Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Господари на Рим (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Grass Crown, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
dakata1974 (2011)
Корекция и форматиране
maskara (2011)

Издание:

Колийн Маккълоу. Венец от трева. Част I: Предсказанието

Коректор: Лилия Анастасова

Оформление на поредицата: Димитър Стоянов — Димо

Компютърен дизайн на корицата: Иван Добрев

Художник: Емилиян Станкев

ИК „Плеяда“, 1996 г.

ISBN: 954-409-117-3

 

 

Издание:

Колийн Маккълоу. Венец от трева. Част II: Разривът

Коректор: Лилия Анастасова

Оформление на поредицата: Димитър Стоянов — Димо

Компютърен дизайн на корицата: Иван Добрев

Художник: Емилиян Станкев

ИК „Плеяда“, 1996 г.

ISBN: 954-409-118-1

 

 

Издание:

Колийн Маккълоу. Венец от трева. Част III: Омразата

Коректор: Лилия Анастасова

Оформление на поредицата: Димитър Стоянов — Димо

Компютърен дизайн на корицата: Иван Добрев

Художник: Емилиян Станкев

ИК „Плеяда“, 1996 г.

ISBN: 954-409-139-4

История

  1. — Добавяне

И така, когато дойде време Сенатът да разпредели командването на различните войскови части в римската армия и когато трябваше да се реши кому какъв дял от оставащите бойни операции да бъде възложен, Помпей Страбон получи всичко, което желаеше. Най-вече защото първият консул и носител на венеца от трева не направи нищо, за да му попречи. Сула си беше свършил добре работата и благодарение на енергичното му съдействие Помпей си спечели достатъчно привърженици сред назначените отци. Не че толкова се харесваше на Сула; по-скоро обратното, толкова необразован и недодялан човек трудно можеше да се понрави на аристократичния Корнелий. Помпей обаче можеше изведнъж да заприлича на мечка, чието малко се намира в опасност; човек винаги трябваше да се пази от него. Освен това беше свикнал да се разпорежда като господар и тежко му на онзи, който му се изправи на пътя. Затова консулът го остави на мира. И до неговите уши бяха стигнали легенди за подвизите му в Аскулум Пицентум, при това източникът им беше неочакван, следователно достоверен. Осемнайсетгодишният кадет Марк Тулий Цицерон бе написал покъртително писмо по този повод на един от двамата си живи учители и покровители — Квинт Муций Сцевола. Той от своя страна си беше замълчал, макар че ако разправяше за полученото писмо, то бе не за да обвинява Помпей Страбон в каквото и да било, а по-скоро да изтъкне писателската дарба на младия Цицерон.

— Прекрасно! — представяше всеки път полученото писмо Сцевола, след което добавяше с привидно безразличие: — Пък и какво може да се очаква от касапин като Гней Помпей?

Макар че Сула официално запази върховното командване в Южна и Централна Италия, фактически главнокомандващ стана Прасчо Метел Пий; по време на славния си поход Гай Косконий бе получил някаква безобидна рана, която обаче се инфектира и го принуди да се оттегли от армията. Пръв помощник на Прасчо Младши беше Мамерк Емилий Лепид, който от своя страна се бе добрал до поста на квестор. Понеже Публий Габиний загина, а по-малкият му брат Авъл още не беше на възраст да поеме командването на цяла армия, римските легиони в Лукания бяха прехвърлени на Гней Папирий Карбон, на когото всички в Рим имаха голямо доверие.

Сред всички тези дебати, провели се за пръв път в спокойна и относително приятна обстановка, защото крайната победа на Рим вече не будеше съмнение, върховният понтифекс Гней Домиций Ахенобарб взе, че се спомина. Това донесе три големи неприятности за управниците: първите две бяха, че заседанията на Сената и трибутните комиции трябваше да се отложат за след траура, а третата — откъде да намери охарчената държава пари за погребението на човек, който беше няколко пъти по-богат от цялата държавна хазна. Изборите за нов върховен понтифекс и за нов член на жреческата колегия бяха ръководени лично от Сула, който започваше да се дразни от някои свои задължения. В крайна сметка на него държавата бе възложила между всичко останало и да пази финансите й, а сега той трябваше да харчи пари за погребението на човек, който си имаше предостатъчно. Освен това, когато навремето самият Ахенобарб си бе издействал избора за върховен жрец, изборите и всичко останало си бяха останали на негови лични разноски. Нали тогава в качеството си на народен трибун именно той прокара знаменателния лекс Домиция де сацердоциис — закона, отнемащ от колегиите на понтифексите и авгурите правомощията да попълват сами състава си, за да връчи избора на новите членове в ръцете на народа; затова и той си беше платил всички формалности. Сега обаче за нов върховен понтифекс беше избран Квинт Муций Сцевола, по принцип член на колегията, и трябваше да се провеждат повторни избори за заемане на опразненото от покойния Ахенобарб място сред деветимата. Честта се падна на предостойния Квинт Цецилий Метел Пий Прасчо Младши. „Поне в това отношение бе възстановена известна справедливост“ — каза си Сула. Когато преди години Прасчо Старши Нумидик си бе заминал тъй неочаквано от този свят, мястото му бе заето от младия Гай Аврелий Кота. Получаваше се така, че Ахенобарб, въвел принципа на изборността, за да разбие привилегиите на старите фамилии, сега сам страдаше от него; никой и не помисли да избере човек от рода му в колегията.

Щом траурните церемонии приключиха, Сенатът и народното събрание се заловиха отново за работа. Помпей Страбон си поиска за легати старите помощници Попликола и Брут Дамазип. Единствено третият му легат Гней Октавий Рузон обяви, че предпочита да служи на Рим в границите на самия Рим и отказа да последва стария си началник. За всички стана ясно, че Октавий възнамерява да се кандидатира на следващите избори за консули. Цина и Корнут бяха оставени да продължават дейността си из земите на марсите, а Сервий Сулпиций Галба щеше да се разправя с маруцини, вестини и пелигни.

— Общо взето, добър екип — заключи Сула при дружески разговор с колегата си Квинт Помпей Руф.

Поводът беше вечерята в семеен кръг, която семейството на Помпей Руф даваше в чест на повторното забременяване на снаха си Корнелия Сула. Новината не накара Сула да скача до небето от радост, както бяха сторили преди него Елия и всички в дома на Помпеите. По-скоро го принуди най-сетне да навести сватовете си и да хвърли един поглед на неколкомесечната си внучка. Ако се вярваше на другия дядо, втория консул, малката Помпея била най-красивото бебе, раждало се някога на земята.

Вече на пет месеца, Помпея се оказа наистина хубаво дете. Колкото и да не го радваше фактът, Сула вътрешно трябваше да го признае. Малката вече се беше сдобила с гъсти черни къдрици, с дълги черни вежди и още по-черни мигли, същински сенници, сложени да пазят блатистозелените й очи от слънчевите лъчи. Кожата й беше като мляко, устните й — розово-червени и когато се усмихнеше, на едната й бузка се появяваше чаровна трапчинка. Сула естествено не се смяташе за познавач на бебета, но доколкото наблюдаваше реакциите на внучка си, тя му се струваше изключително глупава и склонна към глезотии. Погледът й заблестяваше едва когато й покажеха нещо златно или лъскаво. „Предзнаменованието е повече от ясно“ — мислеше си Сула и вътрешно се подхилкваше.

