно пренебрегнат и те със завидна бързина гласуваха премахването на всички закони, които им връчваха върховната законодателна власт. Щом някогашните му правомощия бяха възвърнати, плебейското събрание на свой ред беше свикано, за да излъчи новите народни трибуни. Мандатът на досегашните вече беше изтекъл. Веднага след провеждането на изборите новите трибуни се захванаха да вършат работата на консула — победител. Най-напред на всички граждани от италийски и галски произход (не и на римските освобожденци; за това Цина не намери достатъчно смелост) беше позволено да си изберат една от трийсет и петте римски триби без никакви законови ограничения; Гай Марий и сподвижниците му получиха обратно отнетото си гражданство, както и предишното си обществено положение; освен това Гай Марий бе официално утвърден за проконсул; двете излишни триби, създадени от Пизон Фруги, бяха премахнати; всички граждани, осъдени от Варианската комисия на изгнание, бяха привикани обратно в родината. Последен по ред, но не и по значение беше законът, с който на Гай Марий се връчваше отново върховното командване на Източната армия, сражаваща се срещу понтийския цар Митридат и неговите съюзници.

Изборите за плебейски едили се състояха веднага след това и дойде ред на трибутните комиции да излъчат нисшите куриатни магистрати — едили, квестори, военни трибуни. Макар че им оставаха още три-четири години до навършването на трийсет, Гай Флавий Фимбрия, Публий Аний и Гай Марций Цензорин, бяха избрани за квестори и автоматично влязоха в Сената. Никой от действащите цензори не посмя да се възпротиви.

С вид на същински светец Цина заповяда на центуриатните комиции да се съберат за избор на куриатни магистрати; заседанието щеше да се проведе на Авентинския хълм, от външната страна на помериума, тъй като Марсово поле още беше заето от легионите на Квинт Серторий. На уреченото място се появиха не повече от шестстотин души от всички класи, взети заедно. Повече бяха всъщност сенатори или представители на конническата върхушка. И понеже кандидатите бяха само двама, всички присъстващи послушно дадоха своя вот в тяхна полза — Луций Корнелий Цина и Гай Марий, ин абсенция. Формалностите бяха спазени, изборите можеха да се смятат за законни. Гай Марий ставаше за седми път римски консул, за четвърти път, без да присъства на изборите. Предсказанието беше изпълнено.

Все пак и Цина постигна своята малка победа; от двамата кандидати той пръв получи нужните гласове на центуриите и така от двете консулски места той щеше да заеме по-почетното. След консулските идваше ред на преторските избори. За шестте поста бяха представени само шест кандидатури, но формалностите отново бяха спазени. Никой не можеше да упрекне действащия консул, че е пренебрегнал законите. Рим се беше сдобил със своите нови магистрати, нищо че хората не проявяваха особено желание да управляват. Останалото време от годината Цина можеше да използва да оправи злините, постигнали Рим през последните няколко месеца. След продължителната война срещу съюзниците и след отнемането на азиатската провинция градът се нуждаеше от време, за да стъпи отново на крака.

Като бито куче, свряло се на сигурно в ъгъла, цял декември градът прекара в мълчание и безсъние. В това време легионите, обсадили Рим, постоянно се местеха и разместваха. Самнитските доброволци се върнаха обратно в Езерния и Нола. Жителите на Нола дори се залостиха отново зад крепостните си стени. Гай Марий великодушно бе позволил на Апий Клавдий Пулхер да си вземе стария легион и да обсади отново бунтовническия град. Начело на въпросния легион отдавна беше застанал Серторий, който лично убеждаваше войниците си да се подчинят на някогашния си началник, нищо че го презираха от дъното на душата си. Когато легионът потегли обратно по Кампанския път обаче, Серторий го изпрати с болка и тъга. Много от ветераните, които се бяха записали доброволци в армията на стария Марий, вече се връщаха по домовете си, включително двете кохорти, отплавали заедно с Марий от далечна Керкина, когато великият пълководец бе научил за действията на Цина.

Серторий запази другия си легион и остана на Марсово поле като котка, която се прави, че спи, но дебне птичките около себе си. С Гай Марий гледаше по възможност изобщо да не разговаря, а и чичо му предпочиташе да се крие сред гвардията си от роби и освобожденци. „Какво ни готвиш ти, старчок ужасен? — питаше се тревожно Серторий. — Направи всичко възможно редовната войска да се отдалечи от града, остави при себе си само долната сган, която ще извърши всичко, което я накараш.“

 

 

Най-накрая, на първия ден от Новата година Гай Марий се върна в Рим в качеството си на законно избран консул. Беше яхнал снежнобял жребец, носеше тога с пурпурен ръб, а на главата си — венец от дъбови листа. До него вървеше огромен кон — от онези огромни галски зверове, които римляните наричаха „бастарнски“, а на коня — преданият кимвриец Бургунд, със златна броня и препасал меч около кръста си. Зад двамата маршируваха пет хиляди избягали роби или освобожденци, с кожени брони и въоръжени с мечове. Човек трудно би ги нарекъл войници, но пък и не можеха да минат за цивилни лица.

Седем пъти консул! Предсказанието най-сетне се беше изпълнило. Нищо вече не занимаваше Гай Марий, освен сладката мисъл, че е постигнал всичко, за което е мечтал. Край него се бяха струпали както винаги тълпи от ликуващи и дори плачещи от радост хора, дошли специално заради великия Марий. Какво значение дали е първи или втори консул, щом народът се бе стекъл да го поздравява отново като своя любим герой? Имаше ли значение, че яздеше кон, а не ходеше пеша? Както бе прието… Че идваше от другия бряг на Тибър, а не от дома си? Както бе прието… Че не беше прекарал цялата нощ в бдение в храма на Юпитер? Както бе прието… Ни най-малко! Той беше Гай Марий. Правилата, които важаха за останалите простосмъртни, не го засягаха. Той можеше да си позволи всичко.

Без да се спира нито за миг, вървеше бавно, но славно към развръзката. На Форум Романум го чакаше другият консул — Луций Корнелий Цина — начело на скромна процесия от сенатори и шепа влиятелни конници. Бургунд помогна на господаря си да слезе от белоснежния кон и веднага оправи гънките на тогата му. Когато Марий застана пред Цина, робът му застана плътно зад него.

— Хайде, Луций Цина, по-бързо да свършваме! — подвикна Марий на колегата си и тръгна към храма. — Вече на три пъти съм участвал в тези церемонии, ти самият също си ги преживявал. Няма какво да ги обръщаме на триумфално шествие!

— Един момент! — извика бившият претор Квинт Анхарий, като излезе пред останалите консуларни и преторни сенатори, следвали отблизо консула Цина. Направи няколко крачки и застана лице в лице с Марий. — Объркахте си реда, консули. Гай Марий, ти си втори консул, мястото ти е зад Луций Корнелий, не пред. Също така настоявам да спестиш на великия Юпитер запознанството с този варварски исполин до теб и да заповядаш на охраната си или да си свали оръжието, или да напусне веднага града.

За секунда Марий изгледа Анхарий, сякаш искаше да го удари или да заповяда на огромния германец да го премести встрани от пътя на шествието. Най-накрая обаче се въздържа и като вдигна рамене, застана зад Цина. Робът Бургунд обаче остана плътно до него, а никой нищо не каза за многобройната армия на Форума.

— За първото, Квинт Анхарий, признавам, че си прав — обясни постъпката си Марий, като едва се сдържаше да не закрещи. — Но нито второто, нито третото ти искане са основателни. През последните години животът ми често беше под заплаха, затова не мога да се лиша от охраната си. Аз съм стар и болен човек, нека робът ми стои при мен да ми помага. Колкото до гордите бардиеи, те ще ме изчакат на Форума и щом церемонията свърши, ще ме придружават винаги и навсякъде.