Едно беше сигурно: дъщеря му се чувстваше щастлива; това не засягаше особено баща й, но пък в крайна сметка бе за предпочитане пред противното. Той със сигурност не обичаше Корнелия, но когато тя се държеше добре и не му създаваше неприятности, беше склонен да се радва заедно с нея. Освен това често при някой свой жест или реплика, по начина, по който примигваше или извърташе главата си, Корнелия напомняше за покойния си брат и тогава баща й си спомняше колко бяха привързани двете му деца едно към друго. Но и се сещаше колко е несправедлив животът. Защо трябваше точно Корнелия, никому непотребната девойка да се радва на желязно здраве, а малкият Сула да си отиде толкова нелепо, преди дори да е вкусил от истинския живот? Разбира се, че обратното би било по-справедливо. Ако светът наистина беше правилно нареден, боговете щяха да се вслушват в мнението на патерфамилиас по въпроса.

Макар че Сула беше дарен с още двама синове-близнаци от краткотрайната си връзка с германката, той отдавна бе престанал да мисли за тях. Самата мисъл да замести с двамата варвари покойния им брат би му се сторила кощунство. Ако не друго, то поне Юлила беше римлянка, при това патрицианка. Както и да се опитваше да я запълни, празнотата, оставена след смъртта на малкия Сула, продължаваше да зее и да поглъща всичко друго. А ето, че дъщеря му продължаваше да живее щастлива, нищо че баща й би я разменил, без да се замисли, за покойния си син.

— Какви радостни мисли му навяват на човек подобни щастливи събития — бърбореше Елия, докато двамата със съпруга й се връщаха след вечерята у дома. Така и не бяха взели никого от прислугата да ги придружава.

Бедната Елия не знаеше, че тъкмо в това време Сула за сетен път преживява мъчителните спомени за смъртта на сина си, иначе едва ли би направила подобна нелепа забележка.

Мъжът й дори не я погледна, само я прониза с отровния си език:

— От този момент можеш да се считаш за разведена!

Елия се закова на място.

— О, Луций Корнелий, умолявам те да размислиш поне малко, преди да ми го кажеш отново! — възкликна тя.

— По-добре си потърси къде да спиш тази нощ. Вече нямаш място под покрива ми — сряза я той и си продължи пътя към Форума, оставяйки я сам-самичка насред улицата.

Когато се отърси донякъде от преживяния шок и си възвърна способността да разсъждава, Елия направи единственото, което й оставаше. Вместо да излезе на Форума, се обърна обратно по Кливус Виктория и се върна пред дома на Квинт Помпей Руф.

— Дали бих могла да разговарям с дъщеря си? — помоли тя вратаря, който я изгледа в недоумение. Преди няколко минути беше изпратил на улицата една добре нахранена и доволна от живота красива дама, за да я види повторно все едно на прага на смъртта, бледа и посивяла като старица.

Когато робът й предложи да я отведе при господаря си, Елия отново настоя да се види със снаха му. Имала да съобщи нещо много важно на Корнелия Сула, та по-добре да ги оставели насаме.

— Какво има, мамо? — попита донякъде небрежно Корнелия, щом Елия се показа на вратата й. Когато обаче забеляза бледото й лице, нещо се преобърна в стомаха й и тя веднага смени тона: — Какво се е случило? Нещо страшно ли?

— Той се разведе с мен — отговори й Елия. — Каза ми, че повече съм нямала място под покрива му, та да съм си търсела къде да спя. Според мен беше напълно искрен, затова дори ме е страх да се прибера.

— О, мамо! Защо? Кога? Къде?

— Току-що, на самата улица.

Корнелия се отпусна тежко на кушетката до мащеха си, по-скоро до майка си, защото друга майка, освен Елия тя не познаваше. Единственото, което си спомняше от Юлила, бе една вечно хленчеща жена, която предпочита да стои по цял ден над чашата, вместо да се грижи за децата си. Разбира се, след самоубийството на майка й Корнелия бе прекарала две години с баба си Марция, но на нея й беше омръзнало от деца и се отнасяше към семейните си задължения с досада, понякога дори със злоба. Затова когато Елия бе дошла да живее в къщата им, и малкият Сула, и Корнелия я бяха посрещнали с отворени обятия и веднага я приеха за своя родна майка.

Корнелия хвана студената ръка на Елия и се замисли за побъркания си баща. Само той беше способен на такива резки обрати, на такива неочаквани реплики и постъпки, на толкова непоследователност и в същото време злоба и омраза към всички наоколо. Все едно беше някакъв клокочещ вулкан, готов всеки миг да изригне и да удуши в огнена прегръдка не само любовта у другите, но и човешкото у самия себе си.

— Какво чудовище! — процеди през зъби родната дъщеря на Сула.

— Недей — опита се да го защити Елия. — Според мен баща ти е човек, който никога не е бил щастлив. Той нито знае кой е, нито знае какво иска. А може би знае, но не смее да си го признае. Винаги съм знаела, че връзката ни ще свърши с развод. И все пак се надявах, че поне ще ме предупреди… И аз не знам как. Като промени поведението си, като… каквото и да било! Разбираш ли, в съзнанието му ние бяхме разделени, преди още да сме се сближили. Затова с годините, прекарани заедно, започвах да се надявам… Но това няма значение. В крайна сметка прекарахме много повече, отколкото бях очаквала в началото.

— Поплачи, мамо! Така ще ти олекне.

Но вместо да заплаче, Елия само сухо се изсмя.

— О, не, вече твърде много плаках по изгубеното ни момче. Тогава умря и той.

— Той дори няма да ти даде нищо в замяна, мамо. Познавам го! Освен всичко друго е стиснат, та една стотинка не би благоволил да ти остави.

— Да, знам.

— Но ти си пазиш зестрата, нали?

— Не, дадох му я преди много време.

Тогава Корнелия Сула изпъчи гърди и гордо заяви:

— Щом е така, мамо, ще живееш с мен. Няма и аз да те изоставя. Квинт Помпей ще ме разбере и ще даде съгласието си.

— Не, Корнелия. В една къща и две жени са много, а ти така и така трябва да се спогаждаш със свекърва си. Тя е изключително мила жена и много те обича; но няма да се зарадва, ако я принудиш да приеме трета жена в дома си.

— Тогава какво ти остава? — възкликна отчаяно заварената й дъщеря.

— Ще остана за през нощта в дневната ти и ще се опитам да измисля нещо — отговори й спокойно Елия. — И все пак, ако обичаш, не споменавай още нищо пред свекъра си. Разбираш, че ще го поставиш в много неудобно положение. Ако трябва, говори само с мъжа си. Аз ще напиша бележка на Луций Корнелий, колкото да го уведомя къде съм. Дали ще намериш някого да му я занесе?

— Разбира се.

Ако не ставаше дума за Сула и за неговата дъщеря, Корнелия дори би добавила, че още на сутринта баща й ще си промени решението си и всичко ще се върне, както си е било. Но тя го познаваше твърде добре, за да говори подобни празни приказки.

Когато на другата сутрин дойде отговорът на Сула, Елия разчупи печата на писмото с ледено спокойствие.

— Какво пише? — попита нетърпеливо Корнелия Сула.

— Развеждам се с теб заради доказана неплодовитост.

— О, мамо, та това си е крещяща несправедливост! Та той се ожени за теб, защото беше неплодовита.

— Какво да се прави, Корнелия, баща ти е хитър човек — въздъхна Елия не без известно възхищение към мъчителя си. — Ако наистина е решил да се разведе с мен по тези причини, аз дори не мога да се обърна към съда. Нито мога да си поискам зестрата обратно, нито мога да го накарам да ме издържа. Били сме женени в продължение на дванайсет години. Когато беше сватбата ни, аз още бях на възраст да родя дете. Но нито първият ми съпруг, нито баща ти успяха да ми го направят. За съда това е достатъчно.

— Тогава ти трябва да останеш при мен — решително заяви Корнелия. — Снощи говорих за случилото се с Квинт Помпей. Той лично смята, няма нищо лошо в това да останеш при нас. Може би ако не беше толкова любезна със семейството му, нямаше да е толкова съгласен. Но аз съм сигурна, че всичко ще се нареди!

— Горкият ти съпруг! — усмихна се Елия. — Ти на негово място щеше ли да кажеш друго? Какво би могъл да рече и бедният му баща, щом научи? И двамата са добри люде, щедри и състрадателни. Но аз знам как да постъпя, Корнелия. Има едно-единствено решение.

— О, мамо, не…

Елия дори успя да се разсмее.

— Не, не, Корнелия, разбира се, че не бих сторила подобно нещо! Та нали ще те накарам да страдаш цял живот заради мен! А ако има нещо на света, което истински да желая, то е милото ми момиче да си уреди щастлив живот. — Елия се изправи на кушетката и заяви: — Ще отида в Кума, при баба ти.

— При баба ми? О, не, тя е ужасна!

— Глупости говориш! Миналото лято бях три месеца при нея и мога да ти кажа, че си прекарахме чудесно. Тя ми пише често напоследък, най-вече защото се чувства самотна. На шейсет и седем години, Корнелия, всеки се страхува да не се окаже напълно изоставен. Няма нищо по-страшно от това, когато си отидеш от този свят, в дома ти да живеят само робите. Докато беше жив, Секст Юлий я посещаваше съвсем рядко, но смъртта му силно я покруси. Не знам в последните няколко години изобщо да са се виждали с Гай Юлий, пък и Марция не се разбира нито с Аврелия, нито с Клавдия. Нито с внуците си, както забелязвам.

— Тъкмо това имам предвид, мамо. Тя е толкова закостеняла, че каквото и да сториш, не можеш да й угодиш. Познавам я! Нали тя се грижеше за нас, преди да се появиш ти.

— Може и така да е, но двете с нея се разбираме чудесно. Винаги сме се разбирали. Бяхме приятелки много преди да се омъжа за баща ти. Нали тя ме препоръча на Луций Корнелий за съпруга. Следователно най-малкото има задължения към мен. Ако отида да живея при нея, поне ще има кой да се нуждае от мен. Ще си имам занимания, при това полезни някому, и дори няма да й се чувствам излишно задължена. Мисля, че щом се отърся от преживяния шок, в компанията на Марция ще се чувствам по-добре, отколкото където и да било другаде. — Личеше си, че Елия говори напълно убедено.

Това решение на въпроса можеше да бъде посрещнато единствено с признателност от страна на Помпей Руф и семейството му. Макар че никой в къщата не би отказал подслон на изоставената Елия за постоянно, когато се разбра, че един ден ще си замине, всички я наобиколиха с искрено внимание.

 

 

— Не мога да го разбера този Луций Корнелий! — говореше на другия ден Помпей Руф на гостенката си. — Когато се видяхме днес, се опитах да повдигна въпроса за развода ви, най-малкото да му обясня, че съм ти предложил да живееш у нас. А той… Да можеше да си представиш как само ме изгледа! Направо ме побиха тръпки! Истина ти казвам, почувствах се ужасно. Мислех си, че го познавам. Най-лошото е, че заради положението си, а и заради ползотворната ни съвместна работа съм длъжен да се правя, че всичко е наред, че нищо между нас не се е променило. Обещахме на гласоподавателите, че ще бъдем задружен екип, не мога сега да се отметна от съюза си с него и да се превърна в негов враг.

— Разбира се, че не можеш — подкрепи го веднага Елия. — Квинт Помпей, знаеш, че нито за миг не съм и помисляла да те настройвам срещу Луций Корнелий! Отношенията между двама съпрузи трябва да занимават единствено тях, затова е най-добре околните да не си блъскат главите за неща, които няма как да разберат. Това, че сме се разделили без явна причина, е само наш проблем. За всичко си има причини, за един развод те са винаги уважителни. Кой знае? Може пък Луций Корнелий наистина да иска деца. Единственият му син умря, той няма наследник. А пък и никога не е бил богат, за да го съдя за откраднатата зестра. Сигурна съм, че ще си наредя добре бъдещето. Ако само можеш да пратиш някого да занесе писмото ми до Кума и да изчака отговора на Марция, скоро ще знаем какво точно ми предстои.

Квинт Помпей обаче продължаваше да гледа в краката си. От неудобство лицето му бе станало по-червено от косите му.

— Луций Корнелий вече ми прати дрехите и личните ти вещи. Много съжалявам за случилото се, Елия.

— Е, това поне са добри новини! — опитваше се да изглежда спокойна Елия. — Започвах да се тревожа да не е хвърлил всичко на боклука.

— Цял Рим говори само за това.

Елия вдигна вежди.

— За кое по-точно?

— За развода. За жестокостта, проявена към теб. Никой не може да приеме станалото с равнодушие. — Квинт Помпей се покашля. — Да не ти правя излишни комплименти, но ти си една от най-уважаваните римски дами. Навсякъде обсъждат случая в подробности, вече е обществена тайна пълното ти разорение. Днес на Форума Луций Корнелий бе публично освиркан.

— О, бедният Луций Корнелий! — съжали чудовището Елия. — Представям си какво му е било.

— И да му е било неприятно, с нищо не го е показал. Казват, че отминал, все едно нищо не се било случило. Защо, Елия? Защо? — И поклати тъжно глава. — След толкова години, прекарани заедно, просто не мога да си го обясня! Ако наистина държи да има втори син, защо не се разведе с теб веднага след смъртта на малкия Сула? Та това беше преди цели три години.

 

 

Отговорът на Помпеевия въпрос дойде до ушите на Елия още преди да е получила отговора на Марция. Възрастната матрона естествено на драго сърце я канеше в дома си.

Новината беше донесена от Помпей Руф-син, който беше толкова развълнуван и възмутен, че едва си поемаше дъх.

— Какво има? — попита Елия, като се убеди, че Корнелия не смее да каже нищо.

— Луций… Корнелий! Оженил се е… за вдовицата на Скавър!

Корнелия Сула не изглеждаше ни най-малко изненадана.

— Така поне може да ти върне зестрата, мамо — рече тя и присви устни в неприкрит яд. — Тя е богата като Крез.

Младият Помпей Руф помоли за чаша вода, отпи на жадни глътки и продължи, този път по-свързано.

— Всичко е приключило тази сутрин. Досега никой не е знаел, с изключение на Квинт Метел Пий и Мамерк Лепид Ливиан. Предполагам, че поне тях е бил длъжен да уведоми за решението си! Квинт Цецилий е неин първи братовчед, а Мамерк Емилий е изпълнител по завещанието на Марк Емилий и играеше ролята на неин попечител.

— Как й беше името? — изведнъж се сепна Елия. — Не мога да си го спомня.

— Цедилия Метела Далматика. За по-кратко й викали само Далматика. Говори се, че преди години — скоро след смъртта на Сатурнин — тя до такава степен си била изгубила ума по Луций Корнелий, че станала за смях пред цял Рим. Буквално била направила на глупак Марк Емилий. Тогава Луций Корнелий не щял и да я погледне. За да я накаже, съпругът й я затвори в къщата си и оттогава с години никой не я бил виждал.

— О, да, добре си спомням случая — каза Елия. — Всичко това ми е известно, само името й ми се беше изплъзнало от паметта. Не че някога сме говорили за нея с Луций Корнелий. Това, което си спомням, бе, не докато Марк Емилий не я затвори завинаги в дома си, нямах право да излизам никъде, докато Луций Корнелий си стои вкъщи. Полагаше изключителни грижи Марк Емилий да не го заподозре в нищо непочтено спрямо жена му. — Въздъхна. — Но и това се оказаха напразни мъки. Марк Емилий така и не позволи да го изберат за претор.

— Е, горката няма да познае бял ден с баща ми — отсъди мрачно Корнелия Сула. — Не знам досега да е направил някоя жена щастлива.