На Квинт Анхарий му се искаше още да се разправя, но накрая кимна и застана на мястото си сред висшите римски магистрати. Той беше служил като претор в годината, когато консул беше Луций Сула, и си оставаше заклет враг на Гай Марий и поддръжниците му. Това беше едно от нещата, с които се гордееше. Ако ще да го бяха обесили с главата надолу, пак не би позволил на омразния Марий да застане най-отпред на тържественото шествие, още повече че и на самия Цина сякаш му се искаше тази нагла обида да бъде подмината от околните. Това, че сега се примири с положението и се върна на мястото си, бе заради умолителния поглед, който му хвърли първият консул. На Анхарий му стана неудобно не заради самия него, а заради това, че трябваше да се бори от името на човек, който вътрешно отдавна се е предал. На Квинт Анхарий не му оставаше друго, освен да се моли за по-скорошното привършване на войната срещу Митридат и за завръщането на Луций Сула.

Още когато Марий подвикна на Цина, че е време да тръгват, за да свършели бързо, стотината конници, които по правило вървяха в началото на шествието, поеха напред към Капитолия. Чак при храма на Сатурн стоящите най-отзад усетиха, че двамата консули ги няма. Бяха застанали пред целия Сенат и по всичко личеше, че се разправят помежду си. Не само че ауспициите преди церемонията не бяха проведени, както трябва, но и самият ритуал започваше лошо. Никой, дори Цина, не се беше осмелил да повдигне въпрос за отсъствието на Гай Марий от нощното бдение. Двамата консули бяха длъжни да стоят в храма на Юпитер Оптимус Максимус, за да чакат знамения от боговете, а това не бе станало. Цина дори си беше замълчал за тайнствения черен силует на птица с ципи на краката и огромни нокти, който бе прелетял на мъждивото небе малко преди зазоряване.

Никога през дългата история на Рим церемонията по встъпването в длъжност на новите консули не е бивала толкова набързо претупана; дори преди години, когато Марий бе пожелал да произнесе речта си облечен в парадните си доспехи и с намазано с червена боя лице. Само четири часа по-късно — а зимните часове са доста къси, — не само жертвоприношението и първото заседание на Сената, но дори и празничното пиршество след тях бяха свършили. Никога преди и сенаторите, участвали в празника, не бяха бързали толкова да си ходят. Когато тържественото шествие се запъти обратно по склона към Форума, отрязаната глава на Гней Октавий Рузон, която продължаваше да гние на рострата и да храни птиците, се беше извърнала по посока на храма на Юпитер и сякаш се опитваше да го погълне с изкълваните си очи. Ужасно знамение, при това видяно от всички.

Щом слезе от Капитолия и се озова пред храма на Сатурн, Гай Марий забеляза Квинт Анхарий пред себе си и побърза да го настигне. Хвана го за едната ръка и Анхарий се стресна и се обърна да види кой го вика. Нежеланата среща с консула го накара да изкриви лице от отвращение.

— Бургунд, меча! — заповяда кратко Марий на прислужника си.

Мигновено оръжието се озова в дясната му ръка. Той замахна към небето и стовари острието връз лицето на Квинт Анхарий. Бившият претор се строполи мъртъв на земята, а от огромния белег между брадичката и горния край на челото му зашуртя обилно кръв.

Никой дори не посмя да протестира. Щом се съвзеха след преживяния шок, и сенатори, и конници хукнаха едновременно да се спасяват. Марий се обърна към чакащия легион от роби и им щракна с пръсти. Те само това чакаха, за да се впуснат в бясно преследване.

— Правете, каквото щете, с тия куни, момчета! — изрева щастливият старец. — Гледайте само да не сбъркате приятелите с неприятелите!

Цина стоеше като закован и с ужас гледаше как целият свят се руши под краката му. Дори да искаше, не можеше да се намеси. Войниците му или бяха поели по пътя към дома, или стояха на лагер на Ватиканското поле. За няколко часа Мариевите бардиеи — той сам ги беше кръстил така, защото повечето роби в армията му принадлежаха на илирийското племе на бардиеите, населяващо Далмация — бяха станали господари на Рим. И се отнасяха с града подобно на някой пияница — с жената, която ненавижда. Много мъже бяха посечени без причина по улиците, жените им — изнасилени, а накрая, от жалост за сирачетата им режеха гърлата и на тях. Повечето престъпления бяха напълно неоправдани, дори безсмислени; имаше обаче и хора, които Марий изгаряше от нетърпение да види мъртви — или поне такива, които поддръжниците му смятаха, че иска да види мъртви. Бардиеите не бяха дотам възприемчиви, че да знаят какво точно мисли страшният им предводител.

През целия ден, а и до късно през нощта Рим стана жертва на страшни изстъпления. Много негови жители крещяха за пощада, други се молеха да дойде по-скоро и техният край. В някои квартали пламнаха пожари, които огряха нощното небе, огласени от писъците на изгорените живи.

Публий Аний, който от всички хора на земята най-силно ненавиждаше Антоний Оратор, поведе конна дружина към Тускулум, където Антониите притежаваха голямо имение. За бившия военен трибун бе истинско удоволствие да гони по двора застаряващия Антоний и накрая собственоръчно да го убие. И той се оказа подвластен на зараждащата се мода и като отряза главата на Антоний, я занесе обратно до Рим, за да я окачи на рострата.

Фимбрия също разпореждаше с конен отряд и заедно с другарите си започна да претърсва Палатина. Искаше му се най-напред да пипне цензора Публий Крас и сина му Луций. В една от пресечките близо до дома им Фимбрия зърна бягащата фигура на младежа. Веднага пришпори коня си и щом настигна беглеца, в движение го намушка с меча си. Бащата на злощастния Луций Крас стана неволен свидетел на кратката сцена, без дори да може да извика нещо на сина си. И понеже не искаше да сподели позорната му съдба, бръкна в гънките на тогата си, където от известно време криеше кама и се намушка. За щастие Фимбрия нямаше представа коя точно от съседните къщи принадлежи на Лициний и се отказа дори да я потърси. Така третият син Марк, който още не бе навършил годините за сенатор, се спаси.

Фимбрия остави на хората си да обезглавят телата на Публий и Луций Крас и заедно с шепа приятели отиде да потърси братята Цезари. Двамата по-малки завари в общия им дом. Нито цензорът Луций Юлий, нито Гай Страбон бяха пожалени. И докато главите им бяха запазени за рострата, Фимбрия натовари трупа на Страбон на коня си и го занесе до гробницата на Квинт Варий. Там го „уби“ повторно, все едно извършваше жертвоприношение пред човека, който бе сложил сам ръка на живота си и бе умрял в продължителни мъки, за да избегне присъдата на умелия адвокат. Но и това не беше достатъчно за зажаднелия за кръв Фимбрия. Той хукна да търси най-големия брат — Катул, за да завари пред вратата му специален пратеник от страна на Марий. Консулът държеше Катул Цезар да бъде пощаден, за да го изправят пред законен съд.

 

 

На другата сутрин, когато първите лъчи на слънцето огряха рострата, там стояха забучени на копия цяла дузина отрязани глави — на Октавий и Анхарий, на Антоний Оратор, на Публий и Луций Крас, Луций Цезар и брат му Страбон, на Гай Атилий Серан и Публий Корнелий Лентул, на Гай Неметорий и Гай Бебий и дори на престарелия Сцевола Авгур. Улиците бяха застлани с човешки трупове, като главите на по-маловажните жертви бяха струпани на обща купчина в ъгъла между храма на Венера Клоацина и голямата Базилика Емилия. Рим се задушаваше от тежката миризма на кръв.

Безразличен към страданията на съгражданите си, воден единствено от мисълта за отмъщение, Марий бързаше за Кладенеца на комициите, където избраният по негово настояване народен трибун Публий Попилий Ленат свикваше плебейското събрание на първото за годината заседание. Разбира се, никой не посмя да се яви, но това не попреча на заседанието да се състои. Бардиеите, които наскоро бяха получили гражданство, си избраха всеки, която триба си хареса, и взеха за пръв път в живота си активно участие в политическия живот на страната. Квинт Лутаций Катул Цезар и Луций Корнелий Мерула Фламен Диалис бяха дадени веднага под съд за държавна измяна.

— Няма да дочакам присъдата — рече Катул, неуспял да изплаче мъката си по двамата си братя и многото приятели, които бе изгубил през изминалия ден.

Разговаряха с Мамерк, спешно повикан в дома му.

— Вземи жената и дъщерята на Луций Корнелий със себе си и веднага напусни града, Мамерк! Умолявам те! Следващият, когото плебейското събрание ще призове на съд, ще бъде Луций Сула. Който бъде заловен, пък макар и в най-далечна връзка със Сула, ще бъде убит, а в случая с Далматика — още по-зле. Жена ти Корнелия Сула е най-застрашена от всички.

— Аз пък мислех да остана — рече Мамерк, който от няколко дни не беше спал. — Рим ще има нужда от хора, които не са взели участие в кланетата, Квинт Лутаций.

— Така е, Рим ще има, и то голяма нужда от вас. Но тези, които сега останат, просто няма да доживеят добрите времена. Аз самият смятам да сложа край на живота си веднага щом свърша с преките си задължения. Обещай ми, че ще вземеш Далматика, Корнелия Сула, всички деца на семейството и ще ги отведеш на безопасно място в Гърция. Без теб са напълно безпомощни. Ако знам, че ще го сториш, ще съм по-спокоен, когато умра.

Мамерк не можеше да му откаже и си тръгна със свито сърце. Със завидна бързина той събра парите и движимото имущество на Сула, Скавър, Друз и Сервилий Цепион, след което подбра жена си, тъща си и цялото домочадие на изброените фамилии и по тъмно изведе целия керван през Порта Санквалис — най-слабо наблюдавания изход от града. Предпочете, вместо да бърза към Брундизиум, да поеме по Вия Салария на североизток.

Колкото до Катул Цезар, той прати по едно кратко писъмце до Мерула и Сцевола, след което нареди на робите да запалят огън във всички мангали в къщата и да ги занесат в голямата стая за гости. Стените бяха измазани съвсем наскоро и из дома още се разнасяше силната миризма на вар. Катул Цезар собственоръчно запуши с парцали пролуките под вратите и прозорците, след което си избра най-удобния стол и разтвори свитъка с последните глави от Илиадата — любимото четиво още от детските му години. Когато хората на Марий разбиха вратата и нахълтаха в стаята, Катул седеше все тъй изправен на стола си, а свитъкът се бе сгънал в скута му, сякаш читателят се бе унесъл в дрямка. В помещението не можеше да се диша от отровния дим на мангалите, а тялото на Цезар отдавна беше изстинало.

Луций Корнелий Мерула така и не прочете предсмъртното писмо на приятеля си Катул. Когато то пристигна в дома му, самият фламин вече не беше между живите. След като свали шлема си и сгъна грижливо жреческата си одежда, той остави и едното, и другото пред статуята на Юпитер в храма. След това се върна вкъщи, нареди да му стоплят ваната и докато се къпеше, си разряза вените с ножче от еленова кост.

Сцевола Понтифекс Максимус обаче прочете следното:

„Добре съзнавам, Квинт Муций, че си предпочел да застанеш на страната на Луций Цина и Гай Марий. Дори разбирам донякъде причината да го сториш. Дъщеря ти е сгодена за младия Марий, а никой баща не би се отказал с лека ръка от толкова богат зет. Но нека ти кажа, че правиш жестока грешка. Гай Марий е един душевноболен човек, а хората, които го подкрепят, са по-жестоки и от варвари. Не говоря за робите, а за създания като Фимбрия, Аний и Цензорин. Като пренебрегнем някои негови слабости, Цина е свестен човек, но той със сигурност не може да влияе на Марий. Още по-малко би му повлиял ти.

По времето, когато ти получиш писмото ми, аз ще съм вече мъртъв. Предпочитам да умра, отколкото да прекарам последните години от живота си в горчиво изгнание… Или да си го призная, чувствам за недостойна съдба да стана просто една от многобройните жертви на Марий. Бедните ми братя! Не ми се иска да срещна смъртта също тъй позорно, както те двамата. Харесва ми сам да избера кога, къде и по какъв начин да се разделя с живота. Ако обаче изчакам утрешния ден, тази възможност ще ми бъде отнета.

Вече завърших мемоарите си и една от големите ми мъки, е, че няма да съм жив да чуя читателските коментари, когато бъдат издадени. Но макар че аз скоро ще умра, сигурен съм, че писанията ми ще надживеят с много своето време. С мисълта трудът ми да оцелее — Гай Марий със сигурност няма да се зарадва на написаното — го връчих на Мамерк, който обеща да го предаде на Луций Корнелий Сула. Когато времената се успокоят и Мамерк успее да се върне у дома, той лично ще се погрижи за публикуването му. Обеща също така да изпрати специално копие на Публий Рутилий Руф в Смирна — нека му върна за злобните страници, които той написа по мой адрес.

Ти се грижи за себе си, Квинт Муций. Би ми било интересно да видя как примиряваш личните си принципи с живота, който те очаква. За мен това беше невъзможно. Но пък и децата ми отдавна са се оженили.“

Със сълзи на очи Сцевола смачка малкия лист на топка и го хвърли в огъня на разпаления мангал в кабинета си. Беше студено, а той беше достатъчно стар, за да усеща с цялото си тяло студа. Да убият чичо му, Авгура! Един безпомощен старец. Колкото и да му обясняваха, че е станала ужасна грешка, той пак нямаше да им повярва. От Нова година насам нищо в Рим не беше станало по погрешка. Докато си топлеше ръцете на огъня и подсмърчаше от мъка, Сцевола неволно се взря в светещите въглени, горящи на дъното на бронзовия мангал. Нямаше кой да му каже, че Катул Цезар бе избрал подобна обстановка, за да се прости с живота.

 

 

Още преди изгрев-слънце на другия ден главите на Катул Цезар и Мерул Фламен Диалис бяха окачени на рострата, до тези на останалите. Започваше едва четвъртият ден от седмото консулство на Гай Марий. Самият Марий прекара дълги минути в съзерцание на красивото лице на Катул, който дори в смъртта не се беше разделил с високомерното си изражение. Едва като се наслади достатъчно на гледката, нареди на Публий Попилий Ленат да свика отново плебейското събрание.

Този път обект на народната омраза стана бившият консул Сула. Той беше осъден за държавна измяна и обявен за враг на римския народ. Цялото му имущество бе конфискувано, но това не донесе никаква печалба за римската хазна. Марий на драго сърце остави бардиеите да ограбят голямото жилище, което Сула си бе купил преди няколко години в Палациум. Щом си напълниха дрехите, с каквото можаха, те от яд, че не са намерили кой знае какво, подпалиха къщата и я оставиха да изгори до основи. Подобна съдба сполетя и къщата на Антоний Оратор. Никой от осъдените обаче не беше оставил упътване къде е скрито семейното съкровище. Колкото и да преглеждаха сметките на римските банки, квесторите така и не можаха да проследят в каква посока са се изгубили спестяванията на двамата. И докато робите успяха да отмъкнат по някоя вещ за себе си, Рим не спечели абсолютно нищо от конфискациите. Попилий Ленат побесня от ярост и прати държавните роби да се разровят из пепелта от къщата на Сула, за да видят дали няма да намерят някъде скрито имане. Когато бардиеите напуснаха дома на бившия консул, дървените долапи с погребалните маски на Корнелиите вече бяха в безопасност. Скъпата маса от лимоново дърво също не стана жертва на пожара. Мамерк се оказа изключително организиран човек; с помощта на иконома Хризогон, както и на дружина роби под негово командване, той успя да измъкне всичко по-ценно от най-богатите римски домове и да го натовари на волски коли за Адриатическия бряг. Онова, което нямаше как да вземе със себе си, прибра по чужди къщи, където никой не би помислил да потърси.