— Не говори такива неща, Корнелия!

— О, мамо, крайно време е да се примириш, че съм пораснала! Вече сама гледам дете! И познавам баща си много по-добре от теб, защото никога не съм го обичала така, както го обичаше ти! Все пак аз съм плът от неговата плът и само при тази мисъл ме побиват тръпки. Баща ми е чудовище. А жените само го подтикват да го доказва. Родната ми майка се самоуби и колкото и да ме убеждават, никога няма да повярвам, че причината не е била в баща ми.

— Това е въпрос, на който никога няма да намериш отговора, Корнелия, затова по-добре не мисли за него — посъветва я с гробовен тон Квинт Помпей.

Елия изведнъж се сети за нещо.

— Колко странно! Ако някой ме беше попитал за кого смятам, че ще се ожени Луций Корнелий, веднага бих отвърнала: за Аврелия!

Корнелия кимна в съгласие.

— И аз бих казал същото. Двамата толкова си допадат. Козината различна, нравът — един и същ. — Тя вдигна рамене и злобно добави: — Това е то, същински вълци са и двамата.

— Не се сещам някога да съм се запознавала с Цецилия Метела — подхвърли Елия, за да не даде повече повод на дъщеря си за подобни изказвания. — Дори когато преследваше мъжа ми, нямах представа що за човек е.

— Вече не е твой мъж, мамо! Стана неин.

— В интерес на истината никой не може да твърди, че я познава — обади се Помпей, който също гледаше как да успокои Корнелия. — След онази забежка, колкото и невинна да се е оказала в крайна сметка, Марк Емилий я е обрекъл на същински затвор. Имат две деца, момче и момиче, но и тях никой не познава. И майка, и деца са пълна загадка за римските клюкари. А откакто Марк Емилий си отиде, вдовицата му изчезна съвсем от чуждите погледи. Затова и целият град е толкова любопитен. — Той подаде чашата си на роба да му долее вода. — По някаква случайност днес е денят, в който й се позволява да напусне траура си. Още една причина по улиците да се подхвърлят какви ли не предположения.

— Сигурно много я обича — каза Елия.

— Глупости! — възрази Корнелия Сула. — Баща ми не обича никого.

 

 

След като остави Елия сама, Сула невъзмутимо продължи пътя си надолу по Кливус Виктория. Скоро обаче цялото му самочувствие се смачка под тежестта на неизлечимата болка и той изпадна в познатите си мрачни настроения без надежда да се отърси от тях. Затова реши да си го изкара още повече върху твърде добричката и още по-досадна Елия и сякаш случилото се й беше малко, още на другата сутрин отиде да посети приятеля си Метел Пий. Доколкото изобщо някога се бе интересувал от вдовицата на Скавър, Сула вече не помнеше нищо от чувствата си. Далматика му беше напълно безразлична, но чрез нея той щеше да накара Елия да страда. Разводът му се струваше недостатъчен; вече беше забил ножа в сърцето на бившата си жена, сега му трябваше и здраво да го развърти, та раната никога да не зарасне. Какво по-добро решение от това да се ожени веднага за друга, да убеди цял свят, че е напуснал Елия заради красивите очи на Далматика? „Тия проклети жени — размишляваше Сула, докато вървеше по улицата, — са ме преследвали още от времето, когато бях младо момче. Още щом се отказах да продавам услугите си на мъжете, те се нахвърлиха с цялата си ярост върху мен, за да ме разкъсат на части. Тогава си казвах, че са глупави и доверчиви, че представляват лесна плячка за ловец като мен. Но плячката се оказах самият аз. Превърнах се в тяхна жертва. На Никополис и Клитумна им го върнах, както заслужаваха, Юлила сама посегна на живота си. Но да се убие Елия е твърде опасно. А разводът не й стига. Тя и без това го очакваше от години.“

Завари Прасчо в интересен разговор с новия квестор Мамерк Емилий Лепид Ливиан. Това, че двамата бяха заедно тъкмо в този момент, беше един от поредните подаръци на съдбата. Сула и без това не се съмняваше в благосклонността на Фортуна?

В това Мамерк и Прасчо Младши да бъдат близки нямаше нищо изненадващо, още по-малко осъдително. Но Сула навяваше толкова скръб и страх със самото си появяване, че в присъствието му двамата приятели се чувстваха подобно на любовници, заловени посред най-приятните мигове.

Обучени на войнишки нрави, двамата станаха от столовете си и изчакаха първо новодошлият да се разположи удобно до тях, преди отново да седнат. Нито Мамерк, нито Метел знаеха какво да кажат.

— Да не сте си глътнали езиците? — попита Сула.

Метел Пий чак се стресна и нервно подскочи на стола си.

— Не, Луций Корнелий. Прости ми, но мислите ми се бяха запилели някъде д-далеч.

— Сигурно и твоите, Мамерк? — подхвърли уж шеговито Сула.

Флегматичният Мамерк, който трудно се плашеше, още по-малко от приятели, дори успя да се усмихне.

— Е, да, Луций Корнелий…

— Тогава сте уцелили тъкмо мига, когато и двамата ще дадете съвсем нова посока на мислите си — заяви властно той и другите двама наостриха уши в очакване да чуят новината.

— Искам да се оженя за Цецилий Метела Далматика — изрече с вълчата си усмивка.

— Юпитере! — изпищя смаяният Метел Пий.

— Това не беше особено оригинално, Прасчо — отвърна му Сула и като стана от стола си, се запъти право към вратата. Преди да се изгуби в атрия, се обърна към двамата. — Искам сватбата да стане още утре. Нека и двамата се замислите по въпроса и ми пратите отговора си преди вечеря. Желанието ми е да се сдобия със син, затова се разведох с жена си, неспособна да ми го роди. И все пак не ми е вече по вкуса да се женя за млади и глупави момичета. Човек на моята възраст търси сериозни връзки. Искам зряла жена, която вече е доказала плодовитостта. Цедилия Метела вече има две деца, едно от които момче. Сетих се за нея и защото — така поне изглеждаше преди години — Далматика, като че ли имаше известна слабост към мен.

Когато неканеният гост изчезна зад вратата, Метел Пий и Мамерк останаха дълго време да се гледат един друг глуповато, без да се сетят нищо да кажат.

— Юпитере! — възкликна отново Прасчо, този път по-тихичко.

— Ей на това му се вика изненада — съгласи се Мамерк, който всъщност възприе цялата сцена доста по-спокойно. Понеже нямаше претенциите да познава Сула така, както Метел Пий убеждаваше всички, че го познава, изненадите не го изненадваха.

Прасчо Младши се почеса по тила и поклати глава.

— Защо точно тя? Откакто я посетих за последно след смъртта на Марк Емилий, Далматика напълно изчезна от полезрението ми. Тя може и да ми се пада първа братовчедка, но от времето на онази тъжна афера с Луций Корнелий — бре, какво съвпадение — беше обречена на същински затвор, много по-страшен, отколкото да я бяха затворили в Лаутумиите. — Метел продължаваше да гледа в недоумение приятеля си. — Като изпълнител на завещанието ти все ще си я срещал през последните няколко месеца.

— Нека все пак ти отговоря на първия въпрос, защо точно тя. Е, предполагам, че парите й донякъде обясняват нещата — рече Мамерк. — Колкото до втория ти въпрос, наистина съм я навестявал няколко пъти след смъртта на Марк Емилий, но не толкова често, колкото ми се полагаше според поетите задължения. Когато съпругът й почина, аз още бях на бойното поле, но заради завещанието на Марк Емилий и купищата неуредени въпроси след смъртта му трябваше да се върна веднага. Тогава се видях за пръв път с Далматика. Да ти кажа искреното си мнение, младата вдовица хич не жалеше покойника. Много повече я занимаваше мисълта за децата. Естествено на мен това не ми направи много лошо впечатление. В крайна сметка възрастовата разлика между нея и Марк Емилий беше твърде голяма, за да могат истински да се сближат. Четиридесет години, нали така?