През първите няколко дни от своето седмо консулство Гай Марий дори не помисли да се прибере у дома. Двамата с Юлия още не се бяха виждали след раздялата пред Капенската порта. Дори младият Марий бе натоварен с работа извън града и докато баща му установяваше своя кървав режим, той, без да подозира нищо, се занимаваше с разпускането на ненужните вече доброволци. В началото Марий живееше в постоянен страх, че Юлия ще го потърси и затова постоянно се криеше сред свирепите бардиеи. Беше дал изрична заповед, че ако някой забележи жена му на Форума, трябва незабавно да я върне под стража у дома. Но след като три дни минаха, а от Юлия нямаше ни следа, той се успокои и ако с нещо можеше да издаде тревогата си, това бяха непрестанните писма, които пращаше на сина си да си гледа работата и да не припарва до Рим.

— Той е едновременно луд за връзване и достатъчно нормален, за да си дава сметка за някои елементарни истини — обясняваше Цина на своя приятел Гай Юлий Цезар, който най-сетне се бе завърнал в Рим от Ариминум. Допреди няколко дни Цезар бе помагал на Марий Гратидиан да пази града от евентуален нов поход на Сервилий Вация. — Марий съзнава добре, че след всичко, което извърши през последните няколко дни, повече не ще може да погледне Юлия в очите.

— Къде живее тогава? — попита Мариевият шурей, който за няколко минути престой на Форума се беше състарил с години. Ако не се беше родил патриций Юлий, нищо чудно да беше припаднал.

— Ако щеш ми вярвай, но си вдигна палатка насред площада. Ей я, е, там! Нарочно я построиха до езерцето на Курций, та да го използва вместо баня. Така или иначе, много се съмнявам да спи изобщо. Обикновено прекарва вечерта си да се напива заедно с главатарите от робската си гвардия и отрепки от рода на Фимбрия, а в останалото време обикаля града и си навира носа навсякъде, където се сети; като някоя дърта клюкарка, която се страхува, да не би да стане нещо интересно в квартала, а тя да го научи последна. Нищо вече не е свято на този свят! — потръпна Цина. — Не мога с нищо да го спра. Нямам представа каква е крайната му цел… Или какъв ще е следващият му ход. Започвам да се съмнявам дали той самият знае.

При пътуването си обратно за Рим Цезар се сблъска за пръв път с мълвата за Мариевите издевателства във Вейи. Разказите обаче му се сториха невероятни и преувеличени. Едва на подстъпите към града реши все пак да заобиколи и вместо да минава през Марсово поле, където би се засякъл със стария си познат Квинт Серторий, да свърне в някой от тъй наречените дивертикули и да влезе в града чак през Колинската порта. Доколкото разполагаше със сведения за събитията в Рим, знаеше, че армията на Помпей Страбон вече не стои на лагер край града и че самият Помпей е мъртъв. Във Вейи беше научил, че Марий и Цина са консули — още една причина да не обръща голямо внимание на слуховете за кръвопролитията и нечовешките жестокости, извършвани в града. Когато обаче достигна Колинската порта, за своя голяма изненада се сблъска с въоръжена стража.

— Гай Юлий Цезар? — обърна се към него центурионът, който познаваше всички бивши легати на Гай Марий.

— Да — отговори Цезар и усети как нещо му присяда на гърлото.

— Луций Цина е заповядал да ти предадем, че ако случайно се появиш в града, трябва незабавно да отидеш при него. Чака те в храма на Кастор, където е разположена службата му.

Цезар се намръщи.

— За мен би било удоволствие да се видя с консула, центурионе, но най-напред ми се иска да се видя с близките си.

— Луций Цина е казал „незабавно“, Гай Юлий — настоя офицерът. Макар и да спазваше добрия тон, стана ясно, че предава заповед.

Цезар се опита да заглуши тревогата в душата си и като тръгна по Викус Лонгус, скоро излезе на Форума.

Още докато минаваше по Мулвиевия мост, забеляза гъстите кълба дим из яркосиньото небе над града. Сега обаче, докато крачеше по римските улици, имаше чувството, че небето е изчезнало окончателно и градът е попаднал под огромно сиво покривало. Пепел летеше от всички посоки, а колкото повече се приближаваше до Форума, толкова по-често се сблъскваше с трупове на мъже, жени и дори деца, изклани със завидна методичност. Когато излезе на Фауцес Субуре, сърцето му силно биеше в гърдите и душата му отчаяно го подканваше да зареже всичко, да се върне назад и възможно най-бързо да се увери, че домът и семейството му не са били на свой ред засегнати. Инстинктът обаче му подсказваше, че ако може да бъде наистина полезен с нещо на близките си, то е, като изпълнява дадените заповеди. Личеше си, че по улиците на Рим отново е имало сражения и до ушите му дори долитаха ужасените писъци на жителите на Есквилина. По цял Аргилетум не срещна жива душа, затова сви по Викус Сандалариус и излезе на Форума в самата му среда. Така щеше да заобиколи няколко обществени сгради и да стигне храма на Кастор, без да минава през долния край на Форума.

Завари Цина седнал на стъпалата пред храма. Консулът му разправи накратко какво се е случило през последните дни.

— Какво по-точно искаш от мен, Луций Корнелий? — попита Цезар, щом му показаха и палатката при езерцето.

— Аз ли? Аз не искам нищо от теб, Гай Юлий — погледна го учудено Цина.

— Тогава защо не ме пуснеш да си вървя вкъщи? Навсякъде горят пожари. Искам да се уверя, че в дома ми всичко е наред.

— Не съм те викал аз, Гай Юлий, а Гай Марий. Аз просто предупредих пазачите по портите, че ще е добре, ако дойдеш първо при мен. Казах си, Гай Юлий не знае нищо за случилото се през последните дни, по-добре да му ги разкажа, преди да се яви пред Гай Марий.

— И какво иска той от мен? — попита Цезар, който вече видимо трепереше.

— Да отидем да го питаме — предложи консулът и тръгна към долния край на площада.

Тук труповете дори бяха обезглавени. Цезар едва не получи удар при вида на рострата и нейната нова украса.

— Но това са мои приятели! — възкликна той от възмущение и сълзи потекоха по лицето му. — Братовчедите ми! Колегите ми от Сената!

— По-добре се дръж спокойно, Гай Юлий — предупреди го Цина. За няколко дни и той се беше научил да се държи като скала. — Ако държиш на живота си, по-добре не плачи и гледай в никакъв случай да не припадаш. Ти може и да си шурей на Марий, но след това, което се случи от Нова година насам, не бих се учудил да заповяда екзекуциите на жена си и сина си.

Между палатката и рострата най-сетне забелязаха и самия Гай Марий. Разговаряше с огромния германец Бургунд и тринайсетгодишния син на Цезар.

— Гай Юлий, радвам се да те видя най-сетне! — изръмжа като мечка Марий и като грабна Цезар в лапите си, звучно го целуна по двете страни. Цина забеляза, че момчето потрепна, може би от уплаха.

— Гай Марий — едва намери да отвърне на поздрава Цезар.

— Ти винаги си ме смайвал с точността си, Гай Юлий. Беше писал, че пристигаш днес, и ето те, цял-целеничък пред мен. Добре дошъл в Рим! — пожела му Марий и даде знак на Бургунд да ги остави сами.

Цялото внимание на Цезар обаче бе насочено към сина му. Бащата се учуди на безразличието, с което тринайсетгодишното му момче съзерцаваше кървищата около себе си, на безгрижието, с което разговаряше с този касапин.