— Мисля, че нещо такова. Спомням си, че когато я омъжиха, изпитвах известно съчувствие към братовчедка си. По принцип тя трябваше да отиде за сина на Марк Емилий, но той се самоуби. На баща ми му хрумна да я даде тогава на приятеля си, въпреки възрастта му.

— Това, което ми направи най-голямо впечатление у Далматика, беше свенливостта й — продължи да разправя Мамерк. — Може и да не е било свенливост, а просто липса на всякакво самочувствие. Макар да я убеждавах, че нищо не я задържа насила в къщата й, тя така и не пожела да се покаже на улицата. Пък и къде да отиде, след като няма изобщо приятели?

— Че и откъде да има приятели? Като ти казвам, че Марк Емилий я осъди на затвор, имах го предвид съвсем буквално — отговори му Метел Пий.

— Откакто той умря — размишляваше Мамерк, — Далматика остана съвсем сама в дома му, заедно с децата и неколцина роби. Поради липсата на работа разпродадохме останалите. Когато обаче й предложих да покани тази или онази леля или братовчедка да живее у дома й, Далматика се оказа доста притеснена. Не искаше и да чуе някой отново да я наглежда. Най-накрая се принудих да наема семейство добре образовани люде с известна репутация да живеят с нея. Тя добре разбира правилата, с които е длъжна да се съобразява една римска вдовица, особено като се има предвид някогашната й забежка; но предпочиташе да живее с непознати, отколкото с представители на фамилията. Цялата тази история е толкова жалка, Квинт Цецилий! На колко години беше братовчедка ти, когато се влюби в Луций Корнелий? На деветнайсет или бъркам? Тогава мъжът й беше на шейсет!

Прасчо вдигна рамене.

— В брака има винаги известна доза късмет, Мамерк; или случваш на партньор, или не. Погледни мен например. Женен съм за по-малката дъщеря на Луций Крас Оратор, чиято голяма сестра има вече трима синове. Докато моята Лициния продължава да стои бездетна; и то не е, защото не сме се старали, имаш думата ми! Вече се замисляме дали да не поискаме някой от племенниците й за осиновяване.

Изведнъж Мамерк сбърчи вежди, сякаш беше осенен от идея.

— Знаеш ли какво ти предлагам. Защо ти не направиш като Луций Корнелий! Веднага се развеждаш с Лициния, задето не ти е родила дете, и се оженваш за братовчедка си Далматика.

— Не, Мамерк, няма да стане — поклати главата Прасчо. — Твърде съм привързан към жена си, за да я оставя.

— Тогава трябва да се замислим сериозно за предложението на Луций Корнелий?

— О, да, разбира се. Луций Корнелий може и да не е богат, но у него има нещо изключително важно в днешни времена: той се е родил велик човек. Братовчедка ми Далматика вече имаше случай да споделя леглото на един велик човек, редно е да я представим на друг. Луций Корнелий тепърва започва своето издигане в обществото, Мамерк. Всъщност не знам откъде ми е дошла подобна идея, след като един консул няма какво практически повече да гони. Но той ще продължи напред! Сигурен съм, че ще го стори. Той не е нито Марий, нито Скавър, ала съм сигурен, че ще успее да затъмни славата и на двамата.

При тези думи на домакина си Мамерк на свой ред стана да си ходи.

— Щом е така, най-добре веднага да навестим Далматика. Редно е да чуем и нея какво ще каже по въпроса. Във всеки случай сватбата не може да се състои точно утре.

— Защо не? Вече би трябвало отдавна да е излязла от траура си!

— Нищо подобно. Колкото и да ти изглежда странно, траурът й приключва тъкмо днес — осведоми го Мамерк. — Ето защо ще бъде твърде подозрително да се омъжи още на другия ден. След няколко седмици ще е най-добре.

— Не, сватбата трябва да стане утре на всяка цена — възрази му горещо Метел. — Ти още не си опознал Луций Корнелий така, както го познавам аз. Досега не се е родил човекът, който повече от него да заслужава уважението ми, но на Луций Корнелий не може да се противоречи, Мамерк! Ако решим, че бракът между двамата с Далматика е възможен, то трябва да го сключим, когато той иска.

— Чак сега се сещам нещо, Квинт Цецилий. Последния път, когато се видях с Далматика — преди двайсетина дни, — тя сама попита за Луций Корнелий. Разбираш ли, за цялото това време тя не е питала за друг; дори за теб, нейния най-близък роднина.

— Е, когато беше на деветнайсет, братовчедка ми със сигурност беше влюбена в него. Нищо не пречи любовта й да не я е напуснала и досега. Жените имат по-различно мислене от нас; за тях подобна сляпа преданост има огромно значение — рече Прасчо като човек, който е опознал всички тайни на живота.

Когато двамата неочаквани гости потропаха на вратата на Марк Емилий Скавър и се срещнаха с младата му вдовица Цецилия Метел Далматика, братовчед й със собствените си очи се убеди в правотата на Мамерк. Далматика беше не просто свенлива, тя се беше превърнала в същинска малка мишка. И все пак доста привлекателна, при това любезна и благодушна. Понеже беше твърде зает с други неща, Метел дори не се замисли как ли би се чувствал сам, ако на седемнайсет му предложеха за съпруга шейсетгодишна старица. Жените винаги правеха това, което искаха мъжете, пък и един шейсетгодишен мъж винаги има много повече за даване, отколкото жена, прехвърлила четиридесет и петте. Обзет от подобни размишления, Прасчо се вживя в ролята на патерфамилиас и взе думата да обясни целта на посещението:

— Далматика, днес двамата с Мамерк Емилий приехме от твое име официално предложение за брак. И двамата силно ти препоръчваме да се довериш на избора ни, макар че, разбира се, ти си в положение сама да определяш кое е добро за теб и кое — не. — Метел Пий нарочно говореше с такива патетични фрази. — Не забравяй, че покойният ти съпруг беше принцепс сенатус, че ти е оставил две деца, за които трябва да се грижиш. Затова сме на мнение, че отправеното ти предложение е най-доброто, за което можем сами да помислим.

— И кой е мъжът, отправил ми своето предложение, Квинт Цецилий? — попита тихичко Далматика.

— Консулът Луций Корнелий Сула.

Изведнъж лицето на вдовицата засия от щастие; потъмнелите й сиви очи ненадейно заблестяха като истинско сребро. Без дори да се усети какво прави, Далматика вдигна ръце над скута си и радостно ги плесна.

— Приемам! — рече задъхано тя, да не би двамата й попечители изведнъж да се откажат от намеренията си.

Те пък само мигаха и се чудеха какво да кажат. И двамата седяха готвили повече време да я убеждават и сега не знаеха как да продължат.

— Той държи да се ожените утре — рече най-накрая Мамерк.

— О, ако иска, може и още днес!

А сега какво да кажат?

Мамерк все пак се опита да представи нещата в по-сериозна светлина:

— Ти си много богата жена, Далматика, а ние още сме нямали случай да обсъдим с Луций Корнелий финансовите въпроси, най-вече полагащата ти се зестра. Мисля, че доколкото гледа на нещата, богатството ти не е от първостепенно значение. За Луций Корнелий е достатъчно да знае, че жена му не е бедна, пък какво точно представлява състоянието й не е толкова важно. Това, което ни съобщи той, бе, че се е развел с предишната си жена, защото не може да има дете от нея. Предпочитал обаче да не се обвързва с младо момиче, а с благоразумна жена, доказала способностите си на майка… Така де, по възможност жена, която вече има деца.

Подобно сухо изложение на фактите накара блясъкът в очите на Далматика донякъде да угасне, но тя побърза да кимне в разбиране, макар и да не каза нищо.

Оттам нататък Мамерк затъна в безбрежните блата на семейните финанси.

— Разбира се, повече не би могла да живееш в дома на предишния си съпруг. Къщата става автоматически собственост на малкия ти син, а с грижите по поддържането й се заемам аз като изпълнител на завещанието. Предлагам сама да се обърнеш към семейството, в чиято компания живееш. За нас ще бъде чудесно, ако те се съгласят да обитават къщата до пълнолетието на сина ти, който да поеме стопанисването на бащините имоти. Онези роби, които не искаш да те последват в новия ти дом, могат и занапред да останат в домакинството на живеещите тук. Къщата на Луций Корнелий обаче е доста по-скромна от тази на Марк Емилий и не бих се учудил, ако ти заприлича на килия.

— По-скоро тази тук ми прилича на килия — рече Далматика с известна ирония.

— Едно ново начало би означавало и нов дом — взе отново думата Метел Пий, за да помогне на Мамерк. — Ако Луций Корнелий даде съгласието си, можем веднага да намерим друга къща с подобни размери. В крайна сметка и двамата с него заемате високо място в римското общество. По принцип твоята зестра представлява сумата, която ти завеща навремето покойният ти баща, чичо ми Далматик. Ти можеш да се разпореждаш и със значителното наследство, което ти е отредил Марк Емилий, макар то да не може да се счита за зестра. Все пак в името на твоя личен интерес двамата с Мамерк Емилий ще се погрижим всичко твое да си остане твое. Не мисля, че ще бъде разумно да оставяш Луций Корнелий да се разпорежда с парите ти.

— Както желаете — вдигна рамене Далматика.

— Тогава не ни остава нищо друго, освен да попитаме Луций Корнелий съгласен ли е с нашите изисквания. Ако всичко е наред, можем да насрочим сватбената церемония за утре в шест часа след изгрев-слънце, на това място. Докато не ви намерим по-подходящо жилище, ще се преместиш в дома на Луций Корнелий — довърши с условностите Мамерк.

 

 

И понеже Луций Корнелий се съгласи с всички поставени от двамата попечители условия, без дори да промени изцяло безразличното си изражение, двамата с Цецилия Метела Далматика сключиха брак точно в шестия час на другия ден. Обредът бе извършен от самия Метел Пий, Мамерк играеше ролята на свидетел. Всички излишни усложнения бяха спестени; кратката церемония — Сула нямаше да допусне втори път грешката да сключи конфареацио — скоро приключи и двамата младоженци се запътиха към къщата на съпруга, придружени от двете деца на Далматика, Метел Пий, Мамерк и тримата роби, с които невестата не бе пожелала да се раздели.

Когато Сула грабна новата си жена да я пренесе през прага на дома си, Далматика потръпна в неприятно усещане. Лекотата, с която мъжът й изпълняваше за трети път добре заучения жест, не я зарадва никак. Мамерк и Метел Пий бяха поканени да изпият по чаша вино, но си тръгнаха толкова бързо, че новият иконом Хризогон, който развеждаше децата и възпитателя им из къщата и ги запознаваше с новото им жилище, дори не успя да ги изпрати, както повеляваше учтивостта. Другите двама роби стояха в единия край на перистила и се чувстваха като изгубени деца в чуждия дом.

Младоженците бяха оставени съвсем сами в атрия.

— Е, жено — рече без всякакви церемонии Сула, — случи ти се пак да се омъжиш за стар мъж. Писано ти било и два пъти да бъдеш вдовица.

Далматика изгледа Сула с недоумение, без да знае какво да му отговори.

— Ти не си стар, Луций Корнелий!

— Нали, само на петдесет и две… Когато жена ти още няма трийсет, това си е чиста проба старост.

— В сравнение с Марк Емилий ти си същински младеж!

Сула отметна глава и бурно се засмя.

— Има само едно място, където подобна забележка може да се провери — рече той и грабна повторно Далматика на ръце. — Днес няма да вечеряш, жено! Време е за лягане.

— Но децата! Нова къща…

— Вчера, след като се разведох с Елия, си купих и нов иконом. Много оправен тип. Казва се Хризогон и е мазен грък от най-гнусната порода. Достатъчно е да разберат, че господарят им ще ги разпъне на кръст за всеки пропуск, и можеш да разчиташ на тях. — Сула присви устни. — За децата ти ще се грижат добре. Хризогон ще има дълго време да ми се подмазва.

Още щом положи новата си съпруга на брачното легло, Сула доби ясна представа в какво са се изразявали съпружеските й отношения с покойния Скавър. Щом той я пусна, Далматика скочи като ужилена и бръкна в сандъка с дрехи, който робите бяха оставили преди малко в спалнята, и извади прилежно сгънатата си нощница. Докато я гледаше и не можеше да повярва на очите си, Далматика му обърна гръб, отпусна горния край на кремавата си, вълнена роба и след като я захвана здраво под мишница, успя да провре глава през дупката на нощницата и без да показва нищо от прелестите си — да се преоблече. Досега беше облечена като за през деня, вече беше готова за нощта. Във всеки случай той не можа да зърне нищо от тялото й!

— Я сваляй проклетата дрипа! — не издържа и се обади зад гърба й.

Далматика се обърна към него и усети как дъхът й секва.

Сула беше чисто гол и бялата му кожа чак грееше на светлината на маслените лампи. Гърдите и коремът му се криеха под гъсти косми, оцветени със същото русо — червеникаво като косата му. Там, където възрастта трябваше да го е наказала с шкембенце, коремът му бе плосък и стегнат като на младеж, а гърдите му, вместо да увиснат, се пъчеха със здравите си мускули.

Навремето Скавър прекарваше цели часове да бърника под дрехата на жена си, да я щипе по гърдите и да прокарва пръсти между краката й, преди пенисът му най-сетне да се приготви за работа. Неговият си оставаше и досега единственият мъжки полов орган, с който Далматика бе влизала в контакт; но който така и никога не беше виждала. Скавър си оставаше старомоден римлянин и се опитваше да ограничава до крайност сексуалната си свобода в леглото. Така поне се държеше със законната си съпруга, за да я учи и нея на скромност и да не й дава повод за взискателност; това, че в обятията на други се държеше много по-разкрепостено, на Далматика не й беше съдено някога да разбере.

Докато изведнъж младата жена се запознава със Сула, патриций до мозъка на костите си, държащ не по-малко от покойния Скавър на добрите аристократични обноски, но въпреки това готов да се покаже, както го е майка родила, и да размаха гордия си, твърд и голям член, все едно иска да замести бронзовата статуетка на Приап в кабинета на Скавър. Далматика беше достатъчно добре запозната с физиологическите различия у мъжа и жената, защото за целта във всеки римски дом стояха изложени подходящи произведения на изкуството. Голи мъже с щръкнали гениталии можеха да се забележат по задължителните статуи на Хермес, по свещниците и краката на мебелите, дори по фреските по стените. Но като че ли досега чудесата от картините нямаха никаква връзка с половия живот в семейството. Далматика трябваше да споделя леглото си със съпруг, който никога не смееше да й се покаже и който въпреки зачеването на две деца едва ли би могъл да се съревновава с качествата на легендарния Приап, надничащ от кажи-речи всеки ъгъл в просторната къща.