— Майка ти знае ли, че си тук? — попита той и механично се огледа няма ли да забележи някъде Луций Декумий. Мъничкия човечец се беше спотаил зад палатката на консула.

— Да, татко, знае — отвърна му малкият Цезар със същото спокойствие, с което досега си бе приказвал с чичо си.

— Момчето расте, а, Гай Юлий? — похвали племенника си Марий.

— Да. — Опитваше се да изглежда спокоен като сина си. — Да, расте.

— Пишката му вече я бива за това-онова, не мислиш ли?

Цезар се изчерви от смущение, но синът му не прояви каквато и да било реакция. Само хвърли поглед на Марий, сякаш искаше да го смъмри за липсата на такт. Макар да трепереше като лист, бащата започваше да се гордее с безстрашието на сина си.

— Добре тогава, тъкмо имах да обсъдя някои въпроси с вас двамата — рече Марий, имайки предвид и Цина. — Млади Цезаре, я иди да правиш компания на Бургунд и Луций Декумий, докато аз разговарям с татко ти. — Изчака момчето да се отдалечи достатъчно, за да не ги подслушва, след което изгледа Цина и Цезар и в очите му заиграха закачливи искрици. — Сигурен съм, че изгаряте от нетърпение да научите кои са тези неща, които искам да обсъдя с двамата едновременно?

— Което си е право, право е — съгласи се Цезар.

— Добре тогава — каза отново Марий. Изглежда, думите му се бяха лепнали за ума и той почти винаги започваше с тях. — Не че се хваля, но предполагам, че познавам сина ти по-добре, отколкото го познаваш ти, Гай Юлий. През последните няколко години двамата с него сме прекарали много време заедно. Чудесно момче — рече замислено чичото и на Цезар кой знае защо му се стори, че открива в тона му лукави нотки. — Да, наистина, изключително момче! Нали знаеш, подобен интелект не можеш да откриеш и у възрастните, камо ли сред връстниците му. Пише стихове, дори драми. И в същото време е истински гений на математиката. Изключително момче, изключително… Боговете са го дарили и със силна воля. Сам съм го изпитвал на гърба си, когато го ядосам с нещо. И което е най-важното според мен, проблемите не го плашат; напротив, той сам гледа да си създава такива.

Погледът на Марий ставаше все по-двусмислен и десният край на устата му лекичко се изви в нещо като усмивка.

— Добре тогава, рекох си аз, като станах за седми път консул и изпълних предсказанието на старицата. Казах си, че съм привързан много към това момче! Достатъчно съм привързан, за да се загрижа за бъдещето му. Защо да не му осигуря отсега живот много по-спокоен и безметежен от този, който аз самият съм имал. Той е много учено момче, нали ти казвам… Затова си викам, защо да не му осигуря отсега положение, с което да получи свободно достъп до цялото човешко знание, без да се занимава с нищо странично? Трябва ли и такова симпатично дете като него да бъде подхвърлено на капризите на… войната, на обществената кариера, на политиката?

Все тъй с чувството, че ходят по ръба на вулкан, двамата слушаха внимателно всяка дума на страшния консул. Не се досещаха накъде бие Гай Марий.

— Добре тогава — продължи в същия дух Марий. — Нашият Фламен Диалис вече не е между живите. Но Рим не може да я кара дълго време без специалния жрец на Юпитер, нали така? И ето го това прекрасно дете, Гай Юлий Цезар Младши. Патриций с двама живи родители. Идеалното съчетание човек да стане фламин. Е, има един проблем и той е, че момчето не е женено. Луций Цина обаче е баща на малка дъщеря, която още не е обещана на никого. Тя също е патрицианка и двамата й родители са живи. Ако баща й я даде на малкия Цезар, всички условия ще бъдат изпълнени. Замислете се само каква прекрасна двойка ще бъдат нашите фламин и фламинка! Нито ти, Гай Юлий, ще се чудиш откъде да намериш пари за кариерата на сина си, нито ти, Луций Корнелий, ще се чудиш как да осигуриш тлъста зестра на дъщеря си. И двамата ще се издържат за сметка на държавата, ще живеят в държавния дом, при това ще се ползват с цялото уважение и обществен респект, които заслужават. — Марий се вгледа внимателно в очите на двамата бъдещи сватове доволен от себе си. — Какво ще кажете?

— Но дъщеря ми е само на седем! — напомни му ужасеният Цина.

— Това не е пречка — увери го Марий. — Все някой ден ще порасне. Двамата младоженци ще продължат да живеят при родителите си до деня, в който възрастта им позволи да създадат истинско семейство и да заживеят самостоятелно в държавния дом. Естествено, за да се консумира бракът, ще трябва доста време да почакаме малката Корнелия Цина да порасне, но законът не забранява да я оженим отсега. — Той се засмя, толкова беше горд с идеята си. — Е, какво ще кажете?

— Е, ако зависи от мен, не виждам нищо лошо — предаде се пръв Цина. Изпита облекчение, че Марий не го е повикал за нещо по-лошо. — Да си призная, наистина не знам откъде щях да намеря пари за втора зестра. Голямата ми дъщеря здравата ме охарчи.

— А ти, Гай Юлий, какво ще кажеш?

Цезар се спогледа с Цина. Това, което прочете в очите на консула, беше повече от недвусмислено: съгласявай се, докато е време.

— И аз нямам нищо против, Гай Марий.

— Чудесно! — плесна с ръце той. След това се обърна към малкия Цезар и щракна с пръсти да го повика. И този навик го беше придобил през последните няколко месеца. — Ела, момче!

„Какъв удивителен младеж! — помисли си Цина и изведнъж си спомни онзи забележителен епизод, когато трябваше да се спаси обвиненият в убийство Марий Младши. — Истински красавец! Но защо ли не ми харесват очите му? Има нещо смущаващо в тях. Напомнят ми на…“ Така и не можа да се сети на кого точно.

— Да, Гай Марий? — попита малкият Цезар и погледът му се спря изпитателно върху лицето на чичото. Естествено, че за да го отпратят толкова спешно надалеч, трябва да са говорили за него.

— Вече начертахме твоето бъдеще — съобщи му Марий, все едно това беше най-щастливата вест на света. — Веднага ще те оженим за дъщерята на Луций Цина и от утре ставаш нашият нов фламен Диалис.

Малкият Цезар не каза нищо. Нито един мускул по лицето му не трепна. И все пак в мига, в който Марий изрече тези ужасни фрази, всичко се преобърна наопаки в душата му.

— Добре сега, Цезаре, какво ще кажеш? — попита го настойчиво Марий.

Но на въпроса му момчето отговори с мълчание; още щом му обявиха така тържествено бъдещето, Цезар сведе упорито поглед и дори не ги поглеждаше.

— Какво ще кажеш? — повтори Марий; малко му трябваше да се ядоса.

Светлите очи на малкия Цезар се впериха този път в лицето на баща му.

— Дали съм се заблудил, татко, или беше уговорен бракът ми с дъщерята на богатия Гай Косуций?

Бащата отново се изчерви и сви до болка устни.

— Вярно е, че обсъждахме брака ти с дъщерята на Косуций. Но не сме стигали до никакви твърди уговорки, а предложението на Гай Марий ми се струва много по-привлекателно. Един баща може само да се радва на подобно бъдеще за сина си.

— Нека преценя — рече младият Цезар, сякаш изобщо нещо зависеше от него. — Като фламен Диалис нямам право да гледам трупове, не мога да се докосвам до предмети от желязо — като се почне с ножиците и бръснача и се стигне до меча и копието. Не мога да нося никакъв възел върху себе си, не мога да се докосвам до коза, до кон, до куче, до бръшлян, не мога да ям сурово месо, пшеница, квасен хляб, боб и леща. Не мога да се докосвам до кожа, заради която специално е било одрано животно. И в същото време имам да изпълнявам цял куп интересни задължения. Така например на празника Виналия обявявам началото на годишния гроздобер. Или пък водя овцете за церемонията суоветаврилия. Мета пода в храма на Юпитер Оптимус Максимус. Когато човек умре, отивам да се погрижа за ритуалното пречистване на къщата му. Да, цял куп от интересни по-интересни неща!

Тримата възрастни го слушаха, без да разбират по тона му дали говори сериозно, или се подиграва.

— Какво ще кажеш? — попита го за трети път Марий.

Сините очи се взряха в неговите. Толкова приличаха те в този момент на очите на Сула, че Марий чак потръпна вътрешно. Все едно заклетият му враг бе застанал пред него.

— Какво ще кажа ли?… Благодаря ти, Гай Марий! За мен е чест, че отдели от своето скъпоценно време, за да се погрижиш за бъдещето ми. — Момчето говореше, без да влага каквото и да е чувство в думите си, но и без да предизвиква излишно полуделия консул. — Мисля, че ясно разбирам на какво се дължи този интерес към моята скромна съдба. За жреца на Юпитер тайни на този свят няма! Но нека също ти кажа, чичо, че нищо не може да повлияе на съдбата на човек такава каквато му е писана. Рано или късно всеки от нас става това, което е трябвало да стане.

— И все пак жрецът на Юпитер не може току-така да заобиколи задълженията и ограниченията, нали? — напомни му Марий, който едва сдържаше гнева си. Искаше му се да види как момчето се свива, как плаче и се моли, как се хвърля да целува краката му…

— Разбира се, че не може! — отстъпи малкият Цезар, удивен, че чичо му е могъл така да се изпусне. — Ти май вложи погрешен смисъл в думите ми, чичо. Благодаря ти напълно искрено за тази неочаквана задача, която ми възлагаш. Тя е наистина достойна за един Херкулес. — След което се обърна към баща си. — Сега ще си вървим ли вкъщи? Или ти имаш още работа с Гай Марий?

— Не, ще си тръгна с теб — отговори, без сам да знае как, Цезар и едва сега погледна към Марий. — Нали не ти трябвам повече, консуле?

— Не, защо? — вдигна рамене той и тръгна да изпрати баща и син.

— Довиждане, Луций Корнелий, скоро ще се видим — вдигна ръка Цезар. — Благодаря ти за всичко. Колкото до коня ми, той принадлежи на легиона на Гратидиан, а аз така и така нямам конюшня вкъщи.

— Не се тревожи, Гай Юлий, ще наредя на някой от хората си да се погрижи за него — обеща Цина и се запъти към храма на Кастор и Полукс. Чувстваше се в много по-добро настроение, отколкото преди разговора си с Марий.

— Мисля, че можем да оженим децата още утре — рече Марий, щом шуреят му най-сетне се сбогува с Цина. — Нищо не пречи още призори бракът да бъде сключен в дома на Луций Цина. В същия ден върховният понтифекс, колегията на понтифексите, колегията на авгурите и всички останали жречески колегии ще се съберат в храма на Великия бог, за да въведат официално новите фламин и фламинка в длъжност! Е, освещаването ще трябва да почака, Цезар Младши. Първо да свалиш детската тога, пък тогава. Така или иначе въвеждането в длъжност изпълнява всички изисквания на закона.

— Още веднъж ти благодаря, чичо — рече младият Цезар.

Тъкмо минаваха покрай рострата, Марий се спря и посочи отрязаните глави, които обграждаха ораторската трибуна.

— Погледнете само! — подкани той шурея и племенника си. — Не е ли това гледка?

— Да — съгласи се Цезар. — Че е гледка, гледка е.

Нататък синът му се понесе с такава крачка, че баща му едва смогваше да не изостава. „Май изобщо не се сеща, че и други хора вървят с него“ — каза си Цезар. Едва сега той самият се обърна назад, колкото да се увери, че Луций Декумий ги следва на почтително разстояние. Все пак малкият Цезар не бе дошъл съвсем сам на това ужасно място. Колкото и да не харесваше своя съмнителен съсед, Цезар се чувстваше по-спокоен, когато знаеше, че той е наблизо.

— От колко време е консул? — попита изведнъж момчето. — Цели четири дни? Струва ми се, че откакто съм се родил, все той е бил консул! Никога не бях виждал майка си да плаче. Гледай: навсякъде убити хора, плачещи деца. Половината Есквилин гори, рострата окичена с отрязани глави, навсякъде кръв, кръв. Бардиеите, любимите слуги на чичо ми, само се чудят дали да галят чуждите жени, или да се наливат с крадено вино! Няма що, славно управление! Представям си как Омир се щура като побъркан из Елисейските полета и чака някой да му даде да пие кръв, за да възпее великите дела на Гай Марий, за седми път римски консул! Е, ако е само до кръвта, то Рим може да го удави в нея.

Какво можеше да отговори един баща на подобна тирада? Цезар никога не се задържаше задълго вкъщи и познаваше съвсем бегло сина си. Сега не му оставаше друго, освен да замълчи.

Най-накрая момчето нахълта в дома си и без да чака запъхтяния си баща, застана насред приемната и извика:

— Мамо!

Цезар чу как в кабинета Аврелия захвърля тръстиковия писец, как бърза да покаже на вратата наплашеното си лице. От някогашната й красота не бе останало почти нищо. Беше отслабнала до неузнаваемост, под очите й имаше огромни черни кръгове, лицето й беше подпухнало, устните — изпохапани от нерви.

Вниманието й бе насочено единствено и само към малкия Цезар; щом се увери, че нищо сериозно не му се е случило, сякаш тялото й изведнъж се отпусна. Едва след това забеляза мъжа до сина си и краката й се подкосиха.

— Гай Юлий!

Съпругът й успя да я поеме в последния момент, преди да падне, и я притисна до себе си.

— Ох, толкова се радвам, че се върна у дома! — чу се тихият глас на Аврелия, заглушен от дебелия плат на дрехата му. — Тук е същински кошмар!

— А може ли малко внимание! — тросна се на двамата малкият Цезар.

Родителите му се обърнаха към него.

— Имам да ти кажа нещо важно, мамо — рече момчето, без да се интересува от нищо, което не е свързано със собствените му проблеми.

— Какво? — попита разсеяно тя. Още не се бе съвзела след двойната радост да види сина си здрав и читав и да посрещне мъжа си у дома.

— Знаеш ли какво направи той с мен?

— Кой? Баща ти?

Но Цезар Младши великодушно махна с ръка, сякаш баща му и да иска, не може да му стори нещо.

— Не, не той! Макар че и той твърде бързо се примири, но пък и не съм очаквал друго нещо. Говоря ти за добрия и загрижен за бъдещето на племенниците си чичо Марий!

— И какво е направил Гай Марий с теб? — попита наглед спокойно Аврелия.

— Назначи ме за новия фламен Диалис! Утре призори трябва да се оженя за седемгодишната дъщеря на Луций Цина и веднага след това ще ме обявят за жрец на Юпитер — процеди през зъби Цезар.

Майка му го изгледа, без да знае какво да отговори. Първата й реакция бе да отдъхне след цялото преживяно напрежение. Когато научи, че Гай Марий вика сина й на Форума, едва не бе полудяла от тревога. В продължение на няколко часа бе стояла над една и съща колонка от цифри и напразно се убеждаваше, че смята. Колкото пъти преглеждаше числата върху хартията, толкова пъти сумата се оказваше различна. Единственото, което я занимаваше, бяха приказките за ужасиите по римските улици и за това, което чакаше малкия Цезар на рострата. Но най-много я плашеше самата среща на сина й с виновника за тези злини.

Най-накрая на малкия Цезар му омръзна да чака отговор от майка си и сам се впусна в обяснения.