Когато преди толкова много години Далматика за пръв път бе видяла Луций Корнелий Сула, той буквално я беше зашеметил. Дотогава не й се беше случвало да срещне друг мъж, толкова красив, толкова здрав и силен и в същото време… толкова женствен. Това, което тя беше изпитала в онзи миг, а и по-късно, докато го преследваше с недоизказаното си обяснение в любов и му слагаше прът в колелата, не беше свързано точно с плътта; тогава Далматика вече беше омъжена жена, бе имала случай да се докосне до чуждата плът и я беше смятала за най-маловажната и най-малко привлекателната подробност в нечии любовни отношения. Увлечението й към Сула си оставаше все още платоническо; за нея любимият беше повече от въздух или пясък, отколкото от плът и кръв. Далматика се бе научила да броди като призрак из улиците на Рим, да се крие по входове и зад колони и да поглъща отдалеч красотата на своя Луций Корнелий. В мечтите си тя усещаше много повече горещите му целувки, отколкото коравия му член, затова и копнежът по него можеше спокойно да мине за романтично занимание. Това, което Далматика искаше от Сула, бе да се признае за неин пленник, да я моли за милост, да й служи предано, прегърнал краката й и изливащ любовта си в потоци от горестни сълзи.

Най-накрая Далматика се беше сблъскала със съпруга си Скавър, който промени живота й. Единствена остана непокътната моминската й любов.

— Ти се превърна в посмешище за цял Рим, Цецилия Метела Далматика — беше й говорил в онзи паметен ден Скавър с глас, студен и безизразен. — Но което е много по-лошо, успя да направиш и мен на посмешище. В целия град няма човек, който да не ми се подиграва, на мен, първия сред римляните. Крайно време е това да спре. Ти си позволи да мечтаеш, да въздишаш и да се излагаш по най-жалък начин заради човек, който при това не ти е дал и най-малкия повод да вярваш в споделеността на безсмислените си чувства; заради човек, който нехае за теб и глупавото ти ухажване и когото аз се видях принуден незаслужено да накажа, за да защитя собствената си чест и достойнство. Ако не беше ти да се изправиш така безразсъдно между нас, този човек сега щеше да заема полагащото му се място на римски претор. Така че няма да преувелича, ако ти кажа, че благодарение на женската си глупост и слепота ти провали два живота — на законния си съпруг и на напълно непознат човек, който с нищо и за нищо не ти е виновен. Това, че не наричам и самия себе си невинен, се дължи на слабостта ми да толерирам толкова дълго време жената, позоряща името и семейството ми. Надявах се обаче ти сама да прогледнеш с моите очи и да забележиш в каква ужасна каша се забъркваш; това беше единственият начин да докажеш пред римското общество, че ненапразно си наследница на една от големите фамилии в града и ненапразно си се омъжила за принцепс сенатус. Уви, времето доказа, че ти си оставаш една безмозъчна глупачка, а единственият начин да се оправя човек с безмозъчните глупачки е да им попречи веднъж завинаги да показват глупостта си пред околните. От днес нататък ти няма да напускаш дома ми по абсолютно никакъв повод и причина. Дори на сватби и погребения няма да присъстваш, какво ли остава за посещения у приятелки или ходене на пазар. Не само това, но няма да позволя и ти да приемаш гостенки в къщата ми. Вече съм се убедил, че за нищо не мога да ти имам доверие. Нека ти кажа накрая, че на раменете си носиш една празна тиква и че човек с моето достойнство и обществен авторитет трябва да си скубе косите от яд, задето те е взел за съпруга. Сега си върви в стаята.

Разбира се, колкото и да наричаше жена си недостойна за един принцепс сенатус, Скавър не се отказваше от услугите й в леглото. Времето обаче си казваше думата и той все по-рядко търсеше тялото на жена си в тъмното. Когато Далматика роди син, мъжът й престана да я вини за всичко, което не вървеше в семейството, но най-вероятно от страх Скавър така и не й върна отнетата свобода. Затова на бедната и изоставена съпруга не й оставаше друго, освен в безкрайните часове на скука и самота да мечтае още по-горещо за изчезналия Сула, да си повтаря, че още го обича; и то с все същата девическа душа, която упорито не желаеше да остарее.

Дори сега, когато наблюдаваше голия Сула пред себе си, Далматика не усещаше никакво плътско желание към него. Това, заради което бе изгубила дъха си, бе неземната му красота и невероятната му мъжественост. И в същото време изпитваше разочарование, че разликата между Скавър и Сула се оказва много по-несъществена, отколкото се бе надявала. Красотата и силата, това различаваше един от друг двамата съпрузи, които тя щеше да има в живота си. Но иначе не беше Сула човекът, който щеше да коленичи в краката й, за да плаче с горестни сълзи за любовта й! Не тя щеше да властва над нея, а той — над нея. И Далматика вече усещаше как огромният му таран блъска по портите на крепостта й.

— Свали този парцал, Далматика — повтори Сула.

Тя веднага съблече нощницата си, подобно на дете, заловено на местопрестъплението и готово с всичко да угоди на разгневения си родител. Щом видя тялото й, Сула кимна доволно и се усмихна.

— Красива си — рече той и в гласа му се доловиха неочаквано меки нотки. Приближи се до Далматика, пъхна еректиралия си член между краката й и я притисна до себе си. Още при първата им целувка Далматика изведнъж се усети жертва на усещания, каквито досега не й беше съдено да познае. Чак сега тя разбираше какво означава да се докосва до мъжко тяло, до мъжки устни, до нечий пенис; да усеща нечии ръце да мачкат плътта й. За пръв път дъхът й усещаше сладостта от чистото мъжко тяло, нежния дъх на младата кожа, напомняща на малките й деца.

И така, най-сетне Цецилия Метела Далматика имаше случай да узрее, да прогледне с очите си на жена и да открие истинския живот. Мечтите и фантазиите завинаги се изгубваха, за да отстъпят място на живото тяло, което я обладаваше сякаш от всички страни едновременно. Вместо да се срещне със своя мечтан любим, Далматика попадна в прегръдките на своя господар, към когото не можеше да изпитва друго, освен сляпо обожание.

Самият Сула сякаш изпитваше отново магията на покойната Юлила, та и на изоставения Метробий. Нощта, прекарана в леглото с Далматика, го доведе до екстаз, какъвто не бе изпитвал в продължение на почти двайсет години. „Не само тя е копнеела за мен — чудеше се сам на себе си той как толкова време не си е давал сметка за собствените си желания. — Та това усещане е от жизнена важност за мен! Как съм могъл да съществувам толкова време без него.“

 

 

Нищо чудно тогава защо на другия ден след вълшебната нощ, прекарана в леглото с Далматика, Сула се чувстваше като омагьосан и сякаш на краката му бяха поникнали криле, докато вървеше по римските улици. Нищо не можеше да го отърси от съня, в който беше попаднал: нито гневното освиркване от страна на тълпата, недоволстваща заради уважаваната Елия, нито злобните намеци на хора като Филип, които съзираха в цялата история само жажда за Скавровото наследство, нито прегърбената фигура на Гай Марий, опрял се на рамото на Цезар, нито лукавите смигвания на Луций Декумий, нито жалванията на уличните поети, наричащи Сула дърт сатир, а Далматика заблудена красавица… Дори горчивата бележка; която Метробий бе пратил под формата на поздравления заедно с букет теменужки, не засегна попадналия на седмото небе Сула.

Нямаше и две седмици, откакто се бяха оженили, и младото семейство се премести в една от огромните къщи в западния край на Палатина с изглед към Големия цирк и в близост до храма на Великата майка. Фреските в къщата бяха по-пищни дори от тези в осиротелия дом на Марк Ливий Друз, колоните в перистила бяха от чист мрамор, подовете представляваха най-великолепните мозайки в цял Рим, а скъпата мебелировка повече подхождаше на някой източен дворец, отколкото на скромното жилище на римски гражданин. Сула и Далматика се гордееха най-много с масичката си от лимонено дърво, боядисана в електриково синьо и положена върху масивен златен постамент, представляващ двойка преплетени делфини. Масичката представляваше сватбеният подарък от страна на Метел Пий.

Да напусне къщата, където бе прекарал последните двайсет и пет години от живота си, бе за Сула още една промяна, която цялото му същество горещо желаеше. Най-после убиецът на Клитумна и Никополис щеше да избяга от призраците им, досадният Стих повече нямаше да го преследва в таблиния, Юлила, Марция и Елия, събрали се сякаш да изсмучат кръвта от жилите му, щяха да бъдат напълно забравени. И ако Сула не можеше да забрави за сина си, починал на кушетката в собствената му дневна, то поне нямаше да минава повече пред зеещата врата на детската стая, за да си спомня с мъка радостния смях на голото момченце, дебнещо да изненада баща си. С Далматика Сула имаше най-после шанс да започне всичко наново.

Ако тя не съществуваше, той нямаше да се задържи толкова дълго в града, а в крайна сметка от присъствието на първия консул Рим само спечели. Времето, през което стоеше далеч от красивата си съпруга, Сула прекарваше в наблюдение върху въведените от самия него закони за длъжниците, както и в откриване на нови пътища за попълване на хазната. След като кръстосваше безспирно големия град и използваше всяка удала му се възможност да изстиска отнякъде пари, най-накрая успя да осигури заплатите на римските легиони (за което му помогна и Помпей Страбон, изискващ съвсем минимални суми за своите войници) и дори му останаха средства да погаси част от астрономическите дългове към Италийска Галия. За голямо негово удоволствие след време дори му се струваше, че Рим се връща към живот.

 

 

Така или иначе, през март Сула сериозно се замисли не му ли идва времето да се отдели от хубавата си, любвеобилна женица. Метел Пий отдавна беше заминал на юг, придружен от Мамерк; Цина и Корнут продължаваха да опустошават земите на марсите, а Помпей Страбон — в компанията на красивия си син, но не и на звездата на епистоларната литература Цицерон — си беше намерил работа някъде из Умбрия.

Преди да замине обаче, Сула имаше да свърши една последна работа. Понеже не ставаше дума за прокарването на закон, а и отговорността падаше върху плещите на двойката цензори, реши, че може спокойно да я свърши в последния момент. За целия си досегашен мандат двамата цензори почти нищо не бяха свършили. Причина за това бе нежеланието им да се занимават с новоизлюпените граждани от италийски произход, които законът на Пизон Фруги поставяше в твърде привилегировано за консервативните им разбирания положение. В крайна сметка новозаписаните в списъците граждани бяха прехвърляни задължително към някоя от осемте отредени за целта триби и чистокръвните римляни продължаваха да държат лостовете на властта чрез останалите двайсет и седем; но и това се струваше опасно за цензорите. За да си измият ръцете от всякакъв провал, двамата герои нарочно бяха нарушили закона, така че ако се случи нещо непредвидено, да преустановят работа и да се оправдаят с въпросната си „недопустима“ грешка. Ставаше дума за някаква незначителна и твърде мъглява церемония, която авгурите ги бяха помолили да ръководят и която цензорите нагло не уважиха. Изкушението да се спасят от политиката беше твърде голямо, затова те само чакаха удобен повод да си дадат сами оставките.

— Принцепс Сенатус, назначени отци, Сенатът е поставен пред тежка криза, засягаща го в самото му съществуване — заговори Сула, застанал както обикновено като каменна статуя пред куриатния си стол. Единствено дясната му ръка се мърдаше, докато разгръщаше някакъв пергаментов свитък. — Донесъл съм списъка на всички онези колеги — сенатори, които повече няма да видим сред нас в Курия Хостилия. Всички те, както се досещате, са вече покойници. Общият им брой надвишава цифрата сто. Вярно, че сред въпросните стотина покойници повечето са с ранг на педарии и дори да бяха живи, нямаше да вземат участие в дискусиите, нямаше да дадат съществен тласък върху римската държавна политика. Техният опит в правото и законодателството не бе по-голям, отколкото на нас, сега присъстващите в тази зала. Но сред това множество от покойници има и такива, които никога не ще прежалим; това бяха хората, способни да ръководят съдилища, да играят ролята на съдии и арбитри при най-сложните правни казуси, да изготвят законопроекти, да съдействат за тяхното усъвършенстване и което е най-важното — да управляват страна! Засега никой от тях не е бил заместен. И още по-лошо, не виждам дори опит да бъде заместен!

Нека изброя имената на тези, за които говоря: цензорът и принцепс сенатус Марк Емилий Скавър; цензорът и върховен понтифекс Гней Домиций Ахенобарб; консуларният сенатор Секст Юлий Цезар; консуларният сенатор Тит Дидий; консулът Луций Порций Катон Лициниан; консулът Публий Рутилий Луп; консуларният сенатор Авъл Постумий Албин; преторът Квинт Сервилий Цепион; преторът Луций Постумий; преторът Гай Косконий; преторът Квинт Сервилий; преторът Публий Габиний; преторът Марк Порций Катон Салониан; преторът Авъл Семпроний Азелион; куриатният едил Марк Клавдий Марцел; народният трибун Марк Ливий Друз; народният трибун Марк Фонтей; народният трибун Квинт Варий Север Хибрида Сукронензис; легатът Публий Лициний Крас Младши; легатът Марк Валерий Месала.

Чак сега Сула се спря и изгледа с известно задоволство смълчаната си аудитория. Личеше си, че всички присъстващи са поразени от прочетения списък.

— Да, разбирам мълчанието ви — продължи този път със спокоен, почти благ глас. — Едва когато стигнем до последното име в този дълъг свитък, ще си дадем сметка колко от големите римски мъже са си отишли, колко от младежите, на които сме залагали надежди, така и няма да ги оправдаят. Седем консули и още седем претори са намерили смъртта си през последните две години. Четиринайсет души, които бяха призвани да седят сега сред нас, да ни напътстват с мъдростта си на управници, да коментират законопроектите на младите, да закрилят римските мос майорум. Сред току-що изброените стояха имената и на още поне шестима, които се готвеха да поемат факлата на управлението и да се наредят рамо до рамо с водачите на Сената. Нататък следват и други имена, сред тях и такива на народни трибуни, които може и да не са си спечелили голяма известност като такива, но бяха хора с опит и способности.

— О, Луций Корнелий, та това е пълна трагедия! — хвана се за главата Флак Принцепс Сенатус.

— Да, Луций Валерий, това е трагедия — съгласи се Сула. — В списъка липсват също така имената на онези колеги, които все още се радват на здраве и живот, но по една или друга причина са откъснати от работата си в Сената; някои от тях изпълняват дълга си из задморските ни провинции, други воюват по различните краища на полуострова. Към списъка обаче спокойно бихме могли да прибавим и онези сенатори, които се видяха осъдени на заточение от Варианската или Плавтианската комисии. Или като Публий Рутилий Руф.

Ето защо се обръщам към уважаемите цензори Публий Лициний и Луций Юлий да направят всичко по силите си, за да изпълнят полагащата им се част от задълженията на Сената. Нека дадат шанс на хората със способности, влияние и лична амбиция да се присъединят към така изтънелите редици на римските сенатори. Нека сред педариите бъдат посочени онези, които да получат право на участие в сенатските обсъждания и да си пробият по-лесно път до управленските постове в страната. Не само това, но все по-често Сенатът не може да събере кворум, за да провежда заседанията си. Как може римският Сенат да защити мястото си на най-важна институция в държавата, ако не може дори да събере кворум?

И така Сула изпълни достойно ролята си в гражданската власт на Рим. Каквото беше по силите му за съживяването на Рим той го стори; най-накрая дори си позволи публично да порицае двамина цензори, бягащи от задълженията си. Време беше да се приключи и войната срещу Италия.