— Това означава, че никога няма да отида на война, за да му съпернича на бойното поле. Никога няма да се кандидатирам за консул, за да му съпернича в политиката. Никога няма да бъда обявен за Четвърти основател на Рим. Вместо това ще прекарам целия си живот да мънкам молитви на език, който никой от нас не разбира, да мета пода на някакъв си храм, да ходя облечен като някой палячо и да се разкарвам из цял Рим, за да пречиствам домовете на умрелите си съграждани! — Докато разправяше всичко това, гневно махаше с ръце. — Този старчок не се посвени да ме лиши от всички онези права, които нося по рождение, и защо? За да не засенча никога великото му име.

Досега никой от родителите му не беше вникнал в душата на сина си, за да знае какви бури бушуват в нея, нито пък бе имал случай да се хвали със славното си бъдеще пред приятели. Сега, докато го слушаха с какъв плам оплаква съкрушените си мечти, и Цезар, и Аврелия се чудеха как най-лесно да обяснят на момчето си, че решението вече е взето и че на него не му остава друго, освен да се примири с неизбежното. Трябваше да му покажат, че в трагични дни като тези хора като него трябва да се смятат за щастливци, задето не само са оставени живи, но дори им се осигурява едно спокойно бъдеще.

Бащата предпочете да играе ролята на строгия родител, вечно неодобряващ постъпките на сина си.

— Не ставай смешен! — рече той и повече нямаше какво да добави.

Майката се присъедини веднага към мъжа си, още повече че досега не бе познавала друг начин да се отнася със сина си. Аврелия винаги бе внушавала на малкия Цезар основните римски ценности — чувство за дълг, послушание, скромност, поставяне на другите над себе си. Уви, момчето не можеше да се похвали с нито едно от тези качества.

— Не ставай смешен! — сгълчи го на свой ред майка му и добави: — Сериозно ли мислиш, че си способен да съперничиш на Гай Марий? Никой не може да си съперничи с него.

— Аз да съпернича на Гай Марий? — Отстъпи крачка назад той. — Та аз ще отнема блясъка на неговата слава, така както слънцето отнема блясъка на луната!

— Ако наистина гледаш по този начин на привилегиите, с които те удостоява чичо ти, Гай Младши, то Гай Марий е познал с какво да те накаже. Задълженията ти на фламин ще послужат като котва за кораба на безграничните ти фантазии. Ако не друго, то поне ти е осигурено прилично положение.

— Аз не искам да ми осигуряват каквото и да е положение! — разгневи се момчето. — Искам сам да се боря за своето положение! Искам каквото положение заемам в обществото, да се дължи единствено на собствените ми заслуги и усилия! Какво удовлетворение мога да изпитам от това да ми връчат някаква служба, по-вехта от самия Рим, служба, която съм получил само защото един престарял герой иска да запази славата си непокътната?

Баща му обаче ставаше все по-навъсен.

— Не бъди чак толкова неблагодарен!

— О, татко! А как можеш ти да бъдеш толкова сляп за очевидното! Ако някой е виновен за нещо, това не съм аз, а единствено Гай Марий! Аз съм си такъв, какъвто винаги съм бил! Аз не съм неблагодарен. Просто Гай Марий ме натоварва с бреме, от което само ще се чудя как да се освободя. Той не е направил нищо за мен, заради което да му бъда благодарен! Мотивите му са подли и егоистични.

— Ще престанеш ли да се хвалиш с това, колко си бил важен? — хвана се за главата Аврелия. — Сине мой, още от времето, когато те носех в скута си, защото не можеше да ходиш, двамата с баща ти сме се опитвали да ти втълпим нещо елементарно, но изключително важно: мечтите ти са твърде грандомански, за да бъдат постигнати, амбициите ти са твърде неограничени, за да се предпазиш ти самият от тях!

— И дори да е така, какво значение има? — отчайваше се на свой ред малкият Цезар. — Мамо, ако има човек, който може да преценява тези неща, това съм аз! Нещо повече, за да преценя правилно живота си, той вече трябва да е изживян. Не можем да изричаме ей така, голи фрази за неща, които не са се случили и никой не знае как точно ще изглеждат, щом се случат! Уви, след това, което ме сполетя, нищо няма да се случи!

Цезар реши, че е крайно време да сменят тактиката.

— Гай Младши, знаеш много добре, че в цялата тази работа никой не ни пита нас какво ни се нрави и какво — не. Ти беше сам на Форума, видя с очите си какво се е случило през последните дни. Ако Луций Цина, който е действащ римски консул, смята за наложително да се съгласяваме с всяко желание на Гай Марий, то най-малкото аз бих могъл да му противореча! Не забравяй, че не си единствен на този свят; трябва да мисля за майка ти и за двете ти сестри. Гай Марий не е човекът, когото всички познавахме. Той е един болен старец с безгранична власт в ръцете си.

— Да, това го разбирам — съгласи се малкият Цезар и донякъде се успокои. — Ето в това отношение далеч не държа да го надминавам… Изобщо да следвам примера му. Никога няма да стана причина по улиците на Рим да се лее кръв.

Аврелия беше практично мислеща жена, но за някои неща определено й липсваше усет. Решила, че кризата е отминала, тя кимна доволно.

— Така е по-добре, сине. — Дали ти харесва или не, от утре ще бъдеш фламен Диалис!

Младият Цезар прехапа устни и изгледа родителите си. Но и двамата му изглеждаха еднакво уморени, еднакво уплашени, еднакво неспособни да му съчувстват; и което беше най-лошо — не желаеха да го разберат. Това, за което не можеше да си даде сметка, бе, че той самият не искаше да разбере безизходното положение, в което бяха изпаднали.

— Мога ли да изляза? — поиска той разрешение.

— Стига да отбягваш бардиеите и да не се отделяш от Луций Декумий — каза Аврелия.

— Отивам при Гай Маций.

И се запъти към вратата, водеща към вътрешната градина на инсулата. Преди синът му да излезе, Цезар Старши го проследи с поглед. Момчето вече бе задминало на височина майка си и едрите му рамене изглеждаха някак неестествено широки спрямо тънката му талия.

— Горкото момче — рече бащата, който започваше да проумява нещастието му.

— Така поне има какво да го спира — отвърна му замислена Аврелия. — Страхувам се за него, Гай Юлий. Синът ни е човек, който не знае що е мярка.

 

 

Гай Маций беше синът на конника Гай Маций и двамата с малкия Цезар бяха връстници; бяха се родили от двете страни на един и същи двор и бяха отраснали заедно. Бъдещето на всеки от тях бе предначертано в различна посока, детските им мечти също по нищо не си приличаха, но двамата се познаваха като родни братя, при това се обичаха много повече, отколкото се обичат братята.

Гай Маций беше доста по-дребен от Цезар, имаше светла кожа и светли коси, очите му бяха с лешников цвят; личицето му беше по-скоро красиво и особено привличаше нежната му уста. Иначе във всичко беше син на баща си. От малък беше привлечен в търговските сделки на семейството и отсега предчувстваше щастливите години, прекарани в търговия, които го очакваха от мига, в който официално си сложи мъжка тога. Другото поприще, което също така неудържимо го привличаше, беше градинарството.

Гай Маций и сега щастливо разкопаваше своето ъгълче от двора, но още в мига, в който забеляза приятеля си да излиза от отсрещната врата, знаеше, че се е случило нещо много лошо. Захвърли лопатката и се изправи, изтупвайки пръстта от туниката си; майка му не можеше да понася да се внася мръсотия вкъщи, затова той винаги се изтупваше.

— Какво има? — попита той Цезар.

— Идвам да получа поздравленията ти, Пустула! — отвърна му той, така че да го чуе цялата инсула. — От утре съм новият фламен Диалис!

— Тюх да му се не види — рече Маций, когото Цезар наричаше Пустула, сиреч мехурче, още от ранните детски години, понеже беше много мъничък в сравнение с него. Маций клекна отново над лехата си и продължи да копае. — Ама това е срамота, Паво — заключи той и по иронията в гласа му стана ясно, че поне донякъде разбира приятеля си. Беше кръстил малкия Цезар паун; веднъж майките им ги бяха завели заедно със сестрите им на Пинцийския хълм — на нещо като разходка сред природата. Там се разхождаха цели дузини пауни, които сякаш нарочно си разтваряха опашките на ветрило, за да си съперничат с цветовете на бадемовите дървета и килима от нарциси. Цезар не само че вече беше придобил навика да се държи подобно на красивите птици, но и походката му на малко дете силно приличаше на тяхната. Оттогава го бяха кръстили Паво.

Малкият Цезар приклекна до Гай Маций и усети как сълзите напират в очите му. Гневът му беше сменен от дълбока тъга.

— Щях да си спечеля венец от трева дори по-млад от Квинт Серторий — каза той на приятеля си. — Щях да бъда най-великият пълководец в историята на човечеството, по-велик дори от Александър Македонски! Щях да бъда консул повече пъти от чичо си Марий. Никой римлянин не би могъл да се сравнява с моята дигнитас.

— И като фламен Диалис ще се ползваш с достатъчно дигнитас.

— Да, но не заради самия себе си. Хората изпитват уважение към длъжността на жреца, не към човека, който я изпълнява.

Маций въздъхна и отново остави лопатката.

— Хайде да отидем при Луций Декумий.

Това се оказа може би единственото предложение, способно да успокои разстроения Цезар. Той веднага скочи на крака и тръгна към изхода.

— Да вървим.

Минаха през апартамента на Маций и излязоха на Субура Минор. Оттам до кръчмата на кръстовището бяха само няколко метра. Инсулата на Аврелия заемаше острия ъгъл, получен между пресичащите се Субура Минор и Викус Патрициус. Долепена до нея, стоеше малката къща на колегията на кръстопътя. В тази къща, която играеше ролята на обикновена кръчма, в продължение на повече от двайсет години властваше Луций Декумий.

Разбира се, той и сега беше там. Откакто бяха започнали кървавите събития през последните дни, не се отделяше нито за миг от къщата на Аврелия.

— Да не се казвам Луций Декумий, ако това не са Пауна и Мехурчето! — извика той щастливо от масата си в дъното на заведението. — Дали да не ви сипя малко вино във водата?

Нито малкият Цезар, нито малкият Маций обичаха вкуса на виното, затова поклатиха глави. Наместиха се на дървената пейка срещу възрастния си приятел и изчакаха той да им напълни чашите догоре с бистра вода.

— Какво си се начумерил така? Да не е свързано със срещата с Марий? Какво има? — попита Декумий малкия Цезар.

— Гай Марий ме назначава за фламен Диалис.

Най-накрая се намери човек, който да реагира, както му се искаше на момчето. Луций Декумий първо го изгледа в недоумение, но щом се увери, че е чул правилно, лицето му се изкриви от гняв.

— Дърто, отмъстително лайно!

— И аз така казвам.

— Какво да се прави, Паво, след като прекарахте заедно толкова месеци, той добре те е опознал. Което си е право, Гай Марий не е глупак, нищо че всичко в главата му се е обърнало наопаки.

— Какво да правя, Луций Декумий?

Пазителят на колегията на кръстопътя се замисли, хапейки долната си устна. Най-накрая в очите му заблестяха радостни искрици.

— Сега може и да не знаеш, Паво, но след време ще измислиш сам! — каза той толкова уверено, че Цезар не можеше да не му повярва. — Има ли изобщо смисъл да униваш? Щом му дойде времето, никой по-добре от теб няма да знае как да се измъкнеш от това положение. Ти, дето виждаш най-далеч от всички ни в бъдещето и не се страхуваш, какво ти стана, че така изведнъж се наплаши? Шок, момчето ми, това е то, някакъв си шок. Аз те познавам по-добре и от Гай Марий. Сигурен съм, че ще се оправиш. В крайна сметка, Цезаре, живеем в Рим, не в Александрия. Рим затова е измислен, за да има закони и в тях да си намираш изход от всичко.

Гай Маций Пустула слушаше двамата си приятели да разговарят и не казваше нищо. Баща му си изкарваше хляба от това да сключва сделки и да се възползва от тънкостите на закона, така че от тримата най-добре знаеше колко правота има в подобно твърдение. И все пак… Едно е да сключваш търговски сделки и да се умилкваш на преторите, друго е да ти връчат да пазиш най-големия храм в Рим. Жрецът на Юпитер не можеше да се скрие зад законите, и то именно защото стоеше много над тях. Длъжността му бе съществувала векове, преди да бъдат изписани Дванадесетте таблици, така че човек се оказваше завързан за нея с много по-дебели въжета, отколкото, за която и да е държавна служба. Паво Цезар беше достатъчно интелигентен и начетен, за да знае тези неща.

Луций Декумий беше прост човек, но също разбираше разликата между жреца и чиновника. За разлика от Цезаровите родители обаче той знаеше, че в този момент на момчето му е най-нужна надеждата. Иначе нищо чудно да се хвърли на меча, който традицията му забраняваше да докосва. Гай Марий много добре знаеше, че племенникът му е създаден за всичко друго, но не и за религиозна служба. Момчето беше изключително суеверно, но религията му се струваше безкрайно скучна. Мисълта, че ще бъде ограничен от всевъзможни забрани, че ще трябва да съблюдава едни и същи правила от сутрин до здрач до края на живота си, като нищо щеше да го убие. За да избяга от това наказание на боговете, Цезар беше способен дори сам да се убие.

— Преди да бъда въведен в длъжност, трябва да се оженя. Още утре, рано сутринта встъпвам в брак — допълни кисело той.

— За коя? За Косуция?

— Не, не за нея, Луций Декумий. Тя не отговаря на условията да стане жена на фламин. Баща ми ме готвеше за нея, защото ще ми донесе голяма зестра. Като жрец на Юпитер обаче трябва да съм женен за патрицианка. Затова ми дават дъщерята на Луций Цина. А тя е само на седем години.

— Е, щом като е на седем, къде е проблемът? По-лошо щеше да е, ако беше на осемнайсет, нали така, паунчето ми?

— Щом казваш — сви нервно устни Цезар и кимна. — Прав си, Луций Декумий. Ще открия начин да се измъкна!

 

 

Уви, още събитията от другия ден го убедиха, че подобна закана ще се окаже най-вероятно празна дума. Малкият Цезар все повече се уверяваше в какъв невероятен капан го е хванал Гай Марий. В цялото семейство не бяха мигнали от притеснение какви ли ужасии ще видят по улиците на града. От Субура до Палатина разстоянието беше голямо и Цезар се беше заел със сериозни планове откъде да заобиколят, за да си спестят грозните сцени. Синът му вече бе видял всичко сочите си, но майка му и двете му сестри щяха дълги нощи да сънуват кошмари, ако минеха през центъра на Рим. Изведнъж обаче се появи Луций Декумий, който им съобщи за голямото разчистване, извършено през нощта.

— Както разправят бардиеите, момчето ви няма да е единственият младоженец този ден — уведоми семейството той. — Гай Марий е извикал синчето си обратно в Рим, за да го ожени и него. Старият Марий не мисли кой ще гледа кървищата по улицата, но малкият Марий нищо не бива да знае. Сега и ние можем спокойно да минем по Форума. Главите ги няма, кръвта е измита, труповете са откарани далеч. Сякаш бедният младеж не знае какви ги върши полуделият му баща!

Цезар обаче го гледаше с недоумение.

— Да не би да искаш да ми кажеш, Луций Декумий, че разговаряш с тези ужасни люде?

— Разбира се, че разговарям! — отговори му с пренебрежение той. — Шестима от тях бяха, всъщност още са членове на моето братство.

— Аха, разбирам — рече сухо Цезар. — Е, да вървим тогава